Кралска поръчка

27Заговор

— Отнякъде ще ни трябва кръв. — Кетрикен ме беше изслушала и сега го каза съвсем спокойно, все едно искаше чаша вино.

— Ще донеса кокошка — неохотно отвърна Лейси. — Трябва ми чувал, за да не вдигна шум…

— Върви тогава — каза й Търпение. — Побързай. Занеси я в моята стая. Аз ще взема нож и леген и ще го направим там. После ще донесем тук само една чаша кръв. Колкото по-малко направим тук, толкова по-малко ще трябва да крием.

Първо бях отишъл при Търпение и Лейси, защото знаех, че никога няма да мога сам да вляза при престолонаследницата. Докато аз се отбивах до стаята си, те ме бяха изпреварили при Кетрикен, привидно, за да й занесат специална билкова отвара, а всъщност тихо да я помолят да ми даде частна аудиенция. Тя бе освободила всичките си придворни дами и ги беше уверила, че Търпение и Лейси са й достатъчни, после бе пратила Розмари да ме доведе. Сега момиченцето си играеше край огнището и унесено обличаше куклата си.

Когато Лейси и Търпение излязоха, Кетрикен ме погледна и каза:

— Ще оплискам роклята и леглото си с кръвта и ще пратя да повикат Уолас, за да му кажа, че се опасявам, че съм пометнала от падането. Но повече нищо не мога да направя, Фиц. Няма да позволя този човек да ме докосне, нито ще съм толкова глупава, че да изпия или изям нещо, приготвено от него. Правя го само за да отвлека вниманието му от краля. Няма и да кажа, че съм изгубила детето. А само, че се опасявам. — Говореше яростно. Вледених се. Тя толкова лесно приемаше онова, което правеше Славен, и предложеното от мен противодействие. Отчаяно ми се прииска да съм сигурен, че има защо да ми се довери. Кетрикен не споменаваше за коварство или зло. Просто обсъждаше стратегията като пълководец, който се подготвя за битка.

— Това ще е достатъчно — обещах й аз. — Познавам принц Славен. Уолас ще се втурне при него с новината и той ще последва Уолас тук, колкото и да е непристойно. Няма да е в състояние да устои на изкушението, ще копнее със собствените си очи да види резултата от пъкленото си дело.

— Стига ми и това, че всички жени постоянно ми съчувстват за смъртта на Искрен. Ще ми дойде прекалено, ако трябва да ги слушам да говорят и за помятането на детето ми. Но щом се налага, ще го изтърпя. Обаче ако оставят стража при краля?

— Веднага щом тръгнат насам, ще почукам на вратата и ще им отвлека вниманието. Ще се справя със стражата.

— Но ако отвлечеш вниманието им, как ще постигнеш нещо?

— Има… Ще имам помощник. — Поне така се надявах. Отново изругах, че Сенч никога не ми бе обяснил как да се свързвам с него в такива ситуации. „Довери ми се — винаги беше казвал той. — Аз наблюдавам и слушам където трябва. Викам те винаги, когато, няма опасност. Тайната остава тайна, когато я знае само един човек.“ Вече бях разкрил плана си пред огнището с надеждата Сенч някак си да ме чуе. Надявах се за краткото време, което успеех да спечеля, той да намери начин да се вмъкне при краля и да му даде отдих от болката, за да издържи тормоза на Славен.

— Това е равносилно на мъчение — сякаш прочела мислите ми, тихо рече Кетрикен. — Да остави един старец на болката му. — Тя ме погледна в очите. — Нямаш ли ми достатъчно доверие, че не ми казваш кой е помощникът ти?

— Това не е моя тайна, а на краля — внимателно отвърнах аз. — Скоро, сигурен съм, ще трябва да ви бъде разкрита. Дотогава…

— Върви — освободи, ме Кетрикен и неловко се размърда на дивана си. — Както съм насинена, поне няма да се наложи да се преструвам. Само ще трябва да търпя човека, който се опитва да убие неродения си племенник и измъчва стария си баща.

— Тръгвам — побързах да кажа аз. Усещах, че гневът й расте, и не исках да го разпалвам още повече. Всичко трябваше да е убедително за този маскарад. Кетрикен не биваше да показва, че знае истинската причина за падането си. На излизане се разминах с Лейси, която носеше табла с гърне. Търпение я следваше по петите. В гърнето нямаше чай. Докато минавах покрай придворните дами в преддверието, много внимавах да изглеждам загрижен. Реакциите им към молбата на Кетрикен да й пратят личния лечител на крал Умен щяха да са съвсем искрени. Надявах се това да е достатъчно, за да измъкне Славен от леговището му.

Вмъкнах се в покоите на Търпение и оставих вратата открехната. Зачаках. Замислих се за стареца, чиято болка постепенно се събуждаше. Веднъж я бях усетил. Ако тя ме измъчваше и някой безмилостно ме разпитваше, колко време щях да издържа? Накрая по коридора зашумоляха фусти и затрополиха стъпки. Някой отчаяно захлопа на кралската врата. Нямаше нужда да чувам думите, тонът разкриваше всичко. Чух уплашените молби на жените, сетне гневните въпроси на Славен, внезапно превърнали се в престорена загриженост. Чух го да вика Уолас от ъгъла, в който трябваше да се е сврял, долових възбуда в гласа му, докато му нареждаше незабавно да се погрижи за Кетрикен, която помятала.

Придворните дами отново притичаха покрай моята врата. Стоях неподвижно, затаил дъх. Това суетене, това мърморене трябваше да е Уолас, несъмнено натоварен с всевъзможни церове. Опитвах се да запазя търпение. Опасявах се, че замисълът ми се е провалил. После чух по-решителните крачки на Славен. Някой тичешком го настигна.

