6.

В либанския порт Ал-Аран хванах един кораб, казваше се „Санта Мария“. На него натовариха и по-голямата част от солта, която моите спътници бяха мъкнали на север от Хамада през последния месец. Освен това в трюма на кораба се намери място и за трите ми камили и признавам, че изпитах известно задоволство от страданията им, след като толкова дълго бях търпял свои собствени страдания върху камилска гърбица.

— Предупреждавам те, капитане, Бог е създал тези твари само за три неща: да изпускат газове от задния си край, да изпускат газове от предния си край и да плюят. Освен това плюят стомашна киселина, така че предупреди хората си и не пускай никого в трюма с открит огън, иначе можеш да се окажеш собственик на прелестна сбирка от плаващи трески. А и всички ще се удавим.

Капитан Малтурк изпръхтя през рошавите си мустаци, махна с ръка и се обърна към мачтите, за да закрещи на хората си разни морски безсмислици.

Пътуването по море е отвратителна работа, за която в изискана компания е по-добре да не се говори, пък и през първите четири дни не се случи нищо, което да си струва споменаването. Да, имаше вълни и вятърът духаше, и ядяхме, но преди на хоризонта да се появи пристанището на Каг Ляр, разликата между това и другите ми морски пътувания се състоеше само в температурата, езика, на който ругаеха моряците, и вкуса на храната, надигаща се обратно от стомаха ми.

Освен това никога не взимайте камила по море. Просто недейте. Особено пък цели три.

Порт Френски на Каг Ляр, най-южния от Корсарските острови, е първата спирка за много кораби, напускащи бреговете на Африк. Има два начина да преплаваш Средното море и да оцелееш. Единият е въоръжен до зъби, а вторият — с пропуск, купен от пиратските лордове. Такъв пропуск може да се вземе от посредници в много пристанища, но за един кораб е по-добре да спре в Порт Френски или някой от другите главни центрове на Корсарските острови. Сигналните флагчета постоянно се сменят, а не е хубаво да плаваш под неактуални флагчета. Освен това, приключи ли един търговец болезнения въпрос с „таксите“, малко са местата на света, които предлагат такова богато разнообразие от стоки и услуги като корсарските пристанища. Там се търгува даже с плът, която може както да се купува и продава, така и да се наема. Потокът от роби тече предимно от запад на изток, плюс една тънка струйка от север на юг. В Разделената империя търсенето на роби никога не е било голямо. Имаме си селяни, което е горе-долу същото, освен това те се мислят за свободни, така че никога не бягат.

Докато влизахме в пристанището, се радвах да видя най-после добре познатия ми свят, бреговете обрасли гъсто с бор, бук и дъб вместо оскъдните палми на Северна Либа. Имаше даже сезони! Гората бе нашарена с ръждиви петна от първото мразовито докосване на есента, макар че в жарък ден като този ми беше трудно да си представя, че лятото е започнало неизбежното си отстъпление. Вместо плоските покриви на Либа къщите по склоновете имаха глинени керемиди, наклонени в безмълвно признание, че дъждът е нещо, което наистина се случва.

— Два дни! Два дни! — Това беше първият помощник на Малтурк, мъж като буре, казваше се Бартоли, който изглеждаше неспособен да носи риза. — Два дни! — избумтя пак той с баритона си.

— Колко?

— Два д…

— Разбрах, благодаря. — Завъртях пръст в полуоглушалото си ухо и тръгнах надолу по трапа.

Кейовете на Порт Френски не приличат на никои други, които съм виждал. Сякаш съдържанието на всеки бардак, пушалня за опиум, хазартно заведение и бойна яма е било изповръщано върху напечения от слънцето пристан и прелива между кейовете, така че докерите трябва да си пробиват път през тази пъстра и разнородна тълпа дори само за да завържат едно въже.

Моментално бях обграден от момичета във всякакви разцветки, от абаносова през мургава до загоряла на слънцето, а също и от мъже, които се опитваха да ме насочат към заведения, където могат да задоволят всеки твой порок, стига това да те раздели от парите ти. Най-прямите и вероятно най-честни от цялата пасмина бяха хлапетата, които се щураха между краката на възрастните и се опитаха да ми задигнат кесията, преди да съм изминал и десет крачки.

