Кралска поръчка

16Искреновите кораби

Остатъкът от зимата измина толкова бързо, колкото се влачеше първата половина. Отделните части от моя живот бяха като мъниста и аз бях връвта, която минаваше през всичките. Струва ми се, че ако се бях замислил върху сложността на всичко, което правех, за да запазя тези части отделени едни от други, щях да го сметна за невъзможно. Ала тогава бях млад, много по-млад, отколкото предполагах, и някак си намирах енергия и време, за да го правя.

Денят ми започваше призори със сеанс с Искрен. Поне два пъти седмично участваха Бърич и неговите брадви. Но обикновено бяхме само двамата. Престолонаследникът работеше върху моето Умение, но не като Гален. Той ми измисляше конкретни задачи и ме обучаваше на тях. Научих се да гледам с неговите очи и да му давам да използва моите. Упражнявах се да усещам финия начин, по който манипулираше вниманието ми, и постоянно мислено да коментирам, за да го държа в течение на всичко около нас. Налагаше се да напускам кулата и да нося присъствието му със себе си като сокол на китката си, докато изпълнявах ежедневните си задължения. Отначало можех да поддържам връзката ни само по няколко часа, но постепенно започнах да споделям ума си с него дни наред. С времето обаче връзката отслабваше. Това не беше истинско предаване от мен към него, а установена чрез физически контакт връзка, която трябваше да се подновява. Въпреки това го възприемах като успех.

Прекарвах доста време в Градината на кралицата, местех пейки, статуи и саксии, докато накрая Кетрикен остана доволна. Винаги внимавах Искрен да е с мен през тези часове. Надявах се, че за него ще е от полза да види своята кралица така, както я виждат другите, особено във въодушевлението й от нейната Снежна градина. Румена и златокоса, целувана от вятъра и жизнерадостна — ето как му я показвах. Той я чу свободно да говори за удоволствието, което се надявала да му достави тази градина. Дали по този начин предавах доверието, което Кетрикен изпитваше към мен? Решително пропъждах тези неспокойни мисли. Взимах го със себе си и когато посещавах Търпение и Лейси.

Освен това се опитвах повече да го водя сред обикновените хора. Откакто бяха започнали тежките му задължения с Умението, той рядко можеше да си го позволи. Водех го в кухнята и стаята на стражниците, в конюшнята и в градските кръчми. От своя страна той ме насочваше към корабостроителниците, където наблюдавах довършването на неговите кораби. По-късно често посещавах кейовете, за да разговарям с екипажите. Накарах го да изслуша мърморенето на хората, които смятаха, че е предателство да се допускат бегълци от островите на нашите бойни кораби. За всеки беше ясно, че те имат опит в корабното дело. Мнозина от нашите негодуваха и не вярваха на пришълците. Не бях сигурен дали решението на Искрен да ги използва е разумно. Без да му кажа нищо за собствените си съмнения, аз само му разкрих мнението на хората.

Той бе с мен и когато се отбивах при Умен. Научих се да го посещавам късно сутрин или рано следобед. Уолас рядко ме пускаше лесно и в стаята като че ли винаги имаше други — слугини, които не познавах, или работници, които поправяха нещо. Нетърпеливо очаквах да получа възможност за разговор насаме, за да помоля краля за разрешение да се оженя. Шутът също винаги беше там и спази думата си да не показва приятелството ни пред чужди очи. Подигравките му бяха остри и язвителни и макар да знаех целта им, все пак успяваше да ме засрами или ядоса. Единственото ми удовлетворение бяха промените, които забелязах в кралските покои. Някой бе издрънкал на госпожа Чевръстка за състоянието им.

Насред Зимното празненство там беше пратена толкова голяма група прислужници, че те направо пренесоха веселието при него. Застанала с юмруци на кръста насред стаята, госпожа Чевръстка следеше всичко и гълчеше Уолас, че е допуснал нещата да стигнат до това положение. Очевидно той я бе уверявал, че лично се грижи за разтребването и прането, за да се опита да спести безпокойствата на краля. Аз прекарах един весел следобед там, защото глъчката събуди Умен и скоро той почти дойде на себе си. Кралят накара госпожа Чевръстка да млъкне, когато тя започна да укорява собствените си хора в немарливост, и поговори с тях, докато търкаха подовете, постилаха нови рогозки и мажеха мебелите с благоуханно масло. Госпожа Чевръстка натрупа истинска планина от юргани върху краля и нареди да отворят прозорците, за да проветрят стаята. Тя също усети миризмата на пепелта и кадилниците. Тихо предложих за почистването им да се погрижи Уолас, тъй като беше най-запознат с качествата на кадените билки. Когато се върна, той бе много по-кротък и разбран. Зачудих се дали знае точно какво въздействие оказва димът върху Умен. Но ако цялото това кадене не беше негово дело, тогава чие? С шута скришом разменихме не един многозначителен поглед.

Не само изтъркаха стаята, но и я осветиха с празнични свещи и гирлянди, чимшир и позлатени голи клони, обкичени с нашарени орехи. Това върна цвета на лицето на краля. Усетих тихото одобрение на Искрен. Когато същата вечер Умен слезе от стаята си при всички в Голямата зала и поиска да чуе любимите си музиканти и песни, приех това като лична победа.

Някои мигове бяха единствено мои — и не само нощите ми с Моли. Колкото можех по-често се измъквах от замъка, за да потичам и да половувам с моя вълк. Тъй като умовете ни бяха обвързани, никога не бях напълно откъснат от него, но простата мисловна връзка не може да се сравнява с дълбокото удоволствие от споделянето на лов. Трудно ми е да обясня единението на две същества, движещи се като едно и с една цел. Тези моменти бяха истинско удовлетворение за нашата връзка. Ала дори когато дни наред не го виждах физически, той беше с мен. Присъствието му бе като парфюм, който човек отначало усеща остро, но после просто го забравя като въздуха наоколо. Познавах, че е при мен, по наглед незначителни признаци. Обонянието ми се изостряше и аз го отдавах на способността му да разбира какво ми носи въздухът. По-ясно усещах другите около мен, сякаш съзнанието му защитаваше гърба ми и ме предупреждаваше за неща, които иначе можеше да не забележа. Храната бе по-вкусна, парфюмите — по-осезаеми. Опитвах се да не разпростирам тази логика върху апетита си за компанията на Моли. Знаех, че Нощни очи е с мен, ала той спазваше обещанието си и не правеше нищо, за да го усетя в такива моменти.

Месец след Зимното празненство получих нова задача. Искрен ми беше казал, че иска да ме прати на някой от корабите си. Един ден ме повикаха на „Руриск“ и ми определиха място на едно от греблата. Капитанът открито изрази учудването си, че са му пратили вейка, когато е поискал дънер. Не можех да възразя. Повечето от мъжете около мен бяха жилави здравеняци и опитни моряци. Единствената ми възможност да се докажа бе да се заема със задачата си с цялата енергия, която притежавах. Поне имах задоволството да узная, че не съм единственият неопитен. Макар че другите на борда бяха служили на различни съдове, никой, освен островитяните не познаваше този вид кораби.

Беше се наложило Искрен да издири нашите най-стари корабостроители и да ги повика заедно с хора, които разбираха от строителство на бойни кораби. „Руриск“ бе най-големият от флота ни. Очертанията му бяха плавни и правилни, плиткият му корпус му позволяваше да се носи по спокойна морска повърхност като насекомо в езеро или да яха гребените на вълните като чайка. Дъските на два от другите кораби бяха вклинени в ребрата, но тези на „Руриск“ и по-малкия „Постоянство“ се застъпваха. „Руриск“ беше построен от Мачторез и снаждането бе съвършено, така че се налагаше само минимално изолиране с накатранено въже. Мачтата му беше от боров дънер и носеше платно от лен, подсилено с въже. На платното танцуваше Искреновият елен.

