Кралска поръчка

26Връзката

Стигнахме до вратата на крал Умен и почукахме. Шутът ни отвори. Бях забелязал, че Уолас е сред гуляйджиите в Голямата зала и че беше останал, след като отведоха краля.

— Пусни ме — тихо казах на шута, който ме гледаше гневно.

— Няма — безизразно отвърна той. И понечи да затвори вратата.

Натиснах я с рамо. Бърич ми помогна. За пръв и последен път прилагах сила срещу шута. Не ми достави удоволствие да докажа, че съм по-силен от него. Когато го принудих да отстъпи, изражението му бе такова, каквото никой не бива да вижда на приятелско лице.

Кралят седеше пред огнището и си мърмореше под нос. Престолонаследницата му правеше компания. Розмари дремеше в краката й. Кетрикен се изправи и ни погледна изненадано.

— Какво има, Фицрицарин?

Бързо се приближих.

— Имам много за обясняване и малко време за действие. Защото онова, което трябва да направя, не търпи отлагане. — Замълчах в опит да реша как най-добре да й го изложа. — Спомняте ли си как се сгодихте за Искрен?

— Разбира се! — Кетрикен ме изгледа така, като че ли съм се побъркал.

— Тогава той използва Август, член на котерията, който влезе в ума ви, за да ви покаже чувствата му. Помните ли?

Тя се изчерви.

— Разбира се, че помня. Но мислех, че никой друг не знае точно какво се е случило.

— Почти никой. — Огледах се. Бърич и шутът следяха разговора ни с широко отворени очи.

— Искрен се свърза с вас чрез Август. Той има силно Умение. Знаете го, знаете и че бди над бреговете ни с него. Това е наследствена магия, дарба на рода на Пророците. Искрен я е наследил от баща си. И аз съм наследил нещо от своя.

— Защо ми казваш това?

— Защото не вярвам, че Искрен е мъртъв. Казвали са ми, че някога крал Умен е притежавал силно Умение. Вече не е така. Болестта му го е лишила от дарбата му, както и от много други неща. Но ако успеем да го убедим да опита, аз мога да му предложа силата си. Има вероятност да се свърже с Искрен.

— Това ще го убие — безизразно каза шутът. — Чувал съм какви са последиците от използването на Умението. На краля не са му останали толкова сили.

— Няма да се стигне дотам. Ако успеем да се свържем с Искрен, той ще прекъсне връзката преди баща му да е пострадал. Неведнъж го е правил, за да не изчерпи силите ми, за да не ме нарани.

— Дори един шут може да види неубедителността на логиката ти. — Шутът подръпна маншетите на новата си риза. — Ако се свържеш с Искрен, как ще разберем, че е вярно, а не е измама?

Гневно отворих уста да възразя, ала той ме спря с вдигната ръка.

— Разбира се, скъпи ми Фиц, всички ние би трябвало да ти вярваме, тъй като си наш приятел и мислиш за нашите интереси. Но има неколцина други, склонни да се съмняват в твоята дума, и те не те смятат за толкова себеотрицателен. — Сарказмът му ме попари като киселина, ала успях да запазя мълчание. — А ако не се свържеш с Искрен? Ще имаме един изтощен и изчерпан крал, чиято неспособност да демонстрират публично. Една скърбяща престолонаследница, която освен всичките си други грижи ще трябва да се пита дали скърби за мъж, който не е мъртъв. Това е най-страшната скръб. Не. Нищо няма да спечелим, даже да успееш, защото доверието ни в теб няма да е достатъчно, за да спре колелата, които вече се въртят. А ако се провалиш, имаме много за губене. Твърде много.

Погледите им бяха отправени към мен. Дори тъмните очи на Бърич ме гледаха въпросително, сякаш той се съмняваше в благоразумието на онова, което сам беше настоял да направя. Кетрикен стоеше абсолютно неподвижно и се опитваше да устои на голия кокал на надеждата, който й бях хвърлил в краката. Искаше ми се да бях изчакал, първо да се бях посъветвал със Сенч. Подозирах, че след тази вечер няма да имам друга възможност. Трябваше да го направя сега или никога.

Погледнах единствения, който не ме наблюдаваше. Крал Умен разсеяно зяпаше играта на пламъците в огнището.

— Той все още е кралят — тихо казах аз. — Нека го попитаме и да го оставим да реши.

— Не е честно! Той не е на себе си! — Шутът се хвърли между нас и се опита да ме погледне в очите. — Билките, които взима, го правят послушен като впрегатен кон. Кажи му да си пререже гърлото и той ще те чака да му дадеш ножа.

— Не. — Гласът на краля трепереше. Беше изгубил тембъра и екливостта си. — Не, шуте, не съм стигнал чак дотам.

Затаихме дъх и зачакахме, ала крал Умен не каза нищо повече. Накрая бавно прекосих стаята, приклекнах до него и се опитах да привлека вниманието му.

— Крал Умен — умолително го повиках аз.

Очите му се насочиха към мен, убягнаха ми, после неохотно отново срещнаха моите. Накрая той ме погледна.

— Чухте ли всичко, което казахме? Милорд, вярвате ли, че Искрен е мъртъв?

Устните му се разтвориха. Езикът му бе сивкав. Той дълбоко си пое дъх.

— Славен ми каза, че Искрен бил мъртъв. Получил вест…

— Откъде? — внимателно попитах аз.

Той бавно поклати глава.

— Вестоносец… струва ми се.

Обърнах се към другите.

— Би трябвало да е дошъл вестоносец. От Планините, защото Искрен вече сигурно е там. Почти е бил стигнал до Планините, когато пратил Бърич обратно. Не вярвам, че вестоносец ще измине целия път от Планините и няма да остане, за да съобщи такава вест лично на Кетрикен.

— Вестта може да е била препредавана — неохотно предположи Бърич. — Пътуването е прекалено изтощително за сам човек с един кон. Ездачът трябва да е сменял конете. Или да е предавал вестта на друг ездач, който да продължи. Последното е най-вероятно.

