Извисяване

2

Скот се облече и двамата се върнаха в хола. Доктор Боб наля по глътка „Уудфорд Ризърв“ и въпреки че беше едва десет сутринта, Скот не отказа. Изпи своето на един дъх и уискито запали приятна топлина в стомаха му. Елис отпи две деликатни малки глътки, сякаш проверяваше качеството, после изгълта останалото на един дъх.

— Това е невъзможно, знаеш ли? — каза, като постави празната чаша на масичката.

Скот кимна:

— Още една причина да не отида при доктор Адамс.

— Защото ще влезеш в системата. Въпрос на документация. И да, той ще настоява да си направиш изследвания, за да се разбере какво точно се случва с теб.

Въпреки че не го каза, Скот си помисли, че „настоявам“ може би звучи твърде меко. В кабинета на доктор Адамс първата фраза, която му хрумваше, беше „задържане под стража“. Затова реши да си държи устата затворена и да говори първо с приятеля си пенсиониран лекар.

— Изглеждаш като човек, който тежи сто и десет килограма — каза Елис. — Така ли се чувстваш?

— Не точно. Чувствах се малко… ммм… дундест, когато тежах сто и десет. Май няма такава дума, но това е най-точното определение, за което се сещам.

— Аз мисля, че е хубава дума — каза Елис, — независимо дали я има в речника или не.

— Не бях просто човек с наднормено тегло, макар да знаех, че съм. Това и възрастта, и…

— Разводът? — попита Елис внимателно с най-мекия си професионален тон.

Скот въздъхна.

— Да, това също. То помрачи живота ми. Положението вече е по-добре, аз се съвзех, но болката не е преминала. Не мога да си кривя душата за това. Физически обаче се чувствах отлично, още тренирах по малко три пъти седмично, нито веднъж не се задъхвах преди третия сет, но просто… нали разбираш, дундест. Сега не се чувствам така, поне не толкова много.

— Повече енергия.

Скот се замисли, после поклати глава:

— Не точно. По-скоро енергията, която имам, отива по-далеч.

— И няма летаргия? Няма умора?

— Не.

— Няма загуба на апетит?

— Ям като вол.

— Още един въпрос, и ще ме извиниш, но трябва да попитам.

— Питай, каквото искаш.

— Това не е някаква шега, нали? Да се позабавляваш със стария пенсиониран доктор.

— В никакъв случай — отговори Скот. — Предполагам, че няма смисъл да те питам дали си имал подобен случай, но някога поне чел ли си за такъв?

Елис поклати глава:

— Аз също не мога да си обясня тази работа с дрехите. И с монетите в джоба на якето.

„Добре дошъл в клуба“ — помисли си Скот.

— Никой не тежи едни и същи килограми без дрехи и облечен. Това е физичен закон като гравитацията.

— Има ли медицински сайтове, в които можеш да провериш дали има други случаи като моя? Или поне подобен?

— Ще направя справка, но отсега ти казвам, че нищо няма да открия. — Елис замълча за момент. — Това не е просто нещо непознато за мен; бих казал, че е непознато за човечеството. По дяволите, иска ми се да кажа, че е невъзможно. Разбира се, ако твоят и моят кантар мерят точно, а няма причина да мисля другояче. Какво се случва с теб, Скот? Каква е причината? Да не би… де да знам, да си се облъчил с нещо? Може би си се надишал с някой самоделен спрей против насекоми? Помисли.

— Мислил съм. Доколкото мога да се сетя, няма нищо подобно. Но в едно съм сигурен, чувствам се по-добре, след като разговарях с теб. Не просто да седя и да мисля за това.

Скот се изправи и взе якето си.

— Къде отиваш?

— Вкъщи. Имам да действам по сайтовете. Това е голяма работа. Макар че трябва да призная, вече не изглежда толкова голяма като в началото.

Елис го изпрати до вратата.

— Казваш, че си наблюдавал стабилно сваляне на теглото. Бавно, но постоянно.

— Да. Около половин килограм на ден.

— Независимо колко ядеш?

— Да — отговори Скот. — И какво ще стане, ако продължи така?

— Няма да продължи.

— Защо си толкова сигурен? Ако това е невиждано досега явление?

Лекарят нямаше отговор.

— Не казвай на никого за това, Боб. Моля те.

— Няма, ако обещаеш да ме държиш в течение. Загрижен съм.

— Дадено.

Спряха на верандата рамо до рамо, загледани навън. Беше хубав ден. Есента бе в разгара си и хълмовете бяха изпъстрени с цветове.

— Ако преминем от възвишеното към нелепото — заговори доктор Боб, — как вървят нещата с мацките от ресторанта, които живеят на твоята улица? Чух, че си имал проблеми с тях.

Скот не си даде труда да попита Елис откъде е чул това; Касъл Рок беше малко градче и слуховете бързо се разпространяваха. Още по-бързо вероятно, когато съпругата на пенсионирания лекар членува във всякакви градски и църковни комитети.

— Ако госпожа Маккъм и госпожа Доналдсън чуят, че ги наричаш „мацки“, ще влезеш в черния им списък. И като се има предвид сегашният ми проблем, в момента изобщо не ми е до тях.