Кралска поръчка

18Праотците

Мисля, че я подтикна шутът. Той определено прекарваше много часове на покрива на кулата и възхищението му от градината на Кетрикен беше неподправено. Искреният комплимент може да спечели много добра воля. До края на лятото Престолонаследницата не само се смееше на шегите му, когато шутът идваше да забавлява нея и придворните й дами, но той я убеди често да се отбива в кралските покои. Като престолонаследница, тя не зависеше от настроенията на Уолас. Кетрикен лично се зае да приготвя подсилващите настойки на Умен и за известно време кралят като че ли наистина се посъвзе под нейните грижи и внимание. Струва ми се, че шутът бе решил да постигне чрез нея онова, което не успя да накара да направим ние с Искрен.

Една ветровита есенна вечер тя за пръв път повдигна въпроса пред мен. Бях на покрива и й помагах да овързва слама около стъблата на по-деликатните растения, за да издържат на зимните студове. Кетрикен го правеше по съвет на лейди Търпение. Двете с Лейси изпълняваха същата задача в цветната леха зад мен. Търпение бе станала редовна съветница на Кетрикен по въпросите на градинарството, макар и много плаха. Малката Розмари беше до лакътя ми и ми подаваше връв. Бяха останали една-две придворни дами, но те стояха в другия край на градината и тихо си приказваха. Кетрикен бе освободила останалите, когато беше забелязала, че треперят и си духат на пръстите. Голите ми ръце бяха почти вкочанени, както и ушите ми, ала Кетрикен като че ли не обръщаше внимание на студа. Искрен също, скрит някъде в главата ми. След като бе открил, че отново ходя сам на лов за претопени, той пак беше настоял да започна да го нося със себе си. Вече почти не забелязвах присъствието му в ума си. И все пак, струва ми се, че го усетих да се сепва, когато Кетрикен ме попита какво знам за Праотците.

— Почти нищо, милейди — откровено признах аз и отново си обещах да прегледам отдавна зарязаните ръкописи и свитъци.

— Защо? — попита тя.

— Ами, за тях е написано съвсем малко. Едно време сигурно всички са знаели за тях и е нямало нужда да пишат нищо. Отделните споменавания за Праотците са пръснати тук-там, а не са събрани на едно място. Трябва някой учен да издири всичко…

— Учен като шута ли? — язвително попита тя. — Той, изглежда, знае повече за тях, отколкото всички, които питах.

— Той обича да чете, нали знаете, и…

— Стига за шута. Искам да поговоря с теб за Праотците — рязко ме прекъсна тя.

Тонът й ме стресна, но забелязах, че сивите й очи отново са зареяни в морето. Не беше искала да ме укори или да ме нагруби. Просто преследваше целта си. Помислих си, че през месеците на отсъствието ми е станала по-самоуверена. По-царствена.

— Знам нещичко — колебливо отвърнах аз.

— И аз. Хайде да видим дали информацията ни съвпада. Аз ще съм първа.

— Както желаете, милейди.

Кетрикен се прокашля.

— Много отдавна крал Мъдрост жестоко бил обсаден от морски нашественици. Когато всички останали го предали и се страхувал, че следващото лято ще донесе край на Шестте херцогства и на рода на Пророците, той решил да прекара зимата в търсене на един легендарен народ. Праотците. Всичко ли съвпада?

— Почти. В легендите, с които съм запознат, те не се наричат народ, а полубогове. А народът на Шестте херцогства винаги бил смятал Мъдрост за нещо като религиозен фанатик, почти безумец в това отношение.

— Пламенните и мъдрите хора често са смятани за луди — спокойно отбеляза тя. — Ще продължа. Една есен той напуснал замъка си, като знаел само това, че Праотците живеят в Дъждовните земи отвъд най-високата планина в Планинското кралство. Някак си успял да ги открие и ги спечелил за съюзници. Върнал се в Бъкип и заедно с тях отблъснал нашествениците от бреговете на Шестте херцогства. Мирът и търговията били възстановени. И Праотците му се заклели, че ако някога пак има нужда от тях, ще се завърнат. Все още ли всичко съвпада?

— Както преди, почти. Чувал съм много менестрели да казват, че краят на приказките за герои и подвизи бил стандартен. Те винаги обещават, че ако има нужда от тях, ще се завърнат. Някои дори се заклеват да се върнат от гроба, ако трябва.

— Всъщност самият Мъдрост изобщо не се завърнал в Бъкип — внезапно отбеляза Търпение. — Праотците дошли при неговата дъщеря принцеса Будна и тъкмо на нея предложили съюза си.

— Откъде знаете? — попита Кетрикен.

Търпение сви рамене.

— Един стар менестрел на баща ми винаги пееше така. — Тя безразлично се върна към работата си.

Кетрикен се замисли за миг. Вятърът развяваше един дълъг кичур пред лицето й. Тя ме погледна през него като през паяжина.

— Няма значение какво казват приказките за тяхното завръщане. Щом един крал е успял да ги открие и са му помогнали, не смяташ ли, че могат пак да го направят, ако ги помоли крал? Или кралица?

