Кралска поръчка

24Нитбей

Дните на зимата се влачеха мъчително бавно. С всеки изтекъл час се приготвях да се случи нещо. Никога не влизах в стая, без първо да я проуча, не ядях храна, която не съм видял да приготвят, пиех само вода, която сам вадех от кладенеца. Спях зле. Постоянното бодърстване ми се отразяваше по стотици начини. Дразнех се от хората, които небрежно разговаряха с мен, бях мрачен, когато се отбивах при Бърич, държах се сдържано с престолонаследницата. Сенч, единственият, пред когото можех да изплача болката си, не ме викаше. Чувствах се мъчително самотен. Не смеех да отида при Моли. Колкото можех по-малко се заседявах при Бърич от страх да не му докарам някоя от своите грижи. Не можех открито да напускам Бъкип, за да прекарвам известно време с Нощни очи, и се боях да излизам по тайния ни път, защото имаше вероятност да ме следят. Чаках и наблюдавах, ала фактът, че нищо не ми се случва, скоро започна да ме мъчи още повече.

Ежедневно посещавах крал Умен. Виждах как чезне пред очите ми, виждах, че шутът от ден на ден става все по-мрачен, а шегите му — все по-язвителни. Копнеех свирепите зимни бури да са в хармония с настроението ми, но небето продължаваше да е синьо и ветровете — тихи. Вечерите в Бъкип бяха оживени от веселби, пирове и балове с маски. Вътрешните херцози и благородници се тъпчеха на масата на Славен и се напиваха с него до късно през нощта.

— Като кърлежи по умиращо куче — яростно заявих един ден пред Бърич, докато сменях превръзката на крака му. Той току-що бе отбелязал, че изобщо не е трудно да стои буден на нощната си стража пред вратата на Кетрикен, защото и без това няма да може да заспи от шума на гуляите.

— Кой умира? — попита той.

— Всички ние. Ден след ден. Никой ли не ти го е казал? Но раната ти зараства, при това изненадващо добре след всичко, което си преживял.

Бърич погледна голия си крак и предпазливо го сви. Тъканта неравномерно се разтегна, но издържа.

— Раната може да се е затворила, но отвътре не я чувствам зараснала — отвърна той. Това не беше оплакване. Бърич вдигна чашата си с бренди и я пресуши. Изгледах я с присвити очи. Напоследък дните му бяха едни и същи. Щом сутрин напуснеше вратата на Кетрикен, той отиваше в кухнята да закуси. После се връщаше в стаята си и започваше да пие. След като дойдех да му помогна да смени превръзката, продължаваше да пие, докато не станеше време да спи. Вечер се събуждаше тъкмо навреме, за да се нахрани и да застане на пост пред вратата на Кетрикен. Вече не вършеше нищо в конюшнята. Изцяло я бе предал на Хендс, който приемаше работата като незаслужено наказание.

Търпение през ден пращаше Моли да разтреби стаята му. Бях изненадан, че той не се оплаква. Чувствата ми бяха смесени. Колкото и да пиеше, Бърич винаги се отнасяше към жените с уважение и все пак празните бутилки не можеха да не напомнят на Моли за баща й. И в същото време ми се искаше двамата да се опознаят. Един ден казах на Бърич, че са заплашили Моли заради връзката й с мен.

— Каква връзка — остро попита той.

— Почти никой не знае, че я обичам — предпазливо признах аз.

— Мъжът не натоварва с проблемите си жената, която обича — строго каза Бърич.

Нямаше какво да му отговоря. Вместо това му изложих малкото подробности, които Моли си спомняше за нападателите си, ала това не му говореше нищо. Известно време погледът му блуждаеше. После той вдигна чашата си, изпи я до дъно и изсумтя:

— Ще й кажа, че се безпокоиш за нея. Ще й кажа, че ако се бои от опасност, трябва да дойде при мен. Аз съм в по-добро положение да се справя с проблема. — Погледна ме в очите. — Ще й кажа, че постъпваш разумно, като стоиш далеч от нея, за нейно добро. — И докато пак наливаше чашата си, добави: — Търпение беше права. Добре, че ми я прати.

Пребледнях, когато разбрах какво означава това. За пръв път бях проявил здрав разум. Той изпи брендито си, погледна бутилката и бавно я плъзна по масата към мен. — Сложи я на лавицата, моля те.

Животните и зимните запаси на Бъкип продължаваха да изчезват. Някои евтино се разпродаваха на Вътрешните херцогства. Най-хубавите ловни и ездитни коне се превозваха с гемии по река Бък до район близо до Турлейк. Славен го представяше като план за спасяване на най-добрите ни разплодни животни далеч от опустошенията на алените кораби. Според Хендс в града се питали каква надежда има за тях, щом кралят не може да защити собствения си замък? Когато по реката потегли гемия, натоварена с фини стари гоблени и мебели, плъзнаха слухове, че Пророците скоро съвсем щели да изоставят Бъкип, без бой, дори без да чакат да ги нападнат. Имах подозрението, че слуховете са верни.

Тъй като бях затворен в крепостта, нямах пряк достъп до приказките на обикновените хора. В стаята на стражниците вече ме посрещаше мълчание. Ограничението върху придвижването ми беше станало повод за клюки и догадки. Отново започнаха приказките, плъзнали в деня, в който не бях успял да спася момиченцето от претопените. Малцина от стражниците разговаряха с мен за друго, освен за времето. Макар че не ме отритваха напълно, те ме изключваха от нормалните си разговори и спорове. Аз носех нещастие. Не исках да излагам на опасност хора, които обичах.

Все още ме посрещаха с радост в конюшнята, ала се опитвах да не изглеждам много близък и с животните. Напоследък конярите бяха много мрачни. Нямаха достатъчно работа и често избухваха свади. Те бяха основният ми източник на новини и слухове. Нямаше нищо обнадеждаващо. Разказваха за пиратски набези срещу беърнски градове, за скандали в кръчмите и на пристанището, за хора, бягащи на юг или навътре в сушата в зависимост от възможностите им. За Искрен и неговия поход се говорело презрително. Надеждата гаснела. Също като мен, жителите на Бъкип очакваха нещастието да почука на вратите им.

Цял месец бушуваха бури и облекчението и радостта в Бъкип бяха по-пагубни от предишния период на напрежение. Една крайбрежна кръчма се подпали по време на особено див гуляй. Пожарът се разпространи и единствено проливният дъжд спаси пристанищните складове. Това щеше да е огромна трагедия, защото след като Славен изпразваше складовете в крепостта, гражданите не виждаха причина да пазят останалото. Дори пиратите никога да не дойдеха в Бъкип, аз се бях примирил с въвеждането на дажби още преди края на зимата.