— Два дни! — изрева Бартоли, застанал на перилата, докато гледаше как екипажът и пътниците му се разпръсват. „Санта Мария“ щеше да отплава със или без нас, след като приключи с делата си и сигналните флагчета бъдат окачени.

След Ада, пустинята, а после и морето, Порт Френски ми изглеждаше толкова близо до рая, че кажи-речи нямаше разлика. Шляех се блажено сред тълпата, без да обръщам особено внимание на никого от хората, които се опитваха да ме подмамят насам или натам, колкото и настоятелни да бяха. По едно време спрях, за да изстрелям с шут в морето едно прекалено досадно джебчийче, а после най-сетне се измъкнах от кея и поех нагоре по лабиринта улички към билото, където, изглежда, бяха струпани всички изискани сгради.

Нищо не парализира човек по-успешно от избора. Наличието на такова пиршество след толкова дълго време в пустошта направо ме ошашави. На половината път до върха спрях и се настаних на една маса пред някаква кръчма на стръмна калдъръмена уличка. Поръчах си вино и ми го донесоха в амфора, увита в лико, което да я пази цяла. Седях си там, гледах как животът кипи наоколо и посръбвах от глинената си чаша.

Наричат ги Корсарските острови и е вярно, че пиратството е главната им черта, но във вътрешността им има стотици акри гореща и суха земя, където не можеш да зърнеш морето дори от хълм, и в тези долини се отглежда дяволски добро грозде. Колкото и евтин да беше съдът, виното си го биваше.

Изцапаните ми от пътя дрехи и сахарският ми тен ме караха да изглеждам по-скоро като арабин, отколкото като жител на Червения предел, само избелялата ми от слънцето златна коса издаваше лъжата. Със сигурност никой не би ме сбъркал с принц, което си има своите предимства в град, гъмжащ от крадци, грабители, пирати и сводници. Анонимен в пустинната си премяна, аз си позволих да се отпусна за момент. Мамка му, дори за няколко момента, после за два часа, а после и за още три, наслаждавайки се на блъскащото се човешкото гъмжило наоколо, докато слънцето пълзеше по небето.

Мислех за връщането си във Вермилиън, за съдбините си, за бъдещето си, но най-вече за Юсуф Малендра и неговите сметки. Всъщност не само за Юсуф и не само за Математа, където сто матмагьосници човъркат своята алгебра, а за всички онези, които виждат, предсказват или лъжат за бъдещето. Вьолвите на Севера, африканските магьосници, Мълчаливата сестра със сляпото ѝ око, Синята дама сред своите огледала, взираща се в отраженията на утрешния ден. Паяци, всички до един, които плетат мрежите си. В такъв случай какви бяха хората като мен и Йорг Анкрат? Мухи, здраво омотани и чакащи онези да изсмучат жизнените им сокове, за да задоволят жаждата си за знания?

Разбира се, Йорг беше пострадал по-зле от мен. Този малък принц с белезите му от тръни. Беше се измъкнал от онзи шипков храст, но дали знаеше, че сега е уловен в още по-голям, чиито шипове са достатъчно дълги да изкормят човек? Знаеше ли, че баба ми е прошепнала името му на Мълчаливата сестра? Че толкова много хора заговорничат да го въздигнат или да го погубят? Император или шут — като какъв щяха да го запомнят, не можех да кажа, но му предстоеше да стане едно от двете, без съмнение. А може би и двете. Помнех очите му в онази първа нощ в град Крат. Сякаш още тогава беше погледнал отвъд света и бе видял, че всичко това иде към него. И не му пукаше.

Гаврътнах чашата си и се опитах да си налея нова. От амфората се изцедиха само няколко капки.

— Вече съм вън от цялата тази работа. — Бях завил Анкратчето с одеяло и го бях оставил на онзи покрив в Хамада. Трябваше да му окажа любезността да го бутна от него. И все пак, бях се измъкнал, а както винаги, това беше най-важното. Едно пророчество трябва да става много рано сутрин, ако иска да оплете стария Джалан!

След като огледах внимателно вътрешността на амфората в търсене на скрито вино, вдигнах очи и видях един мъж да свива от главната улица в тясна пресечка.

