Кралска поръчка

17Интерлюдии

Кралят най-сетне ме повика. Верен на обещанието си, от онзи следобед не бях ходил при него. Все още ме глождеше горчивината от уговорката му с херцог Жилав за нас с Мигновена. Но не можех да не се подчиня на заповедта му, въпреки гнева, който продължаваше да кипи в мен.

Прати да ме повикат в една есенна утрин. Бяха изтекли поне два месеца, откакто за последен път се бях изправил пред него. Не бях обръщал внимание на наскърбените погледи, с които ме беше стрелкал шутът при срещите ни, и бях отклонявал случайните въпроси на Искрен защо не посещавам кралските покои. Не беше трудно. Уолас все още вардеше вратата му като змия и лошото здраве на краля не беше тайна за никого. Вече не допускаха никого при него преди пладне. Затова си казах, че това утринно повикване предвещава нещо важно.

Бях си мислил, че тази сутрин ще съм свободен. От два дни навън бушуваше странно ранна есенна буря. Вятърът беше безпощаден, а проливният дъжд обещаваше на всеки, дръзнал да излезе в морето, изнурително изгребване на вода. Бях прекарал предната вечер в кръчмата заедно с останалите от екипажа на „Руриск“ в наздравици за бурята и пожелания алените кораби да изпитат цялата й мощ. Бях се прибрал в замъка и се бях строполил мокър до кости на леглото си, убеден, че ще мога да спя доколкото си искам. Но един решителен паж дълго тропа на вратата ми и ми предаде официалното повикване при краля.

Измих се, избръснах се, завързах косата си на опашка и си облякох чисти дрехи. Приготвих се да не издам тлеещото си негодувание. Когато се уверих, че се владея, излязох от стаята си. Очаквах Уолас да се опита да ме отпрати, но тази сутрин той ми отвори веднага щом почуках. Изглеждаше сърдит, но въпреки това незабавно ме въведе при краля.

Умен седеше на мекия си стол пред огнището. Сърцето ми се сви, като видях колко е изпосталял. Кожата му бе съсухрена и прозрачна като пергамент, пръстите му бяха станали костеливи. Тъмните му очи бяха хлътнали. Държеше ръцете си в скута си — поза, която добре познавах. По същия начин сплитах пръсти и аз, за да скрия треперенето, което от време на време ме обземаше. На масичката до него имаше кадилница, в която гореше димче. Димът се стелеше като синкава мъгла под гредите на тавана. Шутът се беше проснал в краката му.

— Фицрицарин, ваше величество — съобщи Уолас.

Кралят се сепна като убоден с игла и ме погледна. Приближих се и се изправих пред него.

— Здравей, Фицрицарин — поздрави ме той.

В гласа му нямаше сила, нямаше абсолютно нищо. Горчивината ми продължаваше да ме гризе, ала не можеше да пресуши болката от вида му. Умен все още бе мой крал.

— Явявам се по ваша заповед, милорд — отвърнах официално.

Той предпазливо ме погледна, после завъртя глава и се изкашля.

— А, добре. — Пак се взря в мен и дълбоко и хрипливо си пое дъх. — Снощи пристигна вестоносец от херцог Жилав Беърнски. Донесе сведения за реколтата, информация, която засяга главно Славен. Но дъщерята на Жилав, Мигновена, също праща свитък. За теб.

Кралят ми го подаде. Малък свитък, завързан с жълта панделка и запечатан със зелен восък. Неохотно пристъпих напред и го взех.

— Вестоносецът на Жилав заминава за Беърн следобед. Сигурен съм, че дотогава ще си готов с подходящ отговор. — Гласът му показваше, че това не е молба. Умен отново се изкашля. Бурята от противоречиви чувства, които изпитвах към него, свиха стомаха ми на топка.

— Ако позволите — казах аз и след като кралят не възрази, счупих печата и развързах панделката. Развих свитъка и открих вътре втори. Първо прочетох по-големия. Мигновена пишеше с ясен решителен почерк. Развих втория и набързо го прегледах. Вдигнах очи и видях, че Умен ме наблюдава. — Тя ме поздравява и ми праща препис от един свитък, който открила в рипълкипската библиотека — казах хладнокръвно. — Или по-точно препис на онова, което все още се разбира. По обвивката съди, че се отнася за Праотците. Забелязала интереса ми към тях по време на пребиваването ми в Рипълкип. Струва ми се, че текстът всъщност е философски или може би поетичен.