Една нощ се събудих в абсолютна тишина. Нямаше го воя на бурята, нито тропота на дъжда. Сърцето ми се сви. Обзе ме страшно предчувствие и когато на сутринта видях ясното синьо небе, ужасът ми се усили още повече. Въпреки слънчевия ден атмосферата в замъка бе потискаща. На няколко пъти усетих гъделичкането на Умението. Това почти ме побъркваше, защото не знаех дали Искрен се опитва да установи по-добра връзка, или в ума ми надничат Джъстин и Ведра. Още повече ме обезсърчи посещението ми при крал Умен и шута в късния следобед. Останал само кожа и кости, кралят седеше и разсеяно се усмихваше. Когато влязох, той немощно насочи Умението си към мен и ме поздрави с думите:

— А, Искрен, момчето ми. Как мина урокът ти по бой с меч? — Останалата част от разговора беше още по-объркана. Почти незабавно след пристигането ми се появи Славен, седна, скръсти ръце на гърдите си и впери очи в мен. Не си казахме нито дума. Не можех да реша дали мълчанието ми е страхливост, или сдържаност. Избягах колкото можех по-скоро въпреки укоризнения поглед на шута.

Самият шут не изглеждаше много по-добре от Умен. На толкова безцветно същество като него тъмните кръгове под очите му изпъкваха като нарисувани. Езикът му беше замлъкнал също като звънчетата му. Когато крал Умен умреше, между шута и Славен нямаше да стои нищо. Зачудих се дали мога по някакъв начин да му помогна.

„Като че ли мога да помогна на себе си“ — кисело си помислих.

В усамотението на стаята ми същата вечер изпих повече, отколкото трябваше, от евтиното къпиново бренди, което Бърич не можеше да понася. Знаех, че на другия ден ще имам махмурлук. Не ме интересуваше. После легнах на леглото и се заслушах в далечните звуци на веселбата в Голямата зала. Прииска ми се Моли да е пред мен, за да ме сгълчи, че съм пиян. Леглото беше прекалено голямо, чаршафите бяха снежнобели и студени. Затворих очи и потърсих утеха в компанията на един вълк. Откакто ме бяха затворили в крепостта, бях започнал всяка нощ да го посещавам насън, просто за да имам илюзията за свобода.

Събудих се точно преди Сенч да ме хване и да ме разтърси. Добре че веднага го познах, защото иначе, сигурен съм, щях да се опитам да го убия.

— Ставай! — дрезгаво прошепна той. — Ставай, пиян глупако, идиот такъв! Нитбей е обсаден. Ако се забавим, няма да пощадят никого. Ставай, проклет да си!

С олюляване се изправих. Опиянението започна да отстъпва пред смайването от думите му.

— Какво можем да направим — глупаво попитах аз.

— Кажи на краля. Кажи на Кетрикен, кажи на Славен. Славен в никакъв случай не може да го пренебрегне, те са едва ли не на прага ни. Ако се установят в Нитбей, алените кораби окончателно ще ни приклещят. Нито един кораб няма да може да напусне пристанището на Бък. Дори Славен ще го проумее. Хайде! Тръгвай!

Нахлузих панталоните и кафтана си и се затичах към вратата с разрошена коса. На прага спрях.

— Как съм научил? Откъде да кажа, че идва предупреждението?

Сенч направо заподскача от яд.

— Проклятие! Нищо не им казвай! Кажи на Умен, че си сънувал Пъпчивия да го вижда в един вир! Той поне би трябвало да го разбере! Кажи им, че ти е съобщил Праотец. Кажи каквото и да е, но ги накарай да се размърдат!

— Ясно! — Затичах се по коридора, спуснах се по стълбището и стигнах до покоите на крал Умен. Заблъсках по вратата.

В дъното на коридора Бърич стоеше до стола пред вратата на Кетрикен. Той ме погледна, изтегли късия си меч и застана нащрек. — Пирати! — извиках му аз, без да ме е грижа кой ни чува. — Пет алени кораба в Нитбей! Събуди нейно величество, кажи й, че спешно се нуждаят от нашата помощ!

Бърич се обърна, почука и незабавно го пуснаха вътре. С мен не стана толкова лесно. Уолас най-после неохотно открехна вратата, но не отстъпи, докато не му предложих да изтича долу и да предаде новината на Славен. Мисля, че го накара да вземе решение перспективата да се появи като на сцена и да съобщи новината на принца пред всички гуляйджии. Той остави вратата неохранявана и бързо влезе в малкото си преддверие, за да се облече.

Кралската спалня тънеше в пълен мрак. Вонеше на димче. Взех една свещ от дневната, запалих я от гаснещия огън и влязох. В тъмнината едва не се спънах в шута, който се беше свил като коте до леглото на Умен. Смаяно зяпнах. Той нямаше нито одеяло, нито възглавница — спеше върху гола рогозка.

— Какво има — уплашено попита той.

— Пирати в Нитбей. Пет алени кораба. Трябва да събудя краля. Защо спиш тук? Да не би вече да те е страх да се върнеш в стаята си?

Шутът горчиво се засмя.

— По-скоро ме е страх да не изляза от тази, защото може да не ме пуснат обратно. Предния път, когато Уолас ме заключи навън, трябваше цял час да блъскам по вратата, докато кралят не усети, че ме няма и не попита къде съм. По-предния се вмъкнах със закуската. Още по-предния път…

— Опитват се да те откъснат от краля, така ли?

Той кимна.

— С мед или бич. Тази вечер Славен ми предложи кесия с пет жълтици, ако се облека както трябва и сляза долу да ги забавлявам. О, след като ти си тръгна, той започна да каканиже, че ужасно съм бил липсвал на двора и колко жалко било да погубвам младостта си затворен тук горе. И когато му отговорих, че намирам компанията на крал Умен по-приятна от тази на другите глупци, ме замери с гърнето с чай. Уолас страшно се ядоса, защото тъкмо беше сварил тази отвратителната отвара, която може да накара човек да копнее за миризмата на пръдня.

Докато говореше, шутът палеше свещи и хвърляше цепеници в огнището. После дръпна тежката завеса на леглото и каза нежно, сякаш будеше спящо дете:

— Милорд? Фицрицарин ви носи важни вести. Ще се събудите ли да го изслушате?

Кралят не реагира.

— Ваше величество — отново го повика шутът, намокри една кърпа и изми лицето на Умен. — Крал Умен?

— Милорд, народът ви има нужда от вас — отчаяно възкликнах аз. — Нитбей е обсаден от алените кораби. Пет. Трябва бързо да пратим помощ, иначе всичко е изгубено. Щом се укрепят там…

— Могат да затворят бъкското пристанище. — Кралят отвори очи. Не помръдна, но силно стисна клепачи, сякаш от страшна болка. — Шуте. Малко червено вино. Моля те. — Гласът му бе тих, почти шепот, но беше гласът на моя крал. Сърцето ми се разтуптя, като че ли бях старо куче, чуло гласа на своя завърнал се господар.

— Какво да правим? — умолително попитах аз.