— Възможно е — неохотно признах аз. Зачудих се дали кралицата копнее за родината си и иска да си намери повод да замине за там. Хората започваха да приказват за това, че не забременявала. Макар че вече имаше много придворни дами, тя не си бе намерила истински приятелки. И беше самотна. — Мисля, че… — внимателно започнах аз и замълчах, за да измисля обезсърчителен отговор.

„Кажи й, че трябва да дойде при мен и да си поговорим. Ще ми се да науча повече за информацията, която е събрала.“ Мисълта на Искрен трепереше от възбуда. Това ме обезпокои.

— Мисля, че би трябвало да обсъдите идеята си с принца престолонаследник — послушно я посъветвах аз.

Кетрикен дълго мълча. Когато заговори, гласът й бе съвсем тих, предназначен само за моите уши.

— Едва ли. Той ще го сметне за поредното ми глупаво увлечение. Ще ме послуша известно време, после ще започне да гледа картите на стената или да мести разни неща по масата, докато ме чака да свърша, за да може да се усмихне, да кимне и да ме отпрати. За пореден път. — Гласът й предрезгавя. Тя отметна косата от лицето си и избърса очи с юмруци. Извърна се от мен и отново се загледа в морето, далечна като Искрен, когато използваше Умението.

„Плаче ли?“

Не можех да скрия от Искрен раздразнението си, че това го изненадва.

„Доведи я при мен. Още сега. Веднага!“

— Милейди?

— Един момент. — Кетрикен се престори, че се почесва по носа. Знаех, че бърше сълзите си.

— Кетрикен? — осмелих се да кажа. Не го бях правил от месеци. — Хайде още сега да идем да му кажем. Веднага. Ще дойда с теб.

Тя заговори колебливо, без да ме погледне.

— Не мислиш ли, че е глупаво?

Не биваше да я лъжа.

— Мисля, че при това положение трябва да имаме предвид всички възможни източници на помощ. — Докато изричах тези думи, установих, че им вярвам. Нима и Сенч, и шутът не бяха загатнали, не, предложили същата идея? Може би само ние двамата с Искрен бяхме късогледи.

— Тогава да отидем. Но… Трябва да ме почакаш пред стаята ми. Искам да му покажа няколко свитъка. Няма да се бавя много. — Тя се обърна към Търпение. — Лейди Търпение, може ли да ви помоля да довършите тук вместо мен? Трябва да се погрижа за нещо друго.

— Разбира се, милейди. С удоволствие.

Придружих я до покоите й. Наложи се да чакам дълго. Когато излезе, след нея вървеше малката Розмари и носеше свитъците. Кетрикен бе измила пръстта от ръцете си, беше се преоблякла, беше се напарфюмирала, беше си направила прическа и носеше накитите, които й бе пратил Искрен за годежа им. Тя предпазливо ми се усмихна.

— Заслепен съм, милейди — осмелих се да й направя комплимент аз.

— Ласкаеш ме също толкова безумно, колкото и Славен — отвърна тя и забърза по коридора, ала по бузите й се разля руменина.

„Облякла се е така само за да дойде да поговори с мен?!“

„Облякла се е така, за да ви… се хареса.“ Как можеше един толкова проницателен човек да е толкова невеж за жените?

„Може би няма много време да ги опознае.“

Скрих мислите си и побързах да настигна престолонаследницата. Стигнахме при кабинета на Искрен тъкмо навреме, за да видим, че Чарим си тръгва. Носеше куп мръсно бельо. Това ми се стори странно, докато не влязохме вътре. Искрен бе облечен в мека риза от бледо син лен и във въздуха ухаеше на лавандула и кедър. Това ми напомни за скрин за дрехи. Косата и брадата му бяха току-що сресани — отлично знаех, че косата му никога не остава в това състояние повече от няколко минути. Докато Кетрикен плахо се приближаваше, за да направи реверанс на съпруга си, видях Искрен такъв, какъвто не го бях забелязвал от месеци. Постоянното използване на Умението отново го беше изтощило. Фината риза висеше на раменете му и пригладената му коса вече бе почти съвсем сива. Около очите и устата му имаше много нови бръчки.

„Толкова ли зле изглеждам?“

„Не на нея“ — напомних му аз.

Докато Искрен настаняваше Кетрикен до себе си на пейката край огнището, тя го гледаше с жажда, дълбока колкото неговия копнеж за Умение. Пръстите й се вкопчиха в ръката му и аз се извърнах, когато той вдигна нейната, за да я целуне. Може би беше прав за чувствителността на Умението. Онова, което изпитваше Кетрикен, ме връхлетя също толкова грубо, колкото яростта на другарите ми от екипажа по време на битка.

Усетих трепет на удивление от страна на Искрен. После: „Защити се“ — нареди ми той и изведнъж останах сам в главата си. За миг останах неподвижен, замаян от ненадейността на оттеглянето му. „Той наистина няма представа“ — помислих си и се зарадвах, че мисълта ми е останала само моя.

— Милорд, дойдох да ви помоля да ми отделите малко от времето си за… една моя идея — тихо каза Кетрикен. Очите й не се откъсваха от лицето му.

— Разбира се — съгласи се Искрен и погледна към мен. — Ще седнеш ли при нас, Фицрицарин?

