Колелото на Осхайм

28.

Чарланд ми напомняше за Туртаните. Което никога не е хубаво. Селяните бяха по-кални и загрубели от онези, които човек може да срещне в по-цивилизованите южни земи, но поне не се намирахме толкова далеч на север, че да сме излезли от християнския свят. Като цяло християнският селяк си знае мястото по-добре от езическия и е по-вероятно да показва уважение и да зачита дадената свише власт на един благородник. На север малцина ярлове са отдалечени на повече от две поколения от кръвожадния грабител, завзел жалката шепа скали, над които те понастоящем претендират да властват.

За щастие, като изключим това, че е мокър и претъпкан с поточета, езера, реки, блата и мочурища, Чарланд беше благословен с десет години непрекъснат мир. Това означаваше, че с пари в джоба човек може да измине големи разстояния за кратко време по добре поддържани пътища и да намери що-годе свестен подслон всяка вечер.

Близостта, възникнала между Снори и Кара и между Снори и момчето по време на пътуването ни на юг, започна да расте отново. В този викинг имаше някакъв магнетизъм, който привлича хората, и нещо в него изпитваше нужда да бъде баща. Някои жени копнеят за бебе; може би пък някои мъже имат нужда да отгледат син. В най-добрия случай аз се бях отнасял към Хенан като разхайтен чичо, но Снори поемаше по-голяма отговорност: учеше момчето, без никога да изглежда като учител — учеше го на всичко, от връзване на възли до мятане на ножове, от разчитане на терена до разчитане на руните на Севера, надраскани в прахта.

Като ги гледах тримата, признавам си, жилваше ме ревност, но примесена с предпазливост. В известен смисъл това беше като да завиждаш на човек, застанал на някой висок чукар, за гледката и същевременно да си благодарен, че не те тласка подтикът, който би отвел нозете ти до ръба на такава бездна. Снори обичаше твърде лесно: този капацитет за обич, тази всеотдайност привличаше хората към него, но в същото време го разголваше за възможността да бъде смъртно наранен. С брадва в ръка Снори се бе оказал почти неудържим, нямаше от какво да се бои. И въпреки това сега подаваше на света пръчка, с която да го набие. В Осхайм бе достатъчно трудно човек да опази собствената си кожа. Да заведеш там едно дете беше лошо. Да заведеш там един син беше като да опреш нож в гърлото си и да помолиш света да го пререже.

Едва когато наближихме границата с Осхайм, атмосферата на благоденствие и добро настроение започна да се разсейва. Селата станаха по-редки, на пътя имаше по-малко хора, нивите изглеждаха занемарени и горичките растяха безпрепятствено, а вътрешността им бе мрачна и притеснителна.

На стотици мили зад нас, дълбоко във вражеската територия, баба ми и цветът на армията на Червения предел водеха отчаяна битка, за да удържат Блужен и да запазят обсадата на кулата на Синята дама. Сигурно им оставаше малко време, а и на всички други не им оставаше кой знае колко повече според често повтаряното пророчество за всеобща гибел. И въпреки това с всяка миля, изнизала се под копитата на Убиец, ми се искаше да забавя ход, да удължа пътуването, да правя каквото и да е, само и само да не стъпвам пак в Осхайм и да позволя на Колелото да ме придърпа към ужасите в сърцевината си.

— Светът се променя. — Кара яздеше до мен, докато минавахме брода на една рекичка, пресякла пътя ни в несполучливо наименуваната Светла гора. Използваше онзи тон, с който обичаше да казва нещо дълбокомислено — имах чувството, че го е забърсала от Скилфар.

— Така ли? — Наистина ми се искаше да не е вярно. Тогава бихме могли да се върнем у дома.

— Не го ли усещаш? — Тя кимна към ярката линия отпред, където пътят пречеше на дърветата да се съберат. Небето изглеждаше някак чупливо. Сякаш дори само един по-силен звук можеше да го пръсне на парчета, които да се посипят върху нас. — Всичко изтънява. Магията изтича през пукнатините.

— Онова твое заклинание, за пленяването на неродения в храстите, подейства добре.

— По-добре, отколкото би трябвало. По-добре, отколкото съм виждала да действа където и да било, освен край Колелото.

Същата нощ лагерувахме в гората; студена черна нощ, в която сякаш целият лес се движеше около тънките стени на палатката.

По някое време на следващия ден, докато следвахме стари и обрасли дърварски пътеки през безименен горски масив, преминахме в кралство Осхайм недалеч от мястото, където то се среща с Чарланд и Маладон. Вече се намирахме на север от град Ос, където крал Аларик се е сгушил в края на собствените си владения, сякаш го е страх да навлезе по-навътре.

