Колелото на Осхайм

25.

Стояхме с доктор Тапрут край разбитите порти на крепостта, островче в морето от мъгла, а небето над нас бе библейски черно и осеяно с диаманти.

— Трябва да дойдеш с нас! — казах. — Кой може да ни е от по-голяма помощ в спирането на Колелото от истински жив Строител! Твоят народ е построил онова проклето нещо!

— И аз в продължение на хиляда години не съм успял да изключа движещите го машини — отвърна Тапрут. — Ключът е събрал каквото му е нужно, за да свърши работата. — Простря ръце към нас четиримата. — Ако аз бях необходим за успеха ви, ключът нямаше да ми позволи да си тръгна — щеше да намери начин да ме задържи тук. Така работи той. Локи е хитро копеле. Затова придържайте се към плана си. Вървете в Осхайм и пробвайте ключа.

— Това ли е най-добрият ти съвет, Тапрут? Да го пробваме? — Снори не изглеждаше впечатлен.

— Сигурно можеш да ни предложиш нещо повече. — Опитах се да скрия хленча в гласа си. — Къде е мъдростта на вековете? Питам те! Искам да кажа, ти си по-стар от баба ми. По дяволите, по-стар си от бабата на Кара. — Махнах към вьолвата. Тапрут караше тристата години на Скилфар да изглеждат като младост.

Той се усмихна извинително и посочи нагоре към нощното небе.

— Светлината на слънцето е новородена, гореща от небесните огньове, и изрича жестоки истини, както е присъщо на младите — но звездната светлина, тя е древна и се протяга през невъобразима пустота. Всички ние сме млади под звездите.

— Много красиво — казах аз. — И не особено полезно.

— Шефът ми го държеше в рамка зад бюрото си. — Тапрут сви рамене.

— Локи ли? — изсумтя Снори. — Ти си работил за Локи?

— Повярвай ми, няма да ви е от никаква полза да знаете. — Тапрут се запромъква между отломките към накъдреното море от мъгла, което се плискаше в склона току под нас.

— Да ти повярвам? — извиках след него. — Та Локи е бащата на лъжите! — Сетих се за Аслауг. Даже тя ме беше предупредила за Локи.

— Една лъжа може да е изградена от много истини, а истината да е скалъпена от безброй лъжи, натрупани чак до небесата. — Тапрут махна през рамо към нас с дългопръстата си ръка. — Успех в мисията ви. Ще направя каквото мога, за да ви спечеля време. Не го прахосвайте.

Стоеше до колене в мъглата и бавните течения се протягаха нагоре да увият белотата около него. Още три крачки и изчезна.

Открих лещата му в джоба на панталоните си на втория ден. Пръстите ми, търсещи монета, напипаха хладната гладкост на стъклото и аз извадих сребърния обръч. Сигурно старецът го беше пъхнал там — може би докато стояхме долу в шахтата. Вдигнах лещата към слънцето и светлината заблещука през нея.

— Какво е това? — Хенан смуши коня си към мен. Вече беше съвсем приличен ездач.

— Просто някаква играчка. — „Глей“. Вдигнах я към окото си и погледнах момчето. Не изглеждаше по-различно. Свих рамене и я пъхнах обратно в джоба си.

Следващите два дни яздехме през все по-опустошени от войната райони. Стигнахме ариергарда на армията на Червената кралица и навлязохме в покрайнините на Блужен. Лагерувахме в дъжда, забили колчетата на палатката си в почернялата от пепел кал. Пожари пламтяха в горите, по хребетите на запад, в руините пред градските стени и зад тях. Огньове гаснеха в прозорците на празните каменни черупки, които някога са били домове на богаташи.

Натъпкани четиримата в палатка, която би била тесничка дори за нас двамата със Снори, ние гледахме в светлината на орикалкума как дъждът капе през намасленото платно. Около нас се бяха настанили няколко роти милански стрелци. На предния прът на палатката бяхме окачили флага с кръстосаните копия на Червения предел, за да не би патрулите първо да ни намушкат през плата, а после да задават въпроси. На сутринта щяхме да минем през останките от градските порти и да влезем в град Блужен, за да намерим Червената кралица. Пътуване, което е по-добре да извършиш денем, ако искаш да оцелееш.

От време на време някой далечен вик раздираше нощта. Силите на Червения предел още си играеха на смъртоносна криеница с оцелелите словенски защитници сред горящите руини. Надявах се да влезем и излезем с минимално забавяне, защото се говореше, че само на ден път оттук имало две словенски армии, а съгледвачите им вече кръжали из нивите само на миля от стените на Блужен.

