13.

— Искрено се надявам баба да е имала добра причина да те направи маршал. — Дарин дойде при мен на върха на лявата от двете кули край Апанската порта, гласът му беше изпълнен със страхопочитание. — Повечето ни братовчеди го мислеха за шега.

— Повечето?

— Останалите го мислеха за наказание.

Взирахме се към външния град на Вермилиън, прелял на половин миля извън стените, чак до мястото, където се проточваше покрай Апанския път, сякаш в отчаяното си желание да изкопчи още няколко монети от всеки пътник, толкова глупав, че да го напусне. Пространството пред портите гъмжеше от мъртъвци — мъже, жени, деца; сивите трупове с белеща се плът в мръсните останки от погребалните си одежди и пресните трупове, все още алени от собствената си кръв; мълчалива орда, простираща се около стените и натикана гъсто в уличките между къщите.

Даже от шейсет стъпки височина, с подухващия лек ветрец, вонята бе нетърпима, дереше гърлото и лютеше на очите. Яденето на мнозина бе разплискано надолу по стената. Гледката и зловонието на първия ти ходещ мъртвец често имат такъв ефект.

— Дадох изрична заповед да не се стреля. — Тези думи бяха отправени към Ренпроу. Кръвта вече засъхваше по него след бързото ни препускане от моста. Немалко от мъртвите в близост до Апанската порта носеха по себе си две, три, а на места и пет стрели, стърчащи от ръцете и гърдите им — някаква възрастна жена имаше даже една в окото. — Това си е чисто прахосничество.

— Ще пратя отново заповедта, маршале. За хората е трудно да не стрелят, когато врагът настъпва към позициите им.

Отпратих го с махване на ръка. Площадката на върха на кулата бе пълна с войници от караулната стража, главно мъже на средна възраст, мнозина от тях позакръглени и побелели, които явно бяха възнамерявали да изкарат оставащите им години в мирно крачене по стените на столицата. Главната задача на караула по стените на Вермилиън е да си отваря очите за пожари. Ако изключим това, те са общо взето мобилен резерв на градската стража и единственото по-вълнуващо преживяване за тях е когато ги повикат да слязат в града като подкрепление на рехаво разпределените си събратя в червени униформи.

— Мърдай! — Зад мен Мартус си проби с лакти път през стражите, като ревеше срещу всеки, който не се отместеше достатъчно бързо. — Разкарайте ми се от пътя! Аз съм скапан принц. Ще… Мили боже… — Мартус се запъна, спря да крещи и се взря с присвити очи срещу залязващото слънце към мъртвешката орда. — Мили боже! — Пребледня. — Никога не съм виждал… такова нещо.

— Аз съм. — Приведох се над стената, опрял ръце на зъберите. — Виждал съм и по-лоши работи. — И в този момент осъзнах, че макар страхът да ме изпълваше от глава до пети, не беше онзи вцепеняващ ужас, който познавах от толкова много други случаи. И си помислих, че може би разбирам защо баба е избрала мен. — Видял съм Ада и това не е той. Ние сме хора на Червената кралица и цял Вермилиън е зад нас. Няма да ни го отнеме някаква си шайка тътрещи се трупове!

При тези думи се надигнаха одобрителни викове, които ме изненадаха. Ако съм честен, поде ги Ренпроу, но истината е, че мъжете около мен бяха загубили куража си и няколко смели думи от един уплашен човек донякъде им го върнаха.

— Как, в името на Бога… — Мартус се взираше невярващо в множеството, — армия от три хиляди мъртви е стигнала до стените ни, без да вдигне тревога?

Дарин потърка наболата си брада.

— Не е като да не можеш да ги помиришеш от цяла миля! Ама ти никакви разузнавачи ли не прати, Джал?

Местех поглед между братята си. Някои ги наричаха близнаци, макар че Мартус беше с по-едро телосложение, а Дарин — с по-остри черти. Никой никога не ни е наричал тризнаци, макар че, честно казано, ако бях пет сантиметра по-висок, можехме да минем за такива на лошо осветление. Колкото и да разправям, че не ги харесвам, всъщност ми беше приятно да имам семейство зад гърба си — да има някой тук горе на кулата, който не очаква от мен да реша проблемите му или да свърша всичко както трябва.

