17.

Приближих се до голямата подвижна решетка. Заедно с барбикана, в който се намираше, тя беше може би единственият военен елемент на двореца. Главната стена се издигаше едва на шест метра и беше не по-дебела от дължината на един меч. А по-далеч от барбикана на места се снижаваше до четири-пет метра.

Мартус беше казал, че Хертет никога няма да пусне стражата.

— Познавам страхливците! Ще намеря начин! — промълвих на себе си, защото брат ми вече бе прекалено далеч, за да ме чуе.

Не му бях казал за Дарин. Може би не ми достигаше смелост. Думите не искаха да излязат, но и да не беше тъй, пак не бих се доверил на себе си да ги изрека. Може би никой от нас нямаше да преживее тази нощ. Ако я преживеехме, на заранта щеше да има време за скръб.

Докато се приближавах към главната порта, не видях никакви стражи по стените, нито в караулките от двете страни. Нямаше никакъв признак за активност при процепите за стрелба. Ударих с дръжката на меча си по металната пъпка, където се пресичаха две греди на решетката.

— Отворете!

В продължение на един безкраен момент не се случи нищо, после някакъв мъж се отдели от плътната сянка в другия край на тунела, приближи се бавно и се втренчи в мен през решетката от дъб и желязо, като пътьом свали капака на един фенер. Беше мършав, със сиво-зелената униформа на Марсилската крепост, с копие на рамо и железен шлем, който изглеждаше по-стар и от Червената кралица.

— Отвори! — Ударих пак по решетката.

— Ами, всъщност, не знам как, ваше благородие. — Не изглеждаше особено притеснен от този факт и като се има предвид, че по принцип би трябвало да стои скрит от хорските очи вътре в Марсилската крепост и да пази затворниците в килиите, вероятно казваше истината.

— Името ти, гвардеецо. — Беше заповед, а не въпрос.

— Роноло Дал, ако ви е угодно. — Той тракна с токове — макар че всъщност не се чу никакъв звук.

— Не ми е особено угодно. А сега, гвардеецо Дал. Отвори. Портата. — Тези типове рядко имаха контакт с кралски особи и не бяха съвсем наясно как да се държат. Как точно се бе стигнало дотам Роноло да пази главната порта на двореца на Червената кралица, явно съвсем сам, нямах представа, но това не вещаеше нищо хубаво.

— Не мога, ваше благородие. Кралски заповеди. Никой да не влиза, никой да не излиза.

— Моля? — Сложих ръка на ухото си и се приведох по-близо до тежките греди.

Следвайки примера ми, Роноло се приведе напред и повиши глас.

— Никой да не влиза! Никой да не излиза!

Мушнах ръка през една малка квадратна дупка между вертикалните и хоризонталните греди, спипах го за тила и го притиснах към решетката. С другата си ръка извъртях меча си и опрях върха в гърлото му.

— Аз съм маршал на въоръжените сили на този град. Освен това съм принц на Червения предел, внук на Червената кралица и живея в този дворец вече над двайсет години. Повярвай ми, Роноло, минал съм през самия Ад и от нещата, които ще ти направя, ако не ми се подчиниш, самите дяволи ще заридаят! — Пуснах го. — А сега… Отвори!

Страхът може да е отличен учител и макар че нямаше истинска причина да се бои от мен, бидейки извън обсега на меча ми, Роноло се втурна да се запознае със сложностите на повдигащия механизъм. Двете минути, които изтекоха, преди портата да се раздвижи, бяха много дълги и през тях сметнах за много вероятно Роноло просто да не е спрял да бяга. Докато се взирах в мрака на двора оттатък, открих, че ме спохождат видения за едно бебе, меко и розово в люлката си, кротко заспало, докато през най-близкия прозорец с бавна решителност се вмъква един блатен дух. Беше глупаво, разбира се. Малката Ниа на Дарин се намираше в безопасност в обятията на Миша, заобиколена плътно от домашната ни гвардия в Римската палата. Помислих си и за Лиза. Как крачи из апартамента си в бабиното крило за гости и чака Барас да се върне. Зачудих се дали ако я видя, ще имам смелостта да ѝ кажа за съдбата му. „Познавам страхливците“. Знаех, че няма да имам.

