10.

Оказа се, че униформата се състои от служебен жезъл и вехт пояс от жълта коприна с множество петна, обезпокоително приличащи на кръв. През следващите няколко дни имах възможност да оценя жестокостта на бабиното отмъщение. След първоначалната ми радост да уведомя Мартус, че вече ми е подчинен, се зареди безкраен низ от официални задължения. Трябваше да инспектирам постовете по стените, да се оправям с инженери и досадните им мнения за това кое трябва да се укрепи или събори и да бъда арбитър в спорове между градската стража и новопристигналата пехота на брат ми.

Бих казал на всички да вървят да се обесят, само че моят помощник, капитан Ренпроу, се оказа дразнещо упорит — пример за онази класа от издигнати по заслуги енергични личности със скромен произход, от които системата се нуждае, за да работи, но които трябва да бъдат следени изкъсо. Освен това непрестанните доклади за парцалани и блатни духове в бедняшките квартали ми служеха като допълнителен стимул. Ако има нещо, което да ме накара да си мръдна пръста за честен труд, то е убеждението, че въпросният труд ще ми донесе по-голяма безопасност.

— Какво е парцалан, Ренпроу? — Облегнах се в стола, вдигнал краката си в лъскави ботуши върху лъскавото си маршалско бюро.

Ренпроу, нисък мургав мъж с къса тъмна коса, се намръщи и се втренчи в мен по начин, който неловко ми напомни за Снори.

— Не знаете ли? Пратих ви няколко доклада… присъствахте на онзи стратегически съвет вчера и…

— Разбира се, че знам. Просто искам твоето мнение по въпроса. Достави ми това удоволствие.

— Ами… — Той присви устни. — Някакъв зловреден дух. Хората ги описват като миниатюрни вихрушки от парцали и прах. Вихрушки с толкова много остри ръбове, че могат да одерат човек, а когато вятърът утихне, жертвата е обладана и хуква да убива наляво и надясно, докато не ѝ видят сметката. — Изду буза и потупа с два пръста по нея. — Това е, в общи линии.

— И тези инциденти са присъщи изключително за Вермилиън?

— Имаме доклади откъде ли не, но явно в града се случва в по-големи мащаби. Може би просто защото населението е по-многобройно. — Млъкна за момент. — Народът на баща ми също ги познава. Само че ги нарича „вятърни дяволи“ и са много редки. — Произходът на Ренпроу водеше началото си от далечните южни части на Либа и това му даваше познания върху множество странни факти.

— Е. — Свалих ботушите си от бюрото и огледах стаята. Маршалската резиденция беше просторна сграда, но бе стояла необитавана толкова дълго, че повечето мебели бяха изчезнали. — Ако с това работата ни за деня е приключила…? — Слънцето бе прехвърлило зенита, а аз имах да посетя една огненокоса красавица, сладурана на име Лола, Лулу или нещо такова.

Устата на Ренпроу трепна в мимолетна усмивка, сякаш съм се опитал да се пошегувам.

— Следващата ви среща е с менонитите в Апанското предградие. Те упорито се противят на идеята да разкопаят гробищата си. След това…

— Все още имаме погребани мъртъвци?! — Станах толкова бързо, че съборих стола. — Заповядай на стражата да го направи вместо тях! — Бях виждал какво става, когато мъртъвците се надигнат от мястото, където са ги заровили. — Или още по-добре, войниците на Мартус. Искам всеки труп да бъде изгорен. Веднага! И ако трябва да създадат още трупове, за да го направят — чудесно. Стига да изгорят и тях. — Бях се разтреперил от спомени, които се опитвах да заровя — също като покойниците на Вермилиън, и те не бяха заровени достатъчно дълбоко.

Ренпроу взе една тежка счетоводна книга от полицата до вратата и я притисна към гърдите си като щит.

— Менонитите са непокорни дори в най-добрите времена, пък са и многобройни. Тяхната секта тачи предците си до девето коляно. По-добре ще е да преговаряме.