— Може би. Но колко време е нужно, за да получим такава вест чак от Планините? Зная, че Искрен беше жив в деня, в който Беърнс напусна Бъкип. Защото тогава крал Умен ме използва, за да разговаря с него. В онази нощ, когато едва не припаднах пред това огнище. Ти беше тук, когато това се случи, шуте. — Замълчах за миг. — Струва ми се, че го усетих по време на битката в Нитбей.

Видях, че Бърич брои дните наум. После неохотно сви рамене.

— Все пак е възможно. Ако Искрен е бил убит тогава и незабавно са пратили вестта, и ако ездачите и конете са били добри… възможно е.

— Не вярвам. — Обърнах се към останалите и се опитах да им внуша надеждата си. — Не вярвам, че Искрен е мъртъв. — Отново погледнах краля. — А вие? Вярвате ли, че синът ви може да е умрял и да не сте почувствали нищо?

— Рицарин… си отиде така. Като заглъхнал шепот. „Татко — рече той, струва ми се. — Татко.“

В стаята се възцари тишина. Приклекнал на пети, чаках решението на своя крал. Сякаш придобила свой живот, ръката му бавно се повдигна, пресече краткото разстояние до мен и се отпусна на рамото ми. За миг не последва нищо друго. Само тежестта на дланта му на рамото ми. Крал Умен леко се раздвижи на стола си. И си пое дъх през носа.

Затворих очи и отново се хвърлихме в черната река. Отново видях отчаяния младеж, впримчен в умиращото тяло на крал Умен. Запремятахме се във вихреното течение на света.

— Тук няма никой. Никой, освен нас — самотно прозвуча гласът му.

Не можех да се открия. Нямах тяло, нито език. Той ме държеше под себе си сред рева на водите. Не можех да мисля, камо ли да си спомня малкото от суровите уроците на Гален, които се бяха запечатали в паметта ми. Все едно се мъчех да рецитирам научена наизуст реч, докато някой ме души. Отказах се. Отказах се от всичко. После отнякъде като перце, понесено от вятър, или като прашинка, танцуваща в слънчев лъч, се разнесе гласът на Искрен:

— Да си отворен просто значи да не си затворен.

Целият свят представляваше безгранично пространство, всички неща бяха във всички други неща. Не изрекох името му на глас, нито си помислих за лицето му. Искрен беше там и аз без усилие го намерих. „Ти си жив!“

„Разбира се. Но ти няма да останеш жив, ако се разпиляваш така. На един дъх изливаш всичко от себе си. Регулирай силата си. Бъди точен.“ Той ми помогна да се върна в себе си и ахна, когато ме позна.

„Татко!“

Искрен грубо ме блъсна. „Върни се! Пусни го, той няма сила за това. Изчерпваш го, идиот такъв! Пусни го!“

Все едно ме отблъскваше, но по-силно. Когато открих себе си и отворих очи, бях проснат пред огнището. Лицето ми бе прекалено близо до пламъците. Претърколих се настрани, изпъшках и видях краля. Устните му трепкаха, кожата му имаше синкав оттенък. Бърич, Кетрикен и шутът безпомощно стояха около него.

— Направете… нещо — задъхано им казах аз.

— Какво — попита шутът. Явно си мислеше, че аз зная.

Затършувах в ума си и открих единственото средство, което си спомнях.

— Самодивско биле — изхриптях аз. Очертанията на стаята продължаваха да тъмнеят. Стиснах клепачи и се заслушах в паническото им суетене. Постепенно осъзнах какво съм направил. Бях използвал Умението.

И за тази цел бях изсмукал силата на краля.

„Ти ще си смъртта на кралете“ — ми бе казал шутът. Пророчество или умно предположение? Предположение на Умен. От очите ми бликнаха сълзи.

Усетих мирис на самодивско биле. Чисто силно самодивско биле, без примес на джинджифил или мента. Съвсем мъничко отворих очи.

— Горещо е — изсъска шутът.

— В лъжицата бързо изстива — настоя Бърич и я пъхна в устата на краля. Не забелязах да преглъща. С небрежен опит на годините, прекарани в конюшнята, Бърич леко издърпа долната челюст на Умен и го поглади по гърлото. После пъхна втора лъжица в отпуснатата му уста. Нищо.

Кетрикен се приближи, приклекна до мен, повдигна главата ми на коляното си и доближи горещата чаша до устата ми. Отпих, без да обръщам внимание, че течността е прекалено гореща. Преглътнах и горчивината ме задави. Мракът започна да отстъпва. Чашата се върна и аз отново отпих. Отварата беше толкова силна, че езикът ми изтръпна. Вдигнах поглед към Кетрикен и потърсих очите й. Успях леко да кимна.

— Жив ли е — тихо попита тя.

— Да.

— Той е жив — радостно извика Кетрикен на другите.

— Баща ми — изкрещя Славен. Олюляваше се на прага с лице, зачервено от алкохол и гняв. Зад него зърнах стражниците му и малката Розмари, която се кокореше иззад ъгъла. Някак си тя успя да се промъкне покрай мъжете, изтича при Кетрикен и се вкопчи в полите й. За миг сцената сякаш замръзна.

После Славен се втурна в стаята и с пяна на уста започна да задава въпроси, ала без да даде на никого възможност да му отговори. Кетрикен продължаваше да държи главата ми в скута си, иначе, кълна се, стражниците на Славен пак щяха да ме хванат. Кралят постепенно възвръщаше цвета си. Бърич отново пъхна лъжица отвара в устата му и с облекчение видях, че Умен я преглъща.

Славен не спираше да беснее.

— Какво му даваш? Престани! Не позволявам някакъв си коняр да трови баща ми!

