Извисяване

33

Нощта беше студена, потта смрази лицето му, но въздухът бе сладък и свеж, като първата хапка от есенна ябълка. Над него светеше полумесецът и може би трилион звезди.

„Като трилиона камъчета, също толкова загадъчни, по които стъпваме всеки ден — помисли си той. — Загадка горе, загадка долу. Тегло, маса, реалност: загадки навсякъде.“

— Не плачи! — каза на Дирдри. — Не ме погребваш, по дяволите.

Тя го изкара на заснежената морава. Колелата затънаха на двайсет сантиметра и спряха. Недалеч от къщата, но достатъчно далеч, за да не заседне под някоя от стрехите. „Това би било пълен провал“ — помисли си той и се засмя.

— Какво е толкова смешно, Скот?

— Нищо — отговори той. — Всичко.

— Виж там. На улицата.

Скот видя три увити с топли дрехи силуета, всеки с фенерче: Миси, Майра и доктор Боб.

— Не можах да ги разубедя. — Дирдри обиколи инвалидната количка и застана на едно коляно пред увития със завивка Скот, с блеснали очи и слепена от пот коса.

— А изобщо опита ли? Кажи истината, Диди.

За първи път я наричаше така.

— Ами… не се старах много.

Той кимна и се усмихна:

— Добра дискусия.

Тя се засмя, после избърса очите си.

— Готов ли си?

— Да. Ще ми помогнеш ли с катарамите?

Дирдри разкопча двете, държащи превръзката за облегалката на количката и Скот веднага се издигна, като се задържа единствено на кръстния ремък. Тя се затрудни с последната катарама, защото ремъкът бе натегнат, а ръцете ѝ започваха да изтръпват от януарския студ. Докосна го няколко пъти и всеки път тялото ѝ се отделяше от снежната покривка и тя се чувстваше като изстреляна от пружина. Накрая успя и последната каишка, задържаща го на инвалидната количка, започна да се освобождава.

— Обичам те, Скот — каза Дирдри. — Всички те обичаме.

— И аз ви обичам — отговори той. — Целуни твоето добро момиче от мен.

— Два пъти — обеща тя.

Ремъкът се измъкна от катарамата и това беше.