Новите кораби миришеха на стърготини и накатранено въже. По палубите все още почти нямаше драскотини и греблата бяха чисти по цялата си дължина. Скоро „Руриск“ щеше да придобие собствен характер — няколко бразди, за да стане по-удобно за хващане греблото, снадено въже, всички белези и резки на истинския кораб. Ала засега „Руриск“ бе също толкова нов, колкото и ние. Когато излязохме в морето, корабът ми напомняше за неопитен ездач на млад кон. Движеше се тромаво между вълните, но после, когато установихме ритъма му, започна да пори водата като смазан нож.

Желанието на Искрен беше да се потопя в тези нови умения. Определиха ми койка при останалите моряци. Научих се да не се натрапвам, но енергично да изпълнявам заповедите. Капитанът бе истински жител на Шестте херцогства, ала първият помощник беше островитянин и именно той ни учеше да управляваме „Руриск“. На борда имаше още двама бегълци и през свободното си време те се събираха и тихо разговаряха. Чудех се, че не виждат мърморенето сред другите, което предизвикваше това. Моята койка бе близо до техните и често докато лежах и се опитвах да заспя, усещах, че Искрен ме подтиква да се заслушам в думите им, изречени на непознат ми език. Подчинявах се, като знаех, че той повече разбира странните звуци. След известно време установих, че тяхната реч не е чак толкова по-различна от нашата и че самият аз разбирам част от разговорите им. Нямаше приказки за предателство или бунт. Само тихи, тъжни думи за техни роднини, претопени от собствените им сънародници, и сурови клетви за отмъщение. Те не се различаваха особено от народа на Шестте херцогства. Претопяването беше засегнало семействата на почти всички на борда. Разкаяно се чудех колко от тези изгубени души съм пратил в забравата на смъртта. Това издигаше известна преграда между мен и останалите членове на екипажа.

Въпреки свирепите зимни бури почти всеки ден излизахме в морето. Водехме тренировъчни битки, упражнявахме методи за взимане на абордаж или таран на друг кораб, учехме се да скачаме, за да не се озовем във водата между двата съда. Нашият капитан се мъчеше да ни обясни всичките ни преимущества. Враговете, с които щяхме да се сблъскаме, щяха да са далеч от дома си и изтощени от седмици плаване в морето. Те живееха на корабите си, натъпкани в тясно пространство и измъчвани от капризите на времето, докато ние всеки ден щяхме да сме свежи и сити. Суровото им пътуване щеше да изисква всеки гребец да е и пират, докато ние можехме да качваме на борда още воини, които да стрелят с лъкове или да взимат на абордаж противника. Често виждах първия помощник да клати глава над тези думи. Той тайно сподели с приятелите си, че тъкмо суровото пътуване на пиратите правело екипажите им непреклонни и свирепи. Как можеха кротките, сити земеделци да се надяват, че ще победят калените в моретата пирати?

На всеки десет дни ми се падаше по един свободен и тогава отивах в замъка. Докладвах на крал Умен, подробно му описвах преживяванията си на борда на „Руриск“ и се радвах на интереса, който събуждах в очите му. Той изглеждаше по-добре, ала все още не беше здравият крал, когото помнех от детството си. Търпение и Лейси също настояваха да ги посещавам. Надлежно се отбивах и при Кетрикен. Един-два часа с Нощни очи, тайна среща с Моли, после бързо обратно в собствената ми стая за остатъка от нощта, за да съм там, когато Сенч ме повика. Призори на другата сутрин кратък доклад при Искрен и подновяване на връзката ни в Умението. Често с облекчение се връщах на пристанището при другарите си, за да мога най-после да се наспя.

Накрая, когато зимата вече свършваше, имах възможност да поговоря насаме с Умен. Бях отишъл в покоите му през един от свободните си дни, за да му докладвам за напредъка на обучението ни. Кралят бе в по-добро здраве от обикновено и седеше на стола си край огъня. Уолас го нямаше. Заместваше го млада жена, която привидно разтребваше стаята, но почти със сигурност беше шпионка на Славен. Шутът също присъстваше, както винаги, и се забавляваше като я караше да се чувства неловко. Аз бях израснал с него и приемах бялата му кожа и безцветните му очи за даденост. Жената обаче очевидно се притесняваше. Зяпаше го винаги, когато си мислеше, че той не й обръща внимание, но шутът започна да отвръща на погледите й, при това всеки път все по-похотливо. Тя ставаше все по-нервна и когато накрая трябваше да мине покрай нас с ведрото си и шутът прати Плъхчо да надникне под фустите й, жената с писък отскочи и заля себе си и току-що изтъркания под с мръсна вода. Умен сгълча шута, който многословно и без да изпитва никакви угризения се извини, после освободи прислужницата да се преоблече. Незабавно използвах възможността.

Тя едва бе излязла от стаята, когато заговорих.

— Милорд, от известно време искам да ви помоля за нещо.

Някаква нотка в гласа ми сигурно предупреди и шута, и краля, защото мигновено получих цялото им внимание. Многозначително погледнах шута и той ясно разбра, че искам да ни остави, но вместо това се приближи, отпусна глава на коляното на Умен и ми се ухили нахално. Отказах да му позволя да ме изкара от равновесие. Умолително погледнах краля.

— Можеш да говориш, Фицрицарин — официално заяви той.

Поех си дъх.

— Милорд, искам разрешение да се оженя.

Шутът се опули от изненада. Но кралят снизходително се усмихна, сякаш бях дете, което моли за сладкиш.

— Най-после. Но първо трябва да я ухажваш, естествено.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Кралят изглеждаше прекалено осведомен. Но доволен, много доволен, смеех да се надявам.

— Моля ваше величество да ми прости, но се боя, че вече започнах да я ухажвам. Но знайте, че не възнамерявах да го направя толкова дръзко. Просто… така се случи.

Той добродушно се засмя.

— Да. Така е с някои неща. Макар че когато не го спомена по-рано, започнах да се чудя какви са намеренията ти и дали дамата не се е заблудила.

Устата ми пресъхна. Не можех да дишам. Какво знаеше? Той се усмихна на ужаса ми.

— Нямам възражения. Всъщност дори се радвам на избора ти…

Усмивката, която грейна на лицето ми, удивително бе имитирана от шута. Поех си дъх. Умен продължи:

— Но баща й има резерви. Той ми каза, че би желал да отложи сватбата поне докато се сгодят по-големите й сестри.

— Какво? — едва успях да промълвя. Обзе ме смут. Умен великодушно се усмихна.

— Изглежда, че твоята дама е точно толкова бърза, колкото показва името й. Мигновена помолила баща си за разрешение да те ухажва още в деня, в който си заминал за Бъкип. Мисля, че си й спечелил сърцето като толкова открито си разговарял с Мъжество. Но Жилав й отказал, поради причината, която вече посочих. Научих, че дамата вдигнала истинска буря, но Жилав е твърд човек. Той обаче ни прати вест, за да не се обидим. Иска да знаем, че не възразява против самия теб, просто не желае тя да се омъжи преди сестрите си. Съгласих се с него. Тя, струва ми се, е още на четиринайсет, нали?

Бях онемял.

— Не бързай толкова, момко. И двамата сте млади и имате много време. Въпреки че Жилав не й е дал официално разрешение за ухажване, съм убеден, че той не възнамерява да ви забрани да се срещате. — Крал Умен мило ме погледна. Шутът гледаше ту него, ту мен. Не можех да прочета мислите му.

