Колелото на Осхайм

8.

Стигнах до двореца пеш. На три пъти ме спря градската стража, обезпокоена от кръвта, капеща от фините ми одежди.

— Аз съм принц Джалан. Един човек се опита да ме ограби. Няма да се опитва повече. — Повторих същото три пъти и продължих нататък.

Срещах повече войници, отколкото стражи, цели подразделения крачеха бързо, без да ме удостоят с нищо повече от любопитни погледи. Накрая стигнах до Портата на Ерик, през която героите влизат в двореца, и вместо нея използвах страничния вход, също както при завръщането си от Севера. Дежурният капитан ме позна и ме пусна без много шум, след като установи, че кръвта не е моя.

От другата страна на стената ме чакаше дворецът, непроменен, припичащ се в късното лято на Вермилиън.

— Какво става в този град? — попитах капитана, когато излязох на открито. — Навсякъде има войници. — Същото беше преди да тръгнем към скоронската граница. Но онова си бе истинска война, а тогава по улиците нямаше толкова войска.

— Кампания срещу Слов, принце.

— Защо? — Политиката не ме вълнуваше особено, но бях доста сигурен, че Слов не е показвал и намек за агресия към Червения предел, откакто съм жив. Доколкото помнех, половината им кралски род бяха почетни гости на Предела, заложници за доброто поведение на сегашния режим — макар че доколко би им пукало на сегашните словенски управници за хора, които не са виждали от десетилетия, не знаех. — Какво са направили?

Мъжът сбърчи чело, като че ли това би могло да му даде отговора.

— Те са врагът, сир.

— Така изглежда, щом ще ги нападаме. Но защо са врагът?

Отново мръщене, но този път лицето му се отпусна и мъжът се усмихна, когато си спомни търсения факт.

— Дали са убежище на важна личност.

— Коя?

— Не знам, принц Джалан.

— Свободен си, капитане.

— Но, принце. Трябва да ви ескортирам…

— Стигнах дотук от пустините на Африк, капитане. Би трябвало да мога да се справя със следващите триста метра в собствения си дом, без да ми се случи нещо.

Първите двеста и деветдесет метра вървяха добре. Тъкмо се приближавах към стълбите на Римската палата, когато налетях на усложнение.

— Джалан? За бога! — изрева гневно някой зад мен. — Наистина си ти! Къде се губиш, по дяволите, банкрутирал малък хитрецо?

Спрях. Големият ми брат Мартус. Човек, когото не ми се беше налагало да търпя от онази аудиенция в тронната зала в деня, когато зърнах за първи път Снори. Обърнах се бавно и открих, че стоя в сянката на надвесения над мен Мартус.

— Убивам хора, братко. — Срещнах открито погледа му.

Мина един кратък момент, докато думите проникнат в съзнанието му, и още един, докато възприеме аленото ми състояние, и още един, докато свърже двете и направи рязка крачка назад.

— Мили боже…

— Дълговете ми са платени изцяло.

Обърнах се и влязох в къщата.

Не беше съвсем вярно, но тежестта на останалото в ковчежето злато щеше да стигне, за да се разплатя с разните търговци на вино, шивачи и публични домове, които все още държаха мои кредитни бележки. Хубаво щеше да е да се отърва от това бреме.

Няма да кажа, че Римската палата ми се стори малка, защото в сравнение с местата, където бях заспивал напоследък, си беше огромна — но някак си ми изглеждаше по-малка, отколкото я помнех. Дебелия Нед и младокът Двойното стояха на пост на предната врата. Първият пребледня при приближаването ми и затрепери толкова силно, че провисналата му кожа се затресе върху старите му кости.

— Това е принц Джалан, Нед. — Двойното го смушка с лакът, а тъмните му очи виждаха нещо повече от кръвта, засъхваща по мен. Той се поклони и черната коса падна върху лицето му, но очите му продължаваха да ме изучават изпод нея.

Удостоих ги с кратко кимване и се промуших между тях, а Дебелия Нед все така ме зяпаше.

Няколко прислужнички в преддверието се разбягаха с писъци, но Балеса остана на мястото си; върху лицето ѝ се смесваха в равна мяра неодобрение и загриженост.