Сънят дойде бързо, както в края на повечето дни, в които си изминал трийсет мили. Спях безпаметно, докато не ме събуди Кара, която пропълзя над одеялото ми към входа на палатката и косата ѝ обърса устните ми. Тя изчезна в нощта и сънят си отиде заедно с нея, оставяйки ме в мрака насаме с мислите ми. А също и с един хъркащ викинг и момче, което рита насън. При такива обстоятелства времето минава бавно, но въпреки това идва момент, в който осъзнаваш, че няма да заспиш отново, че вьолвата я няма прекалено дълго, за да е отишла да отговори на повика на природата, и че както и да лежиш, все някой камък ще се забива в теб.

Излязох навън и открих, че дъждът е спрял, а Кара седи на една съборена стена и се взира в бавното кръжене на звездите над разкъсаните облаци.

— Проверяваш ли ме? — попита тя, когато се приближих, препъвайки се по непознатия терен.

— Аз лично бих искал мен да ме проверяват по-често — казах. — И да ми помагат. Малко помощ би ми дошла добре.

— Баба ти и сестра ѝ са приклещили Синята дама там. — Кара кимна към сиянието над покривите на Блужен.

— Тя си е заслужила всичко, което я чака. — Вече бях близо до Кара и се облегнах на стената, на която седеше тя. — Всичко.

— Така ли? — Кара сви устни и пак насочи вниманието си към звездите.

Отворих уста, но на думите им бе нужно известно време да излязат.

— Разбира се! Тя иска да изгори целия свят, Кара! Не някоя плевня или село, или… — огледах се — град. Целия проклет свят. Само за да може да бъде императрица на пожара.

Кара засмука устна.

— Колелото се върти. Мъдрите хора казват, че не може да бъде спряно. Всичко, което прави Синята дама, е да го побутне още мъничко. Да избере собствен момент за края. Момент, в който някои биха могли да оцелеят. Щом краят е близо, нима е толкова ужасно да го приближиш още малко?

— Да! — Разперих ръце и я изгледах невярващо. — Един ден Хенан ще умре… така че дай да го намушкаме още сега, ако това ни носи някакво предимство! Синята дама си заслужава всичко, което ще направи с нея баба ми.

— Предполагам, че е така, но то не е същото като да грешиш. Замислял ли си се за това, което правим ние, Джалан?

— Че аз почти не мисля за друго. Последното, което ми се е искало по-малко от това да отида в Осхайм, беше да вляза в Ада.

При тези думи тя погледна към палатката.

— Говори ли вече с него?

— За Осхайм ли?

Тя присви очи срещу мен.

— За Хел. За това какво му се е случило, след като го изостави.

— Не съм го… — Мръщенето ѝ пресече отрицанията ми. — Той казва, че е намерил покой. Не иска да говори.

— Мъже! Всичките до един сте идиоти. Големи или малки. Млади или стари. — Тя поклати глава. — Той трябва да говори. Не се е свършило, докато не разкаже на приятелите си за случилото се. И последният глупак го знае. А ти си единственият, който му е останал.

— Хммм. — Бих сложил „провеждането на този разговор със Снори“ доста високо в списъка на нещата, които не ми се иска да правя никога. — Какво точно имаше предвид, като каза, че Синята дама не грешала? Ключът може да ни спаси… нали? Не сме тръгнали за зелен хайвер, или поне не съвсем? Искам да кажа… не съм против слабите шансове… — Всъщност бях, бях много силно против тях. — Но чак самоубийствена мисия?

— Скилфар казва, че дори да успеем да изключим машината на Строителите в Осхайм, това може би само ще забави нещата. Машината ни тласка към унищожение, но когато спреш да буташ нещо, то често продължава да се търкаля само, а ако е стигнало до наклон, може да продължи чак до дъното.

— „Скилфар казва“? Тя пък откъде знае? И откъде знаеш ти какво казва тя?

Кара се усмихна и това ми напомни как едно време я бях задирял.

— Хора като баба ми могат да се пресягат към обучени умове от всякакво разстояние и когато реши да говори с мен, аз мога да ѝ отговарям.

Топлите чувства, размърдали се в мен, изчезнаха мигом, щом си представих как Скилфар ме наблюдава през очите на Кара. За момент въображението ми изписа бръчки върху лицето на вьолвата, изпъна кожата ѝ тук, отпусна я там, изостри това, затъпи онова и я превърна в самата ледена вещица, която ме преценяваше с най-студения си поглед.

