Колелото на Осхайм

23.

На половин миля нататък по пътя намерихме хана, който помнех: „Веселият пътник“, дълга дървена сграда с конюшни и пристройки, предназначена да нахрани, подслони и ако е нужно да закърпи всеки пътник с достатъчно пари в джоба.

Седнахме на маса отвън. Струва си да се възползваш от последните топли дни на годината, когато случиш на такива. А есенните дни, през които слънцето грее, са просто създадени за ядене на открито. След като няколко кратки застудявания покосят редиците на буболечките, които традиционно се опитват да се добавят в храната ти, удоволствието от това да засищаш глада си под небесния покров нараства неимоверно. А и разбира се, най-хубавото на откритите пространства е, че можеш да бягаш практически във всяка посока.

— Значи, доведохте граф Исен право при мен? — Изгледах обвиняващо Кара и се потърках по челюстта, може би от същата страна, по която тя ме бе ударила… напоследък лицето ми носеше толкова бой, че не можех да съм сигурен.

— Че защо не? — Кара отвърна на обвинителния ми поглед със свой собствен. Нейният беше по-добър. — Никога не си споменавал за него пред мен, а той е благородник, врекъл се във вярност на баба ти. Освен това ни държеше в плен и смяташе да го прави, докато не те намери.

— Е… — Отпих от виното, за да спечеля време да обмисля отговора си. — Това е… нелоялно! Приятелите не правят така.

— Обаче да крадеш от тях е в реда на нещата? — Кара откъсна комат от хрупкавия хляб с такава сила, с която някой би удушил пиле.

— И това го казва жена, която в течение на три месеца се опитваше да открадне ключа на Локи от Снори!

— Опитвах се да попреча на ключа да попадне в Хел. Мислиш, че това, което се случи с твоя град, е лошо? Ако Мъртвия крал докопа този ключ, ще може да направи същото със сто града за една година!

— И как всъщност го доведохте при мен? — Насочих разговора в по-безобидна посока.

— Ключът на Локи притегля към себе си всякакви хора. — Кара извърна ядосания си поглед от мен, за да се втренчи в хляба и супата си. — Особено когато се задържи на едно място.

Бързината, с която тя отклони очи, привлече вниманието ми. Един опитен лъжец умее да забелязва издайническите знаци у онези с по-малка практика. Хвърлих поглед към Снори, после пак към Кара.

— Снори сложи кръвта си върху ключа, за да го обвърже със себе си. Ето защо когато го използвах, за да отворя вратата, той беше от другата ѝ страна. — Подпрях брадичка на ръката си и забелязах колко е бодлива. Един ден в компанията на Снори и вече започвах да си пускам брада. — Но първоначално ти беше тази, която трябваше да му помогне да се върне; тази, която е вързала конеца си за кутрето на крака му… или каквото там правите вие вещиците, когато искате да намерите нещо. А аз прекарах във Вермилиън близо месец… — Насочих пръст към нея. — Появата на Снори е била причината да накараш стария Исен да зареже поста си, нали?

Тя вдигна очи и се намръщи, без да отговаря, но руменината по бузите ѝ говореше достатъчно ясно. Погледнах към Снори, но той се бе съсредоточил върху храната си и не можех да видя изражението му.

— Е… — Млъкнах, за да допия виното си и да махна на момчето за още. — Беше ми много приятно. Теб също се радвам, че те видях отново, млади Хенан. Но двамата със Снори сме тръгнали на извънредно опасна мисия, в която бързината е от съществено значение, така че трябва да вървим. — Отчупих си една кълка от студеното печено пиле, сложено по средата на масата. — След като се наядем. — Позволих на момчето да ми напълни чашата. Местното червено вино се бе оказало изключително приятно. — Ето защо ще ви кажа сбогом и ще ви оставя да пътувате сами към своята цел.

— Къде отивате? — попита Хенан. Беше минала по-малко от половин година, но той се бе източил като летен плевел, а лицето му бе придобило удължената ъгловата форма, която щеше да запази като възрастен, при условие че светът не се разпадне дотогава. — Ние също можем да дойдем.

— В никакъв случай — заявих. — Няма да заведа едно дете в смъртна опасност.