И ето че следобедът ми отиде по дяволите, също като предишните три. Да се усмихвам и преструвам пред някакви си селяндури, сбирщина неблагодарници, които би трябвало да си счупят краката от бързане да изпълняват заповедите ми. Въздъхнах и се изправих. По-добре да лаская и придумвам живите, отколкото по-късно да се боря с мъртвите. Живите може да миришат гадно и да имат дразнещо собствено мнение, но мъртвите миришат още по-зле и се придържат към мнението, че ние сме храна.

— Добре де. Но ако не ме послушат, пращам войниците. — Открих, че все още треперя въпреки горещия ден, а пред очите ми се тълпяха картини на мъртъвци, търпеливи, тихи, чакащи… докато Мъртвия крал не пробуди глада им.

— Джалан! — Вратата се отвори рязко без почукване и в рамката застана Дарин, блед и сериозен.

— Скъпи ми братко. Как така реши да озариш деня ми? Може би някоя преливаща канализация се нуждае от моето внимание?

— Татко е мъртъв.

— Лъжец такъв! — Татко не беше мъртъв. Той не правеше такива работи. Взех плаща си от закачалката. Денят навън изглеждаше сив и угнетяващ.

— Джалан. — Дарин пристъпи към мен и ръката му посегна към рамото ми.

— Глупости. — Изблъсках я настрани. — Трябва да се видя с едни менонити. — Някакъв студ се настани в стомаха ми и очите ме защипаха. В това нямаше смисъл. Първо, той не беше мъртъв, и второ, аз дори не го харесвах. Минах покрай Дарин на път към вратата.

— Той е мъртъв, Джалан. — Ръката на брат ми легна на рамото ми и аз спрях, почти на прага, с гръб към него. За момент видения от друго време смениха площада навън и покривите зад него. Видях татко като млад, застанал до мама, как се навежда с усмивка на лицето и разперва ръце да ме поеме, докато тичам към тях.

— Не. — По напълно необясними причини думата заседна в гърлото ми, устата ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи.

— Да. — Дарин ме завъртя и ме прегърна. Само за миг, но достатъчно дълго, за да изтикам глупостта си обратно откъдето бе дошла. После ме пусна и преметнал ръка през раменете ми, ме изведе в деня навън.



Кардиналът беше умрял в спалнята си, сам. Изглеждаше дребен в широкото легло, стопен, преждевременно остарял. И да беше пил, прислужничките бяха отстранили уликите и го бяха привели в приличен вид.

Здравето му се бе влошило след пътуването до Рим. По думите на всички мъмренето на папата било впечатляваща гледка и Реймънд Кендет се прибрал във Вермилиън, придружен както от тежкото бреме на срама, така и от папския човек архиепископ Ларин, чиято единствена работа, изглежда, била да накара татко да върши своята. На някои хора старостта им се отразява добре, а други усещат как светът се свива около тях и не виждат смисъл в пътя пред себе си. Когато човек вкуси за първи път мака, изпитва нещо чудесно и възхитително, нещо, което се опитва да улови отново с всяко свое връщане към него, но накрая трябва да го пуши само за да се почувства нормален. За мнозина от нас същото е и с живота — няколко кратки години на златна младост, когато всичко е сладко, всяко преживяване — ново и изпълнено с важност. После следва дълго, бавно бъхтене до гроба, докато се мъчиш безплодно да уловиш пак онова чувство, което си изпитвал, когато си бил на седемнайсет и светът се е простирал пред теб.

Погребението се състоя три дни по-късно, а междувременно трупът на татко стоеше под охрана, докато най-набожните вярващи се редяха да окажат почит ако не на човека, то поне на поста му. Събрахме се в Черния двор, голям правоъгълник между Бедняшкия дворец и Марсилската крепост, който обикновено се използваше за тренировки на коне, но традиционно бе запазен за събиране около ковчега преди бавния поход до гробищата или църквата, в зависимост от житейското положение на покойника. Днес, под навъсеното и ветровито небе, щеше да има кремация. Цепеници от палисандър и магнолия, избрани заради благоуханието си, бяха наредени на клада, по-висока от човек на кон. Ковчегът на татко бе кацнал върху тази дървена планина, полиран, блестящ, гравиран със сребро и с тежък сребърен кръст върху капака.