— Кралят получи нов пристъп, милорд — внезапно се обади шутът. Гласът му разцепи хаоса в стаята и направи дупка, която се превърна в тишина. — Отварата от самодивско биле е обичайно укрепващо средство. Сигурен съм, че Уолас е чувал за него.

Принцът беше пиян. Не бе сигурен дали му се подиграват, или се опитват да го успокоят. Той гневно изгледа шута, който мило му се усмихна в отговор.

— Аха. — Каза го неохотно, без да се съгласява да го умилостивят. — Ами тоя? — И сърдито ме посочи.

— Пиян е. Кетрикен се изправи и с убедително тупване пусна главата ми на пода. Пред очите ми избухнаха звезди. Гласът й изразяваше единствено презрение. — Конярю, изведи го оттук. Трябваше да му попречиш, преди да прекали. Другия път гледай да проявиш благоразумие, след като той не е способен на това.

— Нашият управител на конюшнята е известен със собствената си слабост към чашата, милейди. Подозирам, че са се напили заедно — изсумтя Славен.

— Вестта за смъртта на Искрен го съсипа — простичко отвърна Бърич. Верен на себе си, той даваше обяснение, не извинение. Стисна ме за яката и ме вдигна от пода. Без изобщо да се преструвам, се олюлях и Бърич ме хвана по-здраво. Зърнах шута, който припряно пъхаше в устата на краля нова лъжица самодивско биле. Докато Бърич грубо ме извеждаше от стаята, чух Кетрикен да гълчи Славен. Каза му, че би трябвало да е долу при гостите си, и му обеща двамата с шута да сложат краля да си легне. Принцът поведе стражниците си към Голямата зала. Продължаваше да мърмори и да се оплаква, че не бил глупак и можел да различи заговора. Това ме обезпокои, но бях почти сигурен, че няма представа точно какво става.

Когато стигнахме до моята стая, вече бях достатъчно добре, за да отключа. Бърич влезе след мен.

— Ако имах куче, което толкова често да е зле, щях да го убия — любезно отбеляза той. — Искаш ли още самодивско биле?

— Няма да ми навреди. Но в по-малка доза. Имаш ли джинджифил, мента или шипки?

Бърич ме изгледа. Седнах на стола си, докато той разравяше жарта в огнището. Разпали огъня, наля вода в котлето и го закачи на куката. Намери гърне и накъса вътре билката, после взе чаша и я изплакна. Когато свърши, се огледа. На лицето му се бе изписало нещо като отвращение.

— Защо живееш така — попита той.

— Как?

— В толкова гола стая. И без да се грижиш за нея. Виждал съм зимни войнишки шатри, които са по-уютни. Като че ли не очакваш да останеш повече от една-две нощи.

Свих рамене.

— Никога не съм се замислял.

Последва кратко мълчание.

— А трябва — неохотно рече Бърич. — Освен това трябва да се замислиш колко често ти се случва нещо.

— Не можех да предотвратя случилото се тази вечер.

— Ти знаеше, че ще стане така, но въпреки това го направи — отбеляза той.

— Налагаше се. — Наблюдавах го, докато заливаше самодивското биле с гореща вода.

— Нима? Шутът май имаше доста убедителен аргумент за противното. И все пак ти го направи. Направихте го двамата с крал Умен.

— И?

— Известно ми е нещичко за Умението — тихо каза Бърич. — Аз бях кралски човек на Рицарин. Не често и не изпадах в толкова тежко състояние като теб, освен веднъж-дваж. Но съм изпитвал вълнението… — Той потърси точните думи и въздъхна. — Пълнотата. Единението със света. Веднъж Рицарин ми го обясни. Човек можел да се пристрасти, така ми рече. Търсел си поводи да го използва и накрая потъвал в него. — Бърич се замисли и след малко прибави: — В известен смисъл не се различава много от увлечението на битката. Чувството, че времето е спряло, че си по-могъщ от самия живот.

— Тъй като сам не мога да използвам Умението, смея да кажа, че не ме заплашва такава опасност.

— Прекалено често се предлагаш на хора, които могат. — Каза го съвсем прямо. — Също толкова често, колкото доброволно се поставяш в опасни ситуации, предлагащи същото преживяване. По време на сражение те обзема бяс. Така ли е и когато използваш Умението?

Никога не бях разглеждал двете неща в такава светлина. Загриза ме нещо като страх. Прогоних го.

— Мой дълг е да съм кралски човек. Освен това нали случилото се тази вечер беше тъкмо по твое предложение?

— Така е. Но думите на шута ме разубедиха. Ти не отстъпи. Изобщо не помисли какво ще ти струва това.

— Зная какво правя. — Казах го по-остро, отколкото възнамерявах, и Бърич не отговори. Наля чая и ми подаде чашата с изражение, което ми казваше: „Виждаш ли какво имах предвид?“ Загледах се в огъня. Бърич седна на скрина.

— Искрен е жив — промълвих аз.

— Чух престолонаследницата. Никога не съм вярвал, че е мъртъв. — Приемаше го съвсем спокойно. И със същото спокойствие прибави: — Но нямаме доказателство.

— Доказателство ли? Аз разговарях с него. Кралят разговаря с него. Това не стига ли?

— За мен е предостатъчно. За повечето други, хм…

— Когато се възстанови, кралят ще ме подкрепи. Искрен е жив.

— Съмнявам се, че това ще е достатъчно, за да попречи на Славен да се обяви за престолонаследник. Церемонията е насрочена за идущата седмица. Мисля, че щеше да го направи още тази вечер, само че трябва да присъстват всички херцози.

Борбата на самодивското биле с изтощението ми или просто безмилостният ход на събитията изведнъж накараха стаята да се наклони. Чувствах се така, като че ли съм се хвърлил пред каруца, за да я спра, а вместо това тя ме е прегазила. Шутът бе имал право. Онова, което бях сторил тази вечер, не променяше нищо, освен че беше донесло покой на Кетрикен. Обзе ме отчаяние. Оставих празната си чаша. Кралството на Шестте херцогства се разпадаше. Моят престолонаследник Искрен щеше да се завърне и да завари сянка на онова, което бе оставил: разделена страна, опустошено крайбрежие, плячкосан и празен замък. Навярно ако вярвах в Праотците, можеше да намеря начин да се убедя, че всичко ще се оправи. Сега обаче виждах само своя провал.