След още един ден дърветата като че ли също загубиха кураж и отстъпиха място на жалка и унила пустош, обрасла с ниски храсти, където единственото, което забавяше вятъра, бяха честите проливни дъждове, понякога примесени с мокър сняг.

В далечината тъмнееше някаква сянка, като синина в небето, която ни подсказваше, че Колелото ни чака, а на Хенан — че се връща у дома. Тази нощ за първи път от година усетих придърпването на Колелото, макар да ми се струваше, че то винаги си е било там, още откакто впи нокти в мен, докато бягахме от Червените викинги. Спах неспокойно, на пресекулки, бедната вечеря от сушено месо и сухари дразнеше стомаха ми и във всеки един момент знаех, че Колелото е някъде там, знаех точната посока и знаех, че нозете ми, нетърпеливи да ме отнесат дотам, няма да ми позволят да спя дълго.

Слънцето ни завари вече на крак, да се готвим за пътуването.

— Този път е по-силно. — Снори бе приклекнал до малкия огън и подгряваше овес и вода в малко почерняло котле.

На изток слънцето се криеше зад ниски облаци, разпервайки розови лъчи върху перленото небе. На север Колелото чакаше и ни придърпваше.

— Много по-силно — каза Кара. — Върти се по-бързо и приближава точката на разпад. — В утринната светлина тя изглеждаше неземно красива, очите ѝ бяха странно размътени, както когато правеше магии, а от плитките ѝ стърчаха непокорни косъмчета, сякаш се намирахме в центъра на електрическа буря. Силата на Колелото отекваше в нея.

— Колко още остава? — Земята беше преминала в ниските хълмове и нагънатите долини на родината на Хенан, небето над главите ни бе жълто-пурпурна рана и се виеше в голяма спирала над една централна точка право пред нас.

— Около две мили по-малко от последния път, когато попита, Джал. — Снори яздеше отпред, поклащайки се с хода на добичето си, така че виждах от него само широките му плещи под кожената шапка и гъстата черна коса, падаща по врата му.

— Може би двайсетина мили — смили се над мен Кара.

Хенан яздеше с мен на Убиец, настанен върху купчина одеяла, привързани към седлото ми. Словоохотливостта му се бе изпарила, щом стигнахме покрайнините на Колелото, където дядо му някога бе гледал кози. Този път се приближавахме от юг и не бяхме видели никакви признаци на живот, нито двукрак, нито четирикрак, с изключение на два гарвана, летящи на запад.

Земята още не бе придобила онзи ненормален и чужд вид, срещащ се по-нататък, но всичко в нея създаваше чувство за погрешност — тревата беше в неубедителен оттенък на зеленото, а вятърът, изпълнен с шепоти, рисуваше странни шарки сред тръстиките, растящи нагъсто около мочурищата в долината.

— Виждаш ли ги? — попита Снори.

— Не. — Надявах се, че са плод на въображението ми. — Какво са те?

— Плод на въображението ти — обади се Кара зад мен. Мъчеше се да попречи на крантата си да се паникьоса.

— А, хубаво. — Беше ми се сторило, че сенчести фигури ни следват от двете страни, доста далеч от нас, и или изчезваха, когато погледна право към тях, или отказваха да придобият ясни очертания и оставаха мъгляви петна на средно разстояние, като точици в окото.

— Това е лошо. Много лошо. — Кара се огледа. — Колелото се пресяга наистина надалеч и започва да облича страховете ни в плът. Очаквах нещо подобно, но доста по-навътре.

— По дяволите. — Няколко седмици добри намерения се стопиха като снежна топка, хвърлена в пещ. — Нищо няма да излезе от тази работа. Нямаме никакъв шанс. — Бях прекарал времето си в притеснения какво мога да направя, ако наистина стигнем до сърцето на Колелото, успявайки някак си да замажа въпроса как всъщност ще стигнем дотам. Докато се взирах в неясните форми, някои от тях започнаха да ми се струват по-плътни, по-ясно очертани. Особено една, която потъмня и започнаха да ѝ никнат дълги тънки крака. — Мамка му! Трябва да бягаме! — Дръпнах юздите на Убиец. Галопът му ме беше отнасял в безопасност и преди, значи можеше да го направи пак.

— Джалан! — Гласът на Кара ме прониза и лиши ръцете ми от сила. — Трябва да се успокоиш, да изпразниш ума си.