Решетката тръгна рязко нагоре и ме накара да трепна. Измина с дрънчене цели няколко сантиметра, преди да спре. После още няколко. Представих си как Роноло се мъчи сам-самичък с големия рудан. Още няколко сантиметра. Прибрах меча. Да нося гола стомана в двореца би било глупаво даже в най-добрите времена. И въпреки това в момента, щом дръжката опря в кожата на ножницата, се почувствах уязвим.

Претърколих се под решетката веднага щом пролуката стана достатъчно голяма. Ризницата ми се съюзи с гравитацията, за да затрудни максимално изправянето ми на крака. Това ми напомни какво бреме може да е една ризница, и тъй като не разполагах с четирите бързи крака на Убиец под себе си, реших да се освободя от това допълнително тегло. Свалих я презглава, като срязах ремъците, вместо да се боря със закопчалките в тъмното, и я оставих да се свлече на земята като тежък метален плужек.

Без да чакам връщането на Роноло, забързах през двора. Няколко от фенерите, които би трябвало да осветяват арките, извеждащи от големия двор, бяха догорели и проходите зад тях зееха като тъмни гърла. Стъпките ми ехтяха твърде силно по плочите. Чувствах се по-скоро като натрапник в гробница, а не като принц, завръщащ се у дома. Много пъти бях залитал нощем през този двор, докато дворецът спеше, почти прекалено пиян, за да се държа на крака, но тази нощ домът на Червената кралица изглеждаше съвсем различен.

— Майната му. — Изтеглих меча и се шмугнах в един мастиленочерен проход, който водеше към Площада на победата. Щом излязох от него, вдишах отново. В другия край на площада фенери горяха на стълбовете пред стъпалата на бащиния ми дом. В няколко от горните прозорци се виждаше светлина и аз се сетих за Миша и детето ѝ. Ускорих крачка. Надявах се Миша да е залостила вратата.

Подминах Адамовата казарма вляво, където се помещаваше дворцовата стража. Сградата бе тъмна и тиха. Отдясно бяха гвардейските конюшни, които изглеждаха също толкова изоставени, макар да чувах нервното пръхтене на животните вътре — бойните коне тъпчеха с копита, сякаш усещаха напрежението в нощта. Можех да помириша дима от външния град дори тук. Луната се беше издигнала по-високо, все още кървава от пожара. Стъпките ми наистина отекваха твърде силно върху камъните.

Източното и западното крило на Римската палата се простираха тихи и неосветени, от едната страна кухните и стаите на прислугата, от другата — „Св. Агнес“, църквата на двореца. Съсредоточих се върху фенерите, езерцето от светлина около портата на дома ми. Там можех да събера някакви стражи и да получа по-пълна картина на събитията. Затичах.

Мъртвите се появиха от църквата. Големите дъбови врати се отвориха с трясък на пантите си от черно желязо и от мастилената тъмнина изскочиха труповете на двама свещеници, следвани от трима млади послушници. Бързи като активизираните мъртъвци при градската стена, те моментално ме зърнаха и се втурнаха към мен. Хвърлих поглед към меча в ръката си, а в ума ми се въртеше образът на детето на Дарин, и за момент останах на място.

