Кралска поръчка

3Подновяване на връзките

Стаята ми имаше само един висок прозорец с изглед към морето. През зимата дървени капаци го пазеха от бурните ветрове, а отвътре висеше гоблен, създаващ илюзия за уют и топлина. Затова се събудих в мрак и известно време лежах неподвижно, опитвайки да си припомня къде се намирам. Постепенно до мен достигнаха далечните звуци на замъка. Утринни звуци. Съвсем ранни утринни звуци. Осъзнах, че съм си у дома. В Бъкип. Сетне неволно казах в мрака: „Моли“. Тялото ми все още беше измъчено от умора, но въпреки това усещах прилив на сили. Измъкнах се от леглото и застанах прав насред студената стая.

С несигурни крачки пристъпих до отдавна изстиналата камина и запалих огън. Дървата бяха малко, скоро трябваше да отида за още. Танцуващите пламъци пръснаха из стаята капризна жълтеникава светлина. Извадих дрехи от скрина до леглото и с изненада открих колко зле ми стоят. Дългата болест бе изтънила мускулите, но ръцете и краката ми неусетно се бяха издължили. Някогашните ми дрехи вече не ставаха за обличане. Посегнах към снощната риза, но нощувката в чисто легло бе разбудила обонянието ми. Вече не можех да търпя миризмата на застояла пот. Отново се разрових из скрина. Намерих една мека кафява риза, която някога ми беше въздълга в ръкавите, но сега ми ставаше идеално. Облякох я заедно с плетените планински панталони и гамашите. Не се съмнявах, че щом срещна лейди Търпение или госпожа Чевръстка, незабавно ще бъда атакуван и пременен. Но се надявах това да не стане преди закуската и една кратка разходка из града. Имаше няколко места, където исках да разпитам за Моли.

Замъкът се раздвижваше, но все още не бе напълно събуден. Както през детството си, отидох да закуся в кухнята, където хлябът е най-пресен, а яхнията — най-вкусна. Щом ме видяха, готвачите най-напред взеха да ахкат колко съм пораснал и веднага след това почнаха да окайват измършавялата ми снага. Предположих, че до края на деня ще ми втръсне от подобни забележки. Тъй като в кухнята прииждаха все повече хора, аз избягах, като отнесох една дебела филия с масло и шипков мармалад. Върнах се в стаята си да потърся зимно наметало.

Където и да минех, откривах нови и нови свидетелства за присъствието на Кетрикен. Върху стената на Малката зала висеше гоблен от разноцветни треви, изобразяващ планински пейзаж. През това годишно време не се намираха цветя, но тук-там се натъквах на големи глинени вази, напълнени с камъчета, от които стърчаха голи, но изящни клонки и сухи тръстики. Промените бяха дребни, но показателни.

Озовах се в едно от най-старите крила на замъка, откъдето се изкатерих по прашните стъпала към кулата на Искрен. Тя предлагаше великолепен изглед към нашето крайбрежие и през лятото Искрен бдеше от нейните прозорци за идващите пиратски кораби. Оттук той използваше магията на Умението, за да отблъсква нашествията или поне да ни предупреждава навреме за тях. Понякога това не помагаше. Той би трябвало да разполага с котерия от добре обучени майстори на Умението, които да го подкрепят. Но самият аз, въпреки кралската кръв в жилите си, така и не успях да овладея хаотичните прояви на своята дарба. Преди да умре нашият преподавател Гален успя да обучи в Умението само шепа избраници. Нямаше кой да го замени, а учениците му не успяваха да осъществят истинска връзка с Искрен. Затова принцът се бореше сам срещу враговете. Това го състари преждевременно. Боях се, че някой ден може да прекали и да стане жертва на неизлечимата болест, породена от злоупотреба с Умението.

Докато се добера до върха на спиралното стълбище, вече пъхтях от умора и краката ми трепереха. Бутнах вратата и тя се завъртя съвсем леко върху добре смазаните панти. По навик влязох тихичко. Всъщност не очаквах да заваря Искрен тук. Зимните бури бяха най-надеждният ни пазач от пиратите. Капаците на прозорците не бяха затворени и аз примижах от внезапната светлина на мъгливото утро. Зърнах Искрен като тъмен силует на фона на сивите буреносни облаци. Той не се обърна, само тихо каза:

— Затвори. Тая кула е същински комин, непрекъснато става течение.

Затворих вратата и останах да стоя до нея, потръпвайки от студа. Вятърът носеше дъх на море и аз жадно вдъхвах живителния му полъх.

— Не очаквах да те заваря тук — казах аз.

Искрен не откъсваше очи от водата.

— Тъй ли? Тогава защо дойде? — развеселено попита той.

Сепнах се.

— И аз не знам. Бях тръгнал към стаята си и…

Не довърших. Опитвах се да разбера какво ме бе довело тук.

— Привлякох те с Умението — каза спокойно Искрен.

Замислих се.

— Не го усетих.

— Точно това исках. Нали си спомняш какво ти казах някога. Умението може да бъде тих шепот. Не трябва непременно да бъде крясък или заповед.

Той бавно се завъртя към мен и щом се вгледах в сумрака, сърцето ми трепна от радост. По жътва, когато напуснах Бъкип, Искрен беше съсухрена сянка — изнурен до смърт от задълженията си и непрестанното бдение. Сега в тъмната му коса все тъй се забелязваха бели нишки, но костеливата снага отново бе заякнала, а в черните му очи искреше жизненост. Изглеждаше могъщ и царствен.

— Изглежда, бракът ти се отразява добре, принце — казах неволно.

Това го смути.

— В някои отношения — призна той, изчерви се като хлапак и бързо извърна глава към прозореца. — Ела да видиш моите кораби.

Това ме озадачи. Пристъпих до него и огледах пристанището, после целия залив.

— Къде са?

