Извисяване

27

Един понеделник вечер към средата на месеца членовете на „компанията на доктор Елис“ се събраха да вечерят за последно заедно. Скот не беше виждал никого от тях цяла седмица, като се оправдаваше, че трябва да завърши проекта си за сайт на универсалния магазин. Въпреки че го беше свършил, поне в начален вариант, още преди Коледа. Предполагаше, че някой друг ще го дооформя.

Предупреди ги всеки да донесе по нещо, защото вече му беше трудно да готви. Честно казано, вече всичко му беше трудно. Качването по стълбите бе доста лесно: три големи скока и готово. Слизането беше по-трудно. Страхуваше се да не падне и да не си счупи крак и затова се държеше за парапета и слизаше предпазливо стъпало по стъпало, като старец с подагра и болни тазобедрени стави. Освен това често се блъскаше в стените, защото трудно преценяваше и още по-трудно контролираше инерцията си.

Майра го попита за рампата, с която сега бяха покрити стълбите на верандата. Доктор Боб и Миси бяха по-загрижени за инвалидната количка, паркирана в ъгъла на хола, и монтираните на нея гръдни каишки — предназначени за хора, които имат затруднения или изобщо не могат да седят с изправен гръб. Дирдри не го попита нищо, само го погледна със знаещи, тъжни очи.

Хапнаха вкусна вегетарианска яхния (Миси), картофи огретен със сирене (Майра) и недодялан, но вкусен кекс, само леко прегорял отдолу (доктор Боб). Виното беше добро, но разговорите и смехът бяха още по-приятни. Скот се опияняваше от тях.

Когато свършиха, той каза:

— Време е да ви призная нещо. Лъгах ви досега. Процесът вървеше малко по-бързо, отколкото ви казвах.

— Скот, не! — проплака Миси.

Доктор Боб кимна; не изглеждаше изненадан:

— Колко по-бързо?

— С килограм и половина на ден, а не половин-един.

— И колко тежиш сега?

— Не знам. Отдавна не съм се теглил. Хайде да видим.

Скот се опита да се изправи. Бедрото му се удари в масата и той политна напред и събори две винени чаши, преди да се спре с ръце. Дирдри грабна една салфетка и я хвърли върху разлятото вино.

— Съжалявам, извинявайте — каза Скот. — Вече не си знам силата.

Той се обърна предпазливо, сякаш имаше кънки на краката, и се отправи към задната част на къщата. Колкото и внимателно да ходеше, крачките му преминаваха в скокове. Теглото, което все още му оставаше, искаше да го задържи на земята, но мускулите му настояваха да се издигне над нея. Изгуби равновесие и се наложи да се хване за една от наскоро монтираните скоби, за да не полети с главата напред в коридора.

— О, Боже! — възкликна Дирдри. — Сигурно е, сякаш тепърва се учиш да ходиш.

„Да бяхте видели последния път, когато се опитах да си проверя пощенската кутия — помисли си Скот. — Това беше истинско учене.“

Поне никой не повдигна отново темата за болницата. Но това също не го изненада. Един поглед на начина, по който се движеше — тромаво, нелепо и същевременно странно грациозно, бе достатъчен, за да разсее идеята, че медицината може да му помогне някак. Сега това беше само негов личен проблем. Те го разбираха. И това го радваше.

Всички се събраха в банята, за да видят как Скот стъпва на кантара.

— Исусе — прошепна Миси. — О, Скот!

Дисплеят показа 13,5 килограма.