— Пратете там всичките ни кораби. Не само бойните. Съберете риболовния флот. Сега се сражаваме за собствения си живот. Как смеят толкова да се приближат, как си позволяват такава дързост! Пратете коне по суша. Да потеглят след час, заповядвам. Може и да не стигнат там до вдругиден, но въпреки това ги пратете. Да ги води Остър.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите.

— Ваше величество — внимателно отвърнах аз, — Остър е мъртъв. Загина на връщане от Планините. Нападнали ги разбойници.

Шутът ме изгледа гневно и аз съжалих за прекъсването. Гласът на крал Умен изгуби властността си. Той неуверено попита:

— Наистина ли е мъртъв?

Поех си дъх.

— Да, ваше величество. Но тук е Румен. На Кърф също може да се разчита.

Кралят взе чашата, която му поднесе шутът, отпи от виното и изглежда, се ободри.

— Кърф. Тогава нека ги води Кърф. — Увереността му се възвърна. Прехапах си езика и не отбелязах, че останалите ни коне не си струват да ги пращаме. Жителите на Нитбей несъмнено с радост щяха да посрещнат всеки, който им се притечеше на помощ.

Крал Умен се замисли.

— Какви са вестите от Южното заливче?

— Оттам все още няма вести, ваше величество. — Това не беше лъжа.

— Какво става тук — викна Славен още преди да е влязъл в спалнята, запъхтян от алкохол и бяс. — Уолас! — Принцът обвинително ме посочи. — Разкарай го оттук. Повикай помощ, ако се налага.

Нямаше нужда Уолас да търси надалеч. Двама яки стражници бяха последвали Славен от гуляя и ме сграбчиха. Озърнах се за шута, за който и да било съюзник, но шутът беше изчезнал. Зърнах една бледа ръка да се скрива под леглото и се извърнах. Не го обвинявах. Нямаше с какво да ми помогне — само щяха да го изхвърлят заедно с мен.

— Татко, този простак сигурно смути почивката ти с побърканите си дрънканици! А ти си болен. — Славен загрижено се наведе над леглото.

Почти ме бяха довлекли до вратата, когато кралят проговори. Гласът му не беше висок, ала излъчваше властност.

— Спрете — заповяда той на стражниците и без да помръдва погледна Славен. — Нитбей е обсаден. Трябва да пратим помощ.

Славен тъжно поклати глава.

— Това просто е поредният заговор на копелдака, за да те разстрои. Не сме получавали молба за помощ, няма абсолютно никаква вест.

Единият стражник ме стискаше така, сякаш искаше да ми счупи ребрата. Другият, изглежда, се опитваше да ми изкълчи рамото, въпреки че отказвах да се съпротивлявам. Внимателно запомних лицето му, като се мъчех да не давам израз на болката си.

— Нямаше нужда да си правиш труда, Славен. Аз ще открия истината или лъжата. — Кетрикен се беше облякла. Късо бяло кожено палто, лилав панталон и ботуши. Дългият й меч висеше на хълбока й, а на вратата стоеше Бърич с дебел плащ с качулка и ръкавици в ръце. Тя говореше като на разглезено дете. — Върни се при гостите си. Аз ще замина за Нитбей.

— Забранявам ти — пискливо извика Славен. В стаята внезапно се възцари тишина. Кетрикен тихо отбеляза онова, което всички вече знаеха:

— Един принц не може да забранява на престолонаследницата. Заминавам още тази нощ.

Лицето на принц Славен поморавя.

— Това е измама! Това е заговор на копелдака да хвърли Бъкип в хаос и да всее страх сред народа. Няма никаква вест за нападение срещу Нитбей.

— Тишина — викна кралят и всички се вцепениха. — Фицрицарин? По дяволите, пуснете го. Фицрицарин, застани пред мен. Докладвай. Откъде получи вестта?

Пооправих елека си и пригладих косата си. Поех си дъх и въздъхнах.

— Имах видение, сир. Яви ми се Пъпчивия, който виждаше бъдещето в един вир. Показа ми алените кораби в Нитбей.

Не посмях да кажа повече. Един от стражниците презрително изсумтя. Бърич зяпна и се ококори, Кетрикен се смути. Крал Умен затвори очи и въздъхна.

— Той е пиян — заяви Славен. — Махнете го оттук. — Никога не го бях виждал толкова доволен. Стражниците пак ме хванаха.

— Както… — Кралят дълбоко си пое дъх. Очевидно се бореше с болката. — Както заповядах. — Той събра сили. — Вървете.

Отскубнах се от ръцете на смаяните стражници и казах:

— Слушам, ваше величество. — Трябваше да повторя, за да чуят всички: — Кралят заповяда всички бойни кораби да бъдат пратени в Нитбей, наред с колкото може повече риболовни кораби. И Кърф да откара всички коне по суша.

— Да — шепнешком потвърди кралят и тежко преглътна, после си пое дъх и отвори очи. — Да, такава е заповедта ми. Вървете.

— Малко вино, милорд? — Шутът се бе материализирал от едната страна на леглото. Аз бях единственият, който се сепна. Шутът се усмихна, наведе се над краля и му помогна да повдигне глава, за да отпие глътка вино. Дълбоко се поклоних на Умен, изправих се и се обърнах, за да изляза.

— Можеш да пътуваш с моята стража, ако искаш — предложи ми Кетрикен.

Лицето на Славен почервеня и той викна:

— Кралят не ти каза да тръгваш!

— Но и не ми забрани — спокойно му отвърна тя.

— Милейди! — Един от нейните стражници се появи на вратата. — Готови сме за тръгване.

Смаяно я погледнах. Тя само кимна, после се обърна към мен.

— По-добре да побързаш, Фиц. Освен ако не искаш да тръгнеш така.

Бърич й подаде плаща.

— Конят ми готов ли е — попита тя стражника си.

— Хендс обеща, когато слезете, да чака на вратата.

— Ще ми трябват само минута-две, за да се приготвя — тихо рече Бърич.

— Вървете тогава. Настигнете ме колкото може по-бързо.

Бърич кимна, последва ме до стаята ми и извади зимни дрехи от скрина ми, докато се обличах. После ми каза:

— Среши се и си измий лицето. Воините имат повече вяра на човек, който изглежда така, все едно е очаквал да е буден в този час.

Послушах го и после двамата бързо слязохме по стълбището. Тази нощ той като че ли беше забравил за ранения си крак. Щом излязохме на двора, Бърич изрева на конярите да доведат Сажда и Дорест, после прати едно момче да намери Кърф и да му предаде заповедта, а друго — да приготви всички коне в конюшнята. Прати четирима мъже в града: единия при бойните кораби, а другите трима — да обиколят кръчмите и да съберат флота. Завидях му за ефикасните действия. Той не осъзна, че е поел командването от мен, докато не яхнахме конете. Изведнъж на лицето му се изписа неловко изражение. Усмихнах му се и казах:

— Опитът си казва своето.