Искрен ме хвана за раменете и ме завъртя към корабостроителницата. Там се издигаше дълга нова сграда от жълтеникави чамови дъски. Наоколо се суетяха хора, от комините на ковачниците излиташе дим. Върху белия сняг се тъмнееха няколко от огромните дънери, които Кетрикен бе донесла като зестра.

— Понякога в зимните утрини заставам тук, гледам към морето и ми се струва, че виждам алените кораби. Знам, че ще дойдат. Но друг път виждам с какви кораби трябва да ги посрещнем. Тази пролет няма да заварят безпомощна плячка, момчето ми. А до идната зима смятам да им покажа какво е да бъдеш нападнат.

В гласа му звучеше свирепа радост, която би ме стреснала, ако не я споделях. Спогледахме се с усмивка.

После лицето му се промени.

— Изглеждаш ужасно — каза той. — По-зле и от дрехите си. Дай да отидем нейде на топло, да си налеем по чаша вино с билки и да закусим.

— Вече закусих — отвърнах аз. — Благодаря ти, но съм много по-добре, отколкото преди няколко месеца.

— Не се превземай. И не ми казвай каквото знам. Нито пък се опитвай да ме лъжеш. Изкачването те е изтощило и сега цял трепериш.

— Пак използваш Умението — упрекнах го аз.

Той кимна.

— Още преди няколко дни усетих, че идваш. Опитах да се свържа с теб, но ти не ме усети. Малко се смутих, когато тръгнахте направо, но разбирам тревогите на Бърич. Радвам се, че е положил толкова грижи за теб; не само по пътя насам, но и преди това, в Джаампе. Чудя се как да го възнаградя. Трябва да стане незабелязано. Не върви да привличам вниманието към него и теб. Случайно да имаш идеи?

— Той няма да приеме друго, освен благодарност. Ако предложиш повече, може да се обиди. Лично аз смятам, че каквото и да му дадеш, все ще е малко в сравнение с онова, което направи за мен. Най-добре ще е ако му предложиш да си избере млад кон, защото неговият вече остарява. Това би приел. — Позамислих се. — Да. Можеш да го направиш.

— Мога ли? — сухо попита Искрен. Усетих в гласа му язвителна насмешка.

Изведнъж се смаях от собствената си дързост и казах смирено:

— Самозабравям се, принце.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Е, сам те попитах, нали? За момент имах чувството, че не говоря с племенника си, а Рицарин ме поучава как да се държа с хората. Пътешествието до Джаампе те е променило, момко. Ела. Наистина държа да изпием по чаша. По-късно Кетрикен ще иска да поговори с теб. А сигурно и лейди Търпение.

Посърнах от последните думи. Градчето край залива ме привличаше като магнит. Но думата на престолонаследника бе закон. Преклоних се пред волята му.

Заслизахме надолу, като разговаряхме за дреболии. Той ми заръча да кажа на госпожа Чевръстка, че ми трябват нови дрехи; аз го попитах как е ловджийското му куче Леон. В коридора Искрен спря един паж и нареди да донесат в кабинета му вино и баница с месо. Последвах го, но не нагоре към неговите покои, а към една стая на долния етаж, която ми бе едновременно позната и непозната. Когато бях влизал там за последен път, писарят Федрен я използваше за хранилище на билки, черупки и корени, от които изработваше мастилата си. Днес от това нямаше и помен. В малката камина гореше огън. Искрен разрови жарта и хвърли още дърва, докато аз се оглеждах. В стаята имаше голяма дъбова маса и две по-малки масички, няколко стола, стойка за свитъци и няколко лавици, отрупани с най-различни предмети. Върху масата лежеше разгъната недовършена карта на Чалските области. Ъгълчетата й бяха притиснати с кинжал и три камъчета. Наоколо се трупаха късчета пергамент, изписани с почерка на Искрен. Подобен хаос царуваше върху двете по-малки масички и няколко от столовете. Всичко това ми се стори познато и след миг разбрах — преди време бях виждал същите вещи разхвърляни в спалнята на принца. Искрен ме погледна откъм огнището и се усмихна печално на моето недоумение.

— Съпругата ми не търпи безредие. „Как, казва, се надяваш да мислиш разумно сред подобна бъркотия?“ Нейната стая е подредена като военен лагер. Затова се укривам, защото бързо открих, че в чиста и спретната стая изобщо не може да се работи. Освен това тук намирам място за спокойни размисли, където малцина биха ме открили.

Едва бе довършил и в стаята влезе Чарим с отрупан поднос. Кимнах на личния прислужник на Искрен, който не само че не се изненада от срещата, но дори бе добавил върху подноса една от любимите ми питки с подправки. Той набързо обиколи стаята, освободи един стол от натрупаните пергаменти и книги, после се оттегли безшумно. Искрен бе тъй свикнал с него, че почти не му обърна внимание.

— И тъй — каза той, след като вратата се затвори — искам да ми докладваш за всичко. От момента, когато напусна Бъкип.

Това не бе прост разказ за моето пътешествие и станалите събития. Аз бях обучен от Сенч както за убиец, така и за шпионин. А Бърич още от ранно детство ме учеше да описвам най-подробно всичко станало в конюшните през неговото отсъствие. Докато седяхме на трапезата, дадох на Искрен пълен отчет какво съм видял и извършил, откакто напуснах Бъкип. После изложих накратко изводите, а след това и подозренията си. По някое време Чарим донесе още един поднос. Постепенно Искрен насочи разговора изцяло към корабите. Не криеше ентусиазма си.

— Майстор Мачторез дойде да ръководи строежа. Лично отидох до Високите ридове да го поканя. Той се преструваше на престарял. „Студът ще вдърви костите ми; не мога вече да строя кораби през зимата“ — такава вест ми прати. Тогава оставих чираците да работят и отидох да го доведа. Нямаше как да ми откаже. Когато пристигна, го отведох в корабостроителницата. Показах каква работилница сме му изградили — колкото за цял кораб, та да работи на топло. Но не това го убеди, а белият дъб, който докара Кетрикен. Щом зърна дървесината, едва го удържахме да не грабне веднага длетото. Всички жилки са прави от край до край. Разбичването на трупите вече започна. Чудесни кораби ще направим — със стройни лебедови шии, безшумни и стремителни като змиорки.

