5.

Омар и Юсуф дойдоха до покрайнините на Хамада да ме изпратят. Омар носеше черна студентска роба, а Юсуф — фракталните сиво-бели шарки на магистър, и черната му усмивка сияеше. Бяха ми изчислили безопасен преход до брега с един солен керван. Пътуването с шейх Малик, казаха ми те, нямало да свърши добре, макар че не споменаха дали крушението ми ще се дължи на шейха, на някой джин или мъртвец, или може би на непристойното държане на прелестните му дъщери.

— Дар, приятелю! — Омар кимна към трите камили, които неговият човек водеше зад тях.

— Ах, ти, копеле такова.

— Ще започнеш да ги харесваш, Джалан! Помисли си как ще се обръщат след теб хората, като се появиш във Вермилиън, яхнал камила!

Завъртях очи и махнах на човека да добави моите три добичета към стадото товарни животни, които хрупаха каранската трева недалеч зад мен. Скоро всичките осемдесет щяха да пътуват през дюните, само с моя милост и дванайсет търговци на сол да поддържаме реда.

— И предай на Червената кралица почитанията на баща ми — каза Омар. — И на майка ми.

Виж, майката на Омар я харесвах. Беше втората от шестте жени на халифа, висока нубанка от вътрешността, тъмна като абанос и толкова привлекателна, че да ти потекат лигите. Пък и забавна на всичкото отгоре. Предполагах, че Омар е наследил своето чувство за хумор от баща си. Да подариш три камили на човек точно след като са го тикнали в пандиза за нападение над камила е гадно и изобщо не е смешно.

Обърнах се към Юсуф.

— Е, магистър Юсуф, може би имаш предсказание за мен, нещо, което бих могъл да използвам. — Според традицията никой важен човек не си тръгва от Хамада без някаква нумерология, която да го закриля по пътя. Повечето идват от отпаднали студенти, които прилагат занаята си както могат, било то като счетоводители, букмейкъри или мистици, продаващи предсказания на улицата. Един принц обаче може да се надява да получи оценка на възможностите и вероятностите си от Математа. А тъй като познавах Юсуф от дните си в Умбертиде, не виждах нищо лошо да се опитам да изкопча такава от един магистър.

Усмивката на Юсуф замръзна за момент.

— Разбира се, принце. Опасявам се, че нашите изчислителни зали са заети с… видни личности. Но все пак мога да направя една бърза сметка.

Мълчах и се опитвах да не покажа обидата си, докато Юсуф драскаше с изумителна скорост върху плоча, която измъкна изпод робата си.

— Едно, две, тринайсет. — Той вдигна очи.

Свих устни.

— Което означава?

— А… — Юсуф хвърли още един поглед към плочата, сякаш търсеше вдъхновение. — Първа спирка, втора сестра, тринайсети… нещо си.

— А бе защо предсказанията ви никога не са от вида „на третия ден от пролетта дай на петия човек, когото видиш, четири медника, за да избегнеш нещастие“? Ето на̀, така е простичко и полезно. А твоето може да означава какво ли не. Първа спирка… по пътя ми към дома ли? Някой оазис? Пристанище? И втора сестра? Моята сестра, Мълчаливата сестра? Помогни ми малко де!

— Изчисленията се правят въз основа на допускането, че ти казвам това, което ти казах — ако исках да ти кажа повече, щях да направя сметката отново и да ти дам друг отговор, с друга цел. Ако ти кажа повече сега, това ще провали резултата и числата вече няма да са верни. Освен това не знам отговорите, тук вече се намесва магията и е трудно да се определи. Разбираш ли?

— Ами направи го пак тогава. Отне ти само минутка.

Юсуф ми показа черната си усмивка.

— Ах, приятелю, тук ме разкри. Обработвам твоите променливи още от първата ни среща в онази флорентинска банка. Може да съм те подвел, когато намекнах, че не си важен за изхода от предстоящите събития. Мислех, че може би ще е по-леко за теб, ако не знаеш.