Подадох свитъците на Умен. Той разви първия и го отдалечи на една ръка разстояние от очите си, смръщи чело, за миг го погледна, сетне го остави в скута си.

— Понякога сутрин очите ми са замъглени — каза кралят и внимателно нави свитъците, като че ли това бе много трудна задача. — Напиши й благодарствено писмо.

— Слушам, милорд. — Умен ми подаде свитъците. След като мълчанието се проточи, попитах: — Свободен ли съм, ваше величество?

— Не. — Кралят се изкашля, този път по-тежко. И пак с мъка си пое дъх. — Не си свободен. Ако исках да те освободя, щях да го направя още преди години. Щях да те оставя да израснеш в някое затънтено село. Или да се погрижа изобщо да не пораснеш. Не, Фицрицарин, не съм те освободил. — Гласът му възвърна нещо от някогашната си сила. — Преди години двамата с теб сключихме сделка. Ти спази своята част. Знам как ми служиш дори когато не смяташ за нужно лично да ми докладваш. Знам как ми служиш, дори когато кипиш от гняв към мен. Не мога да искам нищо повече от онова, което ми даваш. — Той отново се задави: внезапна суха, мъчителна кашлица. После се обърна към шута.

— Шуте, бокал греяно вино, моля те. И поискай от Уолас… ароматните билки. — Шутът незабавно се изправи, но не забелязах на лицето му готовност. Вместо това, докато заобикаляше зад стола на Умен, той ме стрелна със смразяващ поглед. Кралят ми даде знак да почакам, разтърка очи, сплете пръсти в скута си и продължи: — И аз искам да изпълня своята част от сделката. Обещах ти да се грижа за нуждите ти. Ще направя нещо повече. Ще се погрижа да се ожениш за истинска дама. Ще се погрижа… аха. Благодаря ти.

Шутът се бе върнал с виното. Забелязах, че пълни бокала само до половината и че кралят го взема с две ръце. Усетих мирис на непознати билки. Ръбът на чашата два пъти изтрака в зъбите на Умен преди той да го спре с устни. Кралят жадно отпи, преглътна и за миг остана неподвижен със затворени очи, сякаш се вслушваше в нещо. Когато отново ме погледна, като че ли се озадачи. После каза:

— Ще се погрижа да получиш титла и земя, която да управляваш. — Вдигна бокала и отново отпи. Известно време просто топлеше ръцете си с него и замислено ме гледаше. — Искам да ти напомня, че Жилав те смята за подходяща партия за дъщеря си, което изобщо не е за пренебрегване. Той няма колебания относно произхода ти. Мигновена ще дойде при теб със собствена титла и имения. Това ми дава възможност да се погрижа ти също да получиш такива. Желая ти само доброто. Толкова ли е трудно да го проумееш?

Въпросът ми позволи да говоря свободно. Поех си дъх и се опитах да му обясня.

— Зная, че ми желаете доброто, милорд. И съм наясно с честта, която ми оказва херцог Жилав. Лейди Мигновена е изключително красива дама. Но не ми е по сърце.

Лицето му помръкна.

— Ето че пак говориш като Искрен — сърдито ме укори той. — Или като баща си. Струва ми се, че са закърмени с инат от майчината си гръд. — Кралят вдигна бокала и го пресуши. После се отпусна на стола си и поклати глава. — Шуте, още вино, моля те.

— Чувам слухове — продължи той, след като шутът взе чашата му. — Славен ми ги носи и ми ги шепне като някоя готвачка. Все едно кокоше кудкудякане. Или кучешки лай. — Шутът покорно напълни бокала, ала неохотата му личеше във всеки мускул на мършавото му тяло. Уолас се появи, сякаш призован с вълшебство, досипа димче в кадилницата, раздуха въгленчето с внимателно свити устни, докато от билките се вдигне дим, и се оттегли. Умен се наведе към дима, вдиша го, леко се закашля, после пак вдиша и се отпусна на стола си. Шутът мълчаливо стоеше и чакаше с виното му.

— Славен твърди, че въртиш любов с някаква слугиня. Че дръзко я преследваш. Е, всички мъже са били млади. И всички слугини. — Той взе бокала и отпи. Стоях пред него и се мъчех да запазя спокойствие. Предателските ми длани обаче трепереха. Копнеех да скръстя ръце на гърдите си, за да ги спра, но продължих да стоя неподвижно. Опитвах се да не смачкам малкия свитък, който държах.