Присъстваше целият дворец. Това бе най-малкият син на Червената кралица и най-висшият духовник в кралството. На стъпаловидната трибуна за кралските особи паланкинът на Гариус стоеше най-високо, Мартус, Дарин и аз бяхме на по-долния ред, а братовчедите ни — един ред под нас. По-големият брат на татко, чичо Ларус, се намираше в източните си имения. Не бе имало кога вестта да стигне до него, камо ли да му даде време да дойде, пък и така или иначе, с този поход на баба срещу Слов, моментът едва ли бе подходящ най-големият източен лорд да изостави замъка си на границата.

Имаше доклади, които изискваха вниманието ми — смутове във външния град тази сутрин, — но не можех да откажа на татко дължимото. Някак си след смъртта на мама все нямахме какво да си кажем. Чувствах, че е трябвало да променя това. Човек винаги си мисли, че ще има време. Отлага нещата. А после изведнъж времето свършва.

— Ето го, идва. — Дарин от лявата ми страна кимна към двора долу. От Адамовата арка се появи тълпа аристократи, които бъбреха весело въпреки мрачните си черно-сиви одежди.

— Баба я няма само от десет дни, а той вече си мисли, че притежава всичко тук — обади се Мартус от другата страна на Дарин.

Можех да различа в центъра на тълпата най-големия брат на татко, чичо Хертет — не заради ръста му, който бе скромен, а заради ярката риза от жълто-зелена коприна, подаваща се през широката пролука в траурната роба, опъната върху внушителното му шкембе. Свитата му крачеше пред него — фалшивият двор, който той поддържаше, за да се упражнява за момента, когато тронът уж ще стане негов. Като го гледаше, човек би могъл да си помисли, че според него майка му си е отишла завинаги — не просто на военна кампания, а в гроба.

Синовете на Хертет, Джонат и Роланд, се отделиха от групата, за да седнат при другите ни братовчеди на най-долния ред, заедно с лордовете и бароните. Баща им, потящ се във фините си одежди въпреки хладния ветрец, се качи тежко по дървените стъпала до най-горния ред, където се навря до паланкина на Гариус. Очевидният ненаследник дори не понечи да се поклони, нито пък зачете по някакъв друг начин присъствието на вуйчо си — обърна му не повече внимание, отколкото бе необходимо, за да се намърда до носилката с перденца.

— Давайте по-бързо — извиси Хертет гласа си зад нас. Обърнах се и го видях как приглади с ръка влажните си сиви кичури, залепвайки ги за челото си. С провиснала челюст и кървясали очи той изглеждаше доста по-вероятен кандидат за косата на смъртта, отколкото баща ми когато и да било. — Приживе Реймънд достатъчно ме караше да чакам с проклетите му литургии. Да не му даваме да ни губи повече времето.

Като видя размаханата ръка на Хертет, архиепископът долу на площада започна да чете на глас от голямата библия, която две хористчета държаха разтворена пред него.

— Проклета глупост е цялата тая работа с кладата — продължи да мърмори Хертет зад мен. — Бих могъл да прекарам сутринта си доста по-добре, отколкото да седя и да мириша как Реймънд се пече. Трябваше да го сложат в гробницата, при останалите Кендети.

Тъй като семейното ни име се предаваше по линия на монарха, всички бяхме Кендети, въпреки че тримата синове на баба бяха от трима различни бащи. Досега винаги се бях гордял с името си, макар че фактът, че го деля с Хертет, вкисна малко тази гордост там на трибуната. Надявах се, че мнението му за кремацията на мъртвите не е излязло извън стените на двореца. Беше достатъчно трудно да убедим цял Вермилиън да изрови и изгори покойниците си и без Хертет да го обявява за глупост.

Най-сетне свършихме с латинския и с лъжите. Архиепископ Ларин захлопна голямата библия така, че звукът отекна из целия Черен двор, и от неговата окончателност ме побиха тръпки. Печатът на татко висеше на шията му и улавяше светлината. Някакъв дребен духовник подаде на Ларин горяща факла и той я хвърли върху подпалките, струпани в основата на кладата. Пламъците прихванаха, разгоряха се, запукаха, гласът им прерасна в рев и те започнаха да поглъщат цепениците наоколо. За щастие вятърът духаше от юг и отнасяше дима далеч от нас, тласкайки сивите облаци над Марсилската крепост, стените на двореца и града отвъд.

