Колелото на Осхайм

14.

Личът се върна преди пламъците да обхванат всичко. Аз стоях на кулата, защото трябваше да видя, макар че не ми се искаше. Дарин също остана с мен. Мартус се оттегли да командва Седма — пращаше ги със стотици към най-уязвимите части на стената, всеки отряд предвождан от капитан. По мои указания петстотин души от Седма трябваше да останат с Мартус като резерв в двореца. Казах на Мартус да нареди дворцовата стража — около четиристотин души, главно ветерани — да бъде пратена при мен.

Мъртвите се бяха събрали първо при Апанската порта и гъмжилото там растеше непрестанно, докато заповедите ми се разпространиха и тетивите на скорпионите зазвънтяха глухо по цялата стена. Огънят прихвана: тук покрив, там покрита каруца, оранжевите му езици се издигнаха, гладни за нови вкусотии, и над мъртвите се понесе рехав облак дим.

— Никога няма да ни простят това. — Дарин се взираше към огньовете с невярващи очи.

— На мен няма да ми простят — казах. — А ако не го бяхме направили, нямаше да остане кой да ни прощава.

— Никога не съм мислил, че си способен на това, Джал. — Барас Джон ме беше намерил, решен да даде своя принос за отбраната. Изглеждаше готов за турнирните списъци във виенската си броня, изработена по последна мода, всяка желязна пластинка гравирана с розата, която бе символ на рода му. — Там долу е истински ад.

— Не съвсем, но се доближава.

Нощта беше тъмна и безлунна, но запалените от нас огньове огряваха сцената в неоспоримо адски багри. Барас избърса лицето си, размазвайки една сажда по бледата си буза. Изглеждаше смахнато как стоим тук двамата и се взираме към армия мъртъвци, озарени от растящия пожар, който доскоро бе Вермилиън. Бих очаквал да видя лицето му над чаша вино или грейнало от въодушевление на надбягванията, а не оградено от железен шлем и с ококорени от страх очи. Той свали перфорирания си наличник и ми стана още по-непознат.

През дима и пламъците видяхме как някои от предсказанията ми се сбъдват. Хората изскачаха от къщите си, тласкани от страха от пожара, и побягваха към откритите простори. В това неволно масово бягство имаха много по-добър шанс, отколкото да чакат мъртвите да нахлуят в домовете им. Когато личът се приближеше, активизираните мъртъвци щяха да разпарчетосат вратите им и нямаше да има измъкване. Сега, макар да бяха изправени срещу орди от ходещи трупове, тези трупове поне бяха от клатушкащия се вид, а не от тичащия.

Освен това самият брой на бягащите граждани, заедно с бушуващия огън и гъстия дим, внасяше такова объркване, че много от бабините поданици май наистина можеха да се измъкнат и да наблюдават събитията от удобството на някоя самотна царевична нива или далечна горичка. Все пак, докато ги гледах как бягат, знаех, че ще има и други, прекалено парализирани от ужасите навън, за да излязат дори когато димът пропълзи под вратите им и пламъците заближат покривите им. Ако бях ял по-скоро, може би щях да дам и собствения си принос към оцапаните с повърнато стени.

— Просто не виждам как могат да ни навредят — обади се Дарин до мен, сякаш търсеше потвърждение. — Те нямат оръжия. Не могат да пробият стените, нито да изкъртят портите. Не могат да се катерят… тези тук само се тътрят и дори когато се ядосат, няма да тръгнат да се катерят по отвесни стени. Нямат нито въжета, нито стълби, нищо…

Не можех да му дам отговор. И въпреки това незнанието ми вдъхваше по-скоро страх, отколкото увереност.

— Божичко, какво е това? — Барас Джон се завъртя с дрънчене, като едва не набучи един страж на меча си.

— Ще виждаш по-добре, ако свалиш това нещо. — Дарин почука по големия шлем на Барас. Всякакви по-нататъшни шеги застинаха на устните му, когато също долови звуците на мъртвешкия вой.

