Императорът на света

Глава 8

Ругатните на Кореана се лееха в тих и монотонен, но и доста гневен поток. Жената висеше надолу с главата в амортизационната мрежа и не виждаше нищо заради мръсотията и растенията, полепнали по люка на кабината.

Корабът леко се разтресе и затъна още по-надълбоко. Кореана млъкна. Трябваше да насъбере още малко сили, преди да започне да търси начин да измъкне флитъра от блатото.

Жената разкопча ремъка на мрежата и се пльосна върху тавана на флитъра. Катерът отново се разклати и тя се уплаши. Интересно, каква ли е дълбочината на блатото?

Кореана внимателно изследва тялото си, после сви и изпъна ръце и крака. Натъртванията доста я боляха, но май бе успяла да избегне счупвания и сериозни наранявания.

Запълзя предпазливо към преобърнатия пулт за управление. Провери приборите и изруга отново. Флитърът беше напълно разбит и абсолютно безполезен. Залпът на загадъчните оръжия с изумяваща методичност и последователност беше извадил от строя цялата система за управление и захранването.

Дочуха се потропване и скърцане. Мармо упорито се опитваше да заеме хоризонтално положение.

— В изправност ли си? — попита Кореана.

— Мисля, че да. Как е морасарът?

— Не знам.

Тя се изправи и предпазливо се опита да се добере до товарния отсек.

Насекомоподобното стоеше до отворилия се при взрива шлюз. Едно от средните му пипала висеше на тънка хитинова нишка. Иначе боецът изглеждаше здрав и невредим, пипалото също скоро щеше да зарасне, но раната намаляваше боеспособността му, защото именно там беше имплантирано специално огнестрелно оръжие.

Телохранителят обърна глава и погледна господарката си. По нервните, скърцащи движения на челюстите му Кореана разбра, че морасарът се готви за бой. Той наведе глава и с мълниеносно движение откъсна остатъка от пипалото си.

— Какво става? — жената погледна предпазливо през открехнатия люк.

Зад оградата около нивата, в която бе паднал катерът, се бяха наредили неколцина селяни и опулено гледаха непознатия обект. Върху главите им се мъдреха шапки с пера. Стискаха в ръце рядко срещани, архаични оръжия: пики, аркебуси, арбалети. Зад това пъстро войнство се кипреше ездач в блестяща ризница, яхнал механичен кон. Доспехите бяха прекрасна имитация на древна стомана, но Кореана беше сигурна, че са изработени от значително по-съвременни материали — рицарят не изглеждаше притиснат от тежестта на метала. На украсен ремък висеше широк меч. Машината напомняше истински кон, само че на краката му вместо копита имаше нокти, а на гърдите му се забелязваха две амбразури.

Кореана примижа злобно. Не стига, че се бе забила в тази воняща локва, ами сега и вбесен земевладелец — само това й липсваше!

Конникът се надигна на стремената и закрещя с всичка сила:

— Ей, там, във флитъра! Излизайте с вдигнати ръце, един по един, за да мога да разгледам всеки!

— Как ли пък не, ей сега ще се разтичаме! — шепнешком се озъби Кореана. Тя затегна здраво ремъците на шлема, спусна защитната преграда и провери клапаните на екипа си.

— Давам ви последен шанс! — изрева земевладелецът.

След няколко минути от гърдите на коня изскочи пламък. Въртящият се снаряд уцели шлюза и се пръсна, засипвайки входа с парчета стъкло. Морасарът погледна въпросително господарката си. Отломките накъсаха дългата му дреха, но отскочиха от бронята, която не отстъпваше по здравина на космическия екип на самата Кореана. Ала изстрелът беше засегнал едно от кристалните му очи и сега от раната се стичаше гъста жълтеникава течност.

Кореана се усмихна злобно. Затъналите до колене в блатото селяни пристъпваха към тях, вдигнали аркебусите с мрачна решителност.

— Първо се справи с конника, а после довърши останалите! — нареди жената.

