20.

— Лиза! — Откъснах се от Снори и едва не се спънах в един от насечените трупове, осейващи голямата зала на Хертет. — Лиза!

— Момичето, за което искаше да се ожениш ли? — Снори отстъпи назад и за първи път огледа обстановката.

— Трябва да побързаме! — Тръгнах към главната порта. — Имам роднини в беда.

Снори нарами брадвата и ме последва, като прекрачваше разпилени парчета броня и тук-там по някой потръпващ труп.

Крилата на голямата порта към тронната зала на Хертет се кръстосваха под пиянски ъгли, всяко от тях вкопчено в рамката с една-единствена панта. Изритах лявото и то отлетя назад.

Фоайето представляваше истинска костница.

— Боже! — Някой беше оказал съпротива тук — вероятно елитът на баба. Разчленени тела осейваха залятия с кръв под, сред тях десетина, че и повече блатни духове. Много от мъртвите бяха подути и омазани с воняща речна кал.

— В коя страна се намираме? — обади се Снори зад рамото ми.

— Това е дворецът във Вермилиън. Чичо ми се пробва да си поиграе на крал. Не се получи много добре.

Входната порта на Миланския дом лежеше на парчета, дървото бе посивяло от сива гнилоч, разложено от докосването на лича.

Тръгнахме надолу по стълбите. Снори беше вдигнал пред себе си щит, взет от един мъртъв страж.

— Това май не е в твой стил — Хвърлих поглед назад и повдигнах вежда.

— Стреличките на блатните духове са още по-малко в мой стил.

Доста факли продължаваха да горят, макар и паднали, и образуваха около къщата неравен ореол от слаба светлина. Тук нещата стояха по същия начин като вътре. Насечени трупове, разплискана кръв, неколцина мъртъвци, които се лутаха безцелно, поне докато първият от тях не ни зърна.

— Да бягаме! — извиках и си плюх на петите.

Спрях десетина метра по-нататък, щом осъзнах, че Снори не ме следва и че там, накъдето отивам, е тъмно. Обърнах се към него.

— Да бягаме?

Снори ме дари с онази усмивка, която показваше всички бели зъби сред чернотата на брадата му.

— Не съм крачил през цялото това време в Хел… — млъкна, за да обезглави първия стигнал до него мъртвец със свиреп и идеално разчетен замах, — за да бягам от тези жалки останки. — Следващия не толкова го обезглави, колкото разсече главата му. После го връхлетяха двама наведнъж. Нямах време да видя как се справи с тях, защото една прислужничка с разкъсана рокля ми беше хвърлила око. Приближи се с бързо, недодялано клатушкане, с щръкнала във всички посоки сива коса и морави синини около шията, където мъртви ръце бяха задушили живота ѝ. Забих меч в устата ѝ и той щръкна от тила ѝ. Гадна работа. Още се мъчех да освободя оръжието, когато Снори мина покрай мен. Макар и с пробита глава, прислужничката все така посягаше слепешком да ме докопа. Наложи се да отскоча и да я оставя да се мята на земята.

— Хайде — подвикна Снори през рамо. Държеше в едната си ръка две почти догорели тръстикови факли, протегнати напред да осветяват пътя му, пламъците пращяха по последните остатъци от катрана.

Поведох, очаквайки един или друг ужас да ни се нахвърли от нощта, и колкото повече се отдалечавахме, без да бъдем нападнати, толкова по-мъчително ставаше чувството на очакване, но ето че най-накрая стигнахме до Римската палата, без да ни спре никой — нито жив, нито мъртъв.

— Кой е вътре? — попита Снори. — Само Лиза ли?

— Не знам със сигурност. Лиза, сестра ѝ Миша, невръстната ми племенница. — Като маршал на града би трябвало да събирам хора и да се насочвам към стените. Лиза щеше да е също толкова мъртва като останалите, ако главните вражески части нахлуеха в града. Но независимо от логиката трябваше да се уверя, че тя е добре, че всички те са добре. Или поне да видя, че са мъртви, и да знам, че вече нищо не може да ги спаси.

Входната врата беше открехната, а коридорът зад нея бе тъмен. Когато тръгнах нагоре по стълбите, видях кръв, само петънце, където вероятно някой от тях беше паднал и си беше ударил главата.

