Кралска поръчка

11Самотни вълци

Бяло на бял фон. Помръдна ухо и в този момент движението го издаде.

„Виждаш ли?“ — подканих го аз.

„Надушвам.“

„Аз го виждам.“ Посочих с очи жертвата. Без повече движения. Това бе достатъчно.

„Виждам!“ Той скочи, заекът се сепна и Вълчо се втурна подире му. Заекът тичаше леко по неотъпкания сняг, докато Вълчо трябваше да полага огромни усилия. Малкото животинче подскачаше ту насам, ту натам, заобиколи едно дърво и се шмугна в къпинака. Дали беше останало там? Вълчо с надежда подуши, но гъстите тръни накараха чувствителния му нос да се отдръпне.

„Избяга“ — казах му аз.

„Сигурен ли си? Защо не ми помогна?“

„Аз не мога да гоня дивеч в мек сняг. Трябва да го дебна и да се нахвърлям само тогава, когато е достатъчен един скок.“

„Аха. — Просветление. Размисъл. — Ние сме двама. Трябва да ловуваме като двойка. Аз мога да подплашвам дивеча и да го насоча към теб. Ти ще чакаш, ще му се нахвърляш и ще му прегризеш шията.“

Бавно поклатих глава. „Трябва да се научиш да ловуваш сам, Вълчо. Няма винаги да съм с теб, с мисъл или тяло.“

„Вълците не са създадени, за да ловуват сами.“

„Може би. Но много от тях го правят. Както ще го правиш ти. Но нямах намерение да започнеш със зайци. Хайде.“

Той ме последва. Бяхме излезли от замъка още преди зимната светлина да обагри небето. Сега то беше синьо и ясно. Пътеката, по която вървяхме, бе само тясна пролука в дълбокия сняг. Затъвах до прасците с всяка крачка. В гората наоколо цареше зимна тишина, сегиз-тогиз нарушавана от полета на някоя птичка или далечен грак на гарван. Дърветата растяха нарядко и повечето бяха млади, само тук-там се възправяше могъщ гигант, оцелял от пожара, опустошил този склон. Лете тук водеха да пасат козите. Тъкмо техните остри копитца бяха отъпкали пътеката, която следвахме. Тя водеше до каменна къща и порутена кошара. Използваха ги само през лятото.

Когато сутринта бях отишъл при него, Вълчо ме беше посрещнал с радост. И ми бе показал тайния път, по който се промъкваше покрай стражниците. През стара, отдавна зазидана порта за добитъка. Някакъв земетръс бе разместил камъните и хоросана и в стената имаше цепнатина, достатъчно широка за него. Отъпканият сняг ми показа, че я използва често. Излязохме извън крепостните стени и бързо се отдалечихме от замъка. Когато стигнахме на достатъчно разстояние, Вълчо превърна разходката ни в упражнение по дебнене. Изтичваше напред и лягаше в засада, за да изскочи и да ме задърпа с лапи или зъби, после описваше широк кръг и ме нападаше в гръб. Бях го оставил да играе и с радост бях посрещнал физическото усилие, както и радостта от невинното му лудуване. — Но не преставах да вървя напред и когато слънцето и светлината ни откриха, вече бяхме на километри от Бъкип, в район, рядко посещаван през зимата. Съвсем случайно бях забелязал белия заек на белия фон на снега. За първия му самостоятелен лов бях намислил още по-скромен дивеч.

„Защо идваме тук?“ — попита Вълчо щом зърна къщата.

„За да ловуваме — отвърнах. Спрях на известно разстояние. Вълчо клекна до мен и зачака. — Е, върви — подканих го аз. — Върви да потърсиш следи от дивеч.“

„О, страхотен лов. Да душа в някаква човешка бърлога за останки.“ Презрително.

„Не за останки. Иди да провериш.“

Вълчо скочи и затича към къщата. Проследих го с поглед.

Ловуванията ни насън го бяха научили на много неща, но сега исках да е напълно независим от мен. Не се съмнявах, че е способен на това. Укорих се, че искам това доказателство само за да си намеря още един повод за отсрочка.

Той се промъкна през заснежените храсталаци и предпазливо се приближи до къщата. Ушите му бяха наострени, носът му не преставаше да души. „Стари миризми. Човеци. Кози. Студени.“ Вълчо замръзна за миг, после внимателно продължи напред. С насочени напред уши, изпъната опашка, напълно съсредоточен. „МИШКА!“ Той скочи и я захапа. Разтърси глава и подхвърли животинчето във въздуха. После отново я захапа. „Мишка!“ — весело съобщи Вълчо. Пак подхвърли плячката си и се изправи на задните си крака след нея. Излъчих гордост и одобрение. Когато свърши да си играе с жертвата си, мишката приличаше на мокро парче козина. Накрая той я лапна на една хапка и заподскача към мен.