Кара плъзна пръсти през косата си, все едно търсеше руните, които бе носила някога. Това разруши магията.

— Значи трябва просто да се откажем, защото може и да не се получи? — Отношението ми към тази идея не бе толкова отрицателно, колкото изглеждаше от въпроса ми.

— Ключът би могъл да отвори проход от времето преди критичната точка до това след нея. Някои биха казали, че е по-добре да използваме ключа, за да наследим бъдещето, вместо да поемаме такъв риск, за да спасим миналото.

— Но когато Колелото се завърти прекалено много, всичко ще изгори — всички ми го повтарят!

— Синята дама казва, че ще има „после“. То няма да прилича на нищо, което познаваме. И онези, които преминат през критичната точка, ще бъдат богове в един нов свят. Синята дама не унищожава света, това го правят Строителите и тяхното Колело. Тя не може да го спре. Баба ти не може да го спре. Скилфар не може да го спре. Всички ние се носим към водопада и колкото и усилено да гребем… ще паднем през ръба. Единственото, което прави Синята дама, е, че гребе напред, набира скорост за скок към нещо ново. Не я е грижа за Мъртвия крал, тя не иска каквото иска той. Той е просто инструментът, който използва, за да разцепи света по-рано от очакваното.

— Говорила си с нея! — Знаех, че е вярно, още докато изричах думите.

— Виждала съм я в огледалото си. — Кара сви рамене. — Тя не е дявол, а аз не съм овца, че да се водя по чуждо мнение. Слушам. Мисля. Преценявам сама.

— И? — Разперих ръце.

— Не мога да реша. — Тя изправи гръб и се плъзна от стената. Около нас закапа дъжд.

— Но тя е зла! Видях я да убива…

— Казваш, че е зла, защото един от хората, които е трябвало да умрат за осъществяването на целите ѝ, е била майка ти. Но целите на Червената кралица са довели до смъртта на хиляди, много от тях майки. Огледай се. — Тя размаха ръка към руините.

— Аз… предполагам… — Помъчих се да намеря правилните думи, с които да ѝ обясня защо греши. — Повечето от тях сигурно са се опитали да избягат.

— Твоите хора са нашествениците. Снори ми каза, че видял едноръкия, който те е измъчвал — облечен в табард на Червения предел, тук, в Блужен, да върви с войниците.

— Джон Резача? — Открих, че съм увил ръце около тялото си и нощта ми се струва по-студена, по-пълна с ужаси. — Мислех, че този копелдак вече е мъртъв.

— Хората, които могат да изкопчат бързо информация от пленниците, са ценен ресурс по време на война, Джал.

— Има някаква грешка. Червения предел не използва мъчения. Ние сме добрите… Ще кажа на кралицата. Ще…

— Погледни зад стената — каза тихо тя в нощта.

Дъждът се бе усилил и хич не ми се искаше да поглеждам зад стената.

— Реши сам, Джалан. Но го направи с отворени очи. — Тя се промуши покрай мен и тръгна към палатката.

Вече валеше сериозно, а облаците бяха закрили светлината на луната и звездите, но един огнен език още играеше над купчина почернели греди на десет крачки зад стената, на която бе седяла Кара. Изругах, прегърбих рамене срещу студените дъждовни капки и се приведох над най-ниската част от стената.

Трупът на млада жена, почти момиче, лежеше свит в подножието ѝ. Лежеше там, както бе лежал през цялото време на нашия разговор, както бе лежал, докато разпъвахме палатката и докато спяхме — вперил в небето очи, пълни със студена вода. Половината ѝ лице бе изгоряло до черно, кожата се белеше на черни квадрати, но личеше, че е била млада, даже хубава, с дълга тъмна коса също като мамината. Дръпнах се почти преди да осъзная, че вързопчето на гърдите ѝ е бебе. Иска ми се да бях по-бърз.

Влязохме в Блужен в сива утрин под студен дъжд. Сълзи за мъртвите.

Отряд от десет пехотинци на Червения предел ни ескортира по главната улица на града. Огънят бе заличил много от признаците на битка, но не се налагаше да се взирам усилено, за да ги забележа. На едно място телата лежаха на купчина, цивилни в униформи от кал, като безмълвна могила. Мъртвия крал би ги пратил подир мен, ако останех достатъчно дълго, за да усети ключа. Видях как войници носят дърва за клада, без да бързат, оплакваха се под тежестта на товара си. Ако тези хора бяха на стените на Вермилиън преди седмица, щяха да тичат, за да я вдигнат!