— Това е хубаво вино, идиот такъв, не го разливай — сгълча го принцът, после се отдалечиха. Отново зачаках. Дълго след като бях сигурен, че е влязъл в покоите на Кетрикен, се насилих да преброя до сто. Накрая се измъкнах навън и отидох при вратата на краля.

Почуках. Не силно. Но настойчиво. След малко някой попита кой е.

— Фицрицарин — дръзко отвърнах аз. — Искам да видя краля.

Мълчание. После:

— Никой не може да влиза.

— По чия заповед?

— На принц Славен.

— Нося знак от краля, който ми позволява да го виждам винаги, когато искам.

— Принц Славен специално нареди да не те пускаме.

— Но това е било преди… — И сниших глас, за да прошепна няколко нечленоразделни срички.

— Какво каза?

Пак измърморих.

— Говори по-високо.

— Това не е за ушите на целия замък — възмутено възразих аз. — Сега не е време да всяваме паника.

Подейства. Вратата се открехна.

— Какво има — изсъска мъжът.

Наведох се към него и се озърнах наоколо. Надникнах над рамото му в стаята и подозрително попитах.

— Сам ли си?

— Да! Казвай какво има. И дано да си е заслужавало!

Вдигнах ръце към устата си, сякаш не исках да чуе никой друг. Стражникът също се наведе към мен. Надух устни и в лицето му лъхна бял прах. Той се олюля и отчаяно затърка очи. Задушаваше се. Нощна мъгла: бърза и ефикасна. Често смъртоносна. Не ме интересуваше. Не че той ми бе изкълчил рамото. Този стражник можеше да не е стоял в преддверието на стаята на Умен и изобщо да не е знаел какво става вътре.

Бях пъхнал ръка в отвора на вратата и се борех с веригите, когато чух познато изсъскване:

— Махай се оттук. Остави вратата. Просто се махни. Не отключвай, глупак такъв! — За миг зърнах сипаничаво лице, после решително захлопнаха вратата под носа ми. Сенч имаше право. Щеше да е най-добре, ако Славен откриеше заключена врата и изгубеше време, докато хората му я разбият.

Оставаше ми по-трудната част. Слязох в кухнята, приятелски си побъбрих с готвачката и я попитах каква е тази суматоха горе. Дали престолонаследницата не е изгубила бебето си? Тя бързо ме заряза, за да потърси някой, който знаеше повече. Отидох в стаята на стражниците, за да изпия една бира и да се насиля да хапна нещо. Храната натежа в стомаха ми като чакъл. Никой не ми обръщаше внимание, но все пак присъствах там. Наоколо чувах клюки за падането на Кетрикен. Наблизо седяха двама стражници от Тилт и Фароу, едри, мудни мъже, които пиеха с бъкипските си другари. Едва се стърпях да остана на мястото си, докато ги слушах да обсъждат какво означава помятането на Кетрикен за шансовете на Славен да седне на трона. Като че ли залагаха на коне.

Единственият друг слух, който си съперничеше с този, бе, че някакво момче видяло Пъпчивия край кладенеца на двора. Било към полунощ. На никого не му хрумваше да се запита какво е правило там момчето нито на каква светлина е видяло тази лоша поличба. Вместо това всички се кълняха да стоят надалеч от водата, защото това предзнаменование означавало, че кладенецът е опасен. Е, докато пиеха бира, нямаше от какво да се боят. Останах, докато не съобщиха, че Славен искал незабавно да пратят трима яки мъже с брадви в кралските покои. Това възбуди нови приказки и се възползвах от раздвижването, за да изляза и да отида в конюшнята.

Бях възнамерявал да потърся Бърич и да видя дали шутът го е открил. Вместо това се сблъсках с Моли, която слизаше по стръмното стълбище. Тя видя смаяното ми изражение и се засмя. Но смехът й бе горчив и не стигна до очите й.

— Защо си ходила при Бърич? — Попитах я и мигновено осъзнах колко груб е въпросът ми. Боях се, че е търсила помощ.

— Той ми е приятел — отвърна тя. После погледна над рамото ми. Продължавах да стоя на пътя й. — Пусни ме да мина! — свирепо изсъска Моли.

Прегърнах я.

— Моли, моля те, Моли — казах, когато тя безсърдечно ме отблъсна. — Хайде да поговорим някъде, макар и само за малко. Не издържам да ме гледаш така. Държиш се, като че ли съм те напуснал, но аз винаги те нося в сърцето си. Не мога да съм с теб, но не защото не го желая.

Тя престана да се съпротивлява.

— Моля те — продължих аз.

Моли се огледа.

— Ще поговорим. За малко. Тук.

— Защо толкова ми се сърдиш?

Моли понечи да ми отговори рязко, после стисна устни.

— Защо смяташ, че чувствата ми към теб са централният стълб на живота ми — каза тя накрая. — Защо смяташ, че нямам други грижи, освен теб?

— Може би защото моите чувства към теб са такива — сериозно отвърнах аз.

— Не е вярно. — Поправи ме, сякаш бях дете, което настоява, че небето е зелено.

— Вярно е — не отстъпвах аз. Опитах се да я притегля към себе си, ала тя се вдърви в ръцете ми.

— Престолонаследникът Искрен беше по-важен за теб. Крал Умен е по-важен. Кетрикен и нейното неродено дете са по-важни. — Моли ги отброяваше на пръсти, като че ли броеше недостатъците ми.

— Знам какъв е дългът ми — тихо отвърнах аз.

— Аз пък знам на кого принадлежи сърцето ти — безизразно заяви тя. — Не на мен.