Насочихме се към портата.

— Би трябвало да настигнем престолонаследницата, преди да стигне до крайбрежния път — каза Бърич.

Изведнъж на пътя ни се изпречи един стражник и викна:

— Стой!

Конете ни уплашено се изправиха на задните си крака.

— Какво има? — попита Бърич.

Мъжът твърдо стоеше пред нас.

— Вие можете да минете, господине — почтително каза на Бърич той. — Но имам заповед копелдакът да не напуска Бъкип.

— Копелдакът ли? — Никога не бях чувал Бърич да говори толкова гневно. — Кажи Фицрицарин, син на принц Рицарин.

Мъжът го зяпна удивено.

— Кажи го веднага! — Изрева Бърич и изтегли меча си. Изведнъж ми се стори два пъти по-едър, отколкото беше. Усещах яростта му да приижда към мен на талази.

— Фицрицарин, син на принц Рицарин — запелтечи стражникът, пое си дъх и преглътна. — Но както и да го наричам, имам заповед. Той няма право да излиза навън.

— Преди малко престолонаследницата ни заповяда да заминем с нея или да я настигнем колкото може по-бързо. Да не би да твърдиш, че твоята заповед отменя нейната?

Мъжът се смути.

— Един момент, господине. — Той се върна в сградата.

Бърич изсумтя.

— Онзи, който го е обучил, трябва да се срамува. Той разчита само на нашата чест да не минем през портата.

— А може би просто те познава — предположих аз.

Бърич ме изгледа гневно. След малко навън излезе капитанът на стражата и широко ни се усмихна.

— Приятно пътуване и успех в Нитбей.

Бърич му махна с ръка и пришпорихме конете. Беше тъмно, но долу пътят ставаше прав и равен. Скоро се показа луната. Никога не бях виждал Бърич толкова безразсъден. Той препускаше в галоп и не намали скоростта, докато не видяхме стражата на престолонаследницата пред нас. Няколко души се обърнаха и ни познаха. Един от ратниците вдигна ръка за поздрав.

— В началото на бременността кобилата трябва да се упражнява — каза Бърич и хвърли поглед към мен в мрака. — За жените обаче не зная — колебливо прибави той.

Ухилих му се.

— Да не мислиш, че аз зная? — Поклатих глава. — Не зная. Когато са бременни, някои жени изобщо не яздят. Според мен Кетрикен не би изложила на риск детето на Искрен. Освен това с нас е в по-голяма безопасност, отколкото ако я бяхме оставили при Славен.

Бърич не отговори, но усетих, че е съгласен. Усетих още нещо.

„Най-после ще ловуваме заедно!“

„Тихо! — Предупредих го аз и крадешком погледнах Бърич. Внимавах да не издам мислите си. — Отиваме надалеч. Ще можеш ли да следваш конете ни?“

„На малко разстояние те са по-бързи. Но нищо не е способно да изпревари тичащ вълк.“

Бърич леко се скова на седлото. Знаех, че Нощни очи е далеч и се крие в сенките. Наистина ми бе приятно отново да съм навън и да съм с нето. И да върша нещо. Не се радвах, че са нападнали Нитбей, просто най-после имах възможност да действам, дори да бе само за да поправя нечие зло. Отново погледнах Бърич. От него се излъчваше гняв.

— Бърич — осмелих се да го повикам.

— Вълк е, нали — неохотно попита в мрака той. Гледаше право пред себе си. Знаех, че е стиснал зъби.

„Знаеш, че съм вълк.“ Весел отговор с изплезен език.

Бърич потръпна като убоден с игла.

— Нощни очи — тихо признах аз, изразявайки образа на името му с човешки думи. Обзе ме ужас. Бърич го беше усетил. Знаеше. Повече нямаше смисъл да отричам. Но изпитвах и известно облекчение. Бях смъртно уморен от всички лъжи, с които живеех. Бърич мълчаливо яздеше, без да ме гледа. — Не исках да се случи. Просто нямах избор. — Обяснение. Не извинение.

„Аз не му оставих друг избор.“ Нощни очи прекалено весело възприемаше мълчанието на Бърич.

Поставих длан върху шията на Сажда и потърсих утеха в нейната топлина и живот. Зачаках. Бърич продължаваше да мълчи.

— Зная, че никога няма да го одобриш — тихо казах аз. — Но не зависи от моето решение. Просто съм такъв.

„Всички сме такива — подсмихна се Нощни очи. — Хайде, Сърце на глутницата, говори ми. Няма ли да ловуваме добре заедно?“

„Сърце на глутницата ли?“ — зачудих се аз.

„Той знае, че се казва така. Така го наричаха, всички ония кучета, които го боготворяха. «Сърце на глутницата, тук, дивечът е тук, и аз го открих за теб, за теб!» Всички лаеха и се опитваха да са първи. Но сега ги няма, всички са надалеч. Не им хареса, когато ги отвеждаха. Знаеха, че той ги чува, въпреки че не им отговаряше. Никога ли не си ги чувал?“

„Предполагам, че съм се опитвал да не ги чувам.“

„Напразно. Защо да избираш да си глух? Или ням?“

— Трябва ли да го правиш в мое присъствие — сковано попита Бърич.

— Извинявай — отвърнах аз, осъзнал, че наистина е обиден. Нощни очи отново се подхили. Не му обърнах внимание. Бърич не ме поглеждаше. След малко пришпори Дорест и препусна, за да настигне стражата на Кетрикен. Поколебах се, сетне го последвах. Той официално докладва на престолонаследницата за всичко, което бе направил, преди да напусне Бъкип, и тя сериозно кимна, сякаш беше свикнала с такива доклади. Почете ни, като ни даде знак да яздим от лявата й страна, докато капитанът на стражата, някоя си Напръстник, яздеше отдясно. Преди зазоряване ни настигнаха останалите конни ратници от Бъкип. За известно време Напръстник забави ход, за да позволи на уморените им коне да си поемат дъх, но след като стигнахме до един поток и оставихме животните да се напият, решително ги пришпорихме. Бърич не ми говореше.

Преди няколко години бях пътувал до Нитбей в свитата на Искрен. Тогава бяхме стигнали за пет дни, но ни бавеха каруците и фургоните, жонгльорите, музикантите и прислугата. Този път яздехме на коне със закалени воини и нямаше нужда да следваме широкия крайречен път. Единственото нещо, което ни затрудняваше, бе времето. Сутринта на първия ден ни връхлетя зимна буря. Не ни притесняваше само физическото неудобство, но и мисълта, че ветровете ще забавят напредването на корабите. Винаги, когато пътят ни минаваше близо до водата, търсех с поглед платна, ала не виждах нищо.