— Да изпразня ума си? Какви ги говориш, по дяволите? — Умът ми беше врящ котел, никога не съм умеел да заглуша гласовете в него; дори когато се наслаждавам на бокал вино на някой балкон след боричкане между чаршафите, мислите ми представляват бушуваща маса от това и онова, и може би и кога. — Не мога!

— Тогава се съсредоточи върху нещо друго, някакъв хубав спомен, нещо мило и свидно.

— Аз… не се сещам за нищо, да му се не види! — Въображението ми бързо изкривяваше всеки образ, изникнал в ума ми, в някакъв ужасяващ кошмар и там, сред тревите, още една бледа сянка потъмня и започна да придобива формата на ужаса в главата ми. Помислих си за Лиза де Вийр, но още щом си я представих, прелестно нашарена в ивици от светлина и сянка, коварното ми въображение започна да размишлява как Колелото би могло да ме нарани чрез нея — плътта около устата ѝ се свлече, разкривайки триъгълни зъби около лакома паст. — Трябва да се махна! Ще погубя всички ни.

Тръснах юздите на Убиец, но Снори се пресегна и ги хвана.

— Джал! — Той щракна с пръсти пред носа ми. — Не е нужно да изпразваш ума си, нито да го пълниш с нещо хубаво, трябва само да слушаш. — Снори извъртя Убиец обратно към Колелото и подкара коня си бавно напред. — Една история може да преведе човек през мрачни места. Историите имат посока. Една хубава история води мислите на човек по определен път и не им дава възможност да се отклонят; в ума ти няма място за нищо друго освен за историята, която се разгръща пред теб.

— Каква история имаш подръка, Снори? — попита Хенан. — Да не е онази за йотуна, който откраднал чука на Тор?

— Боже, само не разказвай някоя от вашите саги за чудовища! — Вече ги виждах, ледени великани, излизащи с клатушкане от мъглата, точно каквито ги описваше Снори.

— О, не, тази история е по-мрачна. — Снори се обърна в седлото да ни погледне. — Но ако ви я разкажа откровено, у вас няма да остане място за нищо друго. Няма да мислите за Хел, който иде от Колелото за вас, защото аз вече ще съм ви го разкрил.

И така, докато яздехме към Колелото на Осхайм, Снори вер Снагасон за първи път заговори за пътуването си през Хел. Може би разказваческото изкуство на Снори винаги е било един вид магия, а в такава близост до Колелото деликатното му обаяние бе взето и превърнато в нещо по-могъщо. Знам само, че думите потекоха около мен, и като в някакъв лош сън аз се озовах отново в Ада и виждах само онова, което ми разкриваше разказът на северняка.

Снори се извръща от съдилището с колонадата и поглежда към нощта на Хел, оживяла от бурния вятър на нейното приближаване.

„Джалан!“, пищи сухият въздух. „Джалан!“

И ето я, стои пред него — дете, не по-голямо от собствената му сладка Еймирия, бледо като призрак, но с някакво вътрешно сияние. После изчезва. Завихряне на вятъра я разкрива от дясната му страна, слаба млада жена с празни очи, облечена само в струйките дим на онова, що я язди, килнала глава на една страна и изучаваща Снори с неземно любопитство. Вятърът заговаря пак с жилещ глас, изпълнен с песъчинки и студен. Сега тя е бебе, лежащо на няколко крачки от дясната му страна, бледо и безмълвно, което го гледа с очи по-тъмни от нощта на Хел. Пипала от лича, с който е обвързана, се издигат над нея като прозрачни змии, но в сиянието им няма топлина. Детето, което никога не е видяло света, и личът, на който е било дадено, преплетени заедно, чакащи да се върнат като нероден в земите на живите.

„Джалан!“

— Не съм аз — казва Снори.

Нероденият изсъсква, формата му се променя в нещо грозно, лишено от постоянство и яснота, и на преден план излиза личът.

— Надушваш го, нали? — казва Снори. — Унищожението на един от твоите? Той ме нападна в Хел и сега е нищо. — Надига брадвата си. — Ще се пробваш ли?

Вятърът надава вой и призрачният нероден се разпада и се понася вихрено към съдилището. Снори потреперва и сваля брадвата с надеждата, че е спечелил на Джал достатъчно време да се измъкне.

В далечината, където вятърът е утихнал и мракът се е спуснал отново на земята, от която е бил вдигнат, се вижда мъртвешкото небе. То е с цвета на скръб и нарушени обещания. Снори тръгва отново; болката, жаждата и гладът на Хел са втъкани в самата му плът, така че всяка крачка представлява отделна битка.

