Кралска поръчка

23Заплахи

Следобед Бърич се върна в стаята си. Исках да го задържа при себе си, за да мога да се грижа за него, но той ми се присмя. Лейси лично се зае да приготви стаята му и Бърич достатъчно мърмори за това. Тя сама запали огън, нареди да донесат вода, да проветрят и изтупат завивките, да изметат пода и да нахвърлят чиста слама. На масата гореше една от свещите на Моли и излъчваше в усойната стая аромат на борове. Но Бърич изсумтя, че все едно не си бил у дома. Оставих го на леглото, повдигнат на възглавници и с бутилка бренди подръка.

Отлично разбирах нуждата му от бутилката. Докато му бях помагал да мине през конюшнята, видяхме много празни ясли. Не липсваха само коне, но и първокласни ловджийски кучета. Сърце не ми даваше да надникна в кафезите — бях сигурен, че и те са опустошени. Хендс вървеше до нас и нещастно мълчеше. Усилията му бяха очевидни. В самата конюшня цареше идеален ред, останалите коне бяха изтъркани до блясък. Дори празните ясли бяха почистени и варосани. Но колкото и да е чист, празният шкаф не е утеха за гладния. Разбирах, че конюшните са съкровището и домът на Бърич. Той се бе върнал, за да открие, че са го ограбили.

След като го оставих, обиколих оборите и кошарите. Тук зимуваше най-добрият ни добитък. Заварих същото положение като в конюшнята. Биковете за разплод липсваха. От ваклите овце, които преди бяха цяла кошара, сега бяха останали само шест женски и един недорасъл коч. Не знаех точно колко добитък е имало там, но прекалено много кошари и ясли бяха празни по време на годината, когато обикновено бяха пълни.

Запътих се към складовете и стопанските сгради. Пред една от тях неколцина мъже товареха чували със зърно на каруца. Наблизо чакаха още две, вече пълни. Погледах ги и им предложих да им помогна. Те с радост приеха и докато работехме, се заговорихме. След като свършихме им махнах за сбогом и бавно се отдалечих към замъка, като се чудех защо товарят цял склад със зърно на гемия и го пращат по реката в Турлейк.

Реших да се отбия при Бърич, преди да се прибера в стаята си. Качих се по стълбището и с безпокойство видях, че вратата е открехната. Като се боях от някакво коварство, рязко влязох вътре и сепнах Моли, която подреждаше съдове на масичката. Зяпнах я. После се обърнах към Бърич и видях, че ме наблюдава.

— Мислех, че си сам — казах неубедително.

Бърич ме изгледа с изцъклени очи. Беше поработил върху брендито.

— И аз мислех, че ще ме оставят на мира — сърдито отвърна той. Ала не можеше да заблуди Моли. Устните й бяха стиснати. Тя продължи да си върши работата, без да ми обръща внимание, и ми каза:

— Няма да ви безпокоя дълго. Лейди Търпение ме прати да ви донеса топла храна, защото сутринта сте яли малко. Тръгвам си веднага.

— Много ви благодаря — каза той. После премести поглед от мен към Моли и усети неловката ситуация и раздразнението й. — Връщам се от тежко пътуване, госпожо, и раната ми ме боли. Надявам се да не съм ви обидил.

— Не ми е работа са се обиждам от желанията ви, господине. — Моли се изправи. — Мога ли да направя нещо друго за вас, за да се почувствате по-добре? — Говореше любезно, но нищо повече. И изобщо не поглеждаше към мен.

— Можете да приемете признателността ми. Не само за храната, но и за свещите, които освежиха стаята ми. Разбрах, че са ваша работа.

Видях, че това я поумилостиви.

— Лейди Търпение ме помоли да ви ги донеса. С удоволствие й се подчиних.

— Разбирам. — Следващите думи, които изрече, му струваха много. — Тогава, моля ви, предайте благодарността ми и на нея. Както и на Лейси.

— Непременно. Наистина ли не се нуждаете от друго? Трябва да изпълня някои поръчки на лейди Търпение в града. Тя ми каза, че ако искате нещо оттам, мога да ви го донеса.

