Колелото на Осхайм

24.

Слънцето залезе и ни остави да се катерим към крепостта в остатъчното сияние на деня. Изпреварихме надигащите се по склоновете мъгли и като погледнах назад, не можех да видя нищо от изгорялото село, само вихрещо се бяло море, което нахлуваше в гората и се увиваше около всеки дънер, преди да посегне нагоре да удави дърветата.

На запад небето пламтеше в червено; от изток настъпваше мракът и отнякъде бухал надигна глас да приветства нощта. Просто приказка.

Пиу.

— Знаете ли, можехме да изчакаме до сутринта.

Пиу.

Увих кутията в плаща си в опит да я заглуша. Тя си беше дразнеща от самото начало и раздразнението ми растеше заедно с темпото на пиуканията.

— Или пък може аз да остана тук с кутията — не искаме тя да ни издаде, нали?

Горната част на склона беше осеяна с големи късове зидария, някои толкова грамадни, че трябваше да ги заобикаляме. Хенан скачаше по тях, явно в неведение за растящото чувство на ужас, което трябва да изпитва всеки разумен човек при такива обстоятелства. Точно над нас зееше проломът в стените, все още назъбен от свирепото събитие, унищожило барбикана.

— Това… пушек ли е? — Посочих едно бяло облаче, увиснало над пролуката.

— Спомен за пушек. — Кара посегна да грабне нещо от въздуха. Отвори дланта си и показа малко семенце, увиснало под рошаво пухче. — Огнивче. То винаги е първата зеленина, появила се сред черното.

Като се изкачихме още, видях, че е права. Сред порутените почернели стени огнивчето растеше до колене и семенцата му се носеха наоколо в бяло изобилие. И въпреки това ми се струваше, че нещо не е наред.

— Не ти ли изглежда странно? — попитах.

Пред мен Снори спря и се обърна.

— Кое?

— Прекалено е неподвижно — каза Хенан зад мен.

Не си мислех точно това, но той беше прав. По-надолу по склона семенцата се носеха около нас, но над огнивчето висяха в голям неподвижен облак, сякаш въздухът беше съвсем застинал.

— Баба е минала оттук… преди колко, две седмици максимум?

Снори сви рамене.

— Ти ми кажи. Ти си я видял да тръгва. Аз бях… на друго място.

Кара се намръщи.

— Две седмици не са достатъчно, за да поникне огнивчето и да почне да си пръска семената. Дори да е покарало още в мига, щом огънят е угаснал. — Беше се втренчила във фалшивия неподвижен дим. — Може би това не го е направила баба ти.

— Тя е била. — Минах покрай тях и се насочих към далечния край на пробива, където единствените поникнали растения стърчаха все още ниско над земята, без нито помен от цветове или семена. В дъното на ума ми се въртеше друг от кръвните сънища на Червената кралица, не за Тапрут в двореца четирийсет години преди да се родя, а за крепостта Амерот… още една твърдина, която бе избухнала и където времето течеше по странен начин.

Сигурно беше имало много убити, но ние не видяхме никакви трупове, докато минавахме през двора. Човек би могъл да го тълкува като добра новина — баба е заповядала да ги кремират, което означаваше, че Мъртвия крал няма подръка тела, които да ме подгонят за ключа, — или като много лоша новина: че Мъртвия крал вече ги е събрал в отряд, който може би се крие сред порутените стени на конюшнята и само чака да се изсипе навън…

— Джал! — Гласът на Снори ме сепна и ме изтръгна от фантазиите ми. Подскочих и се завъртях, полуизвадил меча си.

— Какво? — В гласа ми се смесваха гняв и страх. Сенки изпълваха двора на крепостта от стена до стена. Можех да различа северняците, но всичко останало се простираше в хаос от неясни сиви форми.

— Пиукането. Забавя се. Там отзад беше по-бързо. — Той посочи с дебелия си пръст няколко пристройки.

