Колелото на Осхайм

30.

Снори върви нагоре по клисурата, покрай останките от демоните, убити от първородния му син в защита на доведеното му семейство.

Над него спиралата в небето се свива все повече. Снори знае, че скоро ще се озове под центъра ѝ, в окото на невидима буря.

Клисурата се разширява в долина, която се спуска надолу и излиза от възвишенията. Снори продължава да куцука напред, раните му го сковават, от тази в рамото му още блика кръв и болката го пронизва като нажежена тел.

Пред него долината се стеснява, след което се спуска рязко и изчезва от поглед. Зад тази теснина се разкрива гледка, каквато Снори никога не си е представял, че ще види в Хел. Той стои и очите му попиват фиорда Уулиск, обвит в мека мъгла, с пролетно зелени склонове. Черни кози осейват склоновете на Нифлр от далечната страна, където слънцето обагря земята в злато. Там би трябвало да има село, къщи пръснати чак до края на водата — но Снори вижда само осемте кея, протягащи тънките си пръсти през фиорда, и на сто метра нагоре по склона една-единствена къща. Познава я дори от това разстояние. Неговата къща.

Лед изпълва вените му. Спиралата в небето се събира над тази самотна къща. Големият небесен водовъртеж, каменният лабиринт под него, всичко това го е довело дотук, до неговото минало, неговото настояще, място без бъдеще. Снори стисва челюсти, хваща брадвата близо до гърдите си и продължава напред, така изпълнен с осакатени емоции, че сякаш гори, и въпреки това ръката, стиснала сърцето му, е по-студена от всякога.

Докато върви, Снори вижда, че и тук е имало клане, останките от него са разхвърляни наоколо. Тук ръка в сянката на скалите, там глава, карантии, разпилени върху голяма каменна плоча. Не уродливи демони, а хора или подобни на хора създания, и не само мъже, а и жени, деви на щита, в доспехи по северняшки маниер и държащи брадви, копия, чукове. Всички обаче, били те високи или ниски, широкоплещести или не, притежават една обща черта, която издава произхода им. Всички лежат с плът бяла отдясно и черна отляво; същото е и със снаряжението им, всеки меч или брадва е отлят от метал, бял като мляко, а щитовете им са тъй черни, че приличат на дупки, изрязани в деня.

— Слуги на богинята. — Снори коленичи да огледа една дева на щита. Удар с брадва е разцепил шлема ѝ отстрани. Сигурно Хел е пратила нея и другите да вземат душите на Фрея и децата ѝ. Който и да ги е убил, не е бил нежен, но това не е дело на меча на Карл. Снори оглежда бялото око на жената, което отразява небесната спирала над рамото му, и тъмното — лъскаво като полирано черно камъче. Устните ѝ са изтеглени назад, застинали в озъбената гримаса от мига на удара, а зъбите ѝ са остри като трион. Значи все пак не е човек.

Макар че в Хел няма слънце, в спомена на Снори за Уулискинд има, и сега то залязва. Пред него, в теснината в края на долината, черен на фона на залеза, се възправя самотен воин, широкоплещест, с броня от зле пасващи си парчета. Ръцете му са разперени, в едната държи кръгъл щит, а в другата — брадва с клиновидно острие за пробиване на брони.

— Свен Скършигребло? — За момент Снори изпитва страх. Великанът е единственият човек, който го е надвивал: силата му е нечовешка. Изнемощял от загуба на кръв и отслабен от раните си, Снори знае, че тази битка не му е по силите. Все още на колене, севернякът прошепва молитва, първата излязла измежду устните му от цяла вечност.

— Отче на всичко, аз направих най-доброто, на което съм способен. Бди над мен сега. Моля те само да ми дадеш силата, която ме е напуснала. — Молитва на човек, който е посрещал предизвикателствата си с брадва и смело сърце. Молитва на човек, който знае, че това няма да е достатъчно. Молитва на човек, който няма да доживее да изрече друга.

Снори се надига с ръмжене, без да обръща внимание на раните си: знае, че боговете го гледат. Изправя се, покрит със скверната кръв на демони и аленото на собствената си кръв, почти неразличим от зверовете, които е избил в такива количества.

— Готов съм. — Ако Хел е сложила Свен Скършигребло между него и семейството му, тогава Свен Скършигребло ще умре втори път. — Ундорети! — изревава Снори и сякаш неговият вик е копие, запратено срещу самите небеса, те почервеняват като кръв над него. После той се хвърля в атака.

Докато Снори тича насреща му, воинът остава на място. Носи несъразмерно голяма раменна броня от черно желязо с шипове и затворен шлем с наличник, в който има само тесен процеп за очите и дупчици около устата. Черни железни ленти опасват гърдите му над дебела кожена ризница с подплънки. Железни пластини са пришити към кожените му панталони, за да пазят краката му. Всяка част от доспехите му носи признаци на битка: ярки резки, тъмночервени петна, очукан метал, разкъсана кожа.

Между тях остават още двайсет метра. Воинът надига брадвата си. Десет. Воинът накланя глава.

— Снори?

Пет. И воинът пуска брадвата да падне.

Изпълнен с бойна ярост, Снори замахва със своята брадва в обезглавяваща дъга, влагайки силата и на двете си ръце в острата като бръснач стомана. В последния момент разумът взема връх над мускулите и с пъшкане той забавя удара, като успява да го лиши от голяма част от мощта му. Острието на Хел улучва металната яка на воина и изтръгва от нея остър звън, преди да се отпусне.

— Снори? — Ръцете в бронирани ръкавици посягат да задърпат непохватно наличника на шлема.

Снори сваля брадвата и се подпира на нея, диша тежко.

Наличникът се вдига.