Зърнахме кулата още преди да видим някаква следа от Червената кралица или силите ѝ. Казвам, че я зърнахме, но всъщност това беше само блестящото отражение на небето, а когато се приближихме, и собствените ни изкривени отражения, както и тези на руините наоколо, върху огледалната повърхност на стената. Мъжете от ескорта ни казаха, че тази кула била досущ като другите, висока и каменна, с пръстен от тесни прозорчета под конусовидния керемиден покрив. Но когато първите войници стигнали до нея, изскочила огледалната стена и оттогава кулата устоявала на атаките, отразявайки всяко насилие.

Войниците, настанени сред руините, омазани с пепел и кал, някои от тях ранени, ни гледаха със сурови очи. Сигурно ме знаеха като маршала, оставил Вермилиън да изгори. Някои ми кимваха мрачно, докато минавахме. Може би знаеха как ще се отнесе Червената кралица към такъв провал и ме съжаляваха.

Отведоха ни до кралската шатра — алена постройка, пред която палатките на генералите и лордовете изглеждаха като джуджета. Сър Роберо, един от опитните воини на баба ми от конфликтите със Скорон, взе северняците под своя опека, а двама кралски гвардейци ме поведоха нататък. Оставих меча и кинжала си на входа.

Шатрата на баба се бе справила по-добре от моята палатка: с копринен външен слой, опънат върху по-издръжлив навосъчен филц, тя, изглежда, бе успяла да задържи навън най-лошото от словенската есен, макар че се зарадвах да видя в единия край няколко купи, в които капеше вода от някакъв шев високо горе.

Гвардейците и офицерите се дръпнаха, за да ми отворят път към дървения трон. Миришеше на мокри тела и стара пот. Фенерите не успяваха да разсеят съвсем мрака, а дебелите килими под краката ми бяха гъсто осеяни с кални дири. Баба седеше с изправен гръб, но по-стара, сякаш от последната ни среща бяха минали десет години, и желязно сиво нашарваше тъмночервената ѝ коса.

— Разкажи ми за моя град.

Колко ли вече знаеше? Не виждах Мълчаливата сестра сред тълпата. Изпънах се пред Червената кралица, вече прегърбена в трона си, и там, в мъжделивата светлина, ѝ разказах за станалото във Вермилиън. И сред всички тези приказки за опожаряването на половината град, за да спася каквото лежи зад стените, за измяната на сина ѝ и за смъртта на братята ми… съвсем забравих да лъжа.

— А сега пътуваме към Осхайм с ключа на Локи по заповед на наместника.

След последните ми думи се възцари тишина. Зачаках присъдата ѝ.

— Каквото, такова. — Говореше уморено. Никога досега не я бях виждал уморена.

— Предлагам ви ключа, ваше величество. — Паднах на едно коляно и протегнах ключа напред с две ръце. Старото ми желание да го запазя до голяма степен се бе разсеяло, след като стана ясно, че ключът е моят билет за Осхайм. — Сигурен съм, че той ще отключи кулата на Синята дама за вас.

— Когато най-силно желаех това нещо… ти го даде на друг. — Тя се приведе напред и посегна с костеливата си ръка. — Изглеждаше твърдо решен, че брат ми трябва да се разпорежда с този ключ.

Запазих устата си затворена, понеже знаех, че ще ме закопае още по-дълбоко. Усещах ключа леден върху дланите си — сякаш можеше да се изплъзне всеки момент.

Пръстите на Червената кралица се протегнаха към дара на Локи, тъмен като лъжа и блестящ.

— Не. — Ръката се сви в юмрук. — Гариус заслужава нашата вяра… моята вяра. Ще занесеш това в Осхайм и ще развалиш лудостта на Строителите.

Една въздишка излетя от мен, аз вдигнах очи и свих длан около ключа.

— Защо не пратите някой по-подходящ за тази задача?

Баба ме удостои с една от редките си усмивки, макар и мрачна.

— Ти си този, който ми напомни за стойността на моя брат, Джалан. Не бих подкрепила плана му само за да възразя на избора му на герой.

— Герой? — Очите ми се разшириха, понеже не успях да потисна напълно избуялата в мен глупава гордост.

— Пък и освен това — каза тя — севернякът е с теб. Изглежда ми способен човек.

Разбира се, помолих за ескорт на север, но баба настоя, че войниците на Червения предел ще привлекат повече беди, отколкото ще осуетят при пътуването си през отломките от империята. Аз възразих, че те могат да пътуват без униформи и отличителни знаци, но тя повтори онази глупост на Гариус, че малки групи можели да минат безпрепятствено там, където по-големи ще привлекат внимание. Истинската изненада дойде, когато тя отклони предложението ми да отключа кулата на Синята дама.

