Кралска поръчка

30Тъмници

По някое време се свестих. Това бе най-жестоката от всички шеги, които напоследък ми играеше съдбата. Без да помръдвам, анализирах различните си усещания. Изтощението от карисовото семе се съчетаваше с умората от битката ми с Умението на Джъстин и Ведра. Бях получил няколко отвратителни рани на дясната ръка и една на лявото бедро. Не бяха превързани — ръкавът и панталоните ми бяха залепнали за кожата ми от засъхналата кръв. Онзи, който ме бе повалил в безсъзнание, за всеки случай ми беше нанесъл още няколко удара. Иначе бях добре. Повторих си го много пъти, без да обръщам внимание на треперенето си. Отворих очи.

Намирах се в някаква килия. В ъгъла имаше гърне, а на стената до него — врата със зарешетено прозорче. Оттам проникваше единствената светлина, чийто източник беше факла, пламтяща някъде в коридора. Бях в тъмницата; задоволил любопитството си, затворих очи и заспах, свит на кълбо. Спях в дълбока бърлога, покрита от сипещия се сняг. Нощни очи ми осигуряваше почти пълна илюзия за сигурност. Бях толкова слаб, че дори неговите мисли ми се струваха мъгляви. „Безопасност.“ Не разбрах нищо друго.

Отново дойдох на себе си. Усетих, че е минало много време, защото умирах от жажда. Иначе всичко си беше същото. Установих, че пейката, на която лежа, също е от камък. Между нея и мен нямаше нищо друго, освен дрехите ми.

— Хей! — Извиках аз. — Стража! — Не получих отговор. Всичко ми изглеждаше малко смътно. След време не си спомнях дали вече съм извикал, или съм събирал сили да го направя. Малко по-късно реших, че нямам толкова сили. Пак заспах.

Събудих се от гласа на Търпение. Караше се на някого.

— Това е смешно! Какво си мислите, че ще направя? — Мълчание. — Познавам го от малък. — Пак мълчание. — Той е ранен. Какво толкова ще стане, ако хвърля един поглед на раните му? Можете да го обесите здрав също толкова, колкото и ранен, нали? — Отново мълчание.

След време реших, че може би ще успея да стана. Имах много натъртвания и драскотини, които не си спомнях, навярно получени, докато ме бяха носили от Голямата зала дотук. Най-неприятното беше, че дрехите ми бяха залепнали за раните и всяко помръдване ми причиняваше болка. Казах си, че ще издържа. За такава малка килия разстоянието от пейката до вратата ми се стори безкрайно. Когато стигнах, установих, че едва виждам през зарешетеното прозорче. При това виждах само каменната стена от отсрещната страна на тесния коридор. Стиснах решетките със здравата си лява ръка и изхриптях:

— Търпение!

— Фиц? О, Фиц, добре ли си?

Що за въпрос! Разсмях се, но се задавих и усетих вкус на кръв в устата си. Не знаех какво да кажа. Не бях добре, но за нея не беше здравословно да проявява прекалено голям интерес към мен. Съзнавах го, колкото и да бях замаян.

— Добре съм — успях да промълвя.

— О, Фиц, кралят е мъртъв — извика тя. Думите се заизливаха от устата й в бързината да ми каже всичко. — Кетрикен изчезна и принцът престолонаследник Славен твърди, че ти си виновен за всичко, казват…

— Лейди Търпение, трябва веднага да си тръгнете — опита се да я прекъсне стражникът. Тя не му обърна внимание.

— Казват, че си полудял от скръб заради смъртта на Искрен и си убил краля, Ведра и Джъстин, и не знаят какво си направил с Кетрикен и никой не може да…

— Нямате право да разговаряте със затворника, госпожо — твърдо заяви мъжът, ала Търпение все едно не го чуваше.

— Никой не може да открие шута. Уолас казва, че ви видял с шута да се карате над трупа на краля, а после видял Пъпчивия, дошъл да вземе душата му. Той е луд! Освен това Славен те обвинява в мерзка магия — че си имал душа на звяр! Твърди, че точно така си убил краля. И…

— Госпожо! Трябва веднага да си тръгнете, иначе ще наредя да ви отведат.

— Направи го тогава. — Търпение го заплю. — Опитай, ако смееш! Лейси, този човек ми досажда. О! Смееш да ме докосваш! Мен, съпругата на Рицарин! Чакай, Лейси, не го наранявай, той е още момче. Невъзпитан е, да, но въпреки това е момче.

— Лейди Търпение, умолявам ви…

— Не можеш да ме изхвърлиш оттук, без да напуснеш поста си. Да не ме смяташ за толкова глупава, че да не го разбирам? Какво ще направиш? Ще нападнеш две жени с меча си ли?

— Честър? Честър, къде си? — Изрева стражникът. — Проклет да си, Честър! — Ясно чувах яда в гласа му, докато викаше другаря си, който сигурно беше в стаята на стражниците до кухнята. И пиеше студена бира и ядеше гореща яхния.