— Но къде отивате? — повтори Кара въпроса му със същата липса на приличие.

— Страхувам се, че това е държавна тайна. — Дарих я с най-хубавата си усмивка на принц.

— В Осхайм — каза Снори.

— Точно натам водех и аз Хенан — отвърна Кара без никакво забавяне. — Той има роднини недалеч от Колелото. — Кимна към мястото, където стояха вързани Убиец и Оръженоска. — Имате четири коня.

— Вие не знаете да яздите. — Това ми се струваше по-лесен отговор от простото „не“.

— Прекарахме едно доста скучно лято като пленници на граф Исен. Макар че той настояваше да ни нарича гости и ни даваше известна свобода. Сър Тант научи и двама ни да яздим.

Погледнах Снори, без да очаквам някаква подкрепа от него, след като толкова бързо и вероломно бе разкрил крайната цел на пътуването ни.

— Ето на̀, виждаш ли? Това е влиянието на Колелото. Накрая придърпва дори вьолвите. Тя даже си мисли, че идеята е нейна… — Обърнах се пак към Кара. — Не. Само ще ни бавите. Пък и освен това може да ни преследват — ще сте в много по-голяма безопасност сами.

Кара стисна челюсти в познатото решително изражение.

— Значи не мислиш, че имаш по-големи шансове, ако си с нас? Смяташ ни за безполезни?

— Хенан е още момче! — Разперих ръце. — Не мисля, че си съвсем наясно какво е заложено тук…

— Хенан е прекарал целия си живот на един ден пеш от центъра на Колелото. Семейството му е живяло в онази долина поне от четири поколения, а по-вероятно от четирийсет. Всички от техния род, които са чувствали притеглянето на Колелото, са отишли при него още преди век. Какво може да е по-ценно за теб от някой, който умее да устои на онези магии, когато ти навярно загубиш здравия си разум?

— Трябва да заведем детето у дома, Джал. — Снори го каза с онзи тон, който означаваше, че въпросът е решен. В комбинация с подмолното използване на логиката от страна на Кара и факта, че бях прекалено скапан, пребит, преял, препил и като цяло травматизиран, за да имам желание да споря, това бе достатъчно, за да отстъпя пред северняка.

През следващите пет дни яздехме на изток. Есента продължи да създава приемливо впечатление за лято, утрините бяха свежи, а залезите се разливаха топли и златисти. Червения предел разгръщаше пред нас красотата си, облечена в традиционните багри за сезона, и макар че поддържахме бърз ход, възможността да нощуваме в хубави ханове и да се храним на открито в крайпътни заведения значително притъпяваше жилото на това изпитание. Честно казано, няма много по-добри начини да си прекарваш времето от това да яздиш през Предела в някой чуден есенен ден.

Четиримата подновихме другарството си с различна степен на неохота. Хенан отначало бе срамежлив, държеше си устата затворена, а ушите — наострени, но когато най-сетне стигна дотам да задава въпроси, те се изляха като потоп.

Кара запази студенината си по-дълго, явно още не ми беше простила, задето ѝ откраднах ключа и я лиших от триумфално завръщане при Скилфар. Аз изтъкнах, че граф Исен вероятно е щял да ѝ го вземе, с потенциално катастрофални последици, но тази логика май не я успокои.

Снори, верен на казаното в двореца, изглежда, беше в покой и се наслаждаваше на компанията ни, макар че не проявяваше желание да говори какво му се е случило. Аз бях изпитвал ужас през всеки миг от пребиваването си в Ада; да бъда оставен там самичък излизаше извън пределите на въображението ми. И предпочитах да си стои там.

Не бе нужно много време, докато въпросите на Хенан се насочат към това какво се е случило с мен и Снори, след като минахме през вратата в пещерата на Келем. Скоро открих, че споделям нежеланието на Снори да засягаме тази тема.

— Какво видяхте?