Изведе ме от палатката си и каза:

— Стената на Мора Шивал няма да устоява още дълго на сестра ми.

Трябваше ми малко време да свържа Синята дама с името ѝ — предпочитах да мисля за нея като титла. Едно име я правеше прекалено човечна. Някога тя е била млада, като мен, като Кара. Да мисля за нея по този начин беше неловко. Реката на времето щеше да продължи да ни носи, криволичейки с всяко завихряне на течението… и кой знае в какво можехме да се превърнем?

— Но… едно завъртане на ключа и… — Имитирах отваряне на порти.

Стояхме сами. Вятърът, примесен с лек дъждец, подръпваше плащовете ни, на десет крачки зад нас имаше двайсетина гвардейци, а пред нас стърчеше огледалният пръст на кулата на Синята дама, насочен към небето.

— Казват, че никога никой маг на развалата не е напуснал Колелото. — Червената кралица се взираше в огледалната стена, като че ли търсеше някакъв смисъл в изкривяването там. — Не са прави. Двама са се измъкнали. Мора Шивал е едната. Има в кулата си портал. Смесица от нейните изкуства и науката на Строителите. Фрактално стъкло. Сега повечето от огледалните ѝ врати са счупени, а останалите ще се счупят при пробиването на тази стена. Фракталното стъкло обаче ще оцелее, а то води към…

— Осхайм.

Баба кимна.

— Чакай. Щом тя може да избяга в Осхайм, защо не отиде още сега? Ти сама каза, че там армиите не са от никаква полза. Колелото е по-добра защита от тази нейна стена.

— Условията в центъра на Колелото са трудно поносими дори за един маг на развалата. А напоследък Дамата е отслабена. Загуби твърде много отражения, за да може да стои и да чака в Осхайм без голям риск за себе си. Би избягала там само ако няма друг избор — или в края на всичко, когато на света му остава съвсем малко време.

— Докато ние тропаме по стената ѝ, вниманието ѝ ще е насочено насам, а силата ѝ ще е вложена в поддържане на защитите ѝ. Ти трябва да намериш изхода ѝ в Осхайм и да го унищожиш. Тогава ще дойде моментът да пробием преградите ѝ — когато няма къде да бяга. Когато няма дупка, в която да се скрие. Тогава ще ѝ потърсим сметка. — Челюстите на Червената кралица се стегнаха, щом си представи този момент. — Когато го направиш, сестра ми ще разбере и ще действаме.

— Ти не си виждала Осхайм — той е необятен! Как мога да се надявам, че ще намеря едно огледало? — Като че ли изключването на двигателите на Колелото не беше достатъчно невъзможно, ами сега трябваше да намеря и игла в купа сено, широка пет мили.

— То ще е в сърцето на всичко. Ще го откриеш.

След като не бях успял нито да прехвърля ключа на баба, нито да я накарам да прати някой друг, нито да ми даде армия да ме пази, ми оставаше само едно убежище.

— Ами ако тя е права? — прибягнах към аргументите на Кара.

— Ако така или иначе всички сме загубени, какво значение има дали светът ще изгори днес или утре? Защо най-силните, най-умните да не се спасят, щом не могат да спасят никой друг? Минавало ли ти е през ума да се присъединиш към нея? — Оставих неизречено „и да спасиш и мен“.

Плесницата не бе кой знае колко изненадваща. Нито пък силата ѝ, която ме запрати на земята, хванал се за лицето.

— Ние сме Кендети, Джалан! — Тя се извиси над мен. — Ние се борим. Борим се, когато всяка надежда е изчезнала. Борим се, докато в нас има останала и капка кръв. — Вдигна ме на крака, все едно бях дете, а не мъж висок над шест стъпки. — Ние се борим. — Очите ѝ бяха вперени в моите, твърди като кремък. — Тази жена уби дядо ми. Проля кръвта на моя род. Опита се да убие и мен, и докато ме бранеха, брат ми и сестра ми бяха променени… изопачени в това, което са сега. — Понижи глас и гневът ѝ утихна, но хватката ѝ си остана все така желязна. — Тази жена е живяла прекалено дълго и ще пожертва бъдещето на милиони, за да може самата тя да живее още векове. Да, искам да спася моя град, моята страна, моя народ, и да, ще платя с живота си и с твоя, за да им дам още година, месец или ден. Но ако си говорим честно… Ако искаш да знаеш какво тая в сърцето си, Джалан… Това, което ме движи, е, че няма да позволя на тази кучка да спечели. Тя вдигна ръка срещу мен и близките ми. И ще умре от собствените ми ръце. Няма да има вечен живот за нея. Нито нов свят. Това е война, момче. Моята война. Аз съм Червената кралица — и аз не губя.