Мок кимна. Внезапно на мястото на насекомоподобния воин се появи въртящ се смерч. Той се понесе покрай селяните, преди те да успеят да съобразят какво се случва, и движейки се в зигзаг, за да избегне куршумите, се втурна към конника. Обаче конят реагира мълниеносно. Той успя да се вдигне на задни крака и да прикрие стопанина си, преди морасарът да се измъкне от блатото. Отново прогърмяха изстрели, но този път телохранителят на Кореана вече изчисляваше траекторията на движение, която да му помогне да избегне наранявания, така че следващият снаряд прелетя покрай него и се взриви във въздуха, избивайки половината селяни и ранявайки тежко останалите.

Кореана наблюдаваше с обичайното удоволствие действията на телохранителя си, макар че изходът на битката бе предрешен от самото начало. Насекомоподобният воин, още докато беше във въздуха, само с едно движение отсече главата на конника, пускайки в действие оцелялото си средно пипало. Спря едва след като енергометът му уцели амбразурата на гърдите на машината. Насекомоидът натисна спусъка и изпепели вътрешните механизми на робота. Конят застина, без да успее да завърши започнатото движение, а воинът вече се носеше към останалите селяни.

„Колко хубаво е да имаш на свое разположение такава непобедима машина за разрушения!“ — помисли Кореана. Спомни си как нареди на морасара да остави жив Руиз Ау. Как можа да извърши подобна глупост! Не, друг път няма да се случи да пощади потенциално опасно същество. Следващия път, когато този проклет негодник попадне в ръцете й, ще умре моментално. Или не, ще живее прекалено дълго, но смъртта ще се превърне в най-голямата му мечта. Да… така ще е най-добре.

Мармо приближи господарката си, после подаде глава навън и погледна към неподвижно застаналия сред осакатените тела Мок.

— Какво стана?

— Местният блатовладелец изрази недоволство, че сме се приземили във владенията му, без да поискаме разрешение от „Негова Милост“.

— Аха… И сега какво?

Тя сви рамене:

— Ленш и Фенш ще долетят, когато оправят кораба. Разбира се, можем да се опитаме да превземем имението, но предполагам, че се охранява добре. Тези пирати в оставка обикновено си създават куп врагове и съответно обръщат голямо внимание на средствата за безопасност. Тукашният баровец определено се беше погрижил, независимо от елементарните си рицарски игрички. Ако не беше морасарът, можеха да ни пленят.

— По-добре да почакаме тук. Надявам се, че местният скуайър няма приятели, които ще се втурнат да отмъщават — Мармо огледа околността. — Блатото не е дълбоко, така че няма да затънем.

Кореана кимна:

— Прав си. По-добре да се спотаим. Очакването е кошмарна работа, но и то свършва рано или късно. Ще си уплътня времето с обмисляне на възмездие, достойно за нашия приятел Руиз.

Киборгът погледна с любопитство господарката си.

— Той вече е достигнал Морекупчина. Докато се доберем дотам, следите му вече ще са се заличили.

Жената хвърли злобен поглед към верния си съратник.

— Не! Непременно ще го намеря. Пък и той няма да успее да избегне сканирането. Нима пиратите ще допуснат толкова опасен тип да проникне на някоя совалка?

— Но нали той успя да преметне теб?

Лицето на Кореана потъмня, след което тя произнесе абсолютно безизразно:

— Да. Но не забравяй, че сега това не е само въпрос на чест. Той знае за геншите. Какво ще стане, ако негодникът се досети какво всъщност се върши тук и се разприказва в Морекупчина? Тогава някой от пиратските главатари ще превземе анклава, а ние ще бъдем разорени. Руиз Ау трябва да умре.

— Разбирам.

Дори и Мармо да имаше някакви възражения, той предпочете да ги запази за себе си.

Когато съвсем се стъмни, на шлепа светнаха няколко луминисцентни ленти — точно колкото е достатъчно за безопасно плуване. На Руиз му направи впечатление, че загадъчните стопани на кораба предпочитат безопасността пред разкоша, и мислено одобри предпазливостта им.

В Морекупчина само глупаците не се страхуваха от привличането на вниманието върху себе си.