— Балеса каза нещо странно. — Дарин не откъсваше очи от пламъците и лесно можех да си представя, че не е проговорил. — Каза, че минала покрай покоите на татко следобеда, когато умря, и го чула да крещи нещо за дявола… и за дъщеря си.

— Татко няма дъщеря — каза Мартус с твърдост, която сочеше, че ако бъде открито някое копеле, трябва много бързо да забравим за него.

— Дъщеря ли? — Аз също гледах пламъците. Балеса не беше склонна към фантазьорство. Трябва да търсиш нашир и надлъж, за да намериш жена, по-здраво стъпила на земята от икономката на Римската палата. — Просто е бил пиян и е крещял глупости. Когато го видях преди няколко дни, се беше натаралянкал.

Дарин ме погледна намръщено.

— Татко не беше пил от седмици, братко — откакто се върна от Рим. Прислужничките ми казаха, че е вярно. Не можеш да скриеш нищо от хората, които разчистват след теб.

— Аз… — Не знаех какво да отговоря. Татко го беше казал вместо мен. Че би искал да се е справял по-добре като баща. Сега и на мен ми се прииска да съм бил по-добър син.

— Юла е била с него в края — каза Дарин.

— Той е умрял сам! Така ми казаха! — Погледнах брат си, но той беше вперил очи напред.

— Един кардинал не бива да умре насаме с готвачка, Джал — изпръхтя Мартус.

— И все пак тя е била там — каза Дарин. — Занесла му бульона лично. Тя е негова готвачка по-отдавна, отколкото ние сме негови синове.

— И какво каза Юла?

— Че угаснал кротко и че даже го помислила за заспал. После, като видяла колко е блед и неподвижен, решила, че е умрял. Но той я изненадал. Накрая беснял, мъчил се да стане — устните му се движели, но не издавал нито звук. — Дарин извърна очи от горящата клада и ги насочи нагоре, покрай пушека, към сините небеса. — Каза, че изглеждал обладан. Все едно бил друг човек. Каза, че я погледнал, посегнал към печата си до леглото и щом го докоснал, се строполил върху възглавниците. Мъртъв.

Нито аз, нито Мартус имахме отговор на това. Мълчахме и се вслушвахме в пращенето на пламъците. Вятърът разкъса дима и за миг ми се стори, че зърнах в него някакви форми, преливащи една в друга, почти ръка, почти лице, почти череп… всички те смущаващи.

Мина половин час, преди ковчегът да рухне с глух трясък, разпилявайки горящи цепеници, и към небето да полетят рой искри. Жегата достигна до нас даже на горния ред и зачерви лицата ни. Архиепископът даде знак и дворцовият флаг бе свален, за да оповести началото на траура и че можем да си вървим.

— Е, свърши се. — Хертет се надигна и заслиза тежко към двора. Други последваха примера му. Някои останаха. Братовчедка ми Сира се обърна да изкаже съболезнования на мен и братята ми. Ротус ни стисна ръцете. Миша де Вийр чакаше своя Дарин в края на двора, облечена в черната си рокля, а до нея стоеше дойка с моята племенница, розова и дундеста в траурните си дрешки. Барас и Лиза също изрекоха думи на любезност, но изобщо не ги чух. И ето че накрая останахме само тримата братя и може би празният паланкин на горния ред.

— Тази вечер ще се напия. — Дарин стана. — Така и не видяхме най-доброто от този човек. Може би и нашите синове няма да видят най-доброто от нас. Ще кажа молитва за него, а после ще гаврътна едно питие.

— И аз ще се присъединя към теб. — Мартус се изправи. — Ще пия за това чичо Хертет да потъне във вечния си сън, преди Червената кралица да е овакантила трона. Боже, по-добре братовчедката Сира да вземе короната, отколкото това дърто копеле. — Той скръсти ръце. — Ела и ти, Джалан. В пиенето поне те бива. — И с тези думи тръгна надолу по стълбите.