— Личът се връща. — Ревът, слабо доловим, но въпреки това пълен с достатъчно заплаха, за да опустоши човек отвътре, се приближаваше от запад. Мъртвите под нас се бяха утроили след оттеглянето му и от минута на минута прииждаха все повече. Явно изпитваха някакъв зачатъчен страх от огъня, който ги караше да се дърпат от него, макар че при толкова малко свободно място някои от намиращите се най-близо до горящите сгради бяха започнали да тлеят. Видях една млада жена със синя рокля — може би дъщеря на търговец, — без видими следи от насилие по нея, да пламва като факла до една горяща кръчма. Бях пил бира там веднъж-дваж, макар че не можех да си спомня името ѝ. Косата на жената пламна като огнен ореол и тя се закатери по гърбовете на другите трупове, за да се спаси от жегата.

Беше се оказало трудно да пресметнем числеността на ордата, изправена срещу нас, поради дима и гъстотата на сградите, които скриваха доста улици от погледа ни, но никой от хората около мен не смяташе, че пред портите на Вермилиън има по-малко от десет хиляди мъртъвци. Звукът се приближаваше, и то с ужасяваща скорост.

— Ето го! На оръжие! Вашият град е зад гърбовете ви! — извиках през усилващия се вой, докато някъде в мрака, сред бушуващия пожар, личът се носеше към нас.

Създанието мина през хилядното множество с бързината на галопиращ кон и сви към портите. Наведох се, доколкото смеех, за да го проследя с поглед, но то се скри от очите ми под барбикана непосредствено пред портата на Вермилиън.

Когато се блъсна в портата, мъртвите там подивяха и заудряха с вой по дървото. Представих си как юмруците им млатят по гредите с такава сила, че костите им се трошат. Блъскането отслабна, а късащият нервите вой се усили, когато гъмжилото от трупове почна да настъпва напред, усилвайки натиска бавно, но неотклонно. Портата заскърца, отначало като къща, която се намества нощем, после по-силно, поредица от остри пукоти, докато гредите се бореха една с друга, а през всичко това се чуваше дълбокото стенание на лостовете, които поемаха напрежението — три гигантски обковани с желязо греди, издялани от хилядолетни дъбове. С остър звън някакъв нит изскочи от гнездото си.

— Пратете хора долу! Натискайте обратно. — Непоклатимата ми вяра в здравината на портата трая по-малко от минута. — Бързо, по дяволите! Искам триста души там долу веднага! — Искаше ми се аз самият да съм долу и да налегна с рамо портата, но трябваше да гледам.

Приведох се през парапета да погледна към покрива на барбикана малко под нас. Войниците там бяха сложили два огромни казана с масло над купчина сияеща жарава да заврят.

Барас се подпря на лакти до мен.

— Мислиш ли, че мъртвите изобщо ще забележат врящото масло? — В гласа му имаше смесица от песимизъм и надежда. Познавах добре този тон от дългите ни нощи край масата за зарове, където той бе загубил цяло състояние, и масата за карти, където бе спечелил друго… главно от мен.

— Може да им създаде известни… неудобства. — Свих рамене. — Важното е, че хората имат нещо за правене. — В такива моменти е по-добре да имаш нещо за правене, отколкото да оставиш страха да впие ноктите си в теб.

— Виж, горящо масло — това би било друга работа! — каза Барас. — Него ще го забележат.

— Само идиот пали огън в подножието на собствената си порта, Барас — каза Дарин, който се бе присъединил към нас.

Рядко бих подкрепил някой брат срещу приятел, но той беше прав.

— Маслото няма да се подпали, това е минерално масло от Атар. Можеш да гасиш клади с него. Струва майка си и баща си, но по-добре да изливаш върху врага пари, отколкото нещо, с което може да подпали портата ти!

Дарин повдигна вежда.

— Разбираш си от работата, малко брат…

— Аз съм шибаният маршал, Дарин.

— Разбираш си от работата, малки маршале. — Той се ухили.

— Добре се уча, когато става дума за безопасността ми. — Дарин никога не се беше връзвал на цялата история с героя от Аралския проход и не смятах за нужно да се преструвам пред него.

Мъжете край казаните вече гледаха нагоре към мен, разбрали, че си имат публика.

— Изливайте! — викнах. Не виждах и следа от некроманти, но все пак имаше шанс те да са се смесили с мъртвите и да се крият под носа ни. Едрис Дийн ме беше научил, че те не са обикновени хора, но въпреки това един душ от вряло масло със сигурност щеше да им вгорчи деня.

По моя заповед мъжете започнаха да откриват дупките в покрива на барбикана и да приготвят лостовете, с които да обърнат казаните.