— Ами… ъъъ, така е по-добре. — Не бях сигурен, че е. Повече ми харесваше да се възмущавам, че не съм достатъчно важен фактор, отколкото да знам, че действията ми имат значение. — Е, трябва да тръгвам. Аллах да е с вас и така нататък… — Вдигнах ръка за сбогом, но Омар бе прекалено бърз и се метна напред да ме сграбчи в прегръдка, която, трябва да призная, беше доста гушкава.

— Късмет, приятелю.

— Не ми трябва късмет, Омар! И имам числа да го докажа… едно, две, три…

— Тринайсет.

— Едно, две, тринайсет. Това би трябвало да ме опази. Ела ни на гости в Червения предел, когато ти писне да балансираш уравнения.

— Ще дойда — каза той, но от опит знаех, че е нужна сериозна практика, за да лъжеш, докато гушкаш някого, а Омар не се беше упражнявал.

Разплетох се от него и тръгнах към челото на кервана.

— Не забравяй камилите, Джалан!

— Да, вярно. — Кривнах неохотно към опашката на строяващата се група, приготвяйки се да избегна първия залп камилска слюнка.



Пустинята е гореща и скучна. Съжалявам, но това е горе-долу всичко, което може да се каже за нея. Освен това е песъчлива, но камъните по принцип са си скучни и натрошаването им на съвсем ситни парченца никак не подобрява нещата. Някои хора ще ви разправят как пустинята сменяла характера си от ден на ден, как вятърът я ваел непрестанно в безбрежни простори, където на хората не е дадено да обитават. Ще изпадат в лиризъм за структурата и оттенъка на песъчинките, за величието на грамадите от голи скали, които пясъчните ветрове са изваяли в екзотични форми, говорещи за вода и течения… но за мен песъчлива, гореща и скучна изчерпва всичко.

Най-важният фактор, след като отметнем водата и солта, е скуката. Някои хора ѝ се наслаждават, но аз лично избягвам да оставам насаме с въображението си. Когато не искаш да те обсебват неприятни спомени или неудобни истини, главното е да си намериш нещо за правене. Този факт сам по себе си обяснява голяма част от младостта ми. Както и да е, в тишината на пустинята, където няма с кого да си говориш, освен с камили и езичници, никой от които не владее особено добре имперския език, човек остава беззащитен, плячка за мрачните мисли.

Държах се, докато стигнахме до брега, но онзи последен преход по тясната ивица пясък между морската шир и необятните редици дюни ме прекърши. Една мразовита нощ лагерувахме край скелета на някакъв огромен презокеански кораб, който беше успял да се довлече толкова близо до пристанището, че иронията да е по-горчива и от морската вода. Разхождах се между голите покрити със сол рангоути, стърчащи от песъчливия бряг, и колчем сложех ръка на древното дърво, бих се заклел, че чувам писъците на давещи се моряци.

Тази нощ сънят ми убягваше. Вместо това, под яркия и студен рояк на звездите, моите призраци дойдоха да ме навестят и ме завлякоха обратно в Ада.



— Тук не трябва ли да има мост? — питам, взрян в бързите води на река Слидр. Това е първата вода, която виждам в Ада. Реката е широка поне трийсет метра, а отсрещният бряг е покрит с черен пясък, зад който се възправят ронливи черни скали. Скалите се издигат стъпаловидно към озареното в мъртвешка светлина небе, а над тях се събират облаци, тъмни като дим.

— Реката Гьол е тази, която има мост, а не Слидр. Наричат го Гяларбру. Радвай се, че не ни се налага да минаваме по него, там стои на стража Модгуд.

— Модгуд? — Всъщност не искам да знам.

— Великанка. Отвъдният бряг на онази река гъмжи от трупове. Там се строи Наглфар, корабът от нокти, който Локи ще поведе на Рагнарьок. А оттатък моста се издигат портите на Хел, пазени от вързаното на верига куче Гарм.

— Но ние не трябва ли…

— Ние вече минахме през портите, Джал. Ключът, вратата, всичко това ни доведе в Хел.