— Щом желаете, милорд. — Седнах на столчето от другата страна на огнището. Розмари се приближи и застана до мен със свитъците си. Навярно шутът ги бе отмъкнал от моята стая. Докато обясняваше на Искрен, Кетрикен ги взимаше един по един, за да илюстрира думите си. Те без изключение не се отнасяха за Праотците, а за Планинското кралство.

— Крал Мъдрост, както може би си спомняте, е първият благородник от Шестте херцогства, посетил нашите земи… земите на Планинското кралство, за нещо друго, освен за да воюва срещу нас. Затова в нашите истории е писано много за него. Тези свитъци са преписи на други, направени по негово време, и описват делата и пътуванията му в Планинското кралство. А оттук непряко и Праотците. — Тя разви последния свитък. Двамата с Искрен смаяно се наведохме напред. Карта. Избеляла от времето, навярно неточно прерисувана, но карта. Карта на Планинското кралство, с проходите и пътеките. И няколко линии, които водеха до земите отвъд кралството.

— Един от отбелязаните тук пътища трябва да води при Праотците. Защото аз познавам пътеките в Планините и това не са търговски маршрути, нито водят към някое известно ми село. Това са по-стари пътища и пътеки. И иначе защо трябва да са отбелязани тук, освен ако не посочват пътя на крал Мъдрост?

— Може ли да е чак толкова просто? — Искрен бързо се изправи и запали няколко свещи, за да освети картата по-добре. После приглади пергамента и се наведе към него.

— Няколко пътя водят до Дъждовните земи. Ако правилно разчитам този зелен цвят. И нито един не стига до някакво конкретно място. Откъде да разберем кой е? — възразих аз.

— Навярно всички водят при Праотците — предположи Кетрикен. — Защо трябва да живеят на едно място?

— Не! — каза Искрен. — Поне два завършват с нещо. Или поне са завършвали. Това проклето мастило е избеляло. Но определено има нещо. И възнамерявам да открия какво.

Дори Кетрикен, изглежда, се удиви от въодушевлението му.

Смаях се. Бях очаквал любезно да я изслуша, а не с цялото си сърце да приеме плана й.

Той рязко се изправи и бързо закрачи из стаята. Енергията на Умението се излъчваше от него като от огнище.

— Зимните бури вече брулят крайбрежието. Или поне ще започнат всеки момент. Ако тръгна до няколко дни, мога да стигна в Планинското кралство, преди да бъдат затворени проходите. Мога да се добера до… до каквото има там. И да се върна до пролетта. Може би с помощта, от която се нуждаем.

Онемях. Кетрикен още повече влоши положението.

— Намерението ми беше друго, милорд. Вие трябва да останете тук. Аз ще замина. Познавам Планините, родена съм там. Вие може и да загинете. Аз трябва да съм Жертвата.

С облекчение видях, че Искрен е също толкова поразен, колкото бях аз. Навярно след като го бе чул от устата й, най-после щеше да осъзнае, че това просто не е възможно. Той бавно поклати глава, хвана ръцете й и я погледна.

— Кралице моя. — Искрен въздъхна. — Трябва да го направя аз. В страшно много други отношения не оправдах очакванията на Шестте херцогства. И вашите. Когато дойдохте тук, нямах търпение да слушам вашите приказки за Жертвата. Мислех, че това са идеалистични момичешки глупости. Но не са. Тук не го казваме на глас, но го вярваме. Научих го от родителите си. Да поставям Шестте херцогства над себе си. Опитах да го направя. Но сега разбирам, че винаги съм пращал други да ме заместват. Седях тук и използвах Умението, вярно е, и вие имате представа какво ми струва това. Но пращах моряци и ратници да дават живота си за Шестте херцогства. Дори собственият ми племенник върши мръсната работа вместо мен. И въпреки онези, които жертвах, нашите брегове все още не са безопасни. Това е последният ми шанс. Нима ще пратя своята кралица, вместо да ида сам?

— Навярно… — Гласът на Кетрикен прегракна от неувереност. Тя сведе очи към огъня. — Навярно можем да отидем заедно.

Искрен се замисли. Наистина се замисли и Кетрикен разбра, че той сериозно е приел молбата й. На устните й плъзна усмивка, ала угасна веднага щом той бавно поклати глава.

— Не смея — тихо отвърна Искрен. — Някой трябва да остане тук. Някой, на когото имам доверие. Крал Умен е… баща ми не е добре. Страх ме е за него. За здравето му. Докато аз отсъствам и баща ми е зле, някой трябва да заеме моето място.

— Предпочитам да дойда с вас — настойчиво заяви Кетрикен.

Погледнах настрани, когато Искрен хвана брадичката й и я повдигна, за да се вгледа в очите й.

— Зная — спокойно отвърна той. — Това е саможертвата, която трябва да ви помоля да направите. Да останете тук, когато предпочитате да дойдете с мен. Да сте сама. Отново. Заради Шестте херцогства.

Раменете й се отпуснаха и тя преклони глава пред волята му. Когато Искрен я притегли към себе си, аз тихо се изправих, взех Розмари и ги оставихме сами.

Бях в стаята си и преглеждах свитъците и плочките, когато на вратата ми почука един паж.