— Тут?

— Знаех си, че ще дойдеш. — Тутугу се усмихва. Брадата му я няма, лицето му е разранено на мястото, където е изскубната. Червеният срез от ножа на Едрис Дийн все още бележи гърлото му, лицето му е бледо. Очите му обаче — очите му греят от радост. — Знаех си, че ще успееш.

— Какво става, в името на Хел? Какво… Тутугу… как?

— Шшшшт! — Тутугу вдига ръка. — Не изричай името ѝ — не и тук. Иначе ще прати още от своите стражи, а те са трудни за побеждаване.

Снори поглежда назад към осеяната с трупове долина.

— Всичко това ти ли си го направил?

Тутугу се усмихва.

— Не дойдоха всички наведнъж.

— И все пак…

— Не можех да им позволя да вземат Фрея и децата, Снори.

— Но Карл…

— Карл можеше да се бие с демоните, те са само зверове, които следват инстинктите си да ловят заблудени души. Но да се изправи срещу слугите на Хел, докато изпълняват нейните заповеди? Това би могло да доведе до изхвърлянето му от Валхала. Не можехме да го допуснем.

— Но ти…

— Аз още не съм заел мястото си, така че не могат да ме изхвърлят. Когато си се отправил към чертозите, запазваш тялото си в Хел… или негово копие, предполагам… Както и да е, аз тръгнах да търся Фрея, вместо да отида където трябваше.

Снори посяга и слага ръка на рамото на Тутугу.

— Тут. — Осъзнава, че е останал без думи.

— Всичко е наред. Ти би направил същото за мен, братко. — Тутугу стисва китката на Снори и се обръща да го поведе.

Снори поглежда още веднъж към теснината, която Тутугу е бранил срещу всички пристигнали, после тръгва след приятеля си надолу по склона, към неподвижните води.

Близо до брега има лодка, вързана за един голям камък в плитчините. Точно след него дъното на фиорда се снижава рязко и се губи в бистрите тъмни води. Снори нагазва в реката и хваща въжето. Ужасната жажда в него му крещи да пие, но той не е дошъл за вода.

Снори се качва в лодката и хваща греблата. Тутугу се прехвърля през борда и сяда на кърмата и Снори започва да гребе. Зад тях, където долината се отваря към фиорда, няма и помен от преследвачи. Небето е като в света на живите, потъмняло от облаци, завихрени в голяма спирала високо над тях, сякаш ги разбърква пръстът на някой бог. Може би работа на Тор. Дали преди края на това пътуване ще се обади гръмотевицата?

Вечерна мъгла пълзи по водата. Свежестта на въздуха говори за ранна есен, носи дъх на горящи дърва, риба и на далечното море. Всяко потапяне на греблата ги приближава все повече към целта. Одеве в долината го е сграбчил страх — страх, че силата му може да се окаже недостатъчна, за да премине, и че в края пътят на воина няма да го отведе до най-съкровеното му желание. Сега в него расте нов страх и гласът му се усилва с всяко загребване. Какво ще намери? Какво ще каже? Какво, бъдеще има за тях? Снори е дошъл да спаси децата си, а вместо това самият той от миг на миг се чувства все повече дете — уплашен да се изправи срещу семейството, чиито надежди не е оправдал — уплашен, че ще се окаже негоден за задачата, която може да се изисква от него сега.

Инстинктите забавят греблата му. Той ги вдига, с капеща от тях вода, и лодката се чуква леко в Дългия кей. Снори мята въжето около един стар стълб и се качва на кея, раните му го карат да се движи като старец.

Склоновете пред него са същите, на които се е родил, където е израснал от пеленаче до мъж, където е отгледал собствени деца. Тутугу и Снори са ловили риба от кейовете като деца, тичали са бясно между колибите, когато корабите отплават напролет, гонили са момичета. И най-вече едно от тях. Как ѝ беше името? Усмивка извива устните на Снори. Хедвиг, любимата на Тутугу, когато бяха на девет. Тя бе предпочела Тут пред него — навярно единствената му победа през всичките тези години — и Снори не го беше приел добре.

Тутугу застава до Снори в подножието на склона и изчаква. Снори се усеща, че протака. На склона е единствено неговата къща. Пътят пред него е чист. И въпреки това той стои и не помръдва. Вятърът го дърпа. Тревата се превива под песента му. Високо по билата козите се движат по бавните си пътища. Далеч над фиорда една чайка се носи по вятъра. Но не се чува нито звук, нито един-едничък звук. А къщата стои и го чака.

— Аз ще наблюдавам езерото — казва Тутугу.

Смелостта има много форми. Някои нейни проявления идват по-трудно при един човек, отколкото при друг. Снори потърсва дълбоко в себе си смелостта, нужна, за да направи това, което го е обсебвало толкова дълго, довело го е толкова далеч и по толкова странни пътища. Слага единия крак пред другия, после пак и тръгва по утъпкания път, който е изминавал толкова пъти преди.

На вратата на къщата пак трябва да потърси смелост. Образи от нощта, когато Свен Скършигребло е довел мъртвите в Осемте кея, изпълват взора му. Звукът на техните писъци го оглушава, писъците им, докато той лежи безпомощен пред къщата, затрупан от падналия от покрива сняг.

Слепешком слага ръка на вратата, бутва я.

Огнището е студено, леглото е покрито с кожи, а кожите — със сенки, кухненският ъгъл е спретнат, стълбата към тавана е на мястото си. Те стоят, и тримата, с гърбове към него, Фрея между децата си, с една ръка на рамото на Егил и друга на главата на Ейми. И тримата мълчат, не мърдат, главите им са наведени.