Маслото потече по каналите с приятно цвърчене, но проклет да съм, ако долових някаква промяна в тоналността на крясъците долу.

— По дяволите. — Малко спихнат се върнах да наблюдавам от предната част на кулата.

Десет минути виещите мъртъвци се хвърляха с цялата си тежест срещу Апанската порта и всяко пукане и трещене на дървото сякаш сграбчваше вътрешностите ми със студен юмрук и ги усукваше. Личът сновеше насам-натам, скриваше се под барбикана и пак се показваше, пращайки вълни от дива ярост срещу портата. Чух как дървото се цепи и прехапах устна, за да не добавя и собствения си вой на отчаяние към врявата.

— Огънят се разгоря добре. — Дарин се задави с дима, сякаш за да докаже думите си. Аз бях вперил очи в гърбовете на настъпващите мъртъвци, но сега хвърлих поглед към външния град и видях, че е прав. Горните половини на няколко къщи в близост до стените бяха рухнали и огнени стълбове се издигаха с рев към небето, по-високо от самите стени, изпълвайки въздуха с рой искри. Из целия външен град пламъците прескачаха от покрив на покрив, гонеха се по оградите, лижеха вратите. Навсякъде мъртвите стояха опърлени и покрити с мехури, някои с изгорели коси и дрехи. Можех да видя останките на други, сгърчени сред разрастващия се пожар. За миг се сетих за татко на кладата му.

Закашлях се и притиснах с длани парещите си очи.

— Те се движат!

Личът се понесе през мъртвешките редици, зарязвайки щурма на портата. Огънят беше лишил врага от лукса на времето. Един генерал навярно би се оттеглил в близките ферми и би изчакал в маслиновите горички, за да се върне след ден, но предположих, че мъртъвците и духовете действат по-скоро стихийно, отколкото стратегически. Това, което знаех за самия Мъртъв крал, а то бе ужасно малко, го описваше не като тактик, а като унищожителна сила, несъзнателно направлявана от машинациите на Синята дама.

Мъртвите не се оттеглиха, нито пък личът се опита да избегне пламъците — вместо това се отдалечи покрай стените, сякаш търсеше слабо място.

На двеста крачки на изток мъртвите, които по-рано стояха като на бдение пред стената, сега живнаха и се заеха да дращят с голи ръце по основата на една кула, разположена толкова близо, че един човек върху нея би могъл да метне копие по часовоите с добър шанс да ги улучи.

Бях посетил същата тази сграда преди броени дни — беше водонапорна кула, снабдяваща добре обзаведените домове на няколко търговци, които можеха да си позволят да живеят в рамките на града, макар и в не толкова величествени имения. Кулата също така осигуряваше вода за една просперираща ковачница, която обслужваше нуждите на множество майстори на колела и каруци и доставчици на провизии с магазини на Апанския път току след излизането му от портите.

Бях се учудил как баба е разрешила да вдигнат кула толкова близо до стените въпреки често повтаряните ѝ заплахи да сравни със земята предградията и при най-слабия намек за война. Оказа се, че разрешението е било дадено с мисълта, че сградата е предвидена да падне. Стената ѝ се крепеше от яки дървени подпори и без тях кулата щеше да се сгромоляса. Вместо да осигури платформа, от която вражеските стрелци да прочистят стените ни, тя беше смъртоносен капан. Обстрелът на подпорите с железни копия от скорпион щеше да я събори, убивайки всеки враг в нея и, дай боже, немалко от тези наоколо.

— Какво, по дяволите… — Кулата рухна, преди да успея да довърша. Над двайсет от мъртъвците бяха смазани от падащите камъни и греди.

Още активизирани мъртъвци се струпаха около купчината отломки, сега забулени не само от дим, а и от прах. След броени мигове вече мъкнеха камъните към стената. Мъртви мъже вдигаха дебели нацепени греди, мъртви деца влачеха по-малки парчета. От близките улици се стекоха и други, тикащи каруци, фургони, откъртени от къщите врати, и трупаха всичко това на нескопосана купчина край стената.

— Те строят рампа! — Дарин се вкопчи в зъберите. — Трябва да отидем там.

На този участък от стената, както и на всички останали, имаше достатъчно мъже, макар и стари, и още се стичаха към мястото от двете страни.

— Да ги спрем, това трябва да направим, а не да стоим и да ги чакаме да си свършат работата. — Тръгнах към стълбите на кулата, но вместо да сляза по тях, свих към зъберите над портата. Празните казани стояха до отворите за изливане на маслото и димяха леко.