— Нищо. Но от нейна страна е било много любезно да се сети за мен. Благодаря ви.

— Моля, господине. — И с празна кошница в ръка, Моли мина покрай мен, като че ли изобщо не бях там.

С Бърич се спогледахме. Опитах се да пропъдя Моли от мислите си.

— Не е само конюшнята — съобщих му аз и накратко му описах видяното в плевниците и складовете.

— Това и аз можех да ти го кажа — навъсено отвърна той. Погледна храната, която бе донесла Моли, после си наля още бренди. — На връщане покрай река Бък чувахме слухове. Някои твърдяха, че Славен разпродавал животните и зърното, за да събере средства за отбрана на крайбрежието. Други — че пращал добитъка за разплод на по-безопасните пасища в Тилт. — Бърич пресуши чашата си. — Няма ги най-добрите коне. Веднага го забелязах. За десет години мога да възстановя досегашното ни равнище. Обаче се съмнявам. — Той отново си наля. — Цял живот съм се трудил за нищо, Фиц. Човек обича да си мисли, че оставя нещо след себе си. Конете, които събрах, породите, които създадох — всичко е пръснато из Шестте херцогства. О, не че няма да подобрят местните породи. Но аз никога няма да мога да видя какво е щяло да се получи, ако ми бяха позволили да продължа. Устойчив ще опложда мършавите тилтски кобили. А когато Жар роди следващото си жребче, който го види, ще го помисли за обикновен кон. От шест поколения чакам тъкмо това жребче. А сега собствениците му ще получат най-добрия ездитен кон, който се е раждал някога, и ще го впрегнат да оре.

Нямаше какво, да му отговоря. Боях се, че е прав.

— Хапни нещо — предложих му. — Как ти е кракът ти?

Той вдигна одеялото и небрежно разгледа раната.

— Поне още е тук. Сигурно и за това трябва да съм признателен. И е по-добре от сутринта. Дяволската тояга наистина изсмука инфекцията. Въпреки че има пилешки мозък, тази жена още си разбира от билките.

Нямаше нужда да питам за кого говори.

— Ще хапнеш ли — настоях аз.

Бърич остави чашата и взе лъжицата. Опита супата, която му бе донесла Моли, и неохотно кимна.

— Е, значи това е момичето. Моли — отбеляза той.

Кимнах.

— Днес изглеждаше малко студена с теб.

— Малко — сухо отвърнах аз.

Бърич се ухили.

— Сприхав си също като нея. Търпение сигурно не й говори добри неща за мен.

— Тя не обича пияниците — откровено му казах аз. — Баща й умря от пиене. Но преди това успя да й вгорчи живота за години напред. Биеше я, когато беше малка. Караше й се, когато стана прекалено голяма, за да я бие.

— О. — Бърич пак напълни чашата си. — Съжалявам.

— Тя съжаляваше още повече.

Той ме погледна в очите.

— Аз не съм виновен за това, Фиц. Нито съм бил груб с нея, когато беше тук. Дори не съм пиян. Поне все още. Така че преглътни неодобрението си и ми разкажи какво става в Бъкип.

Изправих се и му докладвах, като че ли все още имаше право да ми нарежда. В известен смисъл си беше точно така. Докато говорех, той ядеше. Когато свърших, си наля още бренди и се отпусна на стола си с чаша в ръка. Разклати чашата, втренчи се в нея, сетне вдигна поглед.

— И Кетрикен е бременна, но още не знае нито кралят, нито Славен.

— Мислех, че спиш.

— Спях. Почти си мислех, че този разговор ми се е присънил. Добре. — Той пресуши чашата си, понадигна се и отметна одеялото от крака си. После бавно сви коляно, докато раната му започна да се разтваря. Видът й ме накара да потръпна, ала Бърич само изглеждаше замислен. Наля си още бренди и го изпи. Бутилката бе празна до половината. — Е, ако искам раната да се затвори, ще се наложи да си шинирам крака. — Той вдигна очи към мен. — Знаеш какво ми трябва. Ще ми го донесеш ли?

