Колелото на Осхайм

2.

Може да съм загубил съзнание, но само за миг, защото дойдох на себе си навреме, за да видя десетина, че и повече камили, препускащи право към мен, подивели от ужас, с облещени очи. Рипнах, изплюх пясък и се метнах на една страна. Ако имах частица от секундата да помисля, щях да се хвърля в другата посока. Но сега почти моментално се блъснах в някого, който все още залиташе насам-натам, докато тътенът на експлозията заглъхваше. Двамата заедно последвахме планираната ми траектория, но не чак до точката, до която бих стигнал невъзпрепятстван. Положих всички усилия да издърпам пищящия си другар изпод себе си, за да го използвам като щит, но в ръцете ми останаха само две шепи коприна и един камилски крак ме настъпи по задника, докато животните ме подминаваха с грохот.

Аз изстенах, хванал се за задните части, и се претърколих настрани, за да открия, че съм съблякъл и може би убил една от дъщерите на шейха. Лунната светлина не скриваше много подробности, но с тази разрошена коса не можех да позная коя от четирите е. Фигури се приближиха от двете ми страни, докато пясъкът се слягаше в нощта. Някъде някой продължаваше да пищи, но звукът стигаше до мен приглушен, сякаш тътенът на взрива бе свел до незначителност всички други шумове.

Двамата най-големи синове на шейха ме вдигнаха на крака, но продължиха да стискат ръцете ми в желязна хватка дори след като се изправих. Някакъв сивокос прислужник, с кървящ нос и осеяна с мехури лява страна на лицето, покри мъртвата дъщеря с туниката си, оставайки гол от кръста нагоре; имаше хлътнали гърди и увиснала старческа кожа. Синовете крещяха към мен въпроси или обвинения, но нищо от тях не проникваше през звъна в ушите ми.

За минута-две пясъкът във въздуха се слегна и луната огря останките от лагера. Стоях полузамаян, с ножа на Яхмин на гърлото ми, докато Махуд крещеше срещу мен обвинения, предимно за сестра си, като че ли унищожаването на лагера не беше нищо в сравнение с оголването на две цици. Колкото и да са хубави. Странно, но не се чувствах уплашен. Взривът ме беше оставил откъснат от всичко, сякаш се реех извън тялото си, безстрастен наблюдател, който обръща еднакво внимание както на околността, така и на беснеещия Махуд или на ръката на Яхмин, стискаща опряния в гърлото ми нож.

Мястото изглеждаше, сякаш е минал някакъв ураган, който не е оставил нито една палатка права. Онези от нас, които се намираха вътре, когато нощта грейна, бяхме почти невредими. По онези отвън личаха изгаряния върху всяка гола плът, обърната по посока на експлозията. Патрулиращите ха’тари се бяха отървали по-леко, макар че един, изглежда, беше ослепял. Но пустинниците, седели незабулени в мрака около молитвения си стълб, бяха обгорени също толкова зле като слугите.

Камилите бяха избягали, ала много от керванджиите се бяха събрали в подножието на най-близката дюна, където се грижеха за ранените; само аз, двамата братя и трима прислужници на шейха бяхме на по-открито. Пустинната нощ беше дяволски студена и открих, че треперя. Братята навярно решиха, че е от страх, защото Яхмин ми се усмихна гадно, но някои бедствия са толкова кошмарни, че обичайният ми подтик просто да си плюя на петите в момента все още бе изгубен някъде в нощта.

Едва когато шейх Малик се приближи откъм дюните с двама ха’тари, водещи няколко камили, изведнъж дойдох на себе си и започнах да се паникьосвам, спомняйки си безгрижните приказки за обковаване със злато на топките на всеки мъж, който докосне с пръст дъщерите му.

— Не съм я докосвал! Кълна се!

— Кого не си докосвал? — Шейхът остави камилите на ха’тарите и дойде при нас.

Яхмин свали ножа и двамата братя ме завъртяха с лице към баща си. Зад него огненият стълб продължаваше да се кълби в нощта: жълто-оранжев, нашарен с петънца мрак, той се стелеше по небето — гигантски, въпреки че щеше да ни е нужен цял ден, за да се върнем до мястото, от което се издигаше.

