Извисяване

17

В девет без десет, със съвсем малко закъснение, кметът Дъсти Коглин застана пред колоната от над осемстотин души, проточила се на близо триста метра назад. Държеше стартов пистолет в едната си ръка и мегафон на батерии в другата. Състезателите с малки номера, включително Дирдри Маккъм, бяха най-отпред. Отзад, при тези с 300 и нагоре, Скот бе заобиколен от мъже и жени, които тръскаха ръце, вдишваха и издишваха дълбоко и дояждаха последните си парченца шоколад. Много от тях му бяха познати. Жената отляво, нагласяваща зелената лента на главата си, държеше местния мебелен магазин.

— На добър час, Мили — каза той.

Тя се усмихна и вдигна палец:

— И на теб.

Коглин вдигна мегафона.

— ДОБРЕ ДОШЛИ НА 45-ИЯ ГОДИШЕН МАРАТОН ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА! ГОТОВИ ЛИ СТЕ ВСИЧКИ?

Бегачите нададоха утвърдителни възгласи. Един от музикантите от училищния оркестър изсвири бодра мелодия с тромпета си.

— ДОБРЕ ТОГАВА! НА СТАРТА… ГОТОВИ…

Кметът, с широка усмивка на професионален политик, вдигна стартовия пистолет и дръпна спусъка. Гърмежът проехтя под надвисналите облаци.

— СТАРТ!

Най-предните стартираха плавно. Дирдри ясно се отличаваше с яркочервената си фланелка. Останалите бегачи бяха твърде плътно скупчени и техният старт не беше така гладък. Двама-трима паднаха и се наложи другите да им помогнат да станат. Мили Джейкъбс се блъсна в двама млади мъже с колоездачни шорти и шапки с обърнати назад козирки. Скот я хвана за ръката и я задържа.

— Благодаря — каза Мили. — За четвърти път участвам и винаги се случва така в началото. Това е, както когато отворят вратите за рокконцерт.

Младежите с колоездачни шорти видяха пролука, изстреляха се покрай Майк Бадаламенте и три жени, които си приказваха и се смееха, докато тичаха, и се понесоха в тандем.

Скот се изравни с Майк и му махна с ръка. Майк му отдаде чест като войник, после се потупа отляво по гърдите и се прекръсти.

„Всички са убедени, че ще получа сърдечен удар — каза си Скот. — Човек би си помислил, че каквото древно провидение е решило да свалям килограми, сега би могло да ми даде да кача малко, но не.“

Мили Джейкъбс — от която Нора навремето бе купила мебелите за трапезарията — му се усмихна:

— Забавно е през първия половин час. После става чистилище. На осмия километър вече е ад. Ако издържиш толкова, може да хванеш малко попътен вятър. Понякога.

— Понякога, а? — измърмори Скот.

— Именно. На това се надявам тази година. Искам да стигна до финала. Досега само веднъж съм успявала. Беше ми приятно да те видя, Скот.

С тези думи тя ускори темпото.

Когато стигнаха до неговата къща, тълпата се беше разредила и той имаше малко повече пространство за тичане. Движеше се бързо и леко в равномерно темпо. Знаеше, че този първи километър не е меродавен тест за издръжливостта му, защото беше само спускане, но дотук Мили бе права — беше забавно. Той дишаше леко и се чувстваше добре. Това бе достатъчно засега.

Задмина няколко бегачи, но само няколко. Повече задминаваха него, някои номера с 500, някои с 600 и един супербърз дявол с номер 721. Този забавен тип имаше пластмасова детска въртележка, монтирана на шапката. Скот не бързаше особено, поне засега. Виждаше Дирдри на всеки прав участък, може би около шестстотин метра напред. Червената фланелка и сините гащета нямаше как да се сбъркат. Тя също не се напъваше много. Пред нея имаше поне дузина бегачи, може би и двайсетина, и това не изненадваше Скот. Тя се състезаваше не за първи път и за разлика от повечето аматьори, сигурно имаше внимателно обмислен план. Той предполагаше, че Дирдри ще позволи на другите да определят темпото до осмия — деветия километър и едва тогава ще започне да ги задминава един по един и ще излезе пред всички едва около Хънтърс Хил. Дори можеше да засили напрежението, като изчака до центъра на града преди финалния спринт, но едва ли щеше да направи така. По-вероятно искаше да спечели с голяма преднина.

