Кралска поръчка

4Дилеми

Събудих се следобед. В стаята беше студено. Огънят бе угаснал. Потните ми дрехи лепнеха по тялото ми. С олюляване слязох в кухнята, похапнах и се върнах в леглото, като треперех от студ. По-късно някой влезе и се опита да разговаря с мен. Не помня какво ми рече, а само, че ме разтърсваше за рамото. Беше неприятно, но аз не му обърнах внимание.

Отново се събудих вечерта. В огнището бумтеше огън, до него грижливо бяха струпани цепеници. На придърпаната до леглото ми малка масичка имаше чиния с хляб, месо и сирене върху бродирана кърпа. Голямо гърне с билки на дъното чакаше да налея вътре вода от котела, който вдигаше пара на огъня. Край огнището бе поставена вана и на ръба й — сапун. До леглото видях чиста нощница. Не беше от моите. Но можеше и да ми стане.

Благодарността ми бе по-голяма от озадачението ми. Успях да стана и да се възползвам от всичко. Почувствах се много по-добре. Виенето на свят беше заменено с усещане за неестествена лекота, но хлябът и сиренето бързо се справиха с нея. Отварата имаше дъх на самодивско биле — мигновено заподозрях Сенч и се зачудих дали той не е бил онзи, който се опитваше да ме събуди. Но не, той ме викаше само нощем.

Тъкмо нахлузвах чистата нощница, когато вратата тихо се отвори и в стаята ми се вмъкна шутът. Носеше зимния си черно-бял костюм, който правеше безцветната му кожа още по-бледа. Дрехите му бяха от някаква копринена тъкан, толкова широки, че приличаше на пръчка в тях. Изглеждаше по-висок и още по-кльощав, ако това изобщо беше възможно. Както винаги, белите му очи ме смаяха, дори на фона на безкръвното му лице. Той ми се усмихна, после подигравателно ми се изплези.

— Значи си бил ти — казах и посочих с ръка около себе си. — Благодаря ти.

— Не — отрече шутът и поклати глава така, че светлата му коса се разтърси под шапката му. — Но помогнах. Благодаря, че си се изкъпал. Това облекчава задачата ми да се погрижа за теб. Радвам се, че си буден. Хъркаш отвратително.

Не обърнах внимание на иронията му, а отбелязах:

— Пораснал си.

— Да. И ти. И беше болен. И спа доста дълго. А сега си буден, изкъпан и нахранен. Въпреки това изглеждаш ужасно. Но вече не вониш. Сега е късен следобед. Интересуват ли те други очевидни факти?

— Сънувах те.

Той ме изгледа скептично.

— Нима? Колко трогателно. Не мога да кажа, че съм те сънувал.

— Липсваше ми — казах и се зарадвах на мимолетната изненада, която се изписа на лицето му.

— Колко забавно. Това обяснява ли защо самият ти толкова усърдно се правиш на шут?

— Предполагам. Седни. Разкажи ми какво съм пропуснал.

— Не мога. Крал Умен ме очаква. По-точно не ме очаква и тъкмо затова трябва да ида при него. Когато се почувстваш по-добре, би трябвало да го посетиш. Особено ако не те очаква. — Той рязко се завъртя, тръгна навън, после се обърна. Вдигна сребърните звънчета в края на смешно дългия си ръкав и ги разклати. — Сбогом, Фиц. Помъчи се да се справиш по-добре с опитите си да не позволиш да те убият. — Вратата безшумно се затвори след него.

Бях сам. Налях си втора чаша чай и отпих. Вратата отново се отвори. Вдигнах поглед в очакване на шута. Лейси надникна вътре и каза:

— А, той бил буден. — После продължи по-строго: — Защо не каза колко си уморен? Направо ме уплаши до смърт, цял ден да спиш така. — И без да чака покана, се втурна в стаята с чисти чаршафи и одеяла в ръце, следвана по петите от лейди Търпение.

— А, той бил буден! — възкликна тя, като че ли се беше съмнявала. Двете не обърнаха внимание на унижението ми да ме видят по нощница. Лейди Търпение седна на леглото, докато Лейси се засуети из стаята и започна да разтребва. Нямаше много за разтребване, ала тя събра мръсните съдове, разпали огъня, цъкна с език при вида на мръсната вода във ваната и разхвърляните дрехи. Отдръпнах се до огнището, докато тя оправяше леглото ми. После грабна мръсното бельо под мишница, с презрително изсумтяване огледа всичко и ни остави сами.

— Щях да разтребя — измърморих засрамено, но лейди Търпение като че ли не ме чу и властно посочи леглото. Неохотно си легнах. Струва ми се, че никога не съм се чувствал по-безпомощен. Тя го подчерта, като се наведе и подпъхна завивката ми.

— Сега за Моли — ненадейно каза Търпение. — Поведението ти е било непристойно. Използвал си слабостта си, за да я примамиш в стаята си. И ужасно си я разстроил с обвиненията си. Няма да го допусна, Фиц. Ако не беше толкова болен, щях да съм бясна. Но така или иначе съм много разочарована. Нямам думи за това как си измамил клетото момиче и си го подвел. Само ще заявя, че това повече няма да се случи. Ще се държиш почтено с нея, във всяко отношение.

Едно просто недоразумение между мен и Моли ненадейно се бе превърнало в сериозен проблем.

— Тук има някаква грешка — като се мъчех да говоря спокойно, отвърнах аз. — Ние с Моли ще се разберем сами. Не е станало нищо особено.

— Имай предвид кой си. Синът на принца не…

— Фиц — твърдо й напомних аз. — Аз съм Фицрицарин. Копелето на Рицарин. — Лейди Търпение се сепна. Отново почувствах колко много съм се променил, откакто бях напуснал Бъкип. Вече не бях момче, за да ме наглежда и надзирава. Тя трябваше да ме приеме такъв, какъвто съм. И все пак се помъчих да смекча тона си. — Не съм законен син на принц Рицарин, милейди.

Тя седна в края на ръба на леглото и ме погледна. Кафявите й очи срещнаха моите. Под нейното лекомислие и разсеяност се криеше душа, способна да изпитва много по-остра мъка и разкаяние, отколкото бях предполагал.

— Мислиш ли, че някога бих могла да го забравя? — промълви Търпение.