Крал Умен остави бокала на масичката до стола и тежко въздъхна.

— Фицрицарин.

Вцепенено стоях пред него и чаках. Клепачите му натежаваха. Накрая се затвориха. После леко се повдигнаха. Главата му се клатушкаше.

— Ти имаш гневния език на Постоянство — измърмори той. — Клепачите му пак натежаха. — Искам да ти направя добро. — След малко от отпуснатите му устни се разнесе хъркане. Продължавах да стоя пред него и да го гледам. Моят крал.

Когато най-после откъснах очи от него, видях единственото нещо, което можеше да ме хвърли в още по-голям смут. Притиснал колене към гърдите си, шутът мрачно се свиваше в нозете на краля. И яростно ме наблюдаваше. В безцветните му очи напираха сълзи.

Избягах.

Когато се върнах в стаята си, нервно закрачих пред огнището. Чувствата ми ме плашеха. Насилих се да се успокоя, седнах и извадих перо и хартия. Написах кратко официално благодарствено писмо на дъщерята на херцог Жилав, внимателно го навих и го запечатах. Станах, пооправих си ризата, пригладих косата си, после хвърлих свитъка в пламъците.

Отново седнах. Написах писмо на Мигновена, плахото момиче, което бе флиртувало с мен на масата и беше стояло с мен на скалите в напразно очакване на моята реакция. Благодарих й за свитъка. И й разказах за лятото си. За това как греба на кораба, ден след ден. За несръчността ми с меча, която бе направила брадвата мое оръжие. С безмилостни подробности й разказах за първата ни битка и за ужасното си състояние след нея. За това как бях седял вцепенен от ужас на греблото, докато аленият кораб ни атакуваше. Пропуснах да спомена за белия кораб, който бях видял. Свърших с признание, че от време на време все още ме измъчват пристъпи на треперене в резултат от продължителната ми болест в Планините. Внимателно прочетох писмото и доволен, че съм се представил като обикновен гребец, неудачник, страхливец и инвалид, го навих и го завързах с нейната жълта панделка. Не го запечатах. Не ме интересуваше кой ще го прочете. Тайно се надявах херцог Жилав да му хвърли един поглед и да й забрани изобщо да споменава името ми.

Когато повторно почуках на кралската врата, Уолас отвори с обичайното си мрачно неудоволствие, взе свитъка така, като че ли се е омърсил с нещо, и рязко затвори вратата. По обратния път обмислях кои три отрови да му дам, ако имам такава възможност. Това беше по-лесно, отколкото да мисля за краля.

Прибрах се в стаята си и се хвърлих на леглото. Искаше ми се да е нощ и да мога спокойно да ида при Моли. После си спомних за тайните си и ми бе отнето дори това приятно очакване. Скочих и широко отворих капаците на прозореца. Ала дори бурята ме измами.

Облаците се бяха разкъсали и през тях се процеждаше водниста слънчева светлина. Чернотата, която се кълбеше над морето, обещаваше, че тази отсрочка няма да трае дълго. Но засега вятърът и дъждът бяха спрели. Въздухът дори беше започнал да се затопля.

Нощни очи незабавно дойде в ума ми.

„Прекалено мокро е за ловуване. Водата покрива всеки стрък трева. Освен това е светло. Само хората са толкова глупави, че да ловуват денем.“

„Мързеливо псе“ — укорих го аз. Знаех, че се е свил на кълбо в бърлогата си. Усещах топлината в сития му корем.

„Може би довечера“ — предложи той и отново се унесе в сън.

Отдръпнах се от него и взех плаща си. Не ми се стоеше между четири стени. Излязох от замъка и се запътих към града. Гневът от решението на Умен за мен се сблъскваше със стъписването ми от ужасното му състояние. Вървях енергично, опитвах се да избягам от треперещите ръце на краля, от наркотичния му сън. Проклетият Уолас! Той ми бе откраднал моя крал. Моят крал ми беше откраднал моя живот. От дърветата капеше вода и се ронеха пожълтели листа. Птичките весело пееха, зарадвани от неочакваното прекъсване на пороя. Слънцето грееше по-ярко и караше всичко да искри. От земята се вдигаха уханни изпарения. Въпреки смута в душата ми красотата на деня ме развълнува.

