Кралска поръчка

29Бягства и залавяния

Церемонията бе твърде дълга. Хората се събраха много преди началото, за да дадат възможност на Славен величествено да мине между редиците ни и да се изкачи до високия престол, където го очакваше дремещият крал Умен. Бледа като восъчна свещ, Кетрикен стоеше зад лявото рамо на краля. Умен носеше кралските си одежди, но престолонаследницата беше отхвърлила предложенията и увещанията на Славен. Тя стоеше изправена в целия си снажен ръст, облечена в семпла лилава рокля с колан, завързан над закръгления й корем. Обикновена златна лента придържаше късо подстриганата й коса. Като се изключеше този накит, тя спокойно можеше да е слугиня, готова да прислужва на крал Умен. Знаех, че все още се възприема по-скоро като Жертва, отколкото като престолонаследница. Не можеше да разбере, че поради простотата на дрехите й дворът я вижда като чужденка.

Шутът също присъстваше, с изтъркания си черно-бял костюм и със седналия на скиптъра му Плъхчо. Беше изрисувал лицето си в черно и бяло и аз се зачудих дали гримът скрива синините му, или просто допълва костюма. Той се бе появил малко преди Славен и очевидно се наслаждаваше на спектакъла, който устрои, като започна да се разхожда насам-натам по централната пътека, размахвайки Плъхчо в престорена благословия преди дълбоко да се поклони на събралите се и с грациозни подскоци да се настани в краката на краля. Стражниците се бяха опитали да го пресрещнат, ала им попречиха смеещите се хора. Когато шутът се качи на подиума и седна, кралят се наведе и разсеяно разроши редките му къдрици, след което стражниците трябваше да се примирят и да го оставят там. Представлението му беше посрещнато с намръщени или усмихнати лица, в зависимост главно от отношението към Славен. Самият аз се боях, че това ще е последната му шега.

През целия ден атмосферата в замъка напомняше врящо гърне. Бързо изгубих увереността си, че Беърнс е сдържан човек. Прекалено много дребни благородници ненадейно ми кимаха или привличаха погледа ми. Опасявах се, че блюдолизците на Славен ще го забележат, и затова останах в стаята си или в ранния следобед — в кулата на Искрен, където напразно се опитвах да се свържа с него. Бях избрал това място с надеждата да призова някакъв спомен, но не успях. Вместо това установих, че напрягам слух да доловя стъпките на Уил по стълбището на кулата или присъствието на Ведра и Джъстин в ума ми.

След като се отказах от опитите си, дълго седях и се чудих как да отвлека вниманието от стаята на краля. Навън чувах рева на морето и вихъра и когато за кратко отворих прозорците, ураганният вятър едва не ме събори на пода. Повечето хора смятаха, че времето е подходящо за церемонията, защото бурята можеше да попречи на пиратите да стигнат до брега. Дъждът образуваше ледена покривка върху натрупания сняг и правеше пътищата коварно хлъзгави. Представях си как Бърич пътува в нощта с Кетрикен и краля. Не му завиждах.

Всичко бе нагласено така, че във въздуха сякаш да тегне обещание за предстояща голяма поличба. Освен разказите за Пъпчивия и за змии пред огнището, в кухнята цареше отчаяние. Замесеното тесто за хляб не беше втасало и млякото се бе пресякло в буретата още преди да му оберат каймака. Бедната Сара беше потресена и твърдеше, че в нейната кухня никога не се било случвало такова нещо. Свинарите не позволиха да дадат вкиснатото мляко дори на прасетата — толкова бяха сигурни, че е прокълнато. Невтасалият хляб бе означавал два пъти повече работа за слугите в кухнята, които вече и без това бяха претоварени с изхранването на всички гости, пристигнали за церемонията. Можех да се закълна, че целият замък може да се разбунтува само заради недоволните кухненски прислужници.

Стражниците получиха по-малки дажби и яхнията беше пресолена, а бирата някак си изгуби пяната си. Херцог Тилт се оплака, че в покоите му вместо вино имало оцет, което накара херцог Беърнс да отбележи пред херцозите на Шоукс и Рипон, че дори малко оцет щял да се приеме като признак за гостоприемство в техните стаи. Злощастната забележка, кой знае как, стигна до ушите на госпожа Чевръстка, която здравата сгълча всички камериерки и слуги, пропуснали да се погрижат за стаите за по-нископоставени гости. Слугите, от своя страна, се оплакаха, че получили заповед да свеждат до минимум разходите за тези гости, ала никой не успя да си спомни кой е издал това нареждане. Нещата вървяха така, че с радост се оттеглих в кулата на Искрен.