— Ролас? — Нещо в квадратните очертания на раменете под широката четинеста глава ми напомни за човека на моя приятел Барас Джон, Ролас. Станах, олюлявайки се леко, и за да се закрепя, се подпрях на рамото на един мъж на съседната маса. — Прощавайте — изломотих през схванатите си устни. — Още свиквам със сушата. — И прекосих със залитане улицата. Онзи не просто ми бе напомнил за човека на Барас. Беше той! Достатъчно често бях следвал този тил до двореца след пиянска нощ във Вермилиън, за да го позная навсякъде. По-скоро навик, отколкото нещо друго, ме накара да тръгна след него и този път.

Вървях внимателно, тъй като не исках да стъпя в някоя гнусотия, а и се наложи да заобиколя един смрадлив просяк, който беше по-пиян и от мен. Излязох на друга улица, водеща от пристанището към височините, сигурен, че съм загубил плячката си, но се появих тъкмо навреме, за да го видя как влиза в един бардак. Винаги можеш да познаеш тези заведения: те имат по-представителен вид от долнопробните кръчми, изпъкват повече от комарджийските свърталища и ако бизнесът не върви, момичетата са се надвесили от прозорците на горния етаж. На всичкото отгоре този имаше табела под стрехите, на която с големи червени букви пишеше: „БЪРДАК“.

Приближих се и се оставих жената, примамваща клиенти пред входа, да ме омае.

— Хубавец като теб не бива да прекарва такъв хубав следобед сам. — Жената, поразителна тъмнокоса красавица над четирийсетте, ме хвана за ръката и ме насочи към вратата на бардака.

— И ти би искала да ми правиш компания, а? — подхвърлих учтиво.

Тя се усмихна. Беше достатъчно добра професионалистка да не се дръпне от пиянския ми дъх.

— Е, аз съм малко старичка за млад мъж като теб, но вътре има някои красиви момичета, които си умират да се запознаете. Саманта има най-…

— Познаваш ли човека, който влезе преди мен? — Опънах се на дърпането ѝ и останах току пред вратата и пазача, спотаен в сенките на портика.

Тя ме пусна и вдигна очи. Усмивката ѝ беше изчезнала.

— Ние сме много дискретно заведение. Не приказваме.

Вдигнах една либанска монета между палеца и показалеца си и оставих правоъгълното парче метал да улови следобедната светлина. Бях заел десет монети от Омар в нощта преди тръгването си и всяка от тях съдържаше малко повече злато от имперски дукат.

— Не съм го виждала досега. Щях да помня. Хубав мъж.

— Какво искаше?

Тя завъртя очи.

— Курва.

— Дойде право тук. Не се шляеше. Не се поколеба… дошъл е да види конкретно момиче ли?

— Хубава монета. Много ли тежи? — Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Да. — Притиснах я в дланта ѝ. Това изглеждаше голям харчлък за едно вероятно припознаване — а и не знаех защо просто не бях извикал на Ролас. Мина ми през ума да си тръгна, но Барас ми беше приятел, пък макар и коварен копелдак, който се беше оженил за момичето, по което копнеех в замръзналия Север… поне когато наоколо нямаше други момичета да ме топлят. А ако този човек наистина беше Ролас, то тук имаше нещо много сбъркано. Не се сещах за нито една свястна причина човекът, нает от Големия Джон да пази сина му, да влиза забързано в един бардак в Порт Френски. — Ще похарча остатъка вътре, така че колкото по-добра история ми дадеш, толкова по-малко работа ще има тази твоя Саманта.

Жената прехапа устна, претегляйки шансовете. От нея би излязъл ужасен покерджия. Хвърли поглед към вратаря, после към мен, и накрая го спря на либанската монета в ръката си.

— Каза, че искал да огледа момичетата. Интересуваше се дали използваме само свободни труженички, или купуваме и окована стока. Питаше за нови момичета. Бели момичета. Високи колкото мен, с тъмна коса. Казах му, че нямаме, но той пак искаше да огледа.

— Спомена ли име?

— На Островите е по-добре да не задаваш такива въпроси. Това е лесен начин да си спечелиш прерязано гърло.

Схванах ѝ мисълта. Макар и пиян, знаех, че това не са празни приказки. И все пак…

— Спомена ли име?

— Лиза.

— Де Вийр?