Снори се опитва да заговори, но чувствата стисват гърлото му прекалено здраво и той не може да оформи думите. От устните му се носи рязко, учестено дишане — както би дишал човек, който е пронизан от копие и се мъчи да овладее болката. Той усеща как лицето му се сгърчва в гримаса, бузите му се надигат, сякаш някак си биха могли да удържат сълзите. И там, на входа на своята къща, Снори вер Снагасон пада на колене, притиснат от тежест по-голяма от снега, който го е държал в плен, и загубил силата си по-сигурно, отколкото от отровна стреличка. Раздиран от хлипове, той се опитва да изрече имената им, но от устните му все така не излиза и звук.

Фрея стои и златната ѝ коса се сипе по гърба ѝ: жената, която го е спасила, която е била неговият живот. Егил, рижата напаст, нахален, пакостлив, момче, което е обичало баща си и е вярвало, че Снори ще пребори дори тролове, за да го опази. И сладката Еймирия, тъмнокоса като баща си, красива като майка си, умна, доверчива и честна, прекалено умна за годините си и прекарала твърде малко време в игри по Уулиск.

— Тук са само скърбите им. — Тутугу пристъпва до своя приятел и посяга да сложи ръка на рамото му. — Те вече нямаха нужда от тях. Няма да се обърнат — скърбите им не могат да те видят, защото ти не си част от тях. Когато си тръгнеш оттук, те ще изчезнат. Но докато си тук, Фрея и децата могат да те чуват. Това, което кажеш, ще достигне до тях.

Снори избърсва лицето си.

— Къде са те?

Тутугу въздъхва.

— Това ми го каза една вьолва. Срещал си я. Екатри. Тя дойде тук.

— Мъртва ли е?

— Не знам. Да. Може би. Няма значение. Важно е какво ми каза тя, а то е много сложно, така че не ме прекъсвай, иначе ще забравя нещо или ще го объркам.

— Магията, която виждаме в света — некромантите, магове като Келем и така нататък… всичко това идва от Колелото — почва Тутугу. — Строителите са ни го причинили — и на нас, и на себе си. То дава на всеки от нас способността да твори магия единствено чрез съсредоточаване на волята си. Колелото позволява на желанията ни да се сбъднат. Някои от нас са по-добри в това от други, а без обучение, изглежда, никой не е особено добър. Работата е там, че макар повечето от нас да не ги бива много в използването на магията, която ни е дало Колелото… заедно можем да преместим планини. Когато някой разкаже история и тази история плъзне и се разрасне, и хората повярват в нея и я пожелаят… Колелото се завърта и я сбъдва.

— Всичко това. — Тутугу махва с ръка към фиорда. — То е тук, защото са ни казвали, че е тук, искали сме да е тук. Не говоря само за това място. Имам предвид целия Хел. Душите, реките, всяка скала и камък, всеки демон, самата Хел, всичко. То не е истинско — Колелото ни го е дало, защото историите, които си разказваме, са се увили около нас толкова здраво, че им вярваме, искаме ги и ето че ги имаме.

Снори си поема дълбоко дъх, а умът му кръжи бавно като голямата спирала над къщата.

— Къде е семейството ми, Тут?

Тутугу го стисва за рамото.

— Преди Колелото е имало по-стара магия, по-дълбока, по-малко показна, по-впечатляваща. И още я има. Никой не я разбира. Но усещаме, че я има. Всеки има собствена представа за нея, собствена история за разказване. Предците ни са говорили за Асгард и боговете. Може и да е вярно. Но това… — Той махва пак. — Това не е онова. Това са мечтите човешки. Сътворени заради нас… Фрея и децата чакат край една порта, която няма да се отвори, докато Колелото на Осхайм не бъде счупено. Зад нея е онова, което винаги ни е очаквало след смъртта. Истинският край на пътуването.

— Ти видя това място. Не ти ли се струва погрешно? Наистина ли това ни очаква до края на вечността? — Дебелият викинг клюмва. — Аз не съм мъдрец, Снори. Едва мога да произнеса думата „философия“, камо ли да я осмисля. Но това ли е мястото, където искаш да останат децата ти навеки? Дори Хел да ги прати в свещената планина… Хелгафел е място, което можеш да посетиш, също като тукашното. Не искаш ли за тях нещо, което е отвъд нашето въображение, а не негово копие? Точно това иска Фрея…

— Кой… — Снори прочиства гърло, гласът му е прегракнал. — Кой ги е отвел до тази порта?

Тутугу въздъхва пак.

— Екатри. Тя каза, че знае, че ще дойдеш, и че ако намериш Фрея, ще я изведеш навън заедно с децата и това ще е ужасно за всички ви, участ по-лоша от смъртта — в началото не, но бавно, постепенно, вие ще се намразите и накрая тази омраза ще ви изпепели… Освен това можеш да разрушиш света, докато го правиш.

Снори свежда глава. Изпълва го куха болка, в сравнение с която жалбите на нарязаната и разкъсана плът са нищо.

— Говори с тях, Снори. Те знаят, че си тук. Чакали са те и ще те изслушат. Давай — казва нежно Тутугу. — Те останаха, защото знаеха, че ще дойдеш. Не защото имаха нужда да дойдеш. — Той се обръща да излезе, с брадвата в ръка.

Снори хвърля поглед през вратата, надолу по склона към езерото. Трима високи воини слизат от алена лодка, всеки от тях черен от лявата страна и бял от дясната.

— Остани и говори — казва Тутугу. — Аз ще се оправя с тях.

Снори пристъпва да застане до него, посяга към собствената си брадва.

Тутугу поклаща глава и спуска наличника си.

— Не си дошъл тук за това. — Той се извръща. — Нито един от двама ни не може да преброи битките, в които си ме спасил. Сега е мой ред.