Пусна ме и стъпих отново на краката си. Бях знаел какво ще каже. Също така бях знаел, че е права. Или поне по-права от Синята дама. Старите навици обаче умират трудно и трябваше поне да опитам всеки вариант за измъкване.

— Ако я видя в Осхайм, ще я убия с меча, който погуби майка ми. — Аз имах да въздавам собствено отмъщение, в мен гореше мой собствен огън и във вените ми течеше част от кръвта на Червената кралица.

— Направи го. — Рядка усмивка плъзна по устните на баба.

Въздъхнах и увих плаща около себе си.

— Значи имаме късмет, че тръгнах към Осхайм с ключа. Иначе нищо от това нямаше да стане.

Баба завъртя глава и погледна покрай мен. Аз също се обърнах да проследя взора ѝ. Зад гърба ми стоеше Мълчаливата сестра, смущаващо близо. Тя срещна погледа ми със странните си очи — едното бяло, сляпо и пълно със загадки, а другото тъмно като дупка.

— Късмет ли? Късмета го пазим за края на играта — каза Червената кралица. — В Колелото ще ти е нужна всяка трошица от него. Никой не може да надзърне в онова бъдеще, дори за миг.

— Ами тогава… аз да вървя. — Колкото и зле да ми звучеше Осхайм, нямах никакво желание да стоя и миг повече тук, между тези две ужасяващи старици. — А ако… ако всичко проработи? Тогава какво?

Баба ме дари с още една от редките си усмивки, също толкова сурова като първата.

— Светът ще продължи да се върти. Краят ще бъде осуетен, или по-вероятно отложен. Златната гвардия ще пристигне до месец да ме отведе на Събора и Стоте ще повторят същите аргументи, които дуднат още от времето на дядо ми. Може би този път наистина ще изберат нов император и ще закърпят тази наша разделена империя.

Отне ми малко време да осъзная, че съскането зад мен е смехът на Мълчаливата сестра. Приех го като знак да се оттегля.

Снори и Кара ме чакаха с конете до най-големия от няколкото временни склада за провизии. Момчето не се виждаше никакво. Завидях му за свободата да ходи където си ще.

— Тръгваме ли? — повиши глас Снори сред гюрултията около нас. Войниците на Червения предел пъплеха в редици като мравки под командите на ревящи интенданти, за да разпределят струпаните запаси от храна и екипировка.

Аз кимнах.

— Ще се видим на главния път, до голямата църква. Само ми дайте няколко минутки.

— Какво? — Снори сложи ръка на ухото си, но Кара вече бе опряла длан в гърдите му и го буташе нататък. Погледна през рамо към мен.

— Да не вземеш да избягаш!

Не ѝ отговорих, но докато се отдалечавах, не за първи път се зачудих дали не ми чете мислите.

Скитах из руините без посока, но все пак оставах в защитения периметър. Нямах желание да се обяснявам пред отмъстително настроена словенска тълпа. Баба бе заела силна позиция с голям брой опитни войници, но да се задържи тук, докато стигна до Осхайм и запечатам последния изход на Синята дама, щеше да изисква тактически гений, да не споменаваме късмет от всякакъв вид. Единствената ѝ истинска надежда беше, че крал Лужан ще прецени погрешно целта ѝ и ще задържи силите си в Юлана, мислейки, че тя готви атака срещу столицата му.

Шмугнах се в една останала без покрив сграда, за да се спася от ситния дъжд, носен от студения есенен вятър така, че да облива лицето и да пълни очите. Застанал под арката на входа, се замислих над вариантите си и открих, че са ограничени. Някак си отново се бях оказал запътен на север, все още привързан към викинга, и то с вериги, които разбирах не по-добре от първия път. Силата на доброто мнение на Снори за мен почти бе успяла да ме завлече в Ада, макар че накрая беше нужна и силата на ръката му, за да ме вкара там. А сега, някак си, доброто мнение на много хора — от кралицата на Червения предел до едно поганско дете — ме тласкаше към земния ад. Как точно толкова много хора бяха впили нокти под бронята ми, не бях сигурен. Знаех само, че хич не ми харесва. Онзи Джалан, който бе скочил от балкона на Лиза де Вийр, щеше да побегне и да не спира. Нима една-единствена година наистина ме беше променила толкова?