— Това беше Строителско слънце — каза шейхът и посочи.

Умът ми още не беше започнал да се пита какво и защо е станало, но когато шейхът го каза, разбрах, че е прав. Нощта се бе озарила по-ярко от ден. Ако бяхме само няколко мили по-близо, палатките щяха да пламнат, а хората вътре да се превърнат в огнени стълбове. Кой друг освен древните притежаваше такава сила? Опитах се да си представя Деня на хилядата слънца, когато Строителите обгорили целия свят и пуснали на воля смъртта.

— Неверникът обезчести Тарел! — изкрещя Махуд и посочи лежащото под робата момиче.

— И я уби! — Яхмин размаха ножа си, сякаш за да прикрие факта, че това им беше хрумнало впоследствие.

Лицето на шейха се вкамени. Той се смъкна до момичето и отметна робата, за да разкрие главата ѝ. Тарел избра точно този момент, за да кихне, да отвори очи и да впери размътен поглед в баща си.

— Дете мое! — Шейх Малик притисна дъщеря си към себе си, оголвайки достатъчно от шията и раменете ѝ, за да докара на ха’тарите апоплексия. Студените му очи се впиха в мен.

— Камилите! — Тарел подръпна ръката на баща си. — Те… той ме спаси, татко! Принц Джалан… се хвърли на пътя им, докато препускаха, и ме дръпна встрани.

— Вярно е! — излъгах. — Закрих я с тялото си, за да я спася от прегазване. — Изръмжах и се отърсих от ръцете на братята. — Бях настъпен от камилата, която щеше да стъпче дъщеря ви. — Наперено си оправих дрехите, като ми се искаше те да бяха кавалерийска риза и куртка. — И не ми е приятно да ми опират нож в гърлото братята на жената, която защитих с риск за себе си. Братя, които, трябва да отбележа, сега щяха да горят в Оазиса на палмите и ангелите, ако не бях пратен да спася живота на всички ви!

— Пуснете го! — Шейхът стрелна с мрачен поглед синовете си, никой от които всъщност вече не ме държеше, и им махна да се дръпнат назад. — Отивайте с Тахнун да върнете животните! А вие — врътна се той към тримата прислужници, пренебрегвайки раните им, — сложете този лагер отново в ред!

После насочи вниманието си пак към мен и ми се поклони.

— Хиляди извинения, принц Джалан. Ако ми направите услугата да пазите дъщерите ми, докато си събирам стоката, ще ви бъда вечно задължен!

— Честта е изцяло моя, шейх Малик. — И му върнах поклона, за да прикрия широката усмивка, разляла се неудържимо върху лицето ми.

След час стоях пред втората най-хубава палатка на шейха и пазех всичките му четири дъщери, които се бяха сгушили вътре, увити отново в абсурдно дългите си тоби. Момичетата имаха три възрастни прислужнички, които да се грижат за нуждите им и да пазят целомъдрието им, но дъртофелниците не бяха извадили късмет, когато Строителското слънце озари нощта. Две от тях имаха изгаряния, а третата, изглежда, си беше счупила крак, когато взривът ни размята насам-натам.

Важното при ранените беше, че никой от тях не изглеждаше смъртоносно ранен. Пясъците са изумително пусти: Мъртвия крал може да бе обърнал взора си към мен, но без трупове, които да използва, не представляваше голяма заплаха.

Чух името ми да се споменава неведнъж, докато сестрите обсъждаха бедствието на тих глас зад мен. Тарел разказа за моята храброст пред лицето на препускащите камили, а Лила напомни на сестрите си, че тъкмо моето предупреждение е спасило всички. Ако не бях принуден да стоя отвън в номадска роба, която смърдеше на камила и предизвикваше адски сърбеж по слънчевите ми изгаряния, вероятно щях да се чувствам доста доволен от себе си.

Шейхът, заедно със синовете и стражите си, беше изчезнал сред дюните да търси безценния си товар и животните, върху които бе вързан той. Ум не ми побираше как биха могли да проследят камилите нощем, нито как смятат да намерят обратния път, със или без тях, но това изглеждаше изцяло проблем на шейха, а не мой.

