Кралска поръчка

12Задачи

От кабинета на Искрен отидох в покоите на кралица Кетрикен. Почуках и бях поканен от малката прислужница. С веселото си личице и къдравата си тъмна коса, Розмари ми напомняше за фея. Вътре атмосферата изглеждаше мрачна. Тук бяха няколко от придворните дами на Кетрикен. Всички седяха на столчета около рамка, на която беше опънат бял ленен плат, и бродираха краищата му. Бях виждал подобни събирания в стаите на госпожа Чевръстка. Обикновено те бяха весели и жените живо бъбреха помежду си. Ала сега мълчаха и работеха със сведени глави — усърдно, умело, ала унило. Във всички ъгли горяха ароматични свещи. Приятното им ухание се смесваше над рамката.

Кетрикен ръководеше работата. Очевидно тя бе причината за тишината. Лицето й беше спокойно, дори ведро. Сдържаността й бе толкова явна, че почти виждах стените около нея. Изражението й беше любезно, очите — мили, но имах чувството, че е някъде много далеч. Напомняше ми на съд с неподвижна студена вода. Носеше дълга семпла зелена рокля, по-скоро в планински, отколкото в бъкипски стил. Без накити. Престолонаследницата ме погледна и въпросително се усмихна. Почувствах се като натрапник, който прекъсва занятията на ученици и тяхната учителка. Затова вместо просто да я поздравя, се опитах да оправдая идването си. Говорех официално заради другите жени.

— Милейди, принцът престолонаследник Искрен ме помоли да ви предам едно съобщение.

Дълбоко в очите й сякаш трепна нещо и отново изчезна.

— Да — безизразно отвърна тя. Нито една от иглите не спря скокливия си танц, ала бях сигурен, че всички уши очакват да чуят вестта, която нося.

— На покрива на една от кулите някога е имало градина. Наричали я „Градината на кралицата“. Според принц Искрен преди там имало саксии с растения и езерца с рибки. Тази градина била на майка му. Той би искал да я възстановите, милейди.

В стаята се възцари пълна тишина. Кетрикен се ококори.

— Сигурен ли си, че ми предаваш правилно съобщението? — предпазливо попита тя.

— Разбира се, милейди. — Реакцията й ме озадачи. — Той каза, че ще му доставите огромно удоволствие, ако я възстановите. Говореше за нея с нежност, особено за лехите цъфтяща бабина душица.

Радостта, която се изписа на лицето й, разцъфна като нежни цветя. Кетрикен вдигна длан пред устата си и треперливо си пое дъх. Бледото й лице поруменя. Очите й блеснаха.

— Трябва да я видя — възкликна тя. — Веднага! — Престолонаследницата рязко се изправи. — Розмари! Плаща и ръкавиците ми. — После със сияещо лице се обърна към придворните си дами. — Ще се облечете ли, за да ме придружите?

— Милейди, навън бушува страшна буря… — колебливо започна една от тях.

Ала друга, по-възрастна жена с майчинско излъчване, лейди Скромност, бавно стана от стола си.

— Аз ще дойда с вас на покрива на кулата. Плък! — Момчето, което дремеше в ъгъла, скочи. — Изтичай да ми донесеш плаща и ръкавиците. — Тя отново се обърна към Кетрикен. — Добре си спомням тази градина от времето на кралица Постоянство. Там прекарвахме заедно много приятни часове. С радост ще участвам във възстановяването й.

Последва съвсем кратка пауза, сетне и другите придворни дами започнаха да стават. Когато се върнах със собствения си плащ, всички бяха готови да тръгнем. Чувствах се странно, докато водех тази женска процесия по коридорите на замъка и после по дългото стълбище до Градината на кралицата. Като се броят пажовете и любопитните, след нас с Кетрикен вече вървяха двадесетина души. Кралицата ме следваше по петите, другите се точеха в безкрайна опашка след нас. Докато натисках с рамо вратата, престолонаследницата тихо попита:

— Значи ми е простил, нали?

Спрях да си поема дъх. От бутането на тежката врата раната на шията ме заболя.

— Милейди?

— Милорд Искрен ми е простил. И по този начин го показва. О, ще направя прелестна градина за двама ни. Никога повече няма да го опозоря. — Докато зяпах унесената й усмивка, тя излезе на площадката в дълбокия до прасците сняг, без изобщо да му обръща внимание. Огледах се и се зачудих дали не съм си изгубил ума. Тук нямаше нищо, само преспи сняг под оловно небе. Преместените до едната стена статуи и саксии бяха затрупани. Приготвих се за разочарованието на кралицата. Вместо това, докато вятърът вихреше падащите снежинки около нея, тя разпери ръце, завъртя се, засмя се като щастливо дете и възкликна:

— Страшно е красиво!

Излязох след нея. Последваха ни и другите. След миг престолонаследницата се озова при купчините статуи, вази и басейнчета. Изчисти снега от бузата на едно херувимче толкова нежно, като че ли му беше майка. После изчисти една каменна пейка, вдигна херувимчето и го сложи на нея. Запретна ръкави и продължи с още няколко статуи, като настоя и другите жени да дойдат и да ги видят.

Застанах на известно разстояние от тях. Студеният вятър брулеше лицето ми, събуждаше болежките от раните ми и ми носеше тежки спомени. Веднъж бях стоял тук почти гол на студа, докато Гален се бе опитвал да ми набие Умението в главата. Бях стоял точно на това място, докато той ме беше бил като псе. Тук се бях борил с него и в тази борба завинаги бях осакатил Умението си. Споменът все още ме изпълваше с горчивина. Зачудих се дали някоя градина, колкото и зелена и спокойна да е, може да ме очарова. Ниската стена ме мамеше. Знаех, че ако се приближа и погледна надолу, ще видя скалите. Не се приближих. Бързият край, който някога ми бе обещавало това падане, никога повече нямаше да ме съблазни. Пропъдих някогашното предложение на Гален и се обърнах към кралицата.