— Само че в грешна част от него?

— Трябва да минем оттатък реката.

Жажда, а не липса на предпазливост ме тласка напред и ме кара да измина забързано последните няколко метра от брега. Пристъпвам към плитчините.

— Да бе, да. Няма да стане тая работа. — Речното дъно се спуска стръмно и скоро се губи в мрака, въпреки че бързо течащата вода е неестествено бистра. Пресичането на такава река би било сериозен проблем при всички обстоятелства, но когато коленича, за да пия, забелязвам истинската пречка. Противно на всякаква логика, в течението се носят ножове, копия и дори мечове, всички сребристо чисти и блестящи от острота. Някои са решително насочени в посоката, накъдето ги носи течението, а други се въртят и секат водите около себе си.

Снори спира зад рамото ми.

— Наричат я Реката от мечове. Аз не бих пил от нея.

Изправям се. По-навътре остриетата приличат на рибни пасажи. От дълги остри стоманени риби.

— Е, и какво ще правим? — Поглеждам нагоре по реката, после надолу. Няма нищо освен миля след миля ерозирали брегове от двете страни.

— Ще плуваме. — Снори минава покрай мен.

— Чакай! — Протягам ръка да му преградя пътя. — Какво?

— Това са само мечове, Джал.

— Дааааа. За същото говоря и аз. — Вдигам очи към него. — Смяташ да се гмурнеш сред цял куп мечове?

— Не правим ли тъкмо това по време на битка? — Снори нагазва във водата. — Уф, студена е!

— Майната му на студа, мен остротата ме притеснява. — Не правя никакъв опит да го последвам.

— Прекосяването на Слидр не е свързано с мостове или хитрини. Това е битка. Бориш се с реката. С кураж и сърце ще стигнеш до другия бряг — а ако ли не, Валхала ще те приеме, защото ще си загинал в битка.

— Кураж ли? — В този момент разбирам, че съм обречен още преди да съм започнал. Освен ако самото нагазване в реката не се смята за кураж… вместо за обикновена глупост.

— Или това, или оставаш тук навеки. — Снори прави още една крачка и в следващия миг вече плува, водата кипи в бяло зад него, а големите му ръце се издигат и спускат.

— Да му сера на всичко. — Топвам крак във водата. Студът прониква през ботуша ми, сякаш изобщо го няма, и се стрелва нагоре по костите ми. — Боже мили. — Дръпвам бързо крака си обратно. — Снори! — Той обаче не е до мен, вече е изминал една трета от пътя, борейки се с водите.

Възползвам се от тази възможност да окача отново връвта с ключа на шията си. Откривам, че е топъл в ръката ми и не отразява нищо, дори и небето. Чудя се дали ако призова Локи, истинският Бог ще види това и ще ме удави за измяната ми? Подсигурявам се, като призовавам всяко божество, което би могло да ме слуша.

— Помощ!

Както го виждам аз, Бог сигурно е много зает с всички хора, дето непрекъснато го молят за това и онова, затова вероятно е благодарен, когато молитвите минават направо по същество.

Забавям се за миг, размишлявайки върху несправедливостта на един Ад, в който няма езера, които да давят героите и да държат страхливците на повърхността, а вместо това съдържа изпитание след изпитание, през които може да мине всеки, непритежаващ никакви други достойнства освен силна ръка. А после, без да му мисля повече, правя три крачки засилка и се гмуркам.

Плуването никога не ми е било силна страна. Плуването с меч на кръста винаги е водело до по-бърз напредък, но за жалост единствено към дъното на водния басейн, в който се давя. Слидр обаче се оказва неочаквано плаваема за острата стомана и мечът на Едрис Дийн вместо да ме тегли надолу, ме задържа на повърхността.

Пляскам бясно, дробовете ми са прекалено парализирани от студа, за да се опитат да поемат обратно въздуха, който е излетял от тях при бухването ми в реката. Водата е ледена и този мраз нахлува в мен, процежда се в кръвта и костите ми, изпълва главата ми. Губя връзка с крайниците си, но не давенето ме тревожи — а това как да остана топъл. Дълбоко в главата ми, в тъмните кътчета, където отиваме да се скрием, съм се свил и чакам да умра, чакам ледът да ме достигне, а единственото, което имам да горя, са спомени.