Създанието, което последва духовниците, някога трябваше да е било човек — и то грамаден. Някой некромант сигурно бе работил с часове над него, може би скрит в криптата под църквата. Колко ли дълго заклетите в смъртта са чакали между стените на баба? Седмица, месец, година? Скрити пред самите ни очи, без съмнение. Може би дори някой от слугите или стражите на татко, защо не прислужничката, която ми носеше топла вода за банята…

Прибрах с трясък меча в ножницата, врътнах се и си плюх на петите. Приживе мъжът сигурно беше бил по-висок от Снори и почти толкова широк, а сега върху него бяха струпани допълнителни мускули — суровото месо на други хора, някак си прикрепено към собствената му плът и кости. Блестящите червени мръвки върху ръцете му приличаха на бедрени мускули на як мъж.

Всички те тичаха бързо и тихо. Единственият вой идваше от мен, докато профучавах покрай Адамовата казарма, като гледах да се държа далеч от всички врати от страх какво би могло да изскочи оттам.

Основното ми правило при бягането след „не спирай“ и „тичай по-бързо“ е „качи се нависоко или се притаи“. Криенето винаги е добра идея, освен ако наистина не ти се налага да стигнеш до някъде, но ако не можеш да се скриеш — качи се нависоко. Срещал съм бегачи, които да ме превъзхождат по бързина на нозете, но още не съм виждал такъв, чието желание да ме хване е по-силно от моето да избягам. Добера ли се до покривите, неизбежно намирам пропаст за прескачане, с която преследвачът ми не е готов да се справи, или пък корниз, по който не е готов да тича. Както винаги, познаването на територията е от полза, а за щастие дворецът беше моя игрална площадка от дете.

Свих тичешком към задната страна на казармата, като подскочих няколко пъти на един крак от резкия завой, и зърнах близо до външната стена каруца, натоварена с бъчви вода. Драснах право натам. Тропотът на крака зад мен подсказваше, че преследвачите ми са точно толкова бързи, колкото се опасявах.

Ритлите на каруцата ми осигуриха рампа и като стигнах догоре, се метнах на високата купчина бъчви. Пътеката по върха на стената се крепеше на квадратни греди, които се издигаха на равни интервали от земята, вместо да са подпрени по-долу на самата стена, както щеше да е, ако беше по-висока. По средата на всяка греда имаше две скоби за факли или фенери, по една от двете страни. Скочих към най-близката греда и се прицелих да ритна по нея точно над скобата. Оттласнах се тъкмо когато започнах да се плъзгам и скочих нагоре, протегнал ръце към каменния ръб. Успях да го докопам с върховете на пръстите си и увиснах запъхтян. Корнизът беше на около пет метра от земята и краката ми се клатеха на изкусително разстояние за всеки мъртвец долу, който би поискал да скочи и да ме улови за глезените.

„За щастие“ гонещите ме трупове бяха последвали моя маршрут. Първият свещеник се оттласна от бъчвите, сгърчил лице в ужасна безмълвна ярост. Опитах се да се люшна настрани от пътя му. Ноктите му ме одраскаха, докато прелиташе покрай мен с расо, пърхащо като крилете на някаква голяма врана. Докато вторият свещеник скачаше, аз се набрах нагоре. Не е лесно да се издърпаш на корниз, за който се държиш само с върховете на пръстите, но ужасът ми даде сила. Брадичката ми се изравни с ръба и аз преметнах крак през него. Някак си страхът качи и останалата част от мен върху пътеката. Вторият свещеник забърса подметката на висящия ми ботуш, докато минаваше по краткия си път към застлания с плочи двор.

Хукнах с пълна скорост и вече бях готов да се поздравя, когато хвърлих поглед назад — нещо, което рядко е за препоръчване, когато тичаш по тесен корниз, огрян само от лунната светлина — и зърнах облечената в бяло фигура на един послушник да се набира с две ръце през ръба.

— Как… — После видях. Едва различим на фона на един завой на стената, грамадният силует на великана беше застанал върху каруцата и вече вдигаше втори послушник към парапета. Тези мъртъвци бяха по-умни от всички, които бях срещал!