Снори поглежда още веднъж приятеля си и кимва.

— Ще се видим пак във Валхала. — Тутугу се усмихва. — Няма да посрещна Рагнарьок без теб до себе си.

— Благодаря ти. — Снори кимва пак и очите му отново са пълни със сълзи.

Тутугу го стисва за рамото за последен път и излиза.

Когато тишината се проточи, започнах да виждам тунела. Светлината от орикалкума на Кара хвърляше сенките ни върху извитите стени. Не се чуваше никакъв звук, стъпките ни бяха заглушени от хилядолетен прах.

— Говори ли с тях? — Гласът ми прозвуча дрезгаво и отекна напред, следвайки дъгата на Колелото, която чезнеше в мрака.

— Да — каза Снори. — И това ми даде покой. — Викингът измина сто метра, преди да заговори пак, и докато мълчеше, започнах да долавям зад нас далечни звуци от преследване.

Снори прочисти гърло.

— Когато излязох от къщата, Тутугу ме чакаше. Каза, че ще ги пази, докато може. Аз му казах, че ще спра двигателите на Колелото и ще освободя Фрея и децата си от Хел. Или ще умра, докато се опитвам.

— Къде ще отидат те? — Не бях разбрал съвсем тази част, нито мислех, че Тутугу е способен да произнесе такава реч. Но пък, от друга страна, аз многократно го бях подценявал.

— При онова, което винаги ни е чакало в задгробния живот — каза Снори. — Ще бъдат свободни от Колелото. От човешките мечти, истории и лъжи. Ти сам го видя, Джал. Там ли искаш обичните ти хора да прекарат вечността?

Майка ми със сигурност беше в Рая, но пък, от друга страна, баща ми, кардинал или не, определено беше в Ада, ако в правилата, които ни проповядваше от време на време, имаше някаква истина. Но което бе по-важно, аз не исках да прекарам вечността там.

— Какво е това? — Хенан посочи някаква табела на стената, толкова покрита с мръсотия, че едва не я бяхме подминали.

— Нямаме време за такива работи! — Взрях се назад към мрака, наострил уши за онези звуци. Всеки момент Джон Резача можеше да изникне пред очите ни.

— Интернационална… — Кара вече бършеше с ръкав мръсотията от табелата. — Колаборативна…

— На мен ми звучи като дрън-дрън-ярина. Да вървим! — Буквите бяха чужди, макар и смътно познати.

— Това е стара версия на имперския език, много изопачена. — Тя избърса още от мръсотията. Табелата, изглежда, беше от емайлиран метал и на много места корозията бе разяла повърхността… — Не мога да прочета останалото. Първите букви обаче са по-големи. И… К… О… Л. Тази последната дума може да е „лаборатория“.

— Какво е „лаборатория“? — попита Хенан, кой знае защо гледайки към мен.

— Нещо, дето ти губи времето, докато чудовищата изпълзят от мрака да те убият — отвърнах.

— Има и картинка. — Кара я избърса с мръсния си ръкав. — Не може да е…

Въпреки страховете си отидох при нея. Под големия надпис, протягащ се на няколко стъпки в горния край на табелата, имаше три рисунки, една до друга, портрети от раменете нагоре, изрисувани в най-фини подробности. Оплешивяващ побелял мъж със стъклени лещи на очите; мъж на средна възраст, чернокос и сериозен, с орлов нос; и младеж с чорлава кафява коса, тясно лице и големи тъмни очи.

— Професор Лорънс О’Кий — прочетох с мъка кривите букви. — Доктор Декс… не, Фекслър Брюс и доктор Елиас Тапрут!

— Тапрут е отговарял за Колелото? — попита Снори, извисявайки се над нас, докато Хенан се промуши между мен и Кара да погледне по-отблизо.

— Бил е достатъчно важен, за да го има на тази табела — каза Кара. — Но предполагам, че ръководителят е бил този. — Посочи най-стария от тримата, професора.

Тропотът на тичащи крака сложи край на въпросите — идеше от прашния тунел зад нас и се приближаваше бързо. Хукнах в мрака, без да чакам другите, и изминах около двайсет крачки, преди да се блъсна в нещо много твърдо. Зърнах някакво смътно очертание тъкмо навреме, за да вдигна ръце — и въпреки това следващото, което помня, е, че Снори ми помагаше да стана от пода.

— Къде е той? — Завъртях глава, търсейки в тъмното Джон Резача.

— Стъпките секнаха, щом се блъсна в решетката. — Кара стоеше зад мен със светлината в ръка.

— Решетка ли? — Сега я видях: лъскави пръти от сребриста стомана, всеки дебел колкото ръката ми.

Звукът от тичащи крака се поднови, може би на петдесетина метра зад нас. Изблъсках Снори настрани и затършувах за ключа. Той се изплъзна от пръстите ми, коварен като лед, но връвта го задържа и аз го хванах пак.

— Отвори се! — Почуках с него по най-близкия прът и всички те потънаха в отворите си — горната половина в тавана, а долната в пода.

Прекрачих ги още преди да се скрият и се обърнах рязко, а другите ме последваха. Сенките изплюха Джон Резача, носещ се в бесен спринт.

— Затвори се! — Плеснах ключа върху лъскавия кръгъл връх на един прът, който сега бе наравно с пода. Стоях вцепенен от гледката на облещеното чудовище, тичащо към мен. Снори ме дръпна назад, но не и преди да видя как Джон Резача се хвърля към стесняващата се пролука… и не успява. Блъсна се в решетките с ужасна сила и кълна ви се, те зазвънтяха.

— Хайде. — Снори ме повлече нататък.

— Решетките ще го удържат — казах. Почти си вярвах.