— Мисля, че трябва да останеш тук за ден-два. Да си починеш. Ако си на легло, няма нужда да го шинираш.

Бърич ме изгледа и попита:

— Кой пази вратата на Кетрикен?

— Мисля, че… Е, в предната стая сигурно спят слугини.

— Знаеш, че щом научи, той ще се опита да я убие заедно с нероденото й дете.

— Още е тайна. Ако започнеш да пазиш вратата й, всички ще разберат.

— Според моите изчисления знаем петима души. Това не е тайна, Фиц.

— Шестима — казах. — Шутът се досети още преди дни.

— О! — Имах удоволствието да видя Бърич смаян. — Е, поне той няма да се разприказва. И все пак, както сам виждаш, това няма дълго да остане тайна. Още днес ще плъзнат слухове, помни ми думата. Довечера ще застана пред вратата й.

— Непременно ли трябва да си ти? Не можеш ли да си починеш, а аз ще…

— Веднъж ти казах, че битката не е свършила, докато не си победил. Това — той отвратено посочи крака си — няма да е повод да се откажа. Достатъчно е, че моят принц продължи без мен. Няма да го предам тук. Освен това… — Бърич кисело се засмя. — Освен това в конюшнята няма достатъчно работа за двама ни с Хендс. Пък и изгубих желание. Сега ще ми донесеш ли каквото ми трябва за шина?

Подчиних се и му помогнах да намаже раната с мехлем, преди да я бинтова и шинира. Той разряза чифт стари панталони, така че да ги обуе върху шината, и с моя помощ слезе по стълбището. После въпреки думите си отиде в яслата на Дорест, за да види дали раната му е почистена. Оставих го там и се върнах в замъка. Исках да поговоря с Кетрикен, да й съобщя, че довечера пред вратата й ще има стража, и да й обясня защо.

Почуках и Розмари ми отвори. Престолонаследницата бе в покоите си заедно с няколко придворни дами. Повечето бродираха и си приказваха. Самата Кетрикен бе отворила прозореца в мекия зимен ден и намръщено се взираше в спокойното море. Напомни ми за Искрен, когато използваше Умението, и си помислих, че я измъчват почти същите тревоги. Проследих погледа й и също като нея се зачудих къде ще ударят днес алените кораби и какво става в Беърнс. Нямаше смисъл да се питам. Официално от херцогството не бяха получени никакви вести. Според слуховете бреговете били почервенели от кръв.

— Розмари, искам да поговоря насаме с нейно височество.

Момиченцето сериозно кимна и направи реверанс на господарката си. След малко Кетрикен вдигна очи, кимна ми и ми даде знак да се приближа. Тихо я поздравих и усмихнато посочих водата, сякаш си приказвахме за хубавото време. Ала прошепнах:

— Бърич иска да пази вратата ви. Бои се, че когато други научат за бременността ви, животът ви ще е изложен на опасност.

Друга жена може би щеше да пребледнее или поне да се изненада. Кетрикен леко докосна ножа, който винаги носеше до ключовете си.

— Почти ще се радвам на толкова директна атака. — Тя се замисли. Няма да ни навреди да им покажем, че ги подозираме. Не че знаем обаче. Защо да съм внимателна и тактична? Бърич вече е получил техните поздрави под формата на стрела в крака. — Горчивината в гласа й и гневът, който се криеше под нея, ме поразиха. — Бърич може да застане на стража. Ще съм му искрено признателна. Бих могла да избера по-здрав мъж, но няма да му имам такова доверие, каквото на Бърич. Раната ще му позволи ли да изпълни тази задача?

— Мисля, че гордостта му няма да допусне да я остави на някой друг.

— Добре тогава. — Тя замълча за миг. — Ще наредя да му приготвят стол.

— Съмнявам се, че ще го използва.

Кетрикен въздъхна.

— Всички по свой начин правим саможертва. Въпреки това столът ще е там.