Нещо привлече погледа ми към покритата със сажди вътрешност на къщата, навремето явно доста разкошна. Започнах да различавам разни предмети сред хаоса от черно върху черно. Счупеният бюст на някакъв семеен светец или старейшина, назъбените останки от строшени вази. Взрях се по-внимателно — меч, счупен на парчета, сякаш също е от керамика. Разбутах парчетата с крак и забелязах ярките ръбове. Пристъпих напред, наведох се да огледам по-добре и видях, че дори оцелелите парчета дърво, падналите покривни греди, почернели и изпускащи горчива миризма под дъжда, са с назъбени краища, като че ли са били прекършени без оглед на дървесната структура. Изправих се и се завъртях бавно. Всичко около мен лежеше на остри парчета под слоя чернота, сякаш цялата стая се е пръснала като стъкло от един-единствен удар.

На стената до входната врата бе опряна картина в рамка. Тя беше единственото цяло нещо тук. Отидох до нея и посегнах да избърша с пръст едно петънце. Саждите паднаха в мига, щом пръстът ми ги докосна. Не само на мястото, което бях пипнал, а всичките, свлякоха се като парче черна коприна от полирана маса. А под тях… се появи мъжко лице, но не портрет, а моето собствено, което се взираше изненадано в мен от гладката и безупречно чиста повърхност на голямо огледало.

— Здравей, Джалан. — Аз го казах. Видях устните ми да оформят думите. Но гласът не беше моят.

— Махни се от мен! — Това бяха мои думи и въпреки това устата на отражението ми остана затворена. То ме гледаше с очи, които не бяха моите. Опитах се да се извърна, но взорът му ме приковаваше.

— Аз не съм твой враг, Джалан. Ти искаш да избягаш. Аз искам да ти помогна да избягаш. Ти си фигура на дъската на Червената кралица и тя все те бута към опасност, каквото и да правиш. Аз мога да ти помогна да играеш собствена игра.

— Ти си мой враг — казах, макар че беше права за бягането. — Ръцете ти са оцапани с кръвта на семейството и приятелите ми. И тази кръв е прекалено много, за да бъде простена.

Тя се усмихна. Устата ѝ вече беше повече нейната, отколкото моята, извита както я помнех от младостта на баба.

— Ние показваме най-ясно слабостите си, когато се погледнем, Джалан. Наблюдавала съм те как се гледаш. Чувала съм тайните, които си изричал към отражението си… съмненията… истините, всяко признание. Всички знаехме, че ще си специален. Ти или сестра ти. И те наблюдавахме, но докато Мълчаливата сестра изучаваше пътищата, които могат да те преведат през всичките ти възможни бъдещета, аз изучавах човека, взимах му мярката. Един страхливец може да си прости всичко, ако разполага с правилното извинение, Джалан. Повярвай ми, жилото на всяко предателство, било то към живите или към мъртвите, ще трае само миг в сравнение с радостите, които те чакат. Свободата да правиш каквото си искаш, неограничаван от досаден морал, несмущаван от онзи човъркащ глас на съвестта, която други са ти наложили, с която са те заразили.

— Лъжи — казах аз.

— Колелото се върти, Джалан. Не може да бъде спряно. Промяната не може да бъде спряна. Всичко, което познаваме, ще свърши. Въпросът не е как да се борим срещу това, а как да оцелеем. Наблюдавала съм те и знам, че ти, Джалан Кендет, си преди всичко човек, който оцелява.

— Лъжи — повторих, но най-лошото не беше, че тя почти със сигурност е права, че Колелото не може да бъде спряно. Най-лошото беше, че е права за мен. Можех да си тръгна. Можех да предам всяко доверие, за да си спася кожата. Да, щеше да боли и щях да се проклинам и да унивам… но после? Не мислех, че това ще ме прекърши — не както би прекършило Снори, ако някога съумее да направи подобно нещо. Аз не бях толкова дълбок. Не бях замесен от същото тесто. Снори беше истината. Непоклатим. Неогъваем. Ще устои или ще се счупи, нищо по средата. А аз? Принц Джалан беше лъжа, която си разказвах сам, изменчив, приспособяем, издръжлив… оцеляващ. — Как може някой да преживее края на всичко съществуващо?

Ето го на̀. Това си беше кажи-речи предателство. Бях помолил Синята дама да посее в мен семето на надеждата. Сега отражението ми приличаше и на двама ни — някаква странна смесица — нейната възраст върху моите кости, нейните думи в моята уста.