Кимнах и поех назад. Честно казано, вече бях изключил от съзнанието си звуците на кутията, тъй като бях прекалено съсредоточен върху страховете си, за да ги слушам. Забелязах ги едва сега, когато Снори привлече вниманието ми върху тях. Един мъдрец вероятно би открил в това поне половин дузина поуки.

Когато се приближих до първата пристройка, пиукането на кутията се учести дотолкова, че се сля в един-единствен тон, който после за щастие секна.

— Може да е умрял — казах. — Хайде обратно към конете.

— Нямаме нужда от фенер, Джал.

Идеята ми не беше да отида за фенер — изобщо не мислех да се връщам. Но наистина имахме нужда от светлина, ако смятахме да влезем в сградата пред нас, и Снори беше прав — за това не ни трябваше фенер.

— Чудесно. — Извадих орикалкумния конус от джоба си и го изсипах от кожената му торбичка в протегнатата ръка на Снори. Студената светлина, която пламна, щом орикалкумът докосна кожата му, разкри, че мъглата отново ни е настигнала. Тънки пипалца от нея се виеха около глезените ни. Това под краката ни, което бях взел за чакъл, се оказа жито, сградата пред нас беше хамбар. Снори пристъпи към разбитата врата и вдигна ръка. Светлината разкри множество чували, разрушения и че който е събрал труповете — войниците на баба или Мъртвия крал, — не е бил особено щателен. Тялото на яка жена на средна възраст лежеше затиснато под една от падналите покривни греди. Гадната сладникава миризма, идеща от стаята, подсказваше, че тя лежи тук достатъчно отдавна, за да е послужила за раждането на няколко поколения мухи. Опитах се да не гледам много-много към местата, където плътта ѝ беше проядена, не исках да я видя как шава.

— Значи влизаме, а? — попитах, докато Снори пристъпваше навътре, следван плътно от Хенан и Кара.

— Този под е от Строителски камък. — Кара клекна и сложи ръка върху него, след като забърса разпиляното от сцепените чували зърно.

— Трябва да е някъде долу — каза Снори. — Времето заравя нещата, които иска да опази.

— Тъдява времето може да си играе различни игрички — отбелязах. За по-малко от две седмици огнивчето беше порасло колкото за месец, а после бе застинало в един-единствен миг. Каквото и да се беше случило тук, то бе повредило нещо важно и самото време — онзи невидим огън, в който горим всички ние, — се беше напукало.

— Мисля, че тук има капак в пода — извика Кара иззад една купчина отломки и паднали греди. — Донесете светлината.

— Как, за бога, можеш да познаеш, че има капак? — Вгледах се с присвити очи през една пролука между кръстосаните покривни греди. Въпреки че Снори държеше светлината високо, не виждах друго освен прах, жито и изпочупени керемиди. — Че аз и пода едва го виждам.

Кара изви глава към мен; очите ѝ гледаха по онзи разфокусиран „вещерски“ начин.

— Аха — казах.

Хенан хвана края на една греда и почна да напъва. Някоя мравка би имала по-голям успех в опита си да премести дърво. Снори се наведе да му помогне.

— Дали това е добра идея? — С което имах предвид, че идеята е ужасна. — Даже да изключим въпроса какви гадории може да се спотайват там долу, това място изглежда готово да довърши срутването си всеки момент. — Доколкото можех да видя, сградата се крепеше най-вече на няколко десетки чувала със зърно, вместо на камъните и дървото, които лежаха на купчина на пода. Явно хората на баба са били на същото мнение и са решили да оставят чувалите. — Казах — повторих по-високо, — че цялата тая съборетина може да се срути всеки момент.

— Още една причина да работим бързо и да не повишаваме глас. — Снори ме стрелна с поглед. Наведе се и скърцайки със зъби, уви огромните си ръце около една паднала покривна греда, после напрегна сили да я отмести. За момент тя устоя, докато цветът на Снори преминаваше от червено през различни оттенъци на алено. Вени пулсираха по издутите мускули на ръцете му — по-късно ги описах на една млада жена, която изглеждаше прекалено заинтересувана от северняка, като съвкупление на грозни червеи, — краката му затрепериха и се изправиха и гредата се предаде сред облак прах.