— Искрен е… вече не е тук, за да пази съпругата си, детето си и баща си — опитах се да я вразумя аз. — Така че засега трябва да ги поставя над собствения си живот. Над всичко, което ми е скъпо. Не защото ги обичам повече, а… — Безполезно потърсих нужните думи. — Аз съм кралски човек.

— Аз пък не съм ничия. — Това бе най-самотното изречение на света. — И сама ще се грижа за себе си.

— Това няма да е вечно — възразих аз. — Някой ден ще бъдем свободни. Свободни да се оженим, да правим…

— Каквото ти заповяда твоят крал — довърши тя. — Не, Фиц. — Гласът й излъчваше окончателност. Болка. Тя се отскубна от мен и заслиза по стълбището. Когато се отдалечи на две стъпала и сякаш цялата зима бушуваше помежду ни, Моли продължи:

— Трябва да ти кажа нещо — почти нежно рече тя. — Сега в живота ми има друг. Който е за мен онова, каквото е за теб твоят крал. Той е над собствения ми живот, над всичко, което ми е скъпо. Според собствените ти думи, не можеш да ме обвиняваш. — Моли отново ме погледна.

Не зная как съм изглеждал. Зная само, че тя се извърна, сякаш не можеше да понесе вида ми.

— И заради него си отивам. На по-сигурно място.

— Моля те, той не може да те обича колкото мен — промълвих аз…

Моли не ме погледна.

— Нито твоят крал може да те обича колкото мен… преди. Но. Не става въпрос за неговите чувства — бавно каза тя. — А за моите. Той трябва да е на първо място в живота ми. Нуждае се от това. Разбери го. Не че вече не те обичам. Просто не мога да поставя чувствата си над онова, което е най-добре за него. — Моли се спусна още две стъпала надолу. — Сбогом, Новия. — Прошепна тези последни думи съвсем тихо, ала те потънаха в сърцето ми, сякаш отпечатани с нажежено желязо.

Стоях на стъпалата и я гледах как си отива. Изведнъж това чувство и болката станаха прекалено познати. Затичах се след нея, хванах я за ръката и я дръпнах в мрака под стълбището.

— Моли. Моля те.

Тя мълчеше. Дори не се съпротивляваше.

— Какво да ти дам, какво да ти кажа, за да те накарам да разбереш какво представляваш за мен? Не мога просто така да те пусна!

— Но не можеш да ме накараш да остана. — Усетих, че нещо я напуска. Гняв, смелост, воля. Не зная как да го нарека. — Моля те — прошепна тя и думите ме прободоха, защото ме умоляваше. — Просто ме остави да си ида. Не усложнявай нещата. Не ме карай да плача.

Пуснах я, ала Моли не си тръгна.

— Много отдавна ти казах, че си като Бърич — предпазливо рече тя.

Кимнах в мрака, без да ме е грижа, че не може да ме види.

— В известен смисъл е така. И в същото време не си. Аз взимам решението за нас сега, както някога той е взел решение за тях двамата с Търпение. За нас няма бъдеще. Някой вече е спечелил сърцето ти. И пропастта между положението ни е прекалено голяма, за да я преодолее любовта. Зная, че ме обичаш. Но твоята обич е… различна от моята. Исках да споделяме целия си живот. Ти искаш да ме държиш в кутия, отделно от живота си. Не мога да съм жената, при която идваш, ако нямаш по-важна работа. Дори не зная какво правиш, когато не си при мен. Никога не си го споделял.

— Няма да ти хареса — отвърнах аз. — По-добре да не знаеш.

— Не ми говори така — гневно прошепна Моли. — Не разбираш ли, че тъкмо това не мога да приема? Ти дори не ми позволяваш да го реша сама. Не можеш да вземеш това решение вместо мен. Нямаш право! Щом не можеш да ми го кажеш, как да ти вярвам, че ме обичаш?

— Аз убивам хора — чух се да изричам. — За краля. Аз съм убиец, Моли.

— Не ти вярвам — промълви тя. Прекалено бързо. Гласът й едновременно излъчваше ужас и презрение. Част от нея знаеше, че съм й казал истината. Най-сетне. Докато ме чакаше да призная, че съм я излъгал, помежду ни плъзна страшна тишина, кратка, ала ледена. — Ти убиец? Онзи ден ти дори не успя да минеш покрай стражниците, за да видиш защо плача! Нямаше смелост да им се противопоставиш заради мен! Но искаш да ти повярвам, че убиваш хора за краля! — Моли задавено изхлипа от гняв и отчаяние. — Защо ми казваш такива неща? Защо точно сега? За да ме впечатлиш ли?

— Ако смятах, че това ще те впечатли, сигурно щях да ти го кажа отдавна — признах аз. И не лъжех. Способността ми да пазя тайни се основаваше на страха ми, че ако кажа на Моли, ще я изгубя. И бях прав.

— Лъжи — повече на себе си, отколкото на мен рече тя. — Лъжи, само лъжи. От самото начало. Бях ужасно глупава. Казват, че ако човек те удари веднъж, ще те удари пак. Същото се отнася за лъжите. Но аз останах, слушах и вярвах. Каква глупачка съм била! — Последните думи бяха толкова яростни, че се отдръпнах. Моли се отдалечи от мен. — Благодаря ти, Фицрицарин — студено и официално каза тя. — Ти ме улесни. — И се обърна да си тръгне.

— Моли — простенах аз. Посегнах да я хвана за ръката, но тя се завъртя и понечи да ме зашлеви.

— Не ме докосвай — тихо ме предупреди Моли. — Никога повече не смей да ме докоснеш!

И си отиде.

След известно време си спомних, че стоя в мрака под стълбището на Бърич. Треперех от студ и още нещо. Оголих зъби. Не бе нито усмивка, нито ръмжене. Винаги се бях страхувал, че лъжите ми ще ми отнемат Моли. Но истината за миг беше разсякла онова, което лъжите ми години наред бяха крепили. Какво заключение трябваше да си направя? Бавно се качих по стълбището и почуках на вратата.