— Честър! — Гласът на стражника заглъхваше. Наистина бе глупак да допусне лейди Търпение до поста си и да отиде да търси другия. След миг чух лекия тропот на пантофките й пред килията си. Усетих пръстите й да докосват ръката ми. Тя не беше достатъчно висока, за да надникне вътре, а коридорът бе толкова тесен, че не можеше да отстъпи назад, за да я виждам. Ала топлината на ръката й ми подейства като слънчев лъч.

— Гледай кога ще се върне онова момче, Лейси — нареди Търпение, после се обърна към мен. — Как си? — Говореше съвсем тихо.

— Жаден съм. И съм гладен. Студено ми е. Боли ме. — Не виждах смисъл да я лъжа. — Какво става в замъка?

— Пълен хаос. Бъкипските стражници потушиха бунта в Голямата зала, но после навън избухна свада между тях и онези от Вътрешните херцогства, които доведе Славен. Стражата на Кетрикен въведе ред. Но положението продължава да е напрегнато. Мнозина от гостите са ранени. За щастие няма сериозно пострадали. Казват, че най-тежко бил ранен Меча. Повалили го, докато те бранел от фароуските стражници. Спукали му ребрата и не може да движи едната си ръка. Но Бърич казва, че щял да се оправи. Обаче херцозите се дърлят като кучета.

— Бърич ли — изхриптях аз.

— Изобщо не е бил там — успокоително отвърна Търпение. — Добре е. Само дето е кисел и заядлив. Но това е нормално за него.

Сърцето ми бясно туптеше. Бърич. Защо не беше заминал? Не посмях да разпитвам за него. Само един необмислен въпрос и Търпение щеше да стане любопитна.

— Ами Славен?

Тя изсумтя.

— Имам чувството, че всичко това не го дразни толкова много. Бесен е, защото вече няма повод да напусне Бъкип. Преди, нали знаеш, щял да отведе крал Умен и Кетрикен на сигурно място навътре в страната и плячкосваше замъка, за да можел да ги заобиколи с познатите им вещи. Сега обаче няма такова извинение и крайбрежните херцози поискаха да остане и да защитава замъка или поне да постави на това място човек по техен избор. Той им предложи братовчед си лорд Ясен Фароуски, но херцозите не го одобряват. Сега Славен неочаквано дори за себе си стана крал и ми се струва, че това не му харесва особено.

— Значи се е коронясал, така ли? — Ушите ми запищяха. Задържах се изправен само защото стисках решетките. Не биваше да припадам. Стражникът всеки момент щеше да се върне. Нямах много време да науча какво става.

— Всички бяхме много заети покрай погребението на краля и издирването на престолонаследницата. Когато откриха краля мъртъв, ни пратиха да я събудим, но вратата й беше заключена и никой не отговаряше на чукането ни. Накрая Славен пак прибягна до хората с брадвите. Вратата на вътрешната стая също беше заключена. Но Кетрикен я нямаше. Това е огромна загадка за всички.

— Какво казва за това Славен? — Главата ми се проясняваше от паяжините. О, как болеше!

— Нищо, освен че тя и детето й със сигурност били мъртви и че ти сигурно си ги убил. Повдига безумни обвинения за Дива магия, казва, че си убил краля със своето Осезание. Всички искат доказателство за твърденията му и той все повтаря, че скоро щял да го даде.

Нито дума за търсене на Кетрикен. Бях рискувал, като бях приел, че неговите умели шпиони не са разкрили целия ни план. Но ако Славен беше пратил преследвачи, те едва ли имаха заповед да я върнат невредима в Бъкип.

— Какво прави Уил — попитах аз.

— Кой Уил?

— Уил, синът на коняря. От котерията.

— А, той ли? Не съм го виждала.

— Аха. — Отново ми прималя. Знаех, че трябва да продължа да я разпитвам, но не можех да измисля какви въпроси да й задам. Бърич още бе в Бъкип, ала Кетрикен и шута ги нямаше. Какво се беше объркало? Нямаше безопасен начин да попитам Търпение. — Някой друг знае ли, че си тук — успях да попитам. Ако знаеше, че Търпение е дошла при мен, Бърич със сигурност щеше да ми прати съобщение.

— Не, разбира се! Не беше лесно да дойда, Фиц. Лейси трябваше да сложи лекарство за повръщане в храната на единия стражник, за да остане само другият. После го чакахме да излезе… А, Лейси ти донесе това. Тя е умна жена. — Ръката й провря две малки ябълки през решетката. Те паднаха на пода, преди да успея да ги хвана. Устоях на изкушението незабавно да ги изям.

— Какво говорят за мен — тихо попитах аз.

— Повечето твърдят, че си луд. Някои казват, че си бил омагьосан от Пъпчивия да ни донесеш смърт. Има слухове, че си се готвил да оглавиш бунт и си убил Ведра и Джъстин, защото са те разкрили. Други, макар и малцина, са съгласни със Славен, че владееш Дивата магия. Това са твърдения главно на Уолас. Той казва, че преди да влезеш в кралските покои пламъците на свещите не били сини. Според него, шутът викал, че ти си убил краля. Но и шута го няма. Имаше толкова много зли предзнаменования, че сега мнозина се боят… — Гласът й заглъхна.