Скот усещаше краката си леки, силни и едва потискаше желанието да ускори темпото. „Просто дръж червената фланелка под око — каза си. — Тя знае какво прави, тъй че нека да те води.“

На кръстопътя на „Вю Драйв“ и шосе 117 Скот мина покрай малък оранжев маркер: 3 км. Пред него младежите с колоездачните шорти яко се набираха от двете страни на осевата линия. Задминаха двама тийнейджъри и Скот направи същото. Тийнейджърите изглеждаха в добра форма, но вече се задъхваха. Той ги остави зад себе си и чу как единият казва задъхано:

— Нима ще позволим на тоя чичка да ни изреже?

Те ускориха и задминаха Скот от двете страни, и двамата — задъхани повече откогато и да било.

— Чао, дишай ни прахта! — изпухтя единият.

— Много ви здраве — отговори Скот с усмивка.

Тичаше леко, с големи крачки. Дишането му все още бе равномерно, също и пулсът му, и защо не? Беше с петдесет килограма по-лек, отколкото изглеждаше, и това бе само половината от това, което работеше в негова полза. Другата половина бяха мускулите, привикнали да носят един 110-килограмов човек.

Шосе 117 правеше два завоя, а след това продължаваше направо покрай рекичката Бауи Стрийм, плискаща и ромоляща между камъните. Скот си помисли, че този звук никога не му е бил по-приятен, влажният въздух, навлизащ дълбоко в дробовете му, никога не е бил по-вкусен, големите борове от другата страна на пътя никога не са изглеждали по-красиви. Подушваше аромата им, натрапчив, ярък и някак зелен. Всяко вдишване му изглеждаше по-дълбоко от предишното и той продължаваше с мъка да се обуздава.

„Толкова се радвам, че съм жив в този ден“ — помисли си.

Пред покрития мост над рекичката имаше друг оранжев маркер, гласящ: 6 км. Над него бе вдигнат плакат с надпис: ОСТАВА ОЩЕ ТОЛКОВА! Тропането на крака по моста бе — поне за Скот — звучно като майсторско изпълнение на барабани на Джийн Крупа. Над главите им разтревожени лястовици се стрелкаха напред-назад под покрива. Една дори за малко да се блъсне в лицето му, погали с крило челото му и той се засмя с глас.

От другата страна един от младежите с колоездачните шорти бе седнал на парапета, дишаше тежко и масажираше схванатия си прасец. Остана със сведени очи, докато Скот и няколко други бегачи го подминаваха. На кръстовището на шосета 117 и 119 няколко състезатели бяха спрели около маса със закуски, пиеха вода и енергийни напитки от картонени чаши, преди да продължат. Осем-девет души, окапали на първите шест километра, лежаха проснати на тревата. Скот с наслаждение видя, че сред тях е Тревър Янт — хулиганът от пътното, с когото се бяха спречкали при Патси.

Той мина покрай табелка с надпис: ГРАНИЦА НА НАСЕЛЕНО МЯСТО: КАСЪЛ РОК, където шосе 119 ставаше Банърман Роуд в чест на най-дълго служилия шериф на града, загинал нелепо в една от задните улички. Беше време да вдигне темпото и когато мина оранжевия маркер за 8 км, Скот превключи от трета на втора. Никакъв проблем. Въздухът бе прохладен и галеше топлата му кожа като с коприна и той се наслади на тупкането на сърцето си — този малък мотор с една конска сила в гърдите му. От двете страни на улицата имаше къщи и хората, застанали в дворовете си, държаха плакати и снимки.

Видя Мили Джейкъбс, която още не се отказваше, но бе започнала да забавя темпо, а превръзката на главата ѝ беше по-тъмнозелена от потта.

— Как е попътният вятър, Мили? Успя ли да го хванеш?

Тя се обърна и го погледна смаяна.

— Боже, не мога да… повярвам, че това си ти — възкликна задъхано. — Мислех, че съм те оставила… да ми дишаш… прахта.

— Изведнъж ми дойдоха сили — отговори Скот. — Няма да се откажа сега, Мили, това е най-добрата част.

И я остави зад гърба си.

Пътят се заизкачва през серия ниски, но стръмни хълмове и Скот започна да задминава все повече бегачи — както отказали се, така и все още пъхтящи нагоре. Двама от вторите бяха тийнейджърите, които го бяха изпреварили по-рано, засегнали се да бъдат задминати, даже само за няколко секунди, от един дебел чичка с евтини маратонки и стари тенис шорти. Изгледаха го изненадани. Скот се усмихна любезно:

— Чао, да ми дишате прахта!

Единият вдигна среден пръст. Скот му прати въздушна целувка, после им показа петите на вехтите си маратонки.