Ала не посмях да пропусна коронясването, защото от него можеше да се заключи много. И сега се измъчвах в неудобната си риза с прекалено тесни ръкави и търпеливо очаквах появата на Славен. Не мислех за неговото великолепие, нито за церемонията — имах си достатъчно свои грижи. Безпокоях се дали Бърич е успял да измъкне конете и носилката. Вече беше тъмно. Той навярно седеше навън в бурята в скромното убежище на елшовата гора. Несъмнено бе завил конете с чулове, но това нямаше да ги спаси от лапавицата. Беше ми дал името на една ковачница, в която бе отвел Сажда и Дорест. Всяка седмица трябваше да продължа да плащам на човека и често да ги наглеждам, за да се уверя, че се грижи добре за тях. Бърич ме бе накарал да му обещая, че няма да поверя задачата на друг. Щеше ли престолонаследницата да успее навреме да се оттегли в покоите си? И пак: как щях да отвлека вниманието от стаята на крал Умен, за да дам възможност на Сенч да го отведе?

От размислите ме откъсна смаян шепот. Погледнах към подиума, където като че ли бяха вперени всички очи. Нещо замъждука и за миг една от белите свещи припламна в синьо. Разнесе се шушукане, но своенравните свещи продължиха да горят равномерно. Изглежда, нито Кетрикен, нито крал Умен не забелязаха нещо нередно, ала шутът се понадигна и заплашително разклати Плъхчо към свещите.

А после се появи Славен, блестящ в червено кадифе и бяла коприна. Пред него вървеше малка прислужница, която клатеше кадилница със сандалово дърво. Принцът се усмихваше на множеството, докато бавно вървеше към трона и кимаше на тълпата. Сигурен съм, че не стана толкова гладко, колкото го беше планирал. Крал Умен се запъна и после озадачено зяпна свитъка, който му дадоха да прочете. Наложи се Кетрикен да го вземе от треперещата му ръка и той й се усмихна, докато тя четеше на глас думите, които сигурно късаха сърцето й. Това бе грижливо изброяване на всички деца, родени от крал Умен, включително дъщеря му, умряла като бебе, по реда на раждането им и сетне по реда на смъртта им, чак до Славен като единствен жив и законен наследник. Когато стигна до името на Искрен, тя не се поколеба и прочете краткото обяснение: — „Изчезнал по време на поход до Планинското кралство“, — сякаш изобщо не я засягаше. Не се споменаваше нищо за детето, което носеше Кетрикен. Нероденото дете бе наследник, но не престолонаследник. То не можеше да получи тази титла, преди да навърши поне шестнадесет години.

Кетрикен бе извадила от скрина на Искрен простата сребърна лента със синия камък, която представляваше короната на престолонаследника, и златната огърлица със смарагд във формата на скачащ елен. Поднесе ги първо на крал Умен, който смутено ги погледна и не понечи да ги предаде на Славен. Накрая принцът сам се пресегна за тях и Умен му позволи да ги вземе от ръцете му. Така че се наложи Славен сам да постави короната на главата си и да си сложи огърлицата, след което се изправи пред всички ни като новия принц престолонаследник на Шестте херцогства.

Сенч малко закъсня. Свещите започнаха да мъждукат в синьо едва когато херцозите се приближаваха, за да повторят клетвата си за вярност към династията на Пророците. Славен се опита да не обърне внимание на това явление, ала шушукането на присъстващите заплашваше да заглуши клетвата на херцог Таран Тилтски. Тогава принцът се обърна и небрежно угаси с пръсти капризната свещ. Възхитих се на невъзмутимостта му, особено след като почти незабавно посиня пламъкът на друга свещ и той постъпи по същия начин. Когато една от факлите край главния вход внезапно запламтя в синьо и се разнесе отвратително зловоние, си помислих, че това вече е прекалено голямо предзнаменование. Всички погледи се насочиха натам. Славен изчака, но видях, че стисна зъби и вената на слепоочието му запулсира.

Не зная как бе планирал да свърши церемонията, но след тези поличби той се принуди да избърза. По негов знак засвириха менестрели, вратите се отвориха и влязоха мъже, които внесоха отрупани с гозби подноси. След тях тичаха момчета с магарета, върху които да ги поставят. Поне за това угощение Славен не бе пестил нищо и всички се зарадваха на добре приготвените меса и сладкиши. Макар някои да забелязаха липсата на хляб, никой не помисли да се оплаква. В Малката зала бяха поставени маси за знатните люде. Видях, че Кетрикен бавно води крал Умен натам. Шутът и Розмари ги следваха. За по-нископоставените имаше по-проста, ала обилна храна и разчистен под за танци.

Бях възнамерявал да се нахраня до насита, но и тук продължиха да ме спират хора, които ме потупваха по рамото прекалено силно, или жени, които многозначително срещаха погледа ми. Крайбрежните херцози седнаха на масата при другите високопоставени благородници и привидно затвърждаваха новата си връзка със Славен. Бяха ми казали, че и тримата крайбрежни херцози ще научат, че съм се съгласил с техния план. Беше смущаващо да установя, че това е известно и сред по-нископоставените. Мигновена не ми показа открито, че желае да й кавалерствам, ала постоянно ми напомняше за себе си, като ме следваше безмълвно като хрътка. Винаги щом се обръщах, я откривах на пет-шест крачки от себе си. Очевидно искаше да я заговоря, но аз бях сигурен, че няма да намеря подходящи думи. Едва не припаднах, когато един дребен благородник от Шоукс ме попита дали смятам, че някой от бойните кораби ще бъде пратен чак до Лъжливия залив.