Стоях приведен срещу вятъра, присвил очи да ги опазя от ситните песъчинки в него. През целия ден ни беше полъхвал лек западен ветрец, но сега той се беше обърнал по посока на експлозията, сякаш в отговор на някакъв повик, и се бе усилил до нещо, което лесно можеше да се превърне в пясъчна буря. Огънят на юг бе угаснал, оставяйки само мрак и въпроси.

След половин час се отказах да стоя на пост и започнах вместо това да седя на пост. Разрових пясъка, за да го направя по-удобен за насинения си задник. Гледах как по-здравите слуги на шейха спасяват още палатки и ги вдигат наново, доколкото могат. И слушах дъщерите, като от време на време въртях в ръце един счупен кол за палатки, който бях взел вместо меч. Даже започнах да си тананикам: нужно е нещо повече от експлозия на Строителско слънце, за да помрачи първата нощ на човек в света на живите, след като е прекарал сякаш цяла вечност в Ада. Бях изкарал първите два куплета на „Атаката на Желязното копие“, когато някакво необяснимо затишие ме накара да се поизправя и да се огледам. Напрягайки очи, можех да различа в мрака най-близките мъже, стоящи неподвижно около една полувдигната палатка. Зачудих се защо ли са спрели работа. Истинският въпрос ме връхлетя след няколко мига. Защо едва ги виждах? Беше станало по-тъмно — много по-тъмно, — и то само в разстояние на няколко минути. Вдигнах очи. Нямаше звезди. Нямаше луна. Което би трябвало да означава облак. А в Сахар това просто не се случваше. Със сигурност не се беше случвало през годината, която прекарах в Хамада.

Първата капка дъжд ме улучи право между очите. Втората попадна в дясното ми око. Третата — дълбоко в гърлото ми, когато понечих да се оплача. За десет секунди трите капки се превърнаха в потоп, който ме накара да се шмугна под навеса на палатката. Тънки ръчици посегнаха да ме хванат за раменете и ме издърпаха през платнището.

— Дъжд! — възкликна Тарел. Лицето ѝ беше в сянка, светлината на една-единствена лампа загатваше извивката на скулата ѝ, челото ѝ, линията на носа ѝ.

— Как е възможно да вали? — Беше Мина, уплашена, но и развълнувана.

— Ами… — Не знаех. — Сигурно Строителското слънце го е направило. — Можеше ли огънят да предизвика дъжд? Един толкова голям огън би могъл да промени времето… пламъците със сигурност бяха стигали достатъчно високо, за да оближат самия небесен покров.

— Чувала съм, че след Деня на хилядата слънца настъпила стогодишна зима. Зима като на север, където водата става на камък и пада от небето на парцали — каза Данел. Лицето ѝ беше току до рамото ми и плътният ѝ глас предизвика тръпки по гръбнака ми.

— Страх ме е. — Лила се притисна по-силно към мен, когато дъждът заплющя по покрива на палатката над главите ни. Съмнявах се, че ще останем сухи задълго — палатките в Либа са предназначени да пазят от слънце и вятър; рядко им се налага да се справят с влага.

Трясък на гръмотевица отекна абсурдно близо и изведнъж принц Джал се озова в ролята на плънка на сандвич от четири момичета. За миг гърмежът ме парализира от ужас и ме остави със звънтящи уши, затова ми бе нужно малко време да оценя положението си. Дори трийсет и шест аршина тоби не можеха да скрият напълно привлекателността на сестрите от такова разстояние. Секунди по-късно обаче нов страх се надигна и прогони всякакви мои мисли да се възползвам от ситуацията.

— Мили дами, баща ви отправи някои съвсем конкретни заплахи относно вашето целомъдрие и аз наистина…

— О, няма нужда да се притесняваш за това — прошепна нечий дрезгав глас толкова близо до ухото ми, че ме накара да потреперя.

— Татко разправя какво ли не — промълви тихо едно момиче, отпуснало глава на гърдите ми. — А и докато дъждът не спре, никой няма да помръдне от мястото си.

— Не помня друг момент, когато над нас да не са бдели татко или братята ни, или хората му. — Още една се притисна, меко към рамото ми.

— А ние толкова се нуждаем от закрила… — Глас зад мен. Мина? Данел? Която и да беше, именно нейните ръце галеха бедрата ми по съвсем не целомъдрен начин.