Слънцето се скри, но пътниците продължаваха да се измъчват от страхотния задух. По тялото на предводителя непрекъснато се стичаха реки от пот. На фараонците им беше още по-тежко. Климатът на тяхната планета беше горещ, но сух, тъй като водата там бе рядко срещана скъпоценност. Най-много от всички се мъчеше Долмаеро. Той постоянно изтриваше лицето си с влажен парцал, а в дишането му се долавяха нездрави хрипове. Оставаше им само да се надяват, че старейшината не се е разболял окончателно.

— Леле, колко е високо! — Низа беше отметнала глава назад, за да разгледа гигантския връх. Долните тераси, на сто метра над водата, бяха отрупани със зелени и сини светлинки с големината на глава на топлийка. Оттам се разнасяха необикновени мелодии, смях и възторжени възклицания. Очевидно там празнуваха нещо. Възможно бе точно в тази част на Морекупчина да живеят търговците на удоволствия.

Руиз почувства, че го обзема завист към празнуващите горе и съжаление към самия себе си. Между малката им групичка и безгрижните купонджии имаше фрапираща разлика. Каква възмутителна несправедливост!

За да се отвлече от неприятните мисли, той се зае да разправи на Низа всичко, което знаеше за загадъчното селище.

— В действителност Морекупчина е още по-голям, отколкото изглежда. Основната част от сградите е разположена под морското равнище. Много от жителите на града никога не са виждали слънцето.

— Щом вече си бил на това място — обади се Долмаеро, — сигурно си имаш приятели или съюзници тук? Навярно знаеш много за самия град?

Руиз се разсмя:

— Дори тези, които живеят в Морекупчина, не знаят кой знае колко за него. Навремето съм си имал вземане-даване с някои от местните, но едва ли ще успея да ги открия сега. Пък и те нямат причини да ни помагат.

Естествено, в Морекупчина имаше агенти на Лигата, но те всичките се криеха в дълбока нелегалност, така че беше почти невъзможно да се свърже с тях. Главатарите на пиратите, управляващи града, не можеха да понасят тази могъща организация. Всеки агент, който им попадне в ръцете, можеше да се надява в най-добрия случай на бърза смърт.

Само един човек в целия град бе в състояние да помогне на бегълците. Но на Руиз изобщо не му се мислеше за тази възможност. Познатият му едва ли можеше да бъде наречен приятел, а съюзник щеше да стане само в случай, че усети някаква изгода за себе си.

Предводителят вече съжаляваше, че се е разприказвал пред фараонците. Да, естествено, пристъпът на откровеност ги бе успокоил в един момент, в който той беше сигурен, че няма да преживеят настъпващия ден. Но той не трябваше да губи бдителност. А ако някой от спътниците му на свой ред се разприказваше?

— Значи — продължаваше Долмаеро — ти все още не знаеш на кого са тези кораби и какво искат от нас собствениците им?

Руиз сви рамене.

— Струва ми се, че няма да ни се случи нищо лошо — напълно неочаквано каза Низа.

Дори в подвеждащата светлина на фенерите лицето й изглеждаше абсолютно спокойно и агентът си помисли, че би искал да изпитва подобна увереност в благополучния край на пътешествието им.

Долмаеро поклати глава:

— Нима сме срещнали в този свят поне едно хубаво нещо?

— Естествено! — отвърна момичето.

— Какво именно? — предизвикателно попита старейшината.

— Топлите кифлички — намеси се Молнех и се ухили, оголвайки огромните си зъби.

— Възкръсването ми — каза Низа. — Имаше и други събития, които не ми се сториха чак толкова ужасни.

Тя погледна изразително Руиз и той почувства как сърцето в гърдите му трепна.

Долмаеро неопределено изсумтя, но в очите му проблеснаха весели пламъчета.

Руиз с удоволствие забеляза, че тежкото пътешествие не беше успяло да лиши старейшината от чувството му за хумор.

— Мога да ви разкажа още нещичко за Морекупчина — предложи агентът.

— Ако обичаш — помоли Долмаеро.

— Добре. Не сте ли се замисляли откъде се е взел града?

— И още как!