— Един час след вечеря ви викат в покоите на краля. — Това бе единственото му съобщение. Смаях се. От предишното ми посещение бяха изтекли две седмици. Не исках отново да споря с Умен. Ако ме викаше, за да ми съобщи, че очаква да започна да ухажвам Мигновена, не знаех какво щях да направя. Боях се, че може да изгубя самообладание. Решително развих един от свитъците за Праотците и се опитах да го прочета. Безполезно. Виждах единствено Моли.

През кратките нощи, които бяхме споделили след деня на плажа, Моли отказваше да разговаряме за Мигновена. В известен смисъл това ме облекчаваше. Но тя също престана да ме дразни със заканите си за всичко онова, което щяла да поиска от мен, когато наистина съм й станел съпруг, и за многото деца, които сме щели да имаме. Просто беше изгубила надежда, че някога ще се оженим. Не ме укоряваше, тъй като знаеше, че не е по мое желание. Дори не питаше какво ще стане с нас. Също като Нощни очи, тя, изглежда, живееше само в настоящето. Приемаше всяка наша нощ на близост като нещо окончателно и не се чудеше дали ще има друга. Не усещах в нея отчаяние, а яростна решимост да не губим онова, което имаме сега, заради онова, което не можем да имаме утре. Не заслужавах всеотдайността на такова вярно сърце.

Когато дремех до нея в леглото й на топло сред уханията на тялото й и нейните билки, ни закриляше именно нейната сила. Тя не използваше Умението, не притежаваше Осезание. Магията й беше по-силна и Моли я правеше единствено с помощта на волята си. Когато късно нощем затваряше и заключваше вратата, тя създаваше в стаята си свят и време, които ни принадлежаха. Ако сляпо поставяше живота и щастието си в ръцете ми, щеше да е непоносимо. Ала сега бе още по-лошо. Тя вярваше, че накрая ще плати ужасна цена за любовта си към мен. И все пак отказваше да ме напусне. И аз не бях достатъчно мъж, за да се отвърна от нея и да я помоля да потърси по-щастлив живот. В най-самотните си часове, когато яздех по пътеките около Бъкип и разхвърлях отровен хляб, аз разбирах, че съм страхливец и по-лош от крадец. Веднъж бях казал на Искрен, че не мога да взема чужда сила, за да подхраня своята, че никога няма да го направя. И все пак всеки ден правех с Моли тъкмо това. Свитъкът за Праотците се изплъзна от отпуснатите ми пръсти. Стаята изведнъж започна да ме задушава. Отблъснах настрани плочките и свитъците, които се бях опитвал да чета. Един час преди вечеря отидох в покоите на Търпение.

От доста време не се бях отбивал при нея. Но дневната й като че ли никога не се променяше, освен най-горния пласт боклуци, които отразяваха моментното й увлечение. Този ден не правеше изключение. Навсякъде бяха окачени билки, събрани през есента и вързани за сушене. Докато се навеждах, за да не съборя нещо, се чувствах така, сякаш крача по обърната наопаки ливада.

— Малко ниско си ги навързала — оплаках се, когато лейди Търпение влезе.

— Не. Просто ти си станал прекалено висок. Я се изправи да те погледна.

Подчиних се, въпреки че главата ми опря в китка коча билка.

— Браво. Поне си заякнал от гребането през лятото. Сега изглеждаш много по-добре от онова болнаво момче, което се прибра вкъщи миналата зима. Казах ти, че настойките ще подействат. Е, щом си пораснал толкова висок, спокойно можеш да ми помогнеш да закача и тези билки.

И без повече приказки ме накара да опъвам въжета от стенните свещници до стълбовете на леглото и всичко друго, за което можеше да се завърже канап, и после да закачвам по тях китки билки. Тъкмо ме беше накарала да се кача на един стол и да завързвам китки балсам, когато попита:

— Защо вече не ми хленчиш, че ти липсва Моли?

— Каква полза? — след кратко колебание тихо я попитах аз. Положих всички усилия да изглеждам примирен.

— Не. — Търпение спря за момент замислена, после ми подаде нова китка и каза: — Това е петнист лист. Много е горчив.

Някои казват, че предотвратявали зачеването. Не е вярно. Поне не винаги. Но ако жената го яде дълго, се разболява. — Лейди Търпение отново замълча за миг. — Може би, ако е болна, жената не зачева толкова лесно. Но не бих го препоръчала на никого, поне не на близките си.

— Тогава защо го сушиш?

— Инхалацията и гаргарата с петнист лист помагат срещу болно гърло. Така ми каза Моли, когато я видях да го бере в женската градина.

— Ясно. — Завързах китката за въжето като тяло, увиснало на клуп. Дори миришеше горчиво. Бях се чудил как може Искрен да не забелязва какво има точно под носа му. Защо никога не ми беше хрумнало за това? Как ли се бе чувствала — да се бои от онова, за което копнее всяка законно омъжена жена? За което напразно беше копняла Търпение?

— Водорасли, Фицрицарин?

Сепнах се.

— Моля?

— Попитах кога ще имаш свободен следобед, за да ми събереш водорасли? От черните, набръчканите? По това време на годината са най-ароматни.

— Ще събера — разсеяно отвърнах аз. Още колко години щеше да се страхува Моли? Още колко горчивина трябваше да преглътне?

— Какво гледаш? — попита Търпение.

— Нищо. Защо?

