Колелото на Осхайм

12.

Атаката беше дошла и по двата бряга на Селийн, предизвестена от появата на сал от трупове, носен по течението. Телата, повече от сто, изглежда, били жертви на орлантското нашествие в Роун, ако се съдело по останките от униформите им. Когато екипажите на лодките се опитали да ги прихванат, бързо станало ясно, че блатните духове са се смесили с труповете — вкопчени по края на сала, така че само главите им да се подават над водата, или пък легнали върху преплетените тела и държащи подръка тръбичките си.

— Предайте на Желязното копито да дойдат при нас на моста Морано! — крещях заповеди, докато препусках към Конската порта. След като ме назначиха за маршал, си бях осигурил отличен боен кон на име Убиец, грамаден и с огнен нрав. Беше обаче адски труден за овладяване и готов да се втурне в галоп във всеки момент. — Принц Мартус да държи Седма край портите на двореца, докато си изясним ситу… Тпрууу! — Извъртях главата на Убиец и се приведох напред, когато конят се опита да се надигне на задните си крака. — Кажете му да прати вестоносци до всички кули по стената.

— Да, маршале! — Капитанът на дворцовата стража ме беше последвал от тронната зала с петима от своите хора, като приемаше и, надявах се, запомняше заповедите, бълвани от мен, докато взимах Убиец от конюшнята. Сега, с капитан Ренпроу и десет конни вестоносци от гвардията около себе си, дадох знак да отворят портите. Щяхме да се отправим към моста Морано, най-добрата наблюдателница, от която се виждаше надалеч по бреговете на Селийн, на изток и на запад, нагоре и надолу по течението. Докладите, с които разполагах, бяха отпреди цял час: къде се водеха битките сега и каква ситуация щеше да ни посрещне, не можех да кажа. В наши дни Желязното копито не бе нищо повече от пиянски клуб за най-богатите синчета на аристокрацията, но всички те бяха офицери в кавалерията, преди баба да я разпусне, и макар че конните копиеносци нямаше да са от голяма полза в града, поне можеха да стигнат бързо там, накъдето са се запътили.

Зърнах един от домашната ни стража, Двойното, тръгнал по някаква задача, и го пратих обратно в Римската палата със заповеди да организира защитата ѝ. Той беше най-младият от татковите стражи и вероятно единственият в достатъчно добра форма, за да се представи прилично в бой.

— Не пускай никого, когото не познаваш, жив или мъртъв! Особено мъртъв. Дори и да го познаваш!

Двойното хукна обратно към палатата, а аз хвърлих последен поглед наоколо. Сенките на Миланския дом се протягаха към Вътрешния дворец, сякаш Хертет посягаше за трона на майка си. Слънцето пламтеше ниско над стените, без да излъчва никаква жега. Денят гаснеше.

— Да вървим!

След броени мигове минахме с тропот под свода на портата и препуснахме по калдъръма на Кралския път, изпод копитата на конете хвърчаха искри. През следващите няколко минути цялото ни внимание бе погълнато от задачата да яздим бързо по улици, които бяха или претъпкани, или тесни, или криволичещи, или и трите заедно. Няма нищо лошо да прегазиш някой и друг селяк, но ако бързаш нанякъде, това може да те забави. Освен това във Вермилиън няма много селяци, така че е доста вероятно на другия ден да откриеш бащата, гилдията или каквото е там на пострадалия пред портите на двореца да настоява за компенсация. Или още по-лошо, за възмездие.

Аз яздех начело, докато препускахме по западния бряг към моста Морано. Не исках да водя, но всички ме оставяха пред себе си като маршал, а и Убиец не беше склонен да пропусне друг кон напред дори когато се опитвах да го забавя. Улицата по западния бряг на места е широка, даже павирана в някои участъци, но към моста се превръщаше в ивица утъпкана земя между редицата папури откъм водата и шипките, издигащи се към стените на търговските домове. Видях пред себе си някакви фигури и им закрещях да освободят пътя.

— Маршале! — изрева капитан Ренпроу зад мен. Изрева и още нещо, но то се изгуби сред гърмежа на копитата.