Сведох глава и тя ме освободи. Върнах се в стаята си с намерението да разчистя всичко, което бе донесено заради Бърич. Ала докато крачех по коридора, сепнато видях, че вратата ми бавно се отваря. Отдръпнах се от съседната врата и се прилепих към касата. След миг от стаята ми излязоха Джъстин и Ведра. Излязох на пътя им и попитах язвително:

— Още ли търсите място за срещите си?

Те се вцепениха. Джъстин отстъпи назад и почти се скри зад Ведра. Тя гневно го изгледа, после решително застана пред мен.

— Не сме длъжни да ти отговаряме за нищо.

— Даже за това, че сте влизали в стаята ми ли? Намерихте ли нещо интересно?

Джъстин дишаше така, сякаш току-що бе тичал. Нарочно срещнах погледа му. Той беше онемял. Усмихнах му се.

— Изобщо не сме длъжни да разговаряме с теб — заяви Ведра. — Знаем какъв си. Хайде, Джъстин.

— Знаете какъв съм ли? Интересно. Уверявам ви, че и аз зная какви сте. И че не съм единственият, който знае.

— Човек звяр! — изсъска Джъстин. — Ти се наслаждаваш на най-мерзката магия. Да не си мислеше, че можеш да останеш незабелязан сред нас? Нищо чудно, че Гален те намери за негоден за Умението!

Стрелата му ме улучи и затрептя в моя най-таен страх. Опитах се да не го проявявам външно.

— Аз съм предан на крал Умен. — Погледнах ги спокойно. Не казах нищо повече. Не с думи. Но ги измерих отгоре до долу. По почти незабележимото им пристъпване от крак на крак и бързото им споглеждане реших, че знаят, че са предатели. Те докладваха на Славен — а знаеха, че трябва да докладват на краля. Не се самозаблуждаваха за собствената си същност. Може би Гален беше прогорил вярност към Славен в умовете им, може би не бяха в състояние да помислят да се обърнат срещу него. Ала в същото време знаеха, че Умен е крал и че предават краля, пред когото са положили клетва. Добре запомних това — може би някой ден щеше да ми е от полза.

Пристъпих напред и за мое удоволствие Ведра се отдръпна, а Джъстин се скри зад нея. Не ги нападнах. Обърнах им гръб и отворих вратата на стаята си. Когато влязох вътре, усетих, че в периферията на ума ми се промъква тъничко пипало на Умението. Без да се замислям, го блокирах така, както ме беше учил Искрен.

— Пазете си мислите за себе си — предупредих ги аз, без да ги удостоя с поглед. Затворих вратата.

За миг задъхано спрях. Спокойно. Спокойно. Не вдигнах мисловните си стени. После тихо и предпазливо заключих. Обиколих стаята. Веднъж Сенч ми бе казал, че убийците винаги трябвало да смятат другите за по-способни от себе си. Това бил единственият начин да останеш жив. Затова не докоснах нищо в случай, че е намазано с отрова. Застанах в средата на стаята, затворих очи и се опитах да си спомня точно как бе изглеждала преди да изляза. После вдигнах клепачи и потърсих промените.

Малкият поднос с билки беше върху скрина. Бях го оставил в единия край, така че Бърич лесно да може да го достигне. Значи бяха ровили в скрина. Гобленът с крал Мъдрост, който месеци наред бе висял малко накриво, сега беше изправен. Не забелязах нищо друго. Озадачих се. Нямах представа какво са търсили. Фактът, че са тършували в скрина ми, предполагаше, че предметът е достатъчно малък, за да се побере там. Но защо бяха вдигали гоблена, за да надзърнат зад него? Замислих се. Това не беше случайно претърсване. Не бях сигурен какво са се надявали да открият. Ала подозирах, че са им казали да търсят таен проход от стаята ми. С други думи, Славен беше стигнал до заключението, че не е било достатъчно да убие лейди Дайми. Подозренията му бяха по-сериозни, отколкото ме бе накарал да повярвам Сенч. Почти бях благодарен, че така и не бях успял да разбера как се отваря входът за стаята му. Това ми вдъхваше увереност в надеждността му.