— Кой е — попита Бърич.

— Аз. — Той отключи и ме пусна вътре. — Какво правеше Моли тук — попитах го, без да ме е грижа как може да прозвучи това, без да ме интересува, че превързаният шут е до Бърич. — Помощ ли искаше?

Бърич се прокашля.

— Дойде за билки — неловко отвърна той. — Не можах да й помогна. Нямах каквото й трябваше. После дойде шутът и тя остана да го превържем.

— Търпение и Лейси имат билки. Много — отбелязах аз.

— И аз така й казах. — Бърич се извърна и започна да разтребва нещата, които му бяха трябвали за шута. — Не искала да ходи при тях. — В гласа му имаше нещо, почти подкана да му задам следващия въпрос.

— Тя си отива — промълвих аз. — Отива си. — Седнах на един стол пред огнището и стиснах ръце между коленете си. Усетих, че се люлея, и се опитах да спра.

— Успя ли — тихо попита шутът.

Спрях да се люлея. Кълна се, че за миг нямах представа какво ме пита.

— Да — отвърнах накрая. — Да, струва ми се, че успях. — Бях успял и да изгубя Моли. Да изчерпя всичките й запаси от вярност и любов, като ги приемам за даденост. Бях успял да съм толкова логичен, практичен и предан на своя крал, че току-що бях изгубил всякакъв шанс за личен живот. Погледнах Бърич. — Обичаше ли Търпение — попитах го неочаквано. — Кога реши да я изоставиш?

Шутът се сепна, после се опули. Значи имаше тайни, които не знаеше дори той. Лицето на Бърич притъмня като буреносен облак и той скръсти ръце на гърдите си. Можеше да ме убие, помислих. Или просто се опитваше да не излее болката си.

— Моля те — прибавих аз. — Трябва да зная.

Той ме изгледа гневно, после внимателно отвърна:

— Аз не съм непостоянен човек. Ако съм я обичал, значи все още я обичам.

Така. Значи никога нямаше да престане да ме боли.

— Но въпреки това си решил…

— Някой трябваше да реши. Търпение не искаше да проумее неизбежното. Някой трябваше да сложи край на мъките и на двама ни.

Както бе решила за нас Моли. Опитах се да измисля какво да правя. Не ми хрумваше нищо. Погледнах шута и го попитах:

— Добре ли си?

— По-добре от теб — искрено отвърна той.

— Имах предвид рамото ти. Нали беше…

— Изкълчено, не счупено. Много по-добре е от твоето сърце.

Малко духовитости. Не бях знаел, че може да се шегува с толкова много съчувствие. Добротата му ме блъсна към ръба на прекършването.

— Не зная какво да правя — покрусено казах аз. — Как да живея сега?

Бутилката с бренди тихо изтрака, когато Бърич я постави в средата на масата. Прибави и три чаши.

— Трябва да пийнем — заяви той. — За Моли — дано си намери щастие някъде. Желаем й го от все сърце.

Пихме и Бърич отново напълни чашите.

Шутът разклати течността в своята и попита:

— Разумно ли е точно сега?

— Точно сега ми писна да съм разумен — отвърнах аз. — Предпочитам да съм шут.

— Не знаеш какво говориш — рече шутът. Въпреки това вдигна чаша в наздравица. За всички шутове. И за краля.

Положихме искрени усилия, ала съдбата не ни даде достатъчно време. Прекъсна ни решително чукане на вратата. Оказа се Лейси, с кошница в ръка. Бързо влезе и затвори.

— Изхвърлете това — помоли тя и изтърси закланата кокошка на масата.

— Я, вечеря — въодушевено заяви шутът.

В първия момент тя не го разбра. После побесня.

— Докато ние си залагаме живота и репутацията, вие пиянствате! — Рязко се обърна към Бърич. — За двайсет години не си научил, че това не решава нищо!

Бърич дори не мигна, а философски отбеляза:

— Някои неща не могат да се решат. Пиенето ги прави много по-поносими. — После с лекота се изправи и стабилно застана пред нея. Годините на пиене, изглежда, го бяха научили да го понася добре. — Искаш ли нещо?

Лейси за миг прехапа устни. И реши да приеме предложената от него посока на разговора.

— Да се избавя от тази кокошка. И мехлем за натъртвания.

— Никой ли не ходи при лечителя — без да се обръща конкретно към никого, попита шутът. Лейси не му обърна внимание.

— Това е поводът да дойда тук, така че по-добре да се върна с мехлем, в случай че някой поиска да го види. Истинската ми задача беше да намеря Фиц и да го попитам дали знае, че стражниците разбиват с брадви вратата на крал Умен.

Кимнах. Нямах намерение да опитвам стабилната поза на Бърич. Шутът обаче скочи и извика:

— Какво? — После се обърна към мен. — Нали каза, че си успял! Що за успех е това?

— Най-доброто, на което съм способен за толкова кратко време — отвърнах аз. — Или ще се получи, или няма. Вече сме направили всичко по силите си. Освен това я се замисли. Това е яка дъбова врата. Ще им отнеме доста време да я разбият. И после предполагам, ще установят, че вътрешната врата на кралската спалня също е заключена.

— Как успя? — Тихо попита Бърич.

— Не съм — откровено отвърнах аз и погледнах шута. — Засега ти казах достатъчно. Време е за малко доверие. — Обърнах се към Лейси. — Как са Кетрикен и Търпение? Как мина маскарадът?