Със свито сърце осъзнах грешката си. Никой от тях не се страхуваше от Славен. Те не виждаха никаква опасност, само някакъв суетен глезльо, който носи пищни одежди и корона и си е присвоил титла. Смятаха, че той ще си отиде и че могат да не му обръщат внимание. Заблуждаваха се.

Знаех на какво е способен Славен в стремежа си за власт, по прищявка или само защото си мисли, че ще му се размине безнаказано. Той щеше да напусне Бъкип. Просто не го искаше. Ала ако смяташе, че го искам аз, щеше да направи всичко по силите си, за да не го получа. Аз трябваше да изгния тук като слама, оставен да умра от глад или да бъда погубен от пиратите. А не да взема властта, от която той се отказваше.

Ако не бях извънредно внимателен, щяха да ме убият. Или още по-лошо — ако Славен успееше да измисли нещо, което да сметне за по-лошо.

На два пъти се опитах да се измъкна и всеки път ме спираше някой, който искаше да си поговори с мен. Накрая се извиних с главоболие и открито съобщих, че отивам да си легна.

Най-малко десетина души побързаха да ми пожелаят лека нощ, преди да се оттегля. Точно когато си мислех, че съм се освободил, Мигновена плахо ме докосна по ръката и се сбогува с мен с толкова унил глас, че ясно осъзнах колко дълбоко съм наранил чувствата й. Това, струва ми се, ме порази повече от всичко друго тази вечер. Като последен страхливец, аз се осмелих да целуна връхчетата на пръстите й. Грейналото й лице ме засрами. Избягах нагоре по стълбището. Докато се качвах, се питах как са търпели тези неща Искрен и баща ми. Ако някога изобщо си бях мислил или бях мечтал да съм истински принц, вместо копеле, тази вечер напълно ме разубеди. Това бе изключително публична професия. Със свито сърце осъзнах, че до завръщането на Искрен ще се наложи да живея така. Илюзията за власт ме обгръщаше и щеше да заслепи мнозина.

Когато стигнах в стаята си, с огромно облекчение си облякох по-удобни дрехи. Докато навличах ризата си, напипах изпъкналостта на отровата в маншета. Навярно тя щеше да ми донесе късмет. Отново излязох навън и направих може би най-глупавата си постъпка за цялата вечер. Отидох в стаята на Моли. Коридорът на слугите пустееше, едва осветен с две мъждукащи факли. Почуках на вратата й. Не получих отговор. Натиснах бравата. Не бе заключено. Вратата се отвори.

Мрак. Празнота. В малкото огнище не гореше огън. Намерих угарка от свещ и я запалих от една факла в коридора. После се върнах в стаята и затворих вратата. Стоях там, докато опустошението най-сетне не придоби реални измерения. Всичко това прекалено много напомняше за Моли. Оправеното легло, изметеното огнище, купчинката дърва, приготвена за следващия обитател. Това бяха щрихите, които ми подсказваха, че се е изнесла. Нито панделка, нито свещ, нито късче фитил не бяха останали от жената, която бе водила слугински живот в тази стая. Каната беше обърната нагоре в легена, за да не събира прах. Седнах на стола й пред студеното огнище, отворих скрина й и надзърнах вътре. Ала това не бяха нейният стол, нейното огнище, нейният скрин. Това бяха само вещи, които тя за кратко бе докосвала.

Моли я нямаше.

И нямаше да се върне.

Не бях рухнал единствено защото бях отказвал да мисля за нея. Тази пуста стая ми развърза очите. Вгледах се в себе си и се презрях заради онова, което виждах. Искаше ми се да си върна целувката, която бях поставил на пръстите на Мигновена. Балсам за наранената гордост на едно момиче или примамка, за да обвържа нея и баща й към себе си? Вече не знаех точно. Нито едното, нито другото не беше оправдано. Бях допуснал грешка, ако изобщо вярвах в любовта, в която се бях заклел на Моли. Тази постъпка доказваше, че съм виновен във всичко, в което ме бе обвинила тя. Винаги бях поставял Пророците над нея. Бях я примамвал с илюзиите за брак, не й бях оставил нито самоуважение, нито вяра в мен. Тя ме беше наранила, като ме бе напуснала. Ала не можеше да остави зад себе си онова, което бях сторил с вярата й в самата себе си. Тя щеше вечно да го носи в душата си — мисълта, че е била измамена и използвана от едно егоистично лъжливо момче, което дори не бе имало смелостта да се бори за нея.

