Извисяване

1

Скот Кери почука на вратата на апартамента и Боб Елис (всички в Хайленд Ейкърс все още го наричаха доктор Боб, въпреки че от пет години бе в пенсия) му отвори.

— Е, Скот, ето те и теб. Точно в десет. Кажи сега как мога да ти помогна?

Скот беше едър мъж, висок над метър и деветдесет без обувки, с коремче.

— Не знам. Може да не е нищо сериозно, но… имам проблем. Надявам се не голям, но може и да е — отговори той.

— Проблем, за който не искаш да говориш с личния си лекар?

Елис бе на седемдесет и четири, с оредяла прошарена коса и леко накуцваше, което не му пречеше на тенискорта. Със Скот отдавна бяха приятели. Не близки приятели, но приятели, няма спор.

— О, ходих на изследвания — каза Скот. — Даже трябваше по-рано да ги направя. Кръв, урина, простатата, както си трябва. Всичко ми изследваха. Холестеролът ми е малко висок, но в рамките на нормалното. Притеснявах се, че имам диабет. Според „Уебдоктор“ това беше най-вероятната причина.

Докато не беше забелязал оная работа с дрехите. Това с дрехите не го пишеше в никой сайт, медицински или друг.

Елис го покани в хола. Големият прозорец гледаше към четиринайсетата дупка на голфигрището на Касъл Рок. Доктор Боб ходеше понякога да вкара някоя и друга топка, но по принцип предпочиташе тениса. Съпругата му бе тази, която обичаше голф, и Скот подозираше, че тя е причината да живеят тук, когато не са в един друг такъв спортен комплекс във Флорида през зимните месеци.

Елис каза:

— Ако се чудиш къде е Майра, отиде на среща на „Жените методистки“. Или пък е на някой от ония нейни комитети към общината. Утре заминава за Портланд на семинар на Микологичното дружество на Нова Англия. Тази жена няма спирка. Свали си якето, седни и ми разкажи какво те тревожи.

Макар че бе началото на октомври и не беше особено студено, Скот носеше яке „Норт фейс“. Когато го свали и го сложи до себе си на дивана, нещо в джобовете му издрънча.

— Искаш ли кафе? Чай? Мисля, че има някакъв сладкиш, ако…

— Опитвам се да отслабна — рязко го прекъсна Скот. — Така съм си наумил. Странна работа. Гледах да стоя далеч от кантара в банята, защото през последните десетина години не бях особено доволен от показанията му. Сега първото, което правя сутрин, е да се кача на него.

Елис кимна:

— Ясно.

Нямаше причина той да избягва кантара в банята, помисли си Скот: човекът беше, както би се изразила баба му, „слаб като глист“. Вероятно щеше да поживее още двайсет години, ако не станеше нещо непредвидено. Можеше да живее дори до сто.

— Разбирам синдрома на избягване на кантара, наблюдавал съм го през цялата си практика. Виждал съм и обратното, компулсивно теглене. Обикновено при булимия и анорексия. Но твоят случай не изглежда такъв. — Доктор Боб се приведе напред и събра ръце между кльощавите си бедра. — Знаеш, че съм пенсионер, нали? Мога да давам съвети, но не мога да пиша рецепти. И моят съвет е да отидеш при действащ лекар и да му споделиш всичко.

Скот се усмихна.

— Подозирам, че моят лекар ще иска да ме вкара спешно в болница за изследвания, а миналия месец получих страхотна работа: дизайн на няколко свързани помежду си сайта за голяма търговска верига. Няма да навлизам в подробности, но е сладка работа. Имах голям късмет да се добера до нея. Това е голям напредък за мен и ще мога да работя, без да се местя от Касъл Рок. Да живее компютърният век.

— Няма да можеш да работиш, ако се разболееш — изтъкна Елис. — Ти си умен човек, Скот, и със сигурност знаеш, че загубата на тегло не е симптом само на диабет, а и на рак. Наред с много други заболявания. За колко килограма става дума?

