Кралска поръчка

33Вълчи дни

Когато само ловуваш, ядеш и спиш, откриваш чистотата на живота. В края на краищата никой не се нуждае от повече. Тичахме сами, ние, Вълкът, и нищо не ни липсваше. Не копнеехме за еленско месо, когато хващахме заек, нито негодувахме, че гарваните идват да кълват останките от плячката ни. Понякога си спомняхме друго време и друг живот. И тогава се чудехме какво толкова важно сме намирали в него. Не убивахме повече, отколкото можем да изядем, не ядяхме онова, което не можехме да убием. Привечер и призори бе най-доброто време за лов, другото време беше добро за спане. Иначе времето нямаше значение.

Също като за кучетата, за вълците животът е по-кратък, отколкото за хората, ако го измерваш, като броиш дните и колко смени на сезоните виждаш. Ала за две години вълчето прави толкова неща, колкото човек — за двадесет. Достига пълната си сила и ръст, научава всичко необходимо за ловец, другар и водач. Свещицата на живота му гори по-кратко и по-ярко от човешката. За десетилетие вълкът прави всичко, за което на човек е нужно пет-шест пъти повече време. Времето не е скъперник, когато живееш винаги в настоящето.

Така че познавахме нощите и дните, глада и засищането.

Диви радости и изненади. Улавяш мишка, подмяташ я нагоре и я изяждаш на една хапка. Прекрасно. Подплашваш заек, подгонваш го, после изведнъж ускоряваш крачка и го хващаш във вихър от козина и сняг. Разтърсването, с което строшаваш врата му, после спокойното ядене, разкъсването на корема му, душенето на горещите му вътрешности, твърдото месо на бутчетата му, хрущенето на гръбнака му. Ситост и сън. И отново събуждане и лов.

Преследване на кошута по заледено езеро със съзнанието, че не можем да настигнем такава плячка, а само заради удоволствието от лова. Когато пропада в езерото, ние кръжим, кръжим, безкрайно кръжим около нея, докато бие с копита по леда и накрая се измъква, прекалено изтощена, за да избегне зъбите, прехапващи сухожилията й, челюстите, стягащи се на гърлото й. Натъпкване до пръсване, не веднъж, а два пъти от трупа. Идва буря и ни прогонва в бърлогата. Спим, уютно свити на кълбо, докато вятърът носи леден дъжд и сетне сняг навън. Събуждаме се и виждаме бледа светлина, която се процежда през натрупалия сняг. Разравяме го и подаваме муцуна, за да подушим ясния студен ден, който тъкмо започва да гасне. По кошутата е останало още месо, замръзнало, червено и вкусно, готово за изравяне изпод снега. Какво може да е по-приятно от това да знаеш, че те очаква месо?

„Елате.“

Спираме. Не, месото чака. Продължаваме да тичаме.

„Веднага елате. Елате при мен. Имам месо за вас.“

Вече си имаме месо. И е по-близо.

„Нощни очи. Преобразени. Елате. Веднага. Скоро ще стане късно.“

Месото е замръзнало, крехко и червено. Гризем костите за костен мозък. Долита гарван и каца наблизо. Хоп, хоп. Накланя глава. За удоволствие се хвърляме към него и го караме да отлети. Месото е наше, всичкото. Дни и нощи месо.

„Елате. Моля ви. Елате. Елате бързо, елате веднага. Върнете се при нас. Трябвате ни. Елате. Елате.“

Той не си отива. Прилепваме уши назад, но все още го чуваме: елате, елате, елате. Воят му ни лишава от удоволствието от месото. Стига. Засега сме сити. Ще идем просто за да го накараме да млъкне.

„Добре. Чудесно. Елате при мен, елате при мен.“

Отиваме. Тичаме в сгъстяващия се здрач. Изведнъж стряскаме заек и той с подскоци се отдалечава в снега. Ще го подгоним ли? Не. Коремът ни е пълен. Продължаваме. Пресичаме човешка пътека, гола ивица под нощното небе. Бързо минаваме оттатък и навлизаме в гората.

„Елате при мен. Елате. Нощни очи, Преобразени, викам ви. Елате при мен.“

Гората свършва. Под нас има гол склон, а после — равно голо място, открито под нощното небе. Прекалено открито. По втвърдения сняг няма следи, но в подножието на хълма има човеци. Двама. Сърцето на глутницата копае, другият наблюдава. Сърцето на глутницата копае бързо и усърдно. Дъхът му излиза на пара в нощта. Другият има светлина, твърде ярка светлина, от която очите ни се свиват. Сърцето на глутницата спира да копае. Поглежда ни.