Той се надява, че Джал ще се измъкне — момчето е порасло по време на тяхното пътуване. По-малко от година, но мекотата в него се е стопила, за да разкрие част от онази стомана, която личи така ясно у Червената кралица, макар че Джал може би тепърва ще го осъзнае. Задгробният живот изглежда толкова тих без постоянните оплаквания на принца. На Снори той вече му липсва. Усмивка стопля лицето му. Дори в Хел Джал може да го накара да се усмихне.

Снори продължава нататък, към пустошта, където царството на Хел граничи с други места, ледените земи и огнените земи, където живеят йотуните и трупат сили за Рагнарьок. Има и други, по-странни места, всички сплетени в едно от корените на Игдразил. Земята се надига и разделя, сякаш замръзнала в предсмъртна агония, натрупана в сбити хребети, набраздена от дълбоки проломи, издигаща се към шеметни висини.

Малцина бродят тук, само някоя и друга душа, крачеща упорито към своята цел, и на два пъти тролове, прегърбени и бързащи сред разхвърляните канари. На места се възправят монолити, кули от черен базалт, с око изсечено на всеки, сякаш за да намекне, че богинята гледа дори в покрайнините на владенията си.

След заминаването на Джал този Хел, през който върви Снори, заприличва все повече и повече на разказите, които скалдовете пеят през дългите нощи около гаснещите огньове в залите за пиршества. Снори знае, че самата Хел седи на трона си в центъра на тези земи, разделена на две половини, като нощ и ден, все едно Баракел и Аслауг са били разсечени от главата до чатала и слепени в едно същество. Въпреки дълбочината на убеждението си Снори не може да не се радва, че пътят го е отвел до покрайнините, вместо до двора на Хел. Той смята да наруши нейния закон, но предпочита да не го прави с нея зад себе си.

В далечината от кървавочервения прах се издигат хълмове, застрашително тъмни. Равнината пред тях е осеяна с мъртви изкривени дървета, древни и закърнели от вятъра, без нито един лист по тях и без никакъв помен от зеленина.

Снори тръгва.

— Гграааа!

Снори се извърта към внезапния зов, вдигнал брадвата. Не вижда нищо. Кървавият прах се надига около нозете му, стига до коленете му.

— Граа! — Гарван, черен и лъскав, кацнал на едно дърво на няколко метра зад него, свил дългите си нокти около сух клон. — Виж ти, това е странно. Жив човек в Хел. — Гарванът накланя глава първо наляво, после надясно, измерва с поглед Снори.

— По-странно от говорещ гарван ли?

— А може би всички гарвани умеят да говорят, но повечето предпочитат да не го правят.

— Какво искаш от мен, дух?

— Не съм дух, само гарван, и искам каквото искаме всички: да гледам, да се уча, да отлетя обратно и да прошепна тайните ни на Бащата на всичко. И може би сочен червей.

— Наистина ли? — Снори сваля брадвата си, смаян е. — Ти си Мунин?… Или Хугин? — Спомня си имената на двата гарвана на Один от разказите на жреците. Съвсем уместно си е спомнил първо Мунин — паметта, — а Хугин — мисълта — е изисквал малко повече мислене.

Гарванът надава още един грак, отръсква перата си и се отпуска.

— Майката и бащата на всинца ни. Всички ние летим подир тях.

— О. — Разочарованието на Снори проличава в тази дума. — Значи не говориш в ухото на Один?

— Всичко, що говори, говори на Один, Снори, син на Снага, син на Олаф. — Птицата избърсва човка в клона до себе си. — Защо си тук? Защо вървиш към пустошта?

Снори знае своята цел — но не му е хрумвало да се усъмни в пътя си.

— Дошъл съм за жена си и децата си. Начинът, по който ми ги отнеха, беше грешен.

— Грешен?

— Аз не оправдах доверието им. Провалих се.

— Всички се проваляме, Снори. Накрая всички се проваляме. А често и по-рано.

Снори открива, че е притиснал ръка към лицето си, тежестта на спомена се спуска върху него и чувствата го задавят.

— А какво трябваше да направя? Да ги оставя? Не можех да зарежа нещата така. Дали ще спечеля, или ще загубя, битката ми е тук. Какво друго мога да направя?

Гарванът се отръсква пак и едно перце се понася надолу между мъртвите клони.

— Не искай съвет от мен. Аз съм само птица. Само спомен.

Снори подсмърква, засрамен от сълзите си. Мислел е, че е прекалено пресъхнал, за да плаче. Чувства се глупаво и го боли.