— Прилично. Кетрикен е доста натъртена и не съм чак толкова сигурна, че бебето е вън от опасност. Помятането при падане не винаги е незабавно. Но да не мислим за най-лошото. Уолас е загрижен, но не прави нищо. За човек, който се обявява за лечител, той знае удивително малко за билките. Що се отнася до принца… — Лейси изсумтя и замълча.

— Никой ли освен мен не смята, че е опасно да се разпространяват слухове за помятане — безгрижно попита шутът.

— Нямах време да измисля нищо друго — отвърнах аз. — След ден-два тя ще отрече този слух и ще каже, че по всичко личи, че детето е добре.

— Така. Засега закрепихме положението — отбеляза Бърич. — Ами после? Ще позволим ли да отведат краля и Кетрикен в Трейдфорд?

— Довери ми се. Искам само един ден доверие — предпазливо казах аз. Надявах се, че времето ще е достатъчно. — А сега трябва да се разделим и да продължим нормалния си живот.

— Един управител на конюшня без коне и един шут без крал — рече шутът. — С Бърич можем да продължим да пием. Мисля, че при тези обстоятелства това е нормален живот. Що се отнася до теб, Фиц, нямам представа с каква титла се кичиш напоследък, камо ли какво нормално правиш по цял ден. Следователно…

— Никой няма да седи и да пиянства — зловещо заяви Лейси. — Оставете бутилката и бъдете нащрек. И се разделете, както каза Фиц. В тази стая беше казано и направено достатъчно, за да ни обесят за измяна. Освен теб, разбира се, Фицрицарин. За теб трябва да е отрова. Забранено е да се бесят хора с кралска кръв.

Думите й имаха вледеняващо въздействие. Бърич взе тапата и запуши бутилката. Лейси първа си тръгна с гърненце мехлем в кошницата. Малко по-късно я последва шутът. Когато оставих Бърич, той скубеше последните най-упорити пера на кокошката. Този човек не хвърляше нищо.

Излязох и поскитах навън. Озъртах се за сенки. Кетрикен си почиваше, а точно сега едва ли щях да изтърпя вечното бъбрене на Търпение. Ако шутът беше в стаята си, причината бе, че не иска компания. А ако не беше там, нямах представа къде може да е. Бъкип гъмжеше от чужденци като болно куче от бълхи. Минах през кухнята и откраднах малко джинджифилови сладки. После продължих да обикалям, като се мъчех да не мисля, да си придам безцелен вид, докато крачех към колибата, където някога бях скрил Нощни очи. Сега тя бе празна и студена. Моят вълк отдавна не беше ходил там. Предпочиташе гористите хълмове над Бъкип. Но не чаках дълго преди сянката му да пресече прага.

Може би най-голямата утеха на осезателното обвързване е това, че никога няма нужда от обяснения. Не се налагаше да му описвам събитията от последния ден, нито да търся думи, за да му разкрия чувствата си, след като Моли ме бе напуснала. Той също не задаваше въпроси и не изразяваше съчувствието си. Човешките събития не означаваха нищо за него. Подтикна го силата на емоциите ми, не причините. Просто дойде и клекна до мен на пръстения под. Прегърнах го и притиснах лице към козината му.

„Странни са човешките глутници — отбеляза Нощни очи след малко. — Как може да ловувате заедно, след като не сте в състояние всички да тичате в една и съща посока?“

Не отговорих. Не знаех отговора, а и той не очакваше отговор.

Нощни очи се наведе и почеса със зъби предната си лапа. После повдигна глава, изтръска се и попита: „Къде ще търсиш женска сега?“

„Не всички вълци имат женски.“

„Водачът винаги има. Как иначе ще се размножава глутницата?“

„Моят водач има женска и тя е бременна. Може би вълците са прави и хората трябва да ги последват. Може би само водачът трябва да има женска. Такова решение преди много години е взел Сърцето на глутницата. Че не може едновременно да има женска и водач, когото да следва от все сърце.“

„Той е по̀ вълк, отколкото признава. — Мълчание. — Донесе ли джинджифилови сладки?“

Дадох му ги и той лакомо ги излапа.

„Липсваха ми сънищата ти.“

„Това не са сънища. Това е моят живот. Добре си дошъл в тях, стига Сърцето на глутницата да не ни се сърди. Споделеният живот е по-хубав. — Мълчание. — Ти предпочиташ да споделяш живота на някоя женска.“

„Слабост е да искаш нещо прекалено много.“

Нощни очи запремигва. „Ти обичаш прекалено силно. Моят живот е много по-прост.“

Той обичаше само мен.

„Така е. Единствената трудност е, че никога няма да го повярвам.“

Тежко въздъхнах. Нощни очи внезапно кихна, после се отръска. „Не обичам този миши прах. Но преди да си тръгна ме почеши зад ушите с тези твои толкова сръчни ръце. Не мога да го правя, без да се драскам.“

Почесах го зад ушите, по гушата и по тила, докато не се затъркаля по гръб като кутре.

— Псе — нежно му казах аз.

„Ще си платиш за тази обида!“ Той се претърколи, скочи на крака, силно ме ухапа през ръкава, хукна навън и изчезна.

Повдигнах ръкава си, за да погледна дълбоките бели вдлъбнатини. Нямаше кръв. Вълчи хумор.

Краткият зимен ден свършваше. Върнах се в замъка и се насилих да мина през кухнята, за да дам възможност на готвачката да ми разкаже всички клюки. Тя ме натъпка до пръсване със сливов сладкиш и овнешко, докато ми разправяше за вероятното помятане на Кетрикен и за това как разбили външната врата на краля, след като стражникът му ненадейно умрял от удар.

— А после и втората врата, и принц Славен през цялото време се суетял и ги карал да бързат от страх, че нещо е сполетяло и самия крал. Но когато влезли, въпреки ужасната врява, кралят спял като къпан. Толкова дълбоко, че изобщо не успели да го събудят, за да му кажат, че са разбили вратите му.

