Извисяване

18

Когато Скот навлезе в деветия километър, през небето премина продължителен тътен, от запад на изток.

„Това не е добре“ — помисли си той. През ноември гръмотевиците може да са нещо безобидно в Луизиана, но не и в щата Мейн.

Той взе завоя и рязко отскочи наляво, за да не се блъсне в един хилав като върлина мъж, който тичаше със стиснати юмруци пред себе си и наведена напред глава. Носеше потник и ръцете му бяха бели като рибешки корем и покрити със стари татуировки. На лицето си имаше налудничава усмивка.

— Чу ли гръмотевицата?

— Да!

— Ще плющи! Какъв ден, а?

— И още как — изсмя се Скот. — От най-добрите!

Той отмина, но преди това мършавият старец успя да го изпрати със звучна плесница по задника.

Пътят продължаваше с прав участък и Скот забеляза червената фланелка и сините гащета на средата на изкачването на Хънтърс Хил, или Пречупването на бегача. Сега пред Маккъм се виждаха само половин дузина състезатели. Можеше да има двама-трима зад билото на хълма, но Скот се съмняваше в това.

Беше време да превключи на по-висока предавка.

Той даде газ и вече тичаше със сериозните бегачи, с хрътките. Но мнозина от тях започваха да издъхват или си пазеха енергията за най-стръмното. Мъжът на средна възраст с подаващо се изпод потната фланелка шкембе, който първо ги застигаше, а после ги задминаваше, предизвикваше смаяни погледи.

На средата на изкачването по Хънтърс Хил Скот почна да се задъхва и въздухът в устата му придоби вкус на нагорещена мед. Вече не чувстваше краката си толкова леки и прасците му горяха. Усети тъпа болка в лявата част на слабините си като от разтежение. Втората половина от изкачването на хълма изглеждаше безкрайна. Помисли за това, което бе казала Мили: първо е забавно, после става чистилище и накрая е ад. Сега в чистилището ли беше, или в ада? На границата, реши той.

Никога не си беше мислил, че може да победи Дирдри Маккъм (въпреки че не отхвърляше тази възможност), но беше очаквал, че ще завърши състезанието някъде сред първите финиширали — че мускулите, тренирани да носят предишното му по-тежко тяло, ще са достатъчни, за да го доведат до финала. Сега, когато подмина няколко бегачи, които се бяха отказали, единият — седнал с наведена глава, другият — проснат по гръб и задъхан, започна да го обхваща съмнение.

„Може би все още съм прекалено тежък — помисли си. — Или може би просто нямам заложби за това.“

Отново проехтя гръмотевица.

Понеже върхът на Хънтърс Хил не се приближаваше, Скот сведе очи надолу към пътя под краката си. Камъчетата, вградени в настилката, прелитаха пред погледа му като галактики в научнофантастичен филм. Той погледна напред точно навреме, за да не се блъсне в една червенокоса, която бе застанала опряла ръце на коленете си и с по един крак от двете страни на осевата линия, и едва дишаше. Скот едва я избегна и видя върха на хълма само на шейсетина метра напред. Тук имаше друг оранжев маркер: 10 км. Скот устреми поглед натам и напрегна сили, вече не просто задъхан, а давещ се за въздух. Чувстваше тежестта на всяка една от своите четирийсет и две години. Лявото му коляно започна да се оплаква, да пулсира в синхрон с болката в слабините. Потта се стичаше по лицето му като гореща вода.

„Ще успееш. Ще го направиш. Мобилизирай всичко.“

И защо не, мамка му? Ако денят „Нула“ се окажеше, че е днес, а не през февруари или март, това щеше да бъде краят.