— Не съм убил краля — тихо отвърнах аз. — Бяха Джъстин и Ведра. Затова ги убих с ножа на краля.

— Стражниците се връщат — изсъска Лейси. Търпение не й обърна внимание.

— Но Джъстин и Ведра дори не…

— Нямам време да ти го обясня. Направиха го с Умението. Но го убиха, Търпение. Кълна се. — Замълчах за миг. — Какво ще правят с мен?

— Още не е решено.

— Нямаме време за лъжи.

Чух я да преглъща.

— Славен иска да те обеси. Щеше да те убие още онази вечер в Голямата зала, ако Меча не беше отблъсквал стражниците му, докато не потушиха бунта. После за теб се застъпиха крайбрежните херцози. Лейди Грация Рипонска напомни на Славен, че никой, в чиито вени тече Пророческа кръв, не може да бъде убит с меч или на бесило. Той не искаше да признае кралската ти кръв, но когато го отрече, твърде много хора надигнаха глас. Сега се кълне, че може да докаже Осезанието ти, а човек, който владее Дивата магия, се наказва с обесване.

— Лейди Търпение! Трябва веднага да си тръгнете, трябва, иначе ще обесят мен! — Стражникът се връщаше, очевидно с Честър, защото се чуваха повече стъпки. Търпение пусна пръстите ми.

— Ще направя каквото мога за теб — прошепна тя. До този момент бе полагала всички усилия да не издаде страха си, ала сега ясно го долових в гласа й.

После си тръгна, като през цялото време гълчеше Честър, докато той я извеждаше от тъмницата. Когато се отдалечи, аз с мъка се наведох да вдигна ябълките. Не бяха големи и вече се бяха спаружили, ала на мен ми се сториха вълшебни. Изядох дори дръжките. Малкото влага, която съдържаха, не утоли жаждата ми. Поседях на пейката, като държах главата си с ръце и се насилвах да остана буден. Знаех, че трябва да помисля, но ми беше ужасно трудно. Не бях в състояние да се съсредоточа. Изкушавах се да отлепя ризата от раните на ръката си, но си наложих да устоя. Щом не бяха гноясали, нямаше да ги пипам. Не можех да си позволя да изгубя още кръв. Трябваше да събера всичките си сили, за да докуцукам до вратата.

— Стража — изхриптях аз.

Не ми обърнаха внимание.

— Искам вода. И храна.

„Къде си?“ — Отзова се на молбата ми друг.

„Далеч, приятелю. Как си?“

„Добре. Но ми липсваш. Спеше толкова дълбоко, че едва не те помислих за мъртъв.“

„И аз вече почти се бях отписал. Ти ли ги заведе при конете?“

„Да. И те заминаха. Сърцето на глутницата им каза, че съм мелез, който си опитомил. Като че ли съм дресирано псе, което прави фокуси.“

„Опитвал се е да ме защити, не да те обиди. Защо Сърцето на глутницата не замина с тях?“

„Не зная. Какво ще правим сега?“

„Ще чакаме.“

— Стража — извиках отново, колкото можех по-високо. Получи се доста тихо.

— Отдръпни се — прозвуча мъжки глас точно пред вратата. Докато бях разговарял с Нощни очи, не бях чул да се приближава никой. Изобщо не бях на себе си.

В долната част на вратата се отвори малка вратичка и някой пъхна в килията гърне вода и половин самун хляб. Вратичката отново се затвори.

— Благодаря.

Не получих отговор. Внимателно огледах какво са ми дали. Водата, имаше дъх на застояло, ала не миришеше и предпазливо отпитата глътка не загатваше за отрова. Начупих самуна на малки парчета и го разгледах. Не беше пресен, но не забелязах нищо нередно. И някой бе изял другата половина. Ометох го за нула време. Отново легнах и се опитах да си намеря не чак толкова неудобна поза.

В килията беше сухо, но студено. Знаех точно къде съм. Килиите се намираха недалеч от избата. Знаех, че мога да крещя, докато от дробовете ми не потече кръв, но никой, освен стражниците няма да ме чуе. Като малък бях слизал тук. Рядко бях откривал затворници в килиите и още по-рядко — стражници, които да ги пазят. Поради бързото правосъдие в Бъкип почти никога не се налагаше затворниците да преседяват тук повече от няколко часа. Наказанията обикновено бяха смърт или задължителен труд. Подозирах, че с възцаряването на Славен тези килии ще се използват много по-често.