— Напълнете ги с огнено масло! — Дадох знак на мъжете при скорпиона, изкаран в предната част на нашата кула. — Занесете им го! — Те имаха малки буренца от него и качета с катран, но всичко това беше използвано за подпалване на предградията. — Вие! Всички вие. — Посочих към стражите отзад. — Тичайте до другите кули и вземете тяхното огнено масло и катран.

— Те пускат камъни върху тях, Джал! — изрева Барас от другия край на кулата. Гледаше през рамо към мен, с вдигнат наличник и почервеняло лице. — Това трябва да свърши работа!

Втурнах се да видя. Стражите прехвърляха камъни през стената, някои колкото човешка глава, но повечето доста по-големи. Мъже с ръчни колички бързаха да докарат още муниции от купчините покрай парапета. Долу цареше истинска касапница, главите на мъртъвците се пръскаха влажно, когато падащите камъни ги улучваха. Други, наведени, докато слагаха собствените си парчета зидария върху купчината, рухваха със строшени кокали, щом камъните се стовареха върху гърбовете им.

— Помага! — извика капитан Ренпроу до мен.

— Да, ама не на нас — казах и присвих очи към купчината, мъчех се да видя през движещата се пелена от прах и дим. Никой от мъжете около мен не разбираше мъртвите и техния крал като мен. Обърнах се към Ренпроу. — Спри ги! По най-бързия начин. Те само им помагат, като строят рампата вместо тях. — Дъждът от камъни и смазаните от него тела се трупаха в основата на стената. Старите мъртви просто бяха замествани от нови, които изсипваха товара си от камъни и дърво върху потръпващите останки в нозете си. — Трябва да подсилим онази зона. Прати там войниците на Мартус. — Не го казах на глас, но нямах много вяра в караулната стража. Възрастта може да прави човек малко по-мъдър, но пък прави десницата му много по-бавна. Никога не бяхме смятали за особено вероятно Вермилиън да бъде атакуван, и със сигурност не без значително предизвестие. Да използваме караулната стража като пенсионен план за възрастни войници ни изглеждаше разумна идея. Сега не чак толкова.

Предаването на заповедите сякаш продължи безкрайно. Първата порция огнено масло беше налята в първия казан едва след няколко минути. С виещите мъртъвци и растящата им рампа това ми се стори цяла вечност. Само докато накарам стражите да спрат да сипят камъни върху нападателите изтекоха минути, а дори секундите ми се виждаха твърде дълго.

— Никога няма да стигнат до върха — каза Дарин. Прав беше. От височината на една двайсетметрова кула стените изглеждат ниски, но се издигаха на цели десет метра над външния град, а рампата на мъртъвците достигаше едва три метра и беше може би дваж по-широка. Проблемът с купчините е, че с увеличаване на височината растежът им се забавя, разпростират се на ширина и са нужни десет пъти повече материали и труд, за да се удвои височината им. — Никога. — И въпреки всичко уверението на Дарин звучеше по-скоро като молитва.

Десет минути ги гледахме как строят, а огньовете зад рампата растяха, докато ревът на пламъците не заглуши даже беснеещите мъртви. Може би некромантите ни наблюдаваха от нощта, търпейки някак си адската жега, но аз не виждах нищо освен трупове и трупове, всички те тласкани към стената и могилата от натрошени камъни и натрошени тела. От време на време зървах лича и съжалявах, че изобщо съм го търсил. Веднъж той завъртя безоката си тясна клиновидна глава към кулата ни и студеният ужас от взора му легна върху мен като тежък леден блок. Отстъпих бързо, после полуприклекнах, полупаднах и се скрих от погледа му под нивото на парапета.

— Маршале? — Ренпроу ме последва и посегна надолу към мен.

— Хайде, Джал. — Барас ме хвана за ръка да ме вдигне на крака. — Не можем да допуснем нашият славен водач да припада. Лошо е за бойния дух.

— Изпуснах нещо. — Престорих се, че прибирам някакъв предмет, скрит в юмрука ми, в джоб под ризницата, която бях навлякъл. Нямах време да си взема бронята от двореца, така че вместо това маршалът на Вермилиън стоеше в ризница не по негова мярка от склада на барбикана. — Къде е това проклето масло? Котлите не са ли пълни вече?