Бърич ме наблюдаваше някак странно. После каза:

— Лягай си. Понякога самодивското биле води до мрачни мисли. Поне така съм чувал.

Кимнах. И се зачудих дали това обяснява честите меланхолии на Искрен.

— Почини си. Утре сутрин нещата може да изглеждат по-добре. — Бърич се засмя. — А може и да не изглеждат. Но почивката поне ще те приготви да ги приемеш. — Той замълча. Лицето му стана сериозно. — Днес в стаята ми дойде Моли.

— Добре ли е — попитах аз.

— Донесе ми свещи, от които знаеше, че нямам нужда — продължи Бърич, сякаш не бях казал нищо. — Като че ли си търсеше повод да поговори с мен…

— Какво каза? — Изправих се.

— Не много. Винаги е официална с мен. А аз съм много прям с нея. Просто й казах, че ти липсва.

— А тя?

— Нищо. — Бърич се ухили. — Но много мило се изчерви. — Той въздъхна и отново стана сериозен. — И също толкова прямо я попитах дали някой пак й е дал основание за страх. Тя вирна брадичка, като че ли се опитвам да й пъхна юздичка в устата. Каза, че ми била много признателна за загрижеността, както и по-рано, обаче можела сама да се грижи за себе си. — Бърич понижи глас. — Ще помоли ли за помощ, ако има нужда?

— Не зная — признах аз. — Моли е много смела жена. И е свикнала да се бори. Винаги открито отвръща на удара. Аз скришом се промъквам и се опитвам да им прехапя жилите, когато гледат на друга страна. Понякога тя ме кара да се чувствам страхливец.

Бърич се изправи и се протегна. Раменете му пропукаха.

— Не си страхливец, Фиц. Гарантирам за теб. Може би просто по-добре от нея преценяваш шансовете. Ще ми се да можех да те успокоя за Моли. Не мога. Доколкото имам възможност, ще се грижа за нея. И доколкото тя ми позволи. — Той ме стрелна с поглед. — Днес Хендс ме попита коя е красивата дама, която толкова често се отбива при мен.

— Ти какво му каза?

— Нищо. Само го изгледах.

Познавах този поглед. Хендс повече нямаше да разпитва.

Бърич си тръгна. Аз се проснах на леглото и се опитах да си почина. Лежах неподвижно и си мислех, че поне тялото ми ще получи отдих, въпреки че мислите ми продължаваха да са в хаос. Някой по-достоен щеше да си мисли за състоянието на своя крал. Боя се, че аз повече мислех за Моли. Когато вече не можех да издържам, станах и се измъкнах от стаята си.

От Голямата зала все още се носеха звуците на заглъхващото пиршество. Безшумно се запътих към стълбището. Казвах си, че ще съм извънредно внимателен, че само ще почукам на вратата й, може би ще вляза за няколко минути, просто за да се уверя, че е добре. Нищо повече. Съвсем за кратко…

„Следят те.“ — Нощни очи се пазеше от Бърич и гласът му прозвуча в главата ми като едва доловим шепот.

Не спрях. Това щеше да покаже на преследвача ми, че подозирам нещо. Почесах се по рамото, завъртях глава и хвърлих поглед назад. Не видях никого.

„Подуши.“

Направих го. Бързо си поех дъх, сетне по-дълбоко. Съвсем слаб мирис във въздуха. Пот и чесън. Леко се пресегнах и кръвта ми се вледени. Там, в другия край на коридора, скрит на прага на една от стаите. Уил. Смуглият строен Уил с вечно полуспуснатите клепачи. Членът на котерията, отзован от Беърнс. Съвсем предпазливо докоснах щита на Умението, който го скриваше от мен, фина заповед да не го забелязвам, слаб дъх на самоувереност, пратен към мен, за да ме окуражи да изпълня намеренията си. Много коварно. Много изкусно, много по-деликатно докосване от това на Ведра и Джъстин.

Много по-опасен човек.

Отидох до площадката на стълбището, взех няколко свещи от купчината и се запътих към стаята си, като че ли това е била единствената ми цел.

Затворих вратата. Устата ми беше пресъхнала. Треперливо въздъхнах. Насилих се да проверя стените, които пазеха ума ми. Не бе влязъл в мен, поне в това бях сигурен. Не беше душил мислите ми, само ми бе внушавал своите, за да ме следи по-лесно. Ако не беше Нощни очи, щеше да види, че отивам при Моли. Отново си легнах и се опитах да си припомня всичките си действия след завръщането на Уил в Бъкип. Бях го отписал като враг, защото не излъчваше омраза към мен като Ведра и Джъстин. Имаше вид на тих и ненатрапчив младеж. Беше станал незабележителен мъж, който не си струваше вниманието.

Бях глупак.

„Струва ми се, че преди не те е следил. Но не съм сигурен.“

„Нощни очи, братко. Как да ти се отблагодаря?“

„Остани жив. — Мълчание. — И ми донеси джинджифилови сладки.“

„Ще ги имаш“ — с готовност му обещах аз.

Огънят догаряше и аз все още не бях заспал, когато усетих течението от вратата на Сенч в стаята си. Почти с облекчение станах и се качих при него.

Заварих го нетърпеливо да ме чака. Още щом влязох той се нахвърли върху мен и изсъска:

— Убиецът е оръдие. Така и не успях да ти го набия в главата. Ние сме оръдия. Не правим нищо по собствена воля.

Заковах се на място, поразен от гневния му глас.

— Никого не съм убил — отвърнах възмутено.