Опитах се да запазя логистичната си роля, обяснявайки, че такава опасна задача изисква координация и надзор, но накрая невежите диваци ме накараха да се включа в работата. Оставих кутията с призраците в един ъгъл и запретнах ръкави. Отне ни цяла вечност, може би час, но накрая стоях там потен, мръсен, с раздрани и болящи ме ръце, и се взирах в шест квадратни стъпки гол под.

— Няма никакъв капак. — Някой трябваше да го каже. Не е моя вината, че това ми достави определено удоволствие.

Кара коленичи на разчистеното място и започна да почуква по пода с парче счупена керемида. Движеше се методично, проверявайки цялата площ, после се върна до едно място вляво.

— Ето, чувате ли?

— Чувам, че вдигаш шум — казах.

— Кънти на кухо.

— Кънти по същия начин като на другите двеста места, където удари.

Тя поклати глава.

— Тук е… но не мога да видя капака.

— Там ли? — попита Снори.

Кара кимна. Викингът ѝ подаде орикалкума и излезе през разбитата врата в нощта.

Хенан го изпрати с поглед.

— Къде оти…

Снори се върна почти веднага, понесъл камък, който сигурно тежеше значително повече от мен. Изглеждаше като да е бил откъртен при взрива от главната стена. Спомних си, че до стената на хамбара лежаха някакви отломки.

Кара нямаше нужда от предупреждение, за да се махне от пътя му. Снори се приближи до мястото с бавните и съсредоточени крачки на човек на границата на силите си. С пъшкане вдигна камъка почти до нивото на гърдите си и го пусна. Той се удари в пода и продължи надолу. Когато прахът се разнесе, видях тъмна и идеално кръгла дупка на мястото, където Кара бе почуквала с керемидата.

— Надявам се, че доктор Тапрут не е стоял под този капак в очакване да бъде спасен. — Дадох знак на Кара да погледне.

— Продължава надълбоко. — Вьолвата коленичи, за да огледа по-добре. — Има стъпенки и дръжки. — И без повече приказки пъхна крака в дупката и започна да слиза.

Снори я последва, а след него и Хенан, който ми хвърли един поглед през рамо. Сигурно не виждаше много, тъй като единствената ни светлина вече изчезваше надолу по шахтата.

— Давай. — Махнах му да продължава. — Аз ще съм най-отзад. Не искам някой от вас да ми се изтърси на главата.

Планът ми беше да намеря някой удобен чувал с жито, където да седна и да ги изчакам. Работата обаче е там, че човек никога не може да свикне напълно с вонята на гниещ труп. Бях изхвърлил пиукането на кутията от съзнанието си почти моментално, но когато Хенан изчезна в дупката, си поех дълбоко дъх и това бе достатъчно да ми напомни, че не съм толкова сам, колкото се надявах. Дращенето сигурно идваше от някакъв плъх: тук без съмнение беше пълно с плъхове. Трупове и жито — истинско пиршество за гадинките! И все пак възможността това да е мъртва ръка, внезапно раздвижила се с потръпване, се оказа достатъчна да ме направи човек на думата ми и шест секунди по-късно вече се спусках надолу след момчето.

Това слизане ми напомни за гостуването ни на Келем в неговите мини, още едно неблагоразумно спускане в тъмната неизвестност. Стъпенките и дръжките в стената от лят камък, изглежда, бяха направени при облицовката на шахтата, защото бяха отлети в камъка, а не изсечени, и се оказаха доста по-надеждни от паянтовите стълби на Келем. А и за щастие стигането до дъното ни отне по-малко време. Прецених, че сме се спуснали на дълбочина около трийсет метра и със сигурност не повече от петдесет.

Присъединих се към другите в квадратна стая от лят камък. Мъждива червена светлина пулсираше на пресекулки от кръгла плоча на тавана, което караше сенките ни да се уголемяват и свиват. Напомняше ми за Ада.

— Прекрасно. — Извадих меча си.