„Мишки! Тук гъмжи от мишки. Пълно е с тяхната миризма и следи.“

„И аз така си мислех. Пастирите се оплакваха от тях.“

„Беше изненадващо тлъста за това време на годината“ — заяви Вълчо. Известно време въодушевено ловува, ала само докато утоли глада си. Сега бе мой ред да се приближа до къщата. Снегът беше затрупал паянтовата дървена врата, но аз я отворих с рамо. Пред мен се разкри мрачна гледка. Замръзнал пръстен под, тук-там сняг, проникнал през сламения покрив. Грубо огнище с комин и кука за котел. Единствените мебели бяха столче и дървена пейка. До огнището имаше съчки и аз запалих огън върху осаждените камъни. Слаб, само колкото да се стопля и да стопля хляба и месото, които носех. Вълчо дойде да ги опита — по-скоро за да сподели обяда ми, отколкото от глад. После лениво разгледа вътрешността на колибата. „Много мишки!“

„Зная. — Поколебах се, после се насилих да прибавя: — Тук няма да умреш от глад.“

Той рязко вдигна нос от ъгъла, който душеше — направи няколко крачки към мен, спря и застана неподвижно. Очите му срещнаха моите. В мрака им се криеха диви дълбини. „Изоставяш ме тук.“

„Да. Има достатъчно храна. След известно време ще се върна, за да се уверя, че си добре. Мисля, че ще се оправиш. Ще се научиш да ловуваш. Отначало мишки, после по-едър дивеч…“

„Ти ме предаваш. Предаваш глутницата.“

„Не. Ние не сме глутница. Пускам те на свобода, Вълчо. Прекалено се сближаваме. Това не е хубаво и за двама ни. Още отдавна те предупредих, че няма да се обвържа. Моят живот не може да има нищо общо с твоя. За теб е по-добре да си тръгнеш, да станеш такъв, за какъвто си създаден.“

„Създаден съм да живея в глутница. — Той не откъсваше поглед от мен. — Нима ще ми кажеш, че наблизо има вълци, които са готови да приемат натрапник на своя територия и да го допуснат в глутницата си?“

Бях принуден да се извърна. „Не. Тук няма вълци. Трябва да пътуваш много дни, за да стигнеш до достатъчно диво място, където може да има вълци.“

„Тогава какво ме очаква тук?“

„Храна. Свобода. Собствен живот, независим от моя.“

„Самота. — Той оголи зъби и изведнъж обърна глава настрани. Заобиколи ме отдалеч и се запъти към вратата. — Човеци — презрително изсумтя Вълчо. — Вие наистина не сте глутница, а човеци. — Спря на прага и ме погледна. — Човеците си мислят, че могат да управляват живота на другите, без да се обвързват с тях. Да не мислиш, че само от теб зависи дали да се обвържеш? Сърцето ми си е мое. Давам го на когото поискам. Няма да го дам на някой, който го отхвърля. Нито ще се подчинявам на някой, който отрича глутницата и обвързването. Да не мислиш, че ще остана тук да подсмърчам в тая човешка бърлога и да гоня мишки, дошли за останките от хората, за да стана като мишките, същества, които живеят от човешките боклуци? Не. Щом не сме глутница, не сме близки. Не ти дължа нищо и най-малко подчинение. Няма да остана тук. Ще си тръгна, когато поискам.“

Лукавство в мислите му. Криеше нещо, ала аз се досещах. „Прави каквото желаеш, Вълчо, освен едно. Няма да ме последваш в Бъкип. Забранявам ти.“

„Ти ли ми забраняваш? Ти ли ми забраняваш? Забрани на вятъра да духа покрай твоята каменна бърлога или на тревата да расте около нея. Нямаш никакво право.“

Той изсумтя и се извърна. Насилих се и за последен път го повиках:

— Вълчо! — С човешки глас. Сепнат, той отново ме погледна. Ушите му щръкнаха. Почти ми се озъби. Ала преди да скочи, аз го отблъснах. Винаги бях знаел как да го правя, също както човек инстинктивно се пази от огъня. Съвсем рядко бях използвал тази си способност, защото веднъж Бърич я беше насочил срещу мен и не винаги можех да разчитам на нея. Това не бе натиск, какъвто му бях приложил някога в клетката. Вложих сила в него и когато Вълчо отскочи, мисленото действие придоби почти физическо измерение. Той застана разкрачен на снега, готов за бой. Очите му показваха, че е смаян.

— Бягай! — извиках му аз — човешка дума, с човешки глас, и в същото време отново го отблъснах с цялото Осезание, което притежавах. Той избяга, не грациозно, а със скокове и дращене. Насилих се да остана в себе си и отказах да го последвам с ума си, за да се уверя, че няма да спре. Не. Бях свършил с това. Отблъскването бе нарушаване на връзката, не само оттегляне от него, но и прекъсване на всичко, което ни свързваше. Отсичане. И все пак докато стоях и се взирах в храсталаците, в които се бе скрил, изпитвах празнота, много напомняща на студ, парещо сърбене от нещо изгубено, нещо липсващо. Бях чувал хора да говорят така за отрязан крайник. Физическо търсене на нещо завинаги изчезнало.

