4

Вечерта, след ранна вечеря със спагети карбонара и парче шоколадов чийзкейк, Скот се качи на своя кантар „Озери“ с надеждата, както всеки път в последно време, че нещата най-накрая са се оправили. Не бяха. Въпреки обилното хранене току-що „Озери“ му съобщи, че теглото му е спаднало до 94,8 килограма.

Бил го гледаше, седнал на затворената тоалетна чиния, с опашка, спретнато завита около лапите му.

— Е — каза му Скот, — така стоят нещата? Както казваше Нора, когато се прибираше вкъщи от онези нейни срещи, животът е какъвто си го направим и примирението е ключ за всички наши дела.

Бил се прозя.

— Но можем също да променим нещата, нали? Ти пази къщата. Аз отивам на кратко посещение.

Скот грабна таблета и тичешком измина тристате метра до реставрираната фермерска къща, където Маккъм и Доналдсън живееха от около осем месеца, от откриването на „Божествени фасулчета“ насам. Знаеше доста добре графика им, по онзи несъзнателен начин, по който човек научава кога съседите се прибират и излизат, и сега щеше да бъде идеалният момент да хвани Дирдри сама. Миси бе главен готвач в ресторанта и обикновено излизаше, за да започне приготвянето на вечерята, около три. Дирдри, която отговаряше за работата с клиентите, отиваше около пет. Тя бе тази, която командваше, предполагаше Скот, както в работата, така и у дома. Миси Доналдсън правеше впечатление на красиво малко същество, което гледаше на света със смесица от страх и възхищение. По-скоро с първото, отколкото с второто, мислеше си той. Дали Маккъм се изживяваше като защитничка на Миси, освен като нейна партньорка? Може би. Вероятно.

Той се качи по стълбите и позвъни на вратата. Когато чуха звънеца, Ди и Дъм залаяха в задния двор.

Дирдри отвори вратата. Беше облечена добре, с прилепнала рокля, и несъмнено изглеждаше страхотно, когато посрещаше клиентите на входа на ресторанта и ги водеше до масите им. Очите ѝ бяха най-красивото в нея, със завладяващ нюанс на сивкавозелено и леко извити нагоре в краищата.

— О, господин Кери — каза тя. — Колко ми е приятно да ви видя. — С усмивка, казваща всъщност колко ѝ е досадно да го види. — С удоволствие бих ви поканила вътре, но трябва да тръгвам за ресторанта. Имаме много резервации за довечера. Туристи, идващи да гледат есенните листа, знаете.

— Няма да ви задържам — каза Скот, като се усмихна и той посвоему. — Минавам само да ви покажа това.

Вдигна таблета, за да може тя хубаво да види как Ди и Дъм клечат на неговата морава и серат в тандем.

Тя гледа дълго време и усмивката ѝ постепенно се стопи. Тази сцена обаче не му достави удоволствието, което бе очаквал.

— Добре — каза тя най-накрая. Престорената напевна нотка вече я нямаше в гласа ѝ. Без нея звучеше уморена и по-възрастна от реалните си години, които бяха вероятно около трийсет. — Вие печелите.

— Не става дума за печелене, повярвайте ми.

Когато това излезе от устата му, Скот си спомни един преподавател в колежа, който веднъж отбеляза, че ако някой вмъкне „повярвай ми“ в това, каквото казва, обикновено не трябва да му вярваш.

— В такъв случай разбрах намека ви. Сега не мога да дойда да почистя и Миси вече е в ресторанта, но ще го направя, след като затворим. Дори не е необходимо да палите лампата на верандата. Сигурно ще видя… изненадките… на уличната лампа.

— Не е необходимо да го правите. — Скот започваше да се чувства като гадняр. И че не е редно да се държи така. „Вие печелите“, бе казала тя. — Вече ги почистих. Само…

— Какво? Искахте да ме унижите? Ако това беше целта ви, успяхте. От сега нататък с Миси ще тичаме в парка. Там няма да ви даваме повод да се оплаквате на властите. Благодаря и приятна вечер.

Тя понечи да затвори вратата.

— Чакайте — спря я Скот. — Моля ви.

Тя го погледна през открехнатата врата с безизразно лице.

— Никога не ми е минавало през ума да се обаждам в отдела за безпризорни животни заради няколко купчинки кучешки фъшкии, госпожо Маккъм. Вижте, искам да бъдем добри съседи. Единственият проблем беше начинът, по който ме отпратихте. Отказахте да ме вземете насериозно. Добрите съседи не правят така. Поне не тук.

— О, много добре знаем какво правят добрите съседи. Тук.

Леко надменната усмивка се върна и тя затвори вратата, като все още се усмихваше по този дразнещ начин. В последния момент обаче той забеляза в очите ѝ блясък, може би от сълзи.

„Много добре знаем какво правят добрите съседи тук — мислеше си той, докато слизаше по улицата към дома си. — Какво, по дяволите, означава това?“

Загрузка...