Треперех, както не ми се беше случвало от месеци. Не биваше да позволя това да продължи, за да не влоша положението още повече. Насилих се да отворя залепналите си устни.

— Милорд, нямах предвид тази дама.

Възцари се тишина. Срещнах очите на краля и видях, че изражението му се променя. Ако не бях толкова отчаян, щях да сведа очи пред неговото неудоволствие. Вместо това умолително го гледах с надеждата да ме разбере. Тъй като не ми отговори, аз продължих:

— Милорд, жената, за която говоря, в момента е прислужница на една дама, но това е само временно. Тя е…

— Замълчи.

Все едно ме удари. Вцепених се.

Умен внимателно ме измери отгоре до долу и величествено заговори. Стори ми се, че дори усещам натиска на Умението в гласа му.

— Можеш да си напълно уверен в това, което ще ти кажа, Фицрицарин. Жилав е мой приятел и херцог. Нито той, нито дъщеря му ще се почувстват оскърбени от теб. Засега няма да ухажваш никого. Никого. Съветвам те добре да обмислиш предложението, след като Жилав те смята за подходящ за Мигновена. Той не повдига въпроса за произхода ти. Малцина други биха си го спестили. Мигновена ще получи земя и титла. Както и ти от мен, ако имаш благоразумието да помислиш и да я приемеш. Ще разбереш, че това е правилното решение. Ще ти кажа кога можеш да започнеш да я ухажваш.

Събрах остатъка от смелостта си.

— Милорд, моля ви…

— Стига, Рицарин! Чу думата ми по този въпрос. Повече нямам какво да ти кажа!

Малко по-късно той ме освободи и аз разтреперан излязох от покоите му. Не зная дали треперех от гняв, или защото сърцето ми бе разбито. Спомних си как ме беше нарекъл с бащиното ми име. Може би защото в душата си знаеше, че ще постъпя като баща си. Дори да се наложеше да чакам, докато крал Умен отиде в гроба. Върнах се в стаята си. Щях да изпитам облекчение, ако можех да заплача. Дори нямах сълзи. Не можех да си представя как ще кажа на Моли за случилото се. Убедих се, че премълчаването също ще е измама, и реших да намеря начин да й го съобщя. Но не веднага. Щеше да настъпи момент, обещах си аз, когато щях да съм в състояние да й обясня и тя щеше да ме разбере. Щях да почакам. Дотогава нямаше да мисля за това. Нито щях да отида при краля, освен ако не ме повикаше.

С наближаването на пролетта Искрен подреди корабите и хората си толкова грижливо, все едно бяха фигури на игрална дъска. В стражевите кули по крайбрежието постоянно имаше постове, сигналните им огньове винаги бяха готови за запалване. Те трябваше да предупреждават жителите за появата на алените кораби. Той събра останалите членове от котерията на Гален и ги разпрати по кулите и корабите. Ведра, моята вечна съперница, остана в Бъкип. Тайно се чудех защо Искрен я използва там като център на котерията, вместо всеки член да се свързва пряко с него. След оттеглянето на Август Ведра бе заела поста на Гален и изглежда се смяташе за учителка. В известен смисъл тя наистина стана такава. Не само че обикаляше замъка в строго мълчание и лицето й постоянно беше неодобрително намръщено, но като че ли бе придобила сприхавостта и черния хумор на Гален. Слугите вече говореха за нея със същия ужас и отвращение като някога за него. Научих, че се е настанила в неговите лични покои. Когато си бях у дома, усърдно я избягвах. Щях да съм по-облекчен, ако Искрен я беше пратил някъде другаде. Но не бе моя работа да оспорвам решенията на престолонаследника.

Джъстин, висок и мършав младеж, две години по-голям от мен, пристигна като член на котерията на „Руриск“. Той ме презираше, откакто заедно бяхме учили Умението и аз се бях провалил, и при всяка възможност изразяваше отношението си. Прехапвах си езика и правех всичко възможно, за да не се сблъсквам с него. Ограниченото пространство на кораба ме затрудняваше. Положението не бе много приятно.

След продължително обмисляне и обсъждане с мен Искрен прати Карод на „Постоянство“, Бърл — в Нитбейската кула, а Уил — на север, в Червената кула в Беърнс. И чак когато подреди картите си, осъзна слабата ни защита.

— Напомня ми за старата приказка за просяка, който имал само шапка, за да прикрива голотата си — казах му. Той се усмихна криво и каза:

— Ще ми се да можех да местя корабите си толкова бързо, колкото той — шапката.

Искрен прати два от корабите да патрулират по крайбрежието. Други два държеше в резерва, като единия, „Руриск“, беше базиран в Бъкип, а „Елен“ — в Южното заливче. Този флот бе смешно малък, за да защитава Шестте херцогства. Строеше се втора група кораби, ала завършването им не се очакваше скоро. Най-качественото дърво беше използвано за първите четири и корабостроителите предупреждаваха, че е по-разумно да почакат, вместо да използват мокър материал. Това дразнеше Искрен, но той ги послуша.

В ранната пролет започнахме да правим учения. Членовете на котерията, довери ми Искрен, се справяли с предаването на прости съобщения почти толкова добре, колкото пощенските гълъби. Положението с мен беше по-досадно. Поради собствени съображения той бе решил да не разкрива на никого, че ме е обучавал в Умението. Струва ми се, че се радваше на преимуществата от това да може да е с мен и незабелязано да наблюдава ежедневния живот в града. Научих, че капитанът на „Руриск“ получил заповед да ме слуша, ако наредя неочаквана промяна на курса или съобщя, че спешно сме необходими на конкретно място. Боя се, че той го възприемаше по-скоро като снизхождение на престолонаследника към своя незаконороден племенник, но изпълняваше заповедта.

Една ранна пролетна утрин се явихме на кораба за поредното учение. Вече бяхме доста опитни в маневрирането. Този път трябваше да упражним среща с „Постоянство“ на неопределено място. Това беше упражнение в Умението, което до този момент не бяхме успявали да изпълним. Бяхме се примирили с поредния досаден ден — освен Джъстин, който бе убеден в успеха ни. Със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в тъмносиньо (според него синьото му придаваше по-достолепен вид), той стоеше на кея и се взираше в гъстата мъгла над океана. Бях принуден да мина покрай него, за да кача на борда буренце вода.

— За теб, копелдако, това е плътна покривка. За мен е ясна като огледало.

— Колко жалко за теб — учтиво отвърнах аз, без да обръщам внимание на обръщението. Съвсем бях забравил колко много жлъч може да се вложи в една дума. — Предпочитам да гледам мъглата, отколкото лицето ти. — Дребнаво, но право в целта. Изпитах още по-голямо удоволствие, когато видях, че докато се качва на кораба, кафтанът му се усуква около краката му. Аз бях облечен с тесен панталон, долна риза от мек памук и кожен елек. Бях мислил дали да не нося и някаква ризница, но Бърич беше поклатил глава и бе казал:

— По-добре веднага да умреш от рана, нанесена от оръжие, отколкото да паднеш през борда и да се удавиш.

Искрен се бе подсмихнал и беше добавил:

— Хайде да не го обременяваме с твърде много самоувереност.

Дори Бърич се усмихна. След малко.