— Мислех, че те ще се явят пред богинята. Мислех, че ще се явят пред Хел и тя ще види доброто в тях с бялото си око и няма да види лошо с черното. Те би трябвало да са в Хелгафел… — Свещената планина чакаше малките и онези, които не са убити в битка… макар че боговете знаеха, че Фрея трябва да се е борила, за да спаси децата си. Но Хел не би я разделила от Ейми и Егил… със сигурност не би я възнаградила така за доблестта ѝ, нали? Главата на Снори се върти и му се струва че самият Хел кръжи около него, така че той и гарванът са в центъра на всичко, и целият свят е съсредоточен в този един-единствен въпрос. — Защо са тук?

Снори избърсва очите си с ръка и поема дъх да повтори въпроса, но клонът вече е празен. За момент той се чуди дали птицата изобщо е била там. После кляка и вдига самотното перце от ръждивия прах. Изправя се и го пъхва в кесията си, а после продължава през мъртвата гора към далечните хълмове.

Тук небето изглежда по-близко и въпреки че си остава все така монотонно, някак си съдържа заплаха от буря. Не само то, но и целият район — сякаш е затаил дъх в очакване. Севернякът спира очи върху високото било и скърцайки със зъби, започва дългото си изкачване.

Снори се катери по грубите склонове, по скали, които му причиняват болка без друга причина, освен че ги докосва — сякаш са създадени от болка. Видения на Осемте кея изпълват ума му, докато се пресяга, хваща се, издърпва се и пак отначало. Селото му се издига над Уулиск, над кейовете, дали името му: разпръснати колиби, които той познава достатъчно добре, за да се движи между тях в непрогледна нощ, понякога кьоркютук пиян. Вижда собствения си дом, Фрея на вратата, със златна коса, сипеща се по раменете ѝ; сините ѝ очи се усмихват и в ъгълчетата им има малки бръчици; едната ѝ ръка лежи на рамото на Ейми, другата роши косата на Егил, червена между пръстите ѝ. Зад нея се появява Карл, стърчащ с цяла глава над втората си майка и рус до бяло като истинската си майка — обещава да стане висок като баща си. Даже на петнайсет е по-висок от повечето мъже.

Какъв ли би пораснал Егил от мършавото енергично хлапе, жадно да проучи всичко, което светът може да му предложи или да крие? Винаги готов за една или друга пакост. Момчето бе обожавало Снори…

— Аз го оставих да умре. — Хваща се пак за скалите. Изръмжава от усилие. Спечелени са още няколко стъпки височина. — Оставих ги всичките да умрат.

Снори вдига очи и премигва да избистри взора си. Никоя болка, която е изпитал в Ада, не може да се мери с болката, заседнала в гърдите му в деня, когато откри Ейми в снега, обезобразена от блатните духове, които Свен Скършигребло бе довел в Осемте кея. Тази болка е обвила сърцето му, расла е и го е стягала все по-здраво със смъртта на всеки от тях, неотслабваща с времето, броня срещу онова, което може да му предложи светът, а също и затвор. „Ще свърши обаче. Тук, в Хел, всичко ще свърши.“

Снори не може да каже колко време му отнема катеренето. Без ден и нощ, без храна и вода, без нищо живо толкова близо, че разстоянието до него да се измерва в такава дреболия като мили, времето тече по собствени, странни пътища. Снори не може да каже колко дълго му е отнело катеренето, но когато най-сетне стига до билото, има чувството, че някъде по пътя е остарял.

Билото открива гледка през нагънатия терен, където лабиринт от сухи долини, задънени каньони и дълбоки разломи се простира чак до тъмния хоризонт. Небето е оцапано със сенки, като че ли по него са разхвърляни бледи облачни ленти, вкопчени от долната страна на света над Хел. Всяка сенчеста линия образува някаква част от шарка, голяма спирала, която се върти прекалено бавно за окото и центърът ѝ се намира в някаква точка на мили оттук, над лабиринта.

— Виждам го. — Снори оставя за момент брадвата и вдишва дълбоко. — Идвам за теб, Фрея. — Избърсва кръвта от ръцете си. — Идвам за всички ви. — Той има цел. Фрея ще е там с децата му. Сега и целият Хел не може да го спре.

Убиец се подхлъзна на един камък и раздрусването за момент ме изтръгна от разказа на Снори. Бяхме навлезли дълбоко в земите на Колелото, може би почти толкова дълбоко, колкото при първото ни идване. Изправени камъни, всеки от тях по-висок от човешки бой, се редяха в пет близки успоредни линии, които сякаш се раздалечаваха, идейки към нас, подминаваха ни и се устремяваха напред, за да се слеят в безкрайността. Храстите растяха твърде високи, на болнави и изкривени групички. Чух да зоват името ми сред камъните… бледа дългопръста ръка се протегна иззад един от по-близките, древен и обрасъл с лишеи. Затворих очи и разказът ме увлече отново, носейки ме по различен път.