Отворих вратата отляво с върха на меча си. Светлината на гаснещата факла на Снори загатваше дългия коридор оттатък. Индуските статуетки и вази на баща ми стояха в нишите си на равни интервали. Главата на Нед Дебелия лежеше на няколко метра от вратата и се взираше в тавана с лека изненада — може би от това, че е умрял на поста си от бърза и насилствена смърт след толкова бавна битка срещу онова, което го ядеше отвътре. Доказателство, че никой от нас не знае какво да очаква. Огледах се за трупа му, но не видях и следа от него.

В този момент си спомних за малкия орикалкумен конус на дъното на най-дълбокия ми джоб. Замислих се дали да не го потърся. Снори се извисяваше зад мен, вдигнал факлата, и когато отстъпих встрани, влезе. Фактът, че не нося никакъв източник на светлина, се оказа толкова добро извинение да пратя северняка напред, че решително оставих орикалкума където си беше.

— Лиза! — прогърмя гласът на Снори. — Лиза!

— Шшшшт! — Размахах трескаво ръце.

— Какво?

— Ще разберат, че сме тук!

— Ами, това е идеята. Лиза!!!

Разбрах, че това е идеята, но мисълта да викаме врага противоречеше на сума ти дълбоко вкоренени инстинкти и едната ми половина все още искаше да запуша с длан устата на Снори.

Севернякът тръгна по коридора. Тук не миришеше на дома ми, тук витаеше някакъв кисел дъх, миризмата на смърт, по-скоро стара, отколкото прясна. На вратата би трябвало да има стражи, но бях видял Алфонс пред Миланския дом, мобилизиран да пази Хертет, а може да бяха взели и Двойното.

— Лиза! — Още един кънтящ рев. Снори се обърна към мен. — Голяма къща!

— Не е като да не ти повтарях непрекъснато, че съм принц. — Махнах му да продължава. — Като минеш през следващата врата, свий наляво. И се опитай да не убиваш никакви слуги. — Ако срещнехме Балеса, докато носим димяща факла, може би Снори щеше да е този, който да е в опасност. Не беше позволено да цапаш кардиналския таван. После си спомних, че тази сутрин баща ми се бе превърнал в дим, и ме налегна неочаквана тъга — чисто моя, а не вдъхната от лича.

Странно е да тъгуваш за нечия смърт, след като никога не ти е пукало за умрелия приживе, а и тази тъга избира сама момента, в който да те издебне — обикновено някой адски неудобен, — но това е положението… може би ни боли за пропуснатите възможности, за разговорите, които биха разкрили всички неизречени думи, за това как би трябвало да бъде.

— Сега накъде?

Поколебах се. Къщата наистина беше голяма.

— Нагоре по стълбите. Ще проверим в някогашните стаи на Дарин.

Докато се изкачвахме, долових далечен шум от блъскане — май нещо удряше по някаква врата. С изключение на този звук къщата бе тиха, ала така, както са тихи труповете и некромантията — до момента, в който ти скочат от тъмното.

— Горе на площадката вляво.

Факлата на Снори пращеше и сенките танцуваха, а недокоснатият мрак гъмжеше от ужаси.

— Лошо. — Снори използва само тази кратка дума, за да омаловажи една голяма катастрофа. Кръв се беше съсирила на лепкави водопади по горните четири-пет стъпала. Площадката беше осеяна с части от тела, тъмни петна размазана кръв се протягаха по стените, по-нависоко, отколкото изглеждаше правдоподобно.

— Дворцови стражи. — По някои от парчетата имаше достатъчно големи части от униформа, за да я разпозная. Тези мъже вероятно бяха убити, после съживени и накрая насечени.

В края на кръга светлина от факлата някаква тъмна фигура беше клекнала върху друга, бронирана. Снори тикна факлата в ръцете ми, запристъпва бавно и направи последното, което бих му препоръчал. Пусна брадвата на пода.

— Какво… — Видях как тъмната фигура заряза онова, което правеше, и погледна към нас, някак напрегната, сякаш се колебаеше дали да ни нападне, или да побегне.

Снори не ми обърна внимание. Хвана ръба на кръглия си щит и измъкна лявата си ръка от ремъците.