Посягам към най-топлия спомен, който имам. Това не е ослепителната жега на Сахар, нито пропукващата прегръдка на обхванатия от пламъци Гофаг. Пред мен се разгръща Аралският проход, повлича ме обратно в онази напоена с кръв клисура, претъпкана с войници, крещящи, сечащи, мушкащи, превити над раните си, докато времето им изтича червено от вените им, умиращи, шепнещи сред какофонията, говорещи за своите обични и загубени, зовящи майките си с последни думи, трепкащи върху посинелите им устни: сделки с дявола, обещания към Бога. Виждам как още един мъж се изхлузва от меча ми, оставяйки го почернял от кръв. Той вече е прекалено затъпял за сечене, но един метър стомана си е смъртоносна работа, независимо колко е остра.

Аралският проход успява да ме прекара през една трета от Слидр. Намирам своя фокус и осъзнавам, че острият товар на реката още не ме е разпорил, но ми предстои дълъг път, а отсрещният бряг отминава прекалено бързо. В далечината чувам рев, ниското равномерно бучене на мокра паст. Едно дълго сребристо копие минава под мен, твърде, твърде близо. Подновявам плуването си, млатейки водата без капка изящество, и този път кръвопролитието при Черната крепост е това, което ме тласка напред. Спомням си гадния звук, когато върхът на меча ми пронизва нечие око, пробива с хрущене костената орбита и навлиза в мозъка на викинга. За миг целият му плам угасва, той се превръща в кукла от месо с прерязани конци. Една брадва разсича въздуха пред лицето ми и аз залитам назад. Ръбът на някаква висока маса се врязва в гърба ми и аз падам върху нея, извивам се и отмятам крака, за да се превъртя. Един широк меч се стоварва върху дъските, където е била главата ми, а аз вече съм зад масата, прав, и замахвам да отсека ръката, държаща онзи меч.

Бойната лудост от Черната крепост най-сетне ме напуска, докато стоя задъхан сред купчина трупове. Намирам се на две трети от пътя през Слидр, все още насред къдрещата се бистра бърза река. Надолу по течението, в далечината, долината е забулена в мъгла. Ревът се е усилил и изпълва целия свят, трепери в костите ми.

Хвърлям се да греба към брега, вече обзет от отчаяние. Нещо лошо ме чака в онази мъгла, но времето ми изтича, както и силите ми за борба. Студът ме обгръща и всичко, което имам за изгаряне, е дуелът ми с граф Исен, екливият звън на мечовете, докато той се опитва да ме убие, а аз тъка отчаяната си защита. Това не е достатъчно. Още съм на десет метра от брега и потъвам. Усещам остра болка в крака, която достига до мен, въпреки че е замръзнал и вцепенен. Улучен съм. Водата се затваря над главата ми. Изплувам още веднъж на повърхността и виждам, че току преди да стигне до вдигащата се мъгла, цялата Слидр изчезва като отсечена с гигантски меч. Тътенът е по-силен, отколкото съм си мислил. Водата ме влачи към водопада. Потъвам отново и нищо от това няма значение: пасаж от ножове се носи към мен и нямам въздух да крещя.

Някак си, противно на всякакъв разум, мечът се озовава в ръката ми. Чудесен начин да се удавиш. Но после се сещам, че това не е моят меч, и горещината, която бе в кръвта ми в момента, когато го взех, ме изпълва отново. Едрис Дийн се опита да ми отнеме живота с този меч, също както бе отнел живота на майка ми и на сестра ми, все още топла в утробата. Аз се бих с него пред трупа на Тутугу. Трупа на моя приятел, страхливеца, който беше умрял като герой. Спомням си какво бе чувството да забия меча си между ребрата на Едрис Дийн, да го натикам в месото му, да го усетя в плътта му и да го измъкна отново със стържене по кост. Отварям уста и надавам рев, без да ме е грижа за реката, и ето че стоя в плитчините, прогизнал, с меч в ръка, а над мен мъглата от безкраен водопад се издига на облаци, които предизвикват самото небе. Слидр се излива през един скален ръб само на десет метра по-нататък. Мечовете изскачат от бистрите ѝ води, когато гравитацията сграбчва реката и я отнася бързо.