Бледа дългопръста ръка се протяга крадешком иззад един камък. Движението привлича погледа на Снори, отклонява го от прашната земя по дъното на клисурата и го насочва към стръмния ѝ каменист склон. Той е навлязъл на няколко мили в лабиринта и оцапаната със сенки спирала над главата му изпъква по-ясно отпреди. И през всичките тези прашни мили не е видял дори заблудена душа.

— По-добре излез и се покажи — казва той и надига брадвата.

Тясна глава надниква през назъбения ръб на скалния корниз на трийсетина метра над дъното на клисурата. Отначало Снори го взима за лич и кръвта му изстива, но създанието е болнаво жълто вместо бяло и главата му прилича повече на птича, нездраво сливане на човка и глава, а не е безокият клин на лич. То се измъква на открито с писък като от стържене на нокти по плоча и Снори вижда малки триъгълни зъби в месестата човка и дълго кокалесто тяло с гребен от шипове по гръбнака.

— Демон. — Снори се ухилва. — Време беше. Хайде да видим за какво те бива. — Зад усмивката си знае, че тази твар може и да го погуби. Личът е притежавал съкрушителна мощ. Снори се е бил с тролове в света на живите и едва е оцелял — силата им многократно надвишава човешката и са стряскащо бързи. Въпреки това червената песен на войната се надига в него и болката се оттича от крайниците му, сякаш уплашена.

Създанието вдига глава и надава крясък, който отеква в клисурата; звучи като вик, прекъснат от прерязано гърло. То се спуска по скалната стена, като прескача по няколко метра тук-там, улавяйки се с нокти, дълги като пръсти и бели като злоба. Съборени камъни се търкулват надолу заедно с него и падат на земята само секунди преди трипръстите му широки нозе да стъпят на нея.

Докато демонът се приближава предпазливо, подскачайки насам-натам като хищна птица, Снори чува как няколко гласа отвръщат на неговия зов — отдалеч, но не достатъчно далеч.

Създанието го връхлита и брадвата му замахва нагоре, врязва се там, където шията среща главата, разсича гръкляна и се забива в мозъка. Демонът рухва в конвулсии и Снори пуска брадвата, за да се отдръпне от вършеещите крайници. След няколко секунди пристъпва към трупа през облака прах, вдигнат от предсмъртните му гърчове, хваща дръжката на брадвата, опира крак от едната страна на лицето на демона и изтръгва острието. Млечнобяла кръв се процежда неохотно от раната, воняща на развала.

Първите демони, откликнали на зова на другаря си, изскачат иззад един остър завой на клисурата на стотина метра оттам. Водачите им, трима на брой, имат малки прилики с убития от Снори, но никои двама не са еднакви. Другите се виждат само като смътни фигури в прашния облак, вдигнал се зад най-бързите. Много са.

Тъй като няма лък, Снори се премества само колкото да опре гръб в една скала, а после стои и гледа приближаването им; знае, че броят им ще го надвие. Демоните се носят с вой напред, пъстра смесица, варираща по цвят от въглищносиво до бялото на пресечено мляко; някои са високи колкото тролове и кльощави, други ниски и тежки, трети не по-едри от деца и със закърнели криле.

Снори разкършва рамене и се приготвя да ги посрещне. Натъжава го, че ще умре сам от ръцете на такива зле оформени ужаси, но никога не е очаквал да се върне от Хел и краят в битка навярно е най-доброто, което може да очаква.

— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове нека и демоните треперят.

В последните мигове, преди врагът да го връхлети, Снори усеща момент на покой. Никой родител не бива да надживее детето си. Никоя болка не е по-силна от тази синовете и дъщерите ти да умрат със съзнанието, че в края си ги провалил. Снори ще умре, борейки се да ги спаси — това е най-близкото нещо до поправяне на онази неправда, до което може да стигне.

Първият демон губи вдигнатата си ръка, а миг по-късно и главата си от същия удар. Вторият демон, набит и приличащ на вълк, спира острието на Хел, поемайки го в черепа и мозъка си. Снори последва движението и прикляка и третият демон, който скача към него, прелита над главата му, за да се вреже в скалата отзад. После останалите го връхлитат с десетки.