— Нещо идва! — извика един стрелец отпред на кулата.

— Нещо голямо! — додаде мъжът до него, стиснал копието си така, сякаш единствено то го държеше на крака.

Ренпроу пусна ръката ми и си проби с лакти път напред, за да види.

— Много са! — Някакъв едър брадат мъж се отдръпна от парапета по начин, който подозрително приличаше на отстъпление.

— Маршале! — Ренпроу ми даде знак да се приближа.

Ужасът едва не ме притисна обратно към пода, но аз излязох напред до него и присвих очи в лютивия дим. Приближаващите се фигури, тъмни на фона на пожара от двете страни на Апанския път, бяха от онези, които предизвикват кошмари. В тях имаше нещо паешко, но приличаха също така на ръка или на осакатено куче, изкормено и вървящо на чуканчетата от краката си. Зад тях можех да различа човешки фигури и в този момент осъзнах, че всяко от половин дузината чудовища е по-голямо от два впрегатни коня, вързани заедно.

— Изкарайте напред скорпиона! — Обърнах се. — Веднага, да го еба! И дайте сигнал на останалите кули да открият огън. Стрелците да се целят в мъжете отзад! Всеки, който има лък. — Молех се онези там да са най-после некромантите и надупчването им със стрели да им види сметката. — И, за бога, занесете тези казани до рампата. Не ми пука колко са пълни!

Мъжете около мен започнаха да пускат залпове стрели към небето. Дали улучваха, или не, не можех да кажа, докато най-сетне една от човешките фигури в задните редици не падна, хващайки се за лицето.

— Целете хората! Целете хората! Те са некроманти!

Първият изстрел на скорпиона мина встрани. Прониза трима мъртъвци, тътрещи се току пред най-близкото чудовище, и се плъзна по пътя зад тях. Тримата се завъртяха лениво един, два пъти и се строполиха. Преди следващия изстрел обаче вече се бяха изправили отново. Създанията напредваха. Димът се разнесе за момент и сиянието на огъня ги разкри. Всичките бяха сглобени по подобен начин, оформени като ръка с липсващи средни два пръста, която върви на три крака. Крайниците им бяха направени от бедрени кости, по които лъщяха останки от мускули, и бяха свързани с метри сухожилия. Няколко стрели стърчаха от крайниците и гърба на първото чудовище, без да му причиняват видимо неудобство. Червена плът ги обвиваше като дебели ластари бръшлян, а върхът, където се събираха трите крайника, беше скрит под лепкава бяла маса.

— Боже мили. — По някаква причина Барас още държеше меча си изваден, но сега остави ръката си да увисне безсилно край тялото.

Бях познавал некромантите като грабители на гробове, които практикуват изкуства, способни да вдигнат отново мъртвите, изпълнени със свирепост и глад. Този ужас обаче бе нещо ново. Тук те бяха станали скулптори на плът, извайващи труповете в нови, гротескни форми. Това ми напомни за неродените: как сглобяваха кошмарни форми от каквато там мърша имат подръка. Единствената малка утеха идваше от факта, че докато неродените притежаваха смъртоносна бързина и координация, тварите на некромантите се движеха бавно и без никаква грация. Всъщност толкова тромаво, че ми беше трудно да си представя каква заплаха могат да представляват. Първото създание изглеждаше, сякаш може да бъде насечено от трима мъже с мечове, преди да е успяло да предприеме каквато и да било атака. Извърнах се.

— Застреляйте ги.

Стрелците опънаха лъковете си и пуснаха още стрели. При скорпиона четирима мъже въртяха усърдно манивелата, за да изтеглят голямото арбалетно рамо назад, а още един чакаше с копие в ръце, готов да го зареди в машината. Воят при рампата достигна нови висини и мъртвите се хвърлиха бясно напред; сплитаха ръце, впиваха зъби един в друг и се държаха здраво, докато нови трупове се катереха по тях. Бях виждал нещо подобно и преди, когато мравки прекосяват тясно поточе, изграждайки мост с телата си — стотици вкопчени здраво една в друга, докато останалите претичат от другата страна.

— Къде е това огнено масло? — изрева Дарин, надвесен от задната страна на кулата.

Завтекох се към него, преоткривайки факта колко е трудно да се завтечеш нанякъде в ризница. Две групи мъже бяха стигнали до стълбите на стената, понесли казаните, окачени на здрави дървени пръти.