Побягнах в посока обратна на часовниковата стрелка, нагоре по изоставения барбикан. Един възстар скорпион се издигаше в предния край на стената и за момент се замислих дали да не напрегна сили да го извъртя и да пронижа преследвачите си. Разумът обаче надделя — на четирима мъже щяха да са им нужни пет минути да свършат тази работа, пък и така или иначе, едно копие в гърдите можеше да не впечатли особено гонещите ме трупове. Вместо това преодолях барбикана и продължих да тичам от другата му страна.

Рев на мощен вятър или огън ме накара да извия глава. Над стената виждах улиците, раздалечаващи се от двореца, и въпреки грозящата ме опасност нещо улови погледа ми. Вихър от парцали и прах се носеше през широкото голо пространство пред двореца. Също като парцалана, който бях видял при ездата от Апанската порта, този носеше по краищата си изпразнени и обладани жертви. Но докато онзи беше малко по-голям от човек и бе заробил само неколцина души, този се издигаше по-високо от барбикана и лунната светлина блестеше по парченца натрошено стъкло, вплетени във фунията му; десетки граждани, разкъсани и одрани, бродеха наоколо с грейнали очи, а ездачите им се виждаха като бледи призрачни фигури на всеки гръб, дяволски и ужасни в своето разнообразие.

Може би двайсет войници от Седма се появиха от укритието на стената, начело с Мартус. Къде се бяха дянали другите за толкова кратко време, не мога да кажа. Мартус беше извадил меча си и изглеждаше готов да поведе атаката.

Хвърлих поглед назад и като видях, че най-бързият от послушниците още е на сто крачки от мен, спрях. Не можеш да нараниш парцалан. Просто гледаш да му се махнеш от пътя и го чакаш да се разнесе. Малките изкарват около час. Бях получавал доклади за един триметров, който духал половин ден…

Поех си дълбоко дъх.

— Бягай, глупако!

Мартус вдигна глава и очите му ме намериха на стената. Даже от това разстояние виждах на лицето му изражението, което знаех, че ще си сложи. Той беше генерал Мартус Кендет, сега вече глава на рода, след като татко се бе превърнал в пепел. Стоеше пред стените на двореца на Червената кралица и — въпреки че страхът можеше да се е свил като студен юмрук в стомаха му — нямаше да бяга в никаква друга посока, освен срещу врага.

— Не можеш да му направиш нищо, копеле тъпо! — Послушникът вече беше прехвърлил барбикана и се носеше към мен, без да го е грижа за бездната, зейнала от едната му страна. Зад него тичаха още двама, а подире им — самият великан.

— Мамка му. — Без да си позволявам да мисля, измъкнах меча на Едрис Дийн и с ругатня го метнах през стената. — Използвай този! Той унищожава мъртвите! — И хукнах. Преди да съм изминал и две крачки, вече съжалявах за жеста — не че имах някакво намерение да стоя и да се бия. Проклет да съм, ако харесвах Мартус, но и двамата обичахме мама и в това има някаква връзка… нещо… Не смятах да загубя двама братя за една нощ. Пък и човек може да тича по-бързо, ако не му пречи някакъв си дълъг меч.



На триста крачки след барбикана стената правеше завой близо до една сграда, където висяха пушени шунки и други меса, готови за кухнята. Знаех го, защото веднъж ми се случи да си пробивам път през главния склад, след като паднах вътре през покрива. Скокът от стената дотам си е сериозен подвиг, но ако набереш добра скорост и успееш да я насочиш в нужната посока, можеш да се справиш.

Важен елемент от падането върху покриви е да знаеш къде минават мертеците, за да поемат импулса от твоето пристигане. Аз се проснах в цял ръст и моментално започнах да се хлъзгам. С малко бясно ритане, докато се опитвах да поема въздух в изпразнените си дробове, успях да намеря сцепление, като същевременно засипах земята долу с керемиди. Вече бях сложил ръка на билото на покрива, когато първият послушник се стовари зад мен. Изтеглих се нагоре, а той се хлъзна и падна, без да извика, отнасяйки със себе си още керемиди. Вторият послушник мина право през покрива. Аз се изправих върху билото и започнах да напредвам по него с разперени ръце колкото бързо смеех и по-бързо от препоръчителното. Третият послушник се вряза в покрива над един мертек и съумя да не се хлъзне.