— Защото два пъти те помолих да слезеш, за да преместим стола. Трябва да завържем всички китки.

— Извинявай. Не можах да се наспя и съм малко разсеян.

— Забелязах. Трябва да спиш повече. — Каза го прекалено сериозно. — Сега слез и премести стола, за да завържем китките мента.

На вечеря не ядох много. Славен седеше сам на високия подиум и изглеждаше намусен. Обичайният му кръг блюдолизци бе на масата точно под него. Не разбрах защо вечеря сам. Определено имаше право на това, но защо бе решил да се изолира? Той повика един от менестрелите, които неотдавна беше довел в Бъкип. Повечето идваха от Фароу и те се отличаваха с носовата интонация, присъща на това херцогство, и обичаха дългите епоси. Този запя за някакво приключение на дядото на Славен по майчина линия — дядото бе уморил до смърт коня си, за да убие огромен елен, убягвал на цяло поколение ловци. Песента възхваляваше благородния жребец, дал живота си по заповед на своя господар. Не се споменаваше нищо за глупостта на господаря да погуби такова животно заради малко жилаво месо и купчина рога.

— Изглеждаш зле — отбеляза Бърич над рамото ми. Станах и тръгнах с него през залата.

— Имам много грижи. Трябва да мисля едновременно за много неща. Понякога имам чувството, че ако разполагам с време да се съсредоточа само върху един проблем, ще го реша. И после ще продължа с другите.

— Всички мислят така. Обаче не е вярно. С времето свикваш с проблемите, за които не можеш да направиш нищо.

— Като например?

Той сви рамене и посочи надолу.

— Като например да си куц. Или да си незаконороден. Всички свикваме с неща, които някога сме се клели, че никога няма да преживеем. Какво те човърка този път?

— Нищо, за което мога да ти разкажа. Поне не и тук.

— Аха. Пак ония, а? — Бърич поклати глава. — Не ти завиждам, Фиц. Понякога човек има нужда просто да изплаче проблемите си пред друг. Ти си лишен дори от тази възможност. Но не се отчайвай. Убеден съм, че ще се справиш.

Той ме потупа по рамото и излезе на студа. Искрен имаше право. Ако можеше да се съди по вятъра, зимните бури започваха. Бях стигнал до средата на стълбището, когато осъзнах, че Бърич вече разговаря с мен открито. Най-после ме смяташе за пораснал. Е, може би щеше да е по-добре, ако самият аз се смятах за такъв. Изправих гръб и се качих в стаята си.

Вложих повече старание в тоалета си, отколкото от много време. В същото време си помислих за Искрен, който бе побързал да се преоблече заради Кетрикен. Как бе могъл да е толкова сляп за нея? Ами аз за Моли? Още какво правеше тя заради нас? Отново се почувствах нещастен, по-остро от всякога. Довечера. Довечера, след като Умен свършеше с мен. Не можех да й позволя да продължава със саможертвите си. Засега не можех да направя нищо, освен да престана да мисля за това. Завързах косата си на воинска опашка, която вече смятах за напълно заслужена, и изпънах предницата на синия си елек. Беше ми малко тесен в раменете, но напоследък същото се отнасяше за всичките ми дрехи. После излязох от стаята.

В коридора пред покоите на крал Умен срещнах Искрен — водеше Кетрикен под ръка. Никога не ги бях виждал така — принцът престолонаследник със своята съпруга. Искрен носеше дълъг официален тъмнозелен кафтан. По ръкавите и долния му ръб имаше везани ивици — стилизирани елени. На главата му блестеше сребърна корона със синия скъпоценен камък на принца престолонаследник. Отдавна не го бях виждал да си я слага. Кетрикен беше облечена в лилаво и бяло. Роклята й бе семпла, ръкавите й бяха къси и широки и от тях се подаваха по-тесни и по-дълги бели ръкави. Носеше накитите, които й беше подарил Искрен, и дългата й златиста коса бе фризирана и прихваната със сребърна мрежа, обсипана с аметисти. Заковах се на място. Лицата им бяха сериозни. Не можеха да отиват никъде другаде, освен при краля.

Поклоних се и предпазливо дадох на Искрен да разбере, че баща му ме е повикал.

— Не — отвърна той. — Аз те повиках да се явиш при крал Умен. Заедно с нас с Кетрикен. Искам да присъстваш на това.

Изпълни ме облекчение. Значи не се отнасяше за Мигновена.

— На какво да присъствам, милорд?

Той ме погледна така, сякаш съм се побъркал.

— Искам от краля разрешение да замина на поход. Да потърся Праотците и да доведа помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем.

— О. — Чак сега забелязах мълчаливия паж, целият в черно, който носеше наръч свитъци и плочки. Лицето му бе бледо и сковано. Бях готов да се обзаложа, че никога не е правил нещо по-официално за Искрен от това да му лъска ботушите. Току-що измита и облечена в цветовете на Кетрикен, Розмари ми напомняше за хубаво изтъркана лилаво-бяла ряпа. Усмихнах се на пълничкото момиченце, но то ми отвърна със сериозен поглед.

Искрен почука на вратата.

— Един момент! — извика Уолас, открехна вратата, гневно надзърна навън, после видя, че бави престолонаследника, поколеба се за миг и широко отвори вратата.