Снори се отказва от защитата на скалата почти моментално. При масови атаки е важно да не бъдеш притиснат към нищо. Въртящата се брадва ги възпира добре, но ако заседне в тялото на някой противник, дори и за миг, лавината нападатели ще го повали. Викингът отстъпва назад по неравното дъно на клисурата, оставяйки след себе си отсечени демонски крайници, потръпващи в праха. Кръвта им вони на развала и го кара да се дави.

Снори стига до стръмната скална стена и продължава битката достатъчно близо до нея, за да задържи нападателите от едната си страна, като същевременно все пак може да замахва, отстъпвайки през цялото време. Прашният облак го скрива от повечето му врагове, макар че те са все така близо и го търсят на сляпо, а крясъците и воят им изпълват клисурата.

Някакво грамадно създание с дългурести ръце, кожа на буци и глава като канара нанася удар, който отваря дълбоки резки върху гърдите на Снори, пропускайки със сантиметри вените и сухожилията на врата му. В отговор той го улучва със замах нагоре, разсича гръдния му кош и отнася долната част на челюстта му. Отскача назад и забива дръжката на брадвата в зъбатото лице на друг демон отдясно. По-големият залита назад и се превръща в сянка, клатушкаща се през прашния облак.

Една дебела ръка замахва към лицето на Снори, собственикът ѝ е черен и мускулест, с твърди лъскави люспи по тялото и крайниците. Викингът реагира прекалено бавно и косият удар го кара да залитне назад към скалната стена. Той започва да вижда двойно, кръв потича по шията му. Още множество сенки изникват от праха, врявата и вонята им са съкрушителни.

Изкормящ удар разпорва коремите на два демона; трети, кафяв и покрит със струпеи, се мята към него и оцапва брадвата му, докато се мъчи да я отклони. Демонично дете, покрито с тръни, се вкопчва в краката му и Снори залита назад към скалите с предизвикателен рев. Нозете му, разкъсани от тръненото дете, губят опора и той пада на една страна. Тъмна сянка се надвесва над него, създание с тролски размери, с пламъци, играещи в празните му очни орбити и леещи се от зейналата му паст. То държи тояга от изсъхнало дърво с набучени по нея остри парчета кремък. Демонът със струпеите още се бори с брадвата на Снори, а севернякът няма сила да изтръгне оръжието.

— Ундорети! — Последен вик, докато пламтящият трол вдига тоягата си да го довърши.

Един ярък меч отнася главата на звяра и тялото му започва да пада с бликащи от разсечената шия огнени езици. Фигура в блестяща броня прекрачва покрай него, здрав ботуш настъпва тила на тръненото дете и мечът се обръща надолу, за да се забие в гърдите на демона със струпеите. Миг по-късно фигурата изчезва, погълната от облака, но по променения тон на демонската врява и лай Снори разбира, че новодошлият сее опустошение сред тях.

Снори освобождава с дръпване брадвата си и изритва настрани трънения демон, точно навреме за да посрещне нов враг, появил се пред погледа му. И продължава да се бие — може би секунди, може би часове. Изправени срещу двама противници, демоните вече го нападат не толкова често и на по-малки групи. Въпреки това на няколко пъти за малко да го повалят. Той все така отстъпва, като сече глави и крайници, върти брадвата в осморка пред себе си, бърза и остра като бръснач. Вече кърви от няколко рани и дъхът му излиза накъсано, умора тегне в крайниците му, а очите му се пълнят с пот и кръв.

На два пъти едва не пада, веднъж спънал се в един камък, а втория път в череп от черна кост със стърчащи кучешки зъби. Още няколко метра кости хрущят под нозете му при всяка втора или трета стъпка назад.

Постепенно, крачка по крачка, теренът се променя, става по-каменист, прашният облак оредява. Снори зърва воина, който му се е притекъл на помощ. Той е истински великан, викинг с дълга бяла коса, сипеща се изпод шлема му. Прилича на излязъл от сагите, бронята му е по-хубава от тази на всеки ярл, гравирана със завъртулки и руни, железният наличник на шлема му изглежда страховито, множеството железни пластини на ризницата му са гравирани със сребро.

Снори посича два еднакви демона, и двамата чворести като стари дървета, с чепати ръце и кожа като дървесна кора. Изплюва кръв и си поема дълбоко дъх. Вече може да види оставащите демони, сенчеста орда, може би общо дузина.

— Елате, адски изчадия! — Иска да го изкрещи, но думите излизат като шепот. — Елате ми! — Хвърля поглед към рамото си и вижда дълбока назъбена рана, от която блика кръв. Вдига бащината си брадва и се приготвя за атака. — Казах, елате… — Но някак си краката му изневеряват и Снори се озовава на колене.