Внимателно разгледах всички предмети, преди да ги докосна. Погрижих се цялата останала от подносите на Бърич храна да бъде изхвърлена на място, където никой да не я вкуси. Излях водата от ведрата и каната. Проверих запаса си от дърва и свещи за прахове или смоли, чаршафите — за прах и неохотно изхвърлих всичките си билки. Не исках да рискувам. Не открих нещо да липсва, нито да е в повече. Накрая седнах на леглото. Чувствах се изтощен и унил. Щеше да ми се наложи да съм по-бдителен. Спомних си преживяното от шута и се замислих за него. Не желаех при следващото ми влизане в стаята да ми нахлузят чувал на главата и да ме пребият.

Стаята изведнъж ми се стори задушаваща, капан, в който всеки ден трябваше да се връщам. Излязох, без да си направя труда да заключа. Ключалките бяха безполезни. Нека видеха, че не се страхувам от тях. Въпреки че се страхувах.

Навън бе мек и ясен късен следобед. Нетипично топлото за сезона време ме измъчваше, макар да ми беше приятно да се разхождам на двора. Реших да сляза до града, да посетя „Руриск“ и другарите си и после може би да изпием по бира в някоя кръчма. Отдавна не бях ходил там, отдавна не бях слушал градските клюки. С облекчение поне за малко щях да се откъсна от бъкипските интриги.

Докато излизах през портата, един млад стражник ми препречи пътя и викна:

— Стой!

Спрях и попитах:

— Какво има?

Той се прокашля, после почервеня — беше ме познал. Пое си дъх, ала продължи да мълчи.

— Искаш ли нещо от мен? — попитах аз.

— Моля ви да почакате, господине — каза той.

Влезе в сградата и след миг оттам се появи по-възрастен офицер. Жена. Тя сериозно ме погледна, пое си дъх, за да си даде смелост, и тихо каза:

— Нямате право да напускате замъка.

— Какво? — Не вярвах на ушите си.

Жената изправи рамене и каза по-твърдо:

— Нямате право да напускате замъка.

Обзе ме гняв. Овладях го.

— По чия заповед?

Тя не се поколеба.

— Нареди ми капитанът на стражата, господине. Не зная нищо повече.

— Искам да разговарям с капитана — казах аз.

— В момента го няма.

— Разбирам. — Но всъщност не разбирах. Усещах, че примката се стяга около врата ми, но не бях сигурен защо точно сега. Другият очевиден въпрос беше: „Защо не?“ С отпадането на Умен мой закрилник бе станал Искрен. Но него го нямаше. Можех да се обърна към Кетрикен, но само ако бях готов да предизвикам открит сблъсък между нея и Славен. Не исках. Както винаги, Сенч стоеше зад кулисите. Всичко това бързо ми мина през ума. Тъкмо се извръщах от портата, когато чух да ме викат. Обърнах се.

По склона откъм града се изкачваше Моли. Тичаше и синята й слугинска рокля се увиваше около прасците й. Тичаше тежко, неравномерно, за разлика от обичайната си грациозна походка. Беше изтощена.

— Фиц! — отново извика тя. В гласа й звучеше страх.

Тръгнах към нея, но жената се изпречи на пътя ми. На лицето й бе изписан страх, ала й решителност.

— Не мога да ви пусна навън. Имам заповед.

Прииска ми се да я блъсна настрани. Насилих се да се успокоя. Ако се сбиех с нея, нямаше да помогна на Моли.

— Тогава ти иди при нея, по дяволите! Не виждаш ли, че е в беда?

Тя продължи да ме гледа, без да помръдне.

— Майлс! — извика жената и отвътре изскочи момчето. — Върви да видиш какво й е на онази жена. Бързо!