На белия фон на снега и камъка бледият й силует направо оживяваше. Има едно цвете, кокиче, което цъфти още преди снеговете да се стопят. Кетрикен ми напомняше за кокиче. Светлата й коса изведнъж стана златиста на фона на зеления й плащ, устните й бяха червени, страните й — като розите, които отново щяха да разцъфнат тук. Очите й бяха сини мъниста, докато разравяше снега и възклицаваше при всяко новооткрито съкровище. И обратното. Облечените в тъмно придворни дами с черни или кафяви очи бяха дебело увити срещу зимния студ. Те стояха тихо, съгласяваха се с принцесата и се радваха на очевидното й щастие, но в същото време търкаха замръзналите си пръсти и трепереха, свити във вълнените си плащове. Ето как трябваше да я види Искрен, помислих си — грейнала от въодушевление и енергия. Тогава нямаше да може да не я обича. Нейната жизненост пламтеше — точно като него, когато бе на лов или езда. Поне някога.

— Много е красиво, разбира се — осмели се да каже лейди Надежда. — Но е и ужасно студено. А и не може да се направи нищо, докато снегът не се стопи и вятърът не отслабне.

— О, грешите! — възрази кралица Кетрикен и се засмя. — Градината започва в сърцето. Утре трябва да изметем снега и леда. И после трябва да се подредят всички тези пейки, статуи и саксии. Но как? Като спици на колело ли? Като лабиринт? По височина? Има хиляди начини и трябва да видим как точно ще стане. Освен ако милорд не си спомни точно как е било някога. Тогава ще възстановя градината от детството му!

— Утре, кралице Кетрикен. Защото вече мръква и става студено — посъветва я лейди Скромност. Виждах какво струва на възрастната жена изкачването, последвано от стоенето на студа. Ала тя мило се усмихна. — Довечера мога да ви разкажа спомените си от градината.

— Наистина ли? — възкликна Кетрикен и хвана двете й ръце в своите. Усмивката, с която дари лейди Скромност, бе като благословия.

— С удоволствие.

Бавно тръгнахме надолу. Аз напуснах покрива последен. Затворих вратата и за миг спрях, та очите ми да се приспособят към сумрака на кулата. Под мен подскачаха пламъчета на свещи. Благослових пажа, който се беше сетил да изтича и да ги донесе. Цялата ми ръка, от ухапаното до раната от меча, пулсираше отвратително. Мислех за възхитата на Кетрикен и се радвах за нея, макар с угризение да си казвах, че съм я издигнал върху фалшиви основи. Искрен бе изпитал облекчение от предложението ми, да подари Градината на кралицата, ала за него това не означаваше същото, каквото за нея. Тя щеше да се нахвърли на идеята така, сякаш е светилище на нейната любов. Съмнявах се, че на сутринта Искрен изобщо ще си спомня, че й я е подарил.

Отидох на вечеря с мисълта, че ми се иска да съм сам. Затова не влязох в залата, а отидох в стаята на стражниците до кухнята. Там бяха Бърич и Хендс. Поканиха ме да им правя компания и не можех да им откажа. Ала щом седнах, все едно ме нямаше. Не ме изключваха от разговора си. Но приказваха за живот, който вече не беше мой. Безкрайните подробности за събитията в конюшнята ми убягваха. Усещах, че само мълчаливо кимам на думите им. Те се разбираха добре. Бърич не се отнасяше снизходително с Хендс. Но Хендс не криеше уважението си към човека, когото очевидно смяташе за свой началник. За кратко време той бе научил от Бърич много неща. Миналата есен беше напуснал Бъкип като обикновен коняр. Сега компетентно говореше за соколи и кучета и задаваше сериозни въпроси относно избора на Бърич на коне за разплод. Все още не се бях нахранил, когато двамата станаха да си ходят. Хендс се притесняваше за някакво куче, което било ритнато от кон. Пожелаха ми приятна вечер и излязоха.

Останах на мястото си. Наоколо имаше други стражници и ратници — ядяха, пиеха и приказваха. Приятните звуци на разговорите, тракането на лъжиците, глухото тупване на отрязаните резени сирене от питата бяха като музика. Миришеше на храна и хора, на огън, пиво и вкусна яхния. Трябваше да се чувствам доволен, а не неспокоен. Нито тъжен. Нито самотен.

„Братко?“

„Идвам. Чакай ме при старата кочина.“

Нощни очи бе ловувал надалеч. Стигнах там пръв и спрях в тъмнината да го почакам. В кесията ми имаше гърненце с мехлем, носех чувалче с кокали. Снегът се вихреше около мене — безкраен танц от зимни искри. Очите ми се взираха в мрака. Усещах го, усещах го наблизо, ала въпреки това успя да ме стресне. Този път прояви снизхождение и съвсем лекичко ме захапа и разтърси китката на здравата ми ръка. Влязохме в свинарника. Запалих свещ и прегледах рамото му. Предната вечер бях уморен и затова сега с радост установих, че съм се справил добре. Бях остригал гъстата козина около раната и я бях промил с чист сняг. Струпеят беше дебел и тъмен. Видях, че днес е текло мъничко кръв. Но не много. Намазах раната с дебел пласт мехлем. Нощни очи леко потръпна, ала ме изтърпя. После обърна глава и подуши мястото.

„Гъша мас“ — отбеляза той и започна да я ближе. Оставих го. Нищо в лекарството нямаше да му навреди, а с помощта на езика му то по-добре щеше да проникне в раната.