Напръстник наложи бърз ход, но не изтощителен за конете и ездачите. Макар че не спирахме често, тя променяше скоростта и се грижеше животните да не страдат от жажда. Когато си позволявахме да си починем, конете получаваха овес, а ездачите — корав хляб и чирози. Дори да бяха забелязали вълка, който ни следваше в сенките, никой не спомена нищо. След два дни бурята позатихна и призори видяхме обширната речна долина, която водеше към Нитбей.

Бейгардската твърдина пазеше залива Нитбей. И бе дом на херцог Келвар и лейди Грация, сърцето на херцогство Рипон. Стражевата кула се издигаше на пясъчникова скала над града. Самата крепост беше построена на сравнително равен терен, но бе укрепена с няколко стени и рова. Веднъж ми бяха казали, че никой враг не е успявал да преодолее втората стена. Това вече не беше вярно. Ние спряхме, смаяни от разкрилото се пред нас опустошение.

Петте алени кораба все още бяха изтеглени на брега. От флота на Нитбей, главно малки риболовни съдове, бяха останали само изгорени и пробити корпуси, пръснати по пясъка. Вълните си играеха с тях, след като пиратите ги бяха унищожили. От мястото, където островитяните бяха слезли от корабите си, започваха почернели сгради и димящи развалини и бележеха пътя им като разпространяваща се зараза. Напръстник спря коня си и посочи към Нитбей, като обобщи наблюденията си с онова, което знаеше за града и крепостта.

— Заливът е плитък и песъчлив. По време на отлив брегът се разширява. Те са изтеглили корабите си много нависоко. И ако успеем да ги накараме да отстъпят, трябва да използваме отлива, така че да не могат да спуснат корабите си на вода. Прорязали са града като горещ нож — масло: съмнявам се, че са срещнали сериозна съпротива. Сигурно още щом са видели ален корпус, всички са избягали в крепостта. Струва ми се, че островитяните са преодолели и третия пръстен. Но Келвар би трябвало да е в състояние да ги задържи. Четвъртата стена е от дялан камък. Строена е години. Бейгардската твърдина има кладенец и складовете навярно са пълни с жито. Така че няма да падне, освен ако не я превземат с коварство. — Напръстник престана да сочи и отново се отпусна на седлото. — Това нападение е абсурдно — по-тихо продължи тя. — Как може пиратите да очакват да задържат обсадата? Особено ако ги нападнат наши сили?

— Може би не очакват никой да помогне на Бейгард — отвърна Кетрикен. — Ще плячкосат провизии от града, а е възможно и да очакват още кораби. — Тя се обърна към Кърф и му даде знак да отиде до Напръстник. — Аз нямам боен опит — простичко заяви престолонаследницата. — Вие двамата трябва да планирате действията ни. Ще ви се подчинявам като обикновен ратник. Как трябва да продължим?

Видях, че Бърич потръпва. Такава честност заслужава възхищение, ала не винаги е полезна за бойния дух. Напръстник и Кърф се спогледаха.

— Милейди, Кърф има по-голям боен опит от мен. Приемам неговото командване — тихо предложи Напръстник.

Кърф засрамено сведе очи.

— Бърич беше човек на Рицарин. Участвал е в много повече битки от мен — смутено каза той. После рязко вдигна поглед. — Препоръчвам ви го, милейди.

Лицето на Бърич разкриваше сблъсък на противоречиви чувства. За миг очите му грейнаха. После се разколеба.

„Сърце на глутницата, те ще ловуват добре за теб“ — подкани го Нощни очи.

— Поеми командването, Бърич. Те ще се бият със сърце за теб.

Целият настръхнах, когато чух Кетрикен да повтаря мисълта на моя вълк. Видях, че Бърич потреперва. Той изправи гръб на седлото.

— Не можем да ги изненадаме в тази равнина. И ще се защитават зад трите пръстена. Броят ни не е голям. Най-голямата ни сила, милейди, е времето. Можем да ги обсадим. Те нямат достъп до прясна вода. Ако Бейгард издържи, а ние затворим изхода на островитяните, просто можем да изчакаме пристигането на нашите кораби. И тогава ще преценим дали да ги нападнем, или просто да ги уморим от глад.

— Струва ми се разумно — одобри престолонаследницата.

— Те са глупци, ако не са оставили поне малък отряд при корабите си. Ще се наложи незабавно да се справим с тях. После трябва да поставим наша стража със заповед да разруши съдовете, ако се появи вероятност островитяните да се опитат да избягат. Иначе флотът на принца престолонаследник Искрен ще се увеличи с пет кораба.

— И това ми се струва разумно. — Идеята очевидно зарадва Кетрикен.

— И трябва да действаме бързо. Скоро ще забележат появата ни, ако вече не са ни видели. Със сигурност ще разберат в какво положение се намират. Трябва да ги приклещим там, да задържим онези, които обсаждат крепостта, и да убием другите при корабите.

Кърф и Напръстник кимаха. Бърич ги погледна.

— Искам вашите стрелци за обсадата на крепостта. Трябва да задържим пиратите вътре, не да влизаме в близък бой. Просто да ги накараме да останат на мястото си. Те ще се опитат да се измъкнат оттам, откъдето са влезли. На това място ще съсредоточим повечето си сили, но ще пазим цялата външна стена. И засега изобщо не се опитвайте да прониквате вътре. Нека драпат като раци в гърне.

Напрегнати кимвания от двамата капитани. Бърич продължи:

— Искам мечове за корабите. Очаквам боят да е тежък. Те ще защитават единствения си път за бягство. Ще пратим няколко стрелци с огнени стрели. Ако всичко друго се провали, изгорете корабите. Но първо се опитайте да ги превземете.

— „Руриск“! — извика някой от задните редици. Всички глави се обърнаха към водата. „Руриск“ заобикаляше северния нос на Нитбей. След малко се появи второ платно. Конниците зад нас надигнаха вик. Но по-нататък от нашия флот, закотвен в дълбоки води, бял като корем на мъртвец и с надути платна, се поклащаше белият кораб. В мига, в който го зърнах, ме прониза леден ужас.

— Белият кораб — задавено изрекох аз. Побиха ме тръпки от страх, който бе почти като физическа болка.

— Какво — сепна се Бърич. Това беше първата дума, която ми казваше този ден.

— Белият кораб — повторих и посочих с ръка.

— Какво? Къде? Онова там ли? Просто мъгла. Нашите кораби влизат в пристанището.

Погледнах. Имаше право. Мъгла, която се топеше под утринното слънце. Ужасът ми заглъхна като подигравателен призрачен смях. Ала денят изведнъж ми се стори по-студен и слънцето, което за малко се бе подало между буреносните облаци, беше слабо и бледо. Обзе ме лошо предчувствие.