— Но шейхът…

— Златен обков? — Отекна звънлив смях, когато четвъртата сестра започна да ме натиска надолу. — Наистина ли го вярваш?

Поне две от момичетата се бяха заели да развиват тобите си с чевръсти и опитни ръце. Сред сенките, хвърляни от толкова много тела, не виждах почти нищо, но каквото виждах, ми харесваше. И то много.

Вече и четирите ме натискаха надолу — плетеница от гладки крайници, дълги коси и опипващи ръце.

— Златото е толкова скъпо. — Тарел ме възседна, все още полуомотана в тобата си.

— Това би било глупаво. — Данел се притискаше от едната ми страна, възхитително мека, и езикът ѝ правеше приказни неща с ухото ми. — Той винаги използва сребро…

В този момент се опитах да стана, но те бяха прекалено много и нещата излязоха извън контрол — освен нещата, които те държаха в ръце… пък и, дявол да го вземе, бях прекарал толкова дълго в Ада, че ми беше време да видя малко рай.

В Либа имат поговорка: Последният аршин от тобата е най-хубавият.

— Ааааау!

Открил съм, че малко неща могат да уталожат жарта на един мъж по-ефективно от студената вода. Когато покривът на палатката, отслабнал от по-раншното изпитание, внезапно поддаде и изля върху гърба ми няколко галона ледена дъждовна вода, аз рипнах пъргаво, разпилявайки ал’Хамидките, и без съмнение ги научих на сума ти нови чуждоземни ругатни.

Едно нещо, което стана ясно, докато водата се лееше от мен, беше, че много малко нова вода се лее върху мен, за да я замести.

— Шшшт! — Извисих глас над последните им писъци — мокренето им беше харесало не повече, отколкото на мен. — Спряло е да вали.

— 1 — извика някакъв мъж отвън на поганския им език, а към него се присъединиха и други. Сигурно бяха чули писъците. Колко ли още време страхът от онова, което би им сторил шейхът, ако нахълтат при дъщерите му, щеше да надделява над страха от онова, което би им сторил, ако не ги опазят — не знаех.

— Покрийте се! — извиках и пристъпих да отбранявам изхода.

Чух зад себе си хихикане, но те се раздвижиха — вероятно не очакваха да се измъкнат невредими, ако вест за техните лудории стигне до баща им.

Отвън някой хвана платнището на палатката. Дори не го бях вързал! Изквичах и се метнах да стисна долния му край.

— По-бързо, за бога! И духнете лампата!

Това ги накара да се разкикотят отново. Аз грабнах лампата и изпреварих всякакъв опит за влизане, като изскочих навън, събаряйки най-близкия слуга на шейха, който тупна по задник в мокрия пясък.

— Всички са добре! — Изправих се и посочих назад към палатката. — Покривът поддаде от дъжда… има вода навсякъде. — Постарах се да обясня последната част с жестове, за в случай че никой от тях не знае имперския език. Не мисля, че идиотите ме разбраха, защото стояха и ме зяпаха, все едно съм им сервирал гатанка. Отдалечих се с решителни крачки от палатката, като дадох знак на тримата да дойдат с мен. — Вижте! Ей тук ще е по-чисто. — Искрено се надявах тобите да се обличат също толкова бързо, колкото се събличат. Двама от хората на шейха вече водеха насам една от прислужничките, подтиквайки я да побърза въпреки нараняванията ѝ.

— Я, какво е онова там? — Казах го най-вече за да разсея всички. Но когато погледнах в посоката, накъдето сочех… там имаше нещо. — Ей там! — зажестикулирах още по-усърдно. Лунната светлина беше започнала да си пробива път през разкъсаните облаци над нас и ми се стори, че нещо изниква от дюната, която бях избрал наслуки. Не се показва на върха ѝ, нито пък излиза от сянката ѝ, а се изравя от мокрия пясък.

Другите също го видяха и гласовете им се надигнаха в объркана гълчава. От разровения пясък се надигна нещо — фигура, невероятно кльощава и бледа като кост.