Гласът ми секна в гърлото. Не успях да й отговоря. Спаси ме завръщането на Лейси. Водеше двама прислужници и две момчета. Те отнесоха ваната и съдовете ми, а тя постави на масичката поднос с дребни сладки и две чаши и запари още чай. Двамата с лейди Търпение мълчахме. Лейси напълни чашите и седна с вечното си ръкоделие в ръце.

— Това е нещо повече от недоразумение тъкмо защото си такъв — върна се на темата лейди Търпение, сякаш изобщо не се бях осмелил да я прекъсна. — Ако беше просто чирак на Федрен или коняр, щеше да си свободен да ухажваш и да се ожениш, за която поискаш. Но ти не си, Фицрицарин Пророк. Ти си от кралски произход. Дори копелетата — тя леко се запъна на думата — от този род трябва да съблюдават определени обичаи. И да спазват известна дискретност. Помисли за положението си в кралския дом. Трябва да получиш разрешение от краля, за да се ожениш. Знаеш го, разбира се. Учтивостта е изисквала да осведомиш крал Умен за намерението си да ухажваш момичето, така че той да може да ти каже дали е доволен. Кралят щеше да обмисли въпроса от всички страни. Дали моментът е подходящ да се ожениш? Дали е изгодно за престола? Другата страна отговаря ли на изискванията, или има вероятност да избухне скандал? Ухажването ще ти попречи ли да изпълняваш задълженията си? Приемлив ли е произходът на дамата? Кралят иска ли да имаш наследници?

Удивлението ми растеше с всеки неин следващ въпрос. Отпуснах се върху възглавниците и зареях поглед в драпериите на леглото. Никога не се бях замислял да ухажвам Моли. Детската ни дружба бе прераснала в по-дълбоко приятелство. Знаех за какво копнее сърцето ми, ала главата ми нито за миг не беше престанала да го обмисля. Тя с лекота прочете мислите по лицето ми.

— Спомни си също, Фицрицарин, че вече си положил клетва пред друг. Животът ти принадлежи на твоя крал. Какво ще предложиш на Моли, ако се ожениш за нея? Останките му ли? Миговете, в които не трябваш на краля? Мъжът, който е посветил живота си на краля, няма време за почти нищо друго. — От очите й внезапно бликнаха сълзи. — Някои жени са готови да приемат и малкото, което такъв мъж честно може да им предложи, и да се задоволят с него. За други това не е достатъчно. И никога няма да бъде. Трябва… — Лейди Търпение се поколеба и думите сякаш насила се изтръгнаха от устата й. — Трябва да помислиш за това. Един кон не може да носи две седла. Колкото и да му се иска… — Гласът й замря. Тя затвори очи, като че ли изпитваше болка. После си пое дъх и продължи енергично, като че ли изобщо не бе спирала: — Още нещо, Фицрицарин. Моли е или поне е била жена с бъдеще. Тя има занаят и майсторски го владее. Предполагам, че ще успее да си върне изгубеното, след като спечели достатъчно пари. А ти? Какво ще й дадеш? Пишеше добре, но не притежаваш истински способности на писар. Справяш се в конюшнята, да, но не си печелиш хляба с това. Ти си копеле на принц. Живееш в замъка, хранят те и те обличат. Но нямаш установена издръжка. Тази стая може и да е удобна, само че е за сам човек. Но ти не възнамеряваш да доведеш Моли тук, нали? И сериозно ли смяташ, че кралят ще ти позволи да напуснеш Бъкип? И дори да ти разреши, ами после? Нима ще живееш при жена си, ще ядеш нейния хляб и ще лентяйстваш? Или ще се задоволиш да изучиш нейния занаят и да й помагаш?

Тя най-после замълча. Не очакваше да отговоря на нито един от въпросите й. Не се и опитах. Търпение си пое дъх и продължи.

— Постъпил си като безразсъдно момче. Зная, че не си го направил с лоши помисли, и трябва да се погрижим никой да не пострада. Особено Моли. Ти си израснал сред клюките и интригите на кралския двор. За разлика от нея. Нима ще допуснеш да я обявят за твоя любовница или още по-зле, за блудницата на замъка? Бъкип от много години е мъжки двор. Кралица Желана беше… кралицата, но не водеше публичен живот като кралица Постоянство. Сега в Бъкип отново имаме кралица. Нещата тук се промениха, както сам ще се убедиш. Ако наистина се надяваш да направиш Моли своя жена, тя трябва да влезе в двора постепенно. Иначе ще се окаже изолирана сред любезно кимащи хора. Казвам ти го честно, Фицрицарин. Не искам да съм жестока към теб. Но е много по-добре да съм жестока към теб сега, отколкото Моли цял живот да бъде подложена на небрежна жестокост. — Говореше абсолютно спокойно, погледът й не се откъсваше от очите ми.

Накрая спря и ме изчака да попитам безнадеждно:

— Какво трябва да направя?

За миг тя сведе очи към ръцете си, после отново срещна погледа ми.

— Засега нищо. Буквално. Взех Моли за своя камериерка. Доколкото мога, я уча на дворцови обноски. Тя е способна ученичка, както и изключително приятна учителка по въпросите на билките и благоуханията. Ще накарам Федрен да я научи на писмо — нещо, за което момичето има голямо желание. Но засега не бива да има нищо повече. Жените в двора трябва да я приемат като моя камериерка — а не като твоя любовница. След време можеш да започнеш да се срещаш с нея. Но засега ще е непристойно да оставате насаме и изобщо да се опитваш да я виждаш.

— Но аз трябва да поговоря насаме с нея. Само веднъж, за малко. После обещавам, че ще спазвам твоите правила. Тя си мисли, че нарочно съм я заблудил, Търпение. Мисли си, че снощи съм бил пиян. Трябва да й обясня…

Ала Търпение клатеше глава още преди да свърша първото си изречение и продължи, докато най-после не млъкнах.

— Вече и без това плъзнаха слухове, защото дойде да те търси. Аз уверих всички, че Моли е търсела мен, тъй като имала трудности и майка й била камериерка на лейди Изтравниче в двора на кралица Постоянство. Което е вярно и следователно тя наистина има право да ме потърси, защото нима лейди Изтравниче не ми беше приятелка, когато за пръв път дойдох в Бъкип?

— Наистина ли си познавала майката на Моли? — попитах любопитно.

— Не точно. Когато пристигнах в Бъкип, тя вече беше напуснала, за да се ожени за един свещар. Но познавах лейди Изтравниче и тя се държеше мило с мен. — С тези думи Търпение изчерпа въпроса ми.