— Мнозина са се чудили. Когато хората пристигнали на Суук, градът вече си е бил тук, макар че са го обитавали само животни. Първите изследователи сметнали кулите и небостъргачите за каприз на природата, докато не открили в тях врати. Вътрешността на небостъргачите е разделена на милиони нива, коридори и шахти. Никой не знае до каква дълбочина стигат сградите, но се говори за селища, разположени на няколко километра под морското равнище.

— Кой е построил всичко това? — очите на старейшината се бяха опулили от смайване.

— Не се знае. Съществуват множество теории. Мога да изложа онази, която ми харесва най-много. Някои смятат, че просто различни раси милиони години наред изхвърляли тук междузвездните си кораби, които после потъвали под земята.

— Шардите?

Руиз сви рамене:

— Вероятно е, макар че техническото им равнище е много по-ниско. Никой не строи такива огромни кораби. Възможно е да са били на онези, от които шардите са завоювали Суук, макар че това не се е случило чак толкова отдавна.

Фараонците мълчаха, лицата им бяха сериозни.

„Може би — помисли предводителят, — така са им подействали разговорите за милиардите години и безкрайните простори на вселената. При първото ми посещение в Морекупчина аз също се чувствах като жалка буболечка.“

Звукът на двигателите леко се промени. Отпред, в основата на една от невисоките сгради, се виждаха средни по големина порти. Поддържаха ги стълбове с формата на фалоси. На барелефите, украсяващи стените, бяха издялани съвкупяващи се фигури. Под водата проблясваха червени светлинки.

Очевидно краят на пътуването наближаваше.

Шлеповете влязоха в лагуна, разположена между огромни изкуствени скали, отлети от някаква черна сплав. Люлеейки се, корабите спряха край широки метални пристани. Руиз си наложи да се концентрира и да се приготви за вероятни неприятности.

Изпод паважа на пристаните със слабо жужене се повдигнаха кнехтовете. Металните корпуси на корабите се закачиха за тях. Настъпи тишина.

— А сега какво? — напрегнато попита Долмаеро.

Руиз поклати глава:

— Кой знае? Молнех, доведи Фломел. Трябва да се подготвим.

Фокусникът кимна и бързо тръгна към десния борд.

Предводителят здраво стискаше ръката на Низа. Тя положи глава на рамото на мъжа.

Пътешествениците мълчаливо чакаха.

Внезапно се разнесоха резки металични щракания. В стената срещу всеки шлеп се отвориха врати. От кораба, който през цялото време следваше останалите, слезе двойката прелестни млади хора. Тримата скитници, които Руиз бе забелязал по пътя, слязоха от предния кораб. На водещия шлеп пътуваха половин дузина души, облечени в бели роби, скриващи очертанията на фигурите им.

Предводителят погледна отворилата се пред тях врата. Сини луминисцентни лентички осветяваха металически коридор. Краят му се губеше в тъмнината.

— Да тръгваме ли? — попита Долмаеро с пресипнал глас.

Руиз огледа пристана. Височината на стените, ограждащи лагуната, не позволяваше да се мисли за бягство. Да скочат във водата? Обаче независимо от шеговитите надписи, едва ли някой със здрав разум би се решил да плува по канала без защитен костюм. Дори и да не се броят болестотворните микроби, коварните течения и потъналите плавателни съдове, в мътните води на Морекупчина живееха доста опасни хищници, хранещи се с отходните продукти. Огромните бронирани влечуги, маргарите, можеха при желание да глътнат наведнъж дори малка лодка. Имаше и голям брой не по-малко опасни хищници, въпреки не толкова внушителните си размери.

А ако останат на борда? Руиз въздъхна. Шлеповете вероятно щяха да бъдат дезинфекцирани, за да се унищожат паразитите. Ако откажеха да напуснат борда, пътешествениците можеха да бъдат сметнати именно за паразити.

— Да тръгваме — неохотно изрече той.

Един след друг пътниците слязоха от шлепа. Руиз с нежелание пусна ръката на девойката — ако им предстоеше битка, щеше да бъде по-добре, ако е подготвен. След Низа Молнех водеше на повода Фломел, чиито очи безумно се въртяха на различни посоки. Долмаеро завършваше процесията. Той пристъпваше с бавна церемониална крачка.