Опитах се да поспя, ала вцепенението ме бе напуснало. Вместо това се въртях на твърдия студен камък. Известно време се мъчех да се убедя, че щом Кетрикен е избягала, победата е моя. В края на краищата, да спечелиш означава да постигнеш каквото искаш, нали така? Но мислите ми се насочиха към това колко бързо е умрял крал Умен. Като спукан мехур. Ако ме обесеха, дали и за мен щеше да е толкова бързо? Или дълго щях да вися и да се задушавам? За да се разсея от тези размишления, се зачудих колко време Искрен ще трябва да води гражданска война срещу Славен, преди да е в състояние отново да начертае на картата Шестте херцогства като едно кралство. Ако допуснех, разбира се, че Искрен се завърнеше и успееше да избави крайбрежието от алените кораби. Когато Славен изоставеше Бъкип, както със сигурност щеше да направи, кой ли щеше да вземе властта в замъка? Според Търпение крайбрежните херцози не бяха искали и да чуят за лорд Ясен. В Бък имаше неколцина по-дребни благородници, ала никой от тях не притежаваше дързостта да предяви претенции за Бъкип. Може би някой от тримата крайбрежни херцози? Не. В момента те нямаха достатъчно сили, за да се грижат за нещо извън собствените си граници. Сега всеки щеше да пази себе си. Освен ако Славен не останеше в Бъкип. В крайна сметка след изчезването на Кетрикен и смъртта на Умен той беше законният крал. Освен ако човек не знаеше, че Искрен е жив. Но малцина знаеха това. Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Славен за крал? Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Искрен за крал, когато се завърнеше? Или щяха да презрат човека, изоставил ги, за да се отправи на някакъв глупав поход?

Времето течеше бавно. Не ми даваха храна и вода, ако не поисках, а понякога дори и тогава, и затова не можех да съдя за хода на часовете и дните. Буден, аз бях пленник на собствените си мисли и тревоги. Веднъж се опитах да се свържа с Искрен, но от усилието зрението ми се замъгли и после главата ми дълго се пръскаше от болка. Нямах сили за втори опит. Гладът постоянно ме измъчваше, безпощаден като студа в килията. На два пъти чух стражниците да отпращат Търпение — отказаха й да ми предадат храната и превръзките, които ми носеше. Не я повиках. Исках да се откаже, да не мисли за мен. Имах покой само когато заспивах и се отправях на лов с Нощни очи. Опитах се да използвам неговите сетива, за да разбера какво става в Бъкип, но той възприемаше нещата по своя си вълчи начин и когато бях с него, аз споделях неговите стойности. Времето не се делеше на дни и нощи, а на промеждутъци между плячките. Месото, което ядях с него, не можеше да поддържа човешкото ми тяло, но все пак ми доставяше удоволствие. С неговите сетива установих, че времето се променя, и една сутрин се събудих с мисълта, че е започнал ясен зимен ден. Пиратско време. Крайбрежните херцози не можеха да се бавят още много в Бъкип, ако все още бяха тук.

Сякаш в потвърждение на предположението ми, в коридора се разнесоха гласове и по каменния под отекнаха тежки стъпки. Чух напрегнатия от гняв глас на Славен, поздрава на стражника, после стъпките се приближиха към килията ми. За пръв път, откакто се бях свестил тук, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Бавно се надигнах и седнах. Вътре надзърнаха трима херцози и един принц — по-точно изменник. Успях да се изправя. Зад тях бяха строени в редица ратници, въоръжени с копия, сякаш готови да задържат побеснелия звяр на разстояние. До отворената врата видях стражник с изваден меч. Между мен и Славен. Принцът не подценяваше омразата ми.

— Виждате го — безизразно заяви Славен. — Той е жив и здрав. Не съм го убил. Но знайте също, че имам право да го направя. Той уби един мъж, мой слуга, в собствената ми зала. И една жена горе в стаята й. Дори само заради тези престъпления имам право да взема живота му.

— Принц Славен. Вие обвинявате Фицрицарин, че е убил крал Умен с помощта на Осезанието — заяви Жилав. И тежко прибави: — Досега не бях чувал, че е възможно такова нещо. Но ако е така, съветът пръв има право над живота му, защото първо е убил краля. Трябва да се свика съветът, за да постанови дали е виновен и да определи присъдата му.

Славен ядосано въздъхна.

— Тогава ще свикам съвета. Да свършваме с това. Смешно е да отлагаме коронясването ми заради екзекуцията на един убиец.

— Милорд, смъртта на един крал никога не е смешна — тихо отбеляза херцог Шемшай Шоукски. — И първо трябва да свършим с единия крал, преди да имаме друг.

— Баща ми е мъртъв и погребан. Това не ви ли стига, за да свършите с него? — Славен започваше да става безразсъден. Възражението му не издаваше нито скръб, нито почит.

— Ще узнаем как е умрял и от чия ръка — отвърна Жилав Беърнски. — Вашият слуга Уолас казва, че Фицрицарин е убил краля. Вие, принце, сте съгласен и твърдите, че го е направил с помощта на Осезанието. Мнозина от нас вярват, че Фицрицарин е бил беззаветно предан на своя крал и не би сторил такова нещо. А Фицрицарин твърди, че са го направили умелите. — Херцог Жилав за пръв път погледна право към мен. Срещнах очите му, сякаш бяхме сами.

— Убиха го Джъстин и Ведра — тихо казах. — Коварно убиха краля.

— Млък! — Изкрещя Славен и замахна с ръка, сякаш за да ме удари. Не мигнах.

— И затова ги убих — продължих аз, като не преставах да гледам единствено Жилав. — С ножа на краля. Защо иначе щях да избера такова оръжие?

