Кралска поръчка

1Силтбей

Събудих се от нечие докосване по челото. Изръмжах недоволно и извърнах глава настрани. Усуканите завивки ме обгръщаха отвсякъде. Криво-ляво се измъкнах от тях и седнах да видя кой е дръзнал да ме обезпокои. На стола до леглото тревожно седеше шутът на крал Умен. Метнах му гневен поглед и той се сви. Изведнъж ме обзе смут.

Шутът трябваше да е в Бъкип при краля, на много дни път оттук. Не бях чувал някога да се е отделял от владетеля за повече от няколко часа. Присъствието му тук не вещаеше нищо добро. Смятах го за свой приятел, доколкото бе възможно изобщо да се дружи с тъй странно същество като него. Но посещенията му винаги имаха някаква цел, която рядко се оказваше обикновена или приятна. Изглеждаше уморен до смърт. Беше облечен в пъстър костюм на зелени и червени петна, а в ръката си стискаше шутовски скиптър с миша глава най-отгоре. Ярките дрехи контрастираха с безцветната му кожа. С тях приличаше на прозрачна свещ, обвита в елови клонки. Облеклото сякаш бе по-реално от самия него. Кичури фина, почти бяла коса се подаваха изпод калпака му и трептяха из въздуха на всички страни като коса на удавник. Очите му отразяваха танца на пламъците в огнището. Разтърках очи и отметнах няколко кичура от лицето си. Бяха влажни от пот.

— Здрасти — казах с усилие. — Не очаквах да те видя тук.

Устата ми беше пресъхнала, езикът ми бе набъбнал и грапав. Спомнях си, че съм болен, но подробностите се губеха.

— Че къде другаде? — Шутът ме огледа печално. — Колкото повече спиш, толкова по-уморен изглеждаш. Лягай си, господарю. Чакай, сега ще те настаня по-удобно.

И взе да се суети около възглавниците, но аз му махнах да спре. Имаше нещо нередно. Не помнех някога да ми е говорил толкова любезно. Макар и приятел, той винаги се държеше язвително, а думите му киселееха като незрял плод. Ако тази внезапна топлота бе проява на жалост, не исках повече да го слушам.

— Какво търсиш тук? — попитах го.

Той въздъхна.

— Грижа се за теб. Пазя те, докато спиш. Знам, че го смяташ за глупост, но нали съм шут. Значи трябва да върша глупости. И ти го разбираш, ала щом се събудиш, все питаш едно и също. Нека тогава да ти предложа нещо по-умно. Разреши ми да повикам друг лечител.

Отпуснах се на възглавниците. Бяха подгизнали от пот и излъчваха кисел мирис. Знаех, че ако помоля, шутът ще ги смени. Но от това нямаше никаква полза. Просто пак щях да се изпотя. Стиснах с вдървени пръсти завивката и попитах направо:

— Защо си дошъл?

Той взе ръката ми и я погали.

— Господарю, тая внезапна слабост не ми харесва. Май няма полза от всички усилия на целителя. Боя се, че знанията му струват много по-малко, отколкото си въобразява.

— За Бърич ли говориш? — смаях се аз.

— Бърич? Де да беше тук, господарю! Бас държа, че е сто пъти по-добър от тоя Уолъс, дето само гледа да се потиш и толкоз.

— Уолъс? Бърич не е ли тук?

Лицето на шута посърна.

— Не, кралю мой. Както знаеш, той остана в Планините.

— Твой крал — повторих с немощен смях. — Ама че подигравка.

— Не бих си го позволил, господарю — тихо каза шутът. — Никога.

Неговата сърдечност ме объркваше. Това не бе онзи шут, когото познавах, с вечните му двусмислици и гатанки, дръзки закачки и лукаво прикрити оскърбления. Изведнъж се почувствах изтънял и разнищен като старо въже. Но въпреки всичко се опитах да разбера какво става.

— Значи съм в Бъкип?