— Пратил съм над сто бойци да патрулират нашир и надлъж, а и никоя армия не може да мине през Червения предел, без вестта да плъзне от градове и села. Това — посочих към врага — е било създадено тук. Повечето вероятно са били убити в домовете си през последните няколко часа, докато ние гонехме блатни духове край реката. — Зачудих се колко ли некроманти бродят по уличките или си вършат работата по осеяните с листа площади, крачейки между редици мои сънародници, прясно убити и положени един до друг върху калдъръма, семейство след семейство.

— Какво ще правим? — попита Дарин. Онзи Дарин, когото познавах от едно време, щеше наперено да ми обясни какво точно трябва да направим. Присвих очи срещу него, зачуден какво му става, преди да си спомня за трите кила и половина нова розова плът, дошли толкова скоро на този свят. Миша беше сложила бебето в ръцете ми, когато двамата с Дарин най-после ме сгащиха в Римската палата преди няколко вечери. Беше съвсем мъничко.

— Нарекохме я Ниа — каза Миша. Аз сведох очи към детето, кръстено на майка ми, и усетих парене в очите.

— По-добре вземи малкото зверче, преди да ми е подмокрило ризата — казах и тикнах племенницата си обратно в ръцете на майка ѝ, но вече бе прекалено късно. Старата магия, която бебетата заплитат толкова добре, беше влязла под кожата ми и ме беше омърсила по-бързо от пикня или повърнато, или някоя от другите телесни течности, които новородените споделят с такава охота. Даже цял живот избягване на всякакви натрапени ми задължения не беше достатъчна практика, за да се отърся от това като от другите. А колко ли по-лошо е да си баща?

Дарин взе Ниа и я вдигна.

— Ако моето момиченце иска да изцапа паунската премяна на чичо си, това е признак за добрия ѝ вкус. — Но не се обиди. Беше видял нещо у мен в момента, докато я държах, въпреки опитите ми да го скрия, и ме дари с многозначителна и адски дразнеща усмивка.

— Какви са заповедите ви, маршале? — попита капитан Ренпроу, връщайки ме към ужасното настояще на върха на кулата и армията на Мъртвия крал.

— Заповедите ми? — Погледнах надолу към мъртвите. — Не ми изглеждат кой знае каква заплаха за главния град. Нямат нито обсадни машини, нито въжета, нито лъкове. Да не смятат да ни уморят от скука? — В това нямаше много смисъл. Можех да чуя смътни писъци, които вятърът носеше от външния град.

— Жена ми е там навън — обади се един мъж в тъмносивата униформа на караулната стража, обикновен редник. Посочи към едно ниско възвишение, увенчано с църква и къщи, които я опасваха като вълнички. Някакъв мускул трепна на челюстта му. — Синовете ми и техните деца живеят надолу по Пендрастовия път. — Завъртя ръка, за да посочи друг район, където дим се издигаше над керемидените покриви. — А ей там…

— Дръж си езика, войнико! — ревна един як сержант.

— По последно преброяване извън градските стени живеят двайсет и три хиляди души, маршале — докладва Ренпроу с пронизителен глас.

— Надявам се в момента да бягат. — Надявах се както заради тях, така и заради нас. Ако ордата на мъртъвците набъбнеше с над двайсет хиляди, те можеха да обкръжат целия град толкова плътно, че да се окажем в обсада.

— Не можем ли… — Дарин не довърши; знаеше, че отговорът е „не“. Не можехме да излезем навън.

— Нямаме достатъчно хора.

Зад нас група мъже се напъваше да разположи скорпиона, тежка машина от желязо, дърво и въжета, която можеше да изстрелва голямо копие на четиристотин метра. Отблизо това копие би могло да пробие вратата на къща, трима души, стоящи зад нея, и задната врата.

— Не можем да стоим тук цял ден и да ги зяпаме — казах. — Имаме мъртъвци и блатни духове по улиците. Трябва да ги смажем, и то категорично.