Тръгнах към замъка. Колкото повече вървях, толкова повече ме болеше. Не физически, но няма с какво друго да го сравня. Като оголена плът. По-лошо, отколкото когато Бърич ми бе взел Носльо, защото сам си го причинявах. Отиващият си ден ми се струваше по-мразовит от мрака призори. Опитвах се да се убедя, че не се срамувам. Бях постъпил правилно. Както бях постъпил с Мъжество. Прогоних тази мисъл. Не. Вълчо щеше да се оправи. Щеше да му е по-добре, отколкото с мен. Какъв живот щеше да води това диво същество, вечно заплашено от опасността да го открият бъкипските кучета или ловци? Можеше да е сам, можеше да е самотен, но щеше да е жив. Нашата връзка беше прекъсната. Изпитвах настойчиво изкушение да се пресегна, да видя дали все още мога да го усетя, да опипам и да проверя дали умът му продължава да докосва моя. Упорито се съпротивлявах и затварях мислите си за неговите. Край. Той нямаше да ме последва. Не и след като го бях отблъснал така. Продължавах към замъка, без да поглеждам назад.

Ако не бях потънал толкова дълбоко в размисъл, ако не се бях затворил в себе си толкова съсредоточено, може би щях да предусетя нещо. Ала се съмнявам. Осезанието никога не ми е помагало срещу Претопени. Не зная дали ме бяха издебнали, или просто бях минал покрай скривалището им. Изневиделица нещо тежко ме блъсна в гърба и аз се проснах по очи. В първия момент си помислих, че Вълчо се е върнал, за да оспори решението ми. Претърколих се и почти бях успял да се изправя, когато някой ме сграбчи за рамото. Умът ми светкавично регистрира обстановката и я определи с абсолютна точност, сякаш това бе някое от упражненията на Сенч. Един едър с нож, другите с тояги. Дрипави и мръсни дрехи. Почервенели, лющещи се от студа лица, мръсни бради, чорлава коса. Натъртени и разранени. Дали се биеха помежду си, или преди мен бяха нападнали някой друг?

Отскубнах се и отскочих. На колана си носех нож. Не беше дълъг, но нямах друго оръжие. Бях си мислил, че този ден няма да ми трябва — бях си мислил, че близо до Бъкип не са останали претопени. Те ме обкръжиха. Позволиха ми да извадя ножа си. Той като че ли не ги разтревожи.

— Какво искате? Плаща ми ли? — Разкопчах го и го оставих да падне. Погледнаха го, но никой не се хвърли да го грабне, както се бях надявал. Мъчех се да държа под око и тримата, да не съм с гръб към никого. Не бе лесно. — Ръкавиците? — Свалих ги от ръцете си и ги подхвърлих на онзи, който ми се стори най-млад. Той ги остави да паднат в краката му. Тримата сумтяха и се олюляваха. Никой не искаше да ме нападне пръв. Знаеха, че имам нож и ще пробода първия. Направих една-две крачки към един от отворите в кръга. Претопените препречиха пътя ми за бягство.

— Какво искате? — изревах им аз и за миг срещнах погледа на единия. В очите му видях по-малко, отколкото в тези на Вълчо. Не дива чистота, само физически нужди. Той премигна.

— Месо. — Мъжът изсумтя, сякаш бях изтръгнал думата от устата му с пръсти.

— Нямам месо, нямам никаква храна. Няма да получите нищо от мен, само болка!

— Ти — с нещо подобно на смях рече друг. Мрачен, безсърдечен. — Месо!

Твърде дълго бях останал на едно място, твърде дълго ги бях гледал, защото третият ненадейно ми се нахвърли изотзад, стисна ръцете ми и зъбите му се забиха в плътта ми там, където шията ми срещаше рамото. Месо. Аз.

Обзе ме абсолютен ужас. Напрегнах всичките си сили. Също като първия път, когато се бях сражавал с претопени — с безмозъчна жестокост, съперничеща на тяхната. Природните стихии бяха единственият ми съюзник, защото враговете ми бяха измъчени от студа и лишенията. Ръцете им бяха замръзнали и макар че всички бяхме тласкани от инстинкт за самосъхранение, моят поне бе силен, докато техните бяха изчерпани от бруталността на сегашното им съществувание. Успях да се освободя от нападателя си. Само това си спомням. Останалото ми е малко мъгливо. Не мога да подредя събитията. Изтеглих ножа си от ребрата на младия. Помня палец, който се мъчеше да извади окото ми, и изхрущяването, с което го изкълчих или счупих. Третият ме удряше с тояга по рамото, докато успях да обърна другаря му към него като щит. Не си спомням да съм изпитвал болка от тези удари и раната на шията ми — само топлина от бликащата кръв. Не можех да ги победя. Бяха прекалено много. Младият лежеше на снега и храчеше червена пяна, но вторият ме душеше, докато третият замахваше с меча си. Ритах и удрях с ръце в напразен опит да се защитя. Светът постепенно потъваше в мрак и небето започваше да се върти.

„Братко!“

Той се появи от нищото и се блъсна в нас като таран. Всички паднахме на земята и най-сетне успях да си поема глътка въздух. Главата ми се проясни и изведнъж отново имах смелост да се боря, без да обръщам внимание на болката! Кълна се, че можех да се видя, с лице, поморавяло от душенето, полудял от миризмата на кръвта. Оголих зъби. Вълчо събори единия и го повлече настрани. Нападна го с бързина, която не бе по силите на никой човек, отскочи преди онзи да успее да го хване, после отново му се нахвърли.