— Шшт! Говори тихо. Ако бях на твое място, нямаше да съм толкова сигурен — каза той. — Колко пъти съм си вършил работата, без самият аз да забивам ножа, а просто като давам на някой друг достатъчно основания да го стори вместо мен?

Не отговорих.

Сенч ме погледна и въздъхна. Гневът и силите го напускаха.

— Понякога ставаш само за крайно средство — тихо каза той. — Трябва да се примирим с това. Ние не сме хората, които привеждат колелото в движение, момко. Поведението ти тази вечер беше необмислено.

— Същото казаха шутът и Бърич. Но мисля, че Кетрикен няма да се съгласи.

— Кетрикен и детето й можеха да преживеят нейната скръб. Както и крал Умен. Виж в какво положение се намираха. Чужденка, вдовица на престолонаследник, майка на неродено дете, което още дълги години няма да е в състояние да вземе властта. Славен смяташе Умен за безпомощен видиотен старец, може би полезен като марионетка, но съвсем безобиден. Славен нямаше непосредствена причина да ги отстрани. О, съгласен съм, че положението на Кетрикен не бе толкова сигурно, но тя не се противопоставяше открито на Славен. За разлика от сега.

— Тя не му каза какво сме открили — неохотно възразих аз.

— Нямаше нужда. Това ще си проличи в поведението й и във волята й да му се съпротивлява. Той я сведе до обикновена вдовица. Ти я възстанови като престолонаследница. Но аз се безпокоя за Умен. Той е човекът, който държи ключа, който може да заяви, макар и шепнешком: „Искрен е жив, Славен няма право да стане престолонаследник“. Той представлява опасност за Славен.

— Видях Умен, Сенч. Наистина го видях. Мисля, че няма да се издаде. В това умиращо тяло, под опияняващите билки и свирепата болка, все още се крие умен човек.

— Може би. Но е много надълбоко. Опиатите и болката довеждат и мъдрия до глупави постъпки. Човекът, умиращ от раните си, се мята на коня в последна атака. Болката може да накара човек да рискува или да се самодоказва по странни начини.

Имаше право.

— Не можеш ли да го посъветваш да не показва на Славен, че знае за Искрен?

— Мога да опитам. Само онзи проклет Уолас да не ми се пречкаше постоянно в краката! Отначало не беше толкова зле, той беше послушен и полезен, лесен за манипулиране отдалеч. Не знаеше, че аз стоя зад билките, които му носеха амбулантните търговци, изобщо не подозираше за съществуването ми. Но сега се е вкопчил в краля като удавник и дори шутът не може да го разсейва за дълго. Рядко оставам при Умен повече от няколко минути. И имам късмет, ако брат ми е в съзнание през половината от това време.

Долових нещо в гласа му. Засрамено сведох глава.

— Съжалявам — тихо казах аз. — Понякога забравям, че той ти е повече от крал.

— Е, всъщност никога не сме били близки като братя. Но сме двама старци, прекарали заедно всичките си години. Понякога тази близост е по-важна. Можем да си приказваме и да си спомняме за време, което вече не съществува. Мога да ти го опиша, но няма да е същото. Като чужденци, захвърлени далеч от родината, неспособни да се върнат в нея. И единствено помежду си могат да потвърждават реалността на мястото, където са живели някога. Поне някога можехме.

Представих си две деца, които диво тичат по бъкипските плажове, събират миди по скалите и ги ядат сурови. Ние с Моли. Човек можеше да е самотен и да копнее за някой, който носи същите спомени. Кимнах.

— Аха. Е, добре. Тази вечер ще помислим как да спасим положението. Изслушай ме. Трябва да ми дадеш думата си. Няма да предприемаш действия със сериозни последствия, без първо да се посъветваш с мен. Съгласен ли си?

Сведох очи.

— Искам да кажа „да“. Готов съм да се съглася. Но напоследък дори незначителните ми действия като че ли водят до сериозни последствия. И се налага ненадейно да взимам решения, без да имам възможност да се посъветвам с никого. Затова не мога да ти обещая. Но ти обещавам, че ще опитам. Това стига ли ти?

— Предполагам. Катализатор — измърмори той.

— И шутът ме нарича така — оплаках се аз.

— Наистина ли — напрегнато ме попита той.

— При всяка възможност. — Приближих се до огнището и седнах. Топлината ми подейства добре. — Бърич твърди, че прекалено силната доза самодивско биле можела да предизвика мрачни мисли.

— На теб така ли ти действа?

— Да. Но може да е от обстоятелствата. И все пак Искрен често изглеждаше потиснат. Обаче пак може да е било от обстоятелствата.

— Възможно е никога да не узнаем.

— Тази нощ говориш съвсем свободно. Назоваваш имена, приписваш подбуди.

— Тази нощ в Голямата зала цари буйна веселба. Славен е убеден, че победата му е в кърпа вързана. Освободи всичките си часови, даде почивка на всичките си шпиони. — Сенч кисело ме погледна. — Сигурен съм, че известно време няма да е същото.

— Значи смяташ, че може да ни подслушват?

— Навсякъде, където подслушвам и надничам аз, могат да подслушват и наблюдават мен. Вероятността е съвсем малка. Но човек не достига такава старост като мен, ако поема рискове.

Един някогашен спомен внезапно придоби логично обяснение.

— Веднъж ми каза, че в Градината на кралицата си сляп.

— Точно така.

— Значи не си знаел…

— Не знаех на какво те подлага Гален. Бяха ми известни само слухове, повечето несигурни. И ги научавах с огромно закъснение. Но в нощта, в която те преби и те остави да умреш… Не. — Той ме погледна странно. — Вярваше ли, че може да зная такова нещо и да не взема мерки?

— Ти ми беше обещал да не се намесваш в обучението ми — сковано отвърнах аз.

Сенч седна на стола си и с въздишка се отпусна назад.

— Мисля, че никога няма да имаш пълно доверие на никого. Или да повярваш, че някой те обича.