Можеше ли отчаянието да е източник на кураж? Или това беше само безразсъдство и стремеж към самоунищожение? Дръзко слязох по стълбището и отидох право в кралските покои. Факлите на стената пред вратата на краля ме ядосаха със сините си искри. Прекалено драматично, Сенч. Зачудих се дали е намазал всяка свещ и факла в замъка. Отметнах провесената завеса и влязох. Нямаше никого. Нито в дневната, нито в спалнята. Помещенията изглеждаха оголели, след като всичко по-скъпо бе изнесено и откарано по реката. Напомни ми за стая в посредствена странноприемница. Нямаше нищо, което да си струва да се открадне, иначе Славен щеше да остави охрана. В известен смисъл приличаше на стаята на Моли. Имаше някои вещи — дрехи, завивки. Ала това вече не беше кралската стая. Застанах до една маса на абсолютно същото място, където бях стоял като момче. Докато закусваше, Умен всяка седмица ме изпитваше върху уроците ми и всеки път ми даваше да разбера, че щом съм негов поданик, той е мой крал. Нямаше го вече този човек. Мечовете и пръснатите навсякъде свитъци бяха заменени с кадилници за горене на билки и лепкави чаши от опияняващи настойки. Крал Умен отдавна беше напуснал тази стая. Тази нощ аз щях да отведа един болен старец.

Чух стъпки и се изругах за непредпазливостта си. Скрих се зад драпериите и застанах неподвижно. От дневната се разнесе шепот. Подигравателният отговор трябваше да е на шута. Измъкнах се от скривалището си, застанах на прага на спалнята и надзърнах иззад завесата. Кетрикен седеше на дивана до краля и тихо разговаряше с него. Изглеждаше уморена. Под очите й изпъкваха тъмни кръгове, но се усмихваше на Умен. С радост го чух да мърмори нещо в отговор. Уолас клечеше до огнището и грижливо слагаше цепеници в огъня. Наблизо се бе свила Розмари, сгушена в новата си рокля. Тя сънено се прозя, въздъхна и се поизправи. Съжалих я. Безкрайната церемония бе изтощила и мен. Шутът стоеше зад стола на краля. Той рязко се обърна и погледна право към мен, сякаш виждаше през завесата. В стаята нямаше никой друг.

Шутът отново се обърна към Уолас.

— Да, духай, сър Уолас, духай, колкото можеш. Току-виж изобщо нямаме нужда от огън, тъй като горещият ти дъх ще прогони студа от стаята.

Без да се обръща, Уолас ядосано каза:

— Я донеси дърва! Тия съчки не щат да прихванат. Пламъкът пълзи по тях, но дървото не гори. Трябва ми и гореща вода, за да направя чай на краля.

— Дали ще ти донеса дърва? Дърва? Да не съм дървеняк, добри ми Уолас? Стража! Хо, стража! Елате да донесете дърва, моля! — Шутът се измъкна от мястото си зад краля, заподскача към вратата и отдръпна завесата, сякаш беше истинска врата. Накрая подаде глава в коридора и високо повика стражниците. След малко се отдръпна и унило се върна в стаята. — Ни стража, ни дърва. Клетият Уолас. — Той мрачно го погледна. Уолас стоеше на колене и ядосано разравяше огъня с ръжен. — Може би ако се завъртиш със задните си части към огнището и започнеш да духаш оттам, пламъците ще заподскачат по-весело, храбри ми Уоласчо.

Една от свещите в стаята внезапно запръска сини искри. Всички, дори шутът, потръпнахме от съскането й. Уолас се изправи. Не го смятах за суеверен човек, ала в очите му за миг проблесна нещо диво, което ми подсказа, че тази поличба изобщо не му харесва.

— Огънят просто не гори — заяви той и после, сякаш осъзнал смисъла на думите си, зяпна с отворена уста.

— Омагьосани сме — добродушно рече шутът. Пред огнището малката Розмари сви колене под брадичката си и ококорено се заозърта. Вече изобщо не изглеждаше сънена.

— Защо няма стражници — гневно попита Уолас, отиде до вратата и надникна в коридора. — И защо пламъците на факлите са сини? — Той ахна, отстъпи назад и отчаяно се огледа. — Розмари, изтичай да доведеш стражниците. Казаха, че веднага ще ни последват.

Момиченцето поклати глава и не помръдна.

— Стражниците казаха, че щели да ни последват. И да донесат дърва. Дали ще горят? — Обади се шутът.

— Стига си дрънкал — изсумтя Уолас. — Върви да доведеш стражниците.

— Кого да доведа? Първо ме мислиш за дървеняк, сега пък за куче. О! Върви да донесеш дървото, пръчката, искаш да кажеш. Къде е пръчката? — Шутът залая като куче и започна да подскача из стаята, сякаш търсеше хвърлена пръчка.

— Върви да доведеш стражниците — почти изхленчи Уолас.