Усетих, когато зъбите на Вълчо се затвориха около гърлото на претопения. Усетих смъртта в собствената си уста, шурналата кръв по муцуната ми. Разтърсих глава и зъбите ми откъснаха плът.

Последва миг на пустота.

Седях на земята, опрял гръб на едно дърво. Вълчо лежеше наблизо в снега. Предните му лапи бяха окървавени. Той ги ближеше и бавно, грижливо ги почистваше.

Вдигнах ръкав към устата си и избърсах кръвта. Не беше моя. Рязко се наведох напред и изплюх косми от брада, после повърнах, но дори киселият вкус на повърнатото не успя да премахне плътта и кръвта на убития от устата ми. Погледнах към трупа му и отново се извърнах. Гръклянът му бе изтръгнат. За миг си спомних как го захапвам, усетих жилите на гърлото му със зъбите си. Стиснах очи и застинах абсолютно неподвижно.

Студен нос, опрян в бузата ми. Отворих очи. Той седеше до мен и ме гледаше. „Вълчо.“

„Нощни очи — поправи ме вълкът. — Майка ми ме нарече Нощни очи. Бях последният от братята и сестрите си, който отвори очи.“ Той подсмръкна и кихна. Погледна към проснатите мъже. Неволно проследих очите му. Бях убил с ножа си младия, ала той не беше умрял веднага. Другите двама…

„Аз убивах по-бързо — тихо отбеляза Нощни очи. — Но нямам зъби на крава. Ти се справи добре за такъв като теб.“ Той се изправи и разтърси козината си. Кръв, и студена, и топла, опръска лицето ми. Ахнах и я избърсах, после разбрах какво означава това.

„Тече ти кръв.“

„И на теб. Той издърпа меча от теб, за да го забие в мен.“

„Дай да погледна.“

„Защо?“

Въпросът увисна помежду ни в студения въздух. Нощта щеше да ни свари тук. Клоните на дърветата чернееха на фона на привечерното небе. Нямах нужда от светлина, за да го виждам. Всъщност нямаше нужда да го виждам. Трябва ли да видиш ухото си, за да знаеш, че е част от теб? Бе също толкова безполезно да отричам, че някоя част от тялото ми е моя, колкото и да твърдя, че Нощни очи не е част от мен.

„Ние сме братя. Ние сме глутница“ — признах аз.

„Наистина ли?“

Усетих пресягане, опипване, привличане на вниманието ми. Позволих си да си спомня, че и преди го бях усетил и го бях отрекъл. Сега не го направих. Отдадох му мислите си. Нощни очи. Козина и зъби, мускули и нокти, и аз не го избегнах. Разбрах, че мечът се е забил в рамото му и върхът му се е плъзнал между два големи мускула. Той държеше лапата си повдигната към гърдите. Поколебах се и усетих болката му, че съм се поколебал. Затова, без да се дърпам повече, се пресегнах към него, както беше направил той. „Доверието не е доверие, докато не е пълно.“ Бяхме толкова близо, че не знаех на кого от нас е тази мисъл. За миг имах двойно усещане за света, докато възприятията на Нощни очи се застъпваха с моите, усетих с неговото обоняние миризмата на труповете, чух с неговия слух лисиците, които вече се приближаваха към мършата, виждах с неговите очи. После тази двойственост изчезна и неговите сетива бяха мои, а моите — негови. Бяхме обвързани.

Студът се усилваше — и на земята, и в костите ми. Намерихме плаща ми, целият заскрежен, но аз го изтупах и се увих в него. Не се опитах да го закопчая, за да не се допира до мястото, където бях ухапан. След това си нахлузих ръкавиците.

„По-добре да тръгваме — тихо казах аз. — Когато се приберем, ще се погрижа да почистим и превържем раните си. Но първо трябва да се приберем и да се стоплим.“

Усетих съгласието му. Той закрачи до мен, не зад мен. Веднъж вдигна нос и подуши свежия въздух. Брулеше ни леден вятър. Заваля сняг. Това бе всичко. Обонянието му ми съобщи, че е излишно да се боя от претопени. Въздухът беше чист, освен вонята на онези зад нас, ала дори тя отслабваше, превръщаше се в миризма на леш и се смесваше с тази на лисиците, които се приближаваха към тях.

„Ти не беше прав — отбеляза Нощни очи. — Нито един от двама ни не ловува добре сам. — Лукава насмешка. — Освен ако не смяташ, че се справяше добре, преди да дойда.“

„Вълкът не е създаден да ловува сам“ — опитах се да запазя достойнството си аз.

Той ми се изплези.

„Не се бой, малки братко. Ще бъда до теб.“

Продължихме да вървим в снега между черните дървета. „Още малко“ — успокои ме той. Усетих силата му да се слива с моята, докато куцукахме към дома.