— Разделете силите си и ги разгърнете — тихо заповяда Бърич. — Когато стигнат до брега, корабите ни не бива да срещнат никаква съпротива. Бързо. Фиц, ти тръгни с ратниците, които ще нападнат алените кораби. Трябва да си на брега, когато пристигне „Руриск“. Обясни им какво сме решили. Елате при нас веднага щом се справите с островитяните. Ще ми се да можех да се свържа с херцог Келвар и да му съобщя намеренията ни. Но предполагам, че съвсем скоро сам ще се досети. Е, да започваме.

Последва раздвижване. Кърф и Напръстник се събраха на съвещание, но след изненадващо кратко време вече яздех зад Напръстник заедно с другите воини. Бях въоръжен с меча си, но ми липсваше брадвата, с която през лятото толкова много бях свикнал.

Нищо не стана така лесно, както го бяхме планирали. Сблъскахме се с островитяните сред развалините на града много преди да стигнем до морския бряг. Те се връщаха към корабите си и влачеха със себе си пленници, които ги забавяха. Нападнахме ги. Някои оказаха съпротива, други изоставиха пленниците си и се опитаха да ни избягат. Скоро се пръснахме сред все още димящите сгради и опустошените улици на Нитбей. Неколцина от нас останаха да прережат въжетата на пленниците и да им помогнат с каквото могат. Напръстник проклинаше забавянето, защото бегълците щяха да предупредят другарите си при корабите. Миризмата на трупове и дъждът, който валеше по овъглените греди, ми напомниха за Фордж. Там навсякъде се бяха въргаляли тела, много повече, отколкото бяхме очаквали. Усетих, че някъде сред развалините броди вълк, и потърсих утеха от него.

Напръстник ни ругаеше с изненадващо умение, после ни поведе под формата на клин. Връхлетяхме алените кораби тъкмо навреме, за да видим, че единият вече е на вода. Нямаше какво да направим, ала успяхме да попречим на втория да избяга. С удивителна бързина избихме пиратите, които се опитваха да го изтеглят в морето. Не бяха много, само неколцина от екипажа. Дори успяхме да ги очистим, преди да изколят повечето си пленници, които лежаха завързани на пейките. Предположихме, че отплавалият кораб носи подобен товар. И следователно нямаше намерение да влезе в бой с „Руриск“.

Аленият кораб бе потеглил, натоварен с пленници. Закъде? Дали целта му беше призрачният бял съд, който бях зърнал единствено аз? Дори от самата мисъл за него ме побиха тръпки и слепоочията ми запулсираха. Може би бяха възнамерявали да удавят пленниците или да ги претопят. В този момент не бях в състояние да мисля, но си отбелязах по-късно да разкажа за това на Сенч. Всеки от трите останали кораба бе охраняван от група пирати, които се биеха точно толкова отчаяно, колкото бе предвидил Бърич. Един от съдовете гореше, улучен от прекалено усърден стрелец, ала другите бяха невредими.

Когато „Руриск“ стигна до брега, вече бяхме превзели всички кораби. Имах време да вдигна глава и да погледна към залива. Нито следа от белия кораб. Може би наистина бях зърнал мъгла. Зад „Руриск“ се приближаваше „Постоянство“, а след тях — флотилия от риболовни съдове и дори два търговски. Повечето трябваше да спуснат котва в плиткото пристанище, но пътниците им бързо бяха свалени на брега. Екипажите на бойните кораби изчакаха капитаните им да научат какво става, ала онези от риболовните и търговските минаха покрай нас и се насочиха право към обсадената крепост.

Опитните екипажи скоро ги настигнаха и когато стигнаха до външните стени на крепостта, ако не истинска организация, помежду им поне цареше дух на сътрудничество. Пленниците, които освободихме, бяха изтощени от липсата на храна и вода, но бързо се възстановиха и бяха незаменими с информацията си за външния насип. Следобед вече бяхме обсадили пиратите. Бърич с усилие убеди всички, че поне един от бойните кораби трябва да остане на вода с пълен екипаж. На другата сутрин предчувствието му се оказа вярно — още два алени кораба заобиколиха северния нос на залива. „Руриск“ ги подгони, ала те избягаха прекалено лесно, за да сме доволни. Всички знаехме, че те просто ще потърсят някое незащитено село по крайбрежието и ще го нападнат. Няколко риболовни съда със закъснение отплаваха след тях, макар че нямаше вероятност да ги настигнат.

На втория ден от чакането започнахме да се отегчаваме. Времето отново се беше развалило. Коравият хляб имаше вкус на мухъл, а чирозите бяха омекнали. За да ни ободри и поздрави, херцог Келвар вдигна до своя флаг над Бейгард еленовото знаме на Шестте херцогства. Също като нас, той бе предпочел да чака. Островитяните бяха в капан. Не се бяха опитали да пробият обсадата ни, нито да напреднат към крепостта. Всички чакахме.

— Ти не слушаш предупреждения. Никога не си слушал — тихо ми каза Бърич.

Бе паднала нощ. За пръв път от пристигането си тук оставахме за по-дълго заедно. Той седеше на един пън, изпружил напред болния си крак. Аз бях приклекнал пред огъня и се опитвах да си стопля ръцете. Бяхме пред временната шатра на престолонаследницата и се мъчехме да поддържаме вдигащия много дим огън. Бърич беше искал Кетрикен да се настани в някоя от малкото невредими сгради в Нитбей, но тя бе настояла да остане при воините си. Нейните стражници свободно влизаха в шатрата й и се грееха на огъня й. Бърич се мръщеше на тази фамилиарност, но в същото време одобряваше верността й.

— И баща ти беше такъв — ненадейно отбеляза той, когато от шатрата излязоха двама стражници и отидоха да сменят часовите.

— И той ли не слушаше предупреждения — изненадано попитах аз.

Той поклати глава.

— Не. Неговите ратници влизаха и излизаха по всяко време. Винаги съм се чудил кога е останал сам, за да те зачене.

Трябва да съм изглеждал смаян, защото Бърич се изчерви.

— Извинявай. Уморен съм и кракът ми… Не исках да кажа това.

Неочаквано се усмихнах.

— Няма нищо. — И наистина бе така. Когато беше научил за Нощни очи, се бях страхувал, че отново ще ме прогони. Затова с радост посрещнах шегата, макар и груба. — Говореше за предупрежденията — смирено му напомних аз.

Той въздъхна.

— Ти го каза. Ние сме такива, каквито сме. И той го каза. Понякога те не ти дават избор. Просто се обвързват.

Някъде в мрака зави куче. Не точно куче. Бърич гневно ме изгледа.

— Не мога да му заповядвам — признах аз.

„Нито пък аз на теб. Защо някой трябва да заповядва на другия?“

— И се намесва в лични разговори — прибавих аз.

— Във всичко лично — безизразно отвърна Бърич. Говореше с глас на човек, който знае тези неща от собствен опит.

— Нали ми каза, че никога не си… го използвал? — Дори тук на открито не исках да произнеса „Осезанието“.

