Колелото на Осхайм

15.

През първия половин час изглеждаше, че може и да удържим ордата на Мъртвия крал на стената, а навярно дори да я изтласкаме назад, след като войниците от Седма стигнаха до мелето, за да сменят старците от стражата. На тесния парапет мъртвите можеха да нападат само по двама-трима наведнъж. Хвърляха се напред с тревожна скорост, поемайки мушкащите мечове или копия, за да скъсят разстоянието до противника си и да впият ръце в гърлото му.

— Тези мъртъвци знаят само да душат. Какъв е смисълът? — Не смятах, че това е много ефективен начин да убиеш някого, особено насред свирепа битка.

— Че какви други варианти имат? — попита Дарин.

— Палци в очите? Блъскане на главата в стената? — Бях прекарал прекалено дълго време със Снори.

— А може и така! — Барас посочи друга бореща се двойка. Нападателката бе млада жена, опърлена от горящото масло и все още димяща, сега с копие в корема. Беше се счепкала с пронизалия я страж и двамата заедно паднаха от стената, от двайсет и пет стъпки височина, върху калдъръма долу.

Гледахме развитието на битката от кулата. Предвид тесния боен фронт нямаше какво друго да направим. През първите няколко мига пробивът изглеждаше пълна катастрофа, но десет минути по-късно мъртвите бяха изтласкали стражата на двайсетина крачки назад във всяка посока, губейки десетки от своите.

— Душат ги, защото един неувреден труп е по-вероятно да се надигне отново — каза Дарин. Сякаш в потвърждение на думите му нататък по парапета две ръце в бронирани ръкавици се подадоха над стената и един страж се изправи с посиняла шия, а от дробовете му избликна мъртвешкият вой.

— Обаче не притежават никаква интелигентност — отбеляза Барас. — Вижте. Половината падат веднага от другата страна, щом прехвърлят стената. Долу сигурно е кървава каша.

Беше прав. Потокът от трупове, след като се покатереше по почернялото и димящо скеле от мъртъвци, се хвърляше през стената, сякаш очакваше мигновено да намери с кого да се счепка. Поне половината от тях не успяваха да се спрат на хлъзгавите от масло камъни, преди да стигнат до ръба и да полетят надолу към гибелта си.

— Мамка му! — Кръвта ми изстина. — След мен! — Би ми отнело твърде дълго да обяснявам или да раздавам заповеди. Грабнах една от тръстиковите факли до скорпиона и забързах надолу по спиралното стълбище, виещо се по вътрешността на кулата. — Идвайте, проклети да сте!

Стотици граждани гледаха от улиците зад портата, на петдесетина метра от нея, сгушени на нервни тълпи. Предимно младежи, с копия, касапски ножове, някой меч тук-там, кой каквото намерил, но имаше и възрастни мъже, и момчета, даже млади жени и побелели старици, всички привлечени от мисълта за зрелище. Казват, че хората си умирали за забавления, и тук стоеше една тълпа, която май бе готова да направи именно това. Сред тях крачеха улични търговци; носеха фенери, за да показват стоката си — пастички и наденици, сладки бонбони и кисели ябълки. Съмнявах се, че правят голям оборот при тази воня на смърт, носещия се дим и смразяващия вой на мъртвите. Фактът, че тълпите още бяха тук, свидетелстваше за тяхната вяра в стените ни, но ако някой от тях наистина разбираше какво чака от другата страна, щеше да тича към дома си и да пищи на възбог.

— Какво? — Дарин ме застигна в подножието на кулата.

Обърнах се да се уверя, че не сме сами. Ренпроу, Барас, а след тях и постоянен поток от стражи се появиха зад нас; още двама носеха факли.

— Всички тези мъртъвци, дето падаха… — казах. — Чу ли ги да тупват? — Навлязох в непрогледния мрак в подножието на стената, а после забавих ход, за да ни настигнат стражите. Нямах намерение да съм в предната редица. — Ренпроу! Докарай още мъже тук долу. И прати за подкрепленията на Мартус. — Бях сигурен, че вече съм заповядал да отидат на стената. — И къде е дворцовата стража, да го вземат мътните?

— Но защо сме тук долу? — повтори Дарин.

— Мъртвите от стената. Чу ли ги да се удрят в земята? — попитах, като шарех с очи в мрака. Искаше ми се Аслауг да беше тук да ми помогне.

— Не мога да чуя нищо освен твоите крясъци — каза Барас, дрънчейки до нас в бляскавата си турнирна броня.