Затова се бях отказал от идеята за ризница или броня. Във всеки случай днес щеше да е ден за гребане и облеклото ми беше по-удобно за тази цел. Бях изключително горд от гърдите и плещите си. Дори Моли бе изразила смаяно одобрение. Седнах на мястото си, разкърших рамене и се усмихнах при мисълта за нея. Напоследък почти нямах време да я виждам — нали лятото водеше пиратите. Когато настъпеха дългите дни на панаира, щях да съм още по-зает. Есента нямаше да настъпи скоро.

Всички гребци и воини бяха на местата си. Когато кормчията зае поста си и греблата установиха постоянния си ритъм, ние се превърнахме в едно същество. Отдавна бях забелязал това явление. Може би бях по-чувствителен за него заради споделянето с Искрен. А може би просто всички мъже и жени на борда споделяха една обща цел, отмъщението. Каквато и да бе причината, никога не бях усещал такова единение в група хора. Навярно това донякъде напомняше на участието в котерия. Прободе ме съжаление за пропуснатата възможност.

„Ти си моята котерия.“ Беше Искрен, като шепот зад мен. И някъде от далечните хълмове дойде нещо по-тихо от въздишка: „Нима не сме една глутница?“

„Да“ — отговорих и на двамата. После насочих вниманието си към задълженията си. Гребла и гърбове едновременно се спускаха и изправяха и „Руриск“ смело се носеше напред в мъглата. Платното висеше неподвижно. След малко се превърнахме в отделен свят. Плисък на вода, ритмично дишане. Неколцина воини тихо си приказваха. Мъглата приглушаваше думите и мислите им. Джъстин стоеше на носа до капитана и се взираше напред. Челото му бе смръщено, очите му блуждаеха и знаех, че се пресяга към Карод на борда на „Постоянство“. Почти нехайно и аз се пресегнах да проверя дали ще усетя какво излъчва.

„Престани! — заповяда ми Искрен и аз отдръпнах чувствата си, сякаш ме бе плеснал по ръката. — Още не съм готов някой да започне да те подозира.“

Това предупреждение беше много по-сериозно, отколкото изглеждаше на пръв поглед, ала в момента не можех да си позволя да мисля за него. Чудех се от какво се бои, но се съсредоточих върху постоянния ритъм на гребането и оставих очите си да се вперят в безкрайната сивота. По-голямата част от утрото мина в мъгла. Джъстин на няколко пъти помоли капитана да нареди на кормчията да промени курса. Не забелязвах никаква промяна, освен в ритъма на гребането. От еднообразното физическо усилие и липсата на нещо, което да привлича погледа ми, започна да ме унася.

Сепнаха ме виковете на младия стражник.

— Предателство! — изрева той. — Нападат ни!

Скочих от пейката и бясно се заоглеждах. Мъгла. Само греблото ми висеше и се плъзгаше по водната повърхност. Другите гребци ядосано ме зяпаха, защото бях нарушил ритъма.

— Фиц! Какво ти става? — попита капитанът. Джъстин самодоволно стоеше до него.

— Аз… гърбът ми се схвана. Съжалявам. — Отново седнах и хванах греблото.

— Келпи, смени го. Поразкърши се и се пораздвижи, момко, после пак си седни на мястото — нареди първият помощник.

— Слушам — казах аз и отстъпих греблото си на Келпи. Наистина бе добре да си отдъхна. Раменете ми изпукаха, когато ги разкърших. Но и се срамувах да почивам, докато другите продължаваха да гребат. Разтърках очи и разтърсих глава, като се чудех какъв кошмар ме бе сграбчил в ноктите си. Какъв стражник? Къде?

„На Острова на еленовия рог. Дойдоха под прикритието на мъглата. Там няма град, само сигналната кула. Мисля, че възнамеряват да убият стражниците и да унищожат кулите. Блестяща стратегия. Островът на еленовия рог е една от първите ни отбранителни линии. Външната кула следи морето, вътрешната предава сигналите и на Бъкип, и на Нитбей. — Мисли на Искрен, почти спокойни и със същото хладнокръвие, което обзема човек преди бой. След малко: — Онзи дебелоглавец толкова съсредоточено се опитва да се свърже с Карод, че не ме пуска в себе си. Иди при капитана, Фиц. Кажи му да промени курса към Острова на еленовия рог. Ако влезете в пролива, течението за нула време ще ви отнесе до островчето, където е кулата. Пиратите вече са там, но няма да успеят да преодолеят течението, за да излязат в океана. Вървете, може да ги сварите на брега. ДЕЙСТВАЙ!“

„По-лесно е да се дават заповеди, отколкото да се изпълняват“ — помислих си и побързах да отида на носа.

— Господин капитан? — повиках го аз и цяла вечност трябваше да го чакам да се обърне към мен. Първият помощник гневно ме изгледа, защото не бях отишъл при него.

— Гребец? — най-после отвърна капитанът.

— Към Острова на еленовия рог. Ако веднага се насочим натам и хванем течението в пролива, за нула време ще стигнем до островчето, където е кулата.

— Вярно е. Разбираш ли от теченията, момко? Това е полезно умение. Мислех, че съм единственият човек на борда, който има представа къде се намираме.

— Не, господин капитан. — Дълбоко си поех дъх. Беше ми заповядал Искрен. — Трябва да отидем там, господин капитан. Веднага.

Последната дума го накара да се намръщи.

— Какви са тези глупости? — гневно попита Джъстин. — Да не се опитваш да ме направиш на глупак? Усетил си, че наближаваме, нали? Защо искаш да се проваля? За да не се чувстваш толкова самотен ли?

Искаше ми се да го убия. Вместо това изправих рамене и му казах истината.

— Тайна заповед от престолонаследника, господине. Която трябваше да ви предам в този момент. — Обръщах се само към капитана. Той ме освободи с кимване и аз се върнах на пейката си и поех греблото от Келпи. Капитанът безизразно се вгледа в мъглата.

— Джхарк. Предай на кормчията да завърти кораба по течението. Навлизаме в пролива.

Първият помощник сковано кимна и след миг променихме курса си. Платното леко се изду и всичко стана така, както ми беше казал Искрен. Течението и греблата ни понесоха в пролива. Времето тече странно в мъгла. Тя обърква всички сетива. Не зная колко време съм гребал, но скоро Нощни очи ми прошепна, че във въздуха миришело на дим и почти незабавно чухме виковете на сражаващи се мъже. Видях първия помощник Джхарк да се споглежда с капитана.

— Напред! — внезапно извика той. — Ален кораб напада наша кула!

Още миг и ясно усетих дима. Изпълни ме изненадваща сила и видях около себе си същото — стиснатите зъби, изпъкналите мускули, усетих дори различния мирис на пот. Ако допреди малко бяхме едно същество, сега бяхме част от разярен звяр. Усетих как приливът на гняв се възпламенява и се разпространява. Това бе нещо подобно на Осезанието и ни заля с омраза.

„Руриск“ се понесе напред и навлезе в плитчините на заливчето. Наскачахме навън и изтеглихме кораба на брега, точно както се бяхме упражнявали. Мъглата бе коварен съюзник и ни скриваше от нападателите, които на свой ред щяхме да нападнем, но също скриваше терена и самата битка. Стиснахме оръжията си и се хвърлихме напред. Джъстин остана на борда, вперил очи в мъглата към Бъкип, сякаш това щеше да му помогне да съобщи вестта на Искрен.