Руиз се задържа при входа за секунда. Трябваше да се убеди, че не е възможно да се използват за бягство останалите врати. Той обречено поклати глава и влезе.

Коридорът вървеше направо и под малък ъгъл надолу. Стъпките на пътниците отекваха по странен начин. Руиз съобрази, че вървят по спирала, която се движи по контурите на кулата и се спуска към долната й част.

В самия коридор нямаше нищо необикновено. Осветяваха го три луминисцентни ленти, на пода нямаше нито прашинка, а стените бяха полирани до блясък. От невидимите климатици прииждаше чист прохладен въздух.

Проходът завърши в широка зала с висок таван. На входа малкият отряд попадна на робот-слуга. Той остана абсолютно неподвижно докато цялата компания се събере в залата, после произнесе на абсолютно правилен пангалактически:

— Вашите стаи са готови.

— Какво казва това нещо? — попита Долмаеро.

— Очевидно са ни очаквали — отвърна Руиз на фараонски. — Казва, че са ни приготвили стаи.

— Или килии — измърмори мрачно старейшината.

— Възможно е — шепнешком се съгласи предводителят.

Роботът отвори първата от половин дузината врати.

— Тази е вашата — обърна се той към Руиз.

Предводителят трескаво размишляваше дали си струва да приема това толкова любезно предложение. Бързо се огледа. Не се забелязваха никакви охранителни системи. Но агентът не се съмняваше, че те съществуват. Неизвестните им господари явно предпочитаха да не афишират могъществото си. Руиз въздъхна тежко. Изглежда нямаха избор. Той побутна напред Низа, но механичният слуга протегна един от манипулаторите си и прегради пътя на момичето.

— Сега всеки от вас трябва да остане сам — монотонно изрече той.

Мъжът с усилие потисна желанието си да се справи с голи ръце с проклетата железария. Той потупа ободряващо Низа по ръката, после нежно целуна дланта й.

— Това нещо твърди, че трябва да се разделим. Мисля, че засега е по-добре да не му противоречим. Бъди предпазлива и помни, че от всяка ситуация може да се намери изход.

После предводителя се обърна към Молнех:

— Ще се наложи да пуснеш Фломел. Сигурен съм, че домакините ще го наглеждат не по-зле от нас.

Погледна за последен път момичето и влезе. Вратата се затвори шумно.

Стаята му, макар и с малки размери, беше снабдена с всичко необходимо. Освен това в нея се забелязваше и лукс, от който би изпаднал във възторг дори цивилизован жител на пангалактиката.

Стените сияеха с мека бяла светлина, подът бе покрит с топъл, леко еластичен пухкав килим. В единия ъгъл имаше въздушен хамак, в противоположния пред тъмен холовизор бе увиснало плюшено левиткресло. Кой знае защо на Руиз изобщо не му се искаше да включи екрана. Загадъчните похитители, собствениците на тези апартаменти, засега се държаха достатъчно гостоприемно. А холовизорът можеше да съобщи нещо неприятно за тях. Защо е необходимо да се разваля хубавото впечатление? Естествено, по-късно така или иначе щеше да се наложи да се възползва от информационния прибор, но това можеше да почака. Сега можеше да се заеме с по-приятни неща — ето например на най-отдалечената стена, точно над масата за хранене, се виждаше нишата на автоготвача…

Руиз подскочи от изненада. Вляво безшумно се бе отворила още една врата. Проблесна приятна бледа светлина, настойчиво приканваща го да влезе. Чу се шум на вода, лееща се от душ. Неволният гост сви рамене и реши да се изкъпе както трябва.

След като приключи с тази дейност, Руиз се загърна с мекия халат, който беше измъкнал от гардероба, и седна пред тъмния екран. Най-накрая агентът набра смелост и обречено нареди:

— Добре, какво да се прави… Включвай се!