Дъждът бе измил града. Озовах се сред оживените тълпи на пазара. Хората бързаха да направят покупките си и да се приберат преди бурята да връхлети отново. Любезните търговци и клиенти и добродушните разговори контрастираха на киселото ми настроение. Оглеждах се наоколо и изведнъж един ален плащ и качулка привлякоха вниманието ми. Дъхът ми секна. Моли можеше да носи слугинско синьо в замъка, но когато идваше на пазар, все още обличаше стария си червен плащ. Лейди Търпение несъмнено беше използвала затишието на бурята, за да я прати по задачи. Незабелязано я наблюдавах, докато упорито се пазареше за няколко пакета ароматизиран чай от Халкида. Обожавах предизвикателно вирнатата й брадичка. Видът й внезапно ме обнадежди.

Имах пари — платата ми от кораба. Купих четири ябълки, две кифлички със стафиди, бутилка вино и пушено месо. А също плетена чанта за покупките и дебело вълнено одеяло. Червено. Трябваше да приложа всички умения, които бях научил от Сенч, та Моли да не ме забележи. Още по-трудно бе да я проследя до шапкарката, откъдето тя купи копринени панделки, и да продължа след нея към Бъкип.

Настигнах я на един завой на пътя, скрит под сянката на дърветата. Моли ахна, когато изневиделица я грабнах на ръце. После я пуснах на земята и я целунах. Нямам представа защо целувката на открито под яркото слънце ми се стори съвсем различна. Зная само, че изведнъж забравих за всичките си грижи.

Изискано й се поклоних.

— Милейди ще ми направи ли честта да се присъедини към мен за малка гощавка?

— О, не мога — отвърна тя, ала очите й блеснаха. — Ще ни видят.

Престорено се заоглеждах, после я хванах за ръка и я задърпах настрани от пътя. Прескочихме един паднал дънер, заобиколихме някакви тръни и стигнахме до ръба на скалата, която се извисяваше над океана. Бързо се спуснахме долу на малкия пясъчен бряг.

Под надвисналите скали открихме почти сух пясък. Слънцето грееше с изненадваща топлина. Моли взе храната и одеялото и ми каза да наклада огън. Ала накрая именно тя успя да запали мокрите дърва. От солта те горяха със зелени и сини пламъци. Свалихме плащовете си. Беше невероятно хубаво да седя с нея и да я гледам под открито небе, докато слънцето хвърляше отблясъци по косата й и вятърът караше бузите й да руменеят. Беше чудесно да се смеем на глас, да сливаме гласовете си с крясъците на чайките, без страх, че ще събудим някого. Пихме виното от бутилката и ядохме с пръсти, после отидохме да измием лепкавите си ръце в морето.

Известно време се катерихме по скалите в търсене на съкровища, изхвърлени от бурята. Откакто се бях завърнал от Планините, не се бях чувствал толкова жив. Моли се бе превърнала в някогашното диво момиче от детството ми. Плитките й се разплетоха и косата й падаше по лицето й. Когато я подгоних, тя се подхлъзна и падна в една останала от прилива локва. Върнахме се до огъня, Моли си събу обувките и чорапите, за да ги изсуши, отпусна се на одеялото и се протегна.

Изведнъж ми хрумна блестящата идея да се съблечем.

Тя бе на друго мнение.

— Под одеялото има колкото пясък, толкова и камъни. Не искам да се върна със синини по гърба!

Наведох се към нея, целунах я и попитах:

— Нима не го заслужавам?

— Ти ли? Не, разбира се! — Моли неочаквано ме блъсна и аз се проснах по гръб. После дръзко се хвърли върху мен. — Но аз заслужавам!

Дивите искрици в очите й ме накараха да се задъхам. Скоро установих, че има право — и за камъните, и за това, че любенето си заслужава няколкото синини по гърба ми. Никога не бях виждал нещо по-възхитително от синьото небе, зърнато през водопада на косите й.

После тя остана отгоре ми и задрямахме на сладкия студен въздух. По някое време Моли разтреперано се надигна и се облече. Неохотно я наблюдавах как завързва блузата си. Мракът и светлината на свещите винаги бяха скривали страшно много неща от мен. Тя забеляза смутеното ми изражение и ми се изплези, после спря. Опашката ми се беше развързала. Моли я пръсна около лицето ми, допря червения си плащ до челото ми и поклати глава.