Трима от четиримата капитани на градската стража бяха дошли при нас на пренаселения връх на кулата и сега при моя знак се приближиха. Командирът им, лорд Оленсон, сигурно надзираваше операцията при реката — ако ли не, утре щеше да присъства на собственото си обезглавяване, — но сигналът от стените беше довел тук капитаните Данака, Фолерни и Фредрико.

— Данака, теб те искам с три взвода при северните кули. — Две кули се издигаха над Селийн на мястото, където влизаше в града, и всяка от тях бе нагазила във водите, завършвайки стената. — Фредрико, три взвода на южните кули. — Укрепленията, издигащи се над изхода на реката, не бяха толкова впечатляващи. Всяка лодка, опитала се да влезе във Вермилиън оттам, щеше да е принудена да се справя с течението, което я правеше бавна и тромава.

Обърнах се към Фолерни, мършав мъж с вид на козел; лявото му око беше млечнобяло, а челото над него и бузата отдолу бяха разделени от белег. Тази гледка ми напомни за Мълчаливата сестра и аз се поколебах. Преди да успея да намеря думите, ужасен вой заглуши всичко, което бих могъл да кажа. Това бе звук, от който и статуите хукват в обратната посока. Обърнах се бавно към стената, макар че звукът ме беше лишил от мъжество и никак не ми се искаше да гледам.

Очите ми се спряха на някакво раздвижване зад мъртвите, тълпящи се пред Апанската порта. На няколкостотин метра по-нататък по главния път промяна беше обхванала труповете, тътрещи се към стените. Приличаше почти на вълна, която се носи през редиците им. Главите им се надигаха рязко, обземаше ги ужасна бдителност ѝ устите им зейваха, за да нададат ужасния вой. Може би само прясно убитите можеха да крещят, но звукът сякаш извираше от изгнили дробове, отдавна негодни за употреба; гласът на гроба, все едно говореше самата смърт, и то съвсем не тихо. Прииждащият на вълни вой бе пълен със заплаха и обещаваше най-страшната болка.

Навсякъде, където достигаше тази промяна, мъртвите се раздвижваха по-бързо, с бясна енергия, катереха се по къщите и започваха да трошат покривите, търсейки всеки, който може да е останал вътре, блъскаха по вратите или се втурваха към нас с ентусиазъм, от който градските стени изведнъж ми се сториха слабо успокоение. Чух до мен да проскърцват лъкове.

— Не стреляйте.

Вълната от „пробуждания“ се движеше неотклонно към портите, а отпред напираше гъста групичка активизирани мъртъвци. Но аз забелязах нещо. Преди пътуването ми до Ада очите ми щяха да са прекалено обсебени от ужаса на това зрелище, за да различат подробностите, но времето, прекарано там, ме бе променило. Видях как в задната част на тази вълна мъртъвците се връщат към своето клатушкане, отново по-близки до сомнамбули, отколкото до побеснели зверове.

— Те обръщат назад! — извика Мартус през мъртвешкия вой.

Отначало изглеждаше, че е прав, но всъщност те не обръщаха назад — ефектът се обръщаше. Зоната, в която мъртвите се активизираха, кривна наляво на стотина метра пред портите. Онези, които виеха за кръвта ни, млъкнаха и изпаднаха отново в униние, а други мъртъвци — мъже и техните жени и деца, изведнъж подеха вика по улиците вляво от Апанския път.

— Като че ли… — Изрекох думите само на себе си. Като че ли труповете усещаха някакъв страшен огън, който ги правеше свирепи, а нещото, от което се излъчваше огънят… се движеше. Опитах се да видя къде се намира центърът на ефекта… и го зърнах, местеща се точка, в която сякаш светът се бе нагънал около себе си, за да скрие нещо, което окото не бива да вижда. — Там! — повиших глас и посочих. — Там! Виждате ли го?

— Кое да виждаме? — Мартус застана до мен.

— Там има… нещо — промълви Дарин от другата ми страна, присвил очи. — Нещо… нередно.

— Не виждам нищо, мътните го взели! Къде? — Мартус засенчи очи от гаснещите слънчеви лъчи.