— Мамицата му… — Бях се измъкнал от Ада, а сега сякаш самият Ад ме следваше по петите. Дюната беше разкрила скелет, чиито кости не бяха свързани с нищо повече от спомен за предишната им близост. Още един скелет си пробиваше път през мократа земя до първия, сглобявайки се на излизане.

Навсякъде около мен хората закрещяха тревожно — ругаеха, призоваваха Аллах или просто пищяха. Започнаха да отстъпват. И аз с тях. До неотдавна тази гледка би ме накарала да хукна в посоката, която ме отдалечава най-бързо от двата ужаса пред нас, но вече бях виждал достатъчно мъртви, в Ада и извън него, така че задържах паниката си малко под точката на кипене.

— Откъде се взеха? Какви са шансовете да вдигнем лагер точно на мястото, където са умрели двама пътници? — Не ми се струваше справедливо.

— Повече от двама — обади се боязлив глас зад мен. Врътнах се и видях четири увити в тоби фигури пред женската палатка. — Погледни натам! — Тази, която говореше — най-ниската, значи вероятно Мина, най-малката, — посочи наляво. Пясъкът от подветрената страна на дюната бе започнал да се надига и костеливи ръце щръкваха от него като кошмарни плевели.

— Тук някога е имало град — обади се най-високата… Данел? — Пустинята го погълнала преди двеста години. Тя е засипала много градове. — Говореше спокойно: вероятно от шока.

Слугите на шейха заотстъпваха в нова посока, която да ги отдалечава и от двете заплахи. Първите два скелета сякаш ни съзряха с празните си орбити и се понесоха към нас в безшумен смъртоносен бяг, забавян само от мекия пясък. Това вече накара паниката ми да изкипи. Ала преди да успея да си плюя на петите, покрай мен се втурна един самотен ха’тари, който явно бе прекосил лагера. Шейхът сигурно го беше оставил да патрулира по дюните наоколо.

— Нямам меч! — Разперих извинително празните си ръце и се оставих на отстъплението да ме отнесе при четирите щерки.

Стояхме заедно и гледахме как пустинникът пресрещна първия скелет. Замахна към врата му със закривената си сабя. Резултатът бе окуражителен: костите се пръснаха под удара, черепът отлетя, а останалата част от скелета се блъсна в мъжа, за да отскочи и да се срине на купчина върху пясъка.

Вторият скелет връхлетя към воина и той го промуши.

— Идиот! — изкрещях аз, може би неразумно, защото той действаше по инстинкт, а рефлексите му бяха добре заточени.

За нещастие промушването на скелет в гърдите представлява по-дребно неудобство за него, отколкото в дните, когато костите му са били покрити с плът и са предпазвали някой бял дроб. Скелетът се наниза на сабята и посегна към лицето на воина с костеливите си пръсти. Мъжът отстъпи с вик, като остави оръжието си заклещено между ребрата му.

Сега, когато и последните останки от облаците се разнесоха и лунната светлина заля сцената, видях, че костите на скелета не са толкова несвързани, колкото си мислех. Сребристата светлина озаряваше сива мъглива субстанция, която обвиваше всяка кост и я свързваше, макар и слабо, със съседната, сякаш призракът на бившия им собственик все още витаеше около тях и се мъчеше да ги задържи заедно. Там, където се беше разпилял първият скелет, мъглата или димът бяха образували петно на земята и докато то попиваше, пясъкът се загърчи, в него се появиха кошмарни лица, раззинали усти в беззвучни писъци, преди да загубят форма и на свой ред да се разпаднат.

Ха’тарският воин продължи да отстъпва, превит одве и притиснал ръце към лицето си. Скелетът извъртя черепа си към нас и се затича отново, а останалата в гръдния му кош сабя потракване в унисон с костите му.

— Насам! — Аз се обърнах с намерението също да хукна, само за да видя, че от всички страни към лагера прииждат скелети, лъщящи в бяло под лунната светлина. — По дяволите!

Хората на шейха не разполагаха за самоотбрана с нищо по-добро от ками, а аз не бях успял дори да свия някой нож по време на вечерята.

— Там! — Данел ме хвана за рамото и посочи към най-близката от няколкото стойки за лампи между палатките. Всяка представляваше махагонова колона, висока шест стъпки и крепяща се върху широка основа, а на върха ѝ се гушеше медната лампа.