— Не съм. Това не води до нищо добро. Ясно ще ти повторя същото, каквото съм ти казвал и преди. То… те променя. Ако му се поддадеш. Ако не можеш да го изключиш, поне не го търси. Не ставай…

— Бърич?

И двамата се сепнахме. Беше Напръстник, безшумно изплувала от мрака, за да застане от другата страна на огъня. Какво бе чула?

— Да? Какво има?

Тя приклекна, протегна зачервените си ръце към пламъците и въздъхна.

— Не зная. Как да ти задам този въпрос? Знаеш ли, че тя е бременна?

С Бърич се спогледахме.

— Кой — спокойно попитах аз.

— Нали знаете, аз имам две деца. И повечето от стражниците й са жени. Тя повръща всяка сутрин и поема единствено чай от малинови листа. Не може дори да погледне солената риба, без да повърне. Не би трябвало да е тук и да живее така. — Напръстник кимна към шатрата.

„О. Лисицата.“

„Млъкни.“

— Тя не ни поиска съвет — предпазливо отвърна Бърич.

— Положението тук е под контрол. Няма причина да не бъде пратена обратно в Бъкип — спокойно заяви Напръстник.

— Не мога да си представя да я „пратя“ където и да било — отбеляза той. — Мисля, че сама трябва да вземе решение.

— Можеш да й предложиш.

— Ти също — отби удара Бърич. — Ти си капитан на стражата й. Грижата по право се пада на теб.

— Аз не съм пазила на пост пред вратата й всяка нощ — възрази Напръстник.

— Може би трябваше — заяви Бърич.

Тя впери очи в огъня.

— Може би. Въпросът е кой ще я придружи до Бъкип.

— Цялата й лична стража, разбира се. Престолонаследницата не може да пътува сама.

Някъде в мрака внезапно се разнесе вик. Скочих.

— Чакай заповед — изсумтя Бърич. — Не се втурвай, докато не знаеш какво става!

След миг при огъня се появи Свирка от стражата на престолонаследницата и се изправи пред Напръстник.

— Двустранна атака. Опитаха се да ни изненадат при пробива точно под южната кула. И някои успяха да…

Прониза я стрела и завинаги прекъсна онова, което искаше да ни каже. Изведнъж ни връхлетяха островитяни, повече, отколкото предполагах, че сме обсадили — и всички се насочваха към шатрата на Кетрикен.

— Към престолонаследницата — извиках аз и чух, че викът се понася по редицата. Трима стражници изскочиха от шатрата и опряха гръб в стените й, докато ние с Бърич се изправихме пред входа. Изтеглих меча си и с периферното си зрение зърнах червените отблясъци на огъня по оръжието на Бърич. Внезапно от палатката излезе Кетрикен и каза с укор:

— Не ме пазете! Вървете там, където е боят.

— Той е тук, милейди — изсумтя Бърич и рязко пристъпи напред, за да отсече ръката на един прекалено приближил се пират.

Ясно си спомням тези думи, спомням си и тази крачка на Бърич. Това е последният ми логичен спомен от тази нощ. След това се смесиха викове и кръв, метал и огън. Обляха ме вълни от емоции, докато ратници и пирати бяхме вкопчени в смъртен бой. Още отначало някой подпали шатрата и пламъците й осветиха полесражението като сцена. Видях Кетрикен да се сражава боса по замръзналата земя. Стискаше с две ръце смешно дългия си планински меч. Изяществото й превръщаше битката в гибелен танц, който при други обстоятелства щеше да прикове вниманието ми.

Продължаваха да се появяват островитяни. По някое време бях сигурен, че чувам Искрен да дава заповеди, ала не успях да разбера нито една от тях. Сегиз-тогиз мярках Нощни очи, който се биеше винаги в сенките — неочаквана тежест от козина и зъби, връхлитаща пиратите. Бърич и Напръстник се сражаваха гръб до гръб. Аз бях един от кръга, който пазеше престолонаследницата. Поне така си мислех, докато не осъзнах, че всъщност тя се бие до мен.

Видях на земята паднала пиратска брадва и хвърлих меча, за да я взема. На другия ден прибрах оръжието си, покрито с кал и кръв. Ала в този момент не се поколебах да зарежа подаръка от Искрен. Докато се сражавахме, съществуваше единствено настоящето. Когато вълната на битката се отдръпна, без да се замислям, се втурнах след разбягалите се врагове.

Тук наистина двамата с Нощни очи ловувахме добре заедно. Аз се изправих срещу последната си плячка, брадва срещу брадва, докато моят вълк ръмжеше и се бранеше от меча на един по-дребен пират. Довърши го само секунди преди аз да поваля моя съперник.

Тази последна битка ме изпълни с дива и свирепа радост. Не знаех къде свършва Нощни очи и къде започвам аз, а само, че сме победили и сме останали живи. После потърсихме вода. Напихме се от ведрото на един кладенец и аз измих кръвта от ръцете и лицето си. Отпуснахме се на земята и опряхме гърбове на тухлената стена, за да погледаме изгрева над гъстата мъгла. Нощни очи ме топлеше и дори нямаше нужда да мислим.

Предполагам, че съм подремнал, защото се сепнах веднага щом той ме остави. Вдигнах поглед да видя какво го е стреснало и видях едно уплашено нитбейско момиче, което ме зяпаше. Ранното слънце хвърляше отблясъци по червената й коса. Носеше ведро. Изправих се и се усмихнах, приветствено вдигнах брадва, ала тя се скри като уплашен заек сред разрушените сгради. Протегнах се и се запътих през стелещата се мъгла към шатрата на Кетрикен. По пътя в главата ми се явяваха образи от нощния лов. Спомените бяха прекалено контрастни, прекалено червени и черни, и аз ги пратих дълбоко в ума си. За това ли ме предупреждаваше Бърич?

Дори на дневна светлина ми бе трудно да разбера случилото се. Земята около изгорелите останки от шатрата беше отъпкана и разкаляна. Тук се бяха водили най-тежките боеве. Тук бяха паднали най-много пирати. Някои трупове бяха натрупани на купчина. Други все още лежаха там, където бяха убити. Избягвах да ги гледам. Едно е да убиваш от страх и гняв. Друго е да видиш какво си направил на ледено сивата светлина на утрото.

Разбирах, че островитяните са се опитали да пробият обсадата ни. Навярно бяха имали шанс да стигнат до корабите си и да си върнат един-два. Не толкова ясен бе обаче фактът, че атаката, изглежда, беше насочена срещу шатрата на престолонаследницата. Щом бяха излезли извън насипите, защо не бяха използвали възможността да се спасят и да се отправят към брега?

— Навярно изобщо не са се надявали да избягат — отбеляза Бърич и изскърца със зъби, когато опипах подлютената подутина на крака му. — Такива са островитяните: предпочитат да умрат, но да нанесат колкото може повече щети. Затова атакуваха насам с надеждата да убият престолонаследницата ни.