Той прехапа тревожно устни и бавно кимна.

— Разбира се.

Аз мълчах, потресен от подобно предателство. Някак ме бяха върнали в Бъкип, без да усетя. Против волята ми. А Бърич дори не си бе направил труда да ме придружи.

— Нека да ти предложа малко храна — помоли шутът. — Като хапнеш, винаги ти става по-добре. — Той се изправи. — Донесох я още преди няколко часа. Сложих я на топло край огъня.

Уморено го проследих с поглед. Той клекна до голямата камина и дръпна настрани захлупена тенджерка. Вдигна капака и усетих аромат на говежда яхния. Не бях ял говеждо от месеци. В Планините имаше само птиче, козе и овче месо. Бавно плъзнах очи из стаята. Тежки гоблени, масивни дървени столове, камина от дялани камъни, разкошни завеси около леглото. Познавах това място. Това бе кралската спалня в Бъкип. Защо лежах тук, в постелята на самия крал? Понечих да попитам шута, но някой друг заговори през устните ми:

— Твърде много неща знам, шуте. Вече не мога да ги удържам. Понякога сякаш някой друг сграбчва моята воля и тласка ума ми натам, където не бих искал да го изпращам. Стените ми са пропукани. Всичко нахлува през тях като прилив.

Отворих уста, но не успях да си поема дъх. Първо ме полазиха хладни тръпки, сетне сякаш пропаднах в буен леден поток.

— Прилив — ахнах аз. — Той носи кораби. Алени кораби.

Очите на шута тревожно се разшириха.

— По това време, ваше величество? Не може да бъде. Не и през зимата!

Гърдите ми бяха стегнати като в обръч. Нямах сили да дишам, но все пак задавено проговорих:

— Тази година зимата дойде неусетно. Лютите бури ни пощадиха, но пък и не ни дадоха закрила. Гледай. Гледай там, отвъд водата. Виждаш ли? Те идат. Идат през мъглата.

Вдигнах ръка и посочих. Шутът бързо застана до мен. Приведе се да погледне, но знаех, че не може да види нищо. Ала въпреки това той колебливо опря ръка върху крехкото ми рамо и се взря, сякаш искаше с усилие на волята да преодолее стените и дългите мили, които го деляха от видението ми. Как копнеех да съм също тъй сляп като него. Стиснах дългите бледи пръсти, отпуснати на рамото ми. За момент се вгледах в собствената си съсухрена ръка, в кралския пръстен върху костеливия среден пръст с подпухнали стави. После взорът ми неохотно се вдигна пак към далечното видение.

Ръката ми сочеше тихо пристанище. Притъмнялото градче се разстилаше пред мен като мозайка от къщи и улици. Мъглата се сбираше из низините и плътно покриваше залива. „Времето ще се променя“ — помислих си. Въздухът се раздвижи, охлади засъхващата пот по кожата ми и аз потръпнах. Въпреки нощния мрак и мъглата виждах всичко съвсем ясно. „Чрез Умението е“ — казах си и веднага ме обзеха колебания. Та нали не владеех Умението — във всеки случай не толкова добре, че да мога да го използвам.

Но сега виждах как два кораба изплават от мъглата и навлизат в спящото пристанище. Престанах да мисля какво мога и какво не. Стройни и изящни бяха тия кораби и макар да изглеждаха черни под лунното сияние, знаех, че корпусите им всъщност са алени. Алените пирати от Външните острови. Пронизвайки лекото вълнение като кинжали, корабите напълно излязоха от мъглата и се плъзнаха по защитените води на пристанището както тънкият касапски нож се забива в гърлото на прасе. Греблата се движеха в пълен синхрон, съвършено безшумно върху гнездата, уплътнени с парцали. Корабите дръзко отиваха право към кея, сякаш не носеха пирати, а почтени търговци. Един моряк пъргаво скочи от носа на първия върху кея, стиснал края на дебело въже. Гребците удържаха корпуса настрани, докато бе завързано и кърмовото въже. Всичко ставаше невъзмутимо, спокойно. След малко същото бе повторено и от другия екипаж. Страховитите алени кораби бяха влезли в градчето най-безцеремонно и използваха кея на своите жертви.