Когато отидох в кабинета на Искрен, наближаваше пладне. Ръката ми бе грижливо бинтована и превръзката не се забелязваше под широкия ръкав. Самата рана не беше толкова тежка, колкото болезнена. Ухапаното обаче не можеше да се скрие толкова лесно. Бях изгубил парче плът и много кръв. Когато предната нощ го бях видял в огледалото, едва не ми призля. Когато го почистих, кръвотечението се усили — бях изгубил част от себе си. Е, ако Нощни очи не се беше намесил, нямаше да ми се размине само с това. Нямам думи да изразя колко противна ми се струваше тази мисъл. Бях успял да се превържа, ала не много добре. Ризата ми болезнено се търкаше в раната, но поне я скриваше. Изпълнен с опасения, почуках на вратата и тъкмо се прокашлях, когато тя се отвори.

Чарим ми каза, че Искрен го нямало. В очите му видях дълбока тревога. Опитах се да не я споделя.

— Не може да остави корабостроителите да си гледат работата, така ли?

Той поклати глава.

— Не. Горе в кулата е — отвърна старият слуга. Обърнах се и той бавно затвори вратата.

Е, Кетрикен ми го беше казала. Бях се опитал да забравя тази част от нашия разговор. Обзе ме ужас, докато се качвах по стълбището. Искрен нямаше причина да е там. Тази кула бе мястото, откъдето лете той използваше Умението срещу пиратите, стига времето да позволяваше. През зимата нямаше защо да е там, особено в тази виелица. Никаква причина — освен ужасната привлекателност на самото Умение.

Бях изпитвал тази съблазън, напомних си, докато стисках зъби. Известно време бях усещал шеметната жизненост на Умението. Като съсирен спомен от отдавнашна болка, до мен достигнаха думите на Гален: „Ако сте слаби — беше ни заплашил той, — ако не ви достигат съсредоточеност и дисциплина, ако сте снизходителни и склонни към удоволствия, няма да овладеете Умението. По-скоро Умението ще овладее вас. Упражнявайте лишаването от всякакви удоволствия, не си позволявайте слабости, които ви изкушават. Когато станете твърди като стомана, може би ще сте готови да посрещнете съблазънта на Умението и да й устоите. Ако й се отдадете, ще станете като големи бебета, безмозъчни и безволеви.“ А после бе започнал да ни учи с лишения и наказания, които надхвърляха всякакъв здрав разум. Ала когато се бях сблъскал с радостта от Умението, аз не го възприех като глупаво удоволствие, както намекваше Гален. То по-скоро предизвикваше същия приток на кръв и бясно туптене на сърцето, каквито понякога ми носеха музиката, внезапният полет на пъстър фазан в есенна гора или дори съвършено изпълненият скок с кон. Онзи миг, в който всички неща застават в равновесие и се движат заедно като птици, понесли се в полет. Същото бе и с Умението, ала не само за миг. Продължаваше толкова, колкото можеше да го задържи човек, и ставаше все по-силно и чисто с усъвършенстването на умелия. Или поне така си мислех. Моето Умение завинаги беше осакатено в една битка на воля с Гален. Мислените защитни стени, които бях издигнал, бяха толкова здрави, че дори Искрен не винаги можеше да ме достигне. Собствената ми способност да излизам от себе си бе станала непостоянна и капризна като плашлив кон.

Спрях пред вратата на престолонаследника. Дълбоко си поех дъх и бавно го изпуснах. Отказвах да позволя да ме обземе униние. Онова време беше отминало. Нямаше смисъл да се тормозя заради него. Според стария си навик влязох, без да чукам, за да не наруша концентрацията на Искрен.

Не биваше да използва Умението. Но го правеше. Капаците на прозореца бяха отворени и той се бе навел навън. Вятър и сняг бушуваха из стаята, снежинки се сипеха по тъмната му коса, тъмносинята му риза и елека му. Дишаше дълбоко и малко учестено. Изглежда, не ме забелязваше.

— Принц Искрен? — тихо го повиках.

Той се обърна към мен и погледът му беше като топлина, като светлина, като вятър в лицето ми. Излъчи Умението в мен с такава сила, че се почувствах изхвърлен от себе си. Умът му ме обсеби толкова цялостно, че за мен не остана място. За миг започнах да се давя в него. Сетне ме остави — оттегли се толкова бързо, че залитнах задъхано като риба, изхвърлена във въздуха от висока вълна. Искрен само с една крачка стигна до мен, хвана ме за лакътя и ме задържа да не падна.

— Извинявай — каза той. — Не те очаквах. Стресна ме.

— Трябваше да почукам, милорд — отвърнах аз и му кимнах, за да му дам знак, че вече съм добре. — Какво има там, че толкова напрегнато го наблюдавате?

Искрен се извърна от мен.

— Не много. Някакви момчета на скалите гледат няколко кита. Два от нашите кораби ловят камбала, въпреки лошото време.

— Значи не търсите островитяни с Умението…

— По това време на годината няма пирати. Но аз съм нащрек. — Той погледна ръката ми, която току-що беше пуснал, и смени темата. — Какво ти се е случило?

— Тъкмо затова идвам при вас. Нападнаха ме претопени. На склона. Близо до пастирската колиба.