На петдесет метра оттам тунелът стигаше до стая, голяма колкото новата катедрала в Ремес. Черната тръба, минаваща по сърцевината му, продължаваше през центъра на откритото пространство и изчезваше в тунел от другата страна. Пътят ѝ я отвеждаше до челюстите на гигантска машина, която стоеше на пода на залата на петдесет стъпки под нас и се извисяваше на още петдесет над точката, където черната тръба минаваше през нея.

Светлини в тавана, прекалено ярки, за да ги гледаш, озаряваха помещението, все едно беше летен ден. Въздухът миришеше на мълнии и пулсираше от тътена на грамадни машини.

Ние стояхме на ръба, където тунелът свършваше и зейваше отвесна бездна до пода далеч долу. Ако някога тук бе имало перила или стълби, те едва ли са били направени от толкова издръжлив материал като решетката зад гърбовете ни или титаничната машина пред нас, и може би на тях се дължаха кафеникавите петна по стените и пода.

— Там долу има нещо. — Хенан посочи.

В подножието на извисяващата се метална грамада в корпуса на машината имаше ниша, облицована със стъклени пластини, по които светеха символи и заврънкулки. По средата ѝ, видим само от раменете надолу от нашата позиция, стоеше някакъв мъж с бяла роба или палто, с гръб към нас.

— Той не помръдва — каза Кара.

Гледахме цяла минута, или поне другите гледаха: аз все се озъртах назад, да не би Джон Резача да ни настигне и да ни блъсне през ръба.

— Статуя? — предположи Хенан, като пристъпи към края на бездната.

— Или пък замръзнал във времето като Тапрут в онова Строителско подземие. — Снори дръпна Хенан назад.

Далеч зад нас отекна глухо кънтене.

— Трябва да слезем долу и да разберем — казах.

— Как? — Кара се приближи до ръба не толкова смело като Хенан, на четири крака.

— С летене? — Размахах ръце. — Все пак сега сме магове на развалата! — Пожелах си да се отделя от земята, повдигнах рамене, изправих се на пръсти. Не стана нищо, освен че се видях принуден да направя залитаща крачка напред, за да не падна, и много се зарадвах, че не го бях опитал по-близо до ръба. — Защо не ще да действа?

— Сигурно машините на Строителите са наложили контразаклинания, за да се защитят. Как иначе ще продължават да работят след толкова много години? — Кара подаде главата и гърдите си през ръба. Снори ме изпревари и я хвана за краката. — Има скоби в камъка на стената, точно като на шахтата, по която слязохме.

Тя изпълзя назад, освободи краката си и се завъртя, за да се спусне заднишком през ръба, търсейки опорите с нозе. Обзет от силното подозрение, че кънтенето зад нас означава, че решетката в тунела се предава пред Джон Резача, аз се прехвърлих през ръба веднага след нея.

След около минута и четиримата стояхме на пода на залата и се чувствахме като мравки — и по размер, и по значимост. Снори ни поведе към нишата в основата на машината. Извисяващото се съоръжение от сребриста стомана, през което минаваше черната сърцевина на Колелото, заемаше по-голямата част от помещението, но въпреки това между него и стените оставаха поне двайсетина метра разстояние. То не приличаше на никоя машина, която бях виждал. Нямаше зъбни колелца, нито други движещи се части, изглеждаше сглобено от много сегменти и различни тръбички се виеха в сложни шарки по повърхността, като се срещаха и разделяха. Цялата тази грамада жужеше от енергия — не успокоително жужене, а груб звук, съдържащ в себе си смущаващи атонални хармонии, които не биха могли да излязат от човешки мозък.

— Това е мъжът от табелата. — Хенан вървеше до Снори, хванал в ръка нож, който сигурно му беше дал викингът.

— Професор О’Кий — каза Кара.

Той стоеше замръзнал досущ като Тапрут и изучаваше един от стъклените панели и светлинните шарки върху него. Освен това в нишата малко изненадващо имаше купчина мръсни завивки, разпилени книги, чиния с недоядена храна и лекьосано кресло. Точно пред мъжа, може би съборен от ръката, положена върху полукръглия плот, минаващ по края на нишата, един малък предмет, тънък цилиндър, по-тесен и малко по-дълъг от пръста ми, беше уловен точно в момента на падането си от плоската повърхност. Висеше, замръзнал насред премятането, на около три стъпки от земята.

Изтеглих меча си и тръгнах напред, за да мушна с него по посока на стареца. Натъкнах се на невидимата стена доста преди очакваното и едва не си размазах лицето в нея, защото тъкмо бях започнал да надигам оръжието.

— Твърда е — казах, за да скрия смущението си.

— Тапрут го нарече „стазис“ — каза Кара. — Стазисно поле.

Снори сложи ръка на гладката граница между времето и невремето.

— Използвай ключа.

— Той не е замръзнал — каза Хенан.

— Напротив, замръзнал е. — Опипах се за вечно изплъзващия се ключ.

— Онова… нещо… дето пада от масата, сега е по-ниско.

Погледнах. Писалката наистина изглеждаше малко по-близо до земята, но това лесно би могло да е зрителна измама.

— Глупости.

— Той е прав.

Отне ми няколко секунди да осъзная, че не познавам гласа, който подкрепи Хенан. Обърнах се и видях, че Снори вече държи брадвата си смущаващо близо до врата на новодошлия.

— Кой си ти? — изръмжа викингът.

— Не ме ли познаваш? — Мъжът носеше същата дълга тясна бяла роба като О’Кий, с черни панталони и лъскави черни обувки отдолу. Беше двайсет и няколко годишен, може би година-две по-голям от мен, с рошава тъмна коса, стърчаща на туфи, сякаш имаше навика да я дърпа, и оредяваща на темето. В големите му очи блестеше веселие, определено по-голямо от това, което бих показал аз с варварска брадва на сантиметри от лицето си. Нещо в него наистина ми се струваше познато.