Не отекна вик на часовой. Не прозвуча рог на наблюдател, не пламна приготвеният сигнален огън. Огледах се за пазачи и след миг ги открих. Седяха на постовете си с клюмнали глави. Сивите им вълнени наметки се обагряха в пурпур под прерязаните гърла. Убийците бяха дошли безшумно по суша, за да ги обезвредят. Никой нямаше да предупреди спящия град.

А и пазачите не бяха чак толкова много. Това градче не представляваше нищо особено — най-обикновена точица на картата. Бе разчитало, че липсата на богата плячка ще го опази от нападения. Вярно, тук предяха хубава вълна и тъчаха добро сукно. Всяка година ловяха сьомга в устието на реката и я опушваха, а тукашните ябълки бяха дребни, но сладки и от тях ставаше чудесно вино. Из плитчините на запад имаше богато находище на стриди. Това бяха богатствата на Силтбей и въпреки цялата си скромност те правеха приятен живота на местните люде. Ала не ще и дума, че в този град нямаше какво да привлече враговете с огън и меч. Кой нормален грабител би си губил времето за бъчва ябълково вино или сандък пушена сьомга?

Но алените кораби не идваха да плячкосват богатства и стоки. Те не диреха нито породист добитък, нито жени за наложници или момчета за роби. Дългорунните овце щяха да бъдат осакатени или изклани, рибата стъпкана, складовете с вино и вълна — опожарени. Да, щяха да вземат заложници, но само за да ги претопят. Магията на претопяването щеше да лиши хората от човешки чувства и мисли, оставяйки само най-примитивни следи от разсъдък. Пиратите нямаше да задържат тези заложници, а щяха да ги изоставят тук, за да всяват ужас и безсилие сред всички, които са ги обичали. Лишени от всичко човешко, претопените щяха да върлуват из родните си земи като бесни псета. Това насъскване на собствените ни близки срещу нас бе най-жестокото оръжие на островитяните. Знаех всичко това още преди да е започнало нападението. Бях виждал последиците от други нашествия.

Гледах как смъртоносната вълна нахлува в градчето. Островитяните наскачаха по пристана и се втурнаха напред. Разделени на групи по двама-трима, те се разляха по уличките като коварна отрова в бокал с вино. Неколцина спряха да претърсят другите кораби край кея. Повечето бяха малки открити ладии, но освен тях имаше два по-големи рибарски кораба и един търговски. Екипажите им загинаха бързо. Трескавата им съпротива бе жалка и безполезна като суетня на подплашени квачки, сред които се вмъква пор. Те ме зовяха с кървави гласове. Гъстата мъгла жадно погълна писъците им и ги превърна в приглушено крещене на чайки. Сетне корабите лумнаха, без някой от нападателите да прояви интерес към товара им. Тия пирати не отнасяха плячка. Понякога взимаха шепа монети или смъкваха накит от тялото на озлочестена и убита жена, ала дори и това се случваше рядко.

Нищо не можех да сторя, освен да гледам. Закашлях се тежко, сетне събрах сили да кажа на шута:

— Ех, ако можех да ги разбера. Ако можех да знам какво искат. В набезите на тия алени кораби няма никакъв смисъл. Как да отблъснем враг, който не разкрива защо воюва? Но ако можех да ги разбера…

Шутът прехапа бледите си устни и се замисли.

— Те споделят безумието на онзи, който ги праща. Можеш да ги разбереш само ако и ти изпаднеш в същата лудост. Лично аз не желая да ги разбирам. Това не би ни помогнало.

— Прав си — съгласих се аз.