— Този път няма странстващи селяндурчета, за които да се грижиш, Балеса. Ще ми стигнат едни чисти дрехи.

При спомена за краткия престой на Хенан Балеса се намръщи, после кимна, врътна достолепното си туловище и тръгна по коридора да нареди да приготвят баня и да донесат комплект подходящи дрехи от гардеробите ми.

Отмих кръвта и оставих водата розова. Последните остатъци от Мейрес Алус се виеха разредени и изтичаха в канала, а отдолу се показа Джалан Кендет, чистичък и неопетнен. Бях убил човек предумишлено, хладнокръвно, поне доколкото може да е хладна нечия кръв в такъв момент. Вярно, той беше зъл копелдак, но все пак чувството не беше хубаво, не беше правилно. Изобщо не се чувствах като герой. Извиках да ми донесат още вода и се измих повторно — макар че водата отмива само видимите петна.

Дрехите, които ми донесе Балеса, все още ми ставаха. Обгърнаха ме — удобни, познати, богати, втора кожа, която завършваше маскировката ми. Застанах пред огледалото и отсреща принц Джалан се втренчи изненадано в мен. Изглеждах както трябва, всеки сантиметър от мен, и всеки сантиметър се чувстваше като самозванец. Всяка крачка от пътешествието ми ме беше отвеждала все по-далеч от дома, в която и посока да се отправех, а сега, застанал в къщата на баща си, се чувствах по-далеч от всякога.

Понечих да се обърна и в последния момент зърнах нещо синьо, което привлече погледа ми обратно към огледалото. Взрях се над отражението си към стаята зад мен: вратите, прозорците, сенките. Беше се мярнало някакво движение, бях сигурен в това. Искаше ми се да се врътна и да се уверя, че никой не стои зад гърба ми. Вместо това стоях, без да помръдвам, и оглеждах отразената стая, дебнейки онова синьо петънце.

Накрая обърнах огледалото към стената, а след това направих същото и с останалите три, окачени в стаите ми. Не бях забравил за Синята дама и колкото и да ми се искаше тя да забрави за мен, това едва ли щеше да стане. Те двете с баба ми още водеха своята война — а когато Червената кралица смачкаше вещицата, най-гръмките аплодисменти щяха да дойдат от мен. Ръцете ѝ бяха изцапани с кръвта на прадядо ми — престъпление, което може би бих подминал, но кръвта на неродената ми сестра и на приятеля ми Тутугу не можеше да бъде отмита. Част от мен, и то съвсем не малка част — същата, която все още пламтеше от спомена как отнех покварения живот на Мейрес Алус, — искаше аз да съм този, който ще забие нож в Синята дама и ще го завърти.

След час излязох от Римската палата, чист и свеж, със старите си дрехи и старата си усмивка. Съмнявах се, че се различавам много от онзи Джалан, който се бе промъкнал обратно от имението на Де Вийр призори в деня на операта, макар онова да ми се струваше преди цяла вечност.

Докато се отдалечавах от стария си дом, изпитах странното чувство, че ме наблюдават. Не беше обожанието или любопитството, което може да очаква един завърнал се герой, а някакъв гъдел по тила, сякаш съм обект на внимателно и хладнокръвно проучване. Обзет от неудобство, ускорих крачка и прекосих с бърз ход двора.

Влязох в двореца. Не през главната порта на баба, а през крилото за гости, и се качих по стълбите до апартамента на Големия Джон. Стражите на приземния етаж ме информираха, че Барас още живее там — вероятно това му беше щабквартирата за издирване на загубената му съпруга.

Почуках на вратата и открих, че сърцето ми бие по-силно, отколкото в Кървавите дупки в момента, когато осъзнах, че замислям убийство.

— Добър ден, сър. — Един нисък портиер, безупречно спретнат, ми се поклони. — За кого да съобщя?

— Джалан? — извика Лиза някъде встрани от приемната. Дотича, надигнала полите си, за да не се спъне. Барас я следваше с почти същата бързина, блед, с тъмни кръгове под очите.