— Не — отвърна Снори. — Защо трябва да те познавам?

Кара се взря в мъжа, сбърчила чело.

— Ти си Строителски магьосник.

— О, я стига! Право пред очите ви съм. — Той зашава с пръсти под брадичката си, а с другата ръка посочи към нишата. — Виждате ли?

О’Кий стоеше с гръб към нас, така че не бе толкова очевидно, но тъкмо тази беше причината да ни се струва познат. Той приличаше малко на стареца, поне доколкото го помнех от рисунката.

— Ти си негов син? Брат?

— Син. В известен смисъл. — Усмихна се широко. — Наричайте ме Лари. Както и да е, хлапето е право. Вижте, химикалката вече стигна до пода.

Всички се обърнахме освен Снори, който бе прекалено опитен воин, за да се хване на една проста заблуда. Цилиндърът наистина бе паднал на пода и май се намираше в процес на отскачане.

— Това е бавно време — каза Лари. — За година, прекарана там вътре, тук отвън минава цял век.

— Трябва да говорим с професора — казах аз.

— Бихте могли да попитате мен — предложи той с усмивка.

— Въпросът е доста сложен — казах. — Наистина трябва да говорим с ръководителя. Смятаме да го изключим.

— Кое да изключите? — попита Лари.

— Това. — Посочих машината, която беше голяма почти колкото крепостна кула. — Всичко. — Размахах ръка към тунелите от двете страни на залата. — Колелото.

— Професорът може да го направи. — Гласът на Снори не оставяше място за избор. — Това е негово творение.

Лари сви рамене.

— Това е творение на стотици, ако не и хиляди хора, дело на най-бляскавите умове на епохата му, но да, той ръководеше проекта. И се опитва да го спре вече хиляда години — десет години по неговото време, — само че без успех. Има сума ти процеси, които трябва да бъдат фино балансирани за успешно прекратяване на операцията. И най-дребната грешка в изчисленията може да ускори ефекта… или нещо по-лошо.

— И въпреки това ще говорим с него. — Снори сложи ръка на повърхността, където времето на професора се срещаше с нашето.

— Ами, давайте. — Лари разпери ръце към професора. — Но ще имате нужда от ключа. И ако не разполагате с него, опасявам се, ще трябва да ви изведа оттук.

Хвърлих поглед към Снори, чието лице бе смръщено в сурова гримаса, после пак към Лари. Повечето хора намират грамадния викинг за доста страховит. Но Лари някак си създаваше впечатлението, че смята всички ни за непослушни дечица.

— Ключът е у мен. — Извадих го и бях възнаграден със съвсем леко колебание у Лари, преди усмивката му да се разшири.

— Чудесно! Просто чудесно. Нямате представа откога чакам да го видя отново.

— Отново? — Поклатих глава при тази безсмислица и се обърнах към професора. — Отвори се! — Мушнах с ключа към преградата… и не срещнах съпротива.

„Химикалката“ отскочи още веднъж и се търкулна под креслото.

Професор О’Кий зацъка с език. Чукна по стъклената плоча, която гледаше — светлинки, редове и числа се нижеха по нея в ярък пъстроцветен хаос, — обърна се и се наведе да вдигне падналата химикалка, само за да застине насред движението, зърнал трима езичници от дивия Север и един принц на Червения предел.

— О, слава богу! — възкликна той. — Лари, сложи чайника.

— Дошли сме да изключим Колелото — каза Снори. — Чайникът ще ни помогне ли в тази работа?

— Естествено, че затова сте дошли. — Професорът ни дари с искрена усмивка и кимна към все още протегнатата ми ръка. — Донесли сте моя ключ.

— Твоя ключ ли? Това е ключът на Локи. Направен е в Асгард. — Снори се наежи.

— Не се и съмнявам. — Професорът кимна и изкуцука до креслото си. Не изглеждаше добре. — Бих ви предложил да седнете, но опасявам се, че имам само едно. Старостта преди красотата и така нататък.

Лари, който досега бе стоял до плота в нишата, се върна с чаша димяща кафява течност. Подаде я на професора, който я взе в треперещата си старческа ръка и аха-аха да разлее съдържанието първо от едната страна, после от другата. Все пак успя да я поднесе към устните си без произшествия и сръбна шумно.

— Това е чай! — казах аз. Другите ме погледнаха.

— Браво на теб, момко. — Професорът сръбна пак и изпусна едно доволно „ах“.

Кимнах отсечено, приемайки похвалата. Майка ми беше донесла чаени листенца със себе си от Индус, изсушени и пресовани, и пиеше запарка от тях в гореща вода.

Старецът вдигна очи към Снори.

— Няма чайник, само машина за гореща вода и много стари пакетчета чай. Това е израз — езикът запазва някои неща дълго след като сме забравили какво означават.

— Ти каза, че това е твоят ключ — обади се предизвикателно Кара.

— В известен смисъл. Всъщност в няколко смисъла.

— Ти си Локи? — попитах, влагайки във въпроса само намек за присмех.

Професорът ме стрелна с поглед, в който имаше нещо стоманено, духна чая си и отпи. После каза:

— Предполагам, че трябва да минем по същество. Не бива да прекарвам твърде дълго извън бавното време, иначе плъховете ще ме докопат.

— Плъхове ли? — Огледах се.

— Да. Не мога да ги понасям тези гадинки. — Той остави чашата. — Онази част от мозъка ми, която иска да ме убие, призовава именно тях, за да свършат работата.