Младият стражник отпраши като стрела. Стоях пред жената и безпомощно надничах над рамото й, докато Майлс тичаше към Моли. Когато стигна до нея, той я прегърна и взе кошницата от ръката й. Тежко облегната на него, задъхана и почти разплакана, Моли продължи нагоре към портата. Мина цяла вечност, докато се озове в ръцете ми.

— Фиц, о, Фиц! — изхлипа тя.

— Ела — казах й аз и я поведох. Знаех, че съм постъпил разумно и хладнокръвно, но въпреки това се срамувах от себе си.

— Защо не… дойде да ме посрещнеш? — задъхано попита Моли.

— Стражниците не ми позволиха. Имали заповед да не напускам Бъкип — тихо отвърнах аз. Усещах, че трепери. Заведох я зад ъгъла на сградата на стражниците, където не можеха да ни видят, и я прегърнах. Отметнах кичурите коса от лицето й. След малко тя утихна в ръцете ми. Дишането й се успокои, ала тя продължи да трепери.

— Слязох в града. Лейди Търпение ме освободи за целия следобед. И трябваше да намеря някои неща… за свещите.

Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите.

— И после?

— Вече се… прибирах. Бях на стръмната отсечка, точно извън града. Където растат елшите?

Кимнах. Знаех мястото.

— Чух тропот на конски копита. Бързаха. Затова се отдръпнах от пътя. Моли отново се разтрепери. — Продължих да вървя, като си мислех, че ще ме подминат. Но изведнъж ме настигнаха и когато се озърнах, препускаха право към мен. Не по пътя, а право към мен. Хвърлих се в храстите и конниците ме последваха. Обърнах се и се затичах, но те се приближаваха… — Гласът й ставаше все по-висок.

— Успокой се. Помисли. Колко бяха? Познаваше ли ги?

Тя бясно тръсна глава.

— Двама. Не видях лицата им. Тичах, а те носеха от онези шлемове, които се спускат над очите и носа. Гонеха ме. Там е стръмно, нали знаеш, и има много храсталаци. Опитах се да им избягам, но те продължиха да яздят след мен. Насочваха ме като кучета — стадо овце. Тичах ли тичах, но те не изоставаха. После паднах, спънах се в един дънер. И те скочиха от конете. Единият ме натисна на земята, а другият ми взе кошницата. Изсипа я, като че ли търсеше нещо, и двамата се смееха… Помислих си, че…

Сърцето ми биеше също толкова силно, колкото нейното.

— Нараниха ли те — яростно попитах аз.

Моли мълчеше, после поклати глава.

— Не. Той само… ме държеше. И се смееше. Другият каза… каза, че съм била страшно глупава да се оставя да ме използва някакво копеле. Казаха…

Отново замълча. Каквото и да й бяха казали, както и да я бяха нарекли, думите им очевидно бяха достатъчно грозни, за да не иска да ги повтори пред мен. Бяха успели да я наранят толкова тежко, че дори не искаше да сподели болката си. Това ме прониза като с меч.

— После ме предупредиха — продължи Моли. — Казаха да стоя надалеч от копелето. Да не му върша мръсната работа. Казаха… неща, които не разбрах: за съобщения, шпиони и измяна. Казаха, че иначе всички щели да узнаят, че… че съм уличницата на копелдака. — Опита се просто да изрече думата, ала тя с мъка се изтръгна от устата й. — После казаха, че… ще ме обесят… ако не ги послушам. Че било предателство да изпълнявам поръчки на предател. — Гласът й странно се успокои. — После ме заплюха. И ме оставиха. Чух ги да си отиват, но дълго ме беше страх да стана. Никога не съм била толкова уплашена. — Моли ме погледна. Очите й бяха като отворени рани. — Дори баща ми не ме е плашил така.

Притиснах я към себе си.

— Аз съм виновен за всичко. — Дори не разбрах, че съм го изрекъл на глас, докато тя озадачено не се отдръпна.

— За какво си виновен? Направил ли си нещо лошо?

— Не. Не съм предател. Но съм копеле. И позволих това да засегне и теб. Всичко, за което ме предупреждаваше Търпение, всичко, за което ме предупреждаваше се… за което ме предупреждаваха другите, всичко се сбъдва. И аз те забърках в него.