Ентусиазмът му бе заразителен. Вече си представях как греблата се надигат и спускат, а попътният вятър издува платната.

После Искрен бутна подносите настрани и започна да ме разпитва за събитията в Джаампе. Накара ме да преразгледам всяка отделна случка под всеки възможен ъгъл. Когато приключихме, бях преживял повторно изминалите месеци и в гърдите ми отново пламтеше ненавист към измяната.

Искрен усети това. Облегна се, протегна ръка и хвърли ново дърво в камината. Вдигна се облак искри.

— Знам, че имаш въпроси — каза той. — Сега вече можеш да ги зададеш.

Скръсти ръце и зачака.

Опитах се да овладея емоциите си.

— Твоят брат, принц Славен — започнах плахо, — е виновен в държавна измяна. Той организира убийството на принц Руриск, брата на съпругата ти. Заговорът целеше твоята гибел.

Славен искаше да открадне както короната, така и годеницата ти. А за по-весело, на два пъти се опита да убие и мен. И Бърич.

Млъкнах, поех си дълбоко дъх и се опитах да въдворя покой в сърцето и гласа си.

— Това е истината за теб и мен — спокойно отвърна Искрен. — Но трудно ще я докажем.

— И той разчита на това — ядно изрекох и побързах да извърна глава, докато овладея гнева си.

Силата на това чувство ме плашеше, защото досега не си го бях позволявал. Преди месеци, когато оцелявах с цената на неимоверни усилия, бях прогонил гнева, за да запазя ума си бистър. Последваха изтощителните месеци на възстановяване от коварната отрова на Славен. Дори на Бърич не бях успял да разкажа всичко, защото Искрен държеше събитията да се запазят в тайна, доколкото е възможно. Сега стоях пред принца — и треперех от силата на собствения си гняв. Изведнъж бързи спазми сгърчиха лицето ми. Толкова се стреснах, че забравих за яростта и си възвърнах спокойствието.

— Славен разчита на това — повторих, вече по-тихо. Въпреки моя изблик Искрен не бе помръднал. Изражението му си оставаше все така спокойно. Отпуснал мазолести ръце върху масата, той седеше срещу мен и ме наблюдаваше с тъмните си очи. Сведох поглед и разсеяно опипах дърворезбата по ръба.

— Той не те почита за това, че спазваш законите на кралството. Смята го за слабост, за опит да избегнеш сблъсъка. Може би пак ще се опита да те убие. А срещу мен непременно ще вдигне ръка.

— Тогава трябва и двамата да бъдем много внимателни, нали — подхвърли Искрен. Вдигнах глава й го погледнах в очите.

— Само това ли имаш да ми кажеш? — попитах дрезгаво, задавен от собствената си дързост.

— Фицрицарин, аз съм твой принц. Аз съм престолонаследникът. Дал си клетва както пред моя баща, така и пред мен. — Искрен скочи от стола и закрачи напред-назад. — Правда. За нея ще жадуваме вечно и никога няма да се наситим. Не. Задоволяваме се със закона. И това е особено вярно за най-висшестоящите. Правдата би те поставила плътно след мен като кандидат за престола, Фиц. Но законът казва, че си извънбрачно дете и затова никога не ще имаш права над короната. Някой може да каже, че отнемам престола от сина на брат си.

Тогава защо да се изненадвам, че по-малкият ми брат се опитва да направи същото?

Никога не бях чувал Искрен да говори толкова развълнувано. Не посмях да го прекъсна.

— Сигурно смяташ, че трябва да го накажа. Да, мога. Не е потребно да доказвам какво е направил, за да му отровя живота. Мога да го пратя с измислено поръчение до Студения залив и да го оставя сред тамошните несгоди, далеч от двореца. Мога да хвърля името му в забрава. Или да го оставя тук, но да му струпам толкова задължения, че да няма и миг за веселие. Той ще разбере, че го наказвам. Както и всеки друг благородник с капка ум в главата. Онези, които му симпатизират, ще се обединят. Вътрешните херцогства ще измислят начин да го повикат към майчините му земи по един или друг повод. А стигне ли там, той ще продължи да събира поддръжници. Може да раздуха размирици и да създаде свое вътрешно кралство. А дори и да не го постигне, раздорите ще съсипят единството, от което се нуждая, за да защитя страната.

Той замълча. Вдигна глава и се озърна. Проследих погледа му. По стените висяха карти. От едната страна — Беърнс, Шоукс и Рипон. Отсреща — Бък, Фароу и Тилт. Всичко бе изрисувано от уверената ръка на Искрен, всяка река се синееше. Край всеки град имаше изписано име. Това бяха Шестте херцогства. Той ги познаваше тъй добре, както Славен никога нямаше да ги опознае. Бе яздил по тези пътища, бе помагал в издигането на граничните камъни. По примера на Рицарин бе преговарял с племената отвъд нашите граници. Бе вдигал меч срещу врага и знаеше кога трябва да прибере оръжието, за да седне на мирни преговори. Кой бях аз, та да го уча как се управлява?

— Какво ще направиш? — тихо го попитах.

— Ще го задържа тук. Той е мой брат. И син на баща ми. — Искрен си наля още вино. — Любимият по-малък син на баща ми. Отидох при краля и му намекнах, че Славен навярно ще е по-доволен, ако вземе дейно участие в управлението на кралството. Крал Умен се съгласи. Аз ще бъда почти непрестанно зает с борбата срещу алените кораби. Затова на Славен се падна задачата да събере необходимите приходи, а освен това ще има грижата за евентуални вътрешни кризи. Разбира се, с помощта на избран кръг от благородници. Нека да слуша на воля как недоволстват и се препират.

— А Славен съгласен ли е?

Искрен лекичко се усмихна.