Искрен отсечено кимна и свъси тъмните си вежди.

— Познавам района. Колко бяха? Опиши ги.

Бързо му разказах случилото се. Той като че ли не се изненада.

— Преди четири дни ми докладваха за тях. Не биваше толкова скоро да стигнат дотук — освен ако всеки ден не са се движили насам. Справи ли се с тях?

— Да. Значи сте го очаквали? — ужасих се аз. — Мислех, че сме ги изтребили.

— Изтребихме онези, които бяха тук тогава. Има други, които се приближават насам. Следя ги по докладите, но не ги очаквах толкова скоро.

Наложих си да овладея гласа си.

— Милорд, защо само ги следим? Защо не… се погрижим за този проблем?

Искрен изсумтя и се обърна към прозореца.

— Понякога човек трябва да прояви търпение и да остави врага да завърши хода си, за да открие цялостната му стратегия. Разбираш ли ме?

— Да не смятате, че претопените имат стратегия? Аз съм на друго мнение, милорд. Те бяха…

— Докладвай ми всичко — без да ме поглежда, заповяда Искрен. За миг се поколебах, после започнах. Към края на битката разказът ми изгуби последователността си. Оставих думите да заглъхнат на устните ми.

— Но успях да се отскубна от него. Загинаха и тримата.

Той не откъсваше очи от морето.

— Не бива да влизаш във физически битки, Фицрицарин. Изглежда, винаги пострадваш.

— Зная, милорд — смирено признах аз. — Ход направи каквото можеше…

— Но ти не си обучен за воин. Имаш други способности. И би трябвало да използваш тъкмо тях, за да се защитаваш. О, ти можеш да въртиш меч, но нямаш мускулите и телесната маса на боец. Поне засега. И очевидно в битките това се обръща срещу теб.

— Нямах възможност да избирам оръжието — малко сприхаво отвърнах аз.

— Да. — Сякаш говореше някъде от много далеч. Известно напрежение във въздуха ми показа, че точно в този момент използва Умението. — И все пак се боя, че трябва отново да те пратя със задача. Струва ми се, че си добре. Достатъчно дълго наблюдавам какво става. Претопените се насочват към Бъкип. Нямам представа защо, но това може би не е толкова важно, колкото да им попречим да постигнат целта си. Заеми се с този проблем, Фиц. Може би този път ще успея да попреча на жена си да се намеси. Научих, че ако й се прище да излезе на езда, вече ще разполага със своя стража.

— Както ви е било докладвано, милорд — отвърнах аз и се проклех, че не съм дошъл по-рано да му съобщя за стражата на кралицата.

Той се обърна и ме погледна.

— Чух слух, че ти си наредил да бъде създадена такава стража. Не искам да си присвоявам заслугите ти, но когато този слух стигна до мен, дадох да се разбере, че аз съм ти наредил да го направиш. Което си е самата истина. Макар и доста индиректно.

— Да, милорд — отвърнах аз и имах благоразумието да премълча.

— Е, щом Кетрикен трябва да язди, поне вече я охраняват. Въпреки че предпочитам да няма повече срещи с претопени. Само да можех да измисля с какво да запълня времето й! — уморено прибави Искрен.

— С Градината на кралицата — предложих аз, като си спомних разказа на Търпение.

Искрен рязко вдигна глава.

— Старата, на покрива на кулата — поясних аз. — От години не е използвана. Видях какво е останало от нея преди Гален да ни нареди да я разчистим, за да освободим място за уроците ни. Навремето трябва да е било очарователно място. Бъчви с пръст и растения, статуи, пълзяща зеленина.

Искрен се усмихна.

— И басейнчета с водни лилии, рибки и дори жабчета. Лете птиците често идваха там да пият и да се плискат във водата. С Рицарин обичахме да си играем в градината. Тя имаше талисманчета от стъкло и лъскав метал, завързани на конци. И когато вятърът ги разлюляваше, те се блъскаха едно в друго и блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. — Споменът за онова място и време го стопли. — Майка ми имаше котка и тя се излежаваше на топлите камъни. С петниста козина и кичурчета косми на ушите. Ние я дразнехме с конци и пера и тя ни дебнеше между саксиите с цветя. Докато в това време трябваше да учим билките. Така и не успях да ги науча. Там имаше страшно много други занимания. Освен бабината душица. Знаех всеки вид бабина душица в градината й. Майка ми отглеждаше много бабина душица. И коча билка. — Искрен се усмихваше.

— Кетрикен ще се влюби в това място — казах му аз. — В Планините тя много се е занимавала с градинарство.

— Наистина ли? — изненада се той. — Мислех си, че се е занимавала с повече… физически дейности.

Изпитах мимолетно раздразнение. Не, нещо повече от раздразнение. Как можеше да знам повече за жена му от него?

— Имаше градина — тихо отвърнах аз. — С много билки, и знае за какво се използват. Лично съм ви разказвал за тях.