— Джалан… — Лиза се спря тъкмо преди да се хвърли в обятията ми и вдигна ръце към лицето си, сякаш още носеше всичката онази кал, с която бе дошла в двореца. — Ти… — Огледа лицето ми и това ме накара да се зачудя дали не съм се променил повече, отколкото подозирах.

— Джал! — Барас не показа подобно колебание и се метна да ме сграбчи в прегръдка, без изобщо да се преструва, че е мъжка. — Джал! Благодаря ти, Джал! Благодаря!

— Спокойно! — Изчаках го да охлаби хватката си и се измуших от нея. — Лошата новина е, че ми дължиш две камили… — Улових негодуващия поглед на Лиза. — Три! Три камили. И то хубави!

— Все си си същият, Джал! — Барас се засмя и ме тупна по рамото.

— Ама не, наистина. Не се шегу…

— Благодаря ти! — И той пак се хвърли да ме прегръща.

Когато най-сетне се разплетох, ми се стори, че моментът да поискам цената на камилите си е отминал. Барас стоеше, приглаждаше нервно късата си кафява коса и местеше поглед в щастливо изумление от мен към Лиза и обратно.

— Трябва да празнуваме… Пир!

— Прекарах твърде дълго време на път, за да откажа един пир. — Вдигнах ръка да го възпра. — Но точно сега имам неотложна среща с нашата владетелка. — Погледнах Лиза, прекрасна в своите пудри и бижута, макар че я бях харесвал също толкова и в пущинака. — У теб ли е онзи пакет, който ти дадох за съхранение?

Барас изглеждаше объркан и очите му ускориха шаренето си между Джалан-Лиза-Джалан. Лиза кимна и измъкна увития в кадифе ключ от някакъв джоб, умело скрит сред фустите ѝ. Подаде ми го без нито миг колебание, което означаваше много за мен. Мисля, че човек не би могъл да даде този ключ на човек, който не му е приятел, без поне малко съжаление.

— Благодаря ти. — Казах го искрено. — Пазете ми място на пиршеството. — Плеснах Барас по рамото и открих, че вече ми е трудно да го мразя. — Ще дойда малко по-късно, ако все още мога да ходя, когато Червената кралица свърши с мен.

— Какво си направил?

Аз обаче вече се отдалечавах.

— После ще ти разкажа.

Когато стигнах до голямата порта на двореца, дворът на баба ми не заседаваше. Двама лордове, Граст и Грен, чакаха на стълбите заедно с як тъмнокос рицар с внушителен мустак — сър Роджър, помислих си. И тримата ме удостоиха с мрачни погледи. Не мисля, че ме познаха, но тъй като бях в лоши отношения с по-големия брат на лорд Граст, дука, ги пренебрегнах и продължих нагоре, без да обеля и дума.

Пред вратите на кралицата същият онзи великан с пернат шлем, който ме беше пуснал при завръщането ми от Севера — или може би братовчед му, — сведе глава към мен и каза, че ще се погрижи да предадат молбата ми за аудиенция на баба ми.

Седнах в сенките на една от големите колони на портика и зачаках, гледайки как елитните гвардейци се потят в бронзовите си доспехи на облените от слънце стъпала. Дворът се простираше пред нас, широк и празен като бъдещето ми. Не знаех дори какво ще ми донесе предстоящата нощ. Бих ли могъл наистина да стоя и да гледам повторното събиране на Барас и Лиза? За кратко ми мина през ума да се обадя на баща си, но Балеса беше казала, че кардиналът е на легло от седмица. Болен бил, тъй каза. Подозирах, че болестта му се дължи на виното…

Вратата зад мен се затръшна и като се обърнах, видях чичо Хертет да изблъсква гвардееца, макар че той вече се бе дръпнал от пътя му. Лорд Граст и лорд Грен бързо се озоваха до него, докато очевидният наследник — или както бе по-известен, очевидният ненаследник — закрачи ядосан към стълбите.

— Ако не ми беше майка… — Хертет удари с юмрук по дланта си. Това можеше да изглежда заплашително, ако не бе шкембест мъж със скромно телосложение, над петдесетте и вече побелял. Бях сигурен, че майка му още може да го метне на коляното си и да го напляска здравата. Да не говорим пък да го повали с юмрук, който би му оставил малко зъби за стари години. — Този град има нужда от крал, не от скапан наместник. И то от крал, който ще стои тук и ще си изпълнява дълга, а няма да хукне на някаква смахната експедиция. Живеем в неспокойни времена, момчета, неспокойни времена. Кралица, която оставя трона си празен в неспокойни времена, на практика абдикира… — Зърна ме да се изтягам на сянката. — Ей! Ти си едно от момчетата на Реймънд, нали? — Посочи ме с пръст, като че ли ме обвиняваше, задето съм син на брат му.

— Аз…

— Мартус? Дарин? Проклет да съм, ако мога да ви различа. Всичките сте еднакви и никой не прилича на баща си. — Хертет мина покрай мен, ограден от двамата лордове и следван по петите от сър Роджър. — И все пак, какво е очаквал Реймънд, като оре такава чужда нива? Неговият плуг не е бил единственият, сигурен съм. — Гласът му се носеше през двора, докато се отдалечаваше, заглъхвайки с увеличаване на разстоянието. — Не могат да се сдържат тези индуски момичета…

Осъзнах, че съм скочил на крака, бързо и без съзнателно решение. Ръката ми беше докопала дръжката на ножа. Вълната ядни думи, надигащи се в защита на честта на майка ми, не бе излетяла от устните ми само защото те още се мъчеха да навържат смислено изречение.

— Принц Джалан.

Вдигнах очи. Свръхедрият гвардеец се извисяваше над мен.

— Кралицата ще ви приеме сега.

Хвърлих навъсен поглед към отдалечаващите се гърбове на Хертет и приятелчетата му — такъв, който в един справедлив свят би ги накарал да лумнат като факли, — и се укротих. Никой не кара Червената кралица да чака.

Четирима гвардейци ме ескортираха до празната тронна зала, сумрачна въпреки пламтящия през високите прозорци ден, нашарен на ивици от решетките им. Около подиума горяха лампи и баба седеше, удобно настанена в най-високия стол на Червения предел. Двама от съветниците ѝ стояха по-назад в сенките. Март, широк и солиден, и Уилоу, тънък като клечка и кисел. Мълчаливата сестра не се виждаше никаква.

— Променил си се, внуко. — Погледът на баба можеше да прикове човек към пода. Усетих как тежестта му ляга върху мен. Все пак имах време да се изненадам на това признание на роднинството ни. — Момчето, което си тръгна оттук, не се е върнало. Къде го загуби?

— В някоя крайпътна кръчма, ваше величество. — Истинският отговор беше „в Ада“, но хич не ми се искаше да говоря за това.

— И имаш нещо да докладваш ли, Джалан? Сигурна съм, че не си поискал аудиенция без основателна причина. Твоите северни приятели се изплъзнаха на войниците ми. Може би си ги срещнал отново при пътуванията си?

Огледах се за Мълчаливата сестра. Дали баба беше знаела точно какво съм намислил, още от момента, в който бях напуснал града? Дали мълчанието на Мълчаливата сестра го бе разкрило като пророчество преди ходът на дните да го превърне в личната ми история?

— Намерих ги. Взех ключа. Върнах го във Вермилиън.

Червената кралица скочи от трона си със забележителна за една старица пъргавина. Застанала на подиума, с яка, разперена зад главата ѝ, тя се извисяваше над мен. Даже да стояхме един до друг, пак би ме надминавала по ръст, което малцина могат да кажат.

— Добре се справи, Джалан. — Устата ѝ не бе създадена за усмивки, но тя показа зъбите си в приемливо подобие на такава. С три крачки слезе от подиума и се озова пред мен. — Много добре, наистина.

Забелязах ръката ѝ между нас, протегната, с дланта нагоре. Същата ръка, която бях видял да стиска ален меч в сънищата ми за Амерот.

— Аз… ъъъ… в момента не е у мен. — Направих бърза крачка назад и изведнъж усетих, че по тила ми се стича пот.

— Какво? — Това беше най-кратката и студена дума, която някога съм чувал.

— Аз… не е…

— Оставил си го някъде? — Веждите ѝ се повдигнаха на забележителна височина. — Не съществува нито едно безопасно място… — Тя махна към наредените покрай стените гвардейци, всички с ръце на мечовете. — Бързо, всички вие. Идете до Римската палата и ескортирайте принц Джалан обратно с…

— Дадох го на дядо Гариус — казах. — Ваше величество.

Баба вдигна ръце настрани с разперени длани и всеки човек в тронната зала замръзна; гвардейците, изминали наполовина разстоянието до мен, се заковаха по местата си.

— Какво? — Кълна се, че тя би могла да намушка смъртоносно някого с тази дума.

Стиснах зъби и събрах цялата си смелост.

— Дадох го на дядо Гариус.

— Защо? — Тя ме сграби за реверите на жакета. — Защо ми причиняваш… — Придърпа ме по-близо. Твърде близо. — Това?

Вече стояхме очи в очи. Странно — и обезпокоително, — същият онзи червен прилив, който се беше надигнал в мен, когато стоях пред Мейрес Алус в Кървавите дупки, се надигна и сега и изви устните ми в полуозъбване.

— Аз изгубих корабите му. Профуках ги на хазарт. — Говорех прекалено високо. Без „ваше величество“. Без извинения. — Дължах му го.

От Лиза и Барас бях отишъл в източната кула над Бедняшкия дворец и се бях качил по дългото стълбище. Разказах на стареца за провала си и останах да стоя с наведена глава в очакване на неговата присъда. Вместо да побеснее, той се надигна мъчително на възглавниците си и каза:

— Чух, че си имал солна мина.

— Имам опция да си откупя мината Кръптипа от Сайлъс Марн за десет хиляди златни крони. Вече съм без дългове и имам две хиляди на мое име.

— Значи човек, който ти предложи още осем хиляди, може да поиска висока цена?

— Да.

Напуснах стаята на върха на кулата с бележка за осем хиляди и договорката, че Гариус ще притежава две трети от мината. На тръгване оставих в долния край на леглото черен кадифен пакет.

— Това е ключът на Локи, дядо Гариус. Не го докосвай. Направен е от лъжи.

После си тръгнах, макар че той ме викаше да се върна. Втурнах се надолу по стълбите по-бързо от всеки разумен човек, чувствайки нещо ново, или поне нещо, което не бях чувствал дълго време. Чувствах се добре.

— Аз плащам цената за твоите провали! — Червената кралица ме отблъсна от себе си и аз залитнах назад, а тя закрачи към мен. — Твоята отговорност е към трона! Дълговете ти не са моя грижа. — Гласът ѝ бе прераснал в рев, след като гневът ѝ се отприщи.

Моят собствен гняв избликна през устата ми, преди да успея да го спра.

— Аз плащах твоите дългове, бабо! — Спрях да отстъпвам. — Дадох ключа на Гариус. Ти си взела трона му. А ти! — Посочих, без да гледам, към мястото, където би трябвало да стои Мълчаливата сестра. — Ти си взела силата му. Аз му дадох нещо, което нито една от вас не може да му отнеме. Можете да го помолите и той вероятно ще ви позволи, защото обича тази страна и народа ѝ. Когато сложите един сакат човек във висока кула, посланието е достатъчно ясно. Сто и седем стъпала едва ли са покана към него да излезе пред света! А аз го сложих в самия му център. — Издишах и раменете ми се отпуснаха, гневът се оттече от мен по-бързо, отколкото бе дошъл.

Червената кралица се извисяваше пред мен, зинала да изреве отново. Но ревът така и не дойде. Нещо в изражението ѝ омекна, съвсем мъничко.

— Върви — каза тя. — Ще говорим за това друг път.

Освободи ме с махване на ръка и аз се обърнах към вратата, като си наложих да не бягам.

Видях Мълчаливата сестра на мястото, накъдето бях посочил. Цялата само парцали, кожа и блестящи очи. Какво си мислеше тя по този въпрос, не можех да кажа. Оставаше си неразгадаема като алгебрата.