— Но не може ли да дойда в твоите покои, за да поговоря насаме с нея и…

— Няма да допусна да избухне скандал! — категорично заяви тя. — Ти имаш врагове в двора, Фиц. Няма да позволя Моли да се превърне в тяхна жертва в опитите им да ти нанесат удар. Достатъчно ясна ли съм?

Беше достатъчно ясна, при това за неща, от които бях смятал, че си няма представа. Какво знаеше за враговете ми? Дали предполагаше, че се касае за обикновена вражда? Макар че и това щеше да е достатъчно в кралския двор. Замислих се за Славен и неговите лукави остроумия, за това как по време на празник се обръщаше, прошепваше нещо на своите блюдолизци и те се подсмихваха и тихо отвръщаха на духовитостта му. Замислих се за това, че ще се наложи да го убия.

— По стиснатите ти зъби виждам, че си разбрал. — Лейди Търпение се изправи и остави чашата си на масата. — Хайде, Лейси, най-добре е да оставим Фицрицарин да почива.

— Поне й кажи да не ми се сърди — помолих я аз. — Кажи й, че снощи не съм бил пиян. Кажи й, че не съм искал да я заблуждавам, нито да й причиня зло.

— Няма да предам такова съобщение! Нито пък ти, Лейси! Да не мислиш, че не забелязах намигането ти? Настоявам и двамата да спазвате благоприличието. Не го забравяй, Фицрицарин. Ти не познаваш Моли. Тя също не те познава. Така трябва да бъде. Да вървим, Лейси. Искам тази нощ да си починеш, Фицрицарин.

Оставиха ме сам. Опитах се да уловя погледа на Лейси и да спечеля подкрепата й, ала тя се извърна. Вратата се затвори след тях и аз се отпуснах на възглавниците. Помъчих се да не позволя на ума си да протестира срещу забраните, които ми бе наложила лейди Търпение. Колкото и да беше досадно, тя имаше право. Можех само да се надявам, че Моли ще приеме поведението ми за благоразумно, а не за измамно или презрително.

Станах от леглото и отидох да разпаля огъня. После се огледах. След месеците, прекарани в Планинското кралство, стаята ми се струваше мрачна. Най-луксозната украса беше един доста прашен гоблен, изобразяващ крал Мъдрост, който се сприятелява с Праотците. Бях го получил заедно със стаята, наред с кедровия скрин до леглото. Критично се втренчих в гоблена. Той бе стар и изяден от молци. Виждах защо са го захвърлили тук. Когато бях по-малък, от него сънувах кошмари. Изтъкан в стар стил, крал Мъдрост изглеждаше силно издължен, докато Праотците не приличаха на нито една твар, която бях виждал. На широките им плещи имаше нещо като криле. А може и да бяха ореоли.

Задрямах. Събуди ме въздушно течение. Тайната врата до огнището, която водеше към покоите на Сенч, бе широко отворена. Сковано се изправих, протегнах се и се изкачих по каменното стълбище. Първия път, когато го бях направил, бях облечен по абсолютно същия начин — само по нощница. Бях последвал един страшен старец със сипаничаво лице и остри като на гарван очи. Той ми беше предложил да ме научи да убивам хора. Освен това безмълвно ми бе предложил приятелство. Бях приел и двете предложения.

Каменните стъпала бяха студени. Над свещниците на стените имаше паяжини, прах и сажди. Което показваше, че чистачките не стигаха дотук. Нито до покоите на Сенч. Както винаги, там цареше приятен хаос. В единия край на стаята му се намираше работният му кът — гол каменен под и огромна маса. Върху нея цареше обичайният безпорядък: хавани и чукала, лепкави съдове с храна за катерицата Слинк, гърненца със сушени билки, плочки и свитъци, лъжици, щипци и почерняло котле, от което се вдигаше зловонна пара.

Ала Сенч не бе там. Видях го в другия край на стаята, където имаше мек стол и огнище с бумтящ огън. Килимите на пода се застъпваха, пламъците хвърляха отблясъци по стъклената купа с ябълки и гарафата вино върху изящно резбованата маса. Сенч удобно седеше на стола и повдигаше към светлината частично развит свитък. Дали го държеше по-далеч от носа си, отколкото преди? И дали мършавите му ръце бяха още по-съсухрени? Зачудих се дали е остарял през месеците на моето отсъствие, или досега просто не съм обръщал внимание? Сивият му вълнен кафтан изглеждаше изтъркан, както винаги, дългата му сива коса, която се спускаше по раменете му, сякаш имаше същия цвят. Както обикновено, мълчаливо изчаках да благоволи да вдигне поглед и да ме забележи. Някои неща се променяха, други обаче — не.

Той най-после отпусна свитъка и погледна към мен. Имаше зелени очи и светлият им цвят винаги ме изненадваше на фона на пророческите му черти. Въпреки напомнящите на сипаница белези по лицето и ръцете му, незаконно рожденият му произход личеше също толкова ясно, колкото моя. Предполагам, че можех да го смятам за дядо, но връзките между чирак и учител бяха по-близки от кръвното родство. Сенч ме измери с поглед и аз засрамено се сковах.

— Ела на светло, момко — сериозно нареди той.

Направих десетина крачки напред и плахо спрях. Сенч внимателно ме разглеждаше, също както бе проучвал свитъка.

— Ако двамата с теб бяхме амбициозни предатели, щяхме да се погрижим хората да забележат приликата ти с Рицарин. Мога да те науча да заемаш присъщата му поза, а ти и без това имаш неговата походка. Мога да ти покажа как да се гримираш, за да изглеждаш по-възрастен. На ръст си почти колкото него. Можеш да усвоиш неговия начин на изразяване и смеха му. Без никой да се усети, постепенно и скришом можехме да си спечелим влияние. И един ден можехме да вземем властта.

Той замълча.

Бавно поклатих глава. После и двамата се усмихнахме и аз се приближих, за да седна на плочите в краката му. Огънят приятно топлеше гърба ми.

— Такъв ми е занаятът — въздъхна Сенч и отпи глътка вино. — Трябва да мисля за тия неща, защото знам, че ще го направят други. Някой ден, рано или късно, някой дребен благородник ще реши, че му е хрумнала блестяща идея и ще дойде при теб. Само почакай и ще се убедиш, че съм прав.

— Моля се да грешиш. До гуша ми дойде от интриги, Сенч, и не се справих с играта толкова добре, колкото бях очаквал.

