Извисяване

25

Доктор Боб се обади след няколко дни и попита Скот дали загубата му на тегло продължава с постоянно темпо от около един килограм на ден. Скот отговори, че да, с пълното съзнание, че няма как да го хванат в лъжа: изглеждаше същият като преди, със същото шкембе, провиснало над колана.

— Значи… още ли очакваш, че ще спаднеш на нула в началото на март?

— Да.

Скот вече очакваше, че ден „Нула“ може да дойде преди края на януари, но не знаеше със сигурност, не можеше дори да гадае, защото беше престанал да следи теглото си. До неотдавна избягваше кантара, защото му показваше прекалено много килограми; сега не искаше да го вижда точно по обратната причина. Каква ирония.

За момента Боб и Майра Елис не знаеха, че процесът се ускорява, Миси и Дирдри — също. Смяташе да им каже накрая, защото, когато дойдеше краят, щеше да има нужда от помощта на някого от тях. И не знаеше на кого.

— Колко тежиш сега? — попита доктор Боб.

— 48 — излъга Скот.

— Мили боже!

Елис сигурно щеше да каже много повече от „мили боже“, ако знаеше, че реално килограмите са не повече от трийсет. Скот можеше да пресече големия си хол с четири широки крачки или да скочи, да се хване за една от гредите на тавана и да се залюлее като Тарзан. Не беше достигнал теглото, което би имал на Луната, но го доближаваше.

Доктор Боб замълча за момент, после каза:

— Замислял ли си се, че причината за това, което се случва с теб, може да е нещо живо?

— Разбира се — отговори Скот. — Може би някоя екзотична бактерия, проникнала през някоя раничка, или изключително рядък вирус, който съм вдишал.

— Хрумвало ли ти е, че може да е разумно същество?

Сега Скот замълча.

— Да — отговори след малко.

— Справяш се изключително добре, трябва да призная.

— Дотук — съгласи се той.

Три дни по-късно обаче откри с колко още трудности трябва се справи, преди да дойде краят. Човек може да си мисли, че знае, че е подготвен… и после да се опита да си провери пощата.