Аленият кораб беше изтеглен на пясъка точно като „Руриск“. Недалеч от него имаше две лодки, които бяха осъществявали връзката с континента. И двете бяха разбити. Когато пиратите бяха пристигнали, на брега бе имало хора от Шестте херцогства. Някои от тях все още бяха там. Изклани. Тичахме покрай обезобразени трупове, чиято кръв попиваше в пясъка. Всички, изглежда, бяха от нашия народ. Изведнъж пред нас се извиси сивата вътрешна кула на Острова на еленовия рог. Сигналният огън на върха й пламтеше в мъглата с призрачно-жълта светлина. Самата кула беше обсадена. Пиратите бяха смугли мускулести мъже, по-скоро жилести, отколкото едри. Повечето бяха с гъсти бради и черните им коси се спускаха в безпорядък по раменете им. Носеха кожени брони, тежки мечове и брадви. Някои имаха метални шлемове. Голите им ръце бяха покрити с алени спирали, ала не можех да кажа дали са татуировки, или боя. Те бяха самоуверени, смееха се и разговаряха като работници, изпълняващи нормалните си задачи. Стражниците на кулата бяха попаднали в капан — сградата не бе построена за отбранително укрепление. Беше въпрос само на време всички защитници да бъдат убити. Приближавахме се по скалистия склон. Островитяните изобщо не поглеждаха към нас. Бяха убедени, че няма от какво да се боят. Едното крило на портата на кулата висеше на пантите си и шепа мъже се бяха барикадирали вътре зад стена от трупове и стреляха с лъковете си срещу нападателите. Никой не улучваше.

Нададох рев, нещо средно между вик и вой, и в него се сляха страх и отмъстителна радост. В мен намираха отдушник чувствата на онези, заедно с които тичах, и ме тласкаха напред. Пиратите се обърнаха и най-сетне ни видяха.

Приклещихме ги помежду си. Екипажът на кораба ни бе по-многоброен от тях и когато ни зърнаха, защитниците на кулата събраха кураж да се хвърлят в атака. Труповете около портата свидетелстваха за няколкото им предишни опита. Младият стражник все още лежеше там, където го бях видял да пада в съня си. От устата му беше бликнала кръв и бе попила във везаната му риза. Беше го убил хвърлен кинжал — странна подробност, която забелязах, докато тичах напред.

Битката нямаше стратегия, боен строй или план. Просто група мъже и жени, ненадейно получили възможност за отмъщение. Това бе повече от достатъчно.

Ако допреди малко бях смятал, че съм едно с членовете на екипажа, сега бях погълнат от тях. В гърдите ми бушуваха бурни чувства и ме носеха напред. Нямам представа нито колко, нито точно кои бяха мои. Те ме заляха и Фицрицарин се изгуби в тях. Превърнах се в чувствата на екипажа. Размахал брадва, с мощен рев ги поведох в атака. Не бях искал да заема мястото на водач. Ала ме тласна напред непреодолимото желание на другите да следват някого. Исках да се метна през вълна от осъдени души, да стъпвам по телата на паднали пирати. И го направих.

Бях чувал легенди за берсерки. Бях ги смятал за кръвожадни зверове, безчувствени за причиняваните от тях страдания. А може би всъщност те бяха свръхчувствителни, неспособни да защитят ума си от обзелите ги емоции, неспособни да чуят сигналите за болка в собствените си тела. Не зная.

Чувал съм разкази за себе си в онзи ден. Дори една песен. Не си спомням, докато съм се сражавал, от устата ми да е излизала пяна и да съм надавал рев. Но не си спомням и обратното. Някъде в мен бяха Искрен и Нощни очи, ала и те бяха потънали в страстите на заобикалящите ме воини. Зная, че убих първия пират, който се изпречи на пътя на дивата ни атака. Зная също, че довърших последния останал на крака в бой с брадви. В песента се казва, че той бил капитанът на аления кораб. Възможно е. Кожената му туника беше отлично ушита, цялата в кръвта на други мъже. Не помня нищо друго, освен как брадвата ми се заби в шлема му и потъна дълбоко в черепа му, сетне кръвта бликна изпод метала и той се свлече на колене.

Така свърши битката и защитниците се втурнаха напред, за да ни прегърнат, като надаваха победни викове и се тупаха по гърбовете. Промяната ми дойде прекалено. Стоях опрян на брадвата си и се чудех къде е изчезнала силата ми. Гневът ме беше напуснал ненадейно, като въздействието на семена от карис. Чувствах се изчерпан и объркан, сякаш се бях събудил от един сън и се бях озовал в друг. Можех да се строполя на земята и да заспя сред труповете, толкова бях изтощен. Нонге, един от островитяните в екипажа, ми донесе вода и ме заведе настрани от мъртъвците, за да седна и да утоля жаждата си. После се върна да се включи в събирането на плячката. Когато малко по-късно отново дойде при мен, ми подаде окървавен медальон. Беше от ковано злато на сребърна верижка. Полумесец. След като не се пресегнах да го взема от него, той го закачи на кървавата дръжка на брадвата ми.

— Беше на Харек — бавно каза той на езика на Шестте херцогства. — Ти се би с него добре. Той умря добре. Би искал да го вземеш. Той беше добър мъж преди кориките да вземат сърцето му. — Дори не го попитах кой точно е Харек. Не исках някой от тях да притежава име.

След известно време започнах да идвам на себе си. Помогнах да разчистят труповете от портата на кулата, а сетне и от бойното поле. Изгорихме телата на пиратите, нашите воини изнесохме навън и ги покрихме, за да ги вземат близките им. Спомням си странни неща от онзи дълъг следобед. Как петите на мъртъвците оставят виеща се диря по пясъка, докато ги влачиш. Как младият стражник със забития в тялото му кинжал не беше съвсем мъртъв. Не че остана жив още дълго. Скоро той бе просто поредният труп във вече безкрайната редица.

Оставихме нашите ратници при оцелелите защитници на кулата, за да заемат местата на загиналите, докато им пратим заместници. Възхищавахме се на кораба, който бяхме пленили. Искрен щеше да е много доволен. Още един кораб. Отлично построен. Знаех всички тези неща, ала те не събуждаха в мен никакви чувства. Върнахме се на „Руриск“, където ни чакаше пребледнелият Джъстин. Сред вцепенено мълчание заехме местата си на греблата и поехме към Бъкип.

Преди да преполовим пътя срещнахме други кораби — набързо организирана флотилия от рибарски съдове, натоварени с ратници. Пращаше ги престолонаследникът по настойчивата молба на Джъстин. Те почти сякаш се разочароваха, когато научиха, че сражението е свършило, но нашият капитан ги увери, че в кулата ще ги посрещнат с радост. Тъкмо тогава, струва ми се, осъзнах, че вече не усещам Искрен. Не го бях усещал от доста време. Незабавно се пресегнах за Нощни очи, както човек бърза да провери дали кесията му не е изчезнала. Там беше. Но далеч. Уморен и изпълнен с благоговение. „Никога не съм надушвал толкова много кръв“ — рече ми той. Съгласих се. Дрехите ми смърдяха.

Искрен имаше много работа. Едва бяхме слезли от „Руриск“, когато на борда се качи нов екипаж, за да отплава пак за Острова на еленовия рог. Корпусът тежко потъна във водата от големия брой ратници и гребци. Искреновият трофей щеше да пристигне през нощта. Последваха ги други кораби, за да докарат нашите жертви. Капитанът, първият помощник и Джъстин яхнаха очакващите ги коне и отидоха да докладват на престолонаследника. Изпитах само облекчение, че не е повикал и мен. Присъединих се към другарите си от екипажа. Вестта за битката и нашия трофей се разпространи из града по-бързо, отколкото можехме да си представим. Нямаше кръчма, в която да не изгаряха от желание да ни наливат халбите с пиво и да слушат разказите за подвизите ни. Беше почти като второ бойно безумие, защото където и да отивахме, хората се възпламеняваха от свирепа радост. Почувствах се пиян от прииждащите емоции на тълпата много преди пивото да ми подейства. Не че не го желаех. Почти не разказвах за онова, което бяхме направили, ала го компенсирах с пиене. Два пъти повръщах, първо зад една къща, по-късно на улицата. Пих още, за да убия вкуса на повръщано. Някъде в далечината Нощни очи отчаяно протестираше. „Отрова. Тази вода е отровна.“ Не успях да съставя мисъл, за да го успокоя.