— Не се справи зле, особено с картите, които получи. Оцеля. — Той впери очи в огъня. Помежду ни почти осезаемо увисна въпрос. Защо крал Умен бе разкрил на принц Славен, че съм неговият професионален убиец? Защо ме беше поставил в такова положение, че да докладвам и да получавам заповеди от човек, който желаеше смъртта ми? Дали ме бе предал на Славен, за да разсее другите му недоволства? И ако бях жертваната пионка, защо продължавах да играя ролята на примамка и да разсейвам вниманието на по-младия принц? Мисля, че дори Сенч не можеше да отговори на всичките ми въпроси и задаването на който и да е от тях щеше да е равносилно на черно предателство спрямо онова, което двамата се бяхме заклели да сме: кралски люде. Ние отдавна бяхме поверили живота си на Умен за защитата на кралското семейство. Не беше наша работа да оспорваме начина, по който бе решил да ни пожертва. Това означаваше измяна.

Сенч вдигна гарафата и напълни очакващата ме чаша с вино. Известно време разговаряхме за неща, които не бяха от значение за никой друг, освен за нас, и тъкмо поради тази причина ни бяха още по-скъпи. Попитах за Слинк, а той неловко изрази съболезнованията си за смъртта на Носльо. Зададе ми няколко въпроса, които ми дадоха да разбера, че му е известно всичко, което бях докладвал на Искрен, наред с много от клюките, разпространявани в конюшнята. Сенч ме информира за по-маловажните слухове от замъка и за всички събития, които бях пропуснал по време на отсъствието си. Ала когато го попитах какво мисли за Кетрикен, нашата престолонаследница, лицето му помръкна.

— Предстои й тежък път. Тя идва в двор без кралица, където самата тя едновременно е и не е такава. Идва в опасно време в кралство, изправено пред пирати и граждански междуособици. Но най-трудното за нея е, че идва в двор, който не разбира нейната представа за кралския живот. Отрупана е с тържества и събирания в нейна чест. Кетрикен е свикнала да излиза сред своя народ, сама да се грижи за градините, становете и ковачницата си, да решава спорове и да се жертва, за да спестява трудности на поданиците си. Тук се е озовала в общество, състоящо се единствено от благородници, привилегировани и богаташи. Тя не разбира страстта към вино и екзотични ястия и перченето със скъпи одежди и накити, които са целта на тези събирания. И затова не се „представя добре“. Тя е красива жена, но е прекалено едра, прекалено мускулеста, прекалено светлокоса в сравнение с бъкипските жени. Като боен жребец сред ловни коне. Има добро сърце, но не зная дали е способна да изпълнява задълженията си, момко. Честно казано, съжалявам я. Кетрикен дойде тук съвсем сама. Малцината, които я придружаваха, отдавна се завърнаха в Планините. Тя е много самотна, въпреки ония, които търсят нейното благоволение.

— Ами Искрен? — загрижено попитах аз. — Нищо ли не прави, за да я спаси от самотата, да я научи на нашите обичаи?

— Искрен няма време за нея — откровено отвърна Сенч. — Той се опита да го обясни на крал Умен, преди да уредят брака му, но ние не го послушахме. С крал Умен разчитахме на политическата изгода, която обещаваше Кетрикен. Аз просто забравих, че в този двор завинаги ще се появи жена. За Искрен тя е тежко бреме. Ако бяха обикновени хора, с времето щяха искрено да се обикнат. Но сега трябва да полагат всички усилия да си придават вид за пред хората. Скоро ще трябва да създадат наследник. Нямат време да се опознаят, та камо ли да се обикнат. — Той сигурно бе забелязал изписалата се на лицето ми мъка, защото прибави: — С кралските особи винаги е така, момко. Рицарин и Търпение бяха изключението, което потвърждава правилото. И платиха за това щастие с цената на политическа нецелесъобразност. Беше нещо нечувано престолонаследникът да се ожени по любов. Сигурен съм, че около теб постоянно се изтъква колко глупаво са постъпили.

— И винаги съм се чудил дали чуждото мнение го е интересувало.

— Струваше му скъпо — тихо отвърна Сенч. — Според мен той не се разкайваше за решението си. Но беше престолонаследник. Ти нямаш неговите възможности.

Започваше се. Бях подозирал, че знае всичко. И нямаше смисъл да се надявам, че няма да каже нищо. Усетих, че лицето ми бавно се изчервява.

— Моли.

Сенч замислено кимна.

— Когато сте се срещали в града и ти си бил повече или по-малко дете, връзката ви е можела и да не се вземе под внимание. Но сега те смятат за мъж. Когато тя дойде да те търси, хората започнаха да се чудят и да гадаят. Търпение с изключителна гъвкавост сложи край на слуховете и овладя положението. Не че аз щях да оставя тази жена в замъка, ако бях на нейно място. Но тя се справи добре.

— „Тази жена“… — повторих оскърбено. Ако беше казал „тази блудница“, нямаше да се чувствам по-обиден. — Грешиш, Сенч. Всичко започна като дружба, много отдавна, и ако изобщо някой е виновен за… за развитието на нещата, това съм аз, не Моли. Винаги съм смятал, че приятелите ми в града, че времето, което прекарвах като „Новия“, са си само мои. — Запънах се, осъзнал глупостта на думите си.

— Да не си мислил, че можеш да водиш два живота? — Тихо, ала не и внимателно попита той. — Ние принадлежим на краля, момко. Ние сме кралски люде. Животът ни принадлежи на краля. Всеки миг, всеки ден, наяве и насън. Нямаш време за собствени грижи. Само за негови.

Размърдах се и вперих очи в огъня. Замислих се за онова, което знаех за Сенч. Срещах се с него тук, по тъмно, в тази тайна стая. Никога не го бях виждал из Бъкип. Никой не споменаваше името му пред мен. Сегиз-тогиз напускаше уединението си, преоблечен като лейди Дайми. Веднъж заедно бяхме присъствали на онова първо ужасно претопяване във Фордж. Ала дори тогава го бяхме направили по заповед на краля. Какъв живот водеше Сенч? Стая, хубаво вино и храна, катерица за другар. Той беше по-голям брат на Умен. Но поради незаконно рождението му тронът завинаги щеше да му е недостъпен. Дали неговият живот предвещаваше какъв ще е моят?

— Не.

Не бях казал нищо, но докато се бях взирал в лицето му, Сенч беше прочел мислите ми.