„Елате — казва той. — Елате.“

Скача в дупката, която е изкопал. Върху чистия сняг има черна пръст, замръзнали буци. Приземява се с глух екот, като от сблъсък на еленови рога в дънер на дърво. Прикляка и се чува хрущене. Използва инструмент, който чука и разбива. Сядаме и го наблюдаваме, увили опашка, за да топлим предните си лапи. Какво общо има това с нас? Сити сме, можем да спим. Сърцето на глутницата внезапно ни поглежда.

„Чакайте. Още малко. Чакайте.“

Ръмжи на другия и онзи протяга светлината към дупката. Сърцето на глутницата се навежда и другият се пресяга да му помогне. Измъкват нещо навън. Космите ни настръхват от миризмата му. Обръщаме се, скачаме да избягаме, кръжим, не можем да си тръгнем. Тук има страх, има опасност, заплаха за болка, самота, край.

„Елате. Слезте тук долу при нас, слезте. Трябвате ни. Време е.“

Не е време. Времето е винаги, навсякъде. Трябваме ви, но може би ние не искаме да трябваме на никого. Имаме месо, топло място за сън, дори още месо за друг път. С пълен корем и топла бърлога, какво друго ни трябва? И все пак. Ще се приближим. Ще го подушим, ще видим какво заплашва и мами. Прилепили корем към снега, подвили опашка, ние пълзим надолу по склона.

Сърцето на глутницата седи на снега и го държи. Дава знак на другия да се отдръпне и онзи отстъпва назад, назад, назад, като отнася със себе си неприятната си светлина. По-близо. Хълмът остава зад нас, гол, без убежище. Ако изпаднем в беда, ще трябва дълго да тичаме до скривалището. Но нищо не помръдва. Тук е само Сърцето на глутницата и онова, което държи. Мирише на стара кръв. Той го разтърсва, сякаш за да откъсне от него парче месо. После го търка като вълчица, която прокарва зъби по вълчето си, за да го избави от бълхите. Познаваме тази миризма. Приближаваме се. Приближаваме се. Вече е само на един скок от нас.

„Какво искаш“ — питаме го.

„Върни се.“

„Ние се върнахме.“

„Върни се, Преобразени. — Настойчив е. — Върни се тук.“ — Показва ни глава, поклащаща се на рамото му. Обръща главата, за да ни покаже лицето. Не го познаваме.

„Там ли?“

„Да. Това е твое, Преобразени.“

„Вони. Това е развалено месо, не го искаме. При езерото има по-хубаво месо.“

„Ела тук. Приближи се.“

Не ни харесва. Няма да се приближим. Сърцето на глутницата ни поглежда и ни сграбчва с очи. Приближава се към нас и го носи със себе си. То се поклаща в ръцете му.

„Спокойно. Спокойно. Това е твое, Преобразени. Приближи се.“

Изръмжаваме, ала той не се стряска. Присвиваме се, подвиваме опашка, искаме да си тръгнем, но Сърцето на глутницата е силен. Хваща ръката му и я поставя на главата ни. И ни стиска за тила, за да ни успокои.

„Върни се. Трябва да се върнеш.“ Много е настойчив.

Ровим с лапи снега. Опитваме се да се откъснем, да направим крачка назад. Той не пуска козината на тила ни. Събираме сили и се отскубваме.

„Пусни го, Нощни очи. Той не е твой.“ Намек за зъби в тези думи, очите му ни гледат остро.

„Не е и твой“ — отвръща Нощни очи.

„Чий съм тогава?“

Мигновено олюляване на ръба, балансиране между два свята, две действителности, две тела. После един вълк се обръща и бяга с подвита опашка по снега, тича сам, бяга от нещо прекалено странно. Спира на върха на хълма, вдига муцуна към небето и вие. Вие за несправедливостта на живота.

Нямам собствени спомени от онова замръзнало гробище. Само нещо като сън. Беше ми невъобразимо студено, бях вдървен и в мен гореше силният вкус на бренди, не само в устата ми, в цялото ми тяло. Те не мислеха, че ми причиняват болка, просто продължаваха да ми търкат ръцете и краката, без да ги е грижа за старите синини, за раните по ръцете ми. И всеки път щом затворех очи, Бърич ме хващаше и ме разтърсваше като парцал.

— Остани при мен, Фиц — повтаряше той. — Остани при мен, остани при мен. Хайде, момко. Ти не си мъртъв. Не си мъртъв. — А после изведнъж ме прегърна, брадатото му лице се притисна към моето и горещите му сълзи потекоха по бузите ми. Люлееше ме, седнал в снега на ръба на гроба ми. — Не си мъртъв, синко. Не си мъртъв.