— Не може да възрази. Нали иска да се представи за достоен млад мъж, който отлично познава изкуството на властта и само чака удобен случай да се прояви. — Той вдигна чашата и се загледа в огъня. Стаята бе стихнала, чуваше се само пращенето на пламъците. — Когато утре дойдеш при мен…

— Утре искам да свърша нещо за себе си — прекъснах го аз.

Той остави чашата, обърна се към мен и някак странно попита:

— Така ли?

Погледнах го право в очите. Преглътнах. С усилие се изправих и заговорих по протокол:

— Ваше височество, умолявам за великодушното ви съгласие утре да бъда освободен от задължения, за да… за да свърша нещо лично.

За момент той ме остави да стоя така. После отсече:

— Я сядай, Фиц. Май взех да се заяждам на дребно. Така става, щом си спомня за Славен. Разбира се, че те освобождавам, момчето ми. Ако някой попита, пратил съм те с поръчение. А мога ли да знам какво искаш да свършиш?

Втренчих се в танца на пламъците.

— Една моя позната живееше в Силтбей. Трябва да разбера…

— О, Фиц!

В гласа на Искрен прозвуча толкова дълбоко съчувствие, че нямах сили да го понеса. Изведнъж ме обзе слабост. Отпуснах се на стола. Ръцете ми затрепериха. Пъхнах ги под масата и сплетох пръсти. Все още усещах спазмите, но поне никой не можеше да ги види.

Искрен се изкашля.

— Иди да си починеш — ласкаво каза той. — Искаш ли утре да ти дам придружител до Силтбей?

Замаяно поклатих глава. Внезапно изпитах пълна и ужасна увереност какво ще узная там. От тази мисъл ми призля. Разтърси ме нов спазъм. Опитах да дишам бавно, да се успокоя и да предотвратя пристъпа. Би било непоносимо да се посрамя така пред Искрен.

— Не за теб, а за мен е позор, че не обърнах внимание колко си болен. — Искрен бе станал незабелязано и сега сложи пред мен чашата си. — Ти пострада заради мен. Потресен съм от бедите, които ти причиних.

Насилих се да го погледна в очите. Той знаеше всичко, което се мъчех да скрия. Знаеше го и страдаше.

— Обикновено не е толкова зле — казах аз.

Той се усмихна, но само с устни.

— Ти си превъзходен лъжец, Фиц. Недей да смяташ, че са те обучили зле. Но не можеш да излъжеш човек, който почти непрестанно е бил с теб — не само през последните дни, но и по време на боледуването ти. Ако някой друг каже: „Знам как се чувстваш“, това са просто любезни думи. Но от мен го приеми като истина. Знам още, че и ти си като Бърич. Няма да ти предлагам да си избереш жребец. Но ако желаеш, предлагам ти ръката си, за да имаш опора, докато се прибираш.

— Ще се справя — глухо отвърнах аз. Разбирах каква чест ми оказва, но същевременно осъзнавах колко ясно вижда моята слабост. Исках да остана сам, да се скрия.

Той кимна.

— Жалко, че не овладя Умението. Бих могъл, да ти влея сила, както ти ми предложи своята.

— Не бих приел — измънках аз, без да крия колко ме отвращава мисълта да изцеждам чужди сили. И веднага съжалих, защото видях срама в очите на принца.

— Някога и аз бях горделив като теб — тихо каза той. — Върви да си почиваш, момко.

Бавно ми обърна гръб и отново се захвана с пергаментите и мастилата. Тихо напуснах кабинета.

Бяхме разговаряли цял ден. Навън падаше мрак. В замъка царуваше покоят на зимната вечер. Масите бяха разчистени, придворните навярно седяха около огнищата в Голямата зала. Може би пред тях пееха менестрели или пък кукловод разиграваше комедия. Навярно някои от зрителите съчетаваха приятното с полезното — мъжете слагаха оперение на стрели, жените бродираха, децата въртяха пумпали, играеха на ашици или дремеха в скута на родителите си. Мирна вечер. Зимната буря ни пазеше от врага.

Вървях предпазливо като пияница и заобикалях местата, където можех да срещна събрани хора. Бях скръстил ръце и напрягах плещи, за да овладея тръпките. Изкачих се по първото стълбище с наведена глава, сякаш потънал в размисли. На площадката спрях, преброих до десет и пак се насилих да продължа.

Но докато вдигах крак към първото стъпало, Лейси дотича отгоре. Макар че бе възпълничка и доста възрастна, тя припкаше с детинска пъргавина. Сграбчи ме с вик: „Ето те и теб!“, сякаш бях ножица или кълбо прежда, изпаднало от кошничката за ръкоделие, здраво стисна ръката ми и ме дръпна към залата.

— Днес цял ден търча по тия стълбища. Леле, колко си пораснал. Лейди Търпение направо се е побъркала заради теб. Най-напред очакваше да почукаш всеки момент. Толкова беше радостна, че най-сетне си се прибрал. — Лейси помълча и ме огледа с живите си птичи очички. — Това беше сутринта — прошепна доверително тя. После възкликна: — Ама ти наистина си боледувал! Имаш кръгове под очите. — И без да чака отговор, продължи: — Щом мина пладне, а теб те нямаше, тя почна да се обижда. Когато дойде време за вечеря, беше толкова ядосана от твоята невъзпитаност, че и залък не хапна. А после реши да повярва на слуховете колко си болен. Сигурна е, че си припаднал в някой ъгъл или Бърич те държи долу да чистиш на конете и кучетата в това състояние. Хайде, влизай… Доведох го, милейди!

И ме изблъска в покоите на лейди Търпение.