— Аз сам избрах този живот, момко. След като допуснах грешка с един разтвор и той избухна и ме обезобрази. Някога бях красив. И суетен. Почти колкото Славен. Когато обезобразих лицето си, ми се искаше да съм мъртъв. Месеци наред не напусках покоите си. Когато накрая излязох, бях преоблечен, не като лейди Дайми, не, това беше по-късно. Но бях скрил лицето и ръцете си. Напуснах Бъкип. За дълго. И когато се върнах, някогашният красив млад мъж беше умрял. Като мъртвец се оказах по-полезен за семейството си. И с това историята не свършва, момко. Знай обаче, че сам избрах този живот. Не ми го наложи Умен. Твоето бъдеще може да е различно. Но не си въобразявай, че принадлежи на теб.

Обзе ме любопитство.

— Затова ли Рицарин и Искрен са знаели за теб, но не и Славен?

Сенч се усмихна странно.

— Ако щеш вярвай, но аз бях нещо като любим чичо на двете по-големи момчета. Дори се грижех за тях. Но след като бях обезобразен, започнах да страня и от тях. Славен изобщо не ме познаваше. Майка му се ужасяваше от сипаницата. Струва ми се, че вярваше на всички легенди за Пъпчивия, предвестник на болести и нещастия. Освен това изпитваше почти суеверен страх от всеки с някакъв недъг. Можеш да го видиш в отношението на Славен към шута. Тя никога не взимаше куца прислужница или дори слуга с липсващ пръст. Така. След завръщането ми изобщо не ме представиха на кралицата, нито на детето, което тя роди. Рицарин стана престолонаследник на Умен и аз бях една от тайните, които му разкриха. Смаях се, когато се оказа, че той ме помни и съм му липсвал. Още същата вечер доведе Искрен да ме види. Трябваше да им се скарам.

Как да им дам да разберат, че не бива да идват при мен щом им скимне? Хлапаци. — Той поклати глава и се усмихна на спомена.

Не мога да обясня ревността, която ме прободе. Насочих темата на разговора обратно към мен.

— Как според теб трябва да постъпя?

Сенч отпи от виното си и се замисли.

— Засега Търпение ти е дала добър съвет. Не обръщай внимание на Моли или я избягвай, но не очевидно. Ако я срещнеш, отнасяй се към нея така, като че ли просто е нова слугиня, но не фамилиарно. Не я търси. Посвети се на престолонаследницата. Искрен ще се зарадва, че има кой да я разсейва. Кетрикен ще се зарадва на приятелско лице. И ако наистина искаш да спечелиш разрешение да се ожениш за Моли, в лицето на престолонаследницата ще имаш силен съюзник. Докато я развличаш, също ще я пазиш. Имай предвид, че е в интерес на някои хора Искрен да няма наследник. Това са същите, които няма да се зарадват, ако имаш деца. Така че внимавай и бъди нащрек.

— Това ли е всичко? — попитах обезсърчено.

— Не. Почини си. Славен с корен от гибелниче ли се опита да те убие? — Кимнах и той поклати глава с присвити очи. Сетне ме погледна право в очите. — Ти си млад. Може би ще се възстановиш, почти напълно. Познавам още един човек, който се спаси. Но трепереше през остатъка от живота си. Забелязвам признаците на отровата и в теб. Няма да личат много, ще ги забелязват само онези, които те познават добре. Обаче не се преуморявай. Изтощението ще ти носи треперене и замъглено зрение. Ако се пресилиш, ще получиш припадък. Никой не бива да знае за тази ти слабост. Най-доброто поведение е да се държиш така, че никога да не я проявяваш.

— Затова ли в чая имаше самодивско биле? — излишно попитах аз.

Той повдигна вежди.

— Какъв чай?

— Може да е бил шутът. Когато се събудих, в стаята ми имаше храна и чай…

— Ами ако е бил Славен?

Трябваше ми известно време, за да смеля думите му.

— Можели са да ме отровят.

— Но не са те отровили. Този път. Не, не бях аз, не е бил и шутът. А Лейси. Шутът те откри и кой знае защо, каза на Търпение. Докато тя се суетеше, Лейси тихо уреди всичко.

Мисля, че тайно те смята за също толкова разсеян, колкото господарката й. Само й дай и най-малката възможност и тя ще се заеме да подреди живота ти. Колкото и добри да са нейните намерения, ти не можеш да си го позволиш, Фиц. Убиецът има нужда от уединение. Сложи си резе на вратата.

— Фиц ли? — учудих се аз.

— Така се казваш. Фицрицарин. Вече ще те наричам така. Започва да ми писва от това „момко“.

Сведох глава. Продължихме да разговаряме за други неща. Прибрах се в стаята си около час преди изгрев-слънце. Легнах си, ала сънят ми бягаше. Винаги бях потискал тайния гняв, който изпитвах от положението си в двора. Сега той отново се разгоря в мен и не успях да си почина. Отметнах одеялото и облякох омалелите си дрехи, излязох от замъка и слязох в града.

Студеният влажен вятър бе като мокър шамар през лицето. Увих се в плаща си и си сложих качулката. Крачех бързо и избягвах заледените участъци по стръмния път. Опитвах се да не мисля, ала енергичният ход разпалваше колкото плътта ми, толкова и гнева ми. Мислите ми танцуваха като буен кон.

Когато пристигнах тук, Бъкип беше мръсно пренаселено градче. През последните десет години се бе разраснал и бе придобил известен блясък, макар че корените му продължаваха да си личат. Хубавият дълбок залив привличаше търговските кораби. По на север, където река Бък се вливаше в морето, бреговете бяха по-ниски и оттам търговските гемии проникваха чак до Вътрешните херцогства. Районът около речното устие често се наводняваше и реката местеше коритото си. Затова хората от града живееха скупчени на стръмните скали над пристанището като птиците на Яйчени скали. Това обясняваше тесните, зле настлани улички, които лъкатушеха надолу към водата. Къщите, дюкяните и хановете смирено се притискаха към скалите в опит да се скрият от почти постоянните ветрове. По-нависоко се издигаха яки дървени сгради с основи, вкопани дълбоко в скалата, ала аз не познавах обитателите на този богаташки квартал. Като малък бях тичал и играл сред по-скромните дюкяни и моряшки странноприемници близо до самото море.

Докато вървях, си мислех, че за двама ни с Моли е щяло да е по-добре, ако изобщо не се бяхме сприятелили. Бях изложил на риск репутацията й и ако не престанех да я задявам, тя най-вероятно щеше да стане мишена за злобата на Славен. Що се отнасяше до самия мен, мъката, която бях изпитвал при мисълта, че с леко сърце ме е зарязала заради друг, бе само драскотина в сравнение с кървящата рана да зная, че ме смята за лъжец.