Обаче звукът беше там, сред врявата на биещите се и умиращи мъже, сред воя на мъртвите — глухо тупкане без никакъв ритъм, като първите тежки дъждовни капки, предвещаващи порой.

— Какво те подплаши? — Дарин държеше дългия си меч пред себе си и острието му улавяше светлината на факлите. — Височината е близо десет метра, а земята долу е твърда. Това означава нещо повече от счупени глезени; означава счупени пищяли, колене, бедра, всичко. Не ми пука, че не умират — нали не могат да подгонят никого. — Въпреки думите си той пристъпваше бавно, като че ли нямаше вяра на паветата, че няма да го ухапят.

— Било е десет метра падане върху твърда земя за първите. Но ние видяхме над сто да се прехвърлят през стената. Сега вече се приземяват върху хубава мека купчина от натрошени тела.

Вече го чувахме по-ясно — бързи и неравни удари, плът, биеща в плът, неравен пулс в мрака зад стената.

Светлината на факлите разкри фигури далеч отпред. Много фигури, които стояха безмълвни в непрогледния мрак. Още няколко крачки и сенките отстъпиха. Фигурите вдигнаха очи като една и пламъците се отразиха в тях. После нападнаха.

И започнаха писъците.

Отблизо свирепостта на активизираните мъртъвци беше шокираща. Неудържимият им бяс и пълното незачитане на остри предмети караше отбраната да изглежда безсмислена, просто временно отлагане на неизбежното. Първата редица стражи паднаха за броени мигове, съборени на земята с мъртвешки ръце около гърлата. Втората редица бързо се разпиля, а още мъртви се стекоха покрай фланговете на трийсетчленната ми групичка, така че се оказах обкръжен и нападнат от един дрипав дебелак, който изглеждаше да е прекарал няколко седмици в гроба, преди да бъде вдигнат, за да се присъедини към днешния купон. Нямах време да се оплаквам, че погребението му е в пряко нарушение на заповедите на Червената кралица, да не говорим за моите като маршал. Всъщност почти нямах време да изпищя.

Проблемът с мъртвите, които не искат да умрат отново и трябва да бъдат разчленени, за да ги спреш, е, че може непрекъснато да си повтаряш тази информация, но когато едно от тия копеленца ти скочи, пищейки със сатанинска ярост… ти го намушкваш. Това е инстинкт. Трябваше да го напишат на надгробния ми камък. „Убит от инстинкта си.“

Противно на всякакъв разум обаче гладът в очите на трупа угасна в мига, щом дръжката на меча ми опря в гърдите му над разложеното небиещо сърце. Тежестта му ме отхвърли към стражите зад мен, но с тяхна помощ се задържах на крака и успях да измъкна оръжието си, докато моят враг — сега обикновен труп от вида, който лежи неподвижно и чака да се превърне в скелет — падна настрани. Следващата мъртва твар ме връхлетя още в същата секунда. Аз повторих грешката си, като замахнах към шията ѝ, и чудото също се повтори — създанието рухна, посягайки към студената кръв, бликаща от разсеченото му гърло. Мечът на Едрис Дийн вибрираше в ръката ми като жив. Рискувах да хвърля поглед към острието, докато го забивах във виещата паст на мъртвата жена, която бе следващата на опашката от желаещи да ме убият — крехко сложено младо създание, което може и да е било красиво, но под всичките тези сажди, кръв и убийствен глад не му личеше. По дължината на меча ми кръвта на мъртвите полепваше по надписа, гравиран в стоманата. Оръжие на некромант — инструмент на занаята му, — наглед също толкова способно да среже конците, оживяващи някой труп, колкото и онези, които движат един жив човек през танца на дните му.

— Пази се!

Нямах време да размишлявам върху откритието си. Един мъж, който бе умрял в разцвета на силите си, се метна към мен, приклещи острието ми и ме събори на земята. Не съм бил нападан от куче, но предполагам, че преживяването е също толкова ужасяващо. Ревът на създанието изпълни целия ми свят. Силата му категорично превъзхождаше моята и ако не беше ризницата, той щеше да къса месото от костите ми. Други ръце ме сграбчиха и усетих, че ме влачат по паветата, макар че бях загубил ориентир и не можех да кажа в коя посока. Почти се надявах да е към гъмжилото от мъртъвци, където поне можех да очаквам бърза смърт.