— Какво става — тихо попита тя, после ахна. — Ти каза, че… стражниците не са те пуснали да излезеш през портата. Че не можеш да напускаш Бъкип? Защо?

— Не зная. Не разбирам много неща. Но зная едно: не бива да те излагам на опасност. Това значи известно време да стоя настрани от теб. И ти от мен. Разбираш ли?

Очите й гневно проблеснаха.

— Разбирам, че ме оставяш сама в това положение!

— Не. Не е така. Трябва да ги накараме да повярват, че са те уплашили, че им се подчиняваш. Тогава ще си в безопасност. Няма да имат причина пак да те нападнат.

— Те наистина ме уплашиха, идиот такъв — изсъска Моли. — Зная обаче едно. Щом някой разбере, че те е страх от него, никога няма да си в безопасност. Ако сега им се подчиня, пак ще ме нападнат. Ще ми кажат да направя други неща, за да видят дали ще им се подчиня от страх.

Това бяха белезите, които бе оставил върху живота й баща й. Белези, които бяха сила, ала и уязвимост.

— Сега не е време да им се противопоставяме — прошепнах аз. Очаквах всеки момент да се появи стражата, за да види къде сме изчезнали. — Ела — казах й и я поведох сред лабиринта от складове и стопански сгради. Тя безмълвно тръгна до мен, после рязко дръпна ръката си от моята и заяви:

— Време е да им се противопоставим. Защото щом започнеш да отлагаш, никога не го правиш. Защо сега да не е моментът?

— Защото не искам да се забъркваш в това. Не искам да пострадаш. Не искам хората да те наричат „уличницата на копелдака“. — Едва се насилих да произнеса думите.

Моли вдигна глава и каза съвсем спокойно:

— Не съм направила нищо, от което да се срамувам. А ти?

— Не. Но…

— „Но“. Любимата ти дума — горчиво рече Моли и ми обърна гръб.

— Моли! — Хвърлих се след нея и я хванах за раменете. Тя се завъртя и ме удари. Не ме зашлеви. Силен юмрук в устата ми, който ме накара да се олюлея. Усетих вкус на кръв. Моли гневно ме гледаше и ме предизвикваше отново да я докосна. Не го направих. — Не съм казал, че няма да се боря с тях. А само, че не искам ти да се забъркваш. Дай ми възможност да го направя както си знам. — Усетих, че по брадичката ми се стича кръв. Оставих Моли да я види. — Повярвай ми, ако имам време, ще ги открия и ще ги накарам да си платят. По моя си начин. А сега ми разкажи за мъжете. Как бяха облечени, как яздеха. Какви бяха конете им? Като тукашни ли говореха, или като островитяни? Брадати ли бяха? Можеш ли да ми кажеш цвета на косата и очите им?

Виждах, че се опитва да си спомни, виждах, че умът й бяга от тези мисли.

— Кафяви — накрая отвърна Моли. — Кафяви коне с черни гриви и опашки. И мъжете говореха най-обикновено. Единият имаше тъмна брада. Поне така ми се струва. Трудно е да гледаш с лице, притиснато към пръстта.

— Добре. И това не е малко — отвърнах аз, макар че не ми бе казала абсолютно нищо. — Моли — казах по-тихо. — Няма да идвам… в стаята ти. За известно време. Защото…

— Те е страх.

— Да — изсъсках аз. — Да, страх ме е. Страх ме е, че ще те наранят, страх ме е, че ще те убият. За да наранят мен. Няма да те изложа на опасност като идвам при теб.

Моли стоеше неподвижно. Не знаех дали ме слуша.

— Прекалено много те обичам, за да го допусна. — Думите ми прозвучаха неубедително дори за мен.

Моли се обърна и си тръгна. Изглеждаше самотна в мръсната си синя рокля, свела гордата си глава.

— Моли Червената фуста — прошепнах аз, ала вече не виждах онази Моли. А само жената, в която я бях превърнал.