— Но нали тук долу сме заслонени? Не можем да правим магии както на повърхността… — Погледнах назад към входа на тунела високо на стената, като очаквах да видя Джон Резача да стои там с готови щипци.

— Има заглушаващо поле, вярно е, но, ъъъ, злощастните странични ефекти на експеримента все още могат да се проявяват, само дето им отнема малко по-дълго. В мехура от бавно време съм в пълна безопасност, но прекарам ли повечко в стаята отвън, плъховете започват да се прокрадват.

— Лари беше отвън — изтъкнах аз.

— Да. — Професорът погледна към Лари. Семейната прилика бе доста впечатляваща сега, когато младежът стоеше до креслото на професора. — Е, ами Лари… Лари е…

— Удивителен механичен човек — каза Лари и се поклони отсечено.

Професорът сви рамене.

— Създадох Лари, за да носи моето ехо от данни — той е, както сам казва, автомат, съдържащ… ами, мен, или поне мое машинно копие. Имаме си една шегичка: аз съм отецът…

— Аз съм синът — каза Лари.

— А Локи е Светият дух — довърши професорът.

— Не разбирам — каза Кара. Естествено, никой от нас не разбираше, но за вьолвата знанието беше по-важно от гордостта.

— Вие, разбира се, сте срещали Аслауг? — Професорът се надигна с мъка от креслото си, строполи се обратно и отклони с махване помощта на Лари при втория опит. Автоматът — нещо като механичен войник, предположих аз — ни хвърли смутен поглед. — Някои от моите съвременници се измъкнаха от телата си при ядрените удари, сложили начало и край на войната за броени часове. Те съумяха, с помощта на промените, които нашата работа тук внесе в тъканта на съществуващото, да проектират съзнанията си в множество различни форми. Аслауг беше Ася Лауглин, гениална физичка. Тя се проектира в отрицателните енергийни състояния на полето от тъмна материя. Всички проекции мислеха, че са оцелели. Разбира се, не бяха. Ася Лауглин бе овъглена в ядрена експлозия. Умря преди хиляда и сто години. Аслауг е копие, също като Лари тук, само че тя беше изопачена с годините, впримчена от фолклора на хората, заселили наново земята. Преоформена от вярата им и обединената воля на вярващите…

— Ами Локи? — прекъсна го Кара. Зарадвах се на това. Помислих, че професорът сигурно е и учител, освен другите си задължения — малко други хора са толкова влюбени в звука на собствения си глас.

— Локи е мое копие, което проектирах. Само че аз не умрях. Това не е задължителна част от уравнението — макар че усилието и болката, които включва, са толкова големи, че малцина биха се подложили на процеса, без да ги грози смъртна опасност.

— Значи Локи — това си ти? — попитах ненужно. Просто устните ми искаха да кажат нещо.

— Не аз, а мое копие. Аз не го контролирам и сме се… отчуждили. Но имаме обща сърцевина и голяма част от целите ни съвпадат. Неговата власт да влияе на събитията е едновременно подсилена и ограничена от капана, в който падна.

— Капан ли? — Ако превръщането в бог е капан, аз с радост бих влязъл в него.

— Митът за Локи. Той ме предшества с много векове, колкото и стар да ти изглеждам, младежо. Страхувам се, че моето… да го наречем „духовно ехо“, може да е паднало в този конкретен капан заради нещо толкова незначително като игра на думи.

— Не разбирам.

— Моите съученици ме наричаха Локи. Предполагам, че по онова време може да съм си падал малко шегобиец, но всъщност така изглеждаше името ми в регистъра. Лорънс О’Кий. Схващаш ли? Л. О’Кий. Толкова е просто.

— Значи твоето духовно копие се смята за Локи… — обади се Кара.

— Да.

— Само че не е.

— Да, не е. Но понеже е впримчен в истории, в които вярват много хора, има достъп до силата на тяхната вяра, която на свой ред е подхранвана от онова, което наричате Колелото. Промените, които нашите машини тук внесоха в реалността, позволиха вярата на всички тези хора да даде на Локи истинско могъщество. Точно както непосредствено над главите ни тези промени позволяват на всеки от вас да призове огън, да полети или да направи каквото пожелае. Разбира се, преди въображението ви да създаде чудовища, които да ви убият.

— Ами ключът? — попитах и вдигнах черната пръчица.

Професорът чукна с пръст по него. За миг той се превърна в малък сребърен ключ със странна форма, дълъг не повече от три сантиметра. Едва не го изтървах. Докато се мъчех трескаво да го задържа, ключът се върна към обичайния си черен лъскав вид и стигаше от основата на дланта ми до върха на показалеца.

— Това е ключът за достъп до таблото за ръчно управление в централния процесорен комплекс. Дадох го на своята проекция — на Локи — като резервен план, ако усилията ми да спра проекта ИКОЛ не постигнат успех през оставащото ни време. Честно казано, всичко започна по-скоро като шега, отколкото като сериозен опит за решаване на проблема. На онзи етап мислех, че ще ми отнеме може би шест месеца да изключа ускорителния пръстен. Не съм си и представял, че ще прекарам следващите десет години от живота си в работа върху него… и че времето ми ще свърши, преди проклетото нещо да достигне до критичната точка. — Старецът плъзна пръсти през оредяващата си бяла коса. Изтощение се спотайваше в бръчките в ъгълчетата на очите му. — Сега изглежда, че ключът е единствената ни надежда. Пратих ключа навън с Локи, за да събере вяра. Идеята беше да го вплетем в историите, да го направим част от митологията. Колкото по-дълбоко се набиеше той в съзнанието на хората, толкова по-голяма сила би могъл да извлече от общата им воля, от спящото им въображение. Така че, както виждате, ключът се превърна в символ, който черпи непряко от силата на самото Колело. Ако проработи, Колелото на практика ще се изключи само.