„Гладен ли си?“ — попитах го.

„Не много. Покрай старата стена има много мишки. — После подуши чувала. — Но малко телешко или еленско ще ми дойде добре.“

Изсипах кокалите на купчина и той ги подуши, после избра един. „Скоро ще ходим ли на лов?“ Представи си претопените.

„След ден-два. Искам другия път да мога да въртя меч.“

„Не те обвинявам. Кравешките зъби не са сериозно оръжие. Но не чакай прекалено дълго.“

„Защо?“

„Защото днес видях неколцина. От безчувствените. Бяха намерили един замръзнал елен на брега на потока и го ядяха. Отвратително вонящо месо, а те го ядяха. Но няма да им стигне за дълго. Утре ще продължат насам.“

„Тогава ще ловуваме утре. Покажи ми къде си ги видял. — Затворих очи и познах речния бряг, който си спомни той. — Не знаех, че се отдалечаваш толкова много! Днес ли измина целия този път, с ранен крак?“

„Не е чак толкова далеч. — В отговора му усетих известно самохвалство. — Пък и знаех, че ще ги търсим. Сам мога да тичам много по-бързо. Така ми е по-лесно да ги открия и после да те заведа при тях за лова.“

„Това не е лов, Нощни очи.“

„Не. Но е нещо, което правим за глутницата.“

Мълчах и гледах как гризе кокалите. Беше пораснал много. От добрата храна бе натрупал плът и мускули. Снегът можеше да вали колкото си иска по козината му, но по-гъстите черни предпазни косми, пръснати сред сивите, не позволяваха на влагата да достигне до кожата му. И миришеше на здрав вълк — не на прекалено обилно хранено куче, държано на закрито без достатъчно движение, а на диво чисто животно.

„Вчера ти ми спаси живота.“

„Ти ме спаси от смърт в клетка.“

„Мисля, че твърде дълго съм бил сам. Забравил съм какво е да имаш приятел.“

Той спря да дъвче кокала и ме погледна весело. „Приятел ли? Тази дума не е достатъчно силна, братко. И е в погрешна посока. Не ме възприемай така. За теб аз ще съм онова, което си ти за мен. Брат и част от глутницата. Но не съм всичко, от което имаш нужда.“ Нощни очи се върна към храната си. Замислих се над думите му.

„Приятен сън, братко“ — му пожелах на тръгване.

Той изсумтя.

„Сън ли? Едва ли. Луната може да се покаже през облаците и да хвърли светлина за лов. Но иначе може да поспя.“

Кимнах и го оставих при кокалите. На връщане в замъка не се чувствах толкова самотен като преди. Ала изпитвах и известно угризение, че Нощни очи толкова лесно приспособява живота и волята си към моите. Това надушване на претопени не ми се струваше честно.

„За глутницата. Това е за благото на глутницата. Безчувствените се опитват да навлязат в нашата територия. Не можем да го допуснем.“ Тази мисъл не го смущаваше и той наистина бе изненадан от чувствата ми. Кимнах в мрака, влязох през кухненската врата и отново се озовах на светло и топло.

Качих се в стаята си, като си мислех за случилото се през последните няколко дни. Бях решил да пусна вълчето на свобода. Вместо това бяхме станали братя. Не съжалявах. Бях отишъл да предупредя Искрен за нови претопени край Бъкип. Вместо това установих, че той вече знае за тях, и си бях тръгнал със задачата да проуча въпроса за Праотците и да потърся други умели. Бях го помолил да даде градината на Кетрикен, та тя да си има занимавка. Вместо това я бях заблудил и още повече бях разпалил любовта й към Искрен. Спрях да си поема дъх на една площадка. Може би всички танцувахме под мелодията на шута. Нима самият той не ми беше предложил някои от тези неща?

Докоснах пиринченото ключе в джоба си. Защо не сега?

Искрен не бе в спалнята си, но Чарим ме пусна да вляза. Взех колкото можех да нося от свитъците — бяха повече, отколкото очаквах. Върнах се в стаята си и ги оставих на скрина. Запалих огън, после подръпнах превръзката на шията си — грозно парче плат, напоено с кръв. Знаех, че трябва да я сменя, но мисълта да я смъкна от раната ме ужасяваше. Хвърлих още дърва в огъня. Започнах да подреждам свитъците. Ситен почерк, избелели илюстрации. Вдигнах очи и се огледах.

Легло. Скрин. Нощно шкафче до леглото. Кана и леген за миене. Страшно грозен гоблен, на който крал Мъдрост беседва с жълтеникав Праотец. Връзка свещи на огнището. Почти нищо не се бе променило през годините, откакто живеех тук. Пуста, мрачна стая, лишена от всякакво въображение. И аз бях пуст и мрачен човек, лишен от всякакво въображение. Нанасях удари, ловувах и убивах. Изпълнявах заповеди. По-скоро куче, отколкото човешко същество. При това дори не домашно куче, скъп любимец. Едно от работните животни. Кога за последен път бях виждал Умен? Или Сенч? Дори шутът ми се подиграваше. Какво бях за другите, освен оръдие в ръцете им? Дали някого го беше грижа за мен? Изведнъж вече не можех да търпя собствената си компания. Оставих свитъка, който бях взел, и излязох от стаята.

Почуках на вратата на лейди Търпение. Тишина.

— Кой е? — чу се накрая гласът на Лейси.

— Фицрицарин.

— Фицрицарин! — Известна изненада. Бе късно за моите посещения. Обикновено идвах денем. С наслада чух звука от вдигането на резето и завъртането на ключа. Беше обърнала внимание на предупреждението ми. Вратата бавно се отвори и колебливо усмихната, Лейси отстъпи назад, за да ме пусне вътре.