— От теб щеше да излезе адски грозно момиче.

Изсумтях…

— И като мъж не съм първа хубост.

Моли се нацупи.

— Не си грозен. — После замислено прокара показалец по мускулите на гърдите ми. — Онзи ден в перачницата някои разправяха, че си бил най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. Мисля, че е заради космите ти. Не са груби като на повечето бъкипски мъже.

— Бърич! — презрително заявих аз. — Да не искаш да кажеш, че жените го харесват?

Моли ме погледна дяволито.

— А защо не? Той е много добре сложен мъж, чист и с добри обноски. Има хубави зъби и какви очи само! Когато е сърдит, е страшен и малцина биха се опитали да му се изпречат на пътя в такива моменти. Перачките бяха единодушни, че ако се озове в постелите им, няма да бързат да го изгонят.

— Но няма такава вероятност — отбелязах аз.

— Няма — съгласи се тя. — И за това бяха единодушни. Само една твърдеше, че го е имала, и призна, че тогава бил много пиян. Било на пролетното празненство. — Моли ме погледна и се засмя на смаяното ми изражение. — Точните й думи бяха — закачливо продължи тя, — „Добре е използвал времето, прекарано сред жребците, за да се научи на техните обичаи. Цяла седмица имах следи от зъбите му по раменете си.“

— Невъзможно — заявих аз. Ушите ми пламнаха заради Бърич. — Той никога не би се отнесъл зле с жена, колкото и да е пиян.

— Глупачето ми! — Моли поклати глава и гъвкавите й пръсти отново се заеха да сплитат косата й. — Никой не казва, че се е отнесъл зле с нея. — Тя ме погледна престорено свенливо. — И никой не е недоволен.

— Все пак не вярвам — упорствах аз. Бърич? И на жената й беше харесало?

— Наистина ли има белег с формата на полумесец тук? — Моли постави ръка високо на хълбока ми и ме изгледа изпод мигли.

Зяпнах.

— Не мога да повярвам, че онази жена е говорила за такива неща — казах накрая.

— В перачницата не се говори за почти нищо друго — спокойно каза Моли.

Прехапах си езика, после любопитството ми надделя и попитах:

— А какво разправят за Хендс? — Когато работехме заедно в конюшнята, хвалбите му винаги ме бяха удивлявали.

— Че има много красиви очи и мигли, но всичко останало има нужда от къпане. И много търкане.

Весело се засмях. Знаех какво ще му кажа следващия път, когато започне да ми се хвали.

— Ами за Славен?

— Славен. Хм. — Тя замечтано ми се усмихна, после се засмя на намръщеното ми лице. — Не обсъждаме принцовете, мили. Спазваме известно благоприличие.

Отново я притеглих към себе си и я целунах. Тя притисна тялото си към моето и се отпуснахме под синьото небе. Изпълни ме спокойствие, каквото отдавна не бях изпитвал. Знаех, че нищо никога няма да е в състояние да ни раздели — нито плановете на краля, нито капризите на съдбата. Най-сетне изглеждаше, че е настъпил подходящият момент да й разкажа за проблемите си с Умен и Мигновена. Моли мълчаливо ме изслуша, докато й описвах глупостта на кралския план и неловкото положение, в което ме поставяше той. Не ми хрумна, че съм пълен идиот, докато не усетих топла сълза да капва и да се плъзва по шията ми.

— Моли? — изненадано казах аз и се надигнах, за да я погледна. — Какво има?

— Какво има ли? — изхлипа тя. — Лежиш до мен и ми разказваш, че си вречен на друга. И после ме питаш какво има?!

— Единствената, на която съм вречен, си ти — твърдо отвърнах аз.

— Не е толкова просто, Фицрицарин. — Очите й бяха сериозни. — Какво ще направиш, когато кралят ти каже, че трябва да я ухажваш?

— Може би ще престана да се къпя.

Надявах се, че ще я разсмея. Вместо това тя се отдръпна от мен и ме погледна. Цялата скръб на света се беше събрала в очите й.

— Нямаме никакъв шанс. Никаква надежда.

Сякаш за да потвърди думите й, небето над нас внезапно помръкна и се надигна вихър. Моли скочи, грабна плаща си и го изтупа от пясъка.