Хората пред нас се оказаха прекалено мудни, така че изправен пред вариантите да дръпна юздите и да кривна наляво към блатистия бряг или надясно към шипките, или просто да прегазя някакви си кирливи селяци, избрах решението, подобаващо на един принц, и продължих напред. Пренебрежението ми към обществената безопасност се оказа благоразумно, тъй като излезе, че фигурите са подути и покрити с тиня речни трупове, които искаха да ме смъкнат от седлото.

Десетина мъже от Желязното копито ни настигнаха, когато свихме по моста. Бяха поели по друг път. Половината, изглежда, идваха направо от обяд. Синът на лорд Нестор все още носеше салфетка, затъкната в яката си. Сорен Младия се беше сетил да си сложи нагръдник.

— Желязно копито, напред!

Поведох атаката по моста Морано, което ми беше детска амбиция, и стигнахме с тропот до средата му.

— Врагът май няма нужда от мостове. — Дарин, присъединил се незабелязано към нашата група, докато напускахме двореца, приближи коня си до мен. — Нямат нищо против да се намокрят.

— Аз имам нужда от моста. — Изправих се в стремената с надеждата, че Убиец поне този път ще остане неподвижен. Никога не бях внимавал особено в часовете по стратегия и тактика, но един урок, който се бе набил достатъчно дълбоко в главата ми, за да остане там, гласеше, че командирът трябва да вижда бойното поле. А когато бойното ти поле е цял град, в който може да се окаже трудно да видиш от единия край на улицата до другия, този урок бързо се връща да те тормози. Всичко, с което разполагах, бяха кратки доклади с почти едночасова давност. Всяка нова информация, която не беше осигурена от собствените ми очи, трябваше да мине през все по-дълга поредица от упътвания, за да стигне до мен.

Взрях се в град Вермилиън. Безброй покриви, шпилове тук-там, имения върху хълмовете над реката, скорци кръжащи високо над нас, синьото небе изпъстрено с облаци, въздухът пълен с онази свежест, която придобива, когато листата се покриват с багри, събирайки кураж за дългото падане. Някъде сред всичко това врагът вече действаше. Речните мъртъвци лесно можеха да се открият по дирята от мокри стъпки, но некромантите бяха по-трудни за намиране. Някой заклинател на мъртвите от Удавените острови можеше да си е наел стая в крайречен хан и в същия този момент да ни гледа през кепенците.

— Натам! — Дарин, застанал с коня си опасно близо до перилата на моста, посочи към източния бряг надолу по течението.

— Какво?

— Още е есен и във въздуха не се усеща почти никакъв студ — каза той.

— Е, и? — Понякога го мразех.

— Хората май са подранили с паленето на огньовете…

Вярно беше. Това, което бях взел за дим, издигащ се от множество комини, сега ми се стори по-зловещо.

— Всичкото онова време, прекарано в грижи за стените и предградията, може би щеше да е по-добре да се прекара тук — отбеляза Дарин. — Реката е най-слабата ни граница.

— Маршале. — Капитан Ренпроу посочи нагоре по течението към западния бряг, като ми спести необходимостта да отговарям. Някакви фигури, мънички от разстоянието, се боричкаха на един кей за лодки, а градската стража напредваше по крайречния път.

Хвърлих поглед към отсрещния бряг и видях още фигури — някои тичаха, други ги гонеха. Там, където слънцето още се задържаше по върха на катедралата, видях да се движат някакви силуети, само на триста метра от нас: черните паякоподобни форми на блатни духове, катерещи се по керемидите.

— Те са навсякъде. — Труповете сигурно бяха лежали скрити под водата, където течението се забавяше, или потопени в речната кал в очакване на сигнала за атака. Не можех да определя броя им — не изглеждаше да са голяма армия, но се бяха пръснали из моя град в търсене на жертви и ако Мъртвия крал бе насочил цялото си внимание насам, всяко убийство щеше да увеличава числеността им. — Пратете вест на гарнизоните в Таджио, Света Ана, Ду и Лекрос. Цялата градска стража да тръгне към Селийн на групи най-малко по двайсет човека и пътьом да разчиства улиците. Всички арбалетчици да се разгърнат и да оглеждат покривите за блатни духове.

— Сир! — обади се един ездач от Желязното копито до мен, най-малкият син на лорд Борон, и кимна към далечния край на моста. Оттам се приближаваха десетина фигури.