— Удивително — съгласих се аз и Сара продължи с по-маловажните слухове. Установих, че напоследък те са съсредоточени главно върху това кой е включен в списъка за Трейдфорд. Готвачката заминаваше заради своите прочути сладки с касис. Тя не знаеше кой ще поеме бъкипската кухня, но несъмнено щял да е някой от стражниците. Славен й казал, че можела да вземе най-хубавите си котли и гърнета, за което му била благодарна, но щяло да й липсва западното огнище, защото никога не била готвила на по-добро, тъй като теглело точно колкото трябва и куките за месо били на нужната височина. Слушах я и се опитвах да мисля само за нейните думи, да потъна в подробностите от живота й, които тя смяташе за важни. Стражата на престолонаследницата, научих аз, щяла да остане в Бъкип, както и малцината, които все още носеха цветовете на крал Умен. Откакто бяха изгубили привилегията да охраняват покоите му, те унило обикаляха без работа. Ала Славен настоял да останат, за да поддържали кралско присъствие в Бъкип. Розмари щяла да замине заедно с майка си, но това не било изненада, като се имало предвид коя е господарката им. Федрен оставал, както и Меден. Виж, неговият глас щял да й липсва, но навярно след време щяла да свикне с фароуското чуруликане.

Изобщо не ме попита дали заминавам.

Докато се качвах по стълбището в стаята си, се опитвах да си представя Бъкип празен. Щеше да се поднася само простата войнишка храна, която познаваха готвачите на ратниците. Докато стигнеха хранителните запаси. Предполагах, че още преди да е дошла пролетта, менюто ни ще включва много дивеч и водорасли. Повече се безпокоях за Търпение и Лейси, отколкото за себе си. Непретенциозната обстановка и храна не ме плашеха, но те двете не бяха свикнали с такъв живот. Поне щяхме да слушаме Меден, ако след като го изоставеха в Бъкип не го обземеше присъщата му меланхолия. И Федрен. Вече нямаше да има много ученици и двамата с Търпение може би най-сетне щяха да се заемат с производството на хартия. Опитвах се да измисля бъдеще за всички ни.

— Къде си ходил, копелдако?

Беше Ведра. Дебнеше ме. Осезанието ме бе предупредило за нея. Дори не мигнах.

— Навън.

— Смърдиш на псе.

— Поне имам оправданието, че съм бил при псета. При малкото, останали в конюшнята.

Трябваха й няколко секунди, докато усети обидата в любезния ми отговор.

— Смърдиш на псе, защото си наполовина куче. Див магьосник.

Едва не отговорих с някоя забележка за майка й. Вместо това изведнъж наистина си спомних майка й.

— Помниш ли когато започвахме да се учим да пишем? Майка ти винаги те караше да носиш мръсна риза, защото цялата се оплискваше с мастило.

Тя се нацупи и отвсякъде обърна забележката в ума си, за да открие някакво оскърбление или унижение.

— И какво от това — накрая попита Ведра, тъй като не можеше да я остави без отговор.

— Нищо. Просто си го спомних. Имаше време, когато ти помагах с уроците.

— Това няма нищо общо със сега — гневно заяви тя.

— Права си, няма. Това е моята врата. Да влезеш с мен ли искаш?

Ведра се изплю на пода в краката ми. Кой знае защо, реших, че нямаше да го направи, ако не напускаше Бъкип със Славен. Това вече не бе неин дом и тя се чувстваше свободна да го мърси. Постъпката й ми говореше много. Тя не очакваше да се завърне тук.

Влязох в стаята си, заключих вратата и спуснах тежкото резе. Отидох да проверя прозореца и установих, че капаците са затворени. Надзърнах под леглото. Накрая седнах на стола пред огнището и задрямах. Чаках да ме повика Сенч.

Събуди ме чукане на вратата.

— Кой е — извиках аз.

— Розмари. Престолонаследницата иска да ви види.

Докато отключа, детето си бе отишло. Припряно пооправих дрехите си и забързах към покоите на Кетрикен. Пътьом отбелязах разбитата врата на Умен. На прага стоеше едър стражник. От Вътрешните херцогства. Непознат.

Кетрикен седеше на дивана край огнището. Няколко групички придворни дами клюкарстваха в ъглите, ала тя седеше сама. Очите й бяха затворени. Изглеждаше толкова изтощена, че се зачудих дали съобщението на Розмари не е някаква грешка. Но лейди Надежда ме заведе при Кетрикен и ми донесе ниско столче. Предложи ми чаша чай и аз приех. Щом придворната дама се отдалечи, престолонаследницата вдигна клепачи.

— А сега — попита тя толкова тихо, че трябваше да се наведа към нея, за да я чуя.

Въпросително я погледнах.

— Умен спи. Не може вечно да спи. Каквото и да са му дали, действието му ще премине и пак ще сме на изходна позиция.

— Наближава церемонията по коронясването на престолонаследника. Може би принцът ще е зает с нея. Несъмнено трябва да му шият и мерят нови дрехи и така нататък. Това може да отвлече вниманието му от краля.

— А после?

Лейди Надежда се върна с чая и след като й благодарих, седна до нас. Кетрикен немощно се усмихна и попита дали и тя може да получи една чаша. Почти се засрамих, когато видях колко бързо скача на крака придворната дама.

— Не зная — в отговор на предишния й въпрос казах аз.

— Аз обаче зная. Кралят ще е на сигурно място в моите Планини. Там ще го уважават и ще го пазят и може би Джоунки ще… а, благодаря ви, Надежда. — Кетрикен взе чашата и отпи, докато лейди Надежда заемаше мястото си.