— Ще ни навали. Отдавна трябваше да съм се прибрала в Бъкип. — Говореше безизразно, като че ли тези две неща бяха единствените й грижи.

— Моли, ще трябва да ме убият, за да ми попречат да съм с теб — гневно казах аз.

Тя събра покупките си.

— Говориш като дете, Фиц. Глупаво упорито дете. — Първите дъждовни капки закапаха с трополене като падащи камъчета. Бях онемял. Не можех да се сетя за нещо по-лошо, което можеше да ми каже.

Вдигнах червеното одеяло и го изтупах. Тя се уви в плаща си.

— По-добре да не се връщаме заедно — каза Моли и се повдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата. Не можех да реша на кого повече се сърдя: на крал Умен за цялата тази бъркотия или на Моли, че й вярва. Не отвърнах на целувката й. Тя не каза нищо и бързо си тръгна.

Цялата ми радост от следобеда помръкна. Съвършените лъскави мидени черупки се превърнаха в строшени парченца под краката ми. Прибрах се вкъщи, без да обръщам внимание на вятъра и дъжда. Не бях завързал косата си и кичурите лепнеха по лицето ми. Мокрото одеяло смърдеше на вълна и пускаше червена боя по дланите ми. Качих се в стаята си и се изсуших, после се позабавлявах, като приготвих идеалната отрова за Уолас. Отрова, която щеше да му разкъса червата, преди да го убие. Когато прахът бе готов, го увих в хартия, седнах и вперих очи в него. Известно време си мислех дали сам да не го изпия. После взех игла и конец и уших джобче под маншета си, където да нося отровата. Зачудих се дали някога ще я използвам. Съмненията ми ме накараха повече от всякога да се почувствам страхливец.

Не слязох на вечеря. Не се качих при Моли. Отворих капаците на прозореца и оставих бурята да плиска дъжд по пода. Огънят угасна. Не запалих свещите. Когато Сенч отвори тайната врата, не му обърнах внимание. Седях на пода до леглото и гледах дъжда.

След известно време чух колебливи стъпки по стълбището. Сенч се появи като призрак в тъмната ми стая. Изгледа ме, после отиде да затвори капаците и докато закачаше кукичките, ядосано ме попита:

— Имаш ли представа какво течение става горе в стаята ми? — След като не отговорих, той вдигна глава и подуши въздуха точно като вълк. — С листа от банел ли си работил? Нали не си направил нещо глупаво, Фиц?

— Глупаво ли? Аз? — Засмях се.

Сенч се наведе и се вгледа в лицето ми, после каза:

— Ела горе в стаята ми.

Хвана ме за ръка и тръгнах с него.

Веселата стая, пращящият огън, плодовете на масата — всичко това бе в такова противоречие с чувствата ми, че ми се прииска да започна да троша наред. Вместо това го попитах:

— Има ли нещо по-лошо от това да се сърдиш на хората, които обичаш?

Той помълча, после отвърна:

— Да видиш как любимата ти умира. И да изпитваш гняв, но да не знаеш накъде да го насочиш. Мисля, че това е по-лошо.

Строполих се на един стол.

— Умен възприема навиците на Славен. Димче. Блатна мирта. Само Ел знае още какво има във виното му. Тази сутрин без опиати започна да трепери, после ги изпи смесени във виното си, напълни си дробовете с димче и заспа пред очите ми. След като пак ми каза, че за свое добро трябвало да ухажвам Мигновена и да се оженя за нея. — Не се съмнявах, че Сенч вече знае всичко, което му казвах.

Погледнах го в очите.

— Обичам Моли. Казах на Умен, че обичам друга. И той въпреки това настоява да се оженя за Мигновена. Попита ме как не мога да проумея, че ми мисли доброто. Как не може да разбере, че искам да се оженя за жената, която обичам?

Сенч се замисли.

— Обсъждал ли си въпроса с Искрен?

— Каква полза? Той не успя да спаси дори себе си от брака с жена, която не желае. — Почувствах, че предавам Кетрикен с тези думи. Но знаех, че това е самата истина.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — меко попита Сенч. — Може да те успокои.

— Не.

Той вдигна вежди.

— Не. Благодаря. След като сутринта видях как Умен се „успокоява“ с вино… Никога ли не е бил млад този човек?