В бъбренето на Лейси долових нещо странно, като че ли избягваше някаква тема. Влязох колебливо и се зачудих дали самата лейди Търпение не е била сполетяна от болест или друга злополука. Но във всеки случай не личеше да е променила навиците си. Стаите изглеждаха както винаги. Зеленината навсякъде бе израснала и се разлистваше благополучно. Забелязах признаци за ново увлечение. Беше добавила към менажерията си два гълъба. Из стаята се валяха десетина конски подкови. Дебелата билкова свещ върху масата пръскаше нежен аромат, разтопеният восък капеше върху поднос с някакви сухи цветя и треви. Същата заплаха надвисваше и над снопче пръчици, покрити със странна дърворезба. Заприличаха ми на гадателни клечки, каквито използват в Чуйрда. Щом влязох, кученцето на стопанката дотича да ме посрещне. Приклекнах да го погаля и се запитах дали ще успея отново да се изправя. За да прикрия забавянето, внимателно вдигнах от пода една писмена табличка. Беше старинна, навярно доста ценна, и описваше как се използват гадателните клечки. Лейди Търпение скочи иззад тъкачния стан и изтича към мен.

— О, не бъди такъв глупчо! — възкликна тя, като видя позата ми. — Ставай веднага. Това коленичене го е измислил някой идиот. Да не си мислиш, че така ще ме накараш да забравя колко грубо постъпи, като не дойде веднага при мен? Какво си ми донесъл? О, колко мило! Как разбра, че ги изучавам? Знаеш ли, прерових всички библиотеки в замъка, но не открих почти нищо за предсказателните пръчици.

Тя взе табличката и се усмихна на този въображаем подарък. Лейси ми намигна иззад рамото й. Отвърнах с леко вдигане на рамене. Отново погледнах лейди Търпение, която слагаше табличката върху нестабилна камара други таблички. Тя се обърна към мен. За миг ме погледна сърдечно, после направи сърдита физиономия. Веждите се сключиха над лешниковите й очи, а мъничката уста стана още по-мъничка. Ефектът от укоризнения поглед донякъде губеше силата си, защото сега тя едва стигаше до рамото ми, а в косата й стърчаха две бръшлянови листа.

— Извинявай — казах аз и храбро измъкнах листата от буйните черни къдрици. Лейди Търпение ги взе най-сериозно, като че ли бяха важни за нея, и ги сложи върху табличката.

— Къде се губи толкова месеци, когато ми трябваше тук? — попита тя. — Годеницата на чичо ти пристигна отдавна. Нямаше те нито на официалната венчавка, нито на пиршествата и танците. Толкова грижи хвърлям да те приемат като син на принц, а ти избягваш обществените си задължения. И когато най-сетне пристигаш, не идваш да ме посетиш, а скиташ из замъка, облечен като парцалив калайджия. Какво те е прихванало да се подстрижеш така?

Съпругата на баща ми някога бе открила с ужас, че той е създал незаконен син преди сватбата. Но с времето нейната неприязън към мен се бе превърнала във войнствен стремеж да ме усъвършенства. Понякога си мечтаех за времето, когато презрително ми обръщаше гръб.

— Не ти ли е хрумвало — продължи тя, — че тук може да имаш по-важни обществени задължения, отколкото да се мотаеш с Бърич около конете?

— Съжалявам, милейди.

От горчив опит знаех, че не бива да споря с лейди Търпение. Принц Рицарин бе смятал нейната ексцентричност за забавна. В добро настроение и аз мислех така. Но тази вечер се чувствах безсилен пред словесния й напор.

— Дълго боледувах. Нямах сили да тръгна на път. Когато се възстанових, лошото време ни задържа. Съжалявам, че пропуснах венчавката.

— И това ли е всичко? — бързо попита тя, сякаш подозираше някаква гнусна измама. — Нямаше ли друга причина за закъснението?

— Не — категорично отвърнах аз. — Но често си мислех за теб. Нося ти и подарък. Още не съм си прибрал багажа от конюшнята, но утре ще го направя.

— Какъв подарък? — попита тя с детинско любопитство.

Въздъхнах. Отчаяно копнеех да се просна в леглото.

— Нещо като хербарий. Простичък, защото много от тамошните билки са крехки и не биха издържали пренасянето. Чуйрдейците не използват билкарски свитъци или таблички като нас. Вместо това имат дървени ковчежета. Отвориш ли ги, откриваш вътре восъчни модели на билките, оцветени в естествени багри и напоени с аромат от истински билки, за да се разпознават по-лесно. Разбира се, надписите са на чуйрдейски, но все пак вярвам, че подаръкът ще ти хареса.

— Интересно звучи — каза тя и очите й грейнаха. — С нетърпение чакам да го видя.

— Да му донеса ли стол, милейди? — намеси се Лейси. — Момчето не изглежда добре.

— Разбира се, Лейси. Сядай, момче. Разкажи ми за болестта си.

— Изядох някаква тамошна билка и ми се отрази много зле.

Въздъхнах доволно. Не бях излъгал. Лейси ми донесе табуретка и аз с радост се отпуснах на нея. Умората ме обля като вълна.

— О, разбирам — пренебрежително махна с ръка лейди Търпение. Озърна се и внезапно попита: — Я кажи, мислил ли си за брак?

Неочакваната смяна на темата бе толкова типична за нея, че неволно се усмихнах. Напънах се да обмисля въпроса. За миг зърнах Моли със зачервени от вятъра бузи и развяна черна коса. Моли. „Утре — обещах си аз. — Утре отивам в Силтбей.“

— Фиц! Престани! Не желая да ме гледаш така, сякаш си някъде другаде. Чуваш ли? Добре ли си?

С усилие се върнах в действителността.

— Не много — отговорих съвсем искрено. — Денят беше тежък.

— Лейси, донеси на момчето чаша бъзово вино. Струва ми се уморено. Може би точно сега не е време за разговори — неохотно призна лейди Търпение и за пръв път се вгледа наистина в мен. В очите й зърнах искрена тревога. — Може би — тихо повтори тя. — Не успях да чуя много за пътешествията ти.

Сведох очи към дебелите планински гамаши. За миг изпитах желание да разкажа истината, но то веднага отстъпи пред разбирането колко опасно е да й поверя тази истина.