Сградата, на която се намирах, бе в съседство с друга, по-висока, чието съдържание представляваше загадка за мен благодарение на по-здравия ѝ покрив. Аз скочих, улових се за ръба му и се изтеглих нагоре, губейки всичките си копчета плюс значително повече кожа, отколкото имах излишна. Послушникът зад мен за малко да улови увисналия ми крак. Имах удоволствието да чуя как безплодната му атака завърши с лице в стената. Един бърз поглед назад ми разкри, че великанът е по средата на първия покрив и че показва неестествено добро равновесие за нещо толкова едро и грубо скалъпено. Зад него се влачеше някакъв свещеник — дясната му ръка бе изкривена под ъгъл, който издаваше счупване. Познавах го — един от по-редовните помощници на татко, — но името ми убягваше.

Макар бягането да е чудесна стратегия, един добър страхливец винаги се възползва от нечестното предимство. Отстъпих приведен по билото на покрива, извъртях се и извадих ножа си. Мечът на Едрис Дийн вече ми липсваше. Две бледи ръце се вкопчиха в ръба. Посякох с ножа четирите пръста отдясно, после хванах дръжката с две ръце и натиснах с цялата си тежест. Миг по-късно озъбеното лице на послушника се подаде над билото. В очите му нямаше никакво свято намерение, само онзи страховит глад, който тласка мъртвите. Зарязах опита да му отрежа пръстите и стоварих юмрук в лицето му. Той падна, а аз хукнах отново.

Всеки, който е достатъчно глупав да тича до края на покрива на втората сграда, се изправя пред зейнала бездна и възможността да я прескочи, за да се добере до широкия наклонен покрив на кралските конюшни. Тъй като знаех какво да очаквам, набрах скорост и се оттласнах от покрива с мощен крясък, като ритах с крака и размахвах ръце. Срещнах покрива на конюшнята с пукане на керемиди и може би на кости, фраснах си лицето и ако се съдеше по усещането, за пореден път си счупих носа. Трябваха ми няколко секунди да се окопитя достатъчно, за да осъзная, че се търкалям. Разперих крайници в поза звезда и спрях на няколко сантиметра от улука.

На петдесет метра зад себе си можех да видя как великанът скача върху покрива, от който се бях метнал. Сега начело беше жрецът със счупената ръка, следван от послушника с нарязаните пръсти — вероятно и двамата бяха вдигнати от подсиления труп. Задрапах нагоре по покрива на конюшнята. От носа ми течеше кръв, и то много.

Бягството трябва да е чиста и единствена цел. Образи на Миша и бебето ѝ продължаваха да усложняват настоящата гонитба и като стигнах до билото на покрива, ми хрумна, че в тежки моменти сестрите Де Вийр ще се потърсят една друга. Дали Лиза беше отишла при Миша в Римската палата? Защото ако беше така, който и касапин да бе сглобил нещото, което ме гонеше, несъмнено се намираше под един покрив с двете жени. Маршрутът на моето „бягство“ бавно извиваше към началната си точка, Римската палата, и ме водеше към поредица от все по-смъртно опасни скокове, с които мъртвите май се справяха по-добре от мен.

За момент останах да лежа запъхтян. Свещеникът се стовари върху покрива на няколко метра по-надолу, хвърлен от великана. Някак си успя да се улови с една ръка и вдигна очи към мен, огрян от лунната светлина. Изръмжа с обезкуражаваща енергия за възрастния духовник, когото помнех да върви с помощта на дебел бастун или хилаво хористче. От толкова близо най-после си спомних името му. Отец Даниел.