— Шуте — твърдо каза Кетрикен, — Уолас. Престанете. Не плашете поне Розмари. Върви сам да доведеш стражниците, щом толкова искаш да дойдат, Уолас. Аз поне имам нужда от спокойствие. Капнала съм. Искам да си легна.

— Милейди, тази нощ става нещо лошо — настоя Уолас. — Аз не се плаша от случайни поличби, но напоследък станаха твърде много, че да не им обръщам внимание. Ще отида да доведа стражниците, щом шута го е страх…

— Той плаче за стражниците, пък мен ме било страх! Мен, ха!

— Тихо, шуте, моля те! — Молбата на престолонаследницата изглеждаше съвсем искрена. — Уолас, върви и донеси дърва. Кралят няма нужда от тази врява, а от почивка. Върви.

Уолас се поколеба на вратата. Явно нямаше желание да излезе на синята светлина в коридора.

Шутът презрително му се усмихна.

— Да дойда ли да те държа за ръчичка, храбри ми Уоласчо?

Това най-после го накара да излезе. Когато стъпките му заглъхнаха, шутът отново погледна към моето скривалище. Поканата му бе ясна.

— Милейди — тихо казах аз и излязох от спалнята на краля. Кетрикен тихо ахна. — Ако искате да се оттеглите, двамата с шута ще се погрижим за краля. Зная, че сте уморена и че искате тази вечер да си легнете рано. — Розмари ме гледаше ококорено.

— Може би наистина ще се оттегля — отвърна Кетрикен и с изненадваща пъргавост се изправи. — Хайде, Розмари. Лека нощ, милорд.

И излезе, следвана по петите от Розмари. Щом завесата отново се спусна, отидох при краля.

— Време е, милорд. Искате ли да вземете със себе си нещо специално?

Той преглътна, после ме погледна.

— Не. Тук няма нищо за мен. Нищо, което да оставя, нищо, за което да остана. — Умен затвори очи и тихо продължи: — Промених решението си, Фиц. Мисля, че ще остана тук и тази нощ ще умра в собственото си легло.

Двамата с шута онемяхме.

— О, не! — Тихо извика шутът.

— Просто сте много уморен, милорд — промълвих аз.

— И единственото, което ме очаква, е още умора. — Очите му странно блестяха. И оттам ме гледаше младият крал, когото за миг бях докоснал, докато двамата заедно бяхме използвали Умението. — Тялото ми ме предава. Синът ми се е превърнал в змия. Славен знае, че брат му е жив. Знае, че короната, която носи, не се пада нему. Мислех, че няма… Мислех, че ще се откаже… — От старческите му очи бликнаха сълзи. Бях искал да спася своя крал от един коварен принц. Трябваше да разбера, че не съм в състояние да спася един баща от предателството на сина му. Той протегна ръка към мен, ръка, която някога бе стискала меч, а сега се бе превърнала в мършава, прежълтяла лапа. — Искам да се сбогувам с Искрен. Искам лично да му кажа, че не съм участвал във всичко това. Нека поне запазя вярата на сина, който ми остана верен. — Кралят посочи към краката си. — Ела, Фиц. Заведи ме при него.

Не можех да не се подчиня на тази заповед. Не се поколебах. Приближих се и коленичих пред него. Шутът стоеше зад Умен. Сълзите прорязваха сиви следи в черно-белия грим на лицето му.

— Не — настойчиво промълви той. — Милорд, станете, нека избягаме. После ще обмислите всичко. Няма нужда да решавате сега.

Кралят не му обърна внимание. Усетих ръката му на рамото си. Отворих силата си за него, изненадан, че най-сетне съм се научил да го правя по собствено желание. Двамата се хвърлихме в черната река на Умението. Течението ни понесе и аз зачаках кралят да ни насочи. Вместо това той внезапно се вкопчи в мен. „Сине на моя син, кръв от кръвта ми. Аз те обичах, макар и по свой начин.“

„Милорд.“

„Млади мой убиецо. В какво те превърнах? В какво изваях собствената си плът? Ти не съзнаваш колко си млад. Сине на Рицарин, не е късно да се поправиш. Вдигни глава. Погледни напред.“

Цял живот се бях превръщал в онова, което искаше той. Тези думи ме изпълниха със смут и въпроси, на които нямаше време да получа отговори. Усещах, че силата му гасне.

„Искрен“ напомних му аз.

Умен се пресегна. Усетих присъствието на Искрен, после внезапно — изчезването на краля. Хвърлих се след него като след удавник в дълбока вода. Хванах съзнанието му, притиснах го към себе си, ала все едно държах сянка. Той бе като уплашено момче в ръцете ми, съпротивляваше се, без да знае срещу какво.

После изчезна.

Като спукан мехур.

Бях смятал, че съм зърнал крехкостта на живота, когато бях държал в ръцете си мъртвото момиченце. Вече знаех. Беше тук и сетне не беше. Дори духнатата свещ можеше да остави следа дим. Моят крал просто бе изчезнал.

Ала не бях сам.