Две неща се случиха едновременно. Фигурата в сенките отскочи, а Снори метна щита си като диск. Железният ръб улучи създанието в тила и го повали.

Втурнахме се напред, Снори вече грабнал отново брадвата си.

Един блатен дух лежеше проснат до кървав труп в блестяща броня. Не можех да кажа кой е — лицето му беше изядено. Снори преобърна с крак блатния дух. В зъбите на създанието бяха заседнали тъмни щръкнали мустаци, заедно с няколко неприятни хапки плът.

— Сър Уоджър — казах, разбрал най-сетне кой е бил вътре в блестящата броня. — Братовчед ми го прати да доведат сестрите Де Вийр.

Блатният дух отвори едното си око. Снори заби брадвата в гърдите му.

Блъскането отекна по-силно, някъде наблизо. Снори стъпи с ботуш на шията на блатния дух и изтръгна оръжието си с влажно мляскане.

— Лиза? — Промуших се покрай него, протегнал меча си напред, а факлата настрани. Пред вратата на апартамента на Дарин стоеше свещеник, юмруците му бяха окървавени от удряне по дървото. Обърна се към мен. Епископ Джеймс, помислих си… но беше трудно да се каже, защото лицето му бе посиняло от душене. Набит, застаряващ и суров, епископ Джеймс бе прекарал много безплодни часове с мен като дете, опитвайки се да ми разкрие греховността на моето поведение — я с жезъла, я с библията, и двете използвани като оръжие. Никога не го бях харесвал, но не бих му пожелал такъв край.

Епископ Джеймс се втурна към мен с безразсъдството на мъртвите. Вече знаех достатъчно, за да не му позволя да се набучи на меча и така да блокира оръжието ми, затова замахнах и отсякох едната от протегнатите му ръце някъде между китката и лакътя. В последния момент се наведох и го оставих да се преметне през мен. Влажно хрущене зад гърба ми оповести съвсем не нежната му среща с брадвата на Снори.

— Лиза? — Потропах по вратата. — Миша?

— Барас, ти ли си? — попита приглушено женски глас.

— Дарин? Слава богу! — обади се втори.

— Джал съм — казах.

За момент настъпи тишина.

— Колко хора водиш?

— Достатъчно. — Почувствах се леко обиден. — Отворете. Трябва да се махаме оттук, бързо.

— Барикадирахме я. Ще отнеме малко време да махнем всичко това — разнесе се гласът на Лиза, доста отпаднал.

— Оставете я затворена. — Снори застана до мен. — Трябва първо да прочистим къщата.

— Оставете барикадата! — извиках аз по-високо, опитвайки се да накарам идеята да звучи като моя собствена. — Първо ще се уверим, че е безопасно.

— Двойното е, Джал! — извика Миша иззад вратата. Чух недоволния плач на малката Ниа.

— Какво? — извиках в отговор. Или не бях чул добре, или думите ѝ не връзваха смисъл.

— Двойното!

Обърнах се да погледна Снори и свих рамене.

— Двойното?

— Има предвид мен — раздаде се глас от площадката зад нас.

Обърнах се и видях нещо, изградено от части от тела. Не беше човек като подсиления великан, който ме беше гонил по покривите, а нещо по-близко до чудовищата, които се бяха свързали, за да образуват скелето, по което мъртвите бяха прехвърлили градската стена. За моите очи то представляваше кървав паяк, направен от отсечените крайници на мъжете, които сър Роджър бе повел към смъртта им. Ръце и крака, съединени едни с други, за да образуват дълги и груби паешки крайници, а по средата, където се събираха шест или седем от тях, имаше окървавена горна половина на труп.

— Прибързана и груба работа, за което се извинявам. — Преместих поглед към мъжа отзад, който държеше високо един фенер.

— Двойно? — Той носеше униформата на домашната ни гвардия, макар че ръкавите му бяха оплескани в кръв до над лактите.

— Това не е истинското ми име, разбира се, но ти го използваш вече цяла година, така че нека го оставим така и за последната нощ от живота ти.

— Но… ти си… — Всъщност като се замислих, Двойното наистина звучеше странно за име. Бях го срещнал за първи път, докато ескортираше Снори до Марсилската крепост в деня, когато баба нареди да го освободят, след като той ѝ разказа историята си в тронната зала.