В следващия момент открих какво вероятно е чувството да си на дръвника на касапина. Около мен засвистяха мечове. Чувах и усещах ударите на остриетата в плът. Започнах да се боря, докато студената кръв ме обливаше, и след, както ми се стори, цяла вечност силни ръце ме изправиха на крака.

— Маршале! — Ренпроу ме хвана за главата и ме огледа за рани, докато останалият без крайници нападател потръпваше на земята пред нас. Звуците на битката бушуваха наблизо, не трясък на стомана или бръмчене на тетиви, само крясъците на живите и мъртвите и глухото сечене на месо. — Маршале? Чувате ли ме?

— Какво? — Огледах се. От всички страни имаше гъсто струпани мъже от стражата — резерви, доведени по дългия околовръстен път, който представляваше върхът на стената. Над нас още се водеше войната на изтощение, мъртвите напираха бавно от мястото на пробива, но истинската битка се разиграваше пред мен. Още трупове се сипеха през стената в непрестанен дъжд и падаха върху купчината от онези, които бяха прекалено тежко ранени, за да продължат нататък. Падането вероятно пак би убило човек, но не чупеше достатъчно кости, за да забави армията на Мъртвия крал, и сега наскоро удушени стражи се изправяха срещу старите си другари. — Къде са резервите ни? По дяволите! Трябва ни Седма! Трябва ни дворцовата гвардия!

Позволих на Ренпроу да ме отведе назад през редиците. Присъствието ни беше привлякло мъртвите, но нямахме достатъчно хора да ги удържим. Заповедите на някой некромант можеха да ги пръснат из града. Може би единствено желанието на господарите им да видят офицерите и командирите от отбраната на Вермилиън мъртви ги задържаше тук.

— Дарин? Къде е Дарин? — Отърсих се от Ренпроу. — Къде е Барас?

Ренпроу вдигна глава да срещне погледа ми и беше изблъскан, когато още стражи минаха бързо покрай нас да се включат в мелето. Прикова ме с тъмната напрегнатост в очите си.

— Маршале, всичко, което стои между този град и бедствието, е вашето командване. Трябва да се съсредоточите върху по-голямата картина…

Само след миг го бях докопал за гърлото.

— Къде е брат ми? — изкрещях в лицето му.

— Принц Дарин падна — изрече задавено капитанът. — Докато помагаше да ви измъкнем.

Пуснах Ренпроу и се превих надве от удар в корема — макар че не ме беше ударило нищо друго освен истината.

— Не.

Има червена ярост, скрита някъде дълбоко в мен, толкова дълбоко, че не можете да доловите и намек за нея, ако ще да прекарате в моята компания месеци наред. И все пак е там. Едрис Дийн я разпали в деня, когато заби меч в корема на майка ми. Той взе смелостта на онова хлапе, гнева му, отчаянието му, и с един удар ги отдели от мен, овърза ги здраво в нещо ново, нещо по-мрачно, по-горчиво и по-смъртоносно. И през всичките си години аз съм живял на повърхност, под която тази алена ярост кипи незнайна и неподозирана, открадната от мен, за да остави един различен човек.

— Не! — И ето че в този миг старата ми ярост се надигна от дълбините и аз я приех с радост. Докато тичах назад през редиците на хората ми, ревях към нея приветствие, с което би се гордял и самият Снори — поздрав към стар приятел.

Мечът на Едрис Дийн — същото острие, което бе оформило живота ми, пращаше мъртвите обратно в гроба толкова лесно, колкото и живите при първото им посещение там. Имаше обаче една ключова разлика — мъртвите не се страхуваха от мъже с мечове. Това само ме улесняваше в убийството им. Тичах сред тях, размахвайки меча с всяка трошица умение, набита в мен от старите ми учители по фехтовка по настояване на баба, и всеки урок, който ми бе предал нежеланият опит оттогава насам. Мъжете на Вермилиън ме следваха в клин и при всеки удар аз крещях името на брат си. Изритвах труповете от техните жертви, сечах ръцете, впити в гърлата на хората, кълцах и убивах, докато оръжието ми натежа като олово, а неверните ми крайници ми измениха и всичката сила се оттече от тях.

Една мъртва жена ме улови за краката, друга се вкопчи в лявата ми ръка и се опита да впие зъби от вътрешната страна на лакътя ми. Ризницата осуети ухапването, а един страж заби копие в главата ѝ, макар че тя не охлаби хватката. Силни ръце се увиха около мен изотзад и ме издърпаха обратно сред хората ми. Неспособен да се боря с тях, аз се свлякох в тази прегръдка. За миг светът притъмня, светлината на факлите и фенерите помръкна, а ушите ми се изпълниха с тътена на сърцето ми.