— Новите момичета получават само по едно име. Ако си вършат добре работата, могат да си заслужат друго след година-две. Но Де Вийр? Това няма да привлече клиентите. Може би Де Ликатес. Мен ме наричаха Четирите входа. Сера Четирите входа.

Лиза? Пленница на пиратите? Трябваше да обмисля това. Отстъпих встрани и едва не се блъснах в един мъж, натоварен с чували.

— Извинявай. — Някак си се бях принизил дотам да се извинявам на прости работяги. — Аз… — Обърнах се и тръгнах по улицата.

— Не искаш ли да използваш кредита си? — извика Сера след мен.

— Може би по-късно… — Не се обърнах, но главата ми се мотаеше, а не бях пил чак толкова много вино. Лиза де Вийр — робиня в Порт Френски? Как?

— Още се чудиш кой е четвъртият вход, нали? — извика тя след гърба ми.

Не ѝ отговорих, но честно казано, въпреки мислите за Лиза, бушуващи в главата ми… наистина се чудех.



Когато се качих по трапа на „Санта Мария“, слънцето вече залязваше. Кейовете бяха по-тихи, макар и далеч не тихи. Има едно затишие, което се възцарява, щом морето поаленее и сенките се удължат. Сенките на мачтите се протягат от закотвените кораби, все по-далеч и по-далеч, през пристанището, нагоре по стените на складовете, като се преплитат и сливат, докато накрая остане озарено само най-високото било, с последните лъчи на слънцето, пламтящи по именията, където пиратски лордове и дами си играят на благородници.

— Върна се да напоиш тия твои проклети добичета ли? — Бартоли се извиси зад рамото ми, докато стоях на перилата, зареял поглед към морето. Едно време човек поемаше риск, ако ме прекъсне по залез-слънце, но от Аслауг вече не идваше нито шепот.

— Те са камили, за бога. Камилите не пият. Това всички го знаят. — Вдигнах ръка пред лицето му, за да пресека всякакъв отговор. — Корсарите търгуват с плът — но не ходят да я грабят, нали? — Задаването на въпроси в Порт Френски можеше да донесе на Ролас прерязано гърло. Аз пък предпочитах да задавам въпросите си на „Санта Мария“. Доста по-безопасно.

— Да не искаш да купиш нещо? Та ти за едни камили не можеш да се грижиш!

— Откъде си взимат робите? — държах аз на въпроса си.

— Водят ги роботърговците, очевидно. — Бартоли почеса черната си брада и плю шумно през борда. — Корсарите ще препродадат пленниците от някой кораб, но не грабят от пристанищата, нито извършват набези във вътрешността. Дори пиратите имат нужда от приятели. Не сери там, където ядеш. Това е урок за всички… освен, явно, за шибаните ти камили.

— Добре… и къде човек може да си купи роб?

— На робски пазар. — Бартоли ме изгледа по същия начин, както от дни насам, с онзи поглед, който казваше „ти си идиот“.

— И къде…

— Избери си. Има цяла дузина. Първият е ей там, общият пазар зад склада на Измамниците, големият с дъсчения покрив, за тютюн и такива ми ти работи. Вторият е пазар за деца, току зад кръчмата „Кралско сърце“ в края на главната улица.

— Цяла дузина? — Изглеждаха ми прекалено много да ги проверявам всичките само въз основа на едно предчувствие и един човешки тил.

Бартоли сбърчи чело и се взря в пръстите си.

— Тринайсет всъщност.

Усетих как през мен пробягва тръпка — планетите се подреждаха.

— Тринайсет ли?

— Тринайсет.

„Първа спирка, втора сестра, тринайсети…“

— Къде е тринайсетият?

— Горе, зад къщите на лордовете, сред хълмовете. — Той махна с дебелата си ръка към града. — Всъщност те го наричат Тринайсети. Така разбрах, че са тринайсет. Но там не се върти голяма търговия. По-скоро е… как да го нарека? Школа. За обучение на елитни жени. Но те не са за такива като нас. Продават ги на богаташите от Марок и вътрешността.



Ето как на следващата сутрин едно предчувствие, един човешки тил, споменът за множеството прелести на Лиза де Вийр и двама вероломни матмагьосници ме накараха да бъхтам нагоре по улиците на Порт Френски, измъчван от махмурлук. Открих, че съм облян в пот въпреки облаците, растящи над хълмовете на Каг Ляр. Идеше буря. Не беше нужно да си моряк или фермер, за да го разбереш.