Откъснах се от мрачните си размисли и видях, че предателските ми крака са ме отвели до самата врата на свещарницата. Сега тя бе дюкян за чай и билки. Тъкмо от какъвто се нуждаеше градът — поредният дюкян за чай и билки. Зачудих се какво е станало с кошерите на Моли. С болка осъзнах, че за нея чувството за загуба трябва да е десет… не, сто пъти по-ужасно. Твърде спокойно бях приел, че Моли е изгубила баща си, а с него и прехраната, и бъдещето си. Твърде спокойно бях приел промяната, която я правеше слугиня в замъка. Слугиня. Стиснах зъби и продължих напред.

Безцелно се заскитах из града. Въпреки мрачното си настроение забелязах, че за половин година са се променили много неща. Дори в този студен зимен ден около мен кипеше живот. Корабостроителството беше привлякло хора, а това означаваше повече търговия. Отбих се в една кръчма, в която от време на време изпивахме по чашка бренди с Моли, Дирк и Кери — обикновено от най-евтиното, къпиново. Седнах сам и мълчаливо изпих малката си бира. Хората около мен си говореха и научих много неща. Оказа се, че разрастването на града не се дължи само на корабостроителството. Искрен обявил, че търси моряци за бойните си кораби. На призива се отзовали много хора, мъже и жени от всички Крайбрежни херцогства. Някои имали да уреждат вражда, да отмъщават за свои близки, убити или претопени от пиратите. Други търсели приключения и се надявали на плячка, а трети просто идвали от опустошени села и нямали друг избор. Едни били от рибарски или търговски семейства и имали опит в морското дело. Други били бивши пастири и земеделци от плячкосаните селища. Това нямаше значение. Всички се бяха стекли насам, горящи от нетърпение да пролеят пиратска кръв.

Засега мнозина били настанени в стари складове. Ход, бъкипската учителка по бойно майсторство, ги учела да боравят с оръжие и отсявала годните за Искреновите кораби. На другите предлагали да ги вземат за ратници. Именно те увеличавали броя на местните жители и претъпквали хановете, кръчмите и гостилниците. Чух и оплаквания, че някои от хората, които идвали да постъпят на бойните кораби, били островитяни, прогонени от алените кораби, които сега заплашваха собствените ни брегове. Те също твърдели, че са жадни за мъст, ала малцина в Шестте херцогства им вярвали и дори не ги приемали в някои заведения. Това създаваше опасно напрежение в оживената кръчма. С насмешка обсъждаха случая с някакъв островитянин, който предния ден бил пребит на пристанището. Никой не повикал градската стража. Когато разговорът стана още по-отвратителен и започнаха да твърдят, че тези островитяни до един били шпиони и щяло да е най-разумно да ги изгорят, вече не можех да издържам и си тръгнах. Нима нямаше къде да ида и поне за час да остана далеч от подозрения и интриги?

Закрачих сам по зимните улици. Наближаваше буря. Безмилостният вятър бродеше из мрачните сокаци и вещаеше сняг. Същият свиреп студ бушуваше и в душата ми и заплашваше да изригне навън. Нямаха право да се отнасят така с мен. Не бях роден, за да съм само инструмент в ръцете им. Имах право свободно да изживея живота си, да стана такъв, за какъвто бях създаден. Нима си мислеха, че могат да ме покорят на волята си и да ме използват за каквото си искат? Не. Щеше да дойде мигът. Моят миг.

Към мен бързо се приближаваше минувач, скрил лице под качулката си. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Мъжът пребледня, рязко се обърна и забърза в обратната посока. Е, можеше да върви където си иска. Никога не бях изпитвал такъв гняв. Вятърът брулеше косата ми и се опитваше да ме вледени, но аз само закрачих още по-енергично и усетих, че силата на омразата ми нараства. Тя ме мамеше и аз я последвах като миризма на прясна кръв.

Завих зад поредния ъгъл и се озовах на пазара. Заплашени от приближаващата се буря, по-бедните търговци събираха стоката си от проснатите на земята одеяла и рогозки. Други спускаха капаците на сергиите си. Продължих, без да забавям ход. Хората ми правеха път. Не ме интересуваше дали ме зяпат.

Стигнах до сергията на търговеца на животни и се изправих лице в лице със самия себе си. Той беше мършав, с мрачни тъмни очи. Стрелна ме с поглед и сякаш ме обля с вълни на омраза. Сърцата ни затуптяха в един и същ ритъм. Усетих, че горната ми устна потреперва, сякаш за да оголя смешните си човешки зъби. Овладях чувствата си. Ала затвореното в клетката вълче с мръсносива козина не откъсваше очи от мен и наистина повдигна черната си устна и се озъби. „Мразя те. Всичките мразя. Хайде, приближи се. Ще те убия. Ще ти изтръгна гръкляна, след като прехапя сухожилията ти. Ще те изкормя. Мразя те.“

— Искаш ли нещо?

— Кръв — тихо отвърнах аз. — Искам твоята кръв.

— Какво?

Откъснах очи от вълка и погледнах човека. Беше мазен и мръсен. И вонеше, в името на Ел, как вонеше! Смърдеше на пот и нечистотии. Бе увит в зле обработени кожи, от които също се носеше зловоние. Имаше малки очи на пор, жестоки, мръсни ръце и на колана му висеше дъбова тояга с пиринчен обков. Едва се сдържах да не я грабна и да не му пръсна мозъка с нея. Носеше дебели ботуши. Той се приближи към мен и аз стиснах с ръце плаща си, за да не го убия.

— Вълка — успях да кажа. Гласът ми бе гърлен, задавен. — Искам вълка.

— Сигурен ли си, момко? Той е опасен. — Търговецът подритна клетката с крак и аз се хвърлих към ботуша му, блъснах зъби в дървените решетки, пак ударих муцуната си, ала не ме беше грижа — стига да можех да се докопам до него, щях да го разкъсам.

„Не. Махни се, излез от ума ми.“ Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Търговецът ме погледна странно.

— Знам какво искам. — Говорех спокойно — отказвах да изпитам вълчите чувства.