— Бих останал да си побъбрим, но имам работа в църквата. Отбих се само да видя какъв е този шум. — Двойното вдигна фенера си малко по-високо. — Виждам, че си довел и северняка. Къде е бил този човек? Виждам смърт навсякъде по него.

— Твоята — каза Снори и тръгна към паяка от човешка плът, а на лицето му бе изписана такава гримаса, сякаш отвратителната форма на създанието го смущаваше повече от самата битка.

Двойното вдигна ръка към Снори и пръстите му се протегнаха покрай кръглия черен предмет, който държеше. Снори спря и отвращението му се смени с изненада.

— Какво? — Той се опита да помръдне, но тялото му сякаш бе замръзнало. Даже процеждането на въпроса през устните му изискваше усилие.

— Това е наистина забележително. — Двойното се ухили, в пълен разрез със спомените ми за невъзмутимото му и дружелюбно лице. — Очевидно си жив, и все пак смъртта се е просмукала в теб почти до костите. Непременно трябва да си поговорим, преди да те убия.

Ето как останах само аз да пазя вратата на Лиза срещу един коварен некромант и любимото му чудовище.

— Значи ти си претърсил стаята ми, когато се върнах от Севера! — Най-важното, когато не искаш да се биеш с някого, е да не допускаш битката да започне. В някои кръгове това е известно като протакане.

— Няма смисъл да протакаш, принц Джалан. — Двойното се съсредоточи върху своето творение и то изпъпли на метър напред. — Но да. Аз бях. Ако беше имал приличието да оставиш ключа на Локи при другите си вещи, всички тези неприятности можеха да бъдат отложени. — Той върна вниманието си към паяка от човешка плът и създанието измина още метър: главата в средната му част ме гледаше с онзи интерес, който котката пази за мишките.

— Какво е това? — Посочих нещото в ръката, която Двойното бе протегнал към Снори.

— О, моля те. — Двойното придвижи своето творение още на няколко крачки.

— Не, наистина, изглежда ми познато. — Отначало бях помислил, че ръката му е свита около някаква некромантска чернота, но предметът беше твърд и реален — и вече го бях виждал някъде.

— Това ли? — Двойното обърна ръка така, че предметът легна върху дланта му. — Една млада жена го хвърли по мен, докато организирах нещата в църквата.

— Свещен камък! — Свещеният камък на татко, за да бъдем точни.

— Да. Една от сестрите Де Вийр го хвърли. Скоро ще ѝ го върна. — Отново тази непозната усмивка. — Сигурно е мислела, че някой от кардиналските символи може да има някаква власт над мен. Как беше онази приказка? „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък“? Само че сестрите Де Вийр едва ли са безгрешни, нали? А и баща ти не беше кой знае какъв кардинал…

— Защо не го дадеш на мен? — Имах нужда от татковия печат, за да се защитя от сестра си, ако се измъкне на бял свят… когато се измъкне на бял свят. Смъртта на Дарин почти ѝ беше дала необходимата врата, а при толкова много умиращи в града нещата щяха да стават все по-лесни за нея. Имах нужда от кардиналския печат, така бе казал Марко, но и другите символи на поста му бяха почти толкова свещени — биха могли да свършат работа.

— Това ли? — Двойното остави фенера върху една от колоните на парапета, минаващ по края на площадката. Подхвърли свещения камък от ръка в ръка, наслаждавайки се също като лича на своя момент на сила. Предполагам, че вътрешно се бе дразнел да служи на толкова нисък пост в дома на баща ми, като крие през цялото време такива дарби. — Мислиш, че не знам защо го искаш? — Той хвана камъка за тъмната метална дръжка, която следваше извивката на черното желязно тяло. — Сестра — промълви. — Сестра… — Проточи думата подигравателно. — Печатът на баща ти би ти послужил по-добре срещу нея, но архиепископ Ларин избяга с него. Човекът, който се измъкна. Ако го бях хванал, щях да имам пълен комплект от хористче до архиепископ.