Юсуф ми беше натресъл това. Знаех си го. Като се почне от начертаването на маршрута ми до дома и се стигне до подхвърлянето на онези три числа, които сигурно е знаел, че ще поискам. Твърдо реших да си разчистя сметките с Омар и неговия наставник, като му дойде времето. А засега продължавах напред, мъжествено устоявайки на многобройните кръчми, наредени покрай улицата, тракането на рулетки от ниските мансарди и подвикванията на комерсиално настроени млади жени от сводестите прозорци.

Бях прекарал предната нощ на „Санта Мария“. Следобедното ми пиене ме беше застигнало и се бях наместил върху голяма купчина въжета до стълбите за бака с намерението да склопя очи само за миг. Следващото, което достигна до съзнанието ми, беше, че чайките серат върху мен, наоколо цари неприлично ярко утро, моряците крещят прекалено високо, а най-усърдните продавачи вече нареждат сергиите си по пристана.

След като се насилих да преглътна обилна закуска, реших да постъпя благородно и да видя дали не бих могъл да открия Лиза. Зачудих се дали да не потърся Ролас — ако онзи тип наистина беше Ролас, — но за Лиза поне знаех, че няма да се скита насам-натам. Освен това беше много вероятно Ролас вече да е задавал достатъчно въпроси, за да го намушкат и хвърлят във водите на пристанището. Или пък, доколкото го познавах, пръв да е намушкал нападателите си и после да му се е наложило да бяга.



Като се изкачиш сред хълмовете, водещи към вътрешността, Порт Френски преминава в имения на търговци и лозя, пръснати из местността. Тя е красива по един своеобразен начин, но бих предпочел да я гледам от седлото. Или въобще да не я гледам. Особено пък пеш и брулен от силен вятър, който не може да реши от коя посока да духа. Присвивах очи, за да ги опазя от песъчинките и праха, и следвах противоречивите напътствия на неколцина местни, избирайки средностатистическия маршрут. Скоро се загубих и открих, че вървя по сухи пътеки, виещи се между още по-сухи хълмове. Подминах един слабоумен селяндур, който ме засипа с още лъжи относно пътя до Тринайсетия; диалектът му беше толкова силен, че едвам се различаваше от грухтенето на прасетата му. Оттам нататък срещах само кози и едно изненадано магаре.

— Шибана работа.

Вече не виждах морето, нито града, само редици кафяви хълмове, осеяни с трънливи храсти и скали. С изключение на козите, тук-таме някой гущер, припичащ се на слънце, и един лешояд, кръжащ над главата ми, вероятно в очакване да умра, изглеждах съвсем сам.

После заваля.

Час по-късно, прогизнал и кален от няколко падания и вече отказал се от мисията си — сега целта ми беше да намеря отново Порт Френски, — издрапах на едно било и там, на върха на следващия хълм, беше Тринайсетия.

Мястото имаше вид на стара крепост — двор, ограден с висока стена, със стражеви кули на всеки ъгъл, издигащи се над море от сив гранит. От високата си позиция можех да различа множество сгради в двора: казарми, конюшни, офицерски квартири — единствената част от зданието, която изглеждаше смътно гостоприемна, — кладенец и три отделни двора за тренировки. Внушителните дървени порти, обковани с желязо, бяха затворени за външния свят. По кулите имаше стражи, а до тях — сигнални камбани, които чакаха да отприщят гласа си в случай на тревога. Още стражи крачеха по стените, някои се бяха облегнали на парапета, за да се насладят на една лула или да зяпат облаците. Мястото изглеждаше прекалено добре защитено, докато не осъзнаеш, че главната им грижа не е да попречат на робите да избягат, а да попречат да бъдат откраднати. В края на краищата те бяха ценна стока, а този остров се управляваше от престъпници.

Виждах как водят малки групички жени в дрехи от зебло от една сграда към друга. От това разстояние не можех да различа вратите на робските помещения, но те без съмнение щяха да са здрави и добре заключени.

— Хммм. — Отметнах мократа коса от очите си и огледах замислено мястото. Дъждът беше отслабнал и небето на изток просветляваше.