Не знаех отговора. Първо Бърич, а сега и Сенч ме принуждаваха по неприятен начин да се вгледам в себе си.

— Е, добре — отстъпи той пред мълчанието ми. — Както бях започнал да ти казвам, ще се опитаме да спасим положението.

— Какво да правя?

Сенч издиша през носа си.

— Нищо.

— Но…

— Абсолютно нищо. Запомни следното. Принцът престолонаследник Искрен е мъртъв. Славен има право да заеме мястото му, има право на всички неща, които върши. Засега го успокой, не му давай повод да се страхува. Трябва да го накараме да повярва, че е победил.

Замислих се за миг. После се изправих и извадих ножа си.

— Какво правиш — попита Сенч.

— Каквото щеше да очаква да направя Славен, ако наистина вярвах, че Искрен е мъртъв. — Пресегнах се зад главата си към кожения ремък на воинската си опашка.

— Имам ножици — раздразнено отбеляза Сенч, отиде да ги донесе и застана зад мен. — Колко?

Замислих се.

— Колкото да съм краен, без да скърбя за него като за коронован крал.

— Сигурен ли си?

— Това ще очаква от мен Славен.

— Прав си, струва ми се. — С едно клъцване Сенч отряза опашката до възела. Изпитах странно усещане, когато косата ми се пръсна напред. Сякаш отново бях паж. Вдигнах ръка и проверих докъде стига. — А ти какво ще правиш?

— Ще се опитам да потърся сигурно място за Кетрикен и краля. Трябва да приготвя всичко за бягството им. Трябва да изчезнат като сенки при силна светлина.

— Сигурен ли си, че се налага?

— Какво друго ни остава? Сега те са заложници. Безсилни. Вътрешните херцози преминаха на страната на Славен, крайбрежните изгубиха вяра в крал Умен. Кетрикен обаче си създаде съюзници сред тях. Ще видя какво ще успея да уредя. Поне ще се погрижим двамата да избягат на място, където да не могат да ги използват срещу Искрен, когато се върне, за да предяви претенции за короната, разбира се.

— Ако се върне — мрачно отбелязах аз.

— Когато. Праотците ще са с него. — Сенч ме изгледа кисело. — Помъчи се да вярваш в нещо, момко. Заради мен.

Времето, което бях прекарал при Гален, несъмнено бе най-тежкият период от живота ми в Бъкип. Но седмицата след онази нощ със Сенч се доближаваше до него. Ние бяхме разровен мравуняк. Където и да идех, постоянно нещо ми напомняше, че основите на живота ми са разклатени. Нищо не бе като преди.

Имаше огромен приток на хора от Вътрешните херцогства, дошли да присъстват на обявяването на Славен за престолонаследник. Ако конюшните ни вече не бяха празни, Бърич и Хендс нямаше да има къде да настаняват конете. Навсякъде виждах непознати лица — високи русокоси фароуски мъже и яки тилтски земеделци и скотовъдци. Те коренно се различаваха от мрачните бъкипски ратници с техните траурно подстригани коси. Често избухваха свади. Ропотът от града придоби формата на шеги, които сравняваха нашествието на чужденци с набезите на островитяните.

От друга страна, замъкът безсрамно се плячкосваше. Товареха на шлепове гоблени и килими, мебели и инструменти, всевъзможни провизии, и ги откарваха в Трейдфорд, за да ги „запазят за удобство на краля“. Госпожа Чевръстка изнемогваше да подслонява толкова много гости, когато липсваха половината мебели. Понякога ми се струваше, че Славен се опитва да се погрижи, преди да замине да бъде опустошено всичко, което не може да вземе със себе си.

В същото време той не пестеше нищо, за да е сигурен, че коронясването му за престолонаследник ще е възможно най-пищно и тържествено. Наистина не знаех защо си прави целия този труд. Поне за мен бе ясно, че възнамерява да зареже четири от Шестте херцогства. Ала както веднъж ме беше предупредил шутът, нямаше смисъл да се опитвам да претеглям пшеницата на Славен със своите крини. Стандартите ни се различаваха. Може би фактът, че настоя херцозите на Беърнс, Рипон и Шоукс лично да видят как отнема короната на Искрен, бе някаква фина форма на отмъщение, която не разбирах. Не го интересуваха трудностите, които трябваше да преодолеят те, за да дойдат в Бъкип в момент, в който бреговете им се намираха под постоянни нападения. Не се изненадах, че се забавиха. А когато пристигнаха, те останаха смаяни от плячкосването на Бъкип. Вестта за плановете на Славен да се премести заедно с краля и Кетрикен не бяха стигнали до Крайбрежните херцогства, освен като слухове.

Ала много преди да се появят крайбрежните херцози животът ми окончателно започна да се разпада. Ведра и Джъстин започнаха да ме преследват. Усещах ги, често физически зад мен, но също толкова често в периферията на ума си. Бяха като птици, кълвящи всичките ми открити мисли, случайни блянове или каквито и да било незащитени мигове от живота ми. И не беше само това. Сега разбирах, че те само отвличат вниманието ми, за да ми пречат да усещам по-финото докосване на Уил. Затова обградих ума си със здрави стени, макар да знаех, че спирам и Искрен. Боях се, че това е действителното им намерение, но не смеех да разкрия този страх на никого. Постоянно се озъртах и използвах всички сетива, които притежавахме с Нощни очи. Заклех се, че ще съм по-предпазлив, и се заех със задачата да установя с какво се занимават другите членове на котерията. Бърл се намираше в Трейдфорд и привидно помагаше да подготвят замъка за удобството на крал Умен. Нямах представа къде е Карод и не можех да попитам никого. Единственото, което успях да открия със сигурност, бе, че вече не е на „Постоянство“. Това ме разтревожи. И тревогата ми почти ме подлуди, след като престанах да усещам Уил. Дали знаеше, че съм го разкрил? Или беше прекалено добър, за да долавям присъствието му? Започнах да живея така, сякаш наблюдават всяко мое движение.