Влязох, топло я поздравих и потърсих с поглед лейди Търпение. Навярно бе в другата стая. Но в ъгъла, свела очи над ръкоделието си, седеше Моли. Не вдигна глава, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. Косата й беше завързана на кок под дантелено боне. На друга жена синята рокля щеше да е семпла и скромна. На Моли изглеждаше безцветна. Лейси спокойно ме наблюдаваше. Отново погледнах Моли и нещо в мен поддаде. Направих четири крачки към нея, коленичих до стола й и докато тя се отдръпваше, хванах ръката й и я поднесох към устните си.

— Фицрицарин! — разнесе се зад мен гневният глас на Търпение. Обърнах се и я видях да стои на вратата. Със стиснати устни. Пак се обърнах към Моли.

Тя бе завъртяла лице настрани.

— Повече не мога да продължавам така — тихо казах аз. — Колкото и да е глупаво, колкото и да е опасно, каквото и да си мислят другите. Не мога вечно да стоя далеч от теб.

Тя дръпна ръката си и я пуснах, за да не й причиня болка. Но се вкопчих в полата й като упорито дете.

— Поне поговори с мен — помолих я аз, ала получих отговор от Търпение.

— Държиш се непристойно, Фицрицарин. Веднага престани.

— Не е било пристойно, нито разумно да те ухажва и баща ми. Но той не се е поколебал. Предполагам, че се е чувствал като мен. — Не откъсвах очи от Моли.

Това ми спечели миг на сепнато мълчание от страна на лейди Търпение. Но Моли остави ръкоделието си и се изправи. Отстъпи и когато стана ясно, че трябва да я пусна, ако не искам полата й да се скъса, го направих.

— Лейди Търпение, би ли ме извинила за тази вечер?

— Разбира се — отвърна лейди Търпение. Ала изобщо не изглеждаше уверена.

— Ако си идеш, за мен няма да остане нищо. — Знаех, че говоря прекалено драматично. Продължавах да стоя на колене до стола й.

— Ако остана, пак няма да има нищо за вас — безизразно отвърна Моли, свали престилката си и я окачи на стената. — Аз съм слугиня. Вие сте млад благородник от кралското семейство. Между нас не може да има нищо. През последните няколко седмици се убедих.

— Не. — Станах и се приближих към нея, но се въздържах да я докосна. — Ти си Моли, а аз съм Новия.

— Може би. Някога — отвърна тя. И въздъхна. — Но вече не. Не ме затруднявайте повече, господине. Оставете ме на мира. Няма къде другаде да отида — трябва да остана тук и да работя, поне докато спечеля достатъчно… — Моли ненадейно поклати глава. — Приятна вечер, милейди. И на теб, Лейси. На вас също, господине. — Тя ми обърна гръб и излезе. Вратата решително се затвори зад нея. В стаята се възцари ужасно мълчание.

— Е — въздъхна накрая Търпение. — Радвам се да видя, че поне един от двама ви има здрав разум. Какво искаше да ни покажеш, Фицрицарин, като нахлуваш тук и само дето не нападаш камериерката ми?

— Че я обичам — искрено отвърнах аз. Безсилно се отпуснах на един от столовете и скрих лицето си в ръце. — Че не мога повече да живея сам.

— Затова ли дойде? — почти оскърбено попита лейди Търпение.

— Не. Дойдох при теб. Не знаех, че тя е при теб. Но когато я видях, просто не се сдържах. Вярно е, Търпение. Повече не мога така.

— Ще се наложи. — Думите й бяха сурови, ала тя въздъхна.

— Моли говори ли… за мен? Трябва да зная. Моля те.

Двете с Лейси мълчаливо се спогледаха. — Тя наистина ли иска да я оставя на мира? Толкова ли съм й станал омразен? Не направих ли всичко, което ти поиска от мен? Чаках, Търпение. Избягвах я, внимавах да не я заговарям. Но кога ще дойде краят на това? Или планът ти е точно такъв? Да ни държиш разделени, докато се забравим? Няма да стане. Аз не съм бебе и това не ти е играчка, че да я криеш от мен, да ме разсейваш със залъгалки. Това е Моли. Сърцето ми е нейно и няма да се откажа от нея.

— Боя се, че трябва — отвърна Търпение.

— Защо? Друг ли е избрала?

Търпение махна с ръка, сякаш думите ми бяха нахални мухи.

— Не. Тя не е непостоянна. Моли е умна, усърдна, духовита и храбра. Виждам, че си си изгубил ума по нея. Но и тя има гордост. Започна да осъзнава какво си отказваш. Двамата идвате от толкова далечни места, че не може да се срещнете по средата. Дори Умен да се съгласи на брак, в което много се съмнявам, как ще живеете? Ти не можеш да напуснеш замъка, да отидеш в града и да работиш в свещарницата. Знаеш го. А какво положение ще заеме тя, ако я задържиш тук? Въпреки добротата й, хората, които не я познават, ще забелязват единствено разликите в произхода ви. „А, копелето отдавна беше хвърлил око на прислужницата на мащехата си. Сигурно всяка вечер я е причаквал и сега е дошло време да си плати за удоволствието.“ Знаеш как говорят хората.

Знаех.

— Не ме интересува какво ще кажат хората.

— Ти може и до го изтърпиш. Ами Моли? Ами децата ви?

Мълчах. Търпение сведе очи към неподвижно отпуснатите си в скута ръце.

— Ти си млад, Фицрицарин — тихо и успокоително продължи тя. — Знам, че сега не вярваш. Но може да срещнеш друга. По-подходяща за теб. Същото се отнася за Моли. Може би тя заслужава да получи шанс да е щастлива. Може би трябва да се отдръпнеш и да я оставиш. Дайте си една-две години. Ако дотогава чувствата ви не са се променили…

— Моите чувства няма да се променят.