— Аз… — Хич не ми се искаше да мисля за това. И определено не исках да го изразявам с думи. Някак си, ако го изречах на глас, то щеше да престане да е кошмар, нещо нереално и принадлежащо изцяло на онова друго място. Ако го изречах в светлината на деня, щях да го върна категорично в царството на преживяното — нещо реално и конкретно, с което трябва да се справя. Може би трябваше да се замисля какво означава всичко това: идеята, че след кратко време на земята ни чака цяла вечност в такова място, бе дълбоко потискаща. Всичко е много хубаво, когато смъртта е загадка, за която духовниците дуднат през по-голямата част от неделната служба. Но да я видиш от първа ръка е неподправен ужас и не е нещо, което бих искал да причиня на едно дете, нито пък на себе си.

— Денят е прекалено хубав, Хенан. Питай ме нещо друго.

Колкото и да се мъчех да заровя спомените за Вермилиън, тази задача се оказа непосилна за стария ми талант и те продължиха да ме следват по пътя, спотайвайки се зад всеки храст, готови да ми скочат във всеки момент на покой или да се изрисуват върху всяко празно платно, било то небето или някоя сянка.

Умът ми все се връщаше към смъртта на Дарин, към лича в Миланския дом, към последния път, когато бях зърнал Мартус. Всеки от тези спомени бе стъпало към студения и жесток факт, че сестра ми най-сетне е излязла в света, който толкова дълго ѝ е бил отказван. Моята сестра, неродена, яздена от лич и все още жадуваща смъртта ми, за да се закрепи по-здраво срещу неумолимото притегляне на Ада.

Потърсих мъдростта на Кара по този въпрос, с надеждата, че вьолвата може да е правила проучвания върху врага ни през времето, докато бяхме разделени.

— Един човек в Ада ми каза, че е нужен някакъв свещен предмет, за да се раздели нероден — казах, като приближих Убиец до кобилата на Кара.

Тя сви рамене.

— Възможно е. Но трябва да е нещо много специално. Някаква реликва може би. И вероятно в ръцете на свещеник. Понякога вярата премества по-големи планини от магията.

— Ключът на Локи не е ли най-подходящият предмет, за да отключи едно нещо от друго? Сестра ми от звяра, който я е обладал? Той е свещен — направил го е един бог!

Кара ме дари с бледа усмивка.

— Локи е бог, но кой вярва в него?

— Ама ключът работи! Може да отключва…

— Личите са чудовища от много части. Не са родени, нито направени, а са сбор от най-лошите черти на хората, мръсотията, която се смъква от душите, пречиствани в Хел. — Въпреки че денят около нас бе ярък, ми се струваше по-студен и хаплив, когато Кара говореше такива неща. — Когато старите омрази потънат в най-дълбоките пукнатини на подземния свят, понякога се сливат и преплитат, извращения от най-долен вид, откъснати от собствениците си, носят се, докато не се омотаят, и бавно, в течение на поколения, от тях се оформя нещо ужасно. Ала онова, което е омотано, може да бъде разплетено. Използвай ключа и личът ще се разнищи, но сестра ти ще бъде разкъсана на парченца, все още привързани към частиците от престъпленията му. Трябва нещо не толкова унищожително — нещо, което ще убеди лича да отпусне хватката си и да я освободи.

Спомних си как се бе разпаднал личът, който неволно намушках с ключа в Ада. Кара беше права. Освен това шансовете да пъхна умишлено ключа в нероден бяха прекалено слаби, за да си струва да ги обмислям. Нуждаех се от нещо свещено, а нямах такова. Рим си беше прибрал печата на татко, а свещеният му камък се беше самоунищожил, погубвайки Двойното и некромантските му магии.

Оказа се, че Кара не ми е от никаква помощ, и страховете ми продължиха да ме дебнат по пътя към границата.

На петия ден влязохме в Слов. Тук не бяха водени битки, макар че преминаването на толкова много мъже от Червения предел беше оставило белези от по-различен вид. Пристигането на десетте хиляди на баба сигурно бе изненадало малкия форт Екан — мястото определено не показваше признаци на борба и малкият гарнизон войници от Предела, оставени да го бранят, изглеждаха по-скоро отегчени, отколкото разтревожени.

Крал Лужан вероятно бе чул за нашествието с ден-два закъснение. Не бих искал да съм в стаята, когато е станало това. Никога не го бях срещал, но според описанията имал нрава на росомаха със стомашни болки и когато се ядосал, имал склонност да удря всеки в обсега си с каквото му попадне, било то чиния или боздуган.