Не исках да гледам градчето. Твърде често бях виждал този кошмар. Ала само човек с каменно сърце би се извърнал от такава гледка като от зле разигран куклен театър. Ако не друго, длъжен бях поне да гледам как моите хора умират. Само това можех да сторя за тях. Бях болен, недъгав старец. Нямаше какво да очакват от мен. И продължих да гледам.

Видях как мирният сън на градчето изведнъж се прекъсва от груба ръка върху гърлото или гърдите, нож над люлката, писък на стреснато бебе. Навсякъде запримигваха светлинки; едни бяха свещи, запалени след крясъка на съседа, другаде лумваха факли или опожарени къщи. Макар че алените кораби тероризираха Шестте херцогства вече повече от година, за тия хора ужасът се превръщаше в истина едва тази вечер. Те бяха вярвали, че са подготвени. Бяха чували страховити разкази и смятаха, че не ще позволят същото да се случи и с тях. Ала ето — къщите пламваха и писъците политаха към нощното небе, сякаш понесени от гъстия пушек.

— Говори, шуте — дрезгаво заповядах аз. — Разкажи ми спомените от бъдното. Какво се разказва за Силтбей? Нощен набег в Силтбей през зимата.

Той въздъхна измъчено и се поколеба, преди да отвърне:

— Не е лесно, нито пък ясно. Всичко трепти, всичко се променя все още. Твърде много сили са в действие. Бъдещето там се разпростира във всички посоки.

— Казвай каквото можеш да видиш — наредих аз.

— Съчинили са песен за този град — глухо проговори шутът. Продължаваше да стиска рамото ми; усещах студения допир на пръстите му през тънката нощна риза. Помежду ни пробяга тръпка и аз почувствах с какви усилия се удържа на крака. — Когато я пеят из кръчмите и удрят в такт с халби по масите, нещата не изглеждат чак толкова страшни. Просто виждаш как храбро са се борили клетите хора, как предпочели да паднат в бой, вместо да се предадат. Никой, нито един от тях не бил заловен жив, за да го претопят. Нито един. — Шутът помълча. В Пресилената бодрост на гласа му зазвуча истерична нотка. — Естествено, когато пиеш и пееш, не виждаш кръвта. Не усещаш вонята на изгоряла плът. Не чуваш писъците. Но това е разбираемо. Опитвал ли си някога да намериш рима за „посечено дете“? Веднъж някой се опита да го римува с „наречени са те“, но хората не харесаха песента.

В брътвежа на шута няма и капка веселие. Горчивите му шеги не могат да опазят от ужаса нито мен, нито него. И той отново замлъква — моят пленник, обречен да споделя с мен мъчителното си познание.

Аз гледам безмълвно. Никоя песен не ще разкаже как бащата тъпче отровен хап в гърлото на детето си, за да го спаси от нашествениците. Никой не е в състояние да изпее как децата крещят от спазмите на бързата, жестока отрова, или как жените умират, докато ги изнасилват. Никаква рима, никаква музика не би издържала страшната тежест на разказа за стрелци, бързащи да изпънат лъковете срещу пленени роднини, преди враговете да ги отмъкнат. Надникнах в една горяща къща. През пламъците видях как десетгодишно момче изпъва шия и застава под ножа на майка си. Държеше в ръце телцето на малката си сестричка, удушена току-що, защото алените кораби бяха дошли, а нито един любящ брат не би оставил сестра си на нападателите или на стръвните пламъци. Видях очите на майката, когато вдигна децата си и се хвърли в огъня заедно с тях. Такива неща е най-добре да се забравят. Ала за мен нямаше подобна милост. Длъжен бях да знам тия неща и да ги помня.

Не всички загинаха. Някои избягаха из околните гори и полета. Видях как един млад мъж скочи заедно с четири деца в ледената вода под кея и останаха там, вкопчени в дървените подпори, докато нашествениците си тръгнаха. Други се опитаха да избягат и паднаха пронизани от стрели. Видях от една къща да излиза млада жена по нощница. Пламъците вече ближеха стените. Жената носеше в прегръдките си дете, друго се държеше за полата й. Въпреки мрака светлината на пожарищата хвърляше в косите й червеникави отблясъци. Тя се оглеждаше плахо, ала в едната си ръка стискаше нож, готов за удар. Сетне зърнах за миг нейния горд профил на фона на пламъците.