Никога не съм се имал за герой, но знаех, че една жена, за която за кратко бях възнамерявал да се оженя, може да е затворена там, обречена на доживотно робство, най-вероятно като наложница в някой харем далеч на юг. Извадих ключа на Локи изпод окаляните си дрехи. Той заблестя в сивата светлина. Почти можех да го усетя как ми се смее, докато го държах в ръката си.

Погледът ми се премести от всепоглъщащата чернота на ключа към тъмния масив на крепостта, която наричаха Тринайсетия и която ми се въсеше от отсрещното било. Веднъж вече бях щурмувал една твърдина, за да спася приятел. Ключът се загърчи в хватката ми, сякаш вече си представяше ключалките, които ще отстъпят пред него.

Не исках да го правя. Исках да се върна на „Санта Мария“ и да не сляза от нея, докато не стигна до вкъщи. Но аз бях принц на Червения предел, а това беше Лиза. Лиза де Вийр, моята Лиза, дявол да го вземе. Знаех какво трябва да направя.



— Копеле недно!

— Какво? — Отстъпих рязко извън обсега на юмруците ѝ.

— Камили? — изкрещя Лиза и се затътри към мен, възпрепятствана от въжето, което още спъваше краката ѝ. — Купил си ме за три камили? Три?

— Е… — Не си бях представял точно тази реакция, когато ѝ свалих робската качулка. Намирахме се само на стотина крачки от портите на Тринайсетия. Стражите по кулите ни гледаха и вероятно се смееха от сърце за моя сметка. — Камилите бяха хубави, Лиза!

— Три! — Тя замахна пак към мен и аз отскочих. Загубила равновесие, тя се пльосна с ругатни в калта.

Никакво „вероятно“. Можех да чуя как стражите се смеят.

— Лиза! Ангелче! Аз те спасих! — Реших, че е по-дипломатично да не споменавам, че всъщност са били само две камили. Третата я бях изтъргувал срещу пет сребърни крони и доста стилен кожен жакет с изящно гравирани железни пластини, пришити към гърдите и страните му. След сключването на сделката посредникът беше признал, че обучението на Лиза в задълженията на момиче от харем е било истинска мъка и вероятно е щяло да се наложи да я бичуват отвъд точката на физическа приемливост за ролята. — Спасих те!

— Съпругът ми трябваше да направи това! — От писъка ѝ ушите ми зазвъняха.

— Сигурен съм, че Барас е… — Преглътнах изречението и реших да не търся оправдания за подлото копеле. — Е, той не те спаси, нали? Така че имаш късмет, че те намерих. — Извадих ножа си. — А сега, ако спреш да се опитваш да ме удариш, ще ти освободя краката.

Лиза свали ръце и ме остави да клекна и да срежа въжето.

В мига, щом и последните нишки се разделиха, тя се втурна право назад към портата и закрещя яростни заплахи и страховити обещания, вдигнала и двете си ръце в неприлични жестове. За щастие кръвообращението в краката ѝ още не се беше възстановило съвсем и аз я хванах, преди да е изминала и една трета от разстоянието; сграбчих я изотзад и я завъртях.

— За бога! Ще те вземат обратно и ще скъсат договора за продажба. Тези хора не са никак добрички. Заради тази твоя голяма уста ще ти отрежат носа и ще трябва да правиш номера в някоя лудница само за да ядеш! — Тревожех се колкото за нея, толкова и за себе си. Намирахме се много далеч от града, а това бяха Корсарските острови: тук можеха да направят с теб кажи-речи всичко и да им се размине.

Започнах да я тегля. Всъщност беше малко по-лесно от тегленето на камилите от пристанището дотук. Успях да я завлека до мястото, от което започнахме, преди тя да измъкне ръката си и да ме зашлеви.

— Ох! Божке! — Хванах се за лицето. — За какво беше пък това?

— Казаха ми, че си умрял! — Звучеше ядосано, като че ли вината е моя.