Послушникът падна с трясък до него, но не успя да се задържи с окървавената си ръка и полетя към далечната земя. Беше мой ред да хукна пак.

На десет метра от края на покрива на конюшнята кривнах вляво и се втурнах косо по наклона. На пет метра от долния край набих спирачки, преминавайки в дълго плъзгане. Докато стигна ъгъла, бях забавил скоростта си от главоломна до краколомна и паднах с вой, който беше наполовина молитва и изцяло надежда.

Важното при удар в земята е да се претърколиш. Е, най-вече да не се потрошиш, но претъркалянето помага. Краката ми се свиха под мен, поемайки инерцията ми с цялото си мъжество, и ме оттласнаха напред, вече свит на кълбо. Фраснах се в плочите доста по-силно, отколкото трябва да го прави някой, запремятах се и спрях на стенеща купчина няколко метра по-нататък.

Отец Даниел се приземи недалеч от мен, като си счупи и двата глезена. Продължи да пълзи подире ми, будейки спомени за няколко стари кошмара, но сега се движеше дори по-бавно, отколкото приживе.

Надигнах се и закуцуках. От тупването зад мен, когато великанът се приземи, сърцето ми едва не спря. Изстенах и закуцуках по-бързо, като проклинах дясното си коляно, което сякаш бе пълно с натрошено стъкло. Докато стигна до Бедняшкия дворец, надавайки запъхтени викове за помощ, още не бях видял някой, който да не е мъртъв и да не се опитва да ме убие, освен Роноло.

Поех по детския си маршрут към покрива на Бедняшкия дворец: от перваз на свод на прозорец, две глави на гаргойли — със зейнали усти, готови да повърнат мръсна вода от тоалетните вътре, — още един перваз, още един свод и сложната работа да се покатеря на покрива изпод стрехата. Справях се доста по-лесно, когато бях на една четвърт от сегашната си тежест и още не бях осъзнал, че ако падна, няма просто да отскоча.

Как ме следваше великанът, нямах понятие. Звучеше сякаш кърти парчета от пясъчника на стената. Когато издрапах на покрива от сиви плочи, мъртвата твар посягаше към петите ми.

Дори и при най-добрите обстоятелства тичането по четирийсет и пет градусов наклон е като да се катериш по стръмна скала. След преживяната гонитба най-доброто, което можех да направя, бе да пълзя упорито. Ако се съдеше по звуците зад мен, чудовището май пробиваше стрехата, вместо да се опитва да я заобиколи. Намерих една хлабава плоча и се обърнах да я запратя към главата на мъртвеца. Тя профуча покрай ухото му и изчезна в нощта.

Стигнах до основата на западната кула точно когато великанът се изтегляше на покрива. Одраното му лице лъщеше на светлината на издигащата се луна. Мозъкът ми не можеше да предложи друг съвет освен „нагоре“ и аз го последвах. Има един момент, когато изтощението те изпълва дотолкова, че не оставя място за нови идеи. Катерех се инстинктивно, ръцете ми намираха познатите опори, които ме бяха водили нагоре и надолу по тези кули повече от десетилетие. Тук изкачването беше лесно и не ми даваше големи надежди да победя преследвача си, но нямаше къде другаде да отида. Вкопчих се в първия от гаргойлите и се изтеглих нагоре. Е, строго погледнато, те са водоливници, но големите грозни каменни чудовища за мен винаги ще бъдат гаргойли; не съм от хората, които се интересуват от архитектурните тънкости, когато ги гони одран ужас. Пък и дори когато не ме гони.

Аз се катерех, а чудовището се катереше след мен.

Честно казано, макар че бях слизал от тази конкретна кула, никога не я бях изкачвал. Разчитах на факта, че е точно копие на източната, издигаща се от другата страна на огромния портик, която бях покорявал много пъти, когато ходех на гости на дядо Гариус. Всъщност прозорецът точно над мен беше последният от всички прозорци на двореца, в който бих избрал да се вмъкна. Само увереността, че Мълчаливата сестра е в Слов, и присъствието на грамаден кървав труп, следващ ме по стената, ми даде стимул да продължа.