— Наместнико. — Дарин се поклони към паланкина, сложи ръка на рамото ми, а след това последва Мартус.



— Какво е състоянието на защитите ни? — разнесе се гласът на Гариус иззад перденцата.

— Западната стена се руши. Някои участъци трябва да бъдат укрепени. Външните квартали трябва да се изгорят и сравнят със земята. Хората на Мартус скучаят и завързват битки със стражата. Не ни достигат сто лъка, а половината ни скорпиони се нуждаят от ремонт, ако искаме да стрелят повече от два пъти, преди да се счупят. Зърнените запаси са само една трета от необходимото. С изключение на това всичко е наред. Защо?

— Погледна ли числата?

— Някои от тях, определено.

— Случаите на забелязани блатни духове в рамките на града през последните четири дни?

Беше избрал нещо, което действително бях забелязал, когато Ренпроу го побутна през бюрото ми.

— Ами, три, после седем, вчера дванайсет, още десетина пристигнаха тази сутрин.

— Те ни разузнават — каза Гариус.

— Какво? — Приведох се напред и дръпнах перденцето. Той приличаше на някакво чудовище в сенчестата си бърлога, болнаво чудовище, бледо и оросено с пот. — Те са мършояди, полумъртви ядачи на трупове, които следват брега на реката. От седмици по течението се носят мъртъвци — някаква орлантска армия опустошава Роун. — Зачудих се дали баба ще задръства реки с мъртви словени преди да е изтекъл месецът.

— Направи ли карта на местата, където са заловени или забелязани? — попита Гариус.

— Ами, не, но в това няма система. Само дето край реката са повече, отколкото другаде. Но са навсякъде. — Опитах се да си го представя и нещо в получената картина ме смути.

— Навсякъде. Нито веднъж в един и същи район? — Гариус се навъси.

— Е, понякога. Но не често. Прогони ли ги стражата, не се връщат. Това е хубаво… нали?

— Така се държат разузнавачите. Проверяват за слаби места, събират информация, която да им послужи при планирането.

— Трябва да вървя — казах. — Има доклади за нападения от трупове във външния град. — Повече ме притесняваха тези между градските стени, но последните съобщения говореха за лавина от нападения, идващи съвсем неочаквано.

Понечих да се обърна, но нещо блестящо на пода на паланкина улови погледа ми.

— Какво е това? — Наведох се и отговорих сам на въпроса си. — Парчета от огледало.

Гариус кимна.

— Дамата се опитва да си отвори нови очи във Вермилиън. Знае, че сестрите ми са тръгнали срещу нея, и може би е отчаяна. Надявам се. Както и да е, препоръчвам ти да не ползваш никакви огледала. Красавец като теб няма нужда да проверява отражението си — това е занимание за нас, грозниците, да не би да забравим за външността си и да започнем да си мислим, че светът ще започне да ни гледа благосклонно.

— Отказах се от огледалата преди доста време. — Внезапна тръпка пробяга през мен: твърде често зървах движения, които не трябваше да ги има, твърде често се мяркаха петънца, които биха могли да са сини. — Сестрите ти ни напуснаха, за да открият онази проклета жена, но какво ще ѝ попречи да излезе от нечие огледало и да ни избие всичките, докато тях ги няма? Да не говорим, че проблемът с блатните духове не е изчезнал. Баба казваше, че това имало за цел да я разсее и да я задържи тук. Е, сега нея я няма… но все още откриваме, че липсват тела — както мъртви, така и живи. Не ми харесва тая работа. Ама хич.

Гариус присви устни.

— На мен също не ми харесва, маршале, но това е положението. Сигурен съм, че моята близначка е оставила тук заклинания, които да държат този град затворен за Синята дама — или поне да пречат на физическото ѝ нахлуване. Тя усвои този урок от много ранна възраст. За останалото трябва да се погрижим ние.

Въздъхнах. Бих предпочел да чуя успокоителна лъжа, отколкото плашещата истина.