Той мина символичния предел и достигна върха на хълма. Дъскорезница „Парди“ — отдясно, железария „Парди“ — отляво. Оставаха само още два километра. Вече виждаше центъра на Касъл Рок под себе си: двайсетината магазина от двете страни на улицата, окичени със знаменца; католическата и методистката църква, изправени една срещу друга като вражески войници; наклоненият паркинг (всички места заети), пълните с хора тротоари и двата светофара на града. След втория от тях се намираше Калаеният мост и там бе опъната яркожълтата финална лента, украсена с нарисувани пуйки. Сега Скот виждаше само шест-седем бегача пред себе си. Червената фланелка беше втора и бързо стопяваше преднината на водача. Дирдри бе пуснала в действие тактиката си.

„Никога няма да я настигна — помисли си Скот. — Има прекалено голяма преднина. Този проклет хълм не ме пречупи, но доста успешно ме спъна.“

Изведнъж белите му дробове сякаш отново се отвориха, всяко вдишване ставаше по-дълбоко от предишното. Маратонките му (не ослепителни бели адидаски, а просто едни стари опърпани пуми) като че ли се освободиха от оловно покритие, което е било залепнало за тях. Предишната лекота се върна в тялото му. Това беше нещото, което Мили наричаше „попътен вятър“, а професионалистите, като Маккъм, несъмнено определяха като прилив на енергия. Скот предпочиташе второто. Спомни си онзи ден в двора, когато приклекна, скочи и се хвана за долния клон на дървото. Спомни си, когато тичаше нагоре-надолу по стълбите на сцената. Спомни си как танцува в кухнята, докато Стиви Уондър пееше „Суеверие“. Това бе същото. Не вятър, дори не прилив на енергия, а извисяване. Усещането, че си надскочил себе си и можеш да отидеш много по-далеч.

Той се спусна по Хънтърс Хил, между „О’Лиъри Форд“ от едната страна и „Зоуни го-март“ от другата, задмина един бегач, после друг. Вече четирима останаха зад него. Не знаеше и не му дремеше дали го гледат смаяно, докато профучава покрай тях. Цялото му внимание бе съсредоточено върху червената фланелка и сините шорти.

Дирдри излезе пред всички. В този момент над главите им отново проехтя гръм — като от стартовия пистолет на Бог — и Скот усети първите студени капки на врата си. После на ръката си. Погледна надолу и видя как още падат върху платното и асфалтът се изпъстря с големи колкото десетцентова монета тъмни петна. Сега от двете страни на Главната бе пълно със зрители, въпреки че до финала имаше още над километър, а тротоарите в центъра започваха едва след неколкостотин метра. Скот видя как се отварят чадъри, като разцъфтяващи цветя. Бяха прекрасни. Всичко бе прекрасно — тъмнеещото небе, камъните по пътя, оранжевият маркер за началото на последния километър от маратона. Светът го приветстваше.

Пред него един бегач рязко свърна от пътя, падна на колене и се просна по гръб, с очи, втренчени в дъжда, и разкривена от болка уста. Пред Дирдри имаше само още двама.

Скот профуча покрай последния оранжев маркер. Оставаше само още километър. Беше преминал от втора предавка на трета. Сега, след като започнаха тротоарите — с ликуващи зрители от двете страни, някои махащи със знаменца — дойде време да провери дали наистина се пресилва или не.

„Дай газ, кучи сине“ — помисли си и ускори темпото.

Дъждът като че ли се поколеба за момент и Скот даже си помисли, че може би ще изчака до края на маратона, преди да се излее с пълна сила и да прогони публиката под навеси и стрехи. Видимостта падна на двайсет процента, после на десет, накрая почти на нула. Скот помисли каква наслада е да усеща студения дъжд; почти божествена.

Изпревари един бегач, после друг. Вторият беше доскорошният водач, когото Дирдри бе задминала. Той вече не тичаше, а ходеше, шляпаше по наводнената улица с наведена глава, с ръце, опрени на бедрата, и полепнала по тялото мокра фланелка.