— Безумците вършат странни неща — каза херцог Келвар Рипонски. Славен бе позеленял от ярост. Спокойно срещнах погледа на Келвар. За последен път бяхме разговаряли на собствената му маса в Нитбей.

— Не съм безумец — уверих го аз. — И онази вечер не бях по-безумен, отколкото когато въртях брадва пред стените на Бейгард.

— Напълно е възможно — замислено се съгласи Келвар. — Говори се обаче, че по време на бой обезумяваш.

В очите на Славен проблесна пламъче.

— Говори се също, че след битката са го видели с кръв по устата. Че става като зверовете, с които е отраснал. Той е осезател.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Херцозите се спогледаха и когато Шемшай отново се обърна към мен, на лицето му се четеше презрение. Накрая Жилав отговори на принца.

— Отправяте тежко обвинение. Имате ли свидетел?

— За кръвта по устата му ли? Неколцина.

Жилав поклати глава.

— Всеки мъж може да излезе от битка с окървавено лице. Брадвата не е чисто оръжие. Лично мога да го потвърдя. Не. Това не е достатъчно.

— Тогава да свикаме съвета — нетърпеливо каза Славен. — Да чуем какво ще ни каже Уолас за смъртта на баща ми.

Тримата херцози отново се спогледаха, после замислено се обърнаха към мен. Херцог Жилав беше човекът, който обединяваше крайбрежието. Уверих се в това, когато отговори на принца.

— Да говорим открито, принц Славен. Вие обвинявате Фицрицарин, син на Рицарин, че е използвал Осезанието, Дивата магия, за да убие крал Умен. Това е извънредно тежко обвинение. За да останем удовлетворени, ние искаме да ни докажете не само, че е осезател, но и че може да използва Осезанието, за да нарани друг. Всички сме свидетели, че по тялото на крал Умен нямаше следи, абсолютно нищо, което да загатва за предсмъртна борба. Ако не бяхте надигнали глас за предателство, може би щяхме да приемем, че е умрял от годините си. Някои дори говорят, че си търсите повод да се избавите от Фицрицарин. Зная, че сте чували тези слухове — изричам ги гласно, за да можем да ги оборим. — Херцогът замълча, сякаш се колебаеше, после погледна другарите си. След като нито Келвар, нито Шемшай дадоха знак за несъгласие, Жилав се прокашля и продължи:

— Имаме предложение, принц Славен. Докажете ни, че Фицрицарин е осезател и че е използвал Осезанието, за да убие крал Умен, и ние ще ви позволим да го убиете както сметнете за нужно. Ще присъстваме на коронясването ви за крал на Шестте херцогства. Нещо повече, ще приемем лорд Ясен като ваш представител в Бъкип и ще ви позволим да преместите двора си в Трейдфорд.

На лицето на Славен за миг се изписа триумф. После го замени подозрителност.

— Ами ако доказателството ми не ви удовлетвори, херцог Жилав?

— Тогава Фицрицарин ще остане жив — спокойно отвърна Жилав. — И вие ще му поверите управлението на Бъкип и бъкипските сили. — Тримата херцози гледаха принца в очите.

— Това е измяна и предателство — изсъска Славен.

Ръката на Шемшай потръпна, сякаш той едва се сдържаше да не извади меча си. Келвар почервеня, но запази мълчание.

Мъжете зад тях се напрегнаха. Единствено Жилав остана невъзмутим.

— Ново обвинение ли повдигате, милорд — спокойно попита той. — Отново настоявам за доказателства. Това още повече ще отложи вашето коронясване.

— Говорих прибързано, господа — каза Славен. — Времената са тежко изпитание за мен. Така внезапно останах без бащино напътствие, без брат си… а престолонаследницата и детето, което носи, безследно изчезнаха… Това е достатъчно, за да тласне всекиго към прибързани изявления. Аз… Е, добре. Ще приема… това, което ми предлагате. Ще докажа, че Фицрицарин е осезател, или ще го освободя. Това удовлетворява ли ви?

— Не, милорд — каза Жилав. — Условията не бяха такива. Ако е невинен, ще поверите на Фицрицарин управлението на Бъкип. Ако докажете вината му, ние ще приемем Ясен. Това са условията ни.

— Ами смъртта на Джъстин и Ведра, моите безценни слуги? Известно ни е, че поне тяхната смърт е негово дело. Той сам го призна. — Погледът, който ми хвърли, можеше да ме убие на място. Колко ли дълбоко съжаляваше, че ме е обвинил в убийството на Умен? Вместо да подкрепи безумните обвинения на Уолас, можеше да поиска да ме удавят за убийството на Джъстин. Всички бяха присъствали. Собственият му стремеж да ме унищожи отлагаше моята екзекуция.

— Ще имате всички възможности да докажете, че е осезател и убиец на баща ви. Ще ви позволим да го обесите единствено за тези престъпления. А за другите… Фицрицарин твърди, че те са убийците на краля. Ако не е виновен, ще приемем, че ги е убил справедливо.

