29.

— Джал! — Някой ме подръпна за ръката. — Джал!

— Какво? — Отърсих се от видението за Снори и Карл. Заобикаляше ни скръбна пустош, конете продължаваха да тъпчат напред, вятърът духаше на пориви и предвещаваше дъжд. Точно пред мен Снори яздеше с наведена глава и все още разказваше историята си. Исках да го последвам в нея.

— Джал! — прозвуча пак гласът на Хенан в ухото ми.

Над нас небето се бе превърнало в пурпурна рана, спирала, която притегляше погледа. Мрачният пейзаж около нас гъмжеше от „може би“-та, всичките до едно лоши. Обърнах се в седлото. Хенан, точно зад мен, пак ме подръпна за ръкава.

— Какво?

— Минахме над Колелото! — Той посочи назад към ниско възвишение сред пустошта, нещо като древен насип, протягащ се в права линия в двете посоки… макар че като го проследих с поглед, забелязах, че извива леко.

— Ти гледаше ли? — Очите ми се стрелнаха към чудовищните форми, които вече започваха да се събират на известно разстояние от нас. Те притеснително приличаха на демоните, описани от Снори. — Как така не си…

— Мъртъв? — Хенан сви рамене. — Това място не смущава семейството ми така, както другите хора.

— Е, на мен ми изкарва акъла от страх. — Затворих очи и се помъчих да се върна в разказа на Снори. — Отиваме към сърцето на Колелото. Кажи ми, когато стигнем.

— В центъра на Колелото няма друго освен хаос. — Гласът на Хенан прозвуча напрегнато и тази нотка на тревога ме задържа с него въпреки притеглянето на думите на Снори. — Сърцето на Колелото е в пръстена, мястото, от което се контролира машината.

Намръщих се.

— Откъде знаеш всичко това?

— От приказки, които ми е разправял дядо…

— Козарски приказки? — Плюх, ядосан, че момчето е изложило на риск живота ми заради това. Въображението ми вече създаваше всевъзможни изчадия в мрака зад клепачите ми и съвсем скоро Колелото щеше да ги направи реални.

— Ти никога не си ме питал кой е бил Лотар Вейл! — Момчето вече викаше.

— Кой?

Хенан ме ръгна в бъбрека. Мен! Принц на Червения предел, да ме ръга някакво си поганско селянче!

— Дядото на дядо ми. Лотар Вейл. Той бил най-известният маг на развалата на своето време. Успял да се върне в покрайнините и да отгледа семейство там. Познавал е това място!

— Мамка му! Снори! — Извъртях Убиец. — Снори!

Хвърлих поглед назад и видях как севернякът вдига глава като пробуден от някакъв сън, а Кара се отърсва от магията му.

В далечината, на около четвърт миля по кривата на Колелото, нещо нарушаваше монотонността на пейзажа — някаква малка сграда.

— Трябва да стигнем дотам! — посочих аз. — Дръжте се здраво! — Пришпорих Убиец в галоп. Заля ме студен ужас и заедно със страха сиви форми се надигнаха като мъгла от храстите и започнаха да се сгъстяват в нещо по-веществено пред очите ми. — Препускайте!

Демонични форми, мъртъвци, механични дяволи с ножове вместо пръсти, вещици, черни пипала, посягащи от катранени ями, боряни, грамадни адски псета, горящи вълци, джинове… рожби на свръхпродуктивното ми въображение населяваха храстите толкова гъсто, че едвам имаше място за всички.

— Джал! — извика Снори зад мен. — Джал! Всичко това го правиш ти!

Беше прав. Колелото не бе в състояние да побере страховете ми — ничии други кошмари нямаха шанс да се преборят за място сред тях.

— Изпразни си ума! — извика Кара. Най-безполезният съвет, който съм чувал. Би трябвало да ѝ отнемат котела.

Ужасите настъпваха от всички страни, без да оставят никаква пролука. Опитах се да прегазя един полуоформен фенрисов вълк, но създанието, макар и мъгляво, се оказа достатъчно плътно да изблъска Убиец встрани и ние рухнахме с вик и цвилене.

Падането от кон е бърз начин да си счупиш врата. А ако и конят падне под теб, това често би добавило към нараняванията ти счупена бедрена кост. За щастие аз имах известен опит, а и храстите ми осигуриха почти меко и доста пружиниращо приземяване. Така че в крайна сметка се озовах проснат върху един бодлив зелен прещип, хленчещ повече от страх, отколкото от болка.