— Сигурно. — Престолонаследникът въздъхна. — Имаш право, Фиц. Иди при нея и й разкажи за Градината на кралицата. Сега е зима и сигурно не може да се направи много, но напролет ще е чудесно да бъде възстановена…

— Може би е по-добре сам да й кажете, милорд — осмелих се да предложа, ала той поклати глава.

— Нямам време. Но съм убеден, че ще се справиш. А сега да слизаме долу. При картите. Искам да обсъдим някои неща.

Мигновено се обърнах към изхода. Престолонаследникът ме последва по-бавно. Задържах вратата пред него. На прага той спря и погледна през рамо към отворения прозорец.

— Зове ме — спокойно и простичко призна Искрен, сякаш ми съобщаваше, че обича сливи. — Зове ме винаги, когато не съм зает. И затова трябва да съм зает, Фиц. Много зает.

— Разбирам — бавно отвърнах аз, макар изобщо да не бях убеден.

— Не. Не разбираш — уверено рече той. — Това е нещо като невъобразима самота, момко. Мога да се пресегна и да докосна други. Някои — съвсем лесно. Но никой не се пресяга към мен. Когато Рицарин беше жив… Все още ми липсва. Понякога съм страшно самотен без него — все едно съм останал последният от своя вид на света. Като последния вълк, който ловува сам.

Побиха ме тръпки.

— Ами крал Умен?

Искрен поклати глава.

— Той вече рядко използва Умението. Силата му вече не е като някога, а това изтощава колкото ума, толкова и тялото. — Спуснахме се няколко стъпала надолу. — Сега двамата с теб сме единствените, които го знаем — промълви престолонаследникът.

Кимнах.

Бавно продължихме надолу.

— Лечителят прегледа ли ръката ти? — попита той.

Поклатих глава.

— Нито Бърич.

Заяви го като факт, убеден във верността му.

Отново поклатих глава. Следите от зъбите на Нощни очи по кожата ми бяха прекалено явни, въпреки че ме беше захапвал на шега. Не можех да покажа на Бърич раните от претопените, без да му издам своя вълк.

Искрен въздъхна.

— Добре. Пази раната чиста. Предполагам, че знаеш как. И следващия път не излизай неподготвен. Никога. Не винаги ще ти се притичат на помощ.

Забавих крачка. Искрен продължи надолу. Дълбоко си поех дъх и прошепнах:

— Принце… Какво знаете за… това?

— По-малко от теб — весело отвърна той. — Но повече, отколкото си мислиш.

— Говорите като шута — горчиво отбелязах аз.

— Да. Понякога. Той също отлично разбира самотата и към какво тласка човек тя. — Престолонаследникът си пое дъх и бях готов да се закълна, че ще каже, че знае какъв съм и не ме осъжда. Вместо това Искрен продължи: — Преди няколко дни шутът е говорил с теб.

Безмълвно го последвах, като се чудех какво знае за много неща. Умението, разбира се. Стигнахме до кабинета му и аз влязох след него. Както винаги, Чарим вече ни очакваше. Както и храна и греяно вино. Искрен започна да яде с огромен апетит. Седнах срещу него. Като го гледах как поглъща простата, здрава храна, и аз огладнях. В това отношение той все още беше воин. Обичаше това малко удоволствие — вкусната, добре поднесена храна, и й се наслаждаваше, когато може. Зачудих се как ще е следващото лято, когато всеки ден часове наред щеше да му се налага да използва Умението, за да пази крайбрежието ни и да прилага мисловните си трикове, за да отблъсква пиратите. Спомних си какъв го бях виждал миналото лято по жътва: изтощен до изпосталяване, с набръчкано лице, без желание да се храни, издържащ единствено благодарение на стимулантите, които Сенч слагаше в чая му. Животът му се бе превърнал в часовете, които прекарваше с Умението. През лятото гладът му за Умението щеше да замени всяко друго удоволствие в живота му. Как щеше да го приеме Кетрикен?

След като се нахранихме, се наведохме над картите. Вече не можеше да има съмнение. Независимо от всички препятствия, гори, реки или ледени равнини, претопените се приближаваха към Бъкип. Изглеждаше ми абсурдно. Онези, с които се бях сблъскал, ми се бяха сторили лишени от всякакви сетива. Не можех да повярвам, че някой от тях ще преодолее всички тези трудности просто за да дойде в Бъкип.

— Данните обаче показват, че е точно така. Изглежда, че всички претопени се приближават насам.

— Но все пак ти е трудно да го възприемеш като координиран план, така ли? — тихо попита Искрен.

— Не разбирам как изобщо е възможно да имат план. Как са се свързали? Пък и действията им не ми изглеждат координирани. Те не се събират на банди. Просто като че ли всеки от тях си върви по пътя и някои тръгват заедно.

— Като пеперуди, привличани от пламък на свещ — отбеляза Искрен.

— Или като мухи на леш — кисело прибавих аз.

— Едните са омаяни, другите са гладни — замислено рече престолонаследникът. — Ще ми се да знаех точно какво привлича претопените към мен. Може да е нещо съвсем друго.

— Защо смятате, че трябва да знаете причината, която ги води тук? Мислите ли, че вие сте тяхната цел?