— Казаха ми, че си се омъжила! — Сега беше мой ред да се ядосам, и то не само за шамара, макар че не бях сигурен защо. Заради неблагодарността вероятно. Онези камили ми харесваха. Хванах я за ръка и я повлякох по пътя. — Трябва да се махаме оттук. Ако видят, че те познавам, или ще искат повече пари, или просто ще ме убият, за да си нямат неприятности в бъдеще. — Вървях, а Лиза залиташе и се дърпаше зад мен. — Колко ли време ще мине, преди някой от мъжете по стените да докладва за всичко това на някой важен долу? Трябваше да ти оставя качулката, докато се загубим от поглед…

Млъкнах, когато Лиза захлипа — поемаше дълбоко въздух и го изпускаше треперливо, докато вървеше. При други обстоятелства може би щях да кажа или поне да си помисля нещо покровителствено за „слабия пол“, но честно казано, знаех точно как се чувства — аз също бях преживял твърде много измъквания, при които бих плакал от облекчение, ако не трябваше да се правя на храбрец пред компанията, в която се намирах.

Постоянно се озъртах назад към Лиза, докато я водех надолу. Дрехата ѝ от зебло се беше окаляла почти колкото моите, когато я съборих на земята, косата ѝ стърчеше под странни ъгли или висеше на мръсни масури, а очите ѝ бяха зачервени от прекалено много сълзи.

В Тринайсетия бях казал, че търся най-евтината хубавица, с която разполагат, и Лиза беше в редицата от осем жени, които изкараха от колибата за наказания. Никоя от тях не беше приведена в представителен вид, а в някои трябваше да се взираш доста усърдно, за да видиш някаква красота под мръсотията и синините. От Лиза обаче ми секна дъхът. Нещо в очите ѝ, във формата на устните ѝ, или пък… Де да знам. Може би просто защото тези устни, тези очи, извивката на шията ѝ означаваха нещо за мен, всяка нейна частица беше толкова изпълнена със спомени, че ми беше трудно да гледам фигурата пред себе си, без нашата история да се намеси. Това чувство никак не ми хареса — беше крайно неловко. Отдадох го на шока от пътуването си през Ада и дългото пребиваване в езически страни. Но то ми даде още една причина да се радвам, че съм си сложил булото на пустинник. Разбира се, бях го сложил, за да не ме познае и да издаде, че съм дошъл за нея. В най-добрия случай това би увеличило цената ѝ десетократно. В най-лошия щеше да доведе до смъртта ми.

— Какво? — попита тя, смутена за първи път. — Да нямам нещо на лицето? — Несъзнателно посегна да пипне бузата си и размаза още повече кал по нея.

— Нищо. — Извърнах поглед и успях да се спъна в един камък, докато го правех. Тя изглеждаше прекрасна. Твърде прекрасна за Барас Джон.

Стигнахме до покрайнините на Порт Френски преди Лиза да се съвземе достатъчно, за да попита:

— Докарал си кораб, нали?

— Е, определено един кораб докара мен.

Лиза потрепери.

— Не искам никога повече да плавам по море. Гадеше ми се по целия път до Виен!

— Аха. Е, намираме се на остров, така че… — Изравних се с нея, присламчих се по-близо и я прегърнах през раменете. — Не се тревожи. Познавам много хора, на които лодките не им понасят. Аз съм отличен моряк и въпреки това първата ми буря малко ме пораздруса, но моментално овладях цялата работа с въжетата и всичко останало. Научих онези викинги на едно-две нещица…

— Викинги ли? — Тя вдигна очи към мен и се намръщи.

— Дълга история.

— И защо си облечен като овчар от туземците? Това някаква маскировка ли е?

— Нещо тако…

— И защо — тя се отърси от ръката ми — си толкова кален? — Посочи с пръст една особено мръсна част от бедуинската ми роба. Не исках да ѝ казвам, че това не е кал. Камилите са отвратителни създания и една седмица по море с нищо не подобрява нрава им, а никога не съм виждал някой по-добър в изстрелването на лайна.

Вместо да обяснявам одеждите си, я разсеях с въпрос.

— Защо си ходила във Виен? — Не се сещах каква работа би могла да има в имперската столица, или поне бившата имперска столица.

— Барас ме водеше да се запозная със семейството му и да се установим в едно от западните им владения.