Напред, през сивата завеса на дъжда Скот видя червената тениска. Мислеше, че има достатъчно гориво, за да я настигне, но преди да успее, състезанието можеше да свърши. Светофарът на края на Главната улица не съществуваше. Калаеният мост и жълтата лента, опъната от тази му страна — също. Сега бяха само той и Маккъм, тичащи на сляпо през потопа, и Скот никога не се беше чувствал по-щастлив в живота си. „Щастие“ бе твърде мека дума. Това място, където той изследваше границите на издръжливостта си, беше съвсем нов свят.

„Всичко води до това — помисли си. — До това извисяване. Ако така се чувства човек, когато умира, сигурно всеки е щастлив, преди да си замине.“

Беше достатъчно близо, за да види как Дирдри Маккъм поглежда назад; вързаната ѝ на опашка коса се пльосна като умряла риба върху рамото ѝ. Когато видя кой ѝ оспорва водачеството, очите ѝ се разшириха. Тя се обърна напред, наведе глава и ускори още.

Скот достигна нейното темпо, после го надмина. Настигаше я, настигаше, вече беше достатъчно близо, за да пипне мократа ѝ фланелка, достатъчно близо, за да види водата, стичаща се по врата ѝ. Можеше — въпреки рева на бурята — да чуе задъханото ѝ дишане в дъжда. Виждаше Дирдри, но не и сградите, покрай които минаваха от двете страни, нито последния светофар или моста. Бе изгубил всякакво усещане къде на Главната се намират и нямаше ориентири, които да му подскажат. Единственият му ориентир беше червената фланелка.

Дирдри отново погледна назад и това беше грешка. Левият ѝ крак закачи десния глезен и тя падна с ръце напред, изплиска вода пред себе си и отстрани като дете, което се пльосва по корем в басейн. Скот чу как изпухтява, когато въздухът ѝ излезе.

Приближи се до нея, спря, наведе се. Тя се надигна на една ръка и се извъртя, за да го погледне. Лицето ѝ бе разкривено от ярост и унижение.

— Какъв номер направи? — изхриптя. — По дяволите, как успя да изигра…

Той я хвана за ръката. Блесна светкавица и ярката светлина го накара да присвие очи.

— Ставай.

С другата ръка я хвана през кръста и я вдигна.

Тя се ококори смаяно. Блесна друга светкавица.

— О, Боже, какво правите? Какво се случва с мен?

Той не обърна внимание на коментара ѝ. Краката ѝ се раздвижиха, но не стъпиха на улицата, която сега бе залята с два сантиметра вода, а ритаха безпомощно във въздуха. Той знаеше какво се случва с нея и беше сигурен, че е удивително, но то не се случваше с него. Самата тя бе лека, може би повече от лека, но тежка за него, стройно тяло, изградено единствено от мускули и сухожилия.

Скот хукна. Все още не виждаше Ламаринения мост, но забеляза бледожълта ивица, която би трябвало да е финалната лента.

— Тичай! — изкрещя и посочи към финала. — Бягай!

Тя така и направи. Той хукна след нея. Дирдри пресече лентата и я скъса. Блесна светкавица. Скот пресече втори, като вдигна ръце в дъжда, и забави, когато излезе на Калаения мост. Настигна Дирдри по средата, коленичила и опряла ръце на земята. Той клекна до нея и двамата постояха така, като жадно вдишваха въздуха, който сега изглеждаше съставен предимно от вода.

Тя го погледна; водата течеше по лицето ѝ като сълзи.

— Какво се случи? Боже мой, ти ме вдигна и аз сякаш бях перце!

Скот си помисли за монетите, които бе сложил в джоба на якето си първия ден, когато отиде при доктор Боб. Помисли си за онова претегляне на кантара с двете десеткилограмови гирички в ръце.

— Ти беше лека като перце — каза той.

— Диди! Диди!

Миси тичаше към тях. Разпери ръце. Дирдри се изправи на крака и прегърна съпругата си. Двете се олюляха и едва не паднаха. Скот вдигна ръце да ги хване, но не ги докосна. Блесна светкавица.

В този момент тълпата ги намери и тримата се оказаха заобиколени от жителите на Касъл Рок, ръкопляскащи под дъжда.