— Дълго пътуване. Лоша храна. Мръсни ханове с неудобни легла и лепкави маси. Горе-долу това е. Едва ли би искала да чуеш подробностите.

Случи се нещо странно. Погледнахме се в очите и усетих, че тя е прозряла лъжата ми. Бавно кимна в знак, че разбира необходимостта от това, после извърна глава. Запитах се колко ли пъти баща ми е разправял подобни лъжи. И какво й е струвало едно просто кимване.

Лейси решително пъхна в ръката ми чаша вино. Вдигнах я и сладостният аромат на първата глътка ме ободри. Стиснах чашата с две ръце и намерих сили да се усмихна на лейди Търпение.

— Кажи ми… — започнах и усетих, че гласът ми трепери като на старец. Изкашлях се. — Разкажи ми за себе си. Предполагам, че след идването на кралицата си много по-заета. Разкажи какво съм пропуснал.

— О! — Тя трепна като ужилена и на свой ред извърна глава. — Нали ме знаеш колко съм саможива. А и със здравето не съм много добре. Тия танци и разговори до късна нощ толкова ме изморяват, че после два дни не мога да стана. Не. Представих се на кралицата и един-два пъти седнах на нейната маса. Но тя е млада и увлечена в новия си живот. А аз съм стара и капризна, вечно заета с нещо свое…

— Кетрикен също се увлича от градинарство — вметнах аз. — Вероятно ще й бъде много интересно…

Внезапна тръпка ме разтърси до кости и зъбите ми затракаха в тишината.

— Малко съм… настинал — оправдах се и пак вдигнах чашата.

Отпих жадно. Ръцете ми трепереха и виното се разплиска по ризата ми. Стреснато скочих и безсилните ми пръсти изпуснаха чашата. Тя се търкулна по килима, оставяйки тъмна диря като петно от кръв. Свлякох се на табуретката и обгърнах раменете си с ръце, за да спра спазмите.

— Много съм уморен…

Лейси пристъпи към мен с кърпичка и почна да попива виното. Дръпнах кърпичката, избърсах брадата си и изтръсках каквото бе останало по ризата. Но когато клекнах да избърша килима, едва не се проснах по очи.

— Не, Фиц, остави това. После ще почистим. Ти си уморен.

Върви да си легнеш. Когато се наспиш, ела пак. Искам да обсъдим нещо сериозно, но ще ни отнеме цяла нощ. А сега бягай, момче. Бягай в леглото.

Изправих се с облекчение и промърморих няколко думи за сбогом. Лейси ме изпроводи до вратата, после остана на прага да гледа угрижено как вървя към площадката. Стараех се да стъпвам твърдо, макар че стените и подът играеха около мен. Изкачих три стъпала и щом изчезнах от погледа на Лейси, опрях рамо в стената да си поема дъх. Закрих с длани очите си от яркия блясък на свещите. Виеше ми се свят. Когато отворих очи, всичко тънеше в пъстроцветни петна. Здраво стиснах клепачи и пак ги захлупих с ръце.

Чух нечии леки стъпки да се задават отгоре. На няколко стъпала от мен човекът спря.

— Добре ли сте, сър — попита колеблив глас.

— Попрекалих с пиенето — излъгах аз. Но поне петната от вино подкрепяха лъжата. — След малко ще ми мине.

— Нека ви помогна да се качите. Едно спъване тук може да бъде опасно.

Сега в гласа звучеше упрек. Отворих очи и надникнах през пръсти. Синя пола. От онзи грубоват, здрав плат, който използваха всички прислужници. Без съмнение и друг път си бе имала работа с пияници.

Поклатих глава, но тя не ми обърна внимание, както бих направил и аз на нейно място. Усетих как една малка, силна ръка ме хваща за лакътя, а другата обгръща кръста ми.

— Хайде нагоре — насърчи ме жената.

Колкото и да не исках, се облегнах на нея и повлякох нозе към следващата площадка.

— Благодаря — промърморих с надеждата, че ще си тръгне, но тя продължаваше да ме държи.

— Сигурен ли сте, че идвате тук? Стаите на прислугата са по-горе.

Намерих сили да кимна.

— Третата врата. Ако нямаш нищо против.

Тя помълча, после каза:

— Това е стаята на Копелдака.

Думите прозвучаха като предизвикателство. Някога бих трепнал от тях, но това отдавна бе минало.

— Да — отвърнах студено. — Сега можеш да си вървиш.

Жената обаче пристъпи по-близо, хвана ме за косата и дръпна нагоре, за да види лицето ми.

— Новак! — изсъска яростно тя. — Трябваше да те зарежа на стълбището.

Рязко вдигнах глава. Всичко беше като в мъгла, но въпреки това я познах — познах лицето, разпиляната коса по раменете и аромата на летен следобед. Облекчението ме заля като вълна. Това бе Моли, Моли свещарката!

— Жива си! — възкликнах аз.

Сърцето ми подскачаше като риба на сухо. Грабнах Моли в прегръдките си и я целунах.

Или поне се опитах. Тя ме отблъсна грубо.

— Никога няма да целуна пияница. Заклела съм се и ще го изпълня. Нито пък ще позволя на пияница да ме целува.

— Не съм пиян, болен съм — възразих аз. От вълнение още повече ми се виеше свят. Залитах. — Все едно, няма значение. Важното е, че си в безопасност.

Тя ме подпря по навик, както от малка бе подпирала баща си.

— О, разбирам. Не си пиян. — В гласа и се смесваха съмнение и погнуса. — Но не си и чирак на писаря. Не си коняр. Винаги ли започваш с лъжи? Защото знам, че винаги свършваш с тях.

— Не съм те лъгал — отвърнах свадливо, объркан от нейния гняв. Исках да я погледна в очите, но не смеех. — Просто не казах всичко… много е сложно. Моли, просто се радвам да те видя жива. И то тук, в Бъкип! Канех се утре да те търся… — Тя все още ме крепеше. — Не съм пиян. Наистина. Излъгах само защото ме е срам да призная колко съм слаб.