— По-бързо! — извиках, макар да се съмнявах, че могат да чуят нещо друго освен воя на мъртвите и рева на огъня.

Върнах се в предния край на кулата и видях, че хората, подкарващи чудовищата, са изчезнали, макар че на пътя лежеше още едно тяло, тъпкано от прииждащите нови мъртъвци. Самите творения бяха кривнали към рампата и сега се движеха по-бързо, като се тресяха и поклащаха.

Мъртвите на рампата вече достигаха на шест стъпки от върха на стената и стражата там беше започнала да ги засипва отново с камъни. Почти нищо не ги държеше към стената — само мъртвешки пръсти тук-там, впити в пролуки между камъните, където хоросанът се бе изронил от големия студ една зима и не беше оправен. Имаше и по-зле поддържани участъци, където би било по-лесно да я прехвърлят, но мъртвите се бяха събрали тук за щурма на портата и при този пожар във външния град всяка реорганизация на атаката им вероятно би изпекла половината от тях. Бях пратил хора да работят по тази част от стената едва миналата седмица. Ако те бяха свършили по-добра работа, опитът за изкатерването ѝ щеше да върви по-бавно. От друга страна пък, ако изобщо не им бях възложил тази задача, досега мъртвите да ни бяха залели.

— Няма да издържим! — Барас посочи към мястото, където още трупове се катереха по кулата от тела. Един страж се наведе да мушне към тях с копието си. Мишената му беше старица с оцапана със сажди престилка, с разчорлена бяла коса и обгорена от огъня лява ръка. Копието я улучи в шията и тя го сграбчи, докато падаше. Стражът падна с нея, прекалено изненадан, за да пусне оръжието.

— Това е надпревара — прошепна Дарин до мен. Мъжете с казаните бяха стигнали до парапета и трябваше да изминат петдесет метра по претъпкания връх на стената. Чудовищата се приближаваха към рампата и им оставаше може би два пъти повече разстояние, но сега, когато навлизаха в обсега на лича, се движеха по-бързо и уверено, активизирани от присъствието му.

Няколко скорпиона се обадиха бързо един след друг. Най-предното чудовище, вече пронизано от едно копие, получи още две и едното разкъса крака му, чупейки костите. То падна и размята мъртъвци наляво и надясно с бесни ритници на задните си крака, и като не може да стане, запълзя към рампата. Още едно от чудовищата загуби равновесие, улучено от стрела на скорпион, и се заби в горяща конюшня, събаряйки я върху себе си.

Огледах сцената, като се мъчех да извлека някакъв смисъл от хаоса. Нещо улови взора ми. Не беше чудовище, нито лич, нито пламъците, бушуващи между мертеците. Една фигура сред хилядите. Понякога не движенията на човек го издават, а неподвижността му. Единственото, което привлече погледа ми, бе гъстият поток от мъртъвци, стичащи се около точката, където стоеше той. С изключение на това не го открояваше нищо друго. Беше оцапан с дим и сажди, като много други, и те обагряха туниката и панталоните му в мръсно сиво. Стара кръв покриваше половината му лице и се стичаше на тъмни струи по врата му. И двете му ръце бяха поаленели до лактите. Държеше шията си под странен ъгъл и по нея минаваше тъмен белег. Отпървом си помислих, че белегът трябва да е от удара, който го е убил, а тъмната ивица през сивата му коса е само пепел от някоя изгоряла греда. После той вдигна очи към кулата, към мен, и го познах.

— Едрис Дийн! — извиках, макар че никой около мен не знаеше името му. — Застреляйте го! Застреляйте онова копеле, ей там! — Посочих, после грабнах лък от мъжа зад мен и поисках стрела, за да изпълня собствената си заповед. — Некромант! — изкрещях и това ги размърда.

Къде падна стрелата ми, нямам представа. Дълбоко се съмнявам, че съм повторил подвига на баба ми при Амерот, но тя се целеше в сестра си, а ние Кендетите, изглежда, се справяме значително по-добре при такива обстоятелства. От десетината или повече стрели, пуснати към Едрис, го улучиха две, а още няколко се забиха в минаващи покрай него трупове почти без да нарушат крачката им. Една от двете попадна в рамото му, а другата — и го казвам, без да ме интересуват вероятностите, — щръкна от гърдите му. Аз обаче бях виждал Едрис Дийн да се измъква от Кулата на Мошениците в Умбертиде разсечен толкова дълбоко, че само костите на шията му го спасиха от обезглавяване, затова вместо да подскачам от радост, отворих уста да заповядам втори залп. Но преди да съм изкрещял командата, Едрис се пръсна — сякаш беше отражение в лист стъкло. Парчетата му се скриха от поглед, изгубени сред прилива от ходещи трупове.