— Моли! — ахнах и протегнах костеливи пръсти към нея.

Тя вдигна някакъв дъсчен капак и избута децата в картофохранилището зад горящия дом. После скочи след тях и безшумно затвори капака. Бяха ли се спасили?

Не. Иззад ъгъла се зададоха два силуета. Единият носеше бойна секира. Вървяха бавно, залитаха и се смееха с пълен глас. Очите и зъбите се белееха на осаждените им лица. Вторият силует се оказа жена. Бе много красива, крачеше и се смееше. Безстрашна. Косата й бе сплетена зад тила със сребърна нишка. По среброто танцуваха огнени блясъци. Нападателите пристъпиха до капака и мъжът мощно замахна със секирата. Чух писъка на ужасено дете.

— Моли! — изкрещях аз.

Смъкнах се трескаво от леглото, ала нямах сили да стана. Запълзях към нея.

Дъските се разцепиха и нападателите избухнаха в смях. Мъжът умря насред смеха си, защото Моли изхвръкна навън през останките от капака и заби ножа в гърлото му. Но красавицата с блестящо сребро в косите имаше меч. И докато Моли се мъчеше да измъкне ножа от гърлото на умиращия, този меч вече падаше, падаше, падаше…

Точно тогава нещо в горящата къща поддаде с пронизителен пукот. Цялата сграда се олюля и рухна сред дъжд от искри и рев на избликнали пламъци. Между мен и картофохранилището се извиси огнена завеса. Нищо не виждах през този ад. Беше ли паднала къщата върху жертви и нападатели? Не виждах. Хвърлих се напред, към Моли.

Но след миг всичко изчезна. Нямаше нито горяща къща, нито загиващ град, завладяно пристанище и алени кораби. Оставах само аз, свит край огнището. Бях протегнал ръка напред и пръстите ми стискаха жив въглен. Шутът извика и сграбчи ръката ми, за да я издърпа от огъня. Блъснах го настрани, после тъпо огледах мехурите по пръстите си.

— Кралю — скръбно каза шутът.

После коленичи до мен и отмести тенджерката с вечерята.

Натопи салфетка в чашата с вино и омота пръстите ми. Не му попречих. Не усещах изгарянето, защото ме изпълваше много по-страшна болка. Тревожните му очи се взираха в моите. Аз почти не го забелязвах. Струваше ми се по-безплътен дори от отражението на пламъците в безцветните му очи. Просто една от многото сенки, които идваха да ме измъчват.

Болката изведнъж затуптя в изгорените ми пръсти. Стиснах ги с другата ръка. Какво правех, какво си мислех? Умението ме бе връхлетяло като внезапна болест, сетне си бе отишло, оставяйки ме опустошен като празна чаша. В пустотата нахлу умора, а подир нея дойде и болката. Напрегнах сили да удържа видението.

— Коя беше тази жена? Важна ли е?

— А! — Шутът изглеждаше още по-уморен, но се помъчи да го прикрие. — Жена от Силтбей? — Той помълча, сякаш се ровеше из паметта си. — Не. Не откривам нищо. Всичко е размътено, господарю. Няма как да се разбере.

— Моли нямаше деца — казах аз. — Не може да е била тя.

— Моли?

— Така ли се казва? — настоях аз. Главата ми се цепеше от болка. Обзе ме внезапен гняв. — Защо ме измъчваш така?

— Господарю, не знам за никаква Моли. Ела. Ела да си легнеш и ще ти донеса храна.

Той ми помогна да стана и аз търпеливо приех. Мъчех се да проговоря. Имах чувството, че се рея из въздуха и мъглата пред очите ми ту приижда, ту пак отстъпва. За момент усещах ръката му върху своята, сетне сякаш цялата стая с нас двамата се превръщаше в сън.