— Не зная. Но ако открия, може да разбера врага си. Струва ми се, не е случайно, че всички претопени идват към Бъкип. Смятам, че се движат срещу мен, Фиц. Може би не по собствена воля, но въпреки това срещу мен. Трябва да разбера защо.

— За да ги разберете, трябва да застанете на тяхно място.

— О. — Не изглеждаше много весел. — Сега кой говори като шута?

Въпросът ме смути и аз го оставих без отговор.

— Милорд, когато онзи ден шутът ме подиграваше… — Поколебах се. Продължавах да се чувствам оскърбен. Винаги бях смятал, че шутът ми е приятел. Опитах се да овладея чувствата си. — Той ми подхвърля разни идеи. Ако правилно съм разбрал гатанките му, той искаше да каже, че трябвало да потърся други умели. Мъже и жени от поколението на баща ви, обучени от Молба преди Гален да стане учител. И също, че трябвало да науча повече за Праотците. Как да ги повикаме, какво можели да правят. И какви са.

Искрен се отпусна на стола си и подпря брадичка на ръката си.

— Човек може цял живот да търси отговора дори само на един от тези въпроси. Да, сред нас би трябвало да има умели, още по-възрастни от баща ми, обучени за старите войни срещу островитяните. Едва ли много хора са знаели кои са обучените. Самото обучение е било тайно и даже членовете на една котерия може да не са познавали другите. И все пак би трябвало да са останали някакви документи. Сигурен съм, че навремето е имало. Но никой не може да каже какво се е случило с тях. Предполагам, че Молба ги е завещала на Гален. Обаче не бяха открити в стаята му, нито сред вещите му след… смъртта му.

Беше ред на Искрен да замълчи. И двамата знаехме как бе умрял Гален, в известен смисъл бяхме присъствали, макар че никога не говорехме за това. Гален бе загинал като предател, докато се беше опитвал да източи силата на Умението на Искрен и да го убие. Ала престолонаследникът бе използвал моята сила и се беше справил с Гален. Не обичахме да си спомняме за случая. Но като се опитвах да не давам израз на чувствата си, аз дръзко заговорих:

— Смятате ли, че Славен знае къде са тези документи?

— Дори да знае, не ми е споменавал нищо. — Гласът му бе също толкова безизразен, колкото моя и поставяше точка на въпроса. — Но аз постигнах известен успех в издирването на неколцина умели. Поне имената им. Те или вече са покойници, или не мога да ги открия.

— Хм. — Преди известно време бях чул от Сенч нещо за това. — Как успяхте да ги издирите?

— Едни си спомни баща ми. Членовете на последната котерия, която служила на крал Щедър. Други бегло познавах, когато бях съвсем малък. Освен това разговарях с някои много стари хора в замъка. Помолих ги да си спомнят слуховете за умелите. Разбира се, не можех да бъда многословен. Не желаех и продължавам да не желая да се разчува за търсенето ми.

— Може ли да попитам защо?

Той се намръщи и кимна към картите си.

— Не съм толкова способен, колкото беше баща ти, момко. Рицарин можеше да прави интуитивни скокове, които напомняха на истинска магия. Аз откривам системи. Изглежда ли ти естествено всички умели, които успях да издиря, или да са умрели, или да са неоткриваеми? На мен ми се струва, че за самите умели не е много здравословно да ги намеря.

Известно време седяхме в мълчание. Той ме остави да стигна до собствени изводи. Проявих достатъчно здрав разум, за да не ги изрека на глас.

— Ами Праотците? — попитах накрая.

— Това е друг вид гатанка. По времето, когато са писали за тях, всички са знаели какво представляват. Поне така предполагам. Все едно да откриеш свитък, в който се обяснява точно какво е кон. Ще намериш много споменавания за тях и съвсем малко, свързани конкретно с подковаването или произхода на някой жребец. Но на кого от нас ще му хрумне да посвети труда и времето си, за да опише точно какво е кон?

— Разбирам.

— Затова пак повтарям — всичко опира до пресяване на подробности. Аз нямам необходимото време за тази задача. — За миг Искрен замълча и се вгледа в мен. После отвори каменната кутийка на бюрото си и извади малък ключ. — Това е за един шкаф в спалнята ми — бавно рече той. — Там съм събрал свитъците, които успях да намеря, със споменавания за Праотците. И някои за Умението. Възлагам ти да ги прегледаш. Поискай качествена хартия от Федрен и си води бележки. Търси системите. И ми докладвай всеки месец.

Взех пиринченото ключе. Стори ми се странно тежко, като че ли бе свързано с предложената от шута и потвърдена от Искрен задача. „Търси системите“, беше казал престолонаследникът. Внезапно открих една от тях, мрежа, изплетена от мен до шута и Искрен и обратно. Също като другите системи на Искрен, тя не изглеждаше случайна. Зачудих се кой я е изплел. Погледнах Искрен, ала мислите му бяха далеч. Тихо се изправих и понечих да си тръгна.

— Ела при мен — каза той, когато стиснах бравата. — Утре съвсем рано сутринта. В кулата ми.

— Милорд?

— Може би ще успеем да открием сред нас още един умел, за когото не подозираме.