Пристъпвам напред на треперещи нозе, чувствайки слабост във всички крайници. Още три крачки, още две, и ето ме на мокрия пясък. Нямам видими рани.

Някой тича към мен — Снори. Когато се приближава, забавя ход. Диша тежко.

— Аз… — Вдига ръка и си поема дълбоко дъх. — Помислих, че съм те загубил.

Поглеждам меча в ръката си: надписа, гравиран върху острието, все още капещата от него вода, диамантите, придобили ръждивочервен цвят на мъртвешката светлина.

— Не. Не още. Не днес.



Изкачваме се по речния бряг мълчаливо, и двамата обгърнати в спомени. Докато Слидр съхне по мен, чувствам, че някак си водите ѝ са ме оставили по-… свързан. Помня битката си в Аралския проход. Помня битката в Черната крепост. За първи път Джалан берсеркерът се е срещнал с ежедневния Джалан и сме стигнали до нещо като споразумение. Още не съм сигурен точно какво е… но нещо се е променило.

Адът от другата страна на Слидр се оказва по-стръмен. Хълмове от черни скали заместват праха, хълмове, в които всичко е остро и това не дава на пътника никаква възможност за отдих. Камъкът навсякъде прилича на вряща супа, застинала в някакъв незнаен миг, с пукащи се мехури, които оставят безчет ръбове, всичките остри като бръснач. Само при докосване до земята пръстите ми се покриват с кръв. Колко ли ще издържат кожените подметки на ботушите ми и какво ще стане с краката ми след това, не мога да кажа.

Тук виждаме още души, на сиви групички, които пълзят като мръсна вода по сухите долини: мъже, жени и деца, с наведени глави, мълчаливи, теглени напред от някакъв зов, който не мога да чуя.

Ние ги следваме, криволичим през черните хълмове. Долините стават по-дълбоки, по-широки, по-гъсто изпълнени с души. Слидр вече е нещо по-малко от спомен, Адът отново ме е изсушил. Усещам как кожата ми умира, съсухря се, лющи се.

— Чакай. — Без някаква конкретна причина погледът ми е привлечен от една клисура вляво, високо над нас, която се спуска от едната страна на долината.

— Пътят е насам. — Снори махва към отдалечаващите се души отпред. Още такива ни подминават. Очите му са червени от спукани капиляри, като на човек, който е забравил що е сън. Аз се чувствам по-зле, отколкото изглежда той.

— Там горе. — Посочвам. — Там има нещо.

— Пътят е насам — повтаря Снори и тръгва пак след душите, навел глава.

— Не. — Започвам да се катеря по скалите. Порязвания, тънки като от хартия, разцъфват върху дланта ми, когато посягам да се закрепя. — Тук горе е.

— Не го усещам. — Снори се обръща към мен, капнал от умора. Сенките, плъзгащи се покрай него, изглеждат съвсем дребни.

— Тук е. — Продължавам да се катеря и вадя меча си, за да се подпирам на него, така че да не ми се налага да пипам скалите.

Стигането до клисурата е трудно, а ръката ми пари, сякаш всяко порязване е поляно с оцет. Напредвам по тесния път между стръмните стени на клисурата, а Снори е малко зад мен и ругае.

Тук, на завет, е тихо — или поне става тихо, когато Снори спира да се оплаква. Всепроникваща тишина, древна и дълбока. Стъпките ни звучат като светотатство. Ако тези долини са били издълбани от вода, тя си е отишла преди тук да стъпи човешки крак. В един ад, изграден от самота, това изглежда най-пустото и затънтено място, където биха могли да бродят прокълнатите.