Бях открил Бърич да куцука по бойното поле. Той не каза, че търси трупа ми. Облекчението му при вида ми бе достатъчно доказателство.

— Откъде са знаели, че тя е в тази шатра — попитах аз. — Ние нямахме знамена, не им пратихме предизвикателство. Откъде са знаели, че тя е тук? Така. По-добре ли е? — Проверих колко е стегната превръзката.

— Поне е суха и чиста. А и като че ли облекчава болката. Точно сега едва ли можем да направим повече. Предполагам, че кракът ми винаги ще се подува, когато го пренапрягам. — Говореше безизразно, сякаш ставаше дума за някое куцо куче. — Те наистина се насочиха право към шатрата на престолонаследницата, нали?

— Като пчели на мед — уморено потвърдих аз. — Тя в Бейгард ли е?

— Разбира се. Всички са там. Трябваше да чуеш ликуването, когато ни отвориха портата. Кетрикен влезе вътре, все още запретнала полите си и стиснала голия си меч. Херцог Келвар падна на колене да целуне ръката й. Но лейди Грация я погледна и рече: „О, скъпа, веднага ще наредя да ви приготвят баня“.

— Ето от такива моменти се раждат песните — подметнах аз и двамата се засмяхме. — Но не всички са в крепостта. Преди малко видях едно момиче — идваше за вода сред развалините.

— Е, горе в крепостта се веселят. Някои няма да са толкова възторжени. Напръстник не беше права. Жителите на Нитбей не са се дали лесно на алените кораби. Страшно много са загинали преди оцелелите да отстъпят в Бейгард.

— Нещо не ти ли се струва странно?

— Че хората са се защитили ли? Не. Това е…

— Не ти ли се струва, че тук имаше твърде много островитяни? Повече, отколкото могат да прекарат пет кораба?

Бърич се замисли, после погледна пръснатите трупове.

— Навярно другите кораби са ги оставили и са отишли да патрулират…

— Те не постъпват така. Предполагам, че е имало по-голям кораб с голяма войска.

— Къде?

— Вече го няма. Струва ми се, че го зърнах да потъва в онази мъгла.

Замълчахме. Бърич ми показа къде е завързал Дорест и Сажда и ги яхнахме, за да отидем в Бейгард. Голямата порта на крепостта бе широко отворена и вътре се смесваха бъкипски ратници и бейгардци. Посрещнаха ни с приветствен вик и още преди да скочим от седлата ни предложиха препълнени чаши медовина. Местни момчета пожелаха да се погрижат за конете ни и за моя изненада Бърич им позволи. В залата цареше искрено веселие, което щеше да посрами всеки от гуляите на Славен. За нас бе отворен целият Бейгард. В Голямата зала бяха оставени кани и легени с топла ароматизирана вода, за да се освежим, масите се огъваха от храна, при това не корав хляб и чирози.

Останахме в Нитбей три дни. През това време погребахме жертвите си и изгорихме труповете на островитяните. Бъкипските ратници и стражниците на престолонаследницата помогнаха на нитбейците да възстановят укрепленията на Бейгард и да спасят останките от Нитбей. Аз тихомълком направих някои проверки. Установих, че огънят на стражевата кула е бил запален веднага щом са забелязали пиратите, но че алените кораби скоро го угасили. „Ами членът на котерията?“ — попитах. Келвар ме погледна изненадано. Още преди седмици отзовали Бърл за някаква важна работа навътре в сушата. Заминал за Трейдфорд, поне така предполагал херцогът.

В деня след битката от Южното заливче пристигна подкрепление. Не бяха видели сигналния огън, но пратените конни вестоносци минали оттам. В мое присъствие Кетрикен похвали херцог Келвар за предвидливостта му да приготви коне за такива вестоносци и прати благодарност на херцог Шемшай Шоукски за помощта му. После предложи двамата да си поделят пленените кораби, за да не се налага да чакат помощ, а да се защитават взаимно. Това бе щедър дар и беше посрещнат с благоговейно мълчание. Когато дойде на себе си, херцог Келвар стана и вдигна наздравица за престолонаследницата и неродения наследник на Пророците. Слухът бързо се бе превърнал във всеизвестен факт. Кетрикен мило се изчерви, ала успя да изрази признателността си.

Тези кратки победни дни бяха целебен балсам за всички ни. Бяхме се сражавали добре. Нитбей щеше да бъде възстановен и островитяните не се бяха установили в Бейгард. За известно време ни се струваше възможно, че можем напълно да се избавим от тях.

Преди да напуснем Нитбей вече се пееха песни за престолонаследницата, която запретнала поли и храбро се изправила срещу алените кораби, и за детето в утробата й, което станало воин, преди да се роди. На никого не убягна фактът, че тя е рискувала не само себе си, но и наследника на трона за херцогство Рипон. „Първо херцог Жилав Беърнски, а сега и Келвар Рипонски“ — помислих си. Кетрикен успешно печелеше предаността на херцозите.

Аз бях изживял своите мигове в Нитбей, и сгряващи, и вледеняващи. Защото щом ме видя в Голямата зала, лейди Грация ме позна и дойде да ме заговори.

— Е — след като тихо ме поздрави, рече тя. — Във вените на моето кухненско кучкарче течала кралска кръв. Нищо чудно, че ми даде толкова добър съвет. — Грация се бе превърнала в истинска дама и херцогиня. Нейното помиярче продължаваше да е навсякъде с нея, но вече тичаше в краката й и тази промяна ме зарадва почти също толкова, колкото факта, че достойно носи титлата си и очевидно обича съпруга си.

— И двамата много сме се променили, лейди Грация — отвърнах аз и тя прие комплимента ми. Предния път я бях видял тук по време на посещението си с Искрен. Тогава не се бе чувствала много спокойно в ролята на херцогиня. Бях я срещнал в кухнята, когато кученцето й се беше задушавало от една кост. Бях я убедил, че е по-добре херцогът да дава парите си за стражевите кули, отколкото за нейните накити. По онова време лейди Грация бе херцогиня съвсем отскоро. Сега като че ли никога не беше била друга.

— Вече не си ли кучкарче — с малко кисела усмивка попита тя.

— Кучкарче ли? Той е човекът-вълк — отбеляза някой. Обърнах се да видя кой го е казал, ала в залата гъмжеше от хора и никой не ни наблюдаваше. Свих рамене, сякаш съм чул някаква глупост. Лейди Грация не обърна внимание. Преди да замина, тя ме почете с дар в знак на благоволението си. Все още се усмихвам, когато си спомня за него: малка игла във формата на рибешки кости.

— Наредих да го направят, за да ми напомня… Искам да го вземеш. — Вече рядко носела накити, каза ми тя. Подари ми иглата на един балкон в тъмна вечер, когато светлините на стражевите кули сияеха като диаманти на фона на черното небе.