На отсрещната стена имаше кръгла врата от сребриста стомана, дебела близо педя, беше открехната на тежки блестящи панти. Ако някога някой ковач намереше огън, достатъчно горещ да разтопи този материал, тук стоеше богатството на цяла нация, чакащо да бъде изковано в най-добрите мечове, които могат да се купят с пари.

Вляво и вдясно се простираха коридори. Левият беше блокиран от някакво старо срутване, а десният от по-ново — камъните там бяха нашарени със следи от обгаряне. Пристъпих да надникна покрай Снори и над главата на Хенан в пролуката на открехнатата врата. Оттатък имаше малка стая, също озарена от пулсираща червена светлина на тавана. Тя съдържаше четири стъклени кабини, две до едната стена и още две срещу тях. На тавана имаше четири издутини от сребриста стомана, по една над всяка кабина. Човек можеше да си представи, че тези издутини са големи стоманени сфери, девет десети от които лежат скрити в скалите горе и се подава само малка част от тях. Близката кабина отдясно и далечната отляво бяха тъмни, а стъклото им — покрито със странна шарка от пукнатини. В близката кабина отляво стоеше мъртвец, озарен от някакъв невидим източник на светлина, плътта му бе изпъстрена с всички цветове на развалата. Части от нея се бяха откъснали от костите му и висяха без никаква опора във въздуха над осеяния с гниещо месо под. Някакви ремъци го привързваха към стената. В последната кабина стоеше доктор Тапрут, също толкова неподвижен като трупа. Върху тясното му лице бе изписана тревога, а ръцете му бяха сплетени и застинали насред кършенето на пръсти. Изглеждаше почти същият, както когато го бях видял за последно, с прашни петънца по черното му палто на цирков собственик и бяла риза със седефени копчета върху мършавите му гърди.

— Какво му е? — попита Снори.

— Заседнал е във времето — казах. — Залепнал в един-единствен момент.

— Ами този? — Хенан сбърчи лице, гледайки гниещото тяло.

— Предполагам, че или не е бил заседнал толкова здраво и времето тече за него, само че много бавно, или пък машината е била включена и го е уловила така.

— Машина ли? — попита Кара.

Кимнах към сребърните издутини горе.

— Ония неща там, предполагам.

Снори отиде до кабината на Тапрут и отвори вратата, като поспря за миг да се възхити на това толкова голямо, плоско и бистро парче стъкло. Посегна към Тапрут и се зарадвах да видя известно колебание в жеста му. Беше ми по-лесно да харесвам Снори, когато показваше някакви признаци на нерви. Той се намръщи, щом пръстите му срещнаха съпротива. Натисна и ръката му сякаш се хлъзна по второ стъкло, извито и неотразяващо светлината.

— Не мога да го докосна.

— Можеш ли да счупиш стъклото? — попитах.

Снори се намръщи.

— Не съм сигурен, че тук има стъкло… не усещам… нищо. Просто не мога да го докосна.

Кара отиде при Снори. Изглеждаше съвсем мъничка до него — с повечето хора всъщност беше така.

— Ако е затворен във времето, а при нас времето тече… значи трябва да има раздел между тези две области, преграда, през която нищо не може да мине, защото няма време да го направи. Би било безсмислено да се опитваме да разбием такава стена — дори самата дума „разбивам“ няма да има смисъл. — Тя сбърчи чело, стиснала устни в тънка линия. — Даже светлината от него не би трябвало да достига до нас… може би машината прожектира последния му образ за тези отвън.

— Е, ние дойдохме да го спасим, нали? Така че трябва или да го направим, или да си тръгваме. — Не ми харесваше особено тази Строителска дупка с нейната пулсираща червена светлина, замръзнал труп и един-единствен, лесен за блокиране изход. Всъщност след премеждията ми в мината Кръптипа бих се радвал никога повече да не вляза под земята, докато не ми дойде времето да ме спуснат в нея с ковчега ми. — Удари я с брадвата, Снори. По северняшки.

— Трябва да има някакъв начин да го освободим… — Кара тръгна да обикаля кабината, като че ли стъклото щеше да ѝ разкрие повече информация при внимателен оглед.