— Това не ни е от никаква скапана полза! — Въпреки това я грабнах, като съборих лампата, и я надигнах с пъшкане.

Понеже нямаше накъде да бягам, зачаках първия от нападателите ни и изчислих замаха си така, че да съвпадне с пристигането му. Стойката за лампи се вряза в гръдния кош на скелета, пръсна го като трески и прекърши гръбнака сред дъжд от прешлени. Мъртвата твар се срина на стотици парчета и призракът, който ги държеше заедно, се слегна бавно върху останките като падаща сива мъгла.

Инерцията на замаха ми ме завъртя в обратната посока и се наложи дъщерите да проявят пъргавина, за да не ги уцеля. Озовах се с гръб към първоначалния си противник и с лице към нови двама, без време да замахна отново. Мушнах с основата на стойката към гръдната кост на по-близкия скелет. Лишен от плът, той не беше особено тежък и ударът спря атаката му, натроши костите му и го повдигна от земята. Следващият скелет стигна до мен миг по-късно, но аз успях да го цапардосам по врата със стойката като със сопа, а после да го съборя на пясъка, където теглото ми отдели черепа от тялото му, преди костеливите му пръсти да ме докопат.

Така се оказах на четири крака сред останките от последния си враг, но още половин дузина тичаха към мен, а най-близкият беше само на няколко крачки. Други пък нападаха хората на шейха, както ранените, така и здравите.

Надигнах се на колене, с празни ръце, и се озовах лице в лице със скелет, който тъкмо се канеше да се нахвърли върху мен. Писъкът още не бе излетял от устата ми, когато над главата ми изсвистя ятаган и разцепи черепа, който всеки момент щеше да се блъсне в лицето ми. Останалата част от задгробния ужас отлетя от мен и се срина на парчета, оставяйки във въздуха студена сива мъгла. Надигнах се пъргаво и изтръсках ръце, когато призракът се опита да се просмуче през кожата ми.

— Дръж! — Тарел, която беше замахнала с ятагана, го тикна в ръцете ми. Мечът на ха’тарския воин — сигурно го беше прибрала от останките на първия скелет.

— Мамка му! — Отстъпих встрани от следващия нападател и отнесох главата на този зад него.

Още пет или шест ни атакуваха в плътна групичка. За миг се поколебах дали да се предам, или да изровя дупка. Нито едно от двете не даваше големи надежди. Преди да имам време да разгледам други варианти, някаква едра фигура се вряза сред немъртвите, кършейки костите им с остър пукот. Покрай мен прелетя един ха’тари на камила с размахан ятаган, следван от още свои другари.

След броени мигове шейхът и синовете му слизаха от животните си до нас, като крещяха заповеди и размахваха саби.

— Оставете палатките! — ревеше шейх Малик. — Насам! — И посочи към долината, виеща се сред дюните около нас.

Не след дълго колона мъже и жени куцукаха зад яздещия шейх, ограден от синовете си и воините от собственото си племе, докато ха’тарите се сражаваха в тила срещу ордите скелети, които мокрият пясък продължаваше да бълва.

Половин миля по-нататък се присъединихме към останалите ездачи на шейха, стоящи на пост около натоварените камили, които бяха успели да съберат от пустинята.

— Ще пътуваме цяла нощ. — Шейхът се изправи в стремената на призрачно бялата си камила, за да се обърне към нас. — Без спиране. Който изостане, няма да го чакаме.

Погледнах Яхмин, който се взираше напрегнато в баща си.

— Ха’тарите ще се справят с умрелите, нали? — Не можех да си представя, че едни мокри скелети ще представляват кой знае каква заплаха за воини на камили.

Яхмин хвърли поглед към мен.

— Когато костите не кротуват, това означава, че иде джин — от празните пространства.

— Джин ли? — В ума ми изникнаха приказките за вълшебни лампи, веселяци с копринени шалвари и изпълняване на три желания. — Те наистина ли са толкова лоши като мъртвите, които се опитват да ни изядат?

— По-лоши. — Яхмин извърна очи. Сега приличаше по-малко на ядосан млад мъж и повече на уплашено дете. — Много, много по-лоши.