— По дяволите. — Тикнах лъка обратно в ръцете на собственика му.

— Какво… беше това? — попита Барас.

— Некромант — отвърнах.

— Убихме ли го? — Дарин използва кралското „ние“; той нямаше лък, но вероятно би пратил стрелата по-близо до мишената от мен, ако беше опитал.

— Не бих се обзаложил. — Бях виждал прекалено много огледална магия, за да го смятам за унищожен. Вместо това се зачудих колко ли още отражения може да е пръснал той сред враговете ни и как да избегна срещата с някое от тях. Може ръката на Мъртвия крал да стоеше зад тази армия от убити наши сънародници и може той да бе вербувал некромантите за каузата си, но върху рамото на поне един от тях лежеше синя ръка. Мъртвия крал хабеше силата си тук, търсейки ключа на Локи, който да го пусне на света, но без съмнение Синята дама имаше още по-належащи цели — след като баба ми и нейната Мълчалива сестра пътуваха към твърдината ѝ в Слов, тя може би се опитваше да отклони Алика Кендет от пътя ѝ с директен удар в сърцето на нейното кралство. Ако беше така, значи не познаваше добре баба ми. Червената кралица би ни пожертвала до един, за да спечели тази своя война, а вечерта щеше да си легне и да заспи безметежно.

— Зареждайте по-бързо! Зареждайте по-бързо! — Паническите заповеди на капитан Ренпроу ме изтръгнаха от собствените ми панически мисли. Той насочваше скорпиона към основата на рампата, вече невидима под тежестта на мъртвите граждани, тълпящи се върху нея.

Виждах ужас по лицата на мъжете на стената горе, докато се мъчеха да изкарат на позиция двата големи казана. Никой човек не би могъл да вдигне сам някой от тях, а с толкова галони огнено масло и катран вътре на четиримата мъже около всеки казан им бе много трудно да ги нагласят.

Точно под борещите се с тежестта на казаните стражи бушуваше море от виещи мъртъвци, което заливаше рампата от натрошен камънак, натрошено дърво, натрошени тела. Скелето от човешки трупове стигаше на метър от върха на стената, стотици участваха в изграждането му, десетки други се катереха нагоре, врещейки от ужасен глад. А оттатък това скеле, газещи през мъртвешката орда, като тъпчеха някои и отхвърляха встрани други, идеха трикраките чудовища, разранени, кървави и пъплещи като паяци. И все пак стражите на стените останаха по местата си. Тези старци, в които се бях съмнявал, стояха на своя пост, обвързани от клетвата и дълга си, докато аз на тяхно място бих избягал.

— Да! — изкрещяха Дарин, Барас и на практика всички около мен, когато две факли бяха поднесени към гърлата на казаните и те започнаха да се накланят.

Две огнени струи се изляха върху пирамидата от мъртъвци, долепени към стената. Радостни викове се надигнаха откъм всички стражи. И все пак мъртвите долу се държаха здраво, макар и горящи, кожата им се сгърчваше от жегата, косата и дрехите им ставаха на пепел, плътта им цвърчеше.

Първото от големите трикраки чудовища започна да се катери — забиваше нозе в горящата кула от трупове и пъплеше нагоре към стената. Обля го вълна от пламтящо масло, но то продължаваше напред и нови мъртъвци се закатериха подире му. Скорпионите на кулата вече не можеха да се прицелят в него, толкова близо до стражите, и с един последен скок то закачи два от краката си за ръба на стената. Горящи мъртъвци се устремиха с вой по гърба му и се метнаха към мъжете с казаните, които в паника отстъпиха. Остатъците от огненото масло се изляха от изпуснатите казани и подпалиха парапета.

— Пратете още хора долу! Веднага! — Размахах ненужно меча си. — Свирете сигнал, че защитата е пробита!

Заехтяха тръби — звук, който никой жив човек във Вермилиън не бе чувал, освен при тренировки. Защитата на града беше пробита.