— И затова лъжеш. — Гласът й удряше като камшик. — Би трябвало да се срамуваш от лъжите, Новак. Или за един син на принц е позволено?

Тя ме пусна и аз залитнах към стената. Мъчех се да остана прав и същевременно да овладея обърканите си мисли.

— Не съм син на принц — казах накрая. — Копеле съм. Това е съвсем различно. Да, и от това се срамувах. Но не съм те лъгал. Просто когато бях с теб, ставах Новака. Хубаво беше да имам приятели, за които съм Новака, а не Копелето.

Моли не отговори. Хвана ме за предницата на ризата, много по-грубо, отколкото преди, и ме помъкна по коридора към стаята ми. Смаях се колко са силни жените, когато се разлютят. Отвори с рамо вратата, като че ли й беше личен враг, и ме блъсна към леглото ми. Строполих се отгоре му. Поизправих се и успях да седна. Здраво сплетох пръсти и стиснах ръце между коленете си, за да овладея треперенето им. Моли яростно ме гледаше. Не я виждах ясно. Силуетът й бе замъглен, чертите на лицето й — размазани, ала позата й ми показваше, че е бясна.

След малко се осмелих да проговоря.

— Сънувах те. Докато те нямаше.

Тя мълчеше. Окуражих се.

— Сънувах, че беше в Силтбей. По време на нападението. — Думите ми прозвучаха напрегнато заради усилието ми да не позволя на гласа си да трепери. — Сънувах пожари и пирати. В съня ми ти трябваше да пазиш две деца. Като че ли бяха твои. — Мълчанието й се възправяше като стена срещу думите ми. Навярно ме смяташе за невероятен идиот да дрънкам за сънища. И защо, о, защо от всички хора на света, които можеха да ме видят толкова обезсърчен и отпаднал, защо трябваше да е точно Моли? Тишината се проточи. — Но ти си била тук, в Бъкип, на сигурно място. — Опитах се да овладея треперещия си глас. — Радвам се, че си в безопасност. Но какво правиш в Бъкип?

— Какво правя тук ли? — Гласът й бе също толкова напрегнат, колкото моя. Гневът го правеше студен, но ми се стори, че долавям в него и страх. — Търся един приятел. — Тя замълча и като че ли гърлото й се сви. После продължи с пресилено спокойствие. — Разбираш ли, баща ми умря и ми остави дългове. И кредиторите му ми отнеха дюкяна. Отидох да живея при едни роднини, да им помогна за събирането на реколтата и да събера пари, за да започна наново. В Силтбей. Макар че нямам представа как си научил за това. Спечелих малко и братовчед ми се съгласи да ми заеме останалата част. Реколтата беше богата. Трябваше да се прибера в Бъкип на другия ден. Обаче пиратите нападнаха Силтбей. Бях там с племенничките си… — За миг гласът й секна. Спомних си го заедно с нея. Корабите, пожарите, смеещата се жена с меча. Погледнах я и почти успях да я фокусирам. Бях онемял. Ала нейният поглед се рееше някъде над главата ми. Тя спокойно заговори — прекалено спокойно:

— Братовчедите ми изгубиха всичко. И се смятаха за щастливци, задето децата им се спасиха. Вече не можех да ги моля за заем. Всъщност дори не бяха в състояние да ми платят за работата, която бях свършила, ако ми беше дошло наум да си искам парите. Зимата наближаваше и нямаше къде да ида, затова се върнах в Бъкип. Винаги сме били приятели с Новия, рекох си. Ако изобщо мога да се обърна към някого за заем, това е той. Затова дойдох в замъка и попитах за писарчето. Обаче всички свиваха рамене и накрая ме пратиха при Федрен. Когато те описах, той се намръщи и ме препрати при лейди Търпение. — Моли многозначително замълча. Опитах се да си представя тази среща, но ме побиха тръпки. — Тя ме взе за камериерка — тихо прибави Моли. — Каза, че това било най-малкото, което можела да направи, след като ти си ме опозорил.

— След като съм те опозорил ли? — сепнах се аз. Думата ме разтърси и замъгленото ми зрение избухна в искри. — Как? Как съм те опозорил?

Гласът й бе тих.

— Лейди Търпение каза, че явно си спечелил чувствата ми и сетне си ме изоставил. Че съм ти позволила да ме ухажваш под измамното впечатление, че някой ден ще можеш да се ожениш за мен.

— Не съм… — Запънах се. После: — Нали бяхме приятели. Не знаех, че изпитваш нещо повече…

— Нима? — Тя вирна брадичка — този жест ми бе познат. Преди шест години щеше да го последва юмрук в корема ми. Потръпнах. Ала Моли просто продължи още по-тихо: — Предполагам, че е трябвало да го очаквам. Много е лесно да го кажеш.

Беше мой ред да се сепна като попарен.

— Ти беше онази, която ме изостави, без дори да се сбогуваш с мен. При това с оня моряк, Джейд. Да не мислиш, че не знам? Аз бях там, Моли. Видях те да го хващаш за ръка и да тръгваш с него. Защо не дойде при мен?

Тя изправи рамене.

— Бях жена с бъдеще. После неволно станах длъжница. Мислиш ли, че подозирах за дълговете, които баща ми е правил и после просто е забравял? Кредиторите му дойдоха да чукат на вратата ми чак след като го погребахме. Изгубих всичко. Трябваше ли да дойда при теб като просякиня с надеждата, че ще ме приемеш? Смятах, че ме обичаш. Вярвах, че искаш… проклятие, защо трябва да ти признавам всичко това! — Думите й ме удариха като хвърлени камъни. Знаех, че очите й хвърлят мълнии, че бузите й са поруменели. — Мислех, че наистина искаш да се ожениш за мен, че искаш бъдеще с мен. Щеше ми се да донеса нещо със себе си, а не да дойда при теб без пукнат грош. Представях си, че ще имаме малко дюкянче, аз със своите свещи, билки и мед, ти със способностите си на писар… Затова се обърнах към братовчед си да му поискам заем. Той нямаше излишни пари, но уреди да отида в Силтбей и да разговарям с по-големия му брат Флинт. Казах ти какъв беше краят. Отработих си пътя на един рибарски кораб, Новия, чистих риба и я нареждах в сол. Прибрах се в Бъкип като пребито куче. Преглътнах гордостта си, дойдох тук и открих каква съм била глупачка, видях, че си ме лъгал и си се преструвал. Ти си копеле, Новия. Копеле.