— Дарин? — Прошепнах въпроса между две вдишвания през разраненото си гърло. — Барас?

Премигнах и зрението ми се избистри. Мъжете около мен бяха от Седма. Ренпроу стоеше над мен и ме гледаше, което ме накара да осъзная, че лежа по гръб. Бях припаднал, но нямах представа колко време съм бил в безсъзнание. Премигнах пак. До капитан Ренпроу стоеше братовчедката Сира, с лице омазано със сажди и оградено от плътно прилепваща бронирана качулка; най-големият ѝ брат, Ротус, се извисяваше зад нея, мършавата му снага бе облечена в броня, а лицето му носеше обичайното си кисело изражение.

— Къде е брат ми? — попитах, като седнах и изпъшках от болката в натъртените си ребра.

Капитанът кимна настрани; три успоредни драскотини на всяка буза красяха лицето му. Проследих жеста и видях Дарин да седи облегнат на Апанската порта, по-блед, отколкото го бях виждал някога.

— Барас? — попитах, докато ставах.

— Кой? — Сира посегна надолу да ми помогне.

Отърсих се от нея.

— Барас Джон, синът на виенския посланик. Женен е за Лиза де Вийр — подсказа ѝ Ротус, винаги пълен с факти, дори насред битка.

— Мечът ми! — извиках, преди да го открия в ножницата си. — И къде е Барас, по дяволите?

Капитан Ренпроу поклати глава.

— Не съм го виждал.

Стигнах до брат си и коленичих до лекаря, който го преглеждаше.

— Как… — Гласът ми изневери, затова се прокашлях и опитах пак. — Как си, братко?

Дарин вдигна ръка, сякаш тя беше най-тежкото нещо на този свят, и опипа врата си, разкъсан от мъртвешки нокти. Смазаната плът беше почервеняла от кръв, както под кожата, така и над нея.

— Бил съм… и по-добре — прошепна болезнено.

Погледнах сивокосия военен лекар с кожена престилка с капси, върху която се виждаха кръстосаните копия на Седма. Той поклати глава.

— Как така „не“? — Втренчих се свирепо в него. — Оправи го! Той е шибан принц. По-големият му брат командва цялата ти армия… а аз съм шибаният маршал!

Мъжът не ми обърна внимание, свикнал с истерията не по-малко, отколкото с раните, и потупа по гърдите на Дарин над ребрата.

— Има скъсан кръвоносен съд в трахеята. Дробовете му се пълнят с кръв. — Сложи пръсти на шията на брат ми да му измери пулса.

— Майната му на това! — Понечих да сграбча така наречения лечител. — Защо не… — Ръката на Дарин на китката ми ме спря насред думата, макар че в пръстите му нямаше никаква сила.

— Ти… се върна… за мен. — Каза го толкова тихо, че трябваше да се приведа към него, за да чуя. Тогава долових бълбукането на кръв в дробовете му.

— Вече ми се иска да не бях! — изкрещях му. Димът лютеше в очите ми толкова силно, че едвам виждах. — Ако смяташ просто да лежиш тук и да ми умреш. — Нещо заседна в гърлото ми, може би още дим, и аз се задавих с него. Когато заговорих пак, думите ми бяха тихи, предназначени само за него. — Ставай, Дарин, ставай. — В гласа ми имаше нещо повече от намек за детски хленч.

— Ниа. — За миг помислих, че говори за мама — но само за миг, после си спомних за новородената му дъщеря, мъничка и мека в ръцете на Миша. Тя никога нямаше да го познава.

— Ще я закрилям. Кълна ти се.

Главата на Дарин се люшна настрани и сърцето сякаш спря в гърдите ми, макар никога да не съм твърдял, че питая някаква обич към братята си, дори и към по-любимия. Но той вдигна вежди и аз проследих погледа до пръстите му, блестящи от някаква бистра течност.

— Масло — каза Дарин.

Вярно беше, стояхме клекнали насред масло, за щастие вече студено: сигурно беше протекло под портата, след като го изляха през отворите в покрива на барбикана. Дарин докосна с мазни пръсти опакото на ръката ми.

— Спря… ги.

Зачудих се за миг върху тези думи. Маслото не ги беше спряло. Протегнах пръсти да го пипна и ги плъзнах по паветата.