По някое време преди изгрев-слънце Бърич ме измъкна от поредната кръчма. Беше абсолютно трезвен и ме гледаше загрижено.

— По лицето ти още има кръв — каза ми на улицата пред кръчмата Бърич. Стояхме до един гаснещ уличен факел. Той извади носната си кърпичка, потопи я в бъчвата с дъждовна вода на ъгъла и ми избърса лицето така, както не бе правил от детството ми. Олюлях се в ръцете му. Вгледах се в очите му и се насилих да се фокусирам.

— И преди съм убивал — безпомощно казах аз. — Защо е толкова различно? Защо се чувствам толкова зле?

— Защото е така — тихо отвърна Бърич, прегърна ме през рамо и с изненада установих, че сме еднакви на ръст. Пътят до Бъкип беше стръмен. Много дълъг. Много тих. Той ме прати в банята и ми каза после веднага да си легна.

Трябваше да остана в леглото си, ала бях изгубил здравия си разум. За щастие замъкът се веселеше и никой не обръщаше внимание на поредния пияница, който се клатушкаше по стълбището. Отидох в стаята на Моли. Тя ме пусна, но когато се опитах да я докосна, се отдръпна.

— Ти си пиян! Казах ти, заклела съм се никога да не целувам пиян мъж. Нито да позволя да ме целуне.

— Но аз не съм пиян по онзи начин — възразих аз.

— Има само един начин да се напиеш — отвърна тя. И ме отпрати.

На другия ден осъзнах колко много съм я наранил, като не съм отишъл право при нея, за да потърся утеха. Разбирах чувствата й. Но също знаех, че не е трябвало да се прибирам вкъщи при любимите си с онова, което бях носил в себе си. Исках да й го обясня, ала при мен дотича едно момче от прислугата и ми съобщи, че веднага трябвало да се явя на борда на „Руриск“. Дадох му един петак за услугата и го видях радостно да отпрашва с монетата. Помислих си, че някога и аз съм копнеел дори само за едно петаче. Помислих си за Кери. Опитах се да си го спомня като хлапето с петака в шепата, което тичаше до мен, но той завинаги се беше превърнал в претопения, проснат на масата. „Но вчера — казах си — никой не бе взет за претопяване.“

После се запътих към пристанището. По пътя се отбих в конюшнята и дадох полумесеца на Бърич.

— Пази ми го — помолих го. — Ще има и още, моят дял от плячката. Искам да ми пазиш… онова, което спечеля. За Моли е. За да съм сигурен, че ще го получи, ако не се върна. Не й харесва да е слугиня.

Отдавна не бях говорил толкова открито за нея пред Бърич. В челото му се вряза дълбока бръчка, но той взе полумесеца и промълви:

— Какво ли щеше да ми каже баща ти?

— Не зная — безцеремонно отвърнах аз. — Не го познавам. Познавам само теб.

— Фицрицарин.

Погледнах го в очите.

— Не зная какво щеше да ми каже. Но зная, че аз мога да ти кажа следното вместо него. Гордея се с теб. Човек не се гордее с работата, която върши, а с начина, по който я върши. Можеш да се гордееш със себе си.

— Ще опитам — тихо казах аз и тръгнах към пристанището.

Следващият ни сблъсък с ален кораб не ни донесе толкова категорична победа. Срещнахме ги в морето и те не се изненадаха, защото ни видяха да се приближаваме. Нашият капитан не промени курса и мисля, че ги удивихме, като започнахме битката с таран. Строшихме доста от греблата им, но не улучихме кормилното гребло, в което се целехме. Самият кораб не понесе много щети — алените кораби бяха гъвкави като риби. Абордажните ни куки полетяха във въздуха. Бяхме повече от тях и капитанът възнамеряваше да използва това преимущество. Нашите воини скочиха на техния кораб, последвани от половината ни гребци. Хаосът бързо обхвана и собствената ни палуба. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да устоя на въртопа от чувства, който ни поглъщаше, ала здраво стисках греблото, както ми бе заповядано. Нонге странно ме наблюдаваше от мястото си. Седях, вкопчен в греблото, и стисках зъби, докато не успях да се овладея. Изругах — отново бях изгубил Искрен.

Мисля, че нашите воини се поотпуснаха, когато разбраха, че сме направили вражеския кораб неуправляем. Това беше грешка. Един от пиратите запали платното им, втори се опита да пробие корпуса с брадва. Предполагам, че се надяваха огънят да се разпространи и да отнесат в гроба със себе си и нас. Накрая определено се сражаваха, без да мислят за пораженията, които понасяха. Нашите воини ги довършиха и угасихме пламъците, ала трофеят, който взехме на буксир до Бъкип, пушеше и бе пострадал. Освен това бяхме изгубили повече хора, отколкото бяха пиратите. И все пак бяхме победили, убеждавахме се ние. Този път, когато другите отидоха да пият, имах здравия разум да потърся Моли. И рано на другата сутрин намерих час-два за Нощни очи. Отидохме на лов, добър чист лов, и той се опита да ме убеди да избягам с него. Допуснах грешката да му кажа, че ако иска, може да си отиде. Мислех му само доброто, но нараних чувствата му. Трябваше ми още час, за да му обясня какво съм искал да кажа. Върнах се на кораба, като се чудех дали връзките ми си струват усилието, необходимо, за да ги поддържам невредими. Нощни очи ме увери, че си струват.

Това бе последната убедителна победа на „Руриск“. Но съвсем не беше последното лятно сражение. Ясното време ужасно се проточи и всеки хубав ден бе време, в което можех да убия някого. Мъчех се да не броя дните по този начин. Влизахме в много схватки, многократно преследвахме врага и като че ли в района, в който патрулирахме, наистина имаше по-малко нападения. Кой знае защо, това само правеше положението още по-отчайващо. А алените кораби жънеха и успехи. Често се случваше да пристигнем в някой град само час след тяхното отплаване и тогава не можехме да направим нищо, освен да съберем труповете или да угасим пожарите. Тогава Искрен крещеше и проклинаше в ума ми, че не е в състояние по-бързо да предава съобщенията си, че няма достатъчно кораби и кули, за да е навсякъде. Предпочитах яростта на сраженията, отколкото ужасната мъка на Искрен в мозъка ми. Краят не се виждаше, освен благословения отдих, който можеше да ни донесе лошото време. Дори не успяхме да установим точния брой на алените кораби, които опустошаваха крайбрежието ни, защото бяха боядисани еднакво и приличаха на грахчета в шушулка. Или на капки кръв по пясък.

Докато онова лято бях гребец на „Руриск“, имахме още един странен сблъсък с пиратите, който си струва да бъде разказан. В една ясна лятна нощ ни вдигнаха от леглата по тревога. Искрен бе усетил ален кораб да дебне край Еленовия нос. Искаше да го превземем в тъмнината.