— Това са глупости! — изсумтя Славен.

— Такива са условията ни, милорд — спокойно настоя Жилав.

— Ами ако ги отхвърля? — избухна принцът.

Жилав сви рамене.

— Небесата са ясни, милорд. Пиратско време за онези от нас, които имат крайбрежие. Трябва да се разотидем по крепостите си и доколкото ни позволяват силите, да браним бреговете. Без свикването на пълния съвет не можете да се коронясате, нито законно да назначите човек, който да управлява Бък във ваше отсъствие. Трябва да презимувате в Бъкип, милорд, и да се борите с пиратите като нас.

— Използвате всевъзможни традиции и мъгляви закончета, за да ми наложите волята си. Аз ваш крал ли съм, или не?

— Не сте наш крал — тихо, ала твърдо отвърна Жилав. — Вие сте престолонаследник. И най-вероятно ще останете такъв, докато този въпрос не бъде решен.

Мрачният поглед на Славен ясно показваше, че това не му харесва.

— Добре тогава — безизразно и малко прекалено бързо заяви той. — Излиза, че трябва да приема този… пазарлък. Не забравяйте, че вие пожелахте да стане така, не аз. — Принцът се обърна и впери очи в мен. И аз разбрах, че няма да спази думата си — разбрах, че ще умра в килията си. Ужасната увереност в собствената ми смърт замъгли зрението ми и ме накара да се олюлея. Побиха ме тръпки.

— Значи се разбрахме — спокойно каза Жилав, погледна ме и се намръщи. Чувствата ми сигурно се бяха изписали на лицето ми, защото херцогът бързо попита: — Добре ли се отнасят към теб, Фицрицарин? Хранят ли те? — Докато ми задаваше този въпрос, той откопча брошката на рамото си. Плащът му беше изтъркан, но вълнен, и когато ме наметна с него, тежестта му ме принуди да се облегна на стената.

Признателно се увих в него. Все още бе топъл от тялото му.

— Вода. Хляб — кратко отвърнах аз. Погледнах дебелата вълнена дреха и прибавих: — Благодаря ви.

— Мнозина нямат и това — гневно изсумтя Славен. — Времената са тежки.

Жилав продължи да ме гледа още няколко секунди. Мълчах. Накрая той студено се обърна към принца.

— Преди да се съгласим с екзекуцията му, принц Славен, ще искаме доказателство за вината му. Дотогава настояваме да остане жив.

— Поне му давайте войнишка дажба — каза Келвар. — Никой няма да каже, че го глезите, а и така ще остане жив — или за да го обесите, или за да управлява Бък.

Славен скръсти ръце на гърдите си и не отговори. Знаех, че ще продължа да получавам само вода и хляб. И може би щеше да ми вземе плаща на Жилав. Той вирна брадичка и даде знак на стражника да затвори вратата. Когато тя се затръшна, аз се хвърлих напред, вкопчих се в решетките и вперих очи в херцозите. Исках да извикам, да им кажа, че Славен няма да ме остави жив, че ще намери начин да ме убие. Ала не го направих. Нямаше да ми повярват. Все още не се бояха от него така, както трябваше. Ако го познаваха, колкото го познавах аз, щяха да са наясно, че никакво обещание не може да го обвърже със споразумението им. Той щеше да ме убие — нямаше да устои на изкушението да ме унищожи.

Пуснах решетките и се върнах на пейката. Седнах. По-скоро инстинктът, отколкото някаква мисъл ме накара да се увия в плаща на Жилав. Вълненият плат не можеше да се справи със студа, който усещах. Увереността в смъртта ми отново ме изпълни така, както вълната връхлита морска пещера. И пак ми се стори, че ще припадна. Смътно отблъснах собствените си мисли за начина, по който можеше да ме убие Славен. Имаше толкова много възможности. Подозирах, че ще се опита да изтръгне признание от мен. Ако имаше достатъчно време, може би щеше да успее. Призля ми. Помъчих се да запазя самообладание, да не си позволя да повярвам, че ще умра мъчително.

С някак странно олекнало сърце, си помислих, че мога да го надхитря. В потъмнелия ми от засъхнала кръв маншет имаше тайно джобче, в което все още се намираше отровата, толкова отдавна приготвена за Уолас. Ако ми гарантираше по-лека смърт, щях да я изпия. Но не я бях приготвил за бързо и безболезнено заспиване, а за гърчове, неволно освобождаване на червата и треска. По-късно може би щях да я предпочета пред онова, което ми предложеше Славен. Това не ме утеши. Увих се още по-добре в дебелия плащ на Жилав. Надявах се, че няма да му липсва много. Това навярно щеше да е последният приятелски жест, който някой правеше за мен. Не заспах, а съвсем съзнателно се скрих в света на моя вълк.