— Тук няма нищо, Джал, каз…

Току пред нас тесните стени се раздалечават. Там има долчинка, може би някогашен вир под отдавна пресъхнал водопад. Насред нея се възправя самотно дърво, черно, чепато, голите пръсти на клоните му се открояват върху мъртвешкото небе. Дънерът му е покрит с петна, болнаво бели върху черното, и то се издига от широката основа към висините, където от него се отделят първите клони.

Продължавам напред и виждам, че дървото е по-далеч и по-огромно, отколкото съм си представял.

— Помогни ми да се кача. — В клисурата има стъпало, по-високо от самия мен. Снори ме повдига до върха му. Порязвам си крака през панталоните. Още парещи резки от напуканата от мехури скала. Протягам ръка на Снори и му помагам да се качи при мен.

Когато се приближаваме, виждаме, че дървото, макар и без листа, е отрупано със странни плодове. Още по-близо и болнавият дънер разкрива тайната си. Към него са приковани тела. Стотици тела.

Ако това дърво беше с нормални размери, ние би трябвало да сме мравки. Сигурно е някаква фиданка на Игдразил, световното дърво, което се издига в сърцето на всичко съществуващо и от което висят световете. Клоните с плодовете са се привели като клони на върба и висят почти до земята. Някои стигат толкова ниско, че мога да се протегна и да ги докосна, но нямам желание. Плодовете са тъмни и сбръчкани, някои с диаметър няколко стъпки, други не по-големи от човешка глава, но всички до един гротескни и смущаващи по начин, който не мога да определя.

Тихото стенание на жертвите на дървото вече достига до нас. Към дънера му са приковани мъже и жени, млади и стари, толкова нагъсто, че крайниците им се припокриват, разперените им фигури са долепени една до друга като сплетени пръсти или парчетата на мозайка.

Минаваме през гъстата плетеница на корените и стигаме до дънера, широк колкото кулата на Математа и по-висок от нея. Едно бяло петно привлича погледа ми, то е по-бледо от другите и ниско до земята.

— Здравей, Марко. — Пристъпвам напред, като прибирам меча в ножницата, и вдигам очи към него. Ето го, прикован сред стотиците, с черни железни пирони, забити през ръцете и краката му. Десетки глави се обръщат към мен, бавно, сякаш това им коства огромно усилие, но само Марко заговаря.

— Принц Джалан Кендет. — Очите му се преместват по-нагоре. — И варваринът.

— Радвам се, че ме помниш.

— Малко проклятия са по-силни от това да изрекат името ти в Ада — казва той.

Тези думи пресичат въодушевлението ми.

— Е… — Преглъщам и се опитвам да говоря без заекване. — Предпочитам да изрекат името ми в Ада, отколкото да стоя навеки прикован към дърво в Ада.

Марко няма какво да отговори на това.

— Помня те — казва Снори. — Човекът с хартийките. Ти накара да измъчват Тутугу. Защо си на това дърво?

— Може би тук попадат мъчителите — подхвърлям.

— Ще е нужна цяла гора, за да ги побере — отвръща Снори. — Това дърво не е достатъчно.

— Тогава някое по-особено престъпление… — Намръщвам се. Това място ме плаши. Всъщност целият Ад ме плаши, но това място е още по-лошо.

— Някое по-тежко престъпление. — Погледът на Снори се плъзва по телата, всичките голи, приковани с пирони, увиснали на дибата на гравитацията.

— Свали ме и ще ти кажа — предлага Марко, банкер както винаги. Виждам обаче отчаянието в очите му.

— Ти сам си се поставил там. — Снори се обръща да огледа най-близкия от висящите плодове. Посяга да го докосне. — Ох! — Дръпва ръката си като ужилен. Малко цвят плъзва по сбръчканата кожица, розовият цвят на плът. Гледаме, а Снори още потрива пръста си. Плодът се издува като гърди, поели дълбоко дъх, и проличава истинската му форма. Виждаме плътно свити крайници, оттенъци на плът нашарват доскорошното безжизнено черно. Преображението трае не по-дълго от вдишването на Снори и заедно с неговото издишване „плодът“ се сбръчква отново до тъмна суха обвивка.