Мисля, че всяко дете е преобръщало мъртва птица, открита в гората, само за да се смае и ужаси колко бързо са я нападнали червеите. Умиращото куче събира най-много бълхи и най-тлъстите кърлежи. Като пиявици, зарязали умираща риба, Джъстин и Ведра се издигнаха и се опитаха да се впият в мен. Това беше източникът на растящата им сила и бавното гаснене на краля. Това бе мъглата, обгръщала ума му и изпълвала дните му с безсилие. Гален, техният учител, беше направил Искрен своя мишена. Ала не бе успял да го убие и беше намерил собствената си смърт. Никога няма да узная колко време тези пиявици бяха изсмуквали силата на Умението на краля. Бе им известно всичко, което чрез мен Умен беше предал на Искрен. Изведнъж ми станаха ясни много неща, ала бе късно. Нямах представа как да им избягам. Усещах, че се впиват в мен, знаех, че смучат силата ми и че след секунди ще ме убият.

„Искрен“ — извиках аз, но вече бях твърде слаб. Нямаше да успея да го достигна.

„Махнете се от него, страхливци!“ Познато изръмжаване. Нощни очи ги отблъсна чрез мен. Мислех, че няма да успее, ала също като преди, той използва осезателното оръжие през канал, отворен от Умението. Осезанието и Умението бяха две различни неща, също като четенето и пеенето или плуването и язденето на кон. И все пак, когато бяха свързани с мен чрез Умението, те трябва да бяха уязвими за другата магия. Усетих, че ме пускат, ала този път бяха двама и можеха да издържат на атаката на Нощни очи.

„Скачай и бягай! Бягай от онези, които не можеш да победиш!“

Реших, че съветът му е разумен. Страхът ме върна в собственото ми тяло и аз спуснах стените на ума си за тяхното Умение. Отворих очи. Лежах на пода в кралската дневна и тежко дишах. Шутът се бе метнал върху краля и диво плачеше. Усетих, че пипалата на Умението се пресягат след мен. Изтеглих се дълбоко в себе си и отчаяно се защитих, както ме бе учил Искрен. И въпреки това продължавах да долавям присъствието им, като призрачни пръсти, теглещи дрехите ми, докосващи кожата ми. Обзе ме отвращение.

— Ти го уби, ти го уби! Ти уби моя крал, долен предател — пищеше шутът.

— Не! Не съм аз! — едва успях да промълвя.

За свой ужас на вратата видях Уолас, който с безумен поглед наблюдаваше всичко. Сетне вдигна очи, изкрещя и хвърли дървата, които носеше. Двамата с шута се обърнахме.

На прага на кралската спалня стоеше Пъпчивия. Макар да знаех, че е Сенч, в първия момент настръхнах. Носеше дрипави погребални дрехи, целите в пръст и мухъл. Дългата му сива коса висеше на мръсни кичури покрай лицето му и беше намазал кожата си с пепел, така че белезите да изпъкват още по-ясно. Бавно повдигна ръка и посочи Уолас. Клетникът извика и с писъци се затича по коридора.

— Какво става тук — попита Сенч, щом Уолас изчезна, пристъпи към брат си и постави дългите си пръсти на гърлото му. Знаех какво ще установи. Мъчително се изправих.

— Мъртъв е. Но не го убих аз! — Викът ми заглуши надигащия се вой на шута. Пръстите на Умението настойчиво ме теглеха. — Отивам да убия онези, които го направиха. Погрижи се за шута. Престолонаследницата при теб ли е?

Сенч ме зяпаше така, сякаш ме виждаше за пръв път. Всички свещи в стаята изведнъж запръскаха сини искри.

— Погрижи се за престолонаследницата — заповядах на своя учител. — И нека шутът тръгне с нея. Ако остане тук, той е мъртъв. Славен няма да остави жив никой, който тази вечер е бил тук.

— Не! Няма да го оставя! — Очите на шута бяха изцъклени и празни като на безумец.

— Махни го оттук, Сенч! От това зависи животът му! — Сграбчих шута за раменете и свирепо го разтърсих. Главата му се люшна на тънката му шия. — Върви със Сенч и мълчи. Мълчи, ако искаш да отмъстя за смъртта на твоя крал. Защото ще направя точно това. — Внезапно се разтреперих. Светът се залюля и ми притъмня. — Самодивско биле! — задъхано промълвих аз. — Трябва ми самодивско биле. После бягайте! — Блъснах шута в ръцете на Сенч и старецът го пое в жилавата си хватка. Все едно падаше в ръцете на смъртта. Двамата излязоха от стаята. След малко чух едва доловимо стържене на камък. Бяха изчезнали.

Отпуснах се на колене, после безсилно се строполих на пода. Вкопчих се в коленете на мъртвия крал. Изстиващата му ръка падна от страничната облегалка на стола върху главата ми.