Събудих се от един съвсем човешки сън, в който Сенч ми се караше, че не му обръщам внимание. Свих се в плаща на Жилав. В килията ми мъждукаха отблясъци от факла. Не знаех дали е ден, или нощ, ала ми се струваше, че е късна нощ. Опитах се пак да заспя. Настойчивият глас на Сенч ме молеше…

Бавно се надигнах и седнах. Напевността и интонацията на приглушения глас определено бяха на Сенч. Звуците се отдалечиха. Легнах. Думите бяха неясни, но все пак ги чувах. Притиснах ухо към каменната пейка. Не. Бавно се изправих и започнах да обикалям тясната килия. Гласът бе най-силен в един от ъглите, ала все още не можех да разбера думите.

— Не те разбирам — казах на празната килия.

Тишина. После гласът отново заговори. Въпросителна интонация.

— Не те разбирам — по-високо повторих аз.

Отново го чух, по-възбудено, но не и по-високо.

— Не те разбирам — извиках ядосано.

Пред килията ми отекнаха стъпки.

— Фицрицарин!

Жената, която ме пазеше, беше ниска и не можеше да надникне през прозорчето.

— Какво — сънено попитах аз.

— Защо викаш?

— Какво? А, кошмар.

Стъпките се отдалечиха. Чух я да се смее и да казва на другия стражник:

— Не мога да си представя какъв кошмар е по-ужасен за него от действителността.

Пак легнах на пейката. Не чувах гласа на Сенч. Бях склонен да се съглася с жената. Известно време не успях да заспя и се чудех какво толкова отчаяно се бе опитвал да ми каже Сенч. Съмнявах се, че е нещо хубаво, и не исках да мисля за лошото. Щях да умра тук. Исках да е поне защото съм помогнал за бягството на Кетрикен. Къде ли беше сега тя? Замислих се за шута и се запитах как ще понесе трудностите на зимното пътуване. Забраних си да се питам защо Бърич не е заминал с тях. Вместо това мислите ми се насочиха към Моли.

Сигурно съм задрямал, защото я видях. Изкачваше се по някаква пътека и раменете й се превиваха под кобилица с тежки ведра. Изглеждаше бледа и измъчена. На върха на хълма видях порутена колиба с натрупан край стените й сняг. Моли спря, остави ведрата на прага, изправи се и погледна към морето. Намръщи се на хубавото време и вятъра, който разпенваше гребените на вълните. Вятърът леко повдигна гъстата й коса, точно както някога правех аз, и прокара пръсти по топлата й шия. Очите й внезапно се разшириха.

— Не — каза Моли високо. — Не. Повече няма да мисля за теб. Не. — Наведе се, вдигна ведрата и влезе в колибата. Вратата тежко се захлопна зад нея. Сламата бе неравномерно настлана по покрива. Вятърът се усили и аз го оставих да ме отнесе.

Гмурнах се в него и му позволих да отмие болките ми. Помислих си дали да не се гмурна още по-надълбоко, в най-силното течение, което можеше да ме погълне. Потопих длани в него. Беше бързо и тежко като могъща река и ме притегли към себе си.

„Ако бях на твое място, щях да стоя настрани.“

„Наистина ли?“ Оставих Искрен за миг да обмисли положението ми.

„Сигурно не — мрачно призна той. Нещо като въздишка. — Трябваше да се досетя колко е сериозно. Изглежда, че е нужна огромна болка, болест или някаква крайна принуда, за да събори стените ти и да можеш да използваш Умението. — Искрен замълча. — Значи така. Баща ми е мъртъв. И Джъстин и Ведра. Трябваше да се сетя. Умората и чезнещата му сила — това са симптоми на кралски човек, изчерпван прекалено често. Предполагам, че е продължавало много време, навярно още отпреди Гален… да умре. Единствено на него може да му е хрумнало такова нещо. И само той може да е измислил как да го направи. Какъв отвратителен начин да използваш Умението! Значи са ни шпионирали, така ли?“

„Да. Не зная какво са научили. Остава още един, от когото трябва да се боим. Уил.“

„Проклет да съм! Виж, Фиц. Трябваше да се досетим. Отначало всичко с корабите беше наред, а после, веднага щом разбраха какво сме намислили двамата с теб, те измислиха начин да ни попречат. Котерията е била под властта на Славен още от създаването си. Затова съобщенията ни се бавеха или пък изобщо не пристигаха. Помощта винаги закъсняваше или изобщо не идваше. Той се пръска от омраза — като кърлеж, напил се с кръв. И победи.“

„Не съвсем, милорд. — Скрих мисълта си за Кетрикен, която пътуваше към Планините. Вместо това повторих: — Остава Уил. А също Бърл и Карод. Трябва да сме предпазливи.“

Далечна топлота. „Непременно. Но ти знаеш колко съм ти признателен. Навярно сме платили твърде висока цена, ала спечелихме нещо, което си струва. Поне за мен е така.“

„И за мен. — Усетих умората му и примирението му. Предавате ли се?“

„Не още. Но също като твоето, моето бъдеще не изглежда обещаващо. Всички други или са мъртви, или избягаха. Аз ще продължа. Но не зная докъде трябва да вървя. Или какво да направя, когато стигна. И съм ужасно уморен. Много е лесно да се откажа.“

Искрен с лекота четеше мислите ми, знаех го. Ала аз трябваше да се пресягам към него и за всичко онова, което не ми казваше. Усещах страшния студ, който го заобикаляше, раната, която затрудняваше дишането му. Самотата му, болката от мисълта, че другарите му са загинали далеч от дома. Заради него. „Ход“ — помислих си и мъката ми бе ехо на неговата. Чарим. И още нещо, което той не можеше точно да изрази. Изкушение, олюляване на ръба. Натиск, опипване, много подобно на онова, което бях усетил от Ведра и Джъстин. Опитах се да го заобиколя, да го погледна по-отблизо, ала той ме отблъсна.