— Има начини, известни на хората с могъщество. Истинско могъщество, което се корени в ума, а не в титли или земи, или големи армии. Аз ще преведа тези, които ми служат, през пресечната точка на сферите в един нов свят. Но те трябва да са близо до мен в последния момент. Толкова близо, че да ги докосна.

— Значи трябва само да мина през твоята стена и да дойда при теб в онази кула, а? — Надеждата ми поначало си беше крехка, но не бях очаквал да се разкапе толкова бързо.

— Има и друг начин. За човек с ключа на Локи.

— Слушам. — Ръката ми напипа ключа.

— Центърът на Колелото е окото на бурята. Когато световете се пръснат като огледала и всички парченца се посипят, който стои в центъра на Колелото, ще премине невредим. — В отражението ми вече нямаше много от мен, само очите ми, взиращи се от лицето на една старица.

— Казвали са ми, че това не е място, където някой би избрал да чака.

— Двигателите на Колелото продължават да променят света. Колелото продължава да се върти, но намерението на Строителите никога не е било такова. Двигателите бяха създадени да го завъртят до определена точка и не повече, да го задържат на място, да дадат малко магия на всеки Строител и да променят света им от едно устойчиво състояние в друго. Фактът, че Колелото продължи да се върти, съвсем-съвсем бавно, беше грешка, непредвидено събитие. Ние сме тези, които въртим Колелото, когато използваме дадените ни от него сили, а машините в Осхайм ни помагат да го въртим значително по-бързо, отколкото бихме могли да го правим сами.

— Тяхната война сложи край на интереса им към този въпрос и хиляда години превърнаха една малка грешка, която би могла да се поправи, в голяма, която не може. — Синята дама ме гледаше от огледалото, там вече нямаше и помен от моето лице. Изглеждаше стара, макар и не толкова стара като баба ми или сестра ѝ. В лицето ѝ обаче имаше по-малко жизненост — кожата бе изпъната силно върху костите ѝ, тънка като хартия, а очите ѝ бяха замъглени. — Някои мислят, че ключът може да се използва, за да спре двигателите на Колелото, и това ще забави неизбежната катастрофа. Възможно е, но не много вероятно, а представлява такова прахосничество… ключът унищожен, за да ни спечели няколко месеца, в най-добрия случай няколко години. По-добре да го завъртим в обратната посока — да претоварим онези двигатели, да завъртим Колелото, както са го направили някога Строителите, и да предизвикаме края за броени мигове. Човекът, който направи това, ще си гарантира място в новия ред на нещата, а един чист, внезапен преход ще направи по-лесно за умелите между нас да преживеят промяната и да вземат със себе си не само няколко следовници, а десетки, може би дори стотици.

— Ти си пратила Едрис Дийн да убие майка ми. — Вкопчих се в гнева си, той поне изглеждаше чист и без усложнения.

— Това действие не бе породено от злоба, Джалан. Ставаше дума за оцеляване. В сърцето си знаеш, че когато въпросът опре до това да изгориш или да не изгориш, ще избереш да спасиш себе си пред другите. Това е честност. Това е истината в центъра на нашата същност. Ти трябва да…

Нещо изсвистя покрай ухото ми и светът експлодира.

Неопределено време по-късно отворих очи и открих, че светът е по-малко експлодирал, отколкото си въобразявах, макар че определено изглеждаше странно, все едно цялата къща беше паднала настрани. Трябваше ми момент да осъзная, че аз съм този, който е паднал.

Някакво дърпане и пъшкане ми разкри, че някой се опитва да ме върне в седнало положение, макар че се справяше покъртително зле.

— Добре съм.

Седнах и прокарах ръка по лицето си. Обърнах се и видях Хенан да се мръщи срещу мен. Хвърлих поглед към дланта си и видях, че е поаленяла.

— Мамка му! Не съм добре! Кръвта ми изтича!

Надигнах се с олюляване. Земята наоколо бе осеяна с блестящи парченца огледало, които хрущяха под ботушите ми.

— Имаш порязване под окото — каза Хенан. — Сигурно някое парченце те е улучило, когато хвърлих камъка.

— Камъка?

— Огледалото правеше нещо с теб. Беше цялото синьо — като сбъркано небе. Хвърлих камък по него.

— Аха — казах. — Хубаво. — Огледах се. Бяхме само аз и Хенан в почернялата коруба на една богаташка къща. — Е, да вървим.