— Какво, по дяволите? — Отначало не можах да го осмисля. Подути речни трупове, почернели от тиня, клатушкащи се недодялано към нас; но имаше и градски стражи, с чисти тъмночервени табарди и шлемове, блестящи на слънцето… тези, които носеха такива.

— Всичките са мъртви — каза Дарин до мен. Прав беше: те не се биеха един с друг, а напредваха срещу нас.

— Ами какво чакате? — викнах. — Прегазете ги. Вие копиеносци ли сте, или дойки? — За да бъда честен, никой от Желязното копито не си носеше копието, но все пак имаха предимството да яздят обучени бойни коне.

— Просто чаках да ме поведат, маршал Джалан. — Дарин успя да си докара една усмивка и направи жест „след теб“.

— Аха. — Имахме подчертано превъзходство, но копеленцата хич не бяха малко, а във война обичам шансовете да са така струпани на моя страна, че единствената опасност за мен да е да ме смажат, ако се сгромолясат. — Ами, виждаш ли…

На помощ ми се притече капитан Ренпроу.

— Маршалът отговаря за защитата на целия град, принц Дарин. Не може да си позволи лукса да участва в пряко сражение. Би било истинска катастрофа, ако го извадят от строя.

— Точно така. Абсолютно си прав. — Едвам се сдържах да не прегърна Ренпроу. — Сърцето ме боли, че не мога да се врежа сред тях и да развъртя меча си и така нататък, но дългът е суров повелител.

Дарин завъртя очи.

— Повикай Мартус да дойде тук с хората си. Истинска лудост е да ги държим край двореца. — След тези думи той вдигна меча над главата си и изрева: — За Червената кралица! — После пришпори коня си. — Вермилиън! — И полетя напред, следван от другите. С оглушителен тътен на копита близо десет тона разярени животни се устремиха към създанията на Мъртвия крал.

Успях да спра един дворцов гвардеец, преди да се включи в атаката, като го сграбчих за рамото и му заповядах да остане. В този миг на разсейване Убиец едва не се изтръгна от контрола ми, за да препусне след Дарин, но ако ме бива за нещо, то е да се оправям с конете, така че съумях да го извъртя.

— Така — рекох. — Имаме нужда от план.

Човекът, когото бях спрял, се хвана за гушата.

— Божичко!

— План — повторих. — Имаме нужда… — Млъкнах, щом той свали ръката си и видях малка черна стреличка, забита в плътта му току под адамовата ябълка. — Божичко! — Огледах се диво и видях отговорния за това блатен дух да се прехвърля през парапета с тръбичка в едната ръка.

— Точно затова те спрях — казах на гвардееца. — Убий го, бързо! И не се тревожи за стреличката, това е само отрова.

Мъжът ме стрелна с мрачен поглед изпод ръба на шлема си.

— Искам да кажа, само ще те отслаби… ако побързаш, ще успееш да убиеш блатния дух, преди да…

— Маршале… не виждам. — Той вдигна ръка пред лицето си, сякаш се нуждаеше от потвърждение. Очите му наистина бяха потъмнели, бялото им беше придобило сив оттенък.

— Спокойно, трае само няколко часа. — Хванах юздите на коня му. Нали Снори се беше възстановил от слабостта си. — Ренпроу. — Кимнах към блатния дух, който вече бе стъпил с два крака на моста и зареждаше нова стрела в тръбичката си.

— Маршале. — Ренпроу извади меча си и препусна към блатния дух.

— Сляп съм, мамицата му. — Гвардеецът заопипва очите си, забравил всичко за принцове и маршали. Говореше завалено.

— Трябва да запазиш спокойствие — казах му. — Ще ти мине.

Едвам го изрекох и гвардеецът се свлече от седлото с цялата грация на чувал картофи. Падна на главата си с гаден пукот и остана да лежи с врат изкривен под неестествен ъгъл и единия крак все още в стремето.

— Може пък и да не ти мине — признах. Вдигнах очи и погледнах нататък по моста, към мелето, където Дарин и хората му вършееха с мечовете, след като вече бяха стъпкали половината врагове при атаката. Хвърлих още един поглед към падналия ми другар, а после с всички сили изритах коня му. Очите на мъртвеца се отвориха рязко точно преди конят да се втурне напред и да го понесе към брат ми; главата му подскачаше по всяка неравност на пътя.