— Глупав момент за сълзи — казах на празната стая. Ала това не ги спря. Обгърна ме чернота. Призрачните пръсти на Умението опипваха стените ми, остъргваха хоросана, опитваха всеки камък. Отблъснах ги, но те се върнаха. Както ме бе погледнал Сенч, съмнявах се, че ще се върне. Поех си дъх.

„Нощни очи. Заведи ги при дупката на лисицата.“ — Показах му сградата, от която щяха да излязат, и къде трябва да отидат. Едва успях.

„Братко?“

„Заведи ги, сърце мое!“ Немощно го отблъснах и усетих, че се отдалечава. Глупавите сълзи продължаваха да се стичат по лицето ми. Вдигнах ръка и докоснах китката на краля. Отворих очи, насилих зрението си да се проясни. Ножът му. Не някакъв скъпоценен кинжал, а простият нож, какъвто носи на пояса си всеки мъж, за да му помага в ежедневните му задачи. Поех си дъх, после го изтеглих от канията и го погледнах. Здраво острие, изтъняло от дългите години точене. Прокарах пръсти по него и те откриха онова, което очите ми вече не можеха да прочетат. Печата на Ход. Учителката по бойно майсторство го бе направила за своя крал. И той го беше използвал добре.

От някакво ъгълче на ума ми изплува спомен. „Ние сме оръдия“ — бе ми казал Сенч. Аз бях оръдието, което той беше изковал за краля. Кралят ме бе погледнал и беше попитал: „В какво те превърнах?“ Нямаше нужда да се питам. Аз бях кралският убиец. В много отношения. Но щях да се погрижа за последен път да му служа като истински убиец.

Някой приклекна до мен. Сенч. Бавно вдигнах глава и го погледнах.

— Семе от карис — каза ми той. — Нямаше време да правя чай от самодивско биле. Хайде. Ела да скрия и теб.

— Не. — Взех малката питка семе от карис, омесена с мед. Налапах я на една хапка и задъвках. — Върви — казах му. — Имам си работа, ти също. Бърич чака. Скоро ще вдигнат тревога. Бързо отведи престолонаследницата, докато все още имате шанс да се отдалечите от преследвачите. Аз ще ги задържа.

Сенч ме пусна и каза:

— Сбогом, момко. — После се наведе и ме целуна по челото. Това бе прощаване. Не очакваше да ме види жив.

Значи ставахме двама.

Сенч ме остави и още преди да чуя стърженето на камъните, усетих действието на карисовото семе. И преди бях взимал карис — по време на Пролетното празненство всички взимат. Съвсем малка щипка, поръсена върху захарна бисквита, предизвиква радостно замайване. Бърич ме беше предупреждавал, че някои нечестни търговци на коне слагат в овеса на животните си карисово олио. Също така ми бе казвал, че кон, на който са давали карис, често завинаги се променял. Ако останел жив. Знаех, че Сенч от време на време използва билката, и го бях виждал да пада като камък след преминаването на действието й. И все пак не се поколебах. Навярно Бърич имаше право. Дали предизвиквах самоунищожението, или го желаех? Тези мисли не ме занимаваха дълго. Карисът сякаш ми даде криле. Усетих в себе си сили за десетима и сърцето ми литна във висините като орел. Скочих и се запътих към вратата, после се върнах.

Коленичих пред своя мъртъв крал. Вдигнах ножа и го поднесох към челото си, докато му се заклевах:

— Този нож ще отмъсти за теб. — Целунах ръката му и го оставих пред огнището.

Бях смятал, че пръскащите сини искри свещи са потискащи, но синята светлина на факлите в коридора сякаш бе неземна. Все едно да се вглеждаш в неподвижна дълбока вода. Затичах се и се разкикотих. Долу чух глъчка, гласът на Уолас се издигаше над останалите. „Сини пламъци и Пъпчивия!“ — крещеше той. Не беше изтекло толкова време, колкото си бях мислил, но времето ме чакаше. Лек като вятър, аз се носех по коридора. Вмъкнах се в първата отворена врата. Зачаках. Трябваше им цяла вечност, за да се качат по стълбището, и още по-дълго, за да минат покрай мен. Оставих ги да стигнат до кралските покои и когато чух тревожните викове, изскочих от скривалището си и се втурнах към долния етаж.

Някой изкрещя след мен, но не се опитаха да ме преследват. Вече бях долу, когато най-после дадоха заповед да ме хванат. Засмях се. Като че ли можеха! За едно момче, израсло тук, замъкът гъмжеше от задни коридори и тунели за слугите. Знаех къде отивам, ала нямаше да се насоча право натам. Тичах като лисица, за кратко се появих в Голямата зала и ужасих готвачката в кухнята. И бледите пръсти на Умението не преставаха да ме докосват и опипват, без да подозират, че идвам, идвам, скъпи мои, идвам, за да ви открия.