Джъстин стоеше на носа, свързан с Ведра в кулата на Искрен. Самият престолонаследник беше безмълвен шепот в ума ми и ни водеше в мрака към кораба, който бе усетил. И още нещо — той се пресегна зад аления кораб като човек, който опипва пътя си с ръце. Безпокойство. Когато се приближихме, капитанът ни забрани да разговаряме. Нощни очи ми прошепна, че ги е надушил и скоро ги забелязахме. Дълъг, нисък и тъмен, аленият кораб пореше водата пред нас. От палубата им внезапно се разнесе вик — бяха ни видели. Нашият капитан ни нареди да наблегнем на греблата, ала в този момент ме обзе вледеняващ страх. Сърцето ми бясно се разтуптя, ръцете ми се разтрепериха. Изпълнилият ме ужас беше като безименния страх на дете от неща, дебнещи в мрака. Вкопчих се в греблото, но не намерих сила да го натисна.

— Корикска — чух да изпъшква някой на островитянски. Мисля, че бе Нонге. Разбрах, че не само аз се страхувам. Греблата ни изгубиха ритъма си. Някои седяха на пейките със сведени над веслата глава, други отчаяно гребяха. Плъзгахме се по повърхността като осакатен воден бръмбар, докато аленият кораб решително се носеше към нас. Погледнах и видях смъртта си да се приближава. Кръвта толкова силно кънтеше в ушите ми, че не чувах виковете на изпадналите в паника хора около мен. Дори не можех да си поема дъх. Вдигнах очи към небето.

В черната вода на известно разстояние зад първия кораб сияеше друг — бял. Не беше пиратски. Бе поне три пъти по-голям от аления, двете му платна бяха вдигнати и той се поклащаше, закотвен в спокойната вода. По палубата му крачеха призраци или претопени. Не усещах живот в тях и все пак те се движеха решително и се готвеха да спуснат лодка. На кърмата стоеше мъж. В мига, в който го видях, не можах да откъсна очи от него.

Носеше сив плащ, ала аз ясно го виждах очертан на тъмния фон на небето, сякаш го осветяваше фенер. Кълна се, че виждах очите му, очертанията на носа му, тъмната му къдрава брада. Той се засмя.

— Ето един, който идва при нас! — извика мъжът на някого и вдигна ръка. Посочи право към мен, отново се засмя и усетих, че сърцето ми се свива в гърдите. Ужасният му поглед се впиваше в мен така, сякаш бях единствената му плячка от целия екипаж. Виждах го, ала не можех да го усетя. „Там! Там!“ — изкрещях аз, а може би Умението, което никога не бях можел да контролирам, беше пратило думата в главата ми. Не получих отговор. Нито от Искрен, нито от Нощни очи, от никого. Бях сам. Целият свят се бе смълчал. Другарите ми от екипажа викаха ужасено, но аз не ги чувах. Тях вече ги нямаше. Нямаше никого. Нито чайки, нито риба в морето, абсолютно никакъв живот, докъдето стигаха сетивата ми. Човекът с плаща се наведе напред, обвинително насочил показалец към мен. Смееше се. Бях сам. Самотата ми бе непоносимо пълна. Обгръщаше ме, увиваше се около мен и започваше да ме задушава.

Отблъснах я.

С инстинкт, който не знаех, че притежавам, използвах Осезанието, за да я отблъсна колкото можех по-силно. Физически аз бях онзи, който политна назад в краката на другите гребци. Видях фигурата на другия кораб да се олюлява и да се прекатурва през перилата. Плисъкът не беше силен, но друг не последва. Дори мъжът да бе изплувал на повърхността, аз не го забелязах.

Нито пък имах време. Аленият кораб се блъсна в средата на корпуса ни, строши греблата и събори гребците. Островитяните надаваха самоуверени викове, подиграваха ни се и се смееха, докато скачаха на нашата палуба. Припряно се изправих и грабнах брадвата. Наоколо другите също идваха на себе си. Не бяхме готови за битка, но вече не бяхме и вцепенени от страх. Посрещнахме нападателите със стомана и сражението започна.

На света няма толкова тъмно място, колкото откритото море през нощта. В мрака не можех да отлича другар от враг. Някой се нахвърли върху мен. Сграбчих го за кожените ремъци на бронята, съборих го и го удуших. След вцепенението, което ме беше обзело за кратко, изпитвах свирепо облекчение от ужаса му, докато се мяташе в ръцете ми. Мисля, че свърши бързо. Когато се изправих, другият кораб се отдалечаваше от нас само с половината от гребците си. Боят на нашата палуба продължаваше, но пиратите изоставиха хората си. Капитанът ни извика да ги довършим и да се отправим след кораба. Излишна заповед. Когато ги избихме и ги изхвърлихме в морето, другият кораб беше изчезнал в мрака. Джъстин лежеше на палубата, полуудушен, пребит, жив, ала неспособен да се свърже с Искрен. А и греблата ни от едната страна бяха строшени. Докато разпределяхме и потапяхме здравите във водата, капитанът ругаеше и ни подканяше да бързаме, но вече бе късно. Той ни извика да запазим тишина, ала не се чуваше и виждаше нищо. Изправих се и се огледах. Черна вода. Нито следа от другия кораб. Но още по-странни бяха думите ми:

— Белият кораб беше закотвен. Но и него го няма!

Другарите ми се обърнаха да ме погледнат.

— Какъв бял кораб?

— Какво ти става, Фиц?

— Ален кораб, момко, бихме се с ален кораб.

— Не говори за бял кораб — прошепна ми Нонге. — Да видиш бял кораб е все едно да видиш собствената си смърт. Носи нещастие.

Отворих уста да възразя, че наистина съм видял кораб, а не гибелно видение. Той поклати глава, извърна се и впери очи в тъмната вода. Затворих уста и бавно седнах. Никой друг не го беше видял. Нито някой от другите споменаваше за ужасния страх, който ни бе вцепенил и беше превърнал бойните ни планове в паника. Когато се върнахме в града, в кръчмите се разказваше, че сме се натъкнали на врага, влезли сме в битка и аленият кораб е избягал. Нямаше никакви други свидетелства за този сблъсък, освен строшените гребла, няколкото рани и островитянската кръв по палубата ни.

Когато се посъветвах с Искрен и Нощни очи, установих, че нито един от двамата не е видял нищо. Престолонаследникът ми каза, че съм го изключил още щом сме забелязали другия кораб. Нощни очи обидено призна, че напълно съм се затворил и за него. Нонге не искаше да ми разкаже нищо за белите кораби — той и без това не бе много разговорлив. По-късно открих свитък със стари легенди, в който се споменаваше бял кораб. В древния текст той беше представен като прокълнат съд, на който недостойните за морето души на удавени моряци вечно щели да се трудят под командването на безмилостен капитан. Бях принуден да прекратя всякакви разговори за това, иначе щяха да ме помислят за луд.

До края на лятото алените кораби избягваха „Руриск“. От време на време ги зървахме и ги преследвахме, ала не успявахме да ги настигнем. Веднъж имахме късмета да се натъкнем на един, който се връщаше от набег. Пиратите хвърлиха пленниците през борда, за да олекотят товара си, и ни избягаха. Спасихме деветима от дванадесетте нещастници и ги върнахме непретопени в селото им. Беше жалко за тримата, които се удавиха, преди да стигнем до тях, но всички бяхме единодушни, че това е по-милостива съдба от претопяването.

С другите кораби бе почти същото. „Постоянство“ свари пиратите, докато нападат едно село. Нашите воини не постигнаха бърза победа, но имаха предвидливостта да повредят изтегления на брега ален кораб, за да не може да избяга нито един от враговете. Трябваха им дни, за да изловят всички, защото след като видяха какво се е случило с кораба им, те се пръснаха из горите. Другите имаха подобни преживявания и за разлика от нас, които преследвахме и отблъсквахме пиратите, дори успяха да потопят няколко техни кораба, ала това лято не пленихме повече невредими съдове.