— Дванайсет. — Скот погледна през прозореца към белите колички за голф, движещи се по зелената трева под синьото небе. Като на снимка — идеално за рекламен сайт на Хайленд Ейкърс. Сигурен беше, че има такъв — всеки имаше сайт в наши дни, дори крайпътните сергии за варена царевица и карамелизирани ябълки — но той не беше участвал в създаването му. Занимаваше се с по-сериозни неща. — Засега.

Боб Елис се усмихна, показвайки зъби, които все още бяха неговите собствени.

— Това е доста, наистина, но предполагам, че не страдаш от тази загуба. Ти много добре се движиш на тенискорта за толкова едър човек и доста се потиш на уредите във фитнеса, но излишните килограми натоварват не само сърцето, а и целия организъм. Сигурен съм, че знаеш това. От „Уебдоктор“. — При това Боб завъртя неодобрително очи и Скот се усмихна. — Сега колко тежиш?

— Познай — отговори приятелят му.

Боб се засмя:

— Това да не е викторина на селски панаир. Минал съм възрастта да се радвам на игрички.

— Колко години работи като общопрактикуващ лекар, трийсет и пет?

— Четирийсет и две.

— Тогава не се прави на скромен, претеглил си хиляди пациенти, хиляди пъти. — Скот се изправи — висок, едър мъж с дънки, фланелена риза и износени кожени обувки „Джорджа Джаянтс“. Приличаше повече на дървосекач или ковач, отколкото на уебдизайнер. — Познай колко тежа. После ще обсъждаме съдбата ми.

Доктор Боб огледа с професионално око цялата сто деветдесет и три сантиметрова (даже към сто деветдесет и осем с обувките) снага на Скот Кери. Обърна специално внимание на очертанията на корема, провиснал над колана, и дългите мускули на бедрата, заякнали от преси и клякания на уредите, които лекарят вече избягваше.

— Разкопчай ризата и я разтвори.

Скот изпълни нареждането и показа сива тениска с надпис „Университет на щата Мейн — катедра «Спорт»“, която носеше отдолу. Боб видя широки гърди, мускулести, но вече започнали да развиват мастните натрупвания, които малките калпазани обичаха да наричат „мъжки цици“.

— Бих казал… — Елис замълча за секунда, вече амбициран от предизвикателството. — Бих казал сто и пет. Или сто и осем. Което означава, че си бил около сто и двайсет, преди да започнеш да сваляш. Признавам, че доста добре ги носеше на тенискорта. Не бих ти ги дал.

Скот си спомни колко щастлив се беше почувствал, когато най-сетне събра куража да се качи на кантара в началото на месеца. Достави му голямо удоволствие. Стабилните темпове, с които сваляше тегло оттогава насам, бяха малко обезпокоителни наистина. Оная работа с дрехите бе главното, което превърна опасенията му в страх. Не беше необходимо да се консултираш с „Уебдоктор“, за да видиш, че това нещо с дрехите е странно — повече от странно: беше откровено ненормално.

Навън мина количка за голф. В нея се возеха двама мъже на средна възраст, единият — с розови панталони, другият — със зелени, но и двамата — с наднормено тегло. Скот си помисли, че би било много полезно за тях, ако зарежеха количката и походеха пеша.

— Скот? — стресна го доктор Боб. — Слушаш ли ме, или мислиш за нещо друго?

— Слушам, слушам. Последния път, когато играхме тенис, наистина бях сто и двайсет. Знам, защото тогава най-сетне се престраших да стъпя на кантара. Реших, че е време да сваля няколко килограма. Бях започнал да се задъхвам на третия сет. А тази сутрин бях деветдесет и пет.

Отново седна до якето си (от което пак се чу звън). Боб го изгледа изпитателно:

— Не ми приличаш на човек, който тежи деветдесет и пет килограма, Скот. Извинявай, ако съм те засегнал, но изглеждаш по-тежък.

— Но здрав?

— Да.

— Не болен.

— Не. Поне на пръв поглед, но…

— Имаш ли кантар? Сигурен съм, че имаш. Нека да проверим.

Доктор Боб остана загледан в него за момент, като се питаше дали истинският проблем на Скот не е в сивото вещество зад челото му. От опит знаеше, че маниакалните притеснения за теглото са характерни повече за жените, но се случваше и при мъже.