— Джалан Кендет. — Гласът беше студен и съскащ.

Вдигнах очи. Над мен стоеше Джон Резача, с щипци в ръка и същата онази усмивка на череп като в момента, когато Мейрес Алус му нареди да ми отреже устните.

Нещо изсвистя над главата ми и завърши преминаването си с месесто хрущене. Брадвата на Снори стърчеше под ъгъл от гърдите на Джон Резача и едно от двете остриета беше забито в него чак до дръжката.

Джон Резача направи три бързи крачки назад, после спря. Погледна любопитно надолу към брадвата, после вдигна грозния чукан на ръката, която Снори бе отсякъл толкова отдавна, и изби брадвата.

— Този път никой няма да ни прекъсне, Джалан. — Джон Резача върна големите си бледи очи върху мен. От раната в гърдите му не течеше кръв.

От всички страни чудовищата от тъмните кътчета на ума ми стояха в очакване, мъгливи фигури, преливащи една в друга. Преграждаха пътя на Снори и Кара. Изобщо не виждах Хенан през гъмжилото им. Не можех да видя дори Убиец, макар че чувах паническото му цвилене. От всички тях само Джон Резача изглеждаше наистина солиден, истински като земята, върху която бе стъпил.

Нямах сили да стана. Бях прекосил половината свят, за да бъда жестоко убит от собствените си най-лоши страхове. Всичко, което предвиждах, се беше сбъднало. Колелото ми беше подало въже и ето че се бесех на него.

— … самият ти… — Гласът на Кара звучеше все по-далечен, почти заглушен от цвиленето на Убиец, и в него се смесваха страх и гняв.

Джон Резача вдигна пак щипците и отстъпи встрани, за да разкрие лекьосаната дървена маса, към която бях вързан някога в маковия склад на Мейрес Алус.

— … защитавай се… — чух пак Кара, остро и пронизително въпреки разстоянието.

Да се защитавам? Изправих се със залитане, пиян от ужас, и изтеглих меча си. Джон Резача го събори на земята с един удар с опакото на дланта си. Щеше да ми е нужна цяла армия, за да го спра! По някаква причина в ума ми изникна образ на армията от пластимасови пазители на Скилфар.

— Господи! Помогни ми! — Това бе отчаян вой и не очаквах да получа отговор. Но ето че изведнъж тя стоеше там — женски пластимасов манекен, гола, розова, с неподвижно застинали ръце, — между мен и Джон Резача.

— Жалка работа. — Един замах и манекенът отлетя, а туловището се отдели от краката му.

Аз отстъпих, вдигнал ръце да прикрия главата си. Трябваха ми още. И в миг между нас стояха още половин дузина манекени, заели най-различни небрежни пози.

— Още! — Отдалечих се бързо, съсредоточавайки се върху създаването на още от тях, като си припомнях как бяха изглеждали в бърлогата на влаковете, където се срещаха всички тунели.

За миг всички полуоформени ужаси бяха изчезнали и аз стоях в центъра на пластимасовата армия на Хемрод — стотици от тях се раздалечаваха в редици от мястото, на което стоях; единственото, което нарушаваше този строй, бяха Снори и Кара на конете си на петдесет метра по-назад, със смаяни изражения, Убиец, който вече бе съборил десетина статуи в нервността си, и Джон Резача, който крачеше към мен, разблъсквайки безполезните ми пазители.

— Защитавайте ме! — Задълбах мислено, търсейки онова, което караше Колелото да откликва на моя зов.

Като един пластимасовата армия завъртя глави към Джон Резача и тези, които се намираха най-близо до мъчителя, безмълвно се метнаха върху него, вкопчиха се в ръцете и краката му, посегнаха да му издерат очите с твърдите си пластимасови пръсти. Той падна под тях с животински писък. Още и още от моите голи защитници се хвърляха върху купчината тела, докато го скриха напълно.

С цялата армия, стичаща се към растящата купчина, околността се разчисти достатъчно, за да видя Хенан, застанал наблизо: зяпаше верните ми воини, докато крачеха покрай него. Снори и Кара се приближиха на конете си, следвайки манекените.