— Милорд — с разтреперан глас каза той. — Не ви очаквах. Не знаех, че кралят ще…

— Не си ни необходим. Можеш да си вървиш. — Искрен обикновено не освобождаваше толкова студено дори паж.

— Но… кралят може да има нужда от мен… — Очите му диво заскачаха. Страхуваше се от нещо.

Искрен присви очи.

— Ако се наложи, ще се погрижа да те повикат. Всъщност можеш да почакаш. Пред вратата. Ако трябва, ще те повикам.

Уолас излезе в коридора. Влязохме в кралските покои и Искрен затвори вратата.

— Този човек не ми харесва — отбеляза той достатъчно високо, за да се чуе навън. — Прекалено е раболепен и мазен. Отвратително съчетание.

Краля го нямаше в дневната, но на прага на спалнята се появи шутът. Опули се, ухили се във внезапен пристъп на радост и ни се поклони до пода.

— Сир! Събудете се! Менестрелите дойдоха, както ви предупредих!

— Стига глупости, шуте — изсумтя Искрен, но не се ядоса — само отблъсна престорените опити на шута да целуне полите на кафтана му. Кетрикен вдигна ръка да скрие усмивката си и последва мъжа си. Шутът за малко да успее да ме препъне с ненадейно подложения си крак. Прескочих го, но влязох тромаво и едва не се блъснах в Кетрикен. Шутът се ухили, после заподскача към леглото на Умен, хвана ръката на стареца и нежно я потупа.

— Ваше величество? Ваше величество? Имате гости.

Умен се размърда и внезапно дълбоко си пое дъх.

— Какво става? Кой е тук? Искрен? Фиц! — Гласът му не бе силен и в него се долавяха сприхави нотки, но въпреки това беше по-добре, отколкото очаквах. Докато шутът отмяташе завесите на балдахина и повдигаше краля на възглавници, видях, че Умен изглежда по-стар от Сенч. Приликата им като че ли ставаше все по-силна. Кожата на лицето на Умен бе увиснала и разкриваше същия силует като на незаконородения му брат. Очите му бяха будни, но уморени. Изглеждаше по-добре от предния път. — Е, какво има? — попита той.

Искрен дълбоко и официално се поклони, Кетрикен направи реверанс. Аз направих каквото изискваше етикетът: приклекнах на едно коляно и останах в тази поза със сведена глава. Все пак крадешком вдигнах поглед.

— Кралю — започна престолонаследникът. — Татко. Дойдох да поискам вашето разрешение за едно начинание.

— Какво начинание? — сприхаво попита кралят.

Искрен срещна погледа на баща си.

— Искам да напусна Бъкип с избрана група мъже и да се опитам да мина по древния път на крал Мъдрост. Намерението ми е тази зима да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство, да открия Праотците и да ги помоля да изпълнят обещанието, което са дали на нашия предшественик.

За миг на лицето на Умен се изписа смаяно изражение. Той се надигна и спусна мършавите си нозе на пода.

— Шуте, донеси вино. Фиц, стани и му помогни. Кетрикен, скъпа, ще ми подадеш ли ръката си, за да ми помогнеш да се домъкна до оня стол пред огнището? Искрен, донеси масичката до прозореца. Моля те.

С тези думи той спука мехура от официалност. Кетрикен му помогна с нежност, която ми показа, че изпитва искрена обич към стареца. Шутът заподскача към шкафа в дневната за чаши и ме остави да избера бутилка вино от малкия склад, който кралят пазеше в покоите си. Шишетата бяха прашни — явно отдавна не ги беше опитвал. Подозрително се зачудих от какъв източник го снабдява с вино Уолас. Поне останалата част от стаята беше в ред. За разлика отпреди Зимното празненство. Кадилниците с димче, които страшно ме бяха обезпокоили, сега бяха събрани в ъгъла. Тази вечер кралят, изглежда, беше на себе си.

Шутът помогна на Умен да си облече дебел вълнен халат и коленичи, за да му обуе пантофите. Кралят седна на стола си пред огъня и остави чашата си на масичката. По-стар. Много по-стар. Но кралят, на когото толкова често бях докладвал в детството си, отново провеждаше съвет в мое присъствие. Изведнъж ми се прииска да съм онзи, който тази вечер ще разговаря с него. Този старец с прозорливи очи може би щеше да се вслуша в основанията за желанието ми да се оженя за Моли. В мен отново се надигна гняв към Уолас, заради новите навици на моя крал.

Но този миг не беше мой. Въпреки неофициалността на Умен Искрен и Кетрикен бяха изключително напрегнати. Ние с шута им донесохме столове, за да седнат от двете страни на краля. Застанах зад Искрен и зачаках.

— Говори просто — помоли сина си Умен и Искрен го направи. Свитъците на Кетрикен бяха развити един по един и престолонаследникът прочете на глас най-важните откъси. Дълго разглеждаха старата карта. Отначало кралят само задаваше въпроси, без да прави коментари или заключения, докато не се увери, че е получил от тях цялата информация. Шутът стоеше до него и ту ми се усмихваше, ту правеше физиономии на Искреновия паж в опит да накара вцепенилото се момче да се засмее. Мисля, че по-скоро го уплаши. Розмари съвсем забрави къде се намира и се заигра с пискюлите на балдахина.