— Трябва да знам дали е била Моли — успях най-сетне да изрека. — Трябва да знам дали умира. Шуте, трябва да знам.

Шутът въздъхна тежко.

— Това не е в моя власт, господарю. Знаеш го. И с моите видения е като с твоите — не аз властвам над тях, а те над мен. Не мога да избирам нишките от килима, а трябва да гледам натам, накъдето сочат очите ми. Бъдещето, кралю, е като течение на река. Не виждам къде минава всяка отделна капка, но мога да кажа къде потокът е най-силен.

— Жена от Силтбей — настоях аз. Една част от мен виждаше, че се държа като окаян глупец, ала друга част държеше да знае. — Не бих я видял толкова ясно, ако не беше важна. Опитай. Коя е тя?

— Няма значение.

— Има. Сигурен съм. Да, има!

Шутът седна на пода с кръстосани крака. Вдигна дългите си тънки пръсти към слепоочията си и натисна, сякаш се мъчеше да отвори врата.

— Не знам. Не разбирам… Всичко е мътно, всичко е плетеница от кръстопътища. Безброй нозе са минали по пътеките, дирята е изчезнала.

Той вдигна очи към мен. Бях успял някак да се изправя, но шутът продължаваше да седи в краката ми и ме гледаше. Бледите му очи се блещеха от восъчното лице. Той залиташе от усилие и се усмихваше глупаво. Огледа скиптъра си и опря нос в мишата муцуна.

— Чувал ли си за тая Моли, Мишльо? Не? Така си и знаех. Май негово величество трябва да се обърне към другиго. Може пък червеите да знаят, а?

Разтърси го истеричен кикот. Безполезна твар. Нелеп, бръщолевещ гадател. Какво пък, вината не бе негова. Оставих го, бавно се върнах до леглото и седнах на ръба.

Открих, че треперя. „Пристъп“ — казах си. Трябваше да се успокоя, инак рискувах нов пристъп. Нима исках шутът да ме гледа как се гърча и стена? Всъщност не давах пет пари за това. Не ме интересуваше нищо друго, освен да разбера дали онази жена е била моята Моли и ако да, то дали е загинала. Трябваше да узная. Трябваше да открия дали е загинала и как точно. Никога не бях изпитвал толкова страстно желание да разбера нещо.

Шутът клечеше на килима като белезникава жаба. Облиза устни и се усмихна. Понякога страданието ни кара да се усмихваме безжизнено.

— Оная песен за Силтбей е много бодра, господарю — избъбри той. — Победна песен. Нали разбираш, хората там спечелили битката. Не за живот се борили, а за лека смърт. Така де, за смърт, пък няма значение точно каква. Смърт, а не претопяване. Все е нещо. Нещо, за което да съчинят песен и да подирят опора в тия нелеки дни. Така е днес в Шестте херцогства. Убиваме своите, за да изпреварим пиратите, а после съчиняваме песни. Поразително е в какви неща намират утеха хората, когато няма на какво друго да се надяват.

Погледът ми се замъгли. Изведнъж разбрах, че сънувам.

— Та аз дори не съм тук — чух глухо собствения си глас. — Това е сън. Сънувам, че съм крал Умен.

Шутът вдигна бледата си ръка пред огъня и огледа костите, които се очертаваха съвсем ясно през мършавата плът.

— Щом го казваш, владетелю, тъй да бъде. Значи и аз сънувам, че си крал Умен. Дали ще се събудя, ако те ощипя?