— Барас да не е…

— Жив и здрав си е. — Гняв набръчка челото ѝ. — Задържа се във Вермилиън по работа на баща си — Големия Джон тръгна преди нас към Виен, — затова не беше на кораба с мен, както го планирахме, просто ме прати с камериерките ми напред, заедно с някои вещи от стаите на двореца… Или поне мисля, че е жив и здрав. — Лиза ме докосна по ръката. — Той сигурно ме търси, Джал. Може да е пострадал — нали каза, че пиратите…

— Сигурен съм, че е в добро здраве. — Може да прозвуча малко сопнато. Моментната ми загриженост за Барас бе изчезнала в мига, щом чух, че не е плавал с нея. Зачудих се колко ли хора е пратил да търсят жена му. На Ролас можеше да се разчита, че ще стигне най-близо до целта, той беше човек с много таланти. — Хайде. — Ускорих крачка. — Трябва да се качваме на кораба.

Лиза подбра робата си от зебло и забърза подире ми.



„Санта Мария“ си стоеше, където я бях оставил, в очакване на отлива и се качихме на борда без произшествия. Бартоли също си стоеше, където го бях оставил, подпрян на перилата на кораба, и чешеше косматия си тумбак. Изкопчи от мен две сребърни крони, за да позволи на гостенката ми да пътува с нас до Марсил — цена, която платих без оплаквания, защото не исках да изглеждам стиснат пред Лиза.

Преди да отплаваме, успяхме да осигурим на Лиза рокля, като преговаряхме с нехранимайковците на кея през перилата. След кратко шетане между кея и някаква шивачница, скрита зад складовете, ни донесоха рокля, която честно казано приличаше на бродиран чувал, но беше по-добре от истинския чувал, в който я бях купил.

Аз стоях на пост пред малкия килер, служещ ми за каюта, бранейки честта на Лиза от силно незаинтересуваните моряци, докато тя се преобличаше. Накрая се появи, подръпвайки ръкавите, но без да се оплаква. Изглеждаше болнава дори в сумрака под палубата.

— Добре ли си?

Тя опря ръка на вратата, за да запази равновесие.

— Само това люлеене…

— Още сме на котва, вързани за кея.

Вместо да отговори, Лиза си запуши устата с ръка и се втурна към стълбите.

Когато два часа по-късно отплавахме със следобедния отлив, Лиза висеше на перилата на кърмата и стенеше. Аз стоях зад нея и бодро наблюдавах как Порт Френски се стопява в далечината. Може да съм преувеличил малко с твърдението, че съм отличен моряк, но в хубаво време в Средното море мога да се задържа на крака и да създам приемливо впечатление, че се наслаждавам на цялото морско преживяване. Лиза, от друга страна, се оказа моряк, който би ме накарал да изглеждам добре и в най-лошия си ден. Мислех, че никога няма да имам по-мърляви, шумни и склонни към оплакване спътници от трите камили, които ми пробута Омар, но Лиза ги надмина. Също като камилите, и най-слабото вълнение я караше да се празни и от двата края. Само енергичните ми възражения попречиха на капитан Малтурк да я затвори в бившето жилище на добичетата.

На втория ден узнах, че бурната реакция на Лиза към морските пътувания поне я е направила достатъчно непривлекателна за корсарите, пленили кораба ѝ, за да не я закачат по време на дългия обратен път към Островите. Камериерките ѝ нямали този „късмет“ и били продадени на друг пазар още на първото пристанище. Спасението на Лиза обаче си имало цена, тъй като тя пристигнала в Порт Френски толкова близо до смъртта, че нейният собственик бил на косъм да я хвърли във водите на пристанището, вместо да инвестира в лечението ѝ. Сега, когато бе попаднала отново в морето, състоянието ѝ бързо се влоши и тя прекара тридневното пътуване свита в малката ми каюта с две кофи. Аз стоях на палубата, така че не се виждахме много-много, докато благословеният вик „Земя!“ от въжетата горе не я подмами най-после на открито.

Тя стоеше, бледозелена и трепереща, докато аз мъжествено търпях вонята ѝ и сочех към все още невидимия бряг, сякаш можех да го зърна.

— Порт Марсил! Ще си наемем каюта на едно от корабчетата, които плават нагоре по Селийн, и най-много до два дни ще сме във Вермилиън!

У дома! Не можех да го видя, но определено го вкусвах и този път нямаше да мръдна оттам.

Загрузка...