— Нито пък нейните, опасявам се — откровено отвърна Търпение. — Тя те обича, Фиц. Дала ти е сърцето си, без да знае кой си всъщност. Каза ми го. Не искам да я издавам, но ако постъпиш както те помоли и я оставиш на мира, Моли никога няма да има възможност да ти го каже. Затова ще говоря аз и се надявам, че няма да ме обвиниш за болката, която трябва да ти причиня. Тя знае, че това не е възможно. Не иска да е слугиня, омъжена за благородник. Не иска децата й да са дъщери и синове на бъкипска слугиня. Затова пести малкото, което съм в състояние да й плащам. Купува восъка и благоуханията си и доколкото може, продължава да упражнява занаята си. Иска да спести достатъчно, за да започне наново, да отвори своя свещарница. Това няма да е скоро. Но е нейната цел. — Търпение замълча за миг. — Моли не вижда място за теб в своя живот.

Дълго седях и мислих над думите й. Лейси и Търпение мълчаха. Лейси направи чай и ми подаде димящата чаша. Вдигнах очи и се опитах да й се усмихна. Внимателно оставих чая настрани и попитах:

— Още отначало ли знаеше, че ще се стигне до това?

— Боях се — простичко отвърна Търпение. — Но знаех и че не мога да направя нищо. Нито пък ти.

Седях неподвижно, без да мисля. Опрял нос в един кокал, Нощни очи дремеше в издълбаната под старата колиба бърлога. Леко го докоснах, без да го будя. Спокойното му дишане бе като котва. Хванах се за него.

— Фиц? Какво ще правиш?

Сълзи запариха в очите ми. Запремигвах.

— Каквото ми е наредено — казах. — Кога съм правил нещо друго?

Търпение мълчеше. Бавно се изправих. Раната на шията ми пулсираше. Внезапно ми се прииска просто да заспя. Извиних се и тя ми кимна. На вратата спрях.

— А защо дойдох тази вечер. Освен за да те видя. Кралица Кетрикен възстановява Градината на кралицата. Онази на покрива на кулата. Спомена, че иска да знае как е била подредена едно време. По времето на кралица Постоянство. Реших, че може би си спомняш.

Търпение се поколеба.

— Наистина си спомням. Отлично. — Тя помълча малко, после лицето й грейна. — Ще ти я скицирам и ще ти обясня всичко. После ще можеш да отидеш при кралицата.

Срещнах очите й.

— Струва ми се, че сама би трябвало да идеш при нея. Много ще се зарадва.

— Никога не съм можела да се оправям с хора, Фиц. — Търпение се запъна. — Сигурна съм, че ще й се сторя странна. Досадна. Не мога… — Тя млъкна.

— Кралица Кетрикен е много самотна — тихо казах аз. — Около нея има придворни дами, но не са й истински приятелки. Някога и ти си била престолонаследница. Не си ли спомняш как си се чувствала?

— За нея е съвсем различно. За мен беше друго.

— Сигурно — съгласих се аз. Обърнах се да си вървя. — Защото си имала внимателен и любящ съпруг. — Търпение изненадано възкликна. — И принц Славен едва ли е бил толкова… умен, колкото е сега. И си имала Лейси да те подкрепя. Да, лейди Търпение. Сигурен съм, че за нея е съвсем различно. Много по-тежко.

— Фицрицарин!

Спрях на вратата.

— Да, милейди?

— Обърни се, когато ти говоря!

Бавно се подчиних и тя тропна с крак.

— Това не ти прилича! Опитваш се да ме оскърбиш! Смяташ, че не изпълнявам дълга си ли? Че не зная какъв е дългът ми?

— Милейди?

— Утре ще отида при нея. И тя ще ме намери за странна, несръчна и непостоянна. Ще й доскучае с мен и ще й се прииска да не съм ходила. И тогава ще ми се извиниш, че си ме накарал да го направя.

— Сигурен съм, че сте права, милейди.

— Махай се! Непоносимо момче. — Търпение отново тропна с крак и изтича в спалнята си. Лейси ми отвори вратата. Устните й бяха стиснати, лицето й беше свъсено.

— Е? — попитах на тръгване, защото знаех, че има какво да ми каже.

— Мисля си, че много приличаш на баща си — язвително отбеляза тя. — Само че не си толкова упорит. Той не се отказваше толкова лесно.

После решително хлопна вратата зад мен.

Известно време продължих да зяпам затворената врата, после се запътих към стаята си. Знаех, че трябва да сменя превръзката на раната си. Докато се качвах по стълбището, ръката ми пулсираше с всяка крачка. Спрях на площадката и се загледах в свещите, които горяха в свещниците. Заизкачвах се нагоре.

Няколко минути чуках на вратата. Отдолу се процеждаше жълта светлина от свещ, но скоро угасна. Извадих ножа си и експериментирах с ключалката. Беше я сменила. Изглежда, имаше и резе, достатъчно тежко, за да не мога да го повдигна с острието на ножа. Отказах се и си тръгнах.

Спускането винаги е по-лесно от изкачването. Всъщност е много по-лесно, особено когато едната ти ръка е ранена. Погледнах към вълните, които се разбиваха като бяла дантела в далечните скали. Нощни очи имаше право. Луната беше успяла да се покаже между облаците. Въжето се хлъзна в дланта ми и аз изпъшках от болка, когато ранената ми ръка трябваше да поеме тежестта. „Още съвсем мъничко“ — обещах си. Спуснах се още две стъпала.