Тази неподготвеност на словените до известна степен можеше да бъде извинена. Едно нахлуване обикновено се предшества от месеци на враждебност и все по-усилващо се дрънчене на саби. Отначало армии се събират по границите, защитите биват укрепвани срещу контраатака. Понякога даже се договаря бойно поле, за да не би две големи армии да се разминат и да обикалят в кръг в продължение на дни и месеци.

Ударът на баба обаче беше насочен към една мишена — укрепения град Блужен — и по-конкретно към кулата, подслоняваща Синята дама, в източната част на града, и не спазваше нито едно правило на войната. Нямаше заплахи, нямаше брожение, нямаше гранични инциденти. Армията ѝ се беше събрала по средата на Червения предел, изтегляйки сили от западните райони, а после се беше отправила на изток без никакво забавяне. Внезапен и директен удар от дълбоко прикритие, неочакван и смъртоносен. Ако беше нападнала град Юлана, Червената кралица навярно би могла да превземе столицата на Слов и вече да е набучила главата на краля му на кол — но какъв смисъл има да боядисаш в червено още едно кралство на картата, щом цялата карта скоро ще изгори?

При преминаването си една армия опустошава земята. Армията на баба също бе оставила своите белези в граничните райони на Слов, макар че това не се дължеше на злоба или на сражение, а чисто и просто на броя им. На места, където пътят не бе могъл да ги побере, войниците бяха марширували през нивите, въпреки че за щастие на фермерите там вече не бе останала реколта за стъпкване. За тяхно не толкова голямо щастие обаче всяка многохилядна армия, намираща се на път, опосква храната до шушка, а една новосъбрана реколта е много по-удобна за взимане.

— Като дойде зимата, хората ще гладуват. Дори в тези зелени земи. — Кара изглеждаше отвратена от мен. Махна с ръка към селяните с празни погледи, които ни зяпаха как минаваме.

— Късметлии са, че все още имат домове — отбелязах. — По дяволите, късметлии са, че са още живи. — Двамата със Снори бяхме минали през граничния район, където Роун и Скорон се срещат с Гелет — градовете там бяха превърнати в тлееща жарава, а други бяха оставени на призраците и плъховете, след като хората отдавна бяха избягали. Кара обаче не миряса, а ме гледаше така, все едно аз лично съм повел нашествието.

— Гладът е по-жесток от всеки меч, Джал. — Снори беше вперил очи в пътя, стиснал устни в сурова линия.

— Мисля, че в случая пропускаме голямата картина. — Дрипавите деца, които ни зяпаха изпод едно крайпътно дърво, с нищо не усилиха симпатиите на спътниците ми към мен. — Ако Синята дама не бъде спряна и ако ние не успеем в Осхайм, никой няма да има време да гладува: зимата изобщо няма да дойде и гладуването напълно ще отпадне като вариант.

Никой от тях нямаше отговор на това и продължихме да яздим в мълчание. Аз все още се чувствах гузен, въпреки безупречната си логика. Със закъснение ми хрумна, че когато спорехме дали да вземем Кара и Хенан с нас, трябваше да добавя аргумента, че те двамата ме карат да изпитвам вина за неща, за които обикновено изобщо не би ми пукало.

Следващото утро дойде свежо и хапливо, с натежали от роса храсти, и не остави у нас никакво съмнение, че зимата точи зъби.

Вече яздехме по-предпазливо, оглеждайки горичките и храстите за признаци за засада. Една нашественическа армия оставя след себе си опасна територия. Вземете отчаянието на оцелялото население и добавете към него премахването на хомота на техния владетел, и ще получите идеалната комбинация за въоръжени банди от разбойници и грабители.

За щастие планът на баба изискваше бързо оттегляне, след като постигне целта си, а за това беше нужно да поддържа пътищата обратно към Червения предел чисти. До залез-слънце на първия ни ден в Слов минахме през няколко поста и на всеки от тях трябваше да давам обяснения, при които гръмкият глас и увереността ми, изглежда, помогнаха повече за преминаването ни, отколкото изящно украсеният свитък на Гариус.