С крайчеца на окото си виждах как Снори се бори с оковаващата го магия. Беше прекарал твърде дълго време в Ада, сухотата на мъртвите земи се беше просмукала в него и некромантията щеше да го държи, докато живият свят не го приеме изцяло обратно. Чудовището на Двойното започна да настъпва отново.

— Чакай! — извиках. Ще се изненадате колко често действа това.

Паякът спря и Двойното повдигна вежди, подканвайки ме да продължа.

— Бъди така любезен да оставиш свещения камък на татко. Не искам да го повредя, докато те убивам. — Вдигнах меча си. Перченето е също толкова добра забавяща тактика като молбите. Просто трябваше да спечеля няколко минути, докато Снори се отърси от магията на некроманта.

— Може да се позабавлявам с теб, принц Джалан. — Двойното огледа свещения камък. — Нямаш си представа каква скука е човек да служи на твоето семейство. Колко е трудно да кима и да се кланя пред такава сбирщина от надути идиоти, преизпълнени с безпочвено чувство за собствената си важност… — Удари силно камъка в парапета, огледа го намръщено, а после махна на своето творение да ме довърши.

— Всъщност, като се замислих, задръж камъка. Не мисля, че изобщо можеш да го повредиш. — Макар че го исках, бих предпочел да прекарам следващата минута, гледайки как той го разбива в парапета, отколкото в битка един на един срещу грозното му чудовище.

Двойното се хвана на въдицата. Не го очаквах. И все пак се включих в представлението, надавайки отчаян вик „не!“, докато той удряше предмета в стената. Човек трябва да избягва побойниците, но често жестоката им жилка позволява да бъдат манипулирани.

— Не! — крещях аз, сякаш той блъскаше в рамките на вратите родното ми дете. Когато най-сетне успя да изтръгне някакво дребно парченце, метална халка или нещо подобно, никой не бе по-изненадан от мен да види как цялата странична дръжка остана в ръката му. Винаги бях мислил за свещения камък като за железен ананас, недосегаем за каквато и да било вреда.

— Ето! — Той се ухили. — Съмнявам се, че още е свещен. Всъщност дори не е цял. Какво ще кажеш за това, принц Джалан?

Не помня да съм му отговорил. Всъщност следващото, което помня, е, че се намерих в хоризонтално положение, на някакво легло, в стая с дъбов таван.

— Какво? — Никога не съм бил особено изобретателен в първите реплики, като идвам в съзнание.

Лицето на Лиза де Вийр изплува на фокус над мен. Надигнах се рязко и едва не ѝ разбих носа с чело. Миша стоеше откъм задната табла на леглото, притиснала Ниа към гърдите си. Снори заемаше рамката на вратата, с гръб към нас.

— Двойното! — Потупах се по кръста с надеждата да намеря дръжката на меча си. — Къде е Двойното?

Лиза посочи наляво и леко нагоре, а Миша — надясно и надолу. Сякаш и двете говореха едновременно, но не можех да различа думите през звъна в ушите си. Станах със залитане от леглото, намерих меча си на близкия скрин и избутах Снори встрани.

Лютив дим изпълваше площадката отвън. Десет метра от парапета липсваха и в дупката стърчаха само нацепени останки от колоните. Човешкият паяк, изглежда, се беше върнал в състоянието си на разпилени крайници и видях, че строго погледнато и двете сестри са били прави относно местонахождението на Двойното. Парченца от него бяха полепнали по стените и от двете страни на вратата.

Снори каза нещо, но аз успях да различа само думата „избухна“.

— Мама му стара! — Обърнах се към стаята. — Да се махаме оттук!

— Къде ще идем? — Виждах, че Снори крещи, макар че трябваше да положа усилия да го чуя.

— Във Вътрешния дворец. Там е най-безопасно. Гариус също може да е там. — Трудно чувах собствения си глас през звъна в ушите си. Взех един от фенерите от полицата на камината и изведох Лиза и Миша от убежището им. — Бързо. И тихо. — И ги поведох навън от това място, което не можех да си представя, че някога отново ще чувствам като дом. Минахме между разпилените човешки останки — червен урок за това как църквата награждава прекаленото любопитство у духовниците си. Явно разглобяването на свещения камък в разрез със строгите заповеди водеше до превръщането ти в няколкостотин дребни кървави парченца.

Загрузка...