Первазът на прозореца на Моли бе по-тесен, отколкото се бях надявал. Увих въжето около ръката си. Острието на ножа ми потъна в цепнатината между зле затворените капаци. И тъкмо бях вдигнал горната кукичка и работех върху долната, когато чух гласа й отвътре.

— Ако влезеш, ще викам. Стражниците ще дойдат.

— Тогава по-добре им направи чай — отвърнах сърдито и продължих да се мъча с долната кукичка.

След миг Моли рязко отвори капаците и се изправи на прозореца. Беше по нощница, ала още не си бе сплела косите. Беше наметната с шал.

— Върви си — свирепо ми каза тя. — Махай се оттук.

— Не мога — отвърнах задъхано. — Нямам сили да се покатеря до горе, а въжето не стига до земята.

— Не може да влезеш — упорито заяви тя.

— Добре тогава. — Седнах на перваза с единия крак в стаята и с другия — увиснал навън. Вятърът развяваше нощницата й и раздухваше огъня. Мълчах.

— Какво искаш? — гневно попита тя. Трепереше.

— Теб. Исках да ти кажа, че утре ще отида при краля да поискам разрешение да се оженя за теб. — Думите се изплъзнаха от устата ми, без да съм ги обмислял. Изведнъж шеметно осъзнах, че съм в състояние да кажа и направя всичко. Абсолютно всичко.

Моли ме зяпна, после каза:

— Аз не искам да се омъжа за теб.

— Нямах намерение да му споменавам за това. — Усмихнах й се.

— Ти си непоносим!

— Да. И замръзвам. Моля те, поне ме пусни да се стопля.

Моли не ми позволи. Но отстъпи назад. Леко скочих вътре, без да обръщам внимание на болката в ръката си. Затворих капаците. Пресякох стаята. Приклекнах до огнището и разпалих огъня, за да прогоня студа. После се изправих и протегнах ръце към пламъците. Тя не каза нито дума. Стоеше със скръстени на гърдите ръце. Погледнах я и се усмихнах.

Тя не отговори на усмивката ми.

— Върви си.

Помръкнах.

— Моля те, нека само си поговорим. Мислех, че предния път сме се разбрали. Сега не искаш да разговаряш с мен… не зная какво се е променило, не разбирам какво става помежду ни.

— Нищо. — Изведнъж ми се стори ужасно крехка. — Нищо не става помежду ни. Нищо не може да стане помежду ни. Имах време да помисля, Фицрицарин. — Името прозвуча странно в устата й. — Ако беше дошъл така преди седмица, преди месец, дързък и усмихнат, щеше да ме спечелиш, убедена съм. — Тя си позволи тъжно да се усмихне. Сякаш си спомняше как някога отдавна мъртво дете е лудувало в летен ден. — Но ти не дойде. Беше благопристоен и практичен. И колкото и глупаво да ти звучи, това ме нарани. Казах си, че ако ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, нищо, нито стените, нито маниерите, нито репутацията и протоколът, няма да ти попречат да се виждаш с мен. Онази нощ, когато дойде, когато… но това не промени нищо. Ти не се върна.

— Но аз го направих заради теб, заради твоята репутация… — отчаяно започнах аз.

— Шшт. Казах ти, че беше глупаво. Но чувствата не винаги са разумни. Те са си просто чувства. Твоята любов към мен не е разумна. Нито моята. Накрая го осъзнах. Осъзнах също, че разумът трябва да заповядва на чувствата. — Тя въздъхна. — Страшно се разгневих, когато чичо ти разговаря с мен. Побеснях. Той ме предизвика, накара ме да взема твърдо решение да остана, въпреки всичко, което ни разделяше. Но аз не съм от камък. Пък и дори камък ще се изтърка от постоянната ледена хватка на благоразумието.

— Кой чичо? Принц Славен ли? — Не можех да повярвам на такова предателство.

Тя бавно кимна.

— Той искаше да запазя в тайна разговора ни. Нямало да е от полза за никого, ако научиш, така ми каза. Той трябвало да се грижи за интересите на семейството. Трябвало да го разбера. Разбрах го, но се ядосах. Едва по-късно чичо ти ме накара да проумея, че това е и в мой интерес. — Моли замълча и за миг вдигна ръка към лицето си. Плачеше. Безмълвно. Сълзите просто се стичаха по бузите й.

Приближих се до нея. Колебливо я взех в прегръдките си. Тя не се съпротиви и това ме изненада. Внимателно я притиснах към себе си, сякаш е пеперуда и мога да я смачкам. Моли наведе глава и отпусна чело на рамото ми.

— След още няколко месеца ще спестя достатъчно, за да започна наново. Ще наема стая и ще си намеря работа, за да се издържам. И ще започна да пестя за дюкян. Лейди Търпение е мила и наистина се сприятелих с Лейси. Но не ми харесва да съм слугиня. И няма да остана тук повече, отколкото е необходимо. — Тя пак се разтрепери. Като че ли думите й се бяха изчерпали.

— Какво ти каза чичо ми? — предпазливо попитах аз.

— О. — Моли тежко преглътна и като че ли избърса сълзите си в ризата ми. — Само каквото трябваше да очаквам от него. Когато дойде за пръв път, се държа студено. Смяташе ме за… уличница. Строго ме предупреди, че кралят няма да търпи повече скандали. Попита дали съм бременна. Ядосах се, разбира се. Казах му, че това не е възможно. Че с теб никога не сме… — Тя замълча и усетих срама й, че някой изобщо може да й зададе такъв въпрос. — После ме попита какво според мен заслужавам като обезщетение за твоите измами.

Думата се заби в корема ми като кама. Кипях, ала се насилих да запазя мълчание, за да я оставя да продължи.