В Треви видяхме първите истински признаци на битка. Първо я помирисах — лютив дъх на дим във вечерната мъгла, докато яздехме по Юланския път, уморени и усещащи милите в задните си части. Миризмата на горящия Вермилиън още витаеше в ноздрите ми, но онова бе огнена преизподня, бълваща горещи облаци, които закриваха звездите. Това тук беше мирис на стари огньове, скрити сред руините, които тлеят, изяждайки бавно последните остатъци от горивото си под дебелия слой пепел.

Слънцето се спусна към западните хълмове, удължи сенките ни пред нас и обагри мъглата в алено, преди да видим разрушената крепост. Могилата, на която се издигаше тя, бе прекалено малка и изолирана, за да представлява убедителен хълм, и прекалено голяма, за да повярвам лесно, че цялата тази пръст е била натрупана от хора. В подножието ѝ бе израснал малък град, който да обслужва нуждите на крепостта. От тези къщи нямаше останали много: повечето бяха изпепелени; само някоя греда стърчеше тук-там. Самата крепост бе загубила голяма част от барбикана си в някаква опустошителна експлозия. Парчета зидария осейваха склона и стигаха до почернелите ребра на най-близките сгради. Каква магия или алхимия беше използвала Червената кралица не можех да отгатна, но явно не бе смятала да започва дълга обсада, нито пък да остави гарнизона непокътнат, за да застрашава снабдителните ѝ линии.

— Впечатляващо. — Снори се беше изпънал в седлото и се взираше в сцената пред нас.

— Хммм. — Щях да се радвам, когато всичко това остане зад гърба ни. Пътят водеше към гъста гора на около четвърт миля зад крепостта. Приличаше ми на място, където оцелелите биха могли да се съберат и да замислят отмъщение. — Ще се държим настрани. Бъдете нащрек. Не ми харесва това място.

Думите едва бяха излетели от устата ми, когато Оръженоска запиука. Никога досега не беше правила такова нещо. Звукът не приличаше на нищо, което може да издаде един кон, нито пък човек или инструмент. В него имаше нещо неестествено, беше прекалено прецизен, прекалено чист. Хенан се огледа изненадано, търсейки източника. Доколкото можех да определя, издаваше го онова, върху което седеше.

— Идва от дисагите — каза Кара и смуши коня си, за да се приближи до момчето.

— Аха. — Тогава се сетих кое може да издава пиуканията и изведнъж денят ми се стори по-студен, отколкото допреди миг.

Снори ми хвърли един от онези негови погледи, които се състояха от две части. Първата беше: „кажи ми каквото знаеш“, а втората: „иначе ще ти счупя ръцете“. Слязох и започнах да развързвам ремъците на дисагите от лявата страна на Оръженоска. Беше нужно известно ровене, докато измъкна пакета, а после малко боричкане с вървите и парцалите, докато го развия. Пиукането звучеше през около четири секунди — достатъчно дълъг интервал, за да си въобразиш, че е спряло. Най-сетне се отървах от опаковката и взех в ръка кутията с призраците на Лунтар. На дневна светлина тя изглеждаше също толкова неестествена, както и тогава в тронната зала. Приличаше на парченце зима, гледано през шпионка, и тежеше прекалено малко за съдържанието си. Кутията изпиука отново и за малко да я изтърва.

— Какво е това? — попитаха почти едновременно Кара и Хенан, момчето с частица от секундата преднина.

— Погребална урна — казах. — Съдържа праха на десет милиона мъртви Строители. — Вдигнах капака. Светлина се разстла ветрилообразно над отвора и прие очертанията на бледа човешка фигура. Мършав мъж. Осъзнах едновременно две неща. Първо, че го познавам. Второ, че шокът от първото ме е накарал да изпусна кутията.

Хенан се задвижи по-бързо, отколкото изобщо е възможно. Той си беше пъргав още когато се опитвах да го хвана при първата ни среща в Осхайм, но през последната половин година бе станал още по-бърз. Скочи напред, разтегна се в цялата си дължина и улови кутията на сантиметър над земята. Въздухът излетя от дробовете му с рязко „уф“.