Погледнах ръцете си. Бяха съсухрени, старчески. Стиснах ги и се вгледах как вените и сухожилията изпъкват под пергаментовата кожа, усетих как подпухналите стави застъргват като напълнени с пясък. „Сега съм старец“ — помислих си. Значи това било да си стар. Не болен, с надежда за оздравяване. Просто стар. Когато всеки ден става по-труден от вчерашния, всеки месец се превръща в нов товар за тялото. Всичко започваше да се изплъзва. За момент ми мина мисълта, че съм едва петнайсетгодишен. Отнейде долетя миризма на горяща плът и опърлени косми. Не, аромат на говежда яхния. Не, лековитите билки на Джоунки. От смесените миризми започна да ми призлява. Вече нямах представа кой съм и кое е важно. Вкопчвах се в хлъзгавата логика, опитвах да я преодолея. Безнадеждно.

— Не знам — прошепнах аз. — Нищо не разбирам.

— А! — обади се шутът. — Нали ти казах. Можеш да разбереш едно нещо само когато се слееш с него.

— Това ли е да бъдеш крал Умен? — попитах аз. Бях потресен до дън душа. Никога не бях виждал краля такъв, смазан от старческите болежки и в същото време изправен пред страданията на своите поданици. — Длъжен ли е да го търпи ден подир ден?

— Уви, да, господарю — тихо отвърна шутът. — Ела. Нека ти помогна да си легнеш. Утре сигурно ще се почувстваш по-добре.

— Не. И двамата знаем, че ме залъгваш.

Не аз изрекох тия страшни слова. Те се отрониха от устните на крал Умен, а аз разбрах, че това е непоносимата истина, с която трябва да се примирява всеки ден. Чувствах се безкрайно уморен. Болеше ме всяка частица от тялото. Не знаех, че плътта може да бъде толкова тежка, че дори мръдването на пръст може да изисква болезнено усилие. Исках да си почивам. Да спя. Аз ли го исках, или крал Умен? Трябваше да позволя на шута да ме отведе до леглото, да оставя своя крал да си почива. Но шутът като истински изкусител държеше най-важното съвсем близо и в същото време недостижимо далеч. Не ме допускаше до единственото, което исках да зная, за да стана отново цялостна личност.

— Загинала ли е там? — попитах аз.

Той ме погледна печално. После изведнъж се наведе и пак вдигна мишия скиптър. По бузата на Мишльо плъзна мъничка сълза. Шутът прикова поглед в нея и очите му се зареяха към някаква далечна степ от замръзнала болка. Сетне заговори шепнешком:

— Една жена в Силтбей. Капка вода сред потока на всички жени от Силтбей. Какво я е сполетяло? Загинала ли е? Да. Не. Обгоряла, но жива. С отсечена до рамото ръка. Заловена, децата избити, тя изнасилена, но оставена жива. В известен смисъл. — Очите на шута станаха още по-безжизнени. Гласът му се лееше сухо и монотонно, сякаш четеше на глас някакъв скучен списък. — Изгоряла жива заедно с децата, когато къщата рухнала върху тях. Взела отрова веднага, след като се събудила. Задушила се от пушека. След няколко дни я погубила възпалена рана от меч. Намушкана право в сърцето. Задушила се от кръвта в прерязаното си гърло, докато я изнасилвали. Убила децата и сама се заклала преди пиратите да изкъртят вратата. Оцеляла и на следващото лято родила дете. Няколко дни по-късно я открили да броди с тежки изгаряния. Не помнела нищо. Лежала с обгорено лице и отсечени китки, но живяла още няколко…

— Стига! — заповядах аз. — Стига! Моля те, спри!

Шутът млъкна и си пое дъх. Погледна ме и очите му се избистриха.

— Да спра? — Той въздъхна. Закри лицето си с ръце и глухо продължи през пръсти: — Да спра? „Спрете!“ — тъй крещяха и жените в Силтбей. Но стореното е сторено, господарю. Не можем да спрем онова, което вече се случва. Стигне ли се дотам, няма връщане.

Той отпусна ръце. Изглеждаше безкрайно уморен.

— Моля те — повторих аз. — Не можеш ли да ми кажеш за онази жена, която видях?

Изведнъж открих, че не помня името й. Знаех само, че е много важна за мен.