— Отговорих му, че не очаквам нищо. Че съм се мамила сама. И тогава той ми предложи пари. За да си ида. И никога да не говоря за теб. Нито за случилото се помежду ни.

Гласът й ставаше все по-висок. Мъчеше се да запази спокойствие.

— Предложи ми достатъчно, за да отворя дюкян. Ядосах се. Казах му, че никой не може да ми плати, за да престана да обичам. Че ако парите могат да променят чувствата ми, значи наистина съм уличница. Той много се ядоса, но си тръгна. — Моли изведнъж изхлипа, сетне се вцепени. Леко плъзнах ръце по раменете й и усетих напрежението й. Погалих я по косата — по-мека от конска грива и по-лъскава. Тя мълчеше.

— Славен е измамник — чух се да казвам. — Опитва се да ме нарани, като те прогони. Да ме опозори, като нарани теб. — Поклатих глава, като се удивлявах на глупостта си. — Трябваше да го предвидя. Мислех само, че може да пуска клюки за теб. Или да ти навреди физически. Но Бърич е прав. Славен няма морал, не спазва никакви правила.

— Отначало се държеше студено. Но никога грубо. Идвал като пратеник на краля, за да предотврати скандала, така каза. Опитваше се да избегне приказките, не да ги предизвика. По-късно, след като няколко пъти бяхме разговаряли, каза, че съжалявал за неприятностите ми и че щял да съобщи на краля, че вината не била моя. Дори купи свещи от мен и разгласи на други, че продавам. Струва ми се, че се опитваше да помогне, Фицрицарин. Поне по свой начин.

Фактът, че тя защитаваше Славен, ме прониза по-дълбоко от всяка обида или укор, които можеше да ми отправи. Пръстите ми се оплетоха в меката й коса и аз внимателно ги освободих. Славен. През седмиците, през които я бях избягвал и не бях разговарял с нея, за да не предизвикам скандал. Бях я оставил сама, за да може Славен да ме замести. Не да я ухажва, не, но я беше спечелил с отработения си чар и заучени думи. Малко по малко ме бе очернял пред нея, докато аз не бях присъствал, за да се защитя. Беше се преструвал на неин съюзник, а мен бе представил за незрял младеж и безразсъден негодник. Прехапах си езика, за да не кажа нещо повече за него. Само щях да заприличам на глупаво ядосано момче.

— Някога споменавала ли си за посещенията на Славен пред Търпение или Лейси? Те какво ти казаха за него?

Моли поклати глава и движението разнесе уханието на косата й.

— Принцът ме предупреди да не казвам на никого. „Жените лесно си развързват езиците“, рече ми той, и е прав. Не биваше да го признавам дори на теб. Славен каза, че Търпение и Лейси повече щели да ме уважават, ако изглеждало, че сама съм стигнала до това решение. Каза ми също… че ти няма да искаш да ме оставиш… ако смяташ, че решението идвало от него. Трябвало да си мислиш, че сама съм те напуснала.

— Добре ме познава — признах аз.

— Не биваше да ти казвам — промълви Моли и ме погледна в очите. — Не зная защо го направих.

Очите и косата й имаха цвят на гора.

— Може би защото не искаш да те оставя?

— Трябва — отвърна Моли. — И двамата знаем, че за нас няма бъдеще.

За миг се възцари мълчание. Огънят тихо пращеше. Не помръдвахме. Ала аз някак си се прехвърлих на друго място, където мъчително съзнавах всяко нейно ухание и докосване. Очите й, ароматът на билки, който се носеше от кожата й, и косата й бяха едно с топлината и гъвкавостта на тялото й под меката нощница. Усетих я така, сякаш неочаквано пред очите ми бе разцъфнал цвят. Забравих всички, грижи, всички мисли. Зная, че се разтреперих, защото Моли постави ръце на раменете ми и ги стисна, за да ме успокои. От дланите й по тялото ми се разля топлина. Вгледах се в очите й и се удивих на онова, което видях в тях.

Тя ме целуна.

Това просто действие, приближаването на устните й към моите, подейства като отваряне на шлюз. Последвалото бе плавно продължение на целувката. Не се замислихме за благоразумието или моралността, изобщо не се поколебахме. Разрешението, което си дадохме един на друг, беше абсолютно. Навлязохме в това ново пространство и не мога да си представя по-дълбоко сливане от онова, което ни донесе взаимното ни удивление. До тази нощ и двамата бяхме останали девствени, неограничавани от очаквания или спомени за други. Аз нямах повече право над нея, колкото тя над мен. Ала давах и взимах, и се кълна, че никога не съм съжалявал за това. Споменът за сладката несръчност от онази нощ е най-истинското нещо, което притежава душата ми. Треперещите ми пръсти заплетоха панделката на деколтето на нощницата й в безнадежден възел. Докато ме докосваше, Моли изглеждаше спокойна и уверена, само за да издаде изненадата си с рязко ахване, когато реагирах. Нямаше значение. Невежеството ни отстъпи пред познание, по-старо от двама ни. Опитвах се да съм едновременно нежен и силен, ала се смаях от нейната сила и нежност.

Бях чувал да го наричат танц. Бях чувал да го наричат битка. Някои мъже говореха за това с многозначителен смях, други с презрение. Бях чувал яките търговки на пазара да кудкудякат като кокошки, докато си разказваха преживяванията си. Бяха ме спирали сводници и дръзко ми бяха предлагали стоката си като амбулантни търговци, хвалещи прясната си риба. Самият аз смятам, че тези неща не подлежат на описание. Синият цвят може само да се преживее, като ухание на жасмин или звуци на флейта. Овалът на топлото голо рамо, невъобразимата женствена мекота на гърдите, възклицанието, което издава човек при внезапното падане на всички прегради, ароматът на шията й, вкусът на кожата й, всичко това са само части и колкото и да са прекрасни, не могат да въплътят цялото. Дори хиляди такива подробности не са в състояние да го опишат.