— Знаеш значи, а? — Мъжът ме гледаше преценяващо. Щеше да ми поиска колкото сметнеше, че мога да си позволя. Омалелите ми дрехи не му харесаха, нито възрастта ми. Но предполагах, че вълкът отдавна е при него. Бе се надявал да го продаде като кутре. А сега имаше нужда от все повече храна. От своя страна, аз нямах много пари. — За какво ти е? — небрежно попита той.

— За бой — отвърнах безразлично. — Мършав е, обаче може да му е останал малко хъс.

Вълкът изведнъж се хвърли срещу решетките, широко разтворил паст. Зъбите му блестяха. „Ще ги убия, ще ги убия всичките, ще им изтръгна гръкляните, ще им разпоря търбусите…“

„Мълчи, ако искаш да получиш свободата си.“ Мислено го побутнах и вълкът отскочи назад като ужилен, заотстъпва към дъното на клетката и се сви там с оголени зъби, но с подвита опашка. Обзе го неувереност.

— За кучешки боеве, а? О, здравата ще се бие. — Търговецът пак срита клетката с дебелия си ботуш, ала вълкът не реагира. — Ще ти донесе много пари. По-коварен е и от росомаха. — Той отново ритна клетката, този път по-силно. Животното се сви още по-уплашено.

— Как ли не — отвърнах презрително. И сякаш изгубил интерес, се обърнах настрани и заразглеждах кафезите с птици. Гълъбите изглеждаха така, като че ли полагаха добри грижи за тях, но две сойки и една врана бяха натъпкани в мръсна малка клетка, пълна с парчета разлагащо се месо и курешки. Враната приличаше на просяк с черни дрипи. „Кълвете лъскавото бръмбарче — предложих им аз. — Може да се измъкнете на свобода.“ Враната не помръдна, скрила глава дълбоко под крилото си, но едната сойка подхвръкна и започна да кълве металното лостче, което държеше вратичката затворена. Отново погледнах към вълка.

— И без това нямах намерение да го използвам за бой. Просто искам да го хвърля на кучетата за загрявка. Малко кръв ще им дойде добре.

— А, от него ще стане чудесен боец. Ето, виж. Виж какво ми направи преди няма и месец. Тъкмо се канех да му дам храна и той ме заръфа.

Търговецът нави ръкава си и показа мръсната си китка, покрита с полузараснали синкави белези.

Наведох се напред, сякаш леко заинтригуван.

— Май са инфектирани. Мислиш ли, че ще изгубиш ръката си?

— Не са инфектирани. Само дето бавно зарастват. Слушай, момко, наближава буря. Трябва да натоваря стоката си в каруцата и да си плюя на петите. Ще ми направиш ли предложение за тоя вълк? От него ще излезе отличен боец.

— Може да стане за меча примамка, но нищо повече. Ще ти дам… шест петачета. — Общо имах седем.

— Петачета ли? Става дума за сребърници, момко, най-малко. Виж какво хубаво животно. Поохрани го и ще наедрее. Още сега мога да взема шест петачета само за кожата му.

— Ами тогава давай, преди да е станал още по-крастав. И преди да реши да ти откъсне и другата ръка. — Наведох се към клетката, като мислено притисках вълка, и той още повече се сви. — Нещо ми изглежда болен. Господарят ми ще побеснее, ако го купя и кучетата се разболеят след като го разкъсат. — Вдигнах очи към небето. — Наистина наближава буря. По-добре да си вървя.

— Един сребърник, момко. И ти го давам.

В този момент сойката успя да повдигне лостчето. Вратичката на кафеза се отвори и птицата подскочи към нея. Небрежно застанах пред клетката. Зад себе си чух сойката да излита навън. „Вратата е отворена“ — казах на враната. Тя разтвори дрипавите си криле. Хванах кесията на колана си и замислено я подхвърлих в ръка.

— Един сребърник ли? Нямам сребърник. Но всъщност няма значение. Няма как да го откарам вкъщи. По-добре да не го купувам.

Сойките зад мен изхвърчаха във въздуха. Търговецът изруга и се хвърли към кафеза. Успях да му се изпреча така, че и двамата паднахме. Враната бе стигнала до вратичката. Освободих се от търговеца и скочих, като съборих кафеза, за да подплаша птицата. Тя изтощено размаха криле и успя да стигне до покрива на близкия хан. Когато търговецът се изправи, тя отново разпери криле и презрително изграчи. — Изгубих цял кафез птици! — обвинително започна мъжът, но аз вдигнах плаща си и му показах една дупка.

— Господарят ще ми вдигне скандал заради това!

Той погледна към враната. Птицата се скри от вятъра зад комина. Нямаше да може да я улови. Зад мен вълкът внезапно започна да вие.

— Девет петачета! — изпаднал в отчаяние, ненадейно предложи търговецът. Можех да се обзаложа, че този ден не е продал нищо.

— Казах ти, не мога да го закарам до вкъщи! — повторих аз. Вдигнах качулката си и хвърлих поглед към небето. — Бурята започва. — От небето вече се сипеха големи мокри снежинки. Беше прекалено топло, за да може снегът да замръзне, и прекалено студено, за да се стопи. Обърнах се и понечих да си тръгна.

— Дай ми проклетите си шест петачета! — яростно изрева търговецът.

Колебливо ги извадих.

— А ще го докараш ли до вкъщи? — попитах, докато той грабваше монетите от ръката ми.

— Сам си го закарай, момко. Ограби ме и го знаеш.

С тези думи той вдигна кафеза с гълъби и го качи в каруцата си. Последва го празният кафез на враната. Без да обръща внимание на гневните ми протести, търговецът се качи отпред и дръпна юздите на коня. Старото животно повлече скърцащата каруца в сгъстяващия се сняг и мрак. Пазарът бе опустял. Увити в плащовете си, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.

„И какво да правя сега с теб?“ — попитах вълка.

„Пусни ме да изляза. Освободи ме.“

„Не мога. Опасно е.“ Ако го пуснех в сърцето на града, вълкът никога нямаше да стигне жив до гората. Имаше твърде много кучета, които щяха да го разкъсат, твърде много хора, които щяха да го застрелят заради кожата му. Или защото бе вълк. Наведох се към клетката с намерението да я повдигна, за да видя колко тежи. Той се хвърли срещу мен с оголени зъби.

„Назад!“ — Изведнъж се ядосах. Беше заразно.