— Добре, да проверим. Ела.

Боб го заведе в кабинет, пълен с етажерки за книги. На едната стена имаше поставена в рамка анатомична схема, на другата — няколко дипломи. Скот се загледа в преспапието между компютъра и принтера на Елис. Боб проследи погледа му и се засмя. Взе черепа от бюрото и го подхвърли на Скот.

— Пластмасов е, не е истински, затова не се притеснявай, ако го изпуснеш. Подарък от големия ми внук. Той е на тринайсет, което явно е възрастта на безвкусните подаръци. Хайде, стъпи тук и да видим какво ще покаже.

В ъгъла имаше старомоден кантар с двете тежести, голяма и малка, местещи се по стоманената скала, докато се уравновеси теглото. Елис потупа инструмента с ръка.

— Единствените неща, които взех, след като затворих кабинета си в центъра, бяха анатомичната схема на стената и това. Марката е „Сека“, най-добрите медицински кантари, правени някога. Жена ми ми го подари преди много години и повярвай, нея никой никога не е обвинил в липса на вкус. Или че е стисната.

— Точно ли мери?

— Само ще кажа, че ако сложа на него десеткилограмов чувал с брашно и покаже девет килограма и половина, ще се върна в „Ханафордс“ и ще си поискам парите обратно. Само си свали обувките, ако искаш да измерим истинското тегло. И защо взе якето?

— Ще видиш. — Скот не само че не си свали обувките, ами и си облече якето, при което от джобовете му пак се чу звън. Сега, не просто облечен, ами облечен за навън, и то за ден, много по-студен от днешния, той се качи на кантара. — Хайде, действай.

За да отчете обувките и якето, Боб нагласи тежестите на сто и дванайсет килограма и започна да ги мести обратно по скалата, към по-ниско тегло. Стрелката остана закована в най-долно положение при сто и десет, сто и пет, сто, което за доктор Боб изглеждаше невъзможно. Даже без якето и обувките Скот Кери просто изглеждаше по-тежък от това. Боб можеше да е сбъркал в преценката си с два-три килограма, но бе претеглил твърде много пълни мъже и жени, за да допусне такова голямо отклонение.

Скалата застана в хоризонтално положение при деветдесет и пет килограма.

— Проклет да съм — измърмори доктор Боб. — Това нещо трябва да се калибрира.

— Не мисля — каза Скот. Слезе от кантара и бръкна в джобовете на якето. От всеки от тях извади шепа четвъртдоларови монети. — Събирам ги в едно антикварно цукало от години. Когато Нора ме напусна, беше почти пълно. Имам сигурно по пет килограма метал във всеки джоб, може би и повече.

Елис не каза нищо. Беше зашеметен.

— Сега разбираш ли защо не искам да отида при доктор Адамс?

Скот пусна монетите обратно в джобовете на якето и те издрънчаха весело.

Елис се окопити.

— Чакай да изясним нещата — домашният ти кантар показва същото тегло?

— До килограм. Моят вкъщи е „Озери“, може би не толкова добър, колкото това бебче, но съм го тествал и мери точно. Гледай сега. Обикновено си пускам някаква по-жива музика, когато се събличам, но понеже с теб сме се преобличали заедно в съблекалнята, ще мина и без нея.

Скот свали якето и го закачи на облегалката на един стол. После, като се подпираше за баланс с едната, а след това и с другата ръка на бюрото на доктор Боб, събу обувките. Съблече ризата. Разкопча колана, смъкна дънките и остана по боксерки, тениска и чорапи.

— Мога да сваля и тях, но мисля, че махнах достатъчно тегло, за да стане ясно какво имам предвид. Защото това е нещото, което ме плаши. Тази работа с дрехите. Затова исках да говоря с приятел, който може да пази тайна, а не с личния лекар. — Посочи дрехите и обувките на пода, после якето с увисналите джобове. — Колко мислиш, че тежи всичко това?

— С монетите ли? Най-малко шест килограма. Може би осем. Искаш ли да ги претеглим?

— Не — отговори Скот.

Пак се качи на кантара. Нямаше нужда да местят тежестите. Стрелката се закрепи точно на деветдесет и пет килограма.