Аз се взирах, следейки точката, губех я между къщите и пак я откривах. Място, на което светлината изглеждаше огъната. Сляпо петно за окото. А после, само за миг, го видях. Може би залязващото слънце ми даде частица от онова нощно зрение, което ми носеше Аслауг, или пък Адът бе научил очите ми да виждат онова, което на хората не е дадено да виждат. Трепкащо движение, невъзможно слабо тяло, бяло като нерв, облечено в изменчива сива плащаница: може би направена от души, от призраци на хора, полепнали като дреха по плътта на лича.

— Мамицата му.

— Какво? Какво е? — попита Дарин, като продължаваше да се взира.

— Лич — казах аз. Лич, един от паразитите, които Едрис и неговата пасмина вкарваха в неродените деца, убити от тях. Една такава твар държеше сестра ми и повече от всичко копнееше да носи плътта ѝ в света на живите. Но тук имахме гол лич, нахълтал в света през Бог знае каква пукнатина, и само малко по-малко опасен от нероден, според онова, което бях видял в Ада.

— Къде отива? — попита Мартус. Воят се отдалечаваше заедно с лича.

— На лов — казах и усетих взора на баба върху себе си толкова ясно, все едно стоях пред трона; онези нейни очи, по-твърди от камък, в които нямаше и трошица компромис. Спомних си как най-накрая отворих кутийката за свитъци, дадена ми от Гариус, видях печата на Червената кралица и го счупих, за да прочета думите, написани от собствената ѝ ръка. „Маршал на Вермилиън“. И една бележка: „Казваш, че си видял защитата на Амерот. Моли се да си научил урока ѝ, а още повече се моли никога да не трябва да показваш, че си го научил.“

Зад гърба ми стояха сто мъже, а зад тях един град, с който се разпореждах и който трябваше да браня. През всичките ми приключения из Разделената империя никога не ми се беше искало по-силно да съм някъде другаде, отколкото сега. Взрях се над покривите, вече обгърнати в сенки, към пламтящото небе, кипнало в червено над скрилото се слънце.

— Изгорете всичко.

Воят вече почти не се чуваше, мъртвите под нас стояха безмълвно. Никой не говореше. Чувах пърхането на знамената, шепота на вятъра и някъде далеч зад стените виковете на уличен продавач, възхваляващ стоката си.

Обърнах се и тръгнах към скорпиона. Хората се разделяха пред мен.

— Изгорете всичко. — Плеснах с ръце по тежкото копие, заредено в машината. — Парцали и масло. Целете се в покривите. Пратете вест до всички кули.

Мартус ме хвана и ме завъртя рязко.

— Полудя ли? Какво ти става, по дяволите?

— Не можем да защитаваме външния град. До сутринта всички ще са мъртви и ще се влеят в армията пред портите ни.

— Това е безумие! Не е правилно. — Мартус ме разтърси, повишавайки глас, и мърморения от всички страни се присъединиха към протеста му.

— Ще изведеш ли Седма там навън? — Кимнах към смрачаващите се улици на външния град. Можехме да чуем далечни писъци; бяха нахлули в още една къща.

— Ами… аз… — Мартус сбърчи лице, което предвещаваше един от шумните му изблици. — Това би било лудост.

— Няма и да ти го позволя. — Отърсих се от него и се огледах за мъжа, който беше посочил дома си край църквата на хълма. — Ей, ти. Името ти.

— Дачио, ваше височество. — Изглеждаше смирен, гневът му се беше изпарил, макар че сега се виждаше по лицата на другарите му.

— Дачио. Съжалявам, но жена ти е мъртва, както и синовете ти. Или пък се крият вкъщи и чакат да бъдат спасени. — Огледах сивите редици на стражите. — Вие ли ще ги спасите? Нима караулната стража ще слезе за последен път от тези стени и ще тръгне на набег там, където Седма армия се страхува да пристъпи? Или пък личът ще ги намери? Ако не направим нищо, на заранта ще видим семейството ти да стои окървавено пред портите. — Взех от основата на скорпиона един напоен с масло парцал, с който се смазваха раменете на лъка, за да не ръждясат. — Огънят е чиста смърт. По-добре да изгориш, отколкото да те докопат тези твари. А и какъв по-добър шанс биха имали хората да избягат, отколкото сред дима и объркването на един голям пожар? — Плеснах парцала в ръката на Дачио. — Действай.

И той го направи.

Загрузка...