„Някои неща стават още по-опасни, когато им се изпречиш — предупреди ме Искрен. — Това е едно от тях. Но съм сигурен, че съм на пътя, който трябва да следвам, ако искам да открия Праотците.“

— Затворнико!

Сепнах се от унеса си. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. На прага се появи млада жена. До нея стоеше Славен, опрял едната си ръка на рамото й. От двете им страни стояха двама стражници, от Фароу или Тилт, ако се съдеше по кройката на дрехите им! Единият държеше факла. Неволно се отдръпнах, седнах и запремигвах.

— Той ли е — попита принцът жената. Тя боязливо впери очи в мен. Опитах се да разбера защо ми изглежда позната.

— Да, кралю. Той е. Оная сутрин отидох на кладенеца, трябваше, трябваше да извадя вода, иначе бебето щеше да умре. И отначало беше тихо, цял Нитбей беше притихнал като мъртъв. Отидох на кладенеца рано сутринта, мъглата още не беше се вдигнала. И видях оня вълк, точно до кладенеца. Гледаше ме. И когато вятърът разнесе мъглата, вълка го нямаше и вече беше станал човек. Този човек, милорд. — Тя продължаваше да ме гледа с ококорените си очи.

Спомних си. Сутринта след битката за Нитбей и Бейгард. С Нощни очи бяхме спрели да си починем при кладенеца. Спомних си, че ме бе събудил и беше избягал.

— Ти си смела жена — похвали я Славен и я потупа по рамото. — Стражнико, заведи я в кухнята и се погрижи да я нахранят и подслонят. Остави ми факлата. — Тримата заедно излязоха в коридора и стражникът захлопна вратата. Чух отдалечаващи се стъпки. Но светлината навън остана. Когато стъпките заглъхнаха, Славен отново заговори.

— Е, копелдако, изглежда, че играта ти е изиграна. Твоите защитници бързо ще те изоставят, щом научат какъв си. Има още свидетели, разбира се. Те ще разкажат, че навсякъде, където си се бил в Нитбей, е имало вълчи следи и хора, убити от ухапвания. Има даже неколцина от собствената ни бъкипска стража, които под клетва ще признаят, че някои от труповете на убитите от теб претопени са носили следи от зъби и нокти. — Той доволно въздъхна, закрепи факлата на стената и се приближи до прозорчето. Беше достатъчно висок, за да надникне вътре. Отвърнах на погледа му и Славен отстъпи назад. Изпитах глупава радост.

Това го ядоса.

— Ти беше страшно лековерен. Кръгъл глупак. С подвита опашка докуцука от Планините и си мислеше, че благоволението на Искрен е единственото, което ти е нужно, за да оцелееш. Ти и всичките ти глупави заговори. Знаех за всеки от тях. За всеки, копелдако. За всичките ти разговори с престолонаследницата, за подкупите в градината на покрива, за да обърнете Жилав срещу мен. Даже за плановете й да напусне Бъкип. „Вземи си топли дрехи — каза й ти. — Кралят ще дойде с теб.“ — Принцът се повдигна на пръсти, за да видя усмивката му. — Накрая тя замина без краля и без топли дрехи. — Той замълча за миг. — Даже без кон. — Гласът му погали последните думи, сякаш отдавна ги бе пазил за такъв момент, и той жадно впери очи в лицето ми.

Изведнъж осъзнах, че наистина съм бил глупак. Розмари. Сладкото сънливо дете, винаги клюмащо в някой ъгъл. Толкова умна, че спокойно можеш да й повериш отговорна задача. Толкова малка, че съвсем забравяш за нея. И все пак трябваше да се досетя. Самият аз не бях по-голям, когато Сенч беше започнал да ме учи на занаята ми. Призля ми и лицето ми сигурно го показа. Не си спомнях какво съм говорил пред нея. Нямаше откъде да зная какви тайни е споделяла Кетрикен в присъствието й. С Искрен. Или с Търпение. Престолонаследницата и шутът бяха изчезнали. Не знаех нищо друго със сигурност. Дали бяха успели да напуснат Бъкип живи? Славен се хилеше, доволен от себе си. Вратата между нас бе единственото, което ми помогна да спазя даденото на Умен обещание.

Той си тръгна, като продължаваше да се хили.

Имаше доказателство, че съм осезател. Жената от Нитбей щеше да го потвърди. Сега оставаше само да изтръгне от мен признание, че съм убил Умен. Разполагаше с предостатъчно време за това.

Свлякох се на пода. Искрен имаше право. Славен беше победил.