Оставих я да се занимава с това и хвърлих поглед към уловения във времето труп, за да се уверя, че не е помръднал. Отидох до входната врата. Ако вьолвата пипнеше нещо, което да накара големия метален диск да се завърти на пантите си, щях да съм първият, изскочил навън, преди пролуката да се затвори. Застанах до стената, прозях се, почесах се по чатала и хвърлих още един поглед към трупа. Беше си в същата поза…

Кара започна да напява заклинания, а след като те ѝ свършиха, заруга тихо на старонорвежки. Едва тогава забелязах малките сребърни копчета от вътрешната страна на вратата на подземието — бяха девет, разположени в квадрат някъде по средата ѝ. Изчаках малко. Кара опря длани в невидимата повърхност около Тапрут, затвори очи и започна да се съсредоточава, стиснала здраво очи. След две минути вече виждах избилата по челото ѝ пот, която приличаше на капки кръв в пулсиращата червена светлина. Още минута и тя трепереше от усилието.

— Хруга ускит’р! — Кара вдигна ръце. — Дай ми проклетата брадва. — Посегна за Хел, но Снори я дръпна извън обсега ѝ.

— Или пък може да натиснем тези копчета — подхвърлих аз. И протегнах ръка да натисна три едновременно.

— Не! — отекна викът на Кара, преди Снори да го заглуши със своя собствен.

Но вече бе прекалено късно, за да ме спрат. Светлините угаснаха и потънахме в пълен мрак. Миг по-късно до мен се разнесе звук, който можеше да е само от затваряне на врата — глух и тежък екот, в който имаше по-голяма окончателност, отколкото в смъртната присъда на който и да било съдия.

— Обоженаистинащеумремтукдолу! — Думите излетяха от мен на един дъх.

— Джал! — прозвуча острият укор на Кара, защитаваща младото си протеже.

— Ключът не е ли у теб? — попита спокойно Снори. — Без ключа бих се съгласил, че е напълно възможно всички да умрем тук долу.

— Ключът! — Посегнах за благословеното малко черно творение на Локи и заопипвах гърдите си, търсейки издутината му под жакета. Мигът ми на облекчение се оказа кратък. Нищо!

— Тук някъде е! Сложил съм го някъде! — Вцепенените ми от страх пръсти шареха трескаво.

— Почакай! — сопна се Кара. — Орикалкумът е у мен. Нека го извадя и ще можем да виждаме…

— Намерих го! — Бях напипал ключа. Беше се извъртял на връвта си и висеше почти под мишницата ми. Извадих го, откачих връвта от шията си и стиснах здраво гладката му повърхност. В този момент ми се стори, че чувам далечен подигравателен смях от тъмното. — Побързай с тази светлина!

— Вдигнах ключа пред себе си като оръжие, готов да отблъсна всякакви невидими ужаси, и пристъпих напред, като го размахвах. Някак си бях успял да загубя ориентир и двайсеттонната врата ми убягваше.

Пред мен нещо тупна меко на пода. Замръзнах. Цареше тишина, с изключение на мърморенето на Кара, която пак беше почнала да ругае на старонорвежки, докато ровеше из полите си за орикалкума.

— Каква е тази смрад? — Снори подуши въздуха. — Мирише като трюм на галера в разгара на лятото.

Аз също я усещах. Трябваше да се поопипам, за да се уверя, че не е нещо, което онези моменти на сляп ужас са изцедили от мен — но тук вонеше на нещо по-неприятно от отходна яма. Напомни ми за най-задните килии в затвора за длъжници в Умбертиде. Вонята на смърт.

— Аха! — В ръката на Кара разцъфтя светлина и разкри отново стаята.

Блестящата врата се издигаше зад мен. Точно пред мен бяха останките от гниещия труп на Строителя, сега паднали на купчина на пода. Задавих се и направих рязка крачка назад.

— Как…

— Ти си го отключил! — Хенан посочи ключа в ръката ми.

— Опитай с Тапрут. — Снори кимна към доктора, все още замръзнал в своя момент.