— Благодаря. — Грабнах кутията от протегнатите му ръце и я сложих на един километричен камък край пътя. Снори се наведе да помогне на момчето да стане. Аз приклекнах и се взрях в двайсетсантиметровия призрак, стоящ във въздуха над кутията. Привидението носеше дълга бяла туника, закопчана отпред и спускаща се до под коленете му. Беше слаб, може да се каже мършав мъж някъде на моята възраст, с тясно бухалско лице под рошава светла коса. На ушите му беше окачена рамка с две стъклени лещи, по една пред всяко око. Изглеждаше прекалено млад, но въпреки това го познах.

— Тапрут?

— Доктор Елиас Тапрут, на вашите услуги. — Фигурата се поклони.

— Познаваш ли ме, Тапрут?

— Локалните данни сочат, че вие сте принц Джалан Кендет.

— Ами него? — Вдигнах кутията така, че да разгледа добре Снори, който стоеше на пътя, сложил ръце на раменете на застаналия пред него Хенан; и двамата се взираха в нас.

— Едър мъж. Име неизвестно. — Доктор Тапрут се намръщи и едната му ръка се вдигна да погали несъществуваща козя брадичка.

— Не помниш ли Снори? — попитах.

— Аз съм само библиотечен запис, скъпо момче. Този възел не се е свързвал с дълбоката мрежа от… леле-мале, почти хиляда години.

— Защо изглеждаш като доктор Тапрут?

— Ами като кого да изглеждам? Аз съм ехото от данни на Елиас Тапрут.

Намръщих се и се замислих дали да разтръскам кутията, за да видя дали не съдържа по-разбираеми отговори.

— Защо изскочи точно ти от всички призраци в тази кутия? И… — Пиу! — И защо пиука?

Тапрут се намръщи за момент, а ръцете му шаваха бързо в пространството между нас, сякаш се опитваше да изстиска оттам някакъв отговор.

— Теснолентов авариен сигнал, излъчен посредством остатъчна сателитна мощност, е активирал всички устройства в близката околност.

— Кажи го пак, ама със смислени думи, иначе ще затворя тази кутия, ще изкопая дупка и ще я заровя под пет стъпки пръст. — И говорех сериозно, освен в частта за копаенето.

При тези думи очите на Тапрут се разшириха.

— Това е авариен сигнал от пета степен. Не можете да си тръгнете просто така… това е в разрез с всякакви правила. Не бихте посмели!

— Само гледай! — Обърнах се.

— Чакай! — Нещото докарваше идеално гласа на Тапрут, трябва да му го призная. В него имаше същата смесица от негодувание и нервност, както когато ме хокаше, че съм докарал в цирка му нероден. — Чакай! Искаше да знаеш защо съм прожектиран аз, а не някой друг запис?

Хвърлих поглед назад.

— Е?

— Аз съм този, който е в опасност. Моята плът. Някъде наблизо. Локационната система е повредена, орбитите са се понижили… — Той усети, че се мръщя все по-силно, и смени езика. — Кутията ще пиука по-бързо, когато се приближиш, но това е само груб ориентир.

Посегнах и затворих капака. Не обичам призраци.

— Е, да вървим. — Взех кутията, изправих се и се обърнах към Убиец. — Докато е още светло.

— Той каза, че доктор Тапрут е в опасност. — И без да гледам, можех да позная, че Снори не е мръднал.

— Циркаджията? — обади се Хенан. Сигурно му бях разправял разни истории.

— При него може да има и други чудеса… — Кара говореше като прегладняла жена, описваща горещо печено със сос. Хвърлих поглед към нея, но тя се беше втренчила в кутията в ръцете ми. Нещото изпиука отново. — Този наистина ли му приличаше?

Свих рамене.

— Беше като него, само че трийсет години по-млад. — В детските спомени на баба ми Тапрут присъстваше в двореца, мъж на около четирийсет, началник на службата за сигурност на Голот Първи. Какво, по дяволите, представляваше той и какво може да вкара в беля човек като него, не знаех и не исках да разбера.

— В коя посока да опитаме? — попита Снори.

Въздъхнах и без да гледам, посочих нагоре по хълма.

— Очевидно е. Къде другаде може да бъде? Крепост, пълна с трупове, в която витаят останките от някаква ужасна магия или Строителско оръжие… просто трябва да е там, нали?

Никой от тях не си направи труда да отрече.