Демоните изригват в какофония от рев, вой, крясъци и лай и се втурват напред да го довършат. Бронираният викинг се хвърля на пътя им. Развихря се сред тях, блъсва се с цялата си тежест в един, обезглавява следващия, смазва едно лице с брониран лакът, а следващото със свиреп удар с глава. А после изведнъж се озовава на открито, развъртял отново меча си. Всичко отнема минута и през тази минута Снори стои на колене, с увиснала челюст, запленен от гледката. Това е танц, жесток и красив танц на стоманата, в който всеки такт отнема живот и победата на воина е колкото неизбежна, толкова и съвършена. Шейсет убийствени секунди.

Накрая воинът се изправя, оплискан в кръвта на враговете си и с труповете им пръснати около него. Мечът му е прибран в ножницата, а зад него прахът се сляга. Все едно си дръпнал кожа от леглото, разкривайки триста метра, всяка крачка от които е осеяна с трупове, десетки, стотици, че и повече.

— Каква сага изтъкахме тук, братко. — Снори става да посрещне воина, когато той се връща при него. Налага се да вложи цялата си сила, но проклет да е, ако посрещне такъв мъж на колене. — Кой си ти? Боговете ли те пратиха?

— Боговете ми забраниха да идвам. — Гласът е дълбок и говори на старонорвежки. В него има нещо познато. Може би акцентът или пък тонът.

Снори свежда очи към брадвата си. Бащата на бащата на баща му я е кръстил Хел. Може би някоя вьолва е видяла съдбата ѝ и е предложила името. Може да е била Скилфар, още тогава стара. Той вдига поглед към воина, мъж с неговия ръст, може би два-три сантиметра по-висок. Бащата на Снори е бил също толкова едър, имал е същата коса.

— Ти… не може да си… — Косъмчетата по ръцете му настръхват и студена тръпка плъзва по гръбнака му. Устата му е прекалено суха, за да изрече думите. — Татко? — Сълзи изпълват очите му.

Мъжът посяга с две ръце да си свали шлема и тръсва косата от лицето си. Не е баща му, макар че прилича на него.

— Те те чакат. — Воинът кимва нагоре по клисурата. Демонски кости осейват каменистата земя докъдето поглед стига, на места са струпани като преспи; черепи, търкулнали се до скалните стени, счупени, натрошени. — Пазех ги, доколкото можех. Знаех, че ще дойдеш.

Снори премигва. Вижда, но не разбира. Воинът сваля ръкавиците си и ги затъква в колана си. Ръцете под тях са покрити с белези, пръстите — изкривени от стари счупвания. — Те искат ключа — казва той.

— Какво? — Лицето на Снори е изтръпнало, устата му шава, но от нея не излизат думи.

— Те искат ключа — това са последните думи, които ти казах. Исках да кажа повече. Да ти кажа, че те обичам. Да ти благодаря, че ме намери. Да се сбогувам.

— Карл!

— Татко.

Двамата мъже се срещат в свирепа прегръдка.

Убиец пак се спъна и ме изтръгна от разказа. Огледах се — но не можах да видя нито един от ужасите на Осхайм: взорът ми бе прекалено замъглен.

— Мога да дойда с теб, татко.

— Не. — Снори слага ръка на рамото на сина си. — Твоето място е във Валхала. Те ще разберат… това. — Той посочва с брадвата към касапницата, простираща се назад в клисурата. — Но повече би било прекалено. И двамата го знаем.

Карл навежда глава.

— Гордея се с теб, сине. — Това не му изглежда реално — да стои там с Карл пред себе си и да се сбогува отново с него. Снори иска да отведе момчето си у дома, ала пред него стои мъж. Мъж с чакащо го място в Асгард, място край масата в чертозите на самия Один.

— Един ден ще седим заедно, татко. — Карл се усмихва, почти срамежливо.

— Тъй ще бъде.

Снори прегръща сина си за последен път. Воинска прегръдка. После го пуска. Ако остане още малко, няма да е в състояние да си тръгне. Детето, което е отгледал, е станало мъж. Даже още преди да умре. Карл, който си е играел по бреговете на фиорда Уулиск, който е гонил зайци, гледал е козите, сражавал се е с дървени мечове, обичал е баща си, смеел се е и е танцувал, биел се и се надбягвал… това момче е изживяло времето си и времето му бе било добро. Още преди Свен Скършигребло да разкъса техния свят онова момче е преминало в спомените, а сега един млад мъж носи дрехите му.

Снори се отдалечава, без да се осмели да каже нещо повече, без да поглежда назад, забравил за раните си, а ръцете му помнят докосването на неговия син.