Дървата в огнището догоряха до тъмночервени въглени. Свещите отдавна бяха угаснали. Сякаш се намирахме на място, в което бяхме влезли като странници, и се бяхме озовали у дома. Мисля, че бях готов да се откажа от целия свят, само за да съм в това сънливо гнездо от смачкани чаршафи и пухени юргани и да вдишвам нейната топла неподвижност.

„Чудесно е, братко.“

Подскочих като закачена на кукичка риба и откъснах Моли от унеса й.

— Какво има?

— Схвана ми се прасецът — излъгах аз и тя се засмя. Толкова проста лъжа, но изведнъж се засрамих от нея, от всички лъжи, които бях изричал, от всички истини, които бях превърнал в лъжи, като ги бях оставил неизречени. Отворих уста, за да й разкрия всичко. Че съм кралски убиец, смъртоносното оръдие на краля. Че познанието, което тази нощ ми е дала, е споделено от брат ми, вълка. Че с такава готовност се е отдала на човек, който убива други хора и споделя живота си със звяр.

Невъобразимо. Ако й признаех всички тези неща, щях да я нараня и унижа. Завинаги щеше да се чувства омърсена от докосването ми. Казах си, че мога да понеса да ме презира, ала не и да презира себе си. Казах си, че съм стиснал зъби, защото така е по-благородно, че е по-добре да запазя тези тайни, отколкото да допусна истината да я погуби. Дали лъжех себе си?

Нима с всички ни не е така?

Лежах в обятията й и си обещавах, че ще се променя. Щях да престана да съм такъв и нямаше да се наложи да й го казвам. Утре, казах си аз, щях да съобщя на Сенч и Умен, че повече няма да убивам за тях. Утре щях да накарам Нощни очи да разбере защо трябва да прекъсна връзката си с него. Утре.

Ала днес, в този ден, който вече започваше да изгрява, трябваше да изляза заедно с вълка, да открия претопените и да ги убия. Защото исках да ида при Умен с този нов триумф, да използвам настроението му, за да изпълни молбата ми. Вечерта, когато свършех с убийствата, щях да го помоля да ми позволи да се оженя за Моли. Обещах си, че неговото разрешение ще положи началото на новия ми живот като мъж, който няма тайни от любимата си. Целунах я по челото и внимателно се измъкнах от прегръдките й.

— Трябва да те оставя — прошепнах, когато тя се размърда. — Но се надявам да не е за дълго. Днес ще ида при Умен и ще поискам разрешение да се оженя за теб.

Моли отвори очи и сякаш в почуда ме проследи с поглед, докато ставах от леглото. Хвърлих още дърва в огъня и като избягвах очите й, събрах пръснатите си по пода дрехи и се облякох. Тя не бе толкова срамежлива. Когато вдигнах глава, видях, че ме наблюдава усмихнато. Изчервих се.

— Вече се чувствам така, като че ли сме женени — промълви Моли. — Не виждам с какво изричането на някаква клетва може да ни обвърже повече.

— Аз също. — Седнах на леглото и хванах ръцете й. — Но ще ми достави огромно удоволствие да го покажа на всички. А за това, милейди, е нужна сватба. И публично изричане на онова, което сърцето ми вече ти е обещало. Но сега трябва да вървя.

— Не още. Постой още малко. Сигурна съм, че имаме време преди другите да започнат да се събуждат.

Наведох се и я целунах.

— Трябва да прибера едно въже, което виси от бойниците до прозореца на милейди. Иначе може да плъзнат клюки.

— Остани поне колкото да сменя превръзките на ръката и шията ти. Как пострада? Исках да те попитам, но…

Усмихнах й се.

— Зная. Имахме по-интересни неща за вършене. Не, скъпа. Обещавам ти, че сутринта сам ще се погрижа за раните в стаята си. — Фактът, че мога да я нарека „скъпа“, ме накара да се почувствам мъж, като никоя друга дума досега. Целунах я, като си обещавах, че ще си тръгна веднага след това, но докосването й до шията ми ме караше да се бавя. Въздъхнах. — Наистина трябва да вървя.

— Зная. Но не ми каза как си пострадал.

Гласът й показваше, че не смята раните ми за сериозни и просто се опитва да ме задържи при себе си още малко. Ала въпреки това се срамувах и се опитах да направя тази лъжа колкото може по-безобидна.

— Ухапа ме куче. Една току-що окучила се кучка в конюшнята. Вдигнах едно от кутретата и тя се нахвърли върху мен.

— Бедното момче. Добре. Сигурен ли си, че си почистил раните добре? Животинските ухапвания лесно се инфектират.

— Когато ги превързвам, пак ще ги почистя. Наистина трябва да тръгвам. — Завих я с пухения юрган, но не без съжаление, че оставям тази топлина. — Поспи малко до изгрев-слънце.

— Фицрицарин!

Спрях на вратата и се обърнах към нея.

— Да?

— Довечера ела. Каквото и да ти отговори кралят.

Отворих уста да възразя.

— Обещай ми! Иначе няма да издържа до утре. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Защото каквото и да ти каже кралят, знай, че вече съм твоя жена. И ще остана твоя жена завинаги. Завинаги.

Сърцето ми спря за миг от този дар и не успях да направя друго, освен тъпо да кимна. Изражението ми трябва да е било достатъчно, защото усмивката, която тя ми прати, бе ярка и златиста като лятно слънце. Вдигнах резето и отключих вратата. Леко я открехнах и надзърнах в сумрачния коридор.

— Непременно заключи след мен — прошепнах аз и се измъкнах навън.