Глух удар и звуци на боричкане насочиха вниманието ми обратно към Ренпроу и блатния дух. Някак си създанието беше успяло да смъкне Ренпроу от седлото, спечелвайки си порезна рана отстрани на тялото, но сега се беше счепкало с него върху моста. И двамата бяха извадили ножове: този на капитана беше дълго и чисто парче стомана, а този на блатния дух — закривено и гадно на вид острие, също толкова тъмно и петнисто като кожата му.

— Давай, капитане! — оказах му морална подкрепа от гърба на Убиец. Колкото и мършав да изглеждаше, блатният дух май притежаваше забележителна сила: ножът му се приближаваше неумолимо към гърлото на Ренпроу въпреки всичките усилия на мъжа да го спре. — О, по дяволите. — Смъкнах се от седлото и изтеглих меча на Едрис Дийн. Откри ми се удобен шанс, така че пристъпих бързо напред и замахнах към тила на блатния дух — всъщност кажи-речи само си отпуснах ръката. При толкова остро и тежко оръжие предположих, че всякакво по-голямо усилие ще обезглави създанието и мечът ще продължи към човека отдолу.

Оказа се обаче, че шиите на гадините са адски здрави. Мечът ми се заби на около сантиметър в плътта и се заклещи в костеливия гръбнак на блатния дух. Въпреки това с общи усилия успяхме да надделеем — докато аз се мъчех да изтръгна оръжието си, Ренпроу се възползва от възможността и намушка създанието няколко пъти в черния дроб. После се претърколи и се изправи с олюляване, покрит с мръсна кръв, а аз надзърнах през перилата и бързо дръпнах глава обратно.

— Върви да събереш камъни от брега. Ама големи!

— Какво? — Ренпроу, който разглеждаше опръсканата си с кръв туника, вдигна очи към мен.

— Големи! Бегом!

Глупаво рискувах да хвърля още един поглед през ръба и стреличката на един блатен дух забърса косата ми. Подпорите на моста бяха почернели от тварите. Четири, пет, шест? Беше трудно да се каже, защото се катереха един през друг, почти голи, и от тях капеше вода; но явно не им беше проблем да намерят сцепление.

Стоях по средата на моста, наясно, че блатните духове не биха могли да се катерят еднакво бързо и от двете страни. От далечния край все още се носеха звуците на битка. Не можех да рискувам да погледна как се справят Дарин и останалите.

Когато зърнах първата тръбичка, тя приличаше на черна пръчка, подаваща се между каменните перила. Втурнах се, плонжирах, плъзнах се и спрях с меч забит в окото на блатния дух, когато той надигна глава да духне стреличката. Създанието падна без нито звук, като едва не отнесе и меча ми.

Докато мина от другата страна на моста, Ренпроу вече се приближаваше, демонстрирайки прилична бързина за човек, натоварен с четири-пет големи речни камъка.

— Поеми другата страна. — Пуснах меча и взех най-горния камък. Изпитах ново уважение към силата на дребничкия мъж — тоя камък тежеше цял тон!

— Маршале — изпъшка Ренпроу и остави още един камък да падне, преди да помъкне останалите към мястото, където току-що бях убил блатния дух.

С каквато и отрова да мажеха стреличките си гадините, тя се оказваше забележително водоустойчива, но предвид факта, че идваше от блатата на Бретан, това не бе толкова изненадващо. Само потискащо. Докато бързах към парапета, не хранех големи илюзии за съдбата си, ако някоя от тези стрелички ме улучи. Бих побягнал, но разбирах, че най-добрият ми шанс е да им видя сметката, докато се катерят, вместо да се опитвам да избягвам стреличките им, докато бягам от тях по моста.

— Няма да я бъде тая. — Направих голяма последна крачка и успях да настъпя следващата тръбичка, подала се през ръба.

Изпъшках от усилие, прехвърлих камъка през парапета и без да гледам, го пуснах върху блатния дух, чиято тръбичка бях заклещил. Ако имах дори мъничко късмет, при падането си той щеше да събори още няколко от тварите от подпорите на моста. Възможно най-бързо грабнах втория камък и повторих упражнението на няколко стъпки вдясно. Не се чу приятен вой на отчаяние, нито страдалчески писъци, но месестите удари и придружаващите ги плясъци звучаха обещаващо.