Усмихнах се на престолонаследницата и грижливо подбрах думите си.

— Но до Планините има много път, милейди, и по това време на годината времето е сурово. Докато вестоносецът стигне, за да поиска цяра, вече ще е почти пролет. Има и други места, които могат да предложат лек за болката ви. Беърнс или Рипон например, ако ги помолим. Нали знаете, достойните херцози на тези провинции не могат да ви откажа нищо.

— Зная — уморено се усмихна Кетрикен. — Но точно сега те имат такива проблеми, че се колебая да искам нещо от тях. Освен това коренчето, което наричаме „вечна билка“, расте само в Планините. Мисля, че ако е достатъчно решителен, вестоносецът може да стигне дотам. — Тя отново отпи от чая си.

— Кого да пратим с такава молба? Това е най-трудният въпрос — отбелязах аз. Престолонаследницата не може да не разбираше трудностите да пратим болния старец на зимно пътуване в Планините. Той не можеше да замине сам. — Пратеникът трябва да е надежден и със силна воля.

— Май говориш за жена — саркастично подметна Кетрикен и Надежда весело се засмя, по-скоро зарадвана, че настроението на престолонаследницата се е подобрило, отколкото развеселена от остроумието й. Кетрикен замръзна с чаша, поднесена към устните си. — Навярно би трябвало да отида аз, за да се погрижа лично за това — прибави тя и се усмихна, когато я зяпнах. Ала лицето й бе сериозно.

Продължихме да разговаряме за общи неща и Кетрикен ми даде рецепта от несъществуващи билки, които обещах да се опитам да й осигуря. Струваше ми се, че съм разбрал какво иска да ми каже. Когато се извиних и се прибрах в стаята си, се зачудих как ще й попреча да изпревари с действията си Сенч.

Тъкмо бях заключил и спуснал резето, когато усетих течението. Обърнах се и видях, че входът към покоите на Сенч е отворен. Уморено се качих по стълбището. Умирах за сън, но знаех, че ако легна, няма да мога да затворя очи.

Когато влязох в стаята, усетих примамлива миризма на храна и внезапно разбрах, че съм гладен. Сенч вече седеше до масичката.

— Седни и хапни — напрегнато ми каза той. — Трябва да обмислим нещата.

На втората хапка от месния пай Сенч тихо ме попита:

— Колко време според теб можем да държим крал Умен в тази стая?

Сдъвках храната, преглътнах и казах:

— Никога не съм можел да открия как се влиза тук.

— О, има си начини. И тъй като се налага да се носи храна и други неща, неколцина знаят за тях, без всъщност да знаят точно какво знаят. Бърлогата ми е свързана с няколко стаи, които редовно се снабдяват с провизии за мен. Но животът ми беше много по-прост, когато носеха храна и бельо за лейди Дайми.

— Как ще се справяш, след като Славен замине за Трейдфорд?

— Най-вероятно не толкова лесно, колкото сега. Някои задачи ще се изпълняват по навик, ако останат хората с навиците, несъмнено. Е, когато храната започне да свършва, някой ще се зачуди защо се складират запаси в неизползвана част на замъка. Но ставаше дума за удобството на Умен, не за моето.

— Зависи как ще изчезне кралят. Ако Славен реши, че е напуснал крепостта по обикновения начин, известно време ще можеш да го държиш тук. Но ако знае, че е все още в Бъкип, няма да се спре пред нищо. Подозирам, че първата му заповед ще е да прати мъже с чукове да разбият стените в кралската спалня.

— Грубо, но резултатно — съгласи се Сенч.

— Намери ли му сигурно място в Беърнс или Рипон?

— Толкова бързо ли? Не, разбира се. Ще трябва да го крием тук дни, а може би и седмици преди да приготвим мястото. И после ще трябва тайно да го измъкнем от крепостта. Това означава да подкупим хора и да знаем кога ще пазят на портата. За съжаление хората, които могат да бъдат подкупени да направят нещо, по-късно могат да бъдат подкупени и да го издадат. Освен ако не ги сполети нещастие. — Той ме погледна.

— Не се грижи за това. Има и друг начин да напуснеш Бъкип — отвърнах аз. Имах предвид моя „вълчи“ изход. — По-сериозният ни проблем е Кетрикен. Тя ще действа на своя глава, ако скоро не разбере, че имаме план. Мислите й са я отвели в същата посока като твоите. Предлага довечера да отведе Умен в Планините.

— Бременна жена и болен старец посред зима ли? Смешно. — Той замълча за миг. — Но никой не го очаква. Няма да ги търсят в тази посока. И с керваните, които Славен праща по реката, още една жена и нейният болен баща няма да привлекат вниманието.

— Въпреки това е смешно — възразих аз. Не ми харесаха заинтригуваните искрици, които заблестяха в очите му. — Кой ще тръгне с тях?

— Бърич. Това ще го спаси от алкохолна смърт и освен това той ще се грижи за животните им. Ти ще ги придружиш ли?

— Знаеш, че ще ги придружа — неохотно отвърнах аз. — Но Умен няма да издържи на такова пътуване.

— По-вероятно е да издържи на такова пътуване, отколкото да оцелее при Славен. Болестта ще продължи да разяжда живота му, където и да се намира. — Той се намръщи още повече.

— Но нямам представа защо напоследък го разяжда много по-бързо.

— От студа. И тормоза. Те си казват думата.

— Тук-там по пътя има странноприемници. Мога да им намеря малко пари. Умен почти не прилича на себе си и няма защо да се боим, че ще го познаят. С Кетрикен ще е по-трудно. Малко са жените с нейния цвят на кожата и ръст. И все пак, дебело облечена, можем да я направим по-пълна. Ще скрие косата си под качулка и…

— Не говориш сериозно.