— Дай му ключа, Джал. — Снори пристъпи напред и ни изгледа отвисоко. — Професорът ще знае какво да прави с него, за да изключи машината.

Ръката ми се затвори самичка, пръстите ѝ се свиха върху студената повърхност на ключа. Да го предам някому на този етап ми се струваше като да ме лишат от всички варианти. Изключването на двигателите на Колелото трябваше да даде на семейството на Снори шанс да премине в неизвестното, което е очаквало покойниците по времето на Строителите. Това искаше Снори… но задгробен живот на онази Свещена планина не звучеше чак толкова зле. А и изключването на машините нямаше да спре въртенето на Колелото, само щеше да го забави. Без двигателите в Осхайм единственото, което щеше да движи Колелото и да продължи да променя реалността, бяхме ние — всеки път, щом някой чародей използваше магия, тя разкъсваше тъканта на света. Пукнатините щяха да се множат, Колелото да се върти — по-бавно отпреди, но все пак да се върти, тласкайки всички ни към края. Светът пак щеше да се разпадне — само че след няколко години вместо след няколко седмици. А завъртим ли ключа в обратната посока, тези последни няколко седмици щяха да се свият в няколко секунди и според Синята дама щях да посрещна края на всичко, застанал на най-сигурното възможно място, което щеше да ми гарантира безопасен преход към един нов свят, който да управлявам не като крал или император, а като бог. Синята дама може и да лъжеше — нямах никаква вяра на тази кучка, — но сто на сто беше имала причина да превърне това тук в свое последно убежище.

— Джал? — Снори ме тупна по рамото.

— Извинявай… отнесох се нещо. — Разтворих пръсти, впил поглед в ключа. — Е…

— Достъпът до централния процесорен комплекс е доста труден. — Професорът притисна длани към гърдите си, сякаш за да предотврати възможността някой да сложи ключа в ръката му. Може би когато докосна нещото, то го бе ухапало. — Истинската работа винаги се е вършила дистанционно от контролната стая. — Той кимна към нещо високо над нас. — Но за свръхпрецизния контрол, от който се нуждаем ние, е най-добре да се намираме до главните процесори.

Кимнах, като че ли нещо от думите му връзваше смисъл.

— За да стигне до правилната стая, човек трябва да изкачи седем или осем стълби и да се промуши през няколко теснини. Ако бях по-млад… Пък и не съм сигурен, че ще издържа достатъчно дълго извън бавното си време, за да стигна дотам. — Той се втренчи в нещо зад мен. — Опасявам се, че вече започва.

Обърнах се да проследя погледа на професора и открих, че се взирам в голям черен плъх, курдисан на един ръб отстрани на машината, на няколко стъпки над нас. Гледаше ни, без да помръдва, и очичките му блестяха.

Силно тупване зад мен отклони вниманието ми от плъха.

— Мамка му.

Джон Резача се разгъна от топката, в която се бе свил при петнайсетметровото падане от отвора на тунела. Отстъпих в нишата и дръпнах Хенан с мен. Професорът също дойде при нас. Лари направи няколко крачки напред и зае пост пред нишата. Кара изтегли ножа си и се плъзна на една страна, докато Снори пристъпи напред да го посрещне. Джон Резача се втурна право към мен в равномерен спринт.

Викингът изчака, съвършено неподвижен, и в последната частица от секундата се извъртя настрани и замахна с Хел в дъга нагоре, за да улучи чудовището под брадичката.

Триумфалният вик замря в гърлото ми, когато вместо да тупне на пода на две парчета, Джон Резача просто бе повдигнат от силата на удара — острието на брадвата не се впи в него. Той се строполи тежко, но стана още докато Снори завърташе Хел над главата си за втори удар.

— Лари е много надежден, но бих се чувствал в по-голяма безопасност, ако… — Професорът посегна към един близък панел и чукна по някакъв сияещ квадрат. — Ето.

Нямах време да попитам „Ето какво?“. Сцената отвън моментално се ускори до бързина, която би изглеждала комична, ако съдържанието ѝ не бе толкова смущаващо. С ослепителна скорост Джон Резача отби порой от удари и нанесе свой собствен, който просна Снори омекнал на пода. Някъде сред всичко това Кара явно се бе промъкнала зад гърба му, за да го мушне и тя. Видях я как остана да лежи зад него, когато той се стрелна към нас. Битката с Лари продължи малко повече: летяха юмруци и нито един от двамата не отстъпваше и на сантиметър. За секунда, която отвън трябва да е била повече от минута, те се бяха вкопчили един в друг да премерят силите си. Изведнъж сред рой искри ръката на Лари отлетя през стаята. Джон Резача го зашлеви и го запрати към металната стена на машината — а после ето го мъчителя, притиснал лице към стената на нашия мехур от бавно време.

Аз държах Хенан, но вече не се налагаше. В лицето на Джон Резача имаше грозота, която би лишила от мъжество всекиго.

— О, това е лошо — каза професорът. — Много лошо.

— Не можеш ли да направиш нещо? — извика Хенан. — Трябва да им помогнем!

Споделях чувствата му — макар че по отношение на помощта мислех главно за себе си. Но не можех да отроня и дума. Страхът ме беше лишил от дар слово. И не можех да откъсна поглед.

— Е — каза професорът зад мен. — Винаги съществува това…

— Пръчка? — попита Хенан. — С какво ще…

Нещо изтрещя по тила ми. Видях две парчета строшен бастун да прелитат покрай мен, по едно от двете страни на лицето ми. След това остана единствено падането.