— Да! — Разбрах. Само за миг объркването ми премина в кристална яснота. Мъртвите под барбикана не бяха можели да натискат, защото нямаха сцепление със земята. Служеха единствено като буфер от плът, който да предава натиска отвън. Портата едвам бе издържала. Маслото я беше спасило. Заля ме моментен триумф. — Знаех си, че ако… — Но Дарин вече си беше отишъл.

Лекарят задържа пръсти върху шията му още за миг, търсейки пулс. Поклати глава. И заслепен от сълзи, които не бяха от дима, аз изтеглих меча си.

Нещо се разшава под кожата на брат ми. Беше достатъчно голямо, за да го видя дори със замъглени очи. Като малка ръчица, плъзгаща се нагоре по врата му. Тялото му потръпна, сякаш някой удари отвътре по гърдите му.

— Какво, за бога…? — Лекарят отскочи ужасено назад, явно не съвсем запознат с природата на врага ни.

Устните на Дарин се сгърчиха. Аз изругах и забих меча си нагоре през гръдната кост на брат си в сърцето му, и без да издаде нито звук, той се отпусна в истинска смърт.

— Това не е достатъчно — обади се Сира зад мен. — Трябва да го вържеш…

— С този меч е достатъчно. — Изтеглих острието, червено от кръвта на брат ми, и се изправих с лице към братовчедите си.

— Това не беше същото като при другите — което стана с него… — каза Ротус.

— Да. — Мъртвите винаги се будеха мигновено, с глад в очите, готови да убиват. При Дарин беше различно. Сякаш… сякаш нещо се опитваше да излезе от него. Или през него. — Аз… — И тогава забелязах. — Мъртвешкия вой… няма го. — Осъзнах, че откакто се бях свестил след безумната си атака, мъртвите бяха замлъкнали. Виковете и крясъците, които чувах сега, идеха от живи гърла, някои пълни с ярост, други с ужас или болка, но смразяващият безкраен вой на атакуващите мъртви беше… секнал.

— Мъртвите станаха по-бавни — докладва Ренпроу; гледаше ме така, сякаш се притесняваше, че мога да припадна отново или да се хвърля обратно в мелето. — Но едвам ги удържаме, а те продължават да прииждат — сигурно вече имат напълно използваема рампа до върха на стената.

— Връщай се на кулата, капитане. Имаме нужда от очите ти. — Зад стените ревът на огъня звучеше като бурна река.

Братовчедката Сира пристъпи по-наблизо и посегна да сложи ръка на рамото ми. Докосването ѝ бе лекичко.

— Съжалявам за Дарин, Джалан. Беше добър човек.

Бях го изхвърлил от главата си. Просто ей така, собствения ми брат, който лежеше мъртъв на земята зад мен, с кръв, течаща от раната, която му бях нанесъл. Изведнъж почувствах нужда да се изпълня с нещо друго. В този момент даже бях благодарен за атаката. Минах покрай Сира.

— Това не може да е цялата Седма! Къде е Мартус? — Едва сто човека в ризниците на Седма стояха около нас, а фронтовата линия срещу мъртвите се намираше само на двайсетина метра. Гражданите, дошли да гледат зрелището, отдавна бяха избягали — надявах се да разпространяват необходимата паника из града. — Къде, по дяволите, е дворцовата стража? Бихме могли да ги удържим, ако съберем всичките си сили тук.

Сира се изпречи отново пред мен.

— Дойдох от Портата на победата. Видяхме огньовете и доведохме тези мъже на помощ. — Хвърли поглед през рамо към битката. Беше пребледняла, но устата ѝ беше стисната в сурова, решителна линия.

— Аз идвам от двореца — обади се Ротус. — Чичо Хертет заповяда на Мартус да държи Седма близо до стените…

— Тогава защо не е тук, да го еба?

— Стените на двореца — поясни Сира. Изглеждаше млада, на истинските си седемнайсет години.

— Заповяда дворцовата стража да остане на пост и да го пази с цената на всичко — каза Ротус.

— Ах, това копеле! — Прибрах меча си, все още червен от кръвта на брат ми. — Защо, по дяволите, Гариус позволява на Хертет да раздава заповеди? Връщам се там. Вие тук трябва да издържите. Ще доведа подкрепления.

— Ще издържим. — Очаквах клетвата да дойде от Ротус, но Сира беше тази, която го каза. Видях в очите ѝ нещо познато. Нещо, което за последно бях зърнал в очите на баба върху стените на Амерот.

— Знам. — И започнах да си пробивам път през войниците към главната улица, която започваше от Апанската порта и бе озарена само от някой и друг изпуснат фенер.