Конете и животните за разплод не бяха единственото, което ограбваха от конюшнята. Една сутрин Бърич ми каза, че Хендс заминал. Нямал време да се сбогува с никого.

— Вчера откараха последните животни, които ставаха за нещо. Най-добрите отдавна ги няма, но и тези ги биваше. Откараха ги по суша в Трейдфорд. Просто казали на Хендс, че трябва да замине. Той дойде при мен да се оплаче, но аз го посъветвах да върви. Поне конете ще са в добри ръце. Освен това тук няма какво да прави. Не остана конюшня, за да има нужда от управител.

Безмълвно го последвах на привичната му сутрешна обиколка. В кафезите имаше само стари или ранени птици. В кучкарника само сегиз-тогиз се чуваше лай и джавкане. Конските ясли отдавна пустееха. Когато стигнах до тази на Сажда, сърцето ми се сви. В гърлото ми заседна буца. Облегнах се на вратата и скрих лице в шепи. Бърич постави ръка на рамото ми. Когато го погледнах, той странно се усмихна и поклати глава.

— Вчера дойдоха за нея и Дорест. Казах им, че са глупци, че са ги взели миналата седмица. И наистина бяха глупци, защото ми повярваха. Обаче ти взеха седлото.

— Къде са? — успях да попитам аз.

— По-добре да не знаеш — мрачно рече Бърич. — Достатъчно е да обесят и единия от нас като конекрадец. — И не пожела да ми каже нищо повече.

Късното следобедно посещение при Търпение и Лейси не ми донесе покоя, на който се надявах. Почуках и ми отвориха с нетипично закъснение. В дневната заварих истински хаос — Лейси унило се опитваше да въведе някакъв ред. На пода бяха пръснати много повече неща от обикновено.

— Ново начинание ли — опитах се да разведря атмосферата.

Тя мрачно ме изгледа.

— Сутринта дойдоха да вземат масата на милейди. И моето легло. Казаха, че им трябвали за гостите. Е, няма защо да се изненадвам, след като толкова много други неща заминават по реката. Но страшно се съмнявам, че някога пак ще си видим мебелите.

— Е, може да ви очакват, когато отидете в Трейдфорд — глупаво предположих аз. Не бях съзнавал докъде се простират волностите, които си позволява Славен.

Последва дълго мълчание.

— Тогава има много да чакат, Фицрицарин — накрая отвърна Лейси. — Ние не сме сред онези, които ще бъдат отведени в Трейдфорд.

— Не. Ние сме сред малцината, които остават тук при ненужните мебели. — Тези думи произнесе внезапно влязлата в стаята Търпение. Очите й бяха зачервени, лицето — бледо, и изведнъж разбрах, че се е скрила, когато съм почукал, докато успее да овладее сълзите си.

— Тогава сигурно ще се върнете във Върбови гори — предположих аз. Мислите ми препускаха. Бях смятал, че Славен премества целия двор в Трейдфорд. Сега се чудех още кого изоставят тук. Поставих се начело на списъка. Прибавих Бърич и Сенч. Шутът? Навярно затова напоследък се движеше със Славен. За да му позволят да придружи краля в Трейдфорд.

Странно, изобщо не бях помислил, че кралят и Кетрикен ще бъдат отведени не само далеч от Сенч, но и от мен. Принцът отново бе издал заповед да не напускам крепостта. Не исках да безпокоя Кетрикен с молба да я отмени. В края на краищата бях обещал на Сенч да не мътя водата.

— Не мога да се върна във Върбови гори. Там е господар Август, племенникът на краля. Онзи, който беше главен член на Галеновата котерия преди злополуката. Той не ме обича и нямам право да искам да живея там. Не. Ще остана тук и ще направя каквото мога за Бъкип.

Потърсих в ума си някаква утеха.

— Аз още имам легло. Ще го пренеса тук за Лейси. Бърич ще ми помогне.

Лейси поклати глава.

— Направих си сламеник и ми е удобно. Остави го където си е. Може би няма да посмеят да ти го вземат. Ако е тук долу, утре със сигурност ще го отнесат.

— Крал Умен не знае ли какво става? — тъжно ме попита Търпение.

— Нямам представа. Напоследък отпращат всички от вратата му. Славен казал, че бил прекалено болен, за да приема когото и да било.

— Мислех, че не иска да вижда само мен. Е, добре. Клетият. Да изгуби двама сина и да види кралството си в това състояние. Как е престолонаследницата Кетрикен? Нямах възможност да я посетя.

— Последния път, когато я видях, беше добре. Скърбеше за съпруга си, разбира се, но…

— Значи не е пострадала от падането? Боях се да не пометне. — Търпение се извърна настрани и погледна към съвсем голата стена. — Прекалено се страхувах, за да отида при нея. Добре ми е позната болката от загубата на дете, което още не си държала в ръце.

— Какво падане — глупаво попитах аз.

— Не си ли чул? На ония ужасни стъпала, докато слизала от Градината на кралицата. Някой й казал, че изнасяли статуи от градината. Тя отишла да провери и на слизане паднала. Не се претърколила по стълбището, но паднала тежко. По гръб на онези каменни стъпала.

Повече не чувах какво ми говори Търпение. Беше нещо за изпразването на библиотеката, което и без това не ме интересуваше. Веднага щом можах, се извиних и обещах, че ще им донеса вести за престолонаследницата.

Отпратиха ме от вратата на Кетрикен. Няколко придворни дами едновременно ми казаха да не се тревожа, тя била добре, само имала нужда от почивка, о, но било ужасно… Изтърпях достатъчно, за да се уверя, че не е пометнала, сетне избягах.