— Дългът ме зове. — Хвърлих поглед надолу към Черния двор, готов да тръгвам. Сега дворът бе почти празен, с изключение на няколко опечалени, духовниците, оставени да наблюдават догарянето на кладата, и разбира се, стражата на Гариус. Въздухът над жаравата трептеше, напомняйки ми за трептенето в Ада, когато твърде много хора умираха наведнъж и душите им нахлуваха като потоп. Взрях се в нажежената оранжева купчина и през маранята зърнах приближаваща се фигура. Гледах, несигурен какво е това, докато тя не заобиколи огъня и не я видях ясно.

— Мили боже! Стража! Стража! — Посочих с трепереща ръка към създанието, вървящо спокойно към трибуните. — Това е… е… — Нямах представа какво е.

Шестимата мъже в подножието на трибуната вдигнаха очи към мен, проследиха посоката на пръста ми и сякаш за първи път видяха одрания човек. Дръпнаха се уплашено, но само за миг — това бяха обучени мъже, корави мъже, елитът на баба. Като един посегнаха към мечовете си… а после като един отпуснаха ръце и извърнаха поглед. Миг по-късно стояха като преди, сякаш към тях изобщо не вървеше човек без коса и кожа в черен плащ.

— Какво? — Обърнах се към Гариус. — Какво става, по дяволите? Гариус! Кажи им! Той е обладан! Някой парцалан го е обсебил!

Двама от гвардейците вдигнаха намръщено очи към мен, като че ли засегнати от тона ми.

— Спри, Джалан. Лунтар е приятел.

Бързо отидох до паланкина на Гариус и извадих меча си. Бих се скрил зад паланкина, но той беше опрян в стената на сградата, до която се издигаше трибуната.

— Това нещо е приятел? Та то е одрано, да го еба! — Погледнах надолу към дворцовите стражи, които оглеждаха двора, нащрек за някаква заплаха за наместника. — И какво, по дяволите, им става на телохранителите ти?

— Не одран. Изгорен. — Мъжът с черния плащ се усмихна нагоре към мен, докато изкачваше последните няколко стъпала, оставяйки мокри следи. — А стражите просто забравиха какво са видели. Спомените са ключът към всеки човек. Те са всичко, което представляваме.

Задържах меча си вдигнат, докато той изминаваше последните няколко метра. Бях виждал изгорени мъже и преди, а ми се искаше да не бях. Нашият гост изглеждаше, както вероятно би изглеждал татко, ако му беше скимнало да излезе от ковчега си, след като пламъците са го обхванали хубаво.

— Лунтар. — Ръката на Гариус се надигна конвулсивно за поздрав. — Радвам се да те видя, приятелю.

— Добра среща, Голот. А това трябва да е внук ти Джалан. Рядък човек.

Свалих меча си повече, отколкото ми се искаше, и по-малко, отколкото изискваше благоприличието.

— Познаваш ли ме?

Лунтар се усмихна пак. За човек, който би трябвало да пищи от ужасна агония, изглеждаше забележително весел. Изгорената му кожа се пукаше и сълзеше, докато говореше.

— Познавам те много по-малко, отколкото почти всеки друг. Което те прави рядък. Бъдещето ти е прекалено преплетено с това на Едрис Дийн, за да го видя ясно.

Намръщих се. „Заклетите в бъдещето не ме виждат“ — така беше казал Едрис Дийн за себе си. Фактът, че той се спотайваше не само в миналото, а и в бъдещето ми, не ме накара да се чувствам по-добре. Може да го исках мъртъв, но не исках аз да съм човекът, натоварен с тази работа.

— Моите съболезнования за загубата на баща ви, принц Джалан — каза Лунтар в тишината, където трябваше да се намира отговорът ми. — Срещнах го веднъж. Добър човек. Загубата на майка ви го промени.

— Аз… — Преглътнах и се изкашлях. — Благодаря.

— На какво дължим тази чест, Лунтар? — попита Гариус.

— Познаваш ме, Голот. Все гоня вероятностите и възможностите. Или те мен.

Лунтар зарея поглед към бледото небе над покривите. Обгорената плът блестеше върху черепа му и аз направих крачка назад, или щях да направя, ако вече не бях стигнал до стената, така че си треснах главата в нея.

— Задава се беда — изрече той към небесата.

— Не ми е нужен заклет в бъдещето, за да ми каже това. — Потърках се по тила. — Бедата винаги се задава.