— Само ти можеш да го направиш, Джал. — Снори поклати глава, като се мъчеше да скрие една усмивка.

— Какво?

— Цялата сила на Колелото е на твое разположение… а ти правиш петстотин голи жени?

— Можеше да направиш дракон — обади се Кара. — Всичко, за което се сетиш, е възможно.

— А защо ти не го направи? — Май го казах малко троснато. — Кротко, момче! — Отидох до Убиец, издавайки онзи цъкащ звук, който го успокояваше.

Кара смуши кобилата си след мен.

— За теб е много по-лесно да се бориш със собствените си творения. Много е опасно двама души да развихрят въображенията си едно срещу друго. Точно така са умрели повечето магове на развалата.

Огледах се. Чувствах се извънредно доволен от себе си.

— А бе като си помисля, добре ще ми дойде да пийна нещо.

Най-близкият манекен от тези, които все още ме пазеха, се обърна към нас и ми протегна златен бокал, напълнен до ръба с тъмно вино.

Откъм могилата тела, струпани върху Джон Резача, се донесе тихо стържене. Предполагах, че стриват костите му на прах.

— Това не ми се струва редно. — Снори слезе от коня си до мен и се взря в хаоса от тела, под които бе изчезнал Джон Резача.

— Мисля, че трябва да седна. — Обърнах се и открих разкошно тапициран диван, много приличащ на онзи, на който не ми даваха да сядам като дете в Римската палата. Сринах се в него и потънах в дебелото червено кадифе.

— Ха! Тук сме като богове! — Можех да получа всичко. Манекенът се приближи с виното ми. От миг на миг все повече заприличваше на Лиза. Вече имаше дълга черна коса, падаща по раменете, и плътта ѝ изглеждаше по-мека и не толкова пластимасова. Взех бокала. — Ела тук, Хенан! Имам торта. — И наистина имах, цяла кула на пет сребърни етажа, украсена със захарен крем и бели бадеми. Загребах една шепа и я натъпках в устата си.

Хенан дойде при мен и ми върна меча.

— Трябва да тръгваме. — Снори посегна да ме вдигне.

Плъзнах се настрани.

— Спокойно бе, човек. Не си разбрал правилно това място. — Вдигнах ръцете си, омазани с торта. — Признавам, че по едно време и аз се притесних малко. Но виж. — Млъкнах, за да преглътна захарната благина, и кимнах към манекена, който се приближаваше с брадвата му. Бях го моделирал като една от танцьорките, които срещнахме в цирка на Тапрут.

Един манекен от купчината отхвръкна и се преметна два пъти във въздуха, преди да падне на земята.

— Качвай се на проклетия си кон, Джал. Трябва да тръгваме. — Кара махна раздразнено към Убиец.

Посръбнах от виното и я изгледах. Толкова ми бяха опявали, че Колелото давало живот на страховете ти, че съвсем бях забравил хубавата част на уравнението. Ако това беше някаква мостра как ще изглеждат нещата, след като Колелото се завърти отвъд критичната точка, аз бях изцяло за.

Стърженето откъм купчината се бе усилило и трябваше да повиша глас, за да го надвикам.

— Слез, Кара. Ела да се позабавляваме. Толкова рядко се случва светът да ти даде за разнообразие онова, което искаш.

Още два манекена бяха отхвърлени от купчината, прекършени на няколко парчета. Един торс падна в храстите наблизо. Потупах по дивана и манекенът-Лиза седна до мен. Може да беше по-щедро оформена от оригинала, но пък човек все пак не може да контролира въображението си, нали?

Кара приближи големия си миризлив кон до нас.

— Трябва да тръгваме веднага! Тук хората умират, защото колкото и възхитителни да са нещата, които си представят, лошите неща винаги са по-лоши. Самоунищожението в нас винаги взима връх.

Прекъсна я рев и купчината манекени се надигна, ръсейки пластимасови тела. Миг по-късно от нея се появи Джон Резача с половин дузина съвършено оформени пластимасови жени, все още вкопчени в него.

— Мамка му! — Представих си дракон, целия в лъскави люспи и бълващ огън, който се спуска върху врага ми. Миг по-късно стълб оранжево-бял пламък заля мястото, където стоеше Джон Резача. Лъхна ни горещина. Конете се разтичаха, цвилейки в паника, аз изтървах виното в скута си, а диванът се катурна назад.