Хванах се с една ръка за перваза — кракът ми беше стъпил на главата на последния гаргойл и за миг си помислих, че ще успея, но точно тогава пръстите на чудовището се сключиха около петата на ботуша на висящия ми крак.

— О, я стига! — Изглеждаше адски несправедливо.

Стъпих здраво на гаргойла и напрегнах всички сили да се изтръгна. Нямах никакъв шанс, но в отчаянието си бих опитал всичко.

Гаргойлът поддаде със стряскащо силен пукот. За частица от секундата мъртвият великан се задържа, дори когато статуята с човешки ръст го удари право в лицето. В следващия миг и двамата падаха. Втори гаргойл ги спря, преди да стигнат до покрива над главния вход далеч долу. Мъртвецът се наниза на каменните му рога, но след това тежестта на първата статуя откърти втората и всички заедно пробиха дупка в плоския покрив на портика и се стовариха върху стъпалата пред входа, образувайки сандвич от камък — мъртва плът — камък.

Аз висях запъхтян — едва не ме бяха повлекли при падането си. Мина време и ето че най-сетне блъскането на собственото ми сърце престана да изпълва света. Взрях се в камъка на мястото, където гаргойлът се беше откъснал от стената. Той бе чакал да падне още отпреди да се родя. Понякога разликата между спасяването на живот и отнемането му е само в избора на момента — правилен или неправилен.

Прехвърлих се през прозореца на Мълчаливата сестра. Всичките ми крайници трепереха.

Не виждах нищо, преди да отстъпя встрани, за да пропусна лунната светлина покрай себе си. Малко и празно преддверие. Тъмни стъпала, спускащи се към фоайето долу. Вратата на стаята на Мълчаливата сестра бе затворена, а до нея имаше стол с висока облегалка. Втори стол, близнак на първия, беше преместен по средата на преддверието, между вратата и арката към стълбището. Върху него стоеше сребърен бокал, облян в лунна светлина, ивица ленен плат и ботуш.

— Какво, по дяволите…? — Пристъпих с олюляване напред. Левият крак ме болеше необяснимо, а с десния усещах студа на мраморния под. Сведох очи. Великанът не ме беше пуснал — подметката на ботуша ми се беше откъснала, за да остане в ръката му. Кръв шуртеше по левия ми крак от една рана над коляното — сигурно някой от рогата на гаргойла ме беше закачил, когато се беше откъртил.

Взех ленения плат и си превързах крака. Ботушът подозрително приличаше на нова версия на онзи, който носех. Отървах се от останките на стария и го нахлузих. Пасваше ми идеално. Вокалът беше пълен три четвърти с вода. Част от нея сигурно се беше изпарила през двете седмици, откакто Мълчаливата сестра го беше оставила тук. В него плуваше черна муха.

— Не съм чак толкова жаден! — прошепнах прегракнало. Взех бокала и извадих мухата. Не успявах да заблудя даже себе си, а за това ме бива. Изпих водата и избърсах уста. Зачудих се дали старата вещица не е охлабила свръзката, държаща гаргойла за стената. Чувствах се слаб и замаян, бях потен от усилие и страх.

Колко ли беше видяла тя?

— Никога ли не грешиш, дърто? — Кратък смях се изтръгна от мен, когато се зачудих дали няма и други такива сцени, приготвени за предвидени събития, които никога не са се случили. Ако не се бях покатерил по кулата, нямаше да разбера, че е сбъркала…

В този момент ме връхлетя нова вълна от замайване и краката ми се подкосиха. Сринах се на стола, сложен точно на необходимото място, за да ме поеме.

— Фукла.

Загрузка...