— Някога беше много млад. — Сенч си позволи за миг да се усмихне. — Може би си спомня, че родителите му избраха за негова жена Постоянство. Той не я ухажва доброволно, нито с радост се ожени за нея. Едва след смъртта й осъзна колко дълбоко я е заобичал. От друга страна, сам избра Желана и изпитваше трескава страст към нея. — Сенч замълча. — Не искам да говоря лошо за мъртвите.

— Това е друго — отвърнах аз.

— Защо?

— Аз няма да стана крал. За никого няма значение за коя ще се оженя.

— Де да беше толкова просто — тихо рече той. — Мислиш ли, че можеш да отхвърлиш ухажването на Мигновена, без да оскърбиш Жилав? В момент, когато Шестте херцогства се нуждаят от пълно единство?

— Убеден съм, че мога да я накарам да реши, че не ме иска.

— Как? Като се представяш за глупак ли? И посрамваш Умен?

Почувствах се като в клетка. Опитах се да измисля изход, но знаех единствения отговор.

— Няма да се оженя за друга, освен за Моли. — Стана ми по-добре, след като го изрекох на глас. Срещнах погледа на Сенч.

Той поклати глава.

— Тогава няма да се ожениш за никоя.

— Може би — съгласих се аз. — Може би никога няма да се оженим официално. Но ще живеем заедно…

— И ще имаш свои копелдачета.

Скочих и стиснах юмруци.

— Никога повече не го казвай.

Извърнах се и вперих очи в огъня.

— Добре, аз няма. Ами другите? — въздъхна той. — Фиц, Фиц, Фиц. — Приближи се и сложи ръце на раменете ми. После нежно каза: — Може би е най-добре да я оставиш.

Докосването и нежността му ме разоръжиха. Скрих лицето си в шепи.

— Не мога — отвърнах през пръстите си. — Имам нужда от нея.

— А от какво има нужда Моли?

От дюкянче за свещи с кошери в задния двор. От деца. От законен съпруг.

— Правиш го за Умен. За да ме накараш да постъпя според неговото желание — обвиних го аз.

Сенч свали ръце от раменете ми. Чух го да се отдалечава, после да налива вино само в една чаша. После седна пред огъня.

— Съжалявам.

Той ме погледна.

— Някой ден, Фицрицарин, тези думи няма да са достатъчни. Понякога е по-лесно да излекуваш дълбока рана, отколкото да забравиш думите, които си казал. Дори думи, изречени от гняв.

— Съжалявам — повторих аз.

— И аз — кратко отвърна той.

След малко смирено попитах:

— Защо искаше да ме видиш тази вечер?

Сенч въздъхна.

— Има претопени. На югозапад от Бъкип.

Призля ми.

— Мислех, че вече няма да се налага да правя това. Когато ме прати на кораба, Искрен каза, че може би…

— Заповедта не е на Искрен. Докладвали са на Умен и той иска да се погрижиш за този проблем. Искрен вече е… пренатоварен. Точно сега не бива да го безпокоим с нищо друго.

— Никой друг ли не може да го направи?

— Обучени сме само ние с теб.

— Нямах предвид теб — уморено отвърнах аз. — Не очаквам вече да се занимаваш с такива неща.

— Нима? — Вдигнах поглед и видях гнева в очите му. — Нахално пале! Кой мислиш, че цяло лято ги отблъскваше от Бъкип, Фиц, докато ти беше на „Руриск“? Да не смяташ, че само защото искаш да избегнеш една задача, отпада необходимостта от такава работа?

Никога не бях изпитвал такъв срам. Извърнах очи.

— Съжалявам.

— Съжаляваш, че си я избегнал ли? Или че си ме смятал за неспособен да я върша?

— И за двете. За всичко — внезапно отстъпих аз. — Моля те, Сенч, ако ми се разсърди още един човек, когото обичам, няма да мога да го понеса. — Вдигнах глава и го гледах, докато не го принудих да срещне очите ми.

Той се почеса по брадата.

— Лятото беше много дълго и за двама ни. Моли Ел за бури, за да отблъсне алените кораби завинаги.

Известно време поседяхме в мълчание.

— Понякога — каза накрая Сенч — е много по-лесно да умреш за краля си, отколкото да му отдадеш живота си.

Кимнах. Прекарахме остатъка от нощта в приготвяне на отровите, които щяха да ми трябват, за да убивам отново за своя крал.