— Нападение ли ще има? Тук?

— Да. — Лунтар пак се обърна към нас. — Но работата е много по-сериозна. Сестрите ти се отправиха да спрат Мора Шивал, само че това няма да е достатъчно. Светът е разцепен, не само тази империя, не само тези земи, а целият свят, от планинските недра до небето и отвъд него. Армиите на мъртвите са само началото.

Зачудих се за името Мора Шивал, а после се сетих, че в спомените на баба жената със сапфирената шапчица, дошла да убие стария Голот, беше лейди Шивал. Някъде след това тя бе станала Синята дама.

— Колко време ни остава? — попита Гариус.

— Месеци.

— Месеци? — повторих. — До нападението ли? — Дотогава баба щеше да се върне и това можеше да е неин проблем.

— Нападението ще е съвсем скоро. Може вече да е започнало. Остават месеци до края.

— На? — Разперих въпросително ръце.

Лунтар повтори жеста ми, но го разшири да обхване двореца и небето.

— Всичко.

Засмях се.

Той се втренчи в мен.

Опитах да се засмея пак. Баба беше казала, че войната ѝ със Синята дама се води за края на света. Но аз не го бях приел буквално. Или по-скоро бях разбрал думите, но не ги бях осъзнал. Да, Строителите бяха разпукали света, когато бяха завъртели Колелото си; да, магове като Келем, Сагеус и останалите разширяваха пукнатините всеки път, щом използват магията си… но краят? Знаех, че амбициите на Синята дама засягат онова, което ще дойде след разрухата на всичко съществуващо, но това винаги ми се беше струвало много години в бъдещето, проблем за по-късно. Даже със заминаването на баба за Слов не бях мислил наистина, че на карта е заложено всичко. Не и целият свят. Червеният предел — може би, или пък земите около Осхайм. Но винаги си бях представял, че ще има къде да избягам, къде да се скрия.

Сега поне разбирах каква спешност — или отчаяние — е накарала Червената кралица да слезе от трона си, да остави любимия си град в опасност и да тръгне на война към една далечна земя на възраст, в която много баби са побелели и сбръчкани, плетат си кротко в някой ъгъл и отброяват последните си дни.

— Месеци! — повторих пак, за да видя дали вкусът на думата ще се подобри. Не се подобри. Някога може да съм казвал, че шест месеца са цяла вечност, но точно в момента ми се струваха крайно недостатъчно. По някаква причина в ума ми изникна бебето на Дарин, макар че бях видял от него само пухкави розови крачета, ритащи във въздуха, и пухкави розови ръчички, посягащи към натежалите от мляко гърди на Миша. А и, честно казано, не гледах бебето. За шест месеца то нямаше да стигне далеч.

— За вас по-малко от седмица, ако стените ви не издържат. — Лунтар бръкна под плаща си и мечът ми подскочи да застане между нас. — Месеци за света.

— Седмица! — изквичах. — По-малко от седмица? — Колко далеч можех да стигна с бърз кон за по-малко от седмица? — Това не е правилно! Нападение тук? Армия ли идва? Мъртвия крал ли е? Някой трябва да направи нещо! Трябва да…

— Подарък, Голот. — Лунтар пренебрегна паниката ми и извади бяла кутия с формата на куб със страна петнайсет сантиметра. — Веднъж ти ми даде една медна кутийка, която притежаваше, и тя се оказа много полезна. Сега ти връщам услугата. — С изключение на бледорозовите петна, където изгарянията му бяха оцапали повърхността, кутията беше без шарки или украса, куб със заоблени ъгли, изработен от бяла кост. Може би слонова… или…

— Това пластимаса ли е? — попитах. — Творение на Строителите? — Опитах се да запазя гласа си невъзмутим, но думите „по-малко от седмица“ се въртяха непрестанно в главата ми заедно с образа на новия ми кон, Убиец, който ме чакаше в конюшните.

— Точно така, пластимаса. — Лунтар остави кутията до Гариус.

— Какво има вътре? — попитах, преди Гариус да успее да изрече нещо с кривата си уста.

— Призраци.

Загрузка...