„Ще те убия. Ти си същият като него, човек. Ще ме държиш в тази клетка, нали? Ще те убия, ще ти разпоря търбуха и ще ти разкъсам червата.“

„Дръпни се назад!“ Силно го блъснах и той отново се сви в ъгъла. Звярът объркано заръмжа и заскимтя, но повече не ме нападна. Хванах клетката и я вдигнах. Беше тежка и уплашеното му мятане насам-натам не я правеше по-лека. Ала можех да я нося. Не много надалеч и не много дълго. Но с няколко почивки щях да стигна до покрайнините на града. Когато пораснеше, той навярно щеше да тежи колкото мен. Сега бе мършав и млад. По-млад, отколкото бях преценил на пръв поглед.

Притиснах клетката към гърдите си. Ако се хвърлеше върху мен, можех да пострадам. Ала той само скимтеше и се свиваше в другия край. Което още повече ме затрудняваше.

„Как те хванаха?“

„Мразя те.“

„Как те хванаха?“

Той си спомни бърлога и две братчета. Майка, която му носеше риба. Кръв и дим. Братята и майка му се превърнаха в смрадливи кожи за мъжа с ботушите. Измъкнаха го навън последен, хвърлиха го в клетка, която вонеше на порове, и го хранеха с леш. И омраза. Омразата беше най-силната му храна.

„Родил си се последен, щом майка ти те е хранила с риба.“

Той ми се нацупи.

Всички пътища водеха нагоре. Снегът започваше да лепне. Изтърканите ми ботуши се хлъзгаха по заледените павета, раменете ме боляха от тежестта на клетката. Уплаших се, че ще се разтреперя. Често се налагаше да си почивам. Когато спирах, твърдо отказвах да мисля какво всъщност правя. Опитвах се да се убедя, че няма да се обвържа с това вълче, нито с което и да било друго същество. Бях си го обещал. Просто щях да го нахраня и да го пусна някъде на свобода. Бърич никога нямаше да узнае. Нямаше да ме накаже с отвращението си. Отново вдигнах клетката. Кой би си помислил, че такова краставо вълче може да тежи толкова много?

„Не съм крастав. — Възмущение. — Бълхи. В клетката гъмжи от бълхи.“

Значи не си въобразявах, че ме сърбят гърдите. Прекрасно. Тази вечер пак трябваше да се къпя, ако не исках цяла зима да деля леглото си с бълхи.

Бях стигнал до края на града. Нататък имаше само няколко къщи и пътят ставаше още по-стръмен. Много по-стръмен. За пореден път оставих клетката на снега. Вълчето се сгуши в ъгъла, малко и нещастно. И гладно. Взех решение.

„Ще те извадя. Ще те нося на ръце.“

Никакъв отговор. Докато отварях вратичката, той внимателно ме наблюдаваше. Мислех, че ще се измъкне покрай мен и ще изчезне в нощта. Вълчето остана на мястото си. Пъхнах ръце вътре и го хванах за тила, за да го измъкна. Само за миг се озова отгоре ми, раззинал челюсти пред гърлото ми. Вдигнах ръка тъкмо навреме, за да пъхна лакът между зъбите му. Продължавах да го стискам за тила и да натискам лакътя си в устата му, по-дълбоко, отколкото му харесваше. Задните му крака задращиха по корема ми, но коженият ми елек бе достатъчно дебел. Двамата се търкаляхме в снега и ръмжахме като побъркани. Ала тежестта, опората и дългогодишният опит от боричкането с кучета бяха на моя страна. Приковах го по гръб и го притиснах под себе си. Главата му се мяташе и той ме наричаше с отвратителни имена, за които човеците нямат думи. Когато се умори, се отпуснах отгоре му. Хванах го за гърлото и се наведох, за да се вгледам в очите му. Вълчето разбра физическото послание. Прибавих: „Аз съм Вълка. Ти си Вълчо. Ще ми се подчиняваш!“

Дълго се взирах в очите му. Той се извърна, но аз продължих да го държа, докато не ме погледна отново и не видях промяната. Пуснах го, изправих се и се отдръпнах. Вълчо остана неподвижен. „Стани. Ела тук.“ Той се претърколи и се приближи, като влачеше корем по земята. Опашката му беше подвита между задните му крака. Когато стигна до мен, падна по хълбок, обърна корем и тихо заскимтя.

След малко омекнах. „Всичко е наред. Просто трябваше да се разберем. Не искам да ти сторя зло. Ела с мен.“ Пресегнах се да го почеша по гърдите, ала когато го докоснах, той изквича. Усетих червения проблясък на болката му.

„Къде си ранен?“

Видях обкованата с пиринч тояга на търговеца. „Навсякъде.“

Опитах се да внимавам, докато го опипвам. Стари струпеи, подутини по ребрата. Изправих се и свирепо изритах клетката от пътя ни. Той се приближи и се облегна на крака ми. „Гладен съм. Студено ми е. Страшно съм уморен.“ Чувствата му кървяха заедно с моите. Щом го докоснех, ми бе трудно да отличавам мислите си от неговите. Аз ли се гневях на отношението към него, или той? Реших, че няма значение. Внимателно го вдигнах и се изправих. Без клетката, плътно притиснат към гърдите ми, той изобщо не тежеше толкова много. Беше предимно козина и дълги растящи кости. Разкаях се за силата, която бях използвал срещу него, но знаех и че това е единственият език, от който разбира.

„Ще се погрижа за теб“ — насилих се да кажа.

„Топло“ — признателно си помисли Вълчо и аз спрях за малко, за да го увия в плаща си. Сетивата му подхранваха моите. Усещах собствената си миризма хиляди пъти по-силно, отколкото ми се искаше. Коне, кучета, дим, бира и парфюмът на лейди Търпение. Направих всичко възможно да изолирам съзнанието си от сетивата му. Гушнах го и го понесох по стръмния път към Бъкип. Знаех една изоставена колиба. Някога в нея бе живял старият свинар, чак зад хамбарите. Беше прекалено порутена и отдалечена, ала щеше да свърши работа. Щях да го скрия там, да му оставя кокали за гризане, варен овес и малко слама, върху която да спи. След седмица-две, най-много след месец, щеше да оздравее и да е достатъчно силен, за да се грижи сам за себе си. Тогава щях да го заведа на запад от Бъкип и да го пусна на свобода.

„Месо?“

Въздъхнах и обещах: „Месо“. Никога друго животно не бе усещало мислите ми толкова точно, нито беше изразявало своите толкова ясно. Добре че нямаше дълго да останем заедно. Добре че скоро щеше да си отиде.

„Топло“ — възрази той. Отпусна глава на рамото ми и заспа, опрял влажния си нос в ухото ми.