Когато Искрен свърши и Кетрикен прибави своите забележки, кралят се отпусна на стола си, допи малкото останало в чашата му вино и я вдигна към шута, за да му я напълни. Отпи пак, въздъхна и поклати глава.

— Не. В това начинание има прекалено много от детските приказки, за да се захващаш с него точно сега, Искрен. Ти ми показа достатъчно, за да ме убедиш, че си струва да пратим някого там. Човек по твой избор, с подходяща свита, подаръци и писма от теб и мен, потвърждаващи, че е упълномощен от нас. Но самият ти, принцът престолонаследник? Не. В момента нямаме достатъчно възможности. По-рано днес при мен беше Славен, прегледахме разходите за строежа на новите кораби и укрепването на кулите на Острова на еленовия рог. Парите намаляват. И хората едва ли ще се почувстват по-спокойни, ако напуснеш града.

— Няма да избягам, ще отида на поход. За тяхно добро. И ще оставя тук престолонаследницата, която ще ме представлява по време на отсъствието ми. Нямах предвид керван с менестрели, готвачи и везани шатри, милорд. Ще пътуваме по заснежени пътища, в сърцето на самата зима. Ще взема бойна част и ще пътуваме като воини. Както винаги съм пътувал.

— И смяташ, че това ще впечатли Праотците, така ли? Ако ги откриеш? Ако изобщо съществуват?

— Според легендата крал Мъдрост отишъл сам. Аз съм убеден, че Праотците съществуват и че той ги е открил. Ако не успея, ще се върна и пак ще се заема с Умението и своите кораби. Какво имаме да губим? Ако успея, ще доведа могъщ съюзник.

— Ами ако загинеш, докато ги търсиш? — тежко попита Умен.

Искрен отвори уста да отговори. Но преди да успее да каже нещо, вратата на дневната рязко се отвори и в стаята влетя Славен. Лицето му беше зачервено.

— Какво става тук? Защо не ми е съобщено за този съвет? — Той ме стрелна с отровен поглед. Зад него в спалнята надникна Уолас.

Искрен си позволи да се усмихне.

— Ако не ти е било съобщено от твоите шпиони, защо сега си тук? Обвинявай тях, че не си научил по-рано, не мен. — Главата на Уолас рязко се отдръпна и се скри в дневната.

— Татко, искам да знам какво става тук! — Славен още малко и щеше да тропне с крак. Зад Умен шутът имитира изражението на принца. Пажът на Искрен най-сетне се усмихна, ала после очите му се ококориха.

Крал Умен се обърна към Искрен.

— Има ли причина да изключиш принц Славен от това обсъждане?

— Не смятах, че го засяга. — Искрен замълча за миг. — И исках да съм сигурен, че сте взели решението си съвсем сам. — Винаги верен на името си.

Славен кипеше, ноздрите му бяха побледнели. Умен вдигна ръка, за да го успокои. И отново заговори на големия си син.

— Наистина ли не го засяга? А на кого ще се падне мантията на властта, докато те няма?

Очите на Искрен станаха ледени.

— Ще ме представлява престолонаследницата, разбира се. А мантията на властта все още носите вие, милорд.

— Ако не се завърнеш?

— Сигурен съм, че брат ми мигновено ще се приспособи към това положение. — Искрен не си направи труда да скрие неприязънта в гласа си. Тогава разбрах колко дълбоко го е засегнала отровата на коварствата на Славен. Тя бе разяла и слабите им връзки като братя. Сега те бяха само съперници. Умен също го долови, не се съмнявам. Зачудих се дали това изобщо го изненадва.

Колкото до Славен, при споменаването за заминаването на Искрен той наостри уши и застана нащрек, като куче, което проси до масата. И заговори прекалено бързо, за да симулира каквато и да е искреност.

— Ако някой ми обясни къде отива Искрен, навярно ще мога сам да кажа с какво съм готов да се нагърбя.

Искрен мълчеше. После погледна баща си.

— Брат ти — каза Умен — иска да му позволя да се отправи на поход за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство. За да потърси Праотците и да получи от тях помощта, която някога са ни обещали.

Славен се опули. Не зная дали не вярваше в идеята за Праотците или в късмета, който толкова внезапно го беше сполетял. Той облиза устни.

— Аз, разбира се, му забраних. — Умен внимателно наблюдаваше Славен.

— Но защо? — попита принцът. — Непременно трябва да се обмислят всички възможности…

— Цената е непосилна. Самият ти съвсем наскоро ми докладва, че строежът и снабдяването на новите кораби са изчерпали всичките ни резерви.

Очите на Славен премигнаха светкавично — като трепване на змийски език.

— Но оттогава получих останалите доклади за реколтата, татко. Не знаех, че ще са толкова добри. Могат да се намерят средства. Ако той се съгласи да пътува скромно.

Искрен изсумтя.

— Благодаря ти за загрижеността, Славен. Не знаех, че тези решения са в твоите компетенции.

— Аз само съветвам краля, точно като теб — припряно отвърна брат му.

— Не смяташ ли, че е по-разумно да пратим друг? — попита Умен. — Какво ще си помислят хората, ако престолонаследникът напусне Бъкип в такъв момент?