Хвърлих поглед към вратата. Искаше ми се първо да осигуря изхода ни, но Снори ми махна да вървя. Свих рамене и се приближих до Тапрут. Кара и Хенан отстъпиха встрани да ми направят път.

— Направи същото, което и там — каза вьолвата.

Мушнах с ключа към Тапрут, като очаквах да се удари в нещо, но намерих само празен въздух.

— Ами, при мъртвия подейства…

Кара се намръщи и посегна към неподвижния човек пред нас. Веждите ѝ се повдигнаха, когато ръката ѝ не срещна никаква преграда.

— Не разбирам.

— Той мигна! — извика Хенан до мен. — Видях го.

Кара пристъпи напред, за да скъси разстоянието, и допря пръсти до ръката на Тапрут.

— Скъпа лейди! — Тапрут дръпна ръката си и се сгъна в поклон, който тя едва избегна чрез бързо отстъпление. — Много ми е приятно да се запознаем. Принц Джалан Кендет! Снори вер Снагасон! Какво неочаквано удоволствие. А кой е този младеж? Симпатичен изглежда, няма спор. — Пристъпи пъргаво в пространството, освободено от Кара, и излезе от кабината. — Виж, това се казва интересен ключ, принц Джалан!

— Какво, по дяволите, правиш тук долу, Тапрут? — Махнах с ръка наоколо, за в случай че не е забелязал къде се намираме.

— А. — Той се намръщи и пак ни огледа всичките. — Пленен от вещица. В един момент си върша моята си работа, а в следващия съм омагьосан. Случва се и на най-добрите. — Доктор Тапрут пристъпи покрай мен с плавното движение на змиорка и се насочи към вратата.

— Имаме кутия с твоя образ в нея — намеси се Кара. — Тъкмо този образ ни упъти насам…

— Точно така! — повиших глас над нейния в опит да си върна контрола над разговора. — Един малък говорещ ти. По-млад е и дрънка сума ти безсмислици, но каза, че си в опасност и че трябва да дойдем тук.

— Наистина ли? — Тапрут се обърна и се взря в мен, като че ли бях болен. — Малък аз? Звучи ми като още вещерство. Обаче бях в капан, така че ми оказахте неоценима помощ. А сега, ако може просто да се махнем оттук…

— Ти беше в Строителската кутия, Тапрут? — Направих го да прозвучи като въпрос.

— Да, да. — Някак си той се промуши между мен и Кара и стигна до вратата.

— Ти си Строител — обади се Хенан. Тези думи успяха да спрат Тапрут — нещо, в което физическите препятствия се бяха провалили. Той замръзна, протегнал ръка към таблото с копчета в центъра на вратата.

— Ама какви странни идеи им щукват на децата, а? — Тапрут се врътна към нас с широка усмивка на тясното си лице.

— Бил си в двора на Голот, когато баба ми е била по-малка от Хенан, и почти не си се променил оттогава — казах аз.

— Имам обикновено лице. Хората все ме бъркат с… — Тапрут оклюма и цялата му жизненост се изпари по средата на изречението. — Добре де, спипахте ме. Знанието е сила. Какво смяташ да правиш със своята сила, принц Джалан?

Отворих уста, но от нея не излязоха никакви думи. А си мислех, че аз съм този, който задава трудни въпроси.

— Проспиваш годините тук? — Кара посочи стъклената кабина, от която беше излязъл Тапрут.

— Десетилетията, мадам. Веднъж прекарах цял век в стазис. Но обичам да изляза да се помотая във всяко поколение, пък макар и само за седмица-две. В по-интересни времена прекарвам навън по няколко години, понякога даже се хващам на работа.

— С каква цел? — Това бяха първите думи на Снори след съживяването на Тапрут.

— Аха, хубав въпрос, господин Снагасон.

— И защо — прекъснах го аз — не казваш вече „глей, глей“?