— До утре вечер — отвърна Сенч. — Трябва да направим нещо до утре вечер. Защото тогава сънотворното, което дадох на Умен, ще престане да действа. Навярно повече няма да има покушения срещу Кетрикен, поне докато не замине за Трейдфорд. Но щом попадне във властта на Славен, е, по време на пътуване могат да се случат много злополуки. Подхлъзване от гемия в ледената вода, подплашен кон, развалено месо. Ако е наполовина толкова добър, колкото сме ние, неговият убиец ще успее.

— Убиецът на Славен ли?

Сенч ме погледна съчувствено.

— Ти да не мислиш, че нашият принц сам ще маже стъпалата с чернило и мас? Кой мислиш, че е?

— Ведра. — Името само изскочи от устата ми.

— Тогава очевидно не е тя. Не, ще се окаже някой невзрачен човечец с любезно държане и уседнал живот. Ако изобщо успеем да го разкрием. Е, засега да оставим това. Макар че няма по-голямо предизвикателство от преследването на друг убиец.

— Уил — промълвих аз.

И бързо му разказах за Уил. Докато ме слушаше, очите му се разширяваха.

— Блестящо — възхитено каза той. — Умел убиец. Цяло чудо е, че досега никой не се е сетил.

— Умен може да се е сетил — тихо отвърнах аз. — Но неговият убиец може да не е успял да научи…

Сенч се отпусна на стола си и замислено каза:

— Умен е достатъчно сдържан, за да му хрумне такава, идея и да я скрие дори от мен. Но се съмнявам, че Уил е нещо повече от шпионин. Ужасен шпионин, да, няма грешка. Трябва да си особено предпазлив. Но мисля, че засега няма нужда да се боим, че е убиец. — Сенч се прокашля. — Е, добре. Сега е още по-ясно, че трябва да бързаме. Бягството трябва да е от стаята на краля. Намери начин пак да отвлечеш вниманието на стражата.

— По време на коронясването…

— Не. Не можем да чакаме толкова. Утре вечер. Не по-късно.

— Трябва да почакаме! Иначе няма да успеем да изпълним целия план. Искаш до утре вечер да подготвя Кетрикен и Бърич, което значи да им разкрия твоето съществуване. И Бърич ще трябва да се погрижи за коне и провизии…

— Товарни коне. Не ездитни. Прекалено бързо ще ги забележат. И носилка за краля.

— Товарни коне имаме предостатъчно, защото ни останаха само такива. Но Бърич ще се опъва кралят и Кетрикен да яздят толкова груби животни.

— И муле за него. Ще се преструват на скромни хора. Не бива да привлечем вниманието на разбойници.

Изсумтях, когато си представих Бърич, яхнал муле.

— Невъзможно — тихо заявих аз. — Времето няма да ни стигне. Трябва да стане в нощта на коронясването. Когато започне пиршеството.

— Всичко, което трябва да се направи, може да се направи — възрази Сенч и за миг се замисли. — Навярно имаш право. Славен няма да си позволи да направи нещо на Умен преди церемонията. Ако краля го няма, нито един от крайбрежните херцози няма да даде съгласието си. Славен ще трябва да му даде обезболяващите билки, за да си осигури покорството му, ако не друго. Добре тогава. Вдругиден. През нощта. И ако утре непременно се наложи да се свържеш с мен, хвърли горчива кора в огнището. Не много, нямам желание да ме одимяваш. Една шепа. Аз ще ти отворя.

— Шутът ще иска да тръгне с краля — казах.

— Невъзможно — отсече Сенч. — Няма как да го дегизираме. Само ще увеличи опасността. Освен това оставането му ни е необходимо. Имаме нужда от помощта му, за да подготвим бягството.

— Мисля, че това няма да промени решението му.

— Остави шута на мен. Мога да го накарам да разбере, че животът на краля зависи от това безпрепятствено да напусне Бъкип. Трябва да се създаде „атмосфера“, в която изчезването на краля и престолонаследницата да не се възприеме като… е, добре. Остави тази работа на мен. Аз ще ги накарам да се откажат от разбиването на стените. Ролята на Кетрикен е лесна. Просто трябва рано да се оттегли от церемонията, да заяви, че иска да спи до късно, и да отпрати прислугата си. Да нареди да не я безпокоят, докато не ги повика. Ако всичко мине добре, ще успеем да осигурим на Умен и Кетрикен по-голямата част от нощта, за да се отдалечат. — Той ми се усмихна. — Е, като че ли няма повече да обмисляме. Не, не. Зная, че нищо не е установено. По-добре. Така сме по-гъвкави. А сега върви да поспиш, момко. Утре те очаква тежък ден. Пък и имам работа. Трябва да приготвя достатъчно лекарства за Умен, че да му стигнат до Планините. И да ги опаковам. Бърич може да чете, нали?

— Отлично — уверих го аз. Замълчах за миг. — Излизал ли си из крепостта снощи, към полунощ? Говори се, че видели Пъпчивия. Според някои това означавало, че водата в кладенеца е отровна. Други смятат, че е лоша поличба за коронясването на Славен.

— Е, може и да съм излизал — подсмихна се Сенч. — Ще имат толкова много поличби и предзнаменования, момко, че изчезването на краля и престолонаследницата ще им се стори съвсем естествено. — Той се ухили като хлапак и в зелените му очи проблеснаха старите дяволити искрици. — Върви да си починеш. И разкрий плановете ни на Бърич и Кетрикен. Аз ще говоря с Умен и шута. Никой друг не бива да знае нищо. Донякъде можем да се доверим на късмета. Но за останалото се довери на мен!

Смехът, който ме следваше, докато слизах по стълбището, не ме успокои.