За миг се заслушах в някакъв странен звук и се опитах да разбера от какво е. После разбрах. Тя плачеше. Знаех, че ако се опитам да се изправя и се доближа до нея, ще се просна по очи. Или че ако протегна ръка, Моли ще ме удари и ще ме повали на пода. Затова глупаво като всеки пиян повторих:

— Добре де, ами Джейд? Защо толкова лесно тръгна с него? Защо първо не дойде при мен?

— Казах ти! Той ми е братовчед, идиот такъв! — Гневът й избухна през сълзите. — Когато загази, човек се обръща към роднините си. Помолих го за помощ и той ме заведе в семейната си ферма да им помогна с реколтата. — Миг мълчание. После, сякаш не можеше да повярва, тя каза: — Ти какво си мислеше? Че съм от ония жени, дето могат да тръгнат с друг мъж ли? — Лед. — Че ще ти позволя да ме ухажваш и ще излизам с друг?

— Не. Не съм казвал такова нещо.

— Още малко и щеше, разбира се. — Каза го така, сякаш изведнъж всичко й бе станало ясно. — Ти си като баща ми. Винаги си мислеше, че лъжа, защото самият той постоянно лъжеше. Точно като теб. „А, не съм пиян“, когато целият вониш и не можеш да се държиш на краката си. И тъпите ти измислици: „Сънувах те в Силтбей“. Всички в града знаеха, че съм заминала за Силтбей. Сигурно си го чул, докато си се наливал в някоя кръчма.

— Не съм, Моли. Повярвай ми. — Вкопчих се в одеялото на леглото си, за да се задържа изправен. Беше ми обърнала гръб.

— Не. Не ти вярвам! Вече няма да вярвам на никого. — Тя замълча, сякаш мислеше за нещо. — Знаеш ли, някога, много отдавна, когато бях малка, още преди да се срещнем… — Гласът й бе странно спокоен. По-кух, но спокоен. — Беше по време на Пролетното празненство. Помня, че помолих татко да ми даде няколко петачета за сергиите на панаира, а той ме зашлеви и отвърна, че нямало да си хвърля парите за такива глупости. След това ме заключи в дюкяна и отиде да пие. Но още тогава можех да се измъквам навън. Въпреки всичко отидох на панаира, просто за да позяпам. На една от сергиите някакъв старец предсказваше бъдещето с кристали. Знаеш как го правят. Поднасят кристала към запалена свещ и гадаят по багрите, които падат върху лицето ти. — Моли отново замълча.

— Зная — отвърнах аз. Знаех за каква Синорна магия говори. Бях виждал танца на пъстрите светлини по лицето на жена със затворени очи. В момента единственото ми желание бе по-ясно да виждам Моли. Струваше ми се, че ако срещна погледа й, ще я накарам да прозре истината в мен. Искаше ми се да се осмеля да се изправя, да се приближа до нея и отново да се опитам да я прегърна. Ала тя ме смяташе за пиян, а и със сигурност щях да падна. Нямах намерение повторно да се изложа пред нея.

— Много други момичета и жени ходеха да им предсказват бъдещето. Но аз нямах петаче, затова можех само да зяпам. Обаче след малко старецът ме забеляза. Предполагам, че ме е помислил за срамежлива. Попита ме дали не искам да узная бъдещето си. Аз се разплаках, защото исках, ала нямах пари. Тогава Брина, продавачката на риба, се разхили, и рече, че нямало нужда да се изръсвам, за да го науча. Всеки и без туй знаел бъдещето ми. Била съм щерка на пияница, щяла съм да се омъжа за пияница и да родя пияници — почти викна Моли. — Всички избухнаха в смях. Даже старецът.

— Моли — казах аз. Съмнявам се, че ме чу.

— И днес съм без пукната пара — бавно продължи тя. — Но поне зная, че няма да се омъжа за пияница. Мисля, че не искам дори да съм приятелка с пияници.

— Изслушай ме. Не си честна! — Езикът ми предателски заваляше думите. — Аз…

Вратата се затръшна.

— … не знаех, че ме харесваш — глупаво заявих на студената празна стая.

Съвсем се разтреперих. Ала нямах намерение отново да я изгубя толкова лесно. Изправих се и успях да направя две крачки преди подът да се залюлее под мен и да падна на колене. Останах там с наведена глава като куче. Едва ли щях да я впечатля, ако запълзя по петите й. Навярно щеше да ме изрита. Ако изобщо успеех да я открия. Върнах се до леглото и се покатерих отгоре му. Не се съблякох, просто се завих с одеялото. Очите ми се замъглиха, зрението ми постепенно се сви в една точка, но не заспах веднага. Лежах и си мислех какъв глупак съм бил. Бях ухажвал жена, мислейки си, че излизам с момиче. Тези три години разлика във възрастта бяха имали огромно значение за мен, но напълно погрешно. Бях смятал, че тя ме възприема като момче, и се бях отчаял, че някога ще я спечеля. Затова се бях държал по момчешки, вместо да се опитам да я накарам да ме възприеме като мъж. И момчето я бе наранило. И наистина я беше измамило. Най-вероятно я бях изгубил завинаги. Мракът ме обгърна, пълна тъмнина, освен една-единствена вихреща се искрица.

Тя бе обичала момчето и беше мечтала да живеем заедно. Вкопчих се в тази искрица и потънах в сън.