— Това… това беше…

— Приличаше на бебе — прошепвам. Само че твърде дребно, с твърде голяма глава, твърде мънички крайници, ципи между пръстите.

— Нероден. — Снори се обръща към Марко. — Това ли са плодовете на дървото? Престъпленията ти?

Аз не слушам: очите ми са открили още един от плодовете. Един-единствен сред стотици, може би хиляди, но той ме привлича. Не мога да откъсна поглед. Всичко друго се размива и ето че вървя към него.

— Джал? — вика ме Снори някъде отдалеч.

Посягам с две ръце нагоре и хващам съсухрената обвивка. Болката не е в пръстите ми, а във вените ми, в костния ми мозък, сякаш изсмукват нещо от мен. Дебели ръце ме откопчват от плода и аз се озовавам на земята, взрян нагоре към неродения, розов и мъничък… мокър и преливащ от живот.

— Какви ги вършиш? — Снори ме вдига на крака. — Полудя ли?

— Аз… — Поглеждам розовото нещо, това почти-дете. Вадя меча на Едрис Дийн и виждам, че надписът по острието е поаленял, сякаш самите символи кървят. — Това е сестра ми.

Макар че някаква магия ме е притеглила към нея, връзката ни свършва дотук. Аз никога не съм я познавал — тя никога не е пораснала — и съм имал двама братя, които да ме научат, че в кръвното родство няма нищо свято. Ако видя по-големия си брат Мартус и някакъв случаен непознат да висят над пропаст и имам време да спася само единия, ще си създам нов приятел. Особено ако въпросният непознат е млада жена. Всичко, което ме свързва с това… създание… е споменът как гледам мама да умира. Единствената връзка между нас е скръбта, а и сестра ми вече е покварена. Онова безименно дете е било оформено в някакъв ужас — ужас, който трябва да ме убие, за да се измъкне в света на живите и да запази мястото си там…

Държа кървящия меч и гледам създанието пред себе си, розово, грозно, мокро и зачервено. Снори стои до мен и не казва нищо. От устата ми се изтръгва вик, дрезгав звук, къс и остър като замаха на оръжието ми. Стоманата разсича. Нероденото пада и там, където се удря в земята, остава само прах и мънички сухи кости.

— Джал. — Снори посяга към рамото ми. Отърсвам се от ръката му.

Над праха се надига нещо невеществено, бледо като призрак, променя се, расте, преминава бързо през множество форми. Всички са тя. Сестра ми. Спящо бебе, залитащо детенце, което прави първите си стъпки, младо момиче, дългокосо и красиво, висока жена, слаба и прекрасна, с чертите на мама и тъмни къдрици, виещи се по раменете ѝ. Образите се сменят все по-бързо — майка, държаща мънички ръчички, жена със сурово лице и сила зад очите, старица на висок трон. Накрая изчезва.

Тръпки лазят по ръцете и бузите ми, дишам остро и плитко, гърдите ме болят. Защо това ме наранява? Възможни бъдещета се губят във всяка секунда от всеки един ден. Възможни бъдещета, неосъществени планове, празни надежди — всички те чезнат в нищото по-бързо, отколкото Слидр полита надолу от ръба на водопада. Стоя и гледам малките костици, докато те почерняват и се превръщат в прах. Не възможни бъдещета: бъдещета, които е трябвало да се осъществят.

Марко ми се смее. Грозен звук, напрегнат и пълен с болка, но въпреки това смях, и то от човек, когото не съм виждал да се усмихва нито веднъж в света на живите.

— Не е свършило, принце. Не още. — Той изстенва, прави опит да се раздвижи, но крайниците му са приковани. — Дървото ражда онова, което оставят личите.

— Личите? — Бях чувал за тях, чудовища от мъртвите земи, твари, които Мъртвия крал е довел на този свят, за да служат на целите му.