Холовизорът пламна с всички цветове на дъгата, после на него се появи изображение на необикновено красиво мъжко лице с фини черти и огромни зелени очи. Мъжът се усмихна с професионална приветливост и произнесе с приятен глас:

— Поздравявам те, търсещи. Аз съм Хемерте Родиамде. А ти кой си?

Руиз не възнамеряваше да се прикрива с измислено име, така или иначе останалите щяха да разобличат лъжата му.

— Руиз Ау.

— Интересно име. Твоят род води началото си от първите преселници от Земята?

— Така са ми казвали. Но кой може да знае със сигурност?

Домакинът отново се усмихна:

— Правилно. Ние възнамерявахме да изплевим звездите, но сред нас вече имаше много отбрани, силни плевели.

Агентът не разбра съвсем смисъла на загадъчното изказване и побърза да премине към същността:

— Възможно е. Но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде се намираме?

Яркозелените очи се опулиха смаяно. Но изненадата изглеждаше леко изкуствена.

— Нима не знаеш? Защо тогава скочи на борда на „Търсач на живота“?

Агентът съобрази, че това е името на шлепа, с който бяха пътешествали.

— Възникна извънредна ситуация. Вашият кораб се оказа единственият достъпен транспорт, а ние бяхме принудени да спасяваме живота си.

— Ааа… — Хемерте кимна с разбиране. — Значи вие по принцип не сте възнамерявали да търсите спасение именно при нас?

— Спасение? — заинтересува се гостът.

Именно това беше необходимо на малкия отряд. Но ако цената се окажеше прекалено висока?

— Такава е целта на „Търсачите на живота“. Те докарват онези, които се надяват на спасение и убежище.

Всичко звучеше многообещаващо. Интересно само с какви изпитания се определяха достойните?

— Ясно — отвърна Руиз, макар че всъщност не разбра кой знае колко.

— Добре. Да се върнем към твоя въпрос. Аз съм въплъщение на един от основателите на нашето братство, чиято първа плът се е разделила с живота преди почти хиляда и шестстотин години. Но в „Дълбоко сърце“ любовта е способна да победи безмилостната смърт.

Тази реч вероятно беше предназначена за фанатичните последователи на загадъчния култ, но се стори доста примитивна на скептично настроения агент на Лигата. Освен това домакинът явно я беше произнасял прекалено често. Руиз се опита да си спомни всичко, което е слушал някога за секта, наречена „Дълбоко сърце“. Но макар и словосъчетанието да му се струваше познато, в паметта му не изплува нищо определено.

— Не може ли да ми обясните малко по-подробно?

— Може би по-късно — снизходително отвърна Хемерте. — Първо Сплотените трябва да се съберат и да обсъдят значението на вашата поява.

— Мога ли да узная какви са възможните решения?

— О, най-разнообразни. Можем да ви изхвърлим в лагуната за радост на маргарите, можем и да ви продадем на пазара за роби — такава е съдбата на онези, които не преминат изпитанието, и това кара любителите на развлечения да се позамислят, преди да скочат на кораба.

— Виж ти!

— А може и да ви предоставим сигурно убежище — тонът на Хемерте внезапно се промени, сега той говореше абсолютно сериозно. — Ти притежаваш определена сурова красота. Ако разумът ти съответства на тялото, мястото ти е сред нас.

Руиз се насили да се усмихне:

— А други възможности няма ли?

— Случва се много рядко — поклати глава зеленоокият домакин.

— Аха…

Хемерте заговори студено и делово:

— Нали ще ни помогнете да направим пребиваването на спътниците ви при нас по-приятно? Не можем да идентифицираме езика им.

— Те са жители на Фараон и говорят на основния диалект на планетата — Руиз продиктува координатите на системата.

— Благодаря. След няколко минути ще монтираме съответния адаптер в лингвистичния модул, а нашите бази данни съдържат огромен обем информация.

— Отлично — отвърна равнодушно агентът.

— Да, началото не е лошо. А сега поспете, възстановете си силите, наслаждавайте се на удобствата, от които дълго време сте били лишени. Докажете, че сте способни да получавате удоволствие от най-обикновените неща.

Руиз мълчаливо кимна.

Преди екранът отново да замига с разноцветни светлинки, Хