Колелото на Осхайм

18.

Дойдох на себе си със сепване. В първия момент бях ошашавен, после се почувствах гузно. Надявах се, че съм прекарал в стола само няколко секунди. Станах и потупах празната ножница на хълбока си. В стаята нямаше резервен меч.

— Тук те изненадах, дърта вещице! — Не можах да се усмихна на победата си. Одевешната ми постъпка бе момент на лудост, за който бях съжалил почти мигновено. И все пак, надявах се Мартус да е оцелял. Иначе как щях да се кича със заслугите за това при всяка възможност до края на живота ни?

— Лиза! — Имах предвид също така Миша и Ниа, но името, което се откъсна от мен, щом внезапното осъзнаване ме връхлетя, беше на Лиза. Хукнах. Ако Хертет бе събрал около себе си всеки страж на територията на двореца, то мястото, където човек би потърсил безопасност, беше Вътрешният дворец. Сестрите Де Вийр щяха да са там, под крилото на новия крал заедно с детето на Дарин.

В тъмното фоайе на Бедняшкия дворец нямаше никой, нито пък стражи на портите. Преодолях стълбите отпред с един скок. Приземяването ми напомни колко ме боли коляното. Затичах се с куцукане през двора, по една галерия и през друг двор и стигнах до Вътрешния дворец. Свих към крилото за гости.

— Стой! — прогърмя нечий глас. — Не мърдай!

Заковах се на десет метра от входа, обърнах се и видях към мен да се приближава висок дворцов гвардеец, следван от дузина мъже от караулната стража с копия на рамо.

— Трябва да видя…

— Никой не може да нарушава вечерния час. — Гласът му притежаваше онази дълбочина, която звучи някак болезнено. — По заповед на краля!

Изгледах го. Млад, мускулест, с блестящ нагръдник и красиво лице от типа, който сочи пълна липса на въображение.

— Името ти, гвардеецо? — Опитах се да говоря така, сякаш аз командвам. Строго погледнато, така си беше.

— Капитан Параито.

— Капитане, аз съм принц Джалан. — Нямах енергия да вложа кралския си рев. — Трябва да проверя как е семейството ми, а после ще отида да видя Хертет, така че…

— Сложете го в килията при другите нарушители. — Параито махна с ръка на хората си. Четирима от облечените в ризници стражи излязоха напред. Посегнах към липсващия си меч — нещо, което ми ставаше хем навик, хем слабост.

— Стойте! — Намерих своя рев, когато четиримата посегнаха към мен. — Аз съм маршал на целия шибан град, назначен лично от Червената кралица, и в случай че не сте забелязали — Вермилиън е подложен на атака. Половината от него гори и в самия дворец се разхождат мъртъвци. — Отбих най-близката ръка. — Така че ако искате да доживеете утрото, настоятелно ви съветвам да ме заведете при чичо ми. Веднага!

Капитанът се взираше в мен, докато двама от подчинените му ме хванаха за ръцете. Мръщенето върху красивото му чело намекваше, че може би съм накърнил мъничко увереността му.

— Ще го заведем при краля и ще оставим той да реши дали иска да го види. — Параито се обърна и закрачи напред.

— Чакайте! — Запънах пети, но когато стана ясно, че те смятат да ме влачат, тръгнах пак. — Чакайте! Къде отиваме? — Гвардеецът беше поел обратно през двора, отдалечавайки се от Вътрешния дворец.

— Кралят се е установил в Миланския дом.

— Но… това е безумие. — Враговете бяха проникнали в двореца, а Хертет се беше настанил като крал в стария си дом? От поколения седалището на кралете беше във Вътрешния дворец. Заклинанията и чародействата, наложени върху него, бяха повече от всички килими и гоблени: това беше сигурно място, защитено срещу черна магия. Доколкото знаех, всяка мъртва твар, прекосила прага му, щеше да изгори или да се превърне в прах… или просто да стане труп от по-традиционния вид, освободен от контрола на некроманта. Дълбоко се съмнявах Миланският дом да се радва на същите защити. И все пак под неговия покрив чичо Хертет се беше упражнявал да царува още отпреди раждането ми. Може би там се чувстваше в най-голяма безопасност. Може би тронът на Червената кралица го плашеше. Мен би ме плашил. Особено ако претенциите ми са преждевременни…

На минаване покрай Писарската улица зърнах за миг жилавата фигура на един блатен дух, очертана ясно на фона на луната, когато се подаде над върха на покрива.

— Там! — Извих се, за да освободя едната си ръка, и посочих. — Там горе, блатен дух!

— Не го виждам. — Капитан Параито хвърли поглед нагоре, без да нарушава крачка.

— Няма ли поне да пратиш хора да проверят? — Успях да се отърся от един от стражите. — Пусни ме, дръвнико, точно чичо ми е човекът, когото искам да видя. Няма нужда да ме влачите дотам!

— Кралят заповяда всички въоръжени мъже да бранят Миланския дом. Патрулите са, за да ловят предатели и да предупреждават за атака. Не да гоним сенки.

Поклатих глава и продължих. Ако сме честни, сенките вероятно биха излапали Параито и отряда му в мига, щом дръзнат да навлязат в тях.

Не направих друг опит да се измъкна, докато не минахме близо до Римската палата. В една от горните стаи бледа светлина се процеждаше през кепенците. Изтръгнах се и направих крачка натам. Още една и щях да съм свободен, но един от стражите, случайно или преднамерено, пъхна дръжката на копието си между краката ми и аз паднах, а отгоре ми се хвърлиха двама мъже.

Изправиха ме. Изплюх прахоляк.

— Вържете пленника! — нареди капитан Параито.

— Не се опитвах да избягам, идиот такъв! — Ехо от берсеркерската ми ярост отекна в мен и още стражи пристъпиха да ме хванат за ръцете. — Жената и детето на принц Дарин са сами в Римската палата с един некромант. — Поех си дълбоко дъх, докато омотаваха въжето около ръцете ми. — Пак ще ти напомня. Аз съм принц и маршал на целия проклет град! Ако оставиш снаха ми да умре… Чакай! Некромантът! Той е заплаха за Хертет — искам да кажа, за краля. Твой дълг е да…

— Мой дълг е да включа тази информация в доклада си. — Капитанът махна на хората си да продължават напред и те се подчиниха. Влачеха ме, докато аз се борех с въжетата.

Когато наближихме Миланския дом, видях множество въоръжени мъже, строени около стените му. Факлите пламтяха в такова изобилие, че озаряваха целия двор. Видях хора от дворцовата стража, от елитните гвардейци на тронната зала, от караулната стража, от вътрешната стража, аристократични останки от кавалериите на Червеното копие, Дългото копие и Желязното копито, надзиратели от Марсилската крепост и даже домашни гвардейци на благородните домове.

— Алфонс! — Зърнах един от хората на татко в тълпата, събрана пред предното стълбище. — Алфонс! Лейди Миша на сигурно място ли е? А лейди Лиза?

Той извика нещо, но чух само думата „двойно“, преди пленилите ме войници да ме избутат нагоре по стълбите през тесен шпалир от бронирани рицари. Голямата бронзова порта се отвори неохотно две стъпки и ни пропусна един по един в претъпканото фоайе.

— Дръжте го здраво — нареди Параито и ни остави, вероятно за да докладва.

Стоях, потен и измъчван от болежки, но най-вече бесен. Сякаш всички хора, наблъскани във фоайето, говореха едновременно и влизането ми предизвика само съвсем лек спад в разговорите. Имаше десетина групички лордове, тук-там някоя дама, няколко барона, един граф и даже търговци, наконтени в най-скъпите си одежди, и всички бъбреха един през друг, някои весело, други тревожно, трети разпалено. Видях дукеса Сансера, чиято възраст тази вечер се набиваше на очи също като диамантите ѝ; лорд Грен, мой стар съперник в залаганията, както на коне, така и на хора, който изглеждаше по-нервен от когато и да било в бойните ями; още двайсетина благородници, от които можех да очаквам да се застъпят за мен. Неколцина ми хвърлиха по един поглед, но въжетата на китките ми ги разубедиха да се приближат.

— Не можем просто да стоим тук! — казах на четиримата мъже, получили задачата да ме пазят, подчертано дрипаво присъствие сред коприните и златото на благородните и могъщите. — Видяхте какво е навън… Вие…

— Братовчеде Джалан! — Вторият син на Хертет, Роланд, влезе през главната порта и моментално ме зърна. Мартус го наричаше „чудото без брадичка“ и за да сме честни, пускането на окосмяване, което да прикрие този факт, и зачеването на първия правнук на Червената кралица заемаха челните места сред малкото му изтъкнати постижения. — Татко ще те приеме!

Срещнах воднистосините му очи. Той сякаш не забелязваше, че съм под стража. Успях да си докарам усмивка и кимнах.

— Води ме.

И със замах на изумруденото си наметало, извезано с детелини, които чичо Хертет беше избрал за своя клон от Кендетското семейно дърво, братовчедът Роланд ме поведе.

— Момент, братовчеде! — спрях го аз, щом се доближихме до вратите на голямата зала. — Нали познаваш Де Вийр? Всички ги познават. — Не му дадох време да отговори. — Един некромант е превзел „Света Агнес“. Страхувам се, че Лиза и Миша де Вийр може още да са в главната сграда с новородената ми племенница. Ще ми окажеш голяма услуга, ако пратиш един отряд да се увери, че са се спасили, и да ги доведе на сигурно място, ако е нужно.

— Некромант ли? — Роланд осакати „р“-то и устата му остана зяпнала от изненада. — В двореца?

— В църквата. На Римската палата. Бебе в опасност! — Кимнах, стараех се да обмисля нещата по-простичко. Надявах се, че споменаването на бебето може да го разчувства, нали беше баща. — Би могъл да пратиш няколко стражи.

Роланд премигна.

— Ама разбира се. — Вдигна ръка и даде знак. — Сър Роджър! Сър Роджър! — Един нисък рицар в най-бляскавите доспехи, които бях виждал, задрънча непохватно към нас. — Дами в беда в Римската палата, сър Роджър! — Роланд превръщаше всяко „Роджър“ в „Уоджър“.

— Ще имам грижата, принц Роланд. — Роджър, сипаничав мъж с гъсти черни мустаци, се поклони отсечено, излъчвайки с цялото си същество вещина и целеустременост.

— Вземи дузина мъже, сър Роджър. — Това бе единственият съвет, който можех да му дам, докато Роджър се отправяше към вратите. — И то добри!

Братовчедът Роланд си проби път с лакти през елитните гвардейци на входа на приемната зала на баща си. Четирима от тях носеха огнено-бронзовите доспехи на кралицата под алените ѝ пера. Той опря две ръце във високите дъбови врати и натисна, разтваряйки ги към голямата зала.

Не бях идвал в голямата зала на Миланския дом от сватбата на Роланд, когато бях на тринайсет. Тогава татко и по-големият му брат се скараха нещо за обучението на домашния свещеник. Разбира се, всъщност изобщо не ставаше дума за свещеника, а за това кой кого ще командва, което е най-оспорваният въпрос сред братя. Както и да е, тежки думи бяха подхвърлени с голяма лекота и татко, кипящ от възмущение, изведе домочадието си от залата, като се наложи Мартус да откъсва насила един леко пиян млад принц Джалан от една хубавичка шаферка, чието име съм забравил.

През изминалото десетилетие залата се бе променила до неузнаваемост. Обсипани със скъпоценности фенери хвърляха ярка светлина върху несъмнено най-разкошната стая на света. Гоблените зад махагоновия трон на Хертет бяха от сребърни и златни нишки, килимите — от индуска коприна, с цветове тъй ярки, че да те заболят очите. По края на залата бяха наредени комплекти позлатена броня, примесени с бабините стражи, които стояха толкова неподвижно, че трудно можеше да познаеш от пръв поглед коя броня е празна и коя съдържа човек.

Тронната зала се оказа по-малко претъпкана от фоайето. Тук се бяха събрали трийсетина от фаворитите на чичо, с бокали в ръце, и около тях се суетяха слуги. Видях познати лордове, на които обаче не знаех имената; сър Гретем в пълна броня, сякаш приготвен за някой от турнирите, които бяха създали репутацията му; близо до центъра беше лейди Белинда, най-новата и най-младата от дългия низ любовници на Хертет. А до нея — може би най-могъщият му поддръжник, дукът на Граст, плещест здравеняк с гъста сива брада, за когото май бях разпространил няколко жестоки слуха през годините, след като ме хвана със сестра си.

Махагоновият трон на Хертет стоеше върху подиум и високата му облегалка се разширяваше драматично във формата на свитък, с редове, инкрустирани с рубини, които отразяваха светлината на фенерите и се превръщаха в блестящи капки кръв.

Но нищо в този разкош не привличаше така погледа ми, както короната върху главата на новия крал. Императорската корона на баба, тежко желязно нещо, отдаващо почит на най-кървавите ѝ предци и на дните, когато всеки жител на Червения предел е бил воин. Вековете бяха смекчили малко вида му с изобилие от диаманти и плетеница от червено злато, но то все още говореше за власт, спечелена с меч и лък.

Хертет сякаш се губеше в мрачната хватка на трона си, потънал в широка златоткана роба, украсена със сложни заврънкулки и спирали от бретански тип. Докато вървях след Роланд, забелязах нездравата бледност на чичо, който се потеше под короната, по-изпит отколкото на погребението на татко същата сутрин.

— Здравей, татко! — Дребният говорен дефект на Роланд успяваше да придаде комичен оттенък на повечето думи. Един по-добър баща би сменил името на сина си на Джон, когато проблемът с „р“-то стане очевиден. Роланд се промуши между още двама лордове и вдигна ръце, повишавайки глас. — Татко! Намерих принц Джалан, дошъл е да ти се врече във вярност!

После отстъпи встрани, за да ме представи, и погледът му за първи път падна на вързаните ми китки. В очите му се появи леко объркване, докато оглеждаше разкъсаните ми опръскани с кръв дрехи.

— Племеннико. Поздравявам те за това, че си първото от момчетата на Реймънд, дошло да подвие крак… но защо се явяваш пред мен в дрипи и въжета? Това да не е някаква нова мода? Хе-хе…

Лаещият му смях предизвика подмазваческо ехо откъм придворните му, които се закискаха на моето състояние.

Хертет вдигна ръце, призовавайки любезно за тишина.

— Е, и къде са тези твои братя? Би трябвало Мартус да дойде да ми предложи верността си. Сега той е глава на семейството, нали? Поне докато новият папски кардинал не отлъчи цялата ви пасмина!

Това предизвика още смях.

— Мартус удържа врага пред стените на двореца по ваша заповед… чичо. — Не можех да го нарека крал, не още. — Когато го видях за последно, се канеше да нападне един парцалан. Не знам дали…

— Един какво? — попита Хертет.

Дукът на Граст се намеси, преди да успея да отговоря, вперил студен поглед в мен.

— Парцалан, ваше величество. Селяндурска дума за прашните вихрушки, които се надигат от време на време. Онази паплач ги смята за обладани от духове.

— Хе-хе! Ах, това момче! Винаги съм казвал, че ако няма с кого да се бие, ще се бие с вятъра! Не го ли казвах, Роланд? А? — Хертет отметна сплъстените сиви кичури от челото си, когато угодническият смях се разнесе отново.

— Не знам дали Мартус е оцелял — повиших глас. — А Дарин е мъртъв, убит отсам градските стени от мъртъвци, които прехвърлиха Апанската порта. Външният град гори. Трябва да…

— Да, да. — Челото на Хертет се сбърчи под короната и в гласа му прозвуча раздразнение. — Не си ли ти маршалът, племеннико? Не трябва ли да си там, за да сложиш край на всичко това? Или не ставаш за тази работа? — Изглеждаше колкото ядосан, толкова и нервен, и се въртеше на трона.

Долових слабост в него. Никога нямаше да получа нужната помощ при портата, ако им позволях да ме прогонят с насмешки от кралския двор, затова атакувах.

— Как взе короната, чичо? — Блещукането на диамантите улови погледа ми. — Тя беше заключена в кралската съкровищница. — Татко ми бе разправял за желязното хранилище. Първият Голот похарчил малко състояние, за да опази едно по-голямо. Туркмански майстори ковачи дошли чак от Изтока, за да я направят на място. С времето човек би могъл да проникне в съкровищницата… но толкова бързо? — Червената кралица държи ключа у себе си.

Рехавите ахкания от моето безочие бяха последвани от тишина. Хертет бръкна под златната яка на робата си и извади ключа на Локи, който се завъртя бавно в края на усукана сребърна верижка.

— Не ми костваше никакви усилия да изкопча това от оня грозен старец, когото тя държи в кулата. У мен то е в по-голяма безопасност, а и много го бива да отваря врати! Няма да повярваш какви тайни открих, нито пък колко злато е скътало скъпото ми майче…

— Взел си го насила? — Ама разбира се. Гариус не би го дал на един племенник идиот, не и докато е наместник. — Да се взима този ключ насила от когото и да било е лоша идея. Той трябва да бъде даден.

— Глупости. — Хертет се разшава, после се насили да се усмихне. — Аз съм крал и ще взимам каквото си поискам. Той си е мой по право. Пък и това не ти влиза в работата. Свали тези глупави въжета и подвий коляно пред мен. А после можеш да се върнеш към онова, което би трябвало да правиш. Или да назнача някой по-компетентен?

Всеки мой инстинкт се опитваше да ме събори на колене, но един въпрос ме задържа на крака.

— Гариус… жив ли е?

Хертет се намръщи.

— Разбира се. Аз не съм чудовище. Заключен е на сигурно място, докато започне да гледа на нещата по моя начин. Някои хора… — Той стрелна с поглед лъскавата редица придворни най-близо до трона. — Някои хора ми препоръчаха бързо и остро решение. Но тези времена вече са зад нас. Аз не съм майка ми.

Бях се смъкнал на едно коляно още в мига, щом чух, че Гариус е жив. Винаги с радост съм отхвърлял гордостта си, ако стои на пътя към моята цел — била тя бягство или въргаляне в леглото на някоя дама. Хертет можеше да има верността ми, тя и без това не струваше кой знае колко.

— Кралю мой, имам нужда от дворцовата стража при Апанската порта, както и от всички мъже от Седма, които могат да бъдат събрани. Там кипи битка и не я печелим ние. Ако портата падне, ще падне и дворецът — той не е построен за отбрана. Нашите воини ще ви служат по-добре на градската стена.

Хертет прибра ключа на Локи и се намръщи.

— Искаш да оставиш краля си беззащитен? На милостта на всеки размирник, който може да събере тълпа? Това едва ли показва верността ти към короната, маршале!

От няколко страни се надигнаха гласове на подкрепа, предизвикани не само от подлизурковщина, но и от личен интерес. Да пратиш стражите си някъде надалеч, когато целият град гори и бушува битка, никога не е лесно решение. Също като да захвърлиш меча си, докато те гонят, това изглежда адски глупава постъпка.

Изправих се пак, малко непохватно, защото ръцете ми още бяха вързани.

— Ваше величество, не разбирате мащабите на заплахата. Около градските стени са се стълпили хиляди мъртъвци, може би десет хиляди. Ако успеят да завладеят Апанската порта и да нахлуят вкупом, Вермилиън е загубен. И дворецът, и този дом ще паднат за час. Градските стени са единствената ни защита и единственото място, където броят ни би имал значение. Хората пред дома ви са безполезни — докато при портите могат все още да обърнат нещата. Принц Ротус и принцеса Сира са там с нашите сили. Те имат нужда от подкрепа. — Виждах леко колебание на лицето на Хертет. Може да беше глупав, но не беше кръгъл идиот. Предполагах, че повечето от сегашните му мерки се дължат на параноя, на може би основателната вяра, че семейството му или градът, или и двете, ще отхвърлят претенциите му към трона и ще издигнат някой по-млад и способен Кендет на мястото на Червената кралица.

— Кажи на татко за некроманта, Джалан! — обади се Роланд зад рамото ми, услужливо размътвайки водите.

— Некромант ли? — Хертет се приведе напред и ръцете му се впиха в подлакътниците на трона.

— Във фоайето има един капитан, който твърди, че мъртви бродели из двора и блатни духове дебнели по покривите! — извика някакъв новопристигнал лорд далеч зад мен, край входната врата.

Разперих ръце, доколкото ми позволяваха въжетата.

— Това е само намек за онова, което ни чака, ако не удържим Апанската порта. Тези са само разузнавачи и въпреки това стените на двореца не означават нищо за тях!

— Некроманти и мъртъвци на самия ми праг! — Хертет се надигна от трона почервенял и гласът му се извиси до крясък. — А ти се опитваш да ме лишиш от личната ми стража?

— Вермилиън ще падне! Трябва да…

— „Трябва“ ли? — Хертет завъртя глава наляво-надясно, сякаш търсеше отзвуци на своето възмущение. — „Трябва“? Аз съм кралят на Червения предел, от море до море, и за мен няма „трябва“!

— Изслушайте ме! — Виках, за да ме чуят.

— Сложете принц Джалан в килиите. Нека се поохлади и му дойде здравият разум. — Хертет се тръшна обратно на трона си и гневът му се стопи също толкова бързо, колкото беше дошъл. — Маршал Роланд, събери петдесет души от вътрешната стража и овладей положението при Апанската порта. Очаквам доклад на сутринта.

— Това е лудост! — Понечих да се кача на подиума, но силни ръце вече ме бяха сграбчили и ме влачеха към изхода. — Всички ще умрете тук, ако слушате този идиот…

Един тежък юмрук изби изменническите думи от устата ми и миг по-късно целият свят потъна в мрак.