— Какво мислиш, че се вселява в децата, изтръгнати от утробата? Какво оформя потенциала им и използва тази сила? Размяната е справедлива. — Той ме гледа с мъртви очи. Все едно говори за сделки, сключвани в борсите на Умбертиде, толкова емоции показва. — Къде е престъплението тук? Едно дете, което иначе никога не би живяло, получава живот, а личът, който никога не е живял, се ражда и тръгва да броди в света на хората, където може да утоли глада си.

Вдигам поглед нагоре, към губещия се във висините дънер, осеян с човешка плът, с безброй клони, стърчащи от него, всеки от тях провиснал под теглото на откраднатия си живот. Дали Марко е най-лошият човек, прикован тук? Надали. Би трябвало да го мразя по-яростно. Би трябвало да се втурна към него и да го съсека. Но това място изпепелява чувствата ти. Там, където трябва да има ярост, усещам само пустота, тъга. Обръщам се и се отдалечавам.

— Чакай! Свали ме!

— Да те сваля? — Обръщам се и пламъкът на гнева трепка несигурно някъде дълбоко в мен. — Защо?

— Казах ти. Дадох ти информация. Длъжник си ми. — Марко изтласква мъчително всяка дума от гръдния си кош, притискан от собственото му тегло.

— Това дърво няма да стои достатъчно дълго, че да ти стана длъжник, банкере. Дори да стои десет хиляди години и ти да спасяваш живота ми всеки ден.

Той се закашля и на устните му избива тъмна кръв.

— Сега те ще те търсят — личът и онази част от сестра ти, която е взел. Смъртта на един брат ще отвори портал за тях и ще им позволи да излязат заедно като нероден, ново зло на света. Смъртта ти ще им гарантира място в горните земи.

Мисълта да ме преследва през Ада някакво чудовище, обсебило душата на сестра ми, ме плаши безумно, но проклет да съм, ако го покажа пред Марко.

— Ако това… нещо… ме намери, значи просто ще трябва да му видя сметката. С хладна стомана! — И за да подкрепя думите си, изтеглям меча — в края на краищата той е бил омагьосан да убива мъртви създания също толкова успешно, колкото и живи.

— Аз мога да ти кажа как да я спасиш. — Тъмните му очи блестят.

— Сестра ми ли? — Спасяването ѝ изобщо не е било в моя списък — това е в областта на Снори. Иска ми се да си тръгна, но нещо не ми дава. — Как?

— Сега това вече може да бъде сторено, след като освободи бъдещетата ѝ от дървото. — Този път върху лицето му ясно е изписана неговата болка, отчаянието му. — Ще ме свалиш ли? Обещай.

— Кълна се в честта си.

— Когато ги срещнеш в света на живите — сестра ти и лича, който носи кожата ѝ, — всеки достатъчно свещен предмет може да ги раздели.

— И сестра ми ще… живее?

Марко издава пак онзи свой грозен звук, смеха си.

— Ще умре. Но окончателно. Чисто.

— „Достатъчно свещен“? — избоботва Снори зад мен.

— Нещо важно. Целокупната вяра на хората ще го накара да подейства. Фокус. Не някакъв църковен кръст. Не светена вода от катедралата. Някакъв истински символ, нещо…

— Кардиналски печат? — питам.

Марко кимва, лицето му е набраздено от болка и от усилие.

— Да. Вероятно.

Обръщам се пак да си вървя.

— Чакай! — Чувам как Марко изпъшква, когато се опитва да посегне към мен.

— Какво? — Хвърлям поглед назад.

— Освободи ме! Сключихме сделка.

— Имаш ли документите, Марко Остантос Евеналайн от Златната къща? Правилните формуляри? Подписани ли са? Заверени ли са от свидетели? Носят ли съответните печати?

— Ти обеща! Закле се в честта си, принц Джалан. Твоята чест.

— О… — Пак му обръщам гръб. — Това ли? — И тръгвам да се отдалечавам. — Ако я намериш, уведоми ме, моля те.

Загрузка...