Но не се върнах при Търпение. Не веднага. Вместо това бавно изкачих стълбището до Градината на кралицата. Взех със себе си лампа и се движех извънредно предпазливо. На покрива открих онова, от което се бях опасявал. Липсваха по-малките и по-ценните статуи. Само тежестта бе спасила по-големите, бях сигурен в това. Липсващите фигури нарушаваха грижливо постигнатото равновесие на творението на Кетрикен и допълваха зимната пустота на градината. Внимателно затворих вратата и започнах да се спускам по стълбището. Съвсем бавно. На деветото стъпало го открих. За малко не ме сполетя участта на Кетрикен. Но само изгубих равновесие и приклекнах, за да не падна. Чернило, смесено с мас, за да не лъщи, и намазано на изтърканите стъпала. Достатъчно близо до покрива, така че подхлъзването да бъде отдадено на кишата или калта от градината. Докоснах стъпалото и подуших пръста си.

— Първокласна свинска мас — отбеляза шутът. Скочих и едва не се запремятах надолу по стълбището. Единствено бясното размахване на ръце ми помогна да възстановя равновесието си.

— Интересно. Смяташ ли, че можеш да ме научиш на това?

— Няма нищо смешно, шуте. Напоследък ме следят и нервите ми са опънати до крайност. — Втренчих се надолу в мрака. Щом шутът ме бе проследил, защо да не беше успял и Уил? — Как е кралят? — тихо попитах аз. Ако това покушение бе насочено срещу Кетрикен, не вярвах в безопасността на Умен.

— Ти ми кажи. — Шутът излезе от сенките. Нямаше ги разкошните одежди. Отново носеше стария си червено-бял шутовски костюм, който подхождаше на новите синини от едната страна на лицето му. Дясната му буза беше разцепена. Притискаше едната си ръка към гърдите си. Предположих, че рамото му е изкълчено.

— Пак ли — ахнах аз.

— Точно това им казах и аз. Не ми обърнаха внимание. Някои хора просто нямат усет за разговори.

— Какво се случи? Мислех, че вие със Славен…

— Да, дори един шут може да изглежда достатъчно глупав, за да достави удоволствие на Славен. Днес не исках да изоставям крал Умен. Безмилостно го разпитваха какво се е случило в нощта на пира. Може би прекалих с духовитостите, като им предложих други начини да се забавляват. Изхвърлиха ме.

Сърцето ми се сви. Бях сигурен, че зная точно кой стражник му е помогнал да излезе през вратата. Точно както ме бе предупреждавал Бърич. Човек никога не знаеше докъде ще стигне дързостта на Славен.

— Какво им каза кралят?

— О! Не дали кралят е добре, дали кралят оздравява. Не. Само какво им е казал кралят. Да не се страхуваш за безценната си кожа, незаконни принце?

— Не. — Не негодувах срещу въпроса му, нито срещу начина, по който го задаваше. Бях си го заслужил. Напоследък не се грижех много за нашето приятелство. Въпреки това, когато бе имал нужда от помощ, той беше дошъл при мен. — Не. Но докато кралят не говори за Искрен, Славен няма причина да…

— Кралят беше… мълчалив. Всичко започна като мил разговор между баща и син. Славен му обясняваше, че трябвало да се радва, защото той най-после ставал престолонаследник. Крал Умен беше доста мъгляв, както обикновено напоследък. Това ядоса Славен и той започна да го обвинява, че не се радвал, дори, че се противопоставял. Накрая заяви, че имало заговор никога да не го допускат до трона. Няма по-опасен човек от онзи, който не може да реши от какво се страхува. Славен е такъв човек. Даже Уолас пострада от бесуването му. Беше донесъл чая на краля, за да умъртви ума му наред с болката, но когато се приближи, Славен грабна чашата от ръцете му. После обвини клетия Уоласчо, че участвал в заговора. Заяви, че Уолас възнамерявал да упои краля, за да му попречи да каже каквото знае. Заповяда да го изхвърлят от стаята с думите, че кралят повече нямало да се нуждае от него, докато не сметнел за нужно да разговаря ясно със сина си. После нареди да изгонят и мен. Двама от яките му фароуски селяни ме избавиха от неохотата ми да си тръгна.

Обзе ме вледеняващ ужас. Спомних си мига, в който бях споделил болката на краля. Славен безмилостно щеше да гледа, докато тази болка се промъкваше покрай опияняващите билки, за да умъртви баща му. Не можех да си представя, че някой е способен на такова нещо. И все пак знаех, че Славен ще го стори.

— Кога се случи това?

— Преди около час. Не е лесно да те открие човек.

Внимателно се вгледах в него.

— Слез в конюшнята при Бърич. Виж с какво може да ти помогне. — Знаех, че лечителят няма да докосне шута. Също като мнозина в крепостта, той се боеше от странния му вид.

— Какво ще правиш — тихо попита той.

— Не зная — признах аз. Това бе една от онези ситуации, за които бях предупредил Сенч. Знаех, че независимо от мен, последствията ще са сериозни. Трябваше да отвлека вниманието на Славен от онова, което правеше. Бях сигурен, че Сенч знае какво става. Ако за известно време разсеех Славен и всички други… сещах се само за една новина, която можеше да е достатъчно важна за принца, за да остави Умен.

— Ще се оправиш ли?

Шутът бе седнал на студените каменни стъпала и бе опрял глава на стената.

— Да. Върви.

Заслизах по стълбището.

— Чакай! — ненадейно извика шутът. Спрях.

— Когато отвеждаш моя крал, аз ще тръгна с него.

Просто го зяпнах.

— Сериозно. Носех нашийника на Славен, защото ми беше обещал. Сега това не значи нищо за него.

— Не мога да ти обещая — тихо казах аз.

— Аз мога. Обещавам, че ако отведат моя крал и не съм с него, ще издам и последната ти тайна. И последната. — Гласът му трепереше. Той отново отпусна глава на стената.

Побързах да се обърна. Сълзите по бузите му порозовяваха от раните по лицето му. Не можех повече да го гледам. Затичах се надолу по стълбището.