— Да пратим друг ли? — Славен се престори, че се замисля. — Не, струва ми се. Не и за онова, за което ще молим. Нали легендите разказват, че крал Мъдрост отишъл сам? Какво ни е известно за Праотците? Можем ли да се осмелим да рискуваме да пратим някой по-нископоставен и да ги обидим? Мисля, че е нужен поне кралски син. Що се отнася до напускането му на Бъкип… е, вие сте кралят и все още сте тук. Както и жена му.

— Престолонаследницата — изсумтя Искрен, ала Славен продължи:

— И аз. Бъкип няма да е изоставен. А самата задача? Тя може да вдъхнови хората. Или, ако предпочитате, можем да запазим в тайна причината за заминаването му. Можем да го представим просто като посещение при нашите съюзници от Планинското кралство. Особено ако с него замине и жена му.

— Престолонаследницата ще остане тук — отново наблегна на титлата й Искрен. — За да ме представлява. И да брани интересите ми.

— Нямаш ли доверие на баща ни? — любезно го попита Славен.

Искрен не отговори и погледна стареца, отпуснат на стола пред огъня. Безмълвният му въпрос бе ясен за всеки с очи да вижда. „Мога ли да ти имам доверие?“ Но верен на името си, Умен отговори с друг въпрос.

— Ти чу съображенията на принц Славен за това начинание.

И моите. Знаеш своите. Като имаш предвид тези съвети, как искаш да постъпиш?

Благослових Искрен, защото той се обърна и погледна единствено Кетрикен. Двамата не си размениха нито кимване, нито шепот. Ала когато отново впери очи в баща си, принцът му даде отговора и на двамата.

— Искам да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство. При това колкото може по-скоро.

Крал Умен бавно кимна и сърцето ми се сви. Но шутът се отдалечи от краля, направи циганско колело и отново се изпъна зад стола му, сякаш изобщо не е помръдвал. Това нервира Славен. Ала когато Искрен коленичи, за да целуне ръката на баща си и да му благодари за разрешението, усмивката, плъзнала на лицето на младия принц, бе достатъчно широка, за да погълне и акула.

С това съдържанието на съвета почти се изчерпа. Искрен искаше да замине след седем дни. Умен се съгласи, както и с желанието му сам да избере свитата си, макар че Славен се позамисли. Когато накрая кралят ни освободи, с неудоволствие забелязах, че Славен остава да поговори с Уолас в дневната. Зачудих се дали Сенч ще ми позволи да убия Уолас. Вече ми беше забранил да отстраня Славен по този начин, а впоследствие бях обещал и на краля. Но Уолас нямаше такава неприкосновеност.

В коридора Искрен ми благодари. Осмелих се да го попитам защо му е било нужно моето присъствие.

— За да участваш — отвърна той. — Да участваш е нещо много повече от това по-късно да научиш. Да запомниш всички изречени думи… за да не бъдат забравени.

Тогава разбрах, че същата нощ ще ме повика Сенч.

Но не успях да устоя на изкушението да отида при Моли. След като бях видял краля отново като крал, изтляващите ми надежди се бяха разгорели. Обещах си да се отбия при нея за кратко, само за да поговорим, да й кажа, че оценявам всичко, което прави. Щях да съм в стаята си преди малките часове, които Сенч предпочиташе за срещите ни.

Плахо почуках на вратата й и тя бързо ме пусна да вляза. Сигурно видя колко съм възбуден, защото мигновено се озова в обятията ми, без никакви въпроси. Погалих лъскавите й коси и се вгледах в очите й. Страстта, която внезапно ме обзе, напомняше на придошли пролетни води, помитащи всичко по пътя си. Забравих за намерението си просто спокойно да си поговорим. Моли ахна, когато яростно я притиснах към себе си, и ми се отдаде.

Струваше ми се, че са изтекли месеци, а не дни, откакто за последен път бяхме били заедно. Когато жадно ме целуна, изведнъж се почувствах неловко — не бях сигурен защо ме желае. Тя беше млада и красива. Щях да съм суетен, ако си въобразявах, че може да иска някой толкова изчерпан, колкото мен. Моли не ми позволи да се замисля над съмненията си и без колебание ме притегли върху себе си. Насред споделения миг аз най-сетне видях истинността на любовта й в сините й очи. По-късно щях да си спомням пръснатата й по възглавницата коса, ухаещата й кожа, дори начина, по който отмяташе глава и тихо даваше с глас израз на страстта си.

Накрая Моли удивено ми прошепна, че страстта ми ме превръщала в съвсем друг човек. Главата й бе отпусната на гърдите ми. Мълчах и галех тъмната коса, която винаги ухаеше на нейните билки. Бабина душица и лавандула. Затворих очи. Знаех, че добре съм защитил мислите си. Това отдавна ми бе станало навик, когато бях с Моли.

Значи не го беше направил Искрен.

Не бях искал да се случи така. Съмнявах се, че е станало по нечие желание. Може би — поне така се надявах — никой, освен мен не го бе усетил напълно. Тогава никой нямаше да пострада, стига да го запазех в тайна. Стига завинаги да изтриех от ума си сладостта на устните на Кетрикен и нежността на нейната невероятно бяла кожа.