— Видях им сметката, маршале! — извика Ренпроу.

Още мъже се приближаваха към моста по Моранския път — същия маршрут, по който бяха минали ездачите от Желязното копито. Войници, определено от живия вид, а не от ходещите мъртъвци, изпълваха пътя от край до край; маршируваха рамо до рамо, обгърнати в сенки, защото слънцето вече блестеше само по покривите.

— Провери от моята страна. — Махнах на Ренпроу да пресече моста и тръгнах към напредващите войски. Докато стигна до края на моста, вече виждах Мартус, четири редици по-назад, яхнал коня си, бляскав със своя нагръдник и коничния шлем с наличник и метални брънки, стелещи се по раменете му.

Видът на Мартус и неговата армия поне изпълваше гражданите с достатъчно увереност, за да се осмелят някои от тях да отворят прозорците, да се подадат навън и да нададат приветствени викове към маршируващите долу мъже. Аз, от своя страна, изпитвах само човъркащо ме безпокойство, което се носеше върху море от първичен страх. Поначало не бях искал маршалския пояс, а сега от минута на минута той все повече ми заприличваше на примката на бесило.

Мартус спря на петдесет крачки от моста, докато войниците се стичаха покрай него и се разгръщаха по брега в двете посоки.

— Бях ти дал заповеди да стоиш в двореца! — извиках му.

— Добре, че ги пренебрегнах! — Той вдигна наличника си, за да може да изреве по-внушително. — Имаме още над десет нападения и по двата бряга. Трябва да смажем тези твари, преди да са се закрепили. Истинска чума са тези мъртъвци. Един създава друг и така нататък…

— Аз съм шибаният маршал и ще се подчиняваш на заповедите ми! — Чувствах се малко глупаво да му крещя, докато е възседнал жребеца си, но не смятах да му отстъпвам командването, пък макар и зрителите ни да бяха обикновени пешаци.

Капитан Ренпроу се приближи на коня си зад мен, повел Убиец. Дарин най-после го застигна с част от хората си, поочукани и оплискани с кръв, но общо взето цели.

— Трябва да спазваш заповедите ми, Мартус — казах, вече без да крещя, но достатъчно високо да ме чуят всички. — Иначе ще те обеся.

— Не мисля, че обесването е много вероятно. — Дарин изкара коня си между Мартус и мен, за да пресече отговора на брат ми. — Но една седмица в тъмниците… — Изгледа многозначително Мартус, после премести взора си някъде зад него и се намръщи. — Какво е това?

— Червен пушек. — Проследих погледа му. — Мътните да го вземат! Стените. — Червеният пушек беше нововъведението, с което най-много се гордеех. Сега всяка кула по стените бе снабдена с пакетчета огнен прах, увит в хартия, които при запалване изпускаха обилен червен дим. Идеята беше, че така може бързо да се сигнализира за извънреден случай през цял Вермилиън, по-бързо от вестоносците и по-надалеч, отколкото би стигнал камбанният звън през градската шумотевица. Като допълнителна екстра, редките соли, използвани при изработката на огнения прах, бяха скъпи и се добиваха в мините Кръптипа, което носеше хубава печалба, влизаща директно в джоба ми. Сега обаче, като видях седмоопашатия облак червен дим, издигащ се от кулите в източния квартал, с радост бих се отказал от всички приходи, идващи от нуждата да се подновят запасите огнен прах.

— Какво значи това… маршале? — Мартус се озърна назад към дима над главите на войниците си.

— Пратихме половината градска стража и двехилядна войска да гони по-малко от двеста мъртъвци по речния бряг. Междувременно на градската стена седем капитани са видели нещо, което ги е уплашило дотолкова, че да запалят сигнала за извънредни случаи… — Всяка кула се издигаше на шейсет стъпки височина, беше назъбена като крепост и защитавана от двайсет и пет човека гарнизон, с място за сто. Хич не ми се искаше да разбера какво е нужно, за да накара седем от тях да пратят зов за помощ едновременно. — Това тук не е атаката — това е диверсията!