Изпълзях обратно до дивана, жвакайки с колене по мократа земя, и надникнах над него. Джон Резача стоеше опърлен и почернял, със стичащи се по него струйки разтопена пластимаса, а навивките на моя огромен дракон го бяха омотали. Звярът раззина челюсти толкова широко, че да поберат и впрегатен кон, и го налапа. Зъби с размер на къси мечове, ярки като сребриста стомана, се сключиха с хрущене. След миг копелдакът бе изчезнал, потънал в гърлото на грамаден змей с люспи от огнен бронз и злато.

Би трябвало да се почувствам в безопасност — но видях как тези тъй прекрасни и лъскави зъби пропуснаха да срежат Джон Резача на парчета и точно преди да се хлъзне надолу по онова гърло той срещна погледа ми, а в бледите му очи нямаше страх, само ужасно обещание.

Огледах се и видях, че Снори и Кара са овладели конете си и ги насочват към сградата, която бях забелязал. Хенан също тичаше натам и бе изминал около една трета от разстоянието. Присвих устни и си помислих, че момчето би могло да покаже малко повече вяра в маршала на Вермилиън. Все пак бях ръководил успешната отбрана на цял град срещу армия от мъртъвци… Зад мен драконът ми се тръшна на една страна и задращи по лъскавите люспи на корема си, сякаш беше изял нещо, което не му понасяше. Всъщност подозирам, че драконите изяждат всичко, което не понасят… но докато тази мисъл изскочи в главата ми, вече тичах.



Стигнах до бункера броени мигове след Хенан. Коремът ми се бунтуваше от комбинацията от торта и неподправен страх. Кара беше хванала пътьом юздите на Убиец и го бе повела със себе си. Снори беше слязъл от коня и напрягаше сили да отмести голямата плоча от Строителски камък, която би могла да закрива някакъв вход. Ако не бе така, значи сградата нямаше входове — можеше да е само плътен блок от лят камък, сложен там да губи времето на хората, докато собственото им въображение крои гибелта им.

Погледнах назад. Към нас тичаше позната и нежелана фигура. Зад нея храстите още горяха на пресекулки, където моят дракон ги бе опърлил. Самият звяр лежеше на една страна, а в корема му зееше грозна дупка.

— Какво правиш? — извиках на Снори.

Той хвърли поглед към мен, почервенял от усилие, лицето му вещаеше опасност.

— Дръпни се — казах и без да го чакам, махнах с ръка, пожелавайки плочата да се плъзне настрани. — Проклетото Колело се опитва да ни убие — така че нищо не пречи да поработи и за нас.

Нищо не се случи. Скърцайки със зъби, опитах по-усърдно. Втренчих се във вратата и усетих как кръвта запулсира в главата ми и защипа в очите ми.

— Не се получава много добре, а? — изръмжа Снори.

— Ако не е било защитено от маговете на развалата, нямаше да издържи дълго, нали? — отбеляза Кара. — Защо не опитате и двамата?

Обикновено гледам да оставям физическата работа на нисшите класи, но при носещия се към мен Джон Резача нямах нужда от втора подкана. Двамата с Хенан се присъединихме към Снори и налегнахме плочата с цялата си тежест. Аз напъвах толкова силно, че сигурно съм си разместил някои вътрешни органи. Паниката обаче дава сили и нещо поддаде с неприятна комбинация от чупещ звук и мляскане. За миг бях сигурен, че се е счупила част от мен, но се оказа, че плочата се движи. Веднъж тръгнала, се плъзгаше гладко и само след секунди стоеше на метър вляво в калната бразда, която бе прорязала в мократа почва. Зад нея зееше тъмен правоъгълен отвор.

Кара скочи от коня с орикалкума в ръка и влезе в сградата. Аз рискувах да хвърля поглед назад към Джон Резача. Той тичаше някак недодялано, заради скъсената си ръка, по-скоро равномерен бяг, отколкото спринт, сякаш искаше да изстиска от мен колкото се може повече ужас.

— Ще трябва да оставим конете. — Не ми харесваше да го кажа, и то не само защото Убиец бе толкова добър в бягането.

— Знам. — Снори се мушна през входа, последван от Хенан.

Разперих ръце в смесица от възмущение и смайване, но не беше останал кой да го види. Само аз и Джон Резача, който вече бе само на стотина метра.