Претопяванията намаляха и всеки път, когато потопявахме кораби, ние си казвахме, че са останали с един по-малко. Но това като че ли не променяше нищо. От една страна, ние носехме надежда на народа на Шестте херцогства. От друга, изпълвахме го с отчаяние, защото въпреки всичките си усилия не успяхме да премахнем опасността от пирати по крайбрежието.

За мен това дълго лято бе време на ужасна самота и невероятна близост. Искрен често идваше с мен, но винаги щом започнеше боят, връзката прекъсваше. Той усещаше урагана от емоции, който заплашваше да ме погълне всеки път, когато екипажът ни влезеше в сражение. Искрен предполагаше, че като се опитвам да се защитя от мислите и чувствата на другите, аз налагам границите си толкова твърдо, че дори той не е в състояние да проникне през тях. Според него това означаваше, че по всяка вероятност притежавам изключително силно Умение, по-силно от неговото, но е толкова чувствително, че ако не спусна стените си по време на битка, ще се удавя в съзнанието на онези около мен. Това беше интересна теория, но не предлагаше практическо решение на проблема. И все пак в дните, когато носех Искрен със себе си, аз започнах да изпитвам към него нещо, каквото не чувствах към никой друг, освен може би към Бърич. С вледеняващо разбиране знаех как го гризе жаждата за Умението.

Като малки двамата с Кери един ден се качихме на висока скала, надвиснала над океана. Когато стигнахме на върха, той ми призна, че изпитва почти непреодолимо желание да скочи във водата. Мисля, че това е много близко до усещането на Искрен. Удоволствието от Умението го изкушаваше и той копнееше да напусне тялото си, всяка частица от своето същество, да се изтръгне от собствената си мрежа. Тясната му връзка с мен само подхранваше това желание. И все пак ние бяхме прекалено полезни за Шестте херцогства, за да се откаже, въпреки че Умението го разяждаше отвътре. По неволя споделях с него много от часовете му на самотния му прозорец в кулата, твърдия стол, на който седеше, умората, която го лишаваше от апетит, дори физическата болка от бездействието. Той чезнеше пред очите ми.

Не зная дали е полезно толкова добре да познаваш някого. Нощни очи ревнуваше и ясно ми го заявяваше. Той поне открито се гневеше. С Моли беше по-трудно.

Тя не виждаше истинската причина, поради която трябваше толкова често да отсъствам. Защо тъкмо аз трябваше да съм на бойните кораби? Обясних й, че такава е волята на Искрен. Кратките ни срещи започнаха да стават предвидими. Сливахме се в буря от страсти, за миг намирахме мир един в друг, после започвахме да се караме. Моли бе самотна, негодуваше, че е слугиня, малкото пари, които успяваше да скътва настрани, се увеличаваха ужасно бавно, аз й липсвах, защо трябвало толкова много да отсъствам, след като съм единствената радост в живота й? Веднъж й предложих всички пари, които бях спечелил на кораба, ала тя се вцепени така, като че ли съм я нарекъл уличница. Не искала да приеме нищо от мен, докато не се свържем в брак. А аз не можех да й дам реална надежда. Все още не бях избрал подходящ момент да й разкрия плановете на Умен за нас с Мигновена. Ние изгубихме нишките на ежедневния живот на другия и когато се срещахме, винаги предъвквахме горчивите корички на едни и същи спорове.

Една вечер я заварих със завързана на тила коса, цялата в червени панделки и с изящни сребърни обеци с формата на върбови листа, увиснали до голата й шия. Видът й ме накара да ахна. По-късно, когато дишането ни се успокои достатъчно, за да можем да разговаряме, й направих комплимент за обеците. Тя простодушно ми отвърна, че когато последния път дошъл да купи свещи от нея, принц Славен й ги подарил, защото според собствените му думи бил извънредно доволен от възхитително ароматизираните й свещи. Докато ми го разказваше, се усмихваше гордо и пръстите й си играеха с воинската ми опашка. Собствената й коса и панделките бяха хаотично пръснати по възглавниците. Не зная какво е забелязала на лицето ми, ала очите й се ококориха и Моли се отдръпна.

— Значи приемаш подаръци от Славен, така ли? — студено я попитах аз. — От мен не приемаш парите, които честно съм спечелил, но взимаш накити от този…

Олюлях се на ръба на измяната, ала не успях да намеря дума, с която да изразя мнението си за него.

Тя присви очи и бе мой ред да се отдръпна.

— Какво трябваше да му кажа? „Не, господине, не мога да приема вашия дар, докато не се омъжите за мен“ ли? Отношенията ми със Славен не са такива, каквито са с теб. Това е подарък от клиент, каквито често получават добрите занаятчии. Защо смяташ, че ми ги подари? В замяна на услугите ми ли?

Продължихме да се гледаме и след малко успях да й се извиня. Тя прие извинението ми. Но сетне допуснах грешката да предположа, че й ги е подарил само защото е знаел, че така ще ме ядоса. И тогава Моли попита откъде Славен може да знае за връзката ни и дали имам толкова лошо мнение за работата й, че да не е достойна за такъв подарък. Достатъчно е да кажа, че през малкото време, което ни бе останало, се сдобрихме. Но после се върнах на кораба толкова самотен, все едно изобщо не бях се виждал с нея.

През часовете, когато гребях и се опитвах да не мисля за абсолютно нищо, често усещах, че ми липсват Търпение и Лейси, Сенч, Кетрикен и дори Бърич. В малкото случаи през това лято, когато успях да се отбия при нашата престолонаследница, винаги я заварвах в градината на покрива на кулата. Мястото беше красиво, ала въпреки всичките й усилия нямаше нищо общо с другите бъкипски градини. Тя бе прекалено планѝнка, за да стане като нас. В подредбата на растенията й имаше подчертана простота. Беше поставила обикновени камъни и клони, изхвърлени от морето, които се открояваха на фона на саксиите със строга красота. Там можех спокойно да размишлявам, но това не бе място да се наслаждаваш на топлия летен вятър, а подозирах, че Искрен си го спомня точно така. Кетрикен се занимаваше с градината и й се радваше, ала тя не я обвърза с мъжа й, както се бе надявала. Самата престолонаследница беше красива, както винаги, но сините й очи винаги бяха замъглени от сивите облаци на тревогата. Веждите й често бяха свъсени и когато лицето й се отпускаше, човек виждаше светлите линии, останали недокоснати от слънцето. През часовете, които прекарвах там с нея, тя обикновено освобождаваше повечето си придворни дами и ме разпитваше за „Руриск“ също толкова подробно, колкото и самият Искрен. Когато свършвах разказите си, Кетрикен стискаше устни и отправяше поглед към хоризонта. Веднъж в края на лятото се осмелих да се приближа до нея в такъв момент и да я помоля да ме извини, защото трябва да се върна на кораба. Кетрикен сякаш не ме чу.

— Трябва да има решение — рече тя. — Не може вечно да продължава така. Трябва да има начин.

— Скоро ще започнат есенните бури, милейди. Сланата вече попари някои от увивните ви растения. Бурите никога не закъсняват много след първите студове и с тях идва мирът.

— Мирът ли? Ха! — презрително изсумтя Кетрикен. — Какъв мир, когато лежиш буден и се чудиш коя ще е следващата жертва, къде ще нападнат догодина? Това не е мир. Това е изтезание. Трябва да има начин да сложим край на алените кораби. И аз възнамерявам да го открия.

Думите й прозвучаха почти като заплаха.