Гален бе роден и отрасъл във Фароу и винаги бе мразил морето. Страхуваше се от него, струва ми се, затова покоите му се намираха откъм страната на планините. Бях чул, че след смъртта му са ги превърнали в нещо като негово светилище. Ведра се нанесла в спалнята му, а в дневната се събирала котерията. Никога не бях ходил там, но знаех пътя. Изкачих стълбището като летяща стрела, профучах по коридора покрай двойка в страстна прегръдка и спрях пред една тежка врата, обкована с желязо. Ала никоя врата, която не е здраво залостена, не е никаква преграда и след секунди тя се отвори пред мен.

Около високата маса бяха наредени столове. В средата й гореше дебела свещ. За съсредоточаване, навярно. Бяха заети само два от столовете — Джъстин и Ведра седяха един до друг, хванати ръка за ръка, със затворени очи и отметнати глави в мъките на Умението. Уил го нямаше. Бях се надявал да открия тук и него.

За миг се вгледах в лицата им. По кожата им лъщеше пот. Бях поласкан, че полагат такива усилия, за да съборят стените ми. Устите им бяха свити в лека усмивка — съпротивляваха се на екстаза от използването на Умението, съсредоточаваха се върху целта, а не върху удоволствието от нейното изпълнение. Не се поколебах.

— Изненада! — Тихо казах аз, сграбчих Ведра за косата и прерязах гърлото й с ножа на краля. После я пуснах да падне на пода. Имаше невероятно много кръв.

Джъстин с писък скочи и аз се приготвих за нападение. Той обаче избяга с викове по коридора и трябваше да се втурна след него с нож в ръка. Квичеше досущ като прасе и тичаше страшно бързо. Избра най-прекия път до Голямата зала, като не преставаше да пищи. Това ме караше да се смея. Дори сега ми се струва невероятно, ала не мога да го отрека. Дали смяташе, че Славен ще изтегли меч, за да го защити? Дали след като бе убил моя крал, мислеше, че нещо е в състояние да застане между него и мен?

В Голямата зала свиреха музиканти и хората танцуваха, но появата на Джъстин сложи край на веселието. Бях скъсил разстоянието помежду ни и когато той се блъсна в една от масите, ни разделяха само няколко крачки. Гостите все още бяха вцепенени от вида му, когато се нахвърлих върху него и го повалих. Десетина пъти забих ножа в тялото му преди някой да се сети, че трябва да се намеси. Когато фароуските стражници на Славен се опитаха да ме хванат, запратих потръпващото му тяло срещу тях, скочих върху масата зад мен и вдигнах окървавения си нож високо във въздуха.

— Ножът на краля! — Извиках и се завъртях, за да го покажа на всички. — Отмъстих за смъртта на краля.

— Той е луд! — Изпищя някой. — Смъртта на Искрен го е побъркала!

— Умен! — Свирепо изревах аз. — Тази вечер крал Умен беше повален с коварство!

Фароуските стражници на Славен връхлетяха срещу мен като вълна. Не бях смятал, че са толкова много. Всички полетяхме на пода сред порой от храна и съдове. Хората закрещяха — едни се мъчеха да се приближат, за да видят какво става, други ужасено отстъпваха. Ход щеше да се гордее с мен. С ножа на краля отблъсквах трима мъже с мечове. Бях прекалено бърз за тях и раните, които ми нанасяха, не ми причиняваха болка.

Някъде в тълпата се надигна вик.

— На оръжие! Убиват Фицрицарин! — Започна битка, но не виждах кой участва в нея, нито обръщах внимание. Намушках единия стражник в ръката и той изпусна меча си.

— Умен! — Надвика глъчката някой. — Крал Умен е убит! — Ако се съдеше по звуците на боя, в него се включваха все повече хора. Нямах време да погледна. Чух, че на пода се стоварва втора маса, и в залата се разнесе писък. После в залата се втурнаха бъкипските стражници.

— Спрете ги! Не проливайте кръв в кралската зала! — Видях, че нападателите ми са обкръжени, зърнах ужасеното лице на Меча, който ме позна и извика: — Това е Фицрицарин! Искат да убият Фиц!

— Спрете ги! Разоръжете ги! — Кърф повали един от стражниците на Славен. Зад него бъкипските воини нападаха личната стража на принца, отбиваха мечове и нареждаха на хората да приберат оръжията си. Успях да си поема дъх и видях, че наистина са се включили много хора, не само стражниците. Мнозина от гостите се налагаха с юмруци. Всеобщият хаос приличаше едновременно на пиянско сбиване и на бунт. Ненадейно Меча се вмъкна между двама от противниците ми и ги повали на пода. После скочи напред и се изправи пред мен.

— Здрасти, Меч — радостно го поздравих аз, като го мислех за свой съюзник. После забелязах как е приклекнал и прибавих: — Знаеш, че няма да вдигна оръжие срещу теб!

— Знам, момко — тъжно отвърна старият ратник, метна се върху мен и ме стисна в мечата си прегръдка. Не зная кой ме удари по тила, нито с какво.