— Това, което яздите, не са просто някакви си шибани крави! — извиках към гърбовете на северняците. Никакъв отговор. — Уф, да му сера на всичко! — Махнах с ръка към конете и запремигвах, за да фокусирам очи. Един орел се спусна с крясък от нищото и те се пръснаха. Накарах птицата да пикира отново, за да ги насочи така, че да бягат надалеч от Колелото. Протегнах другата си ръка към Джон Резача и разтворих пръсти. Грамадна яма зейна под нозете му и той изчезна в нея. Свих пак ръката си и стените на ямата се затръшнаха. Това нямаше да го забави много. Хвърлих един последен поглед към бягащите коне, а после се обърнах и влязох в бункера.



— Това е дупка. — Казвах го в няколко смисъла. Бункерът представляваше гола стая, с ъгли, потъмнели от донесени от вятъра камъчета, парченца клони, сиви дрипи, дребни кости. Във въздуха витаеше миризма на стара урина. Точно пред нас, в дебелата един метър стена от подсилен със стомана Строителски камък, беше пробита назъбена дупка и през нея едва различавах горния край на кръгла шахта, водеща надолу.

— Маговете на развалата сигурно са използвали това място за нещо, иначе годините щяха да го затрупат много отдавна. — Кара пристъпи към ръба на шахтата и надникна надолу, протегнала орикалкума. — Има скоби.

Тя заслиза първа и аз с удоволствие ѝ го позволих. Последва я Снори, след него Хенан.

— Защо аз съм последен?

— Именно твоето въображение се опитва да ни убие — извика Снори от шахтата.

Сиянието откъм Кара се промъкваше покрай другите двама, хвърляйки хаотична смесица от светлини и сенки по тавана над дупката. Запристъпвах от крак на крак, докато чаках момчето да се разкара от пътя ми, за да мога да вляза в шахтата след тях.

— Защо? — извиках подире им. — Защо аз?

Не различих отговора, но вече го знаех. Въображението ми ме нападаше цял живот — само че тук то разполагаше с нужните му оръжия. Гигантска подземна машина, коронното постижение на Строителите, и всички тези двигатели дълбоко под нас сега се будеха от сън и влагаха цялата си енергия, за да накарат моите страхове да воюват с моите надежди.

Един бърз поглед през вратата ми разкри, че земята започва да се надига на мястото, където бях погребал Джон Резача. Само миг по-късно бях на стълбата и слизах към неизвестното, а Хенан се оплакваше, че го настъпвам по пръстите.



— Тук в безопасност ли сме? — Озъртах се из тунела, подозрителен към всяка сянка.

Намирахме се на стотина метра под повърхността на Осхайм, в кръгъл тунел с диаметър около шест крачки. Над главите ни една черна тръба, дебела само метър, се протягаше по центъра му и се губеше в тъмната далечина. Не виждах нищо, което да я крепи. Ленти сребриста стомана опасваха тунела на всеки няколко крачки, всяка от тях широка около педя, като някакъв подсилващ елемент. Жужене изпълваше цялото място, отначало едва доловимо, но след малко, макар че не се усили, започнах да го усещам в костите си.

Изкашлях се, за да проверя дали всички не са оглушали. Звукът отекна в мрака.

— Казах…

Прекъсна ме някакъв звук отгоре. Някой беше пропуснал стъпало.

— Не — отвърна Кара.

— Как изобщо може да слиза? Има само една шибана ръка! — Не беше честно. На два пъти се бях измъквал от Джон Резача, противно на всякакви шансове, само за да му се предам при третия случай. И то даже не на него — а на най-лошите ми страхове за него, събрани и въплътени от силата, оставена ни от нашите идиотски предци.

— Оставих Карл и тръгнах нагоре по долината, където той стоеше на пост — започна Снори и навлезе в сенките. — През места, където костите бяха натрупани чак до гърдите.

Кара и Хенан го последваха. Аз постоях още няколко секунди, наострил уши за слизането на Джон Резача, но чувах само гласа на Снори и онази негова стара магия ме обгърна, повлече ме нататък. Тръгнах след тях, нозете ми следваха древния проход, оставен ни от Строителите, докато умът ми последва северняка обратно в Хел, за момента прекалено погълнат от разказа му, за да крои собственото си унищожение.

Загрузка...