Шутът поклати глава и сребърните звънчета по калпака му звъннаха уморено.

— Можем да го разберем само на място. — Той вдигна лице към мен. — Ако повелиш, ще го направя.

— Повикай Искрен — отвърнах аз. — Имам заповеди за него.

— Войниците ни не могат да стигнат навреме, за да предотвратят нападението — напомни ми той. — Само ще помогнат на хората да изгасят пожарищата и да измъкнат от руините каквото е оцеляло.

— Тъй да бъде тогава — казах уморено.

— Но първо ми позволи да те сложа в леглото, повелителю. Преди да си настинал. И нека ти донеса храна.

— Не, шуте — промълвих печално. — Нима мога да ям на топло, докато детски телца изстиват в калта? Донеси наметалото и гамашите. А после бягай да викнеш Искрен.

Шутът храбро се опълчи срещу решението ми.

— Мислиш ли, че страданията, които си налагаш, ще върнат живота поне на едно дете, господарю? Съдбата на Силтбей вече е решена. Защо трябва да страдаш и ти?

— Защо да страдам ли? — Намерих сили да се усмихна на шута. — Навярно за същото е питал мъглата всеки жител на Силтбей. Страдам, шуте, защото те страдаха. Защото съм крал. А най-вече защото съм човек и видях какво ги сполетя. Помисли малко, шуте. Ами ако всеки в Шестте херцогства си каже: „Е, по-лошо вече не може да им се случи. Защо да зарязвам заради тях топлото легло и трапезата?“ Шуте, кълна се в кръвта на сърцето си, че това е моят народ. Нима тази нощ ще изстрадам повече от онези хора? Какво са болежките и страховете на един-единствен човек в сравнение с бедата на Силтбей? Защо да се крия на топло, докато врагът коли моите хора като добитък?

— На принц Искрен му трябват само две думи — възрази непокорно шутът. — Кажа ли „пирати“ и „Силтбей“, той ще узнае всичко. Позволи да те настаня в постелята, господарю, и тутакси ще изтичам при него с тия слова.

— Не. — Нова болка разцъфтя като облак нейде в тила ми. Опитваше се да ме лиши от разсъдък, но аз стиснах зъби. Заставих тялото си да пристъпи до стола край огнището и намерих сили да седна. — Отдадох младостта си, за да браня границите на Шестте херцогства от всеки враг. Нима животът ми е станал по-ценен днес, когато вече отива към своя край и го изпълва болка? Не, шуте. Доведи сина ми веднага. Ще използвам неговото Умение, тъй като моето засега се изчерпа. Заедно ще обмислим видяното и ще решим какво трябва да се направи. А сега върви. Върви!

Шутът побягна и след миг трополенето на нозете му заглъхна из коридора.

Останах сам със своето двойно „аз“. Вдигнах ръце към слепоочията си и усетих как върху устните ми трепва измъчена усмивка, докато се опомнях. „А, момко. Ето те и теб.“ Кралят бавно отправи към мен вниманието си. Бе изтощен, но насочи Умението и докосна ума ми тъй леко, сякаш подухваше паяжина. Аз отвърнах с тромав опит да осъществя сливането и всичко се обърка. Връзката затрептя и се разпадна като прогнила дреха. Кралят изчезна.

Лежах самичък на пода на своята спалня в Планинското кралство. Бях петнайсетгодишен, облечен в мека и чиста нощна риза. Жаравата в огнището догаряше. Усещах остра, тръпнеща болка в опарените си пръсти. Мъчеше ме и главоболие от Умението.

Надигнах се бавно и предпазливо. Като старец? Не, като младеж с все още разклатено здраве. Вече познавах разликата.

Мекото чисто легло ме зовеше като меко и чисто утре.

Отхвърлих и двете изкушения. Седнах на стола край огнището и замислено се загледах в жаравата.

Когато призори Бърич дойде да се сбогува, бях готов да потегля с него.