— Не толкова хубав въпрос, принц Джалан, но все пак основателен. Глей! — Конвулсивна усмивка пробяга по лицето му. — Маниерничене. Хората помнят такива неща дълго след като са забравили лицето. Полезно е да възприемам по някой чудат навик при всяко от излизанията си в главното време. Така ако се натъкна на някой дълголетник, който ме е виждал при предишната ми поява, ми е по-лесно да го убедя, че приликата е случайна, ако въпросният навик е изчезнал и е заменен от друг. — Пак онази усмивка. — Но се притеснявам, че понякога преигравам. Когато бях на служба при баба ти, обичах да си дърпам ушите. Глей! — Ръката му се вдигна рязко и подръпна с палец и показалец меката част на ухото му.

— С каква цел ни посещаваш? — повтори Снори.

— Упорит! Упорит е човекът! Глей! — Тапрут се врътна към северняка. — Наблюдавам. Насочвам. Правя малкото, което мога, за да помогна. Никой не ме е избрал за тази работа — просто капризният пръст на съдбата се спря на мен в Деня на хилядата слънца и аз оцелях. Правя каквото мога тук-там…

— И все пак ето че когато ни заплашва катастрофа, си се заврял обратно в скривалището си — каза Кара. — Да не смяташе да спиш още сто години и да се спасиш от втория Рагнарьок?

Ръцете на Тапрут започнаха да отговарят преди устата му, изразявайки несъгласието му във въздуха между двамата.

— Мадам, няма къде да се скрие човек, ако Колелото се завърти отвъд омега. Самото време ще изгори. — Той изчетка някакво невидимо нищо от гърдите на ризата си. — Дойдох тук да говоря с дълбоката мрежа. Примитивно е, знам, но в наши дни планината трябва да отиде при Мохамед. Когато се опитах да си тръгна, горната врата беше затисната, а външните сензори — мъртви. Сателитните данни сочеха някаква експлозия. Не бях взел със себе си храна, така че нямах друг избор, освен да пусна авариен сигнал, а после да вляза в стазис и да чакам дали ще дойде помощ. — Той разпери ръце. — И ето ви вас!

— Разбрах около половината от това — излъгах. — Но изглежда главното в случая е, че ти си Строител и ще спасиш света, така че не се налага да ходя в Осхайм. Нали?

— Де да беше така, принц Джалан. — Очите на Тапрут сякаш бяха привлечени от ключа в ръката ми. — Но моят народ не се оказа особено умел в спасяването на света, нали? Проектът ИКОЛ беше зле замислен, а последиците му не се разбираха напълно. Технологията, нужна за безопасно достигане до контролната зала, вече не съществува, а дори и да стигнете дотам, спирането на проекта е на практика непосилна задача. Още навремето това не беше толкова просто като да завъртиш едно копче в положение „изключено“. А сега, когато промяната е стигнала толкова далеч, ще е нужна цяла нова наука, за да бъде направено. Първоначалният персонал би могъл да успее, ако му се дадат десет години за изследвания. А може би и тогава не. А те бяха хората, които са го проектирали, които разбираха теорията по-добре от всеки на тази планета. — Изглеждаше тъжен, сякаш споменът бе прекалено тежък за него.

— Това може ли да го направи? — Вдигнах ключа, с което си възвърнах вниманието му. — Направил го е един бог.

Тапрут килна глава, взирайки се в ключа на Локи. Намръщи се и бръкна в един джоб да извади леща, стегната в малък сребърен обръч. Вдигна я към окото си и се приведе напред да го огледа по-добре.

— Човекът, създал това, ми даде първата ми работа. — Той се изправи с усмивка. — Забележително творение. — Огледа ни пак един по един. — Хитро. Много хитро… Възможно е. Не много вероятно. Но е възможно. Как смятате да го занесете дотам?

— Ще вървим — каза Снори.

— Ще яздим — поправих го аз. Бях вървял пеш достатъчно, за да ми стига за цял живот.

Лицето на доктор Тапрут посърна. Промяната би била комична, ако не вещаеше толкова лошо за мен.

— Значи не разполагате с помощ? Нямате план?

— Ами изглежда, планът е да отидем до Колелото и да изключим машините, които го движат — казах горчиво. — Мислиш ли, че това е по силите на един човек, Тапрут?

— Един, хиляда, няма значение. — Ръцете му се върнаха към кършенето, в което бяха застинали по време на стазиса. — Сънищата ви са това, което ще ви разкъса. Всеки човек е жертва на собственото си въображение: всички ние носим в себе си семената на своята гибел. — Почука се с пръст по челото. — То се храни със страховете ви.

— Значи имаме нужда от друг план… Трябва да…

— Няма друг план — сряза ме Снори. — Тапрут е гледал как отлитат хиляда години. Неговият народ е построил Осхайм, накарал е това да се случи. Древните машини му мълвят тайните си. И въпреки това той не е спрял бавното търкаляне на този свят към забвението.

— Вярно е. — Тапрут уви ръце около себе си. — Вървете в Осхайм. Може би ключът… — Трус пробяга през стаята. — Трябва да тръгваме.

Аз вече бях на вратата, притиснал ключа на Локи към таблото с копчетата.

— Отвори се!

Тежката врата се плъзна назад, без да издаде и звук.

— Е, това е окуражаващо — обади се Тапрут до мен. — Тази ключалка не е от простите.

Отстъпихме, за да пропуснем Кара и Хенан. Бих го приписал на кавалерството си, ако не беше фактът, че тя държеше светлината. Хвърлих един последен поглед на стаята, докато сенките я обгръщаха отново. Ужасната гниеща глава на мъртвия Строител ни гледаше как си отиваме.

— Бих се заклел… — Че беше обърната в другата посока, когато падна. Последвах чевръсто Снори, ругаейки го да побърза. Щом излязох, притиснах ключа към копчетата от външната страна и заповядах на вратата да се затвори.

Кара и Хенан вече се катереха — островче от светлина над нас.

— Давай. — Плеснах Снори по рамото. — Ако детето падне, можеш да го уловиш.

Останал сам с Тапрут в сумрака в подножието на шахтата, се възползвах от възможността да защитя позицията си.

— Виж, не мога да отида в Осхайм. Ти каза, че то се храни със страховете на хората. Божичко, та аз целият съм само страх. Страх и кокали. Нямам нищо друго. Аз съм най-неподходящият човек за тази работа — най-най-неподходящият. Ти трябва да отидеш със Снори. Ще ти дам ключа и…

— Аз имам други работи за вършене. Ехотата от данни в дълбоката мрежа…

— Кое?

Той въздъхна.

— Има призраци на Строители в машини под земята, които също ще бъдат унищожени, ако Колелото се завърти прекалено много. Те не могат да спрат двигателите му, но двигателите въртят Колелото само защото ние използваме енергията, която то ни дава. Те не могат да спрат двигателите, но могат да спрат онова, което ги тласка.

Това звучеше потискащо познато. Баба беше казала нещо подобно.

— Ние?

— Да. Има една фракция — фракция, чиято сила расте, — която иска да използваме останалия ядрен арсенал, за да заличим човечеството. Без хора, които да упражняват… да правят магия, Колелото би трябвало да спре да се върти.

— Какво можеш да направиш ти? — Призракът на онзи Кендет, който Гариус бе призовал от кутията, говореше за същото. Бях се надявал, че лъже.

— Мога да поговоря с тях. Да събера доказателства. Политика. Мотаене. А това мотаене е полезно само ако в същото време някой действа.

Посегнах нагоре и напипах една дръжка в тъмното.

— Казвам само, че кажи-речи всеки би бил по-добър избор за тази работа от мен. — Започнах да се катеря.

— Страхът е необходим компонент, без който създаването на модел на риска и последствията не би имало смисъл.

— Какво? — Пак беше започнал да дрънка врели-некипели.

— Няма човек без страхове, принц Джалан. Този ключ е предназначен да отключва разни неща. Щом е събрал вас четиримата, значи може би вие сте най-добрият ни шанс да отключим Осхайм.

В това имаше някакъв смисъл. Предъвквах го, докато се катерех. На върха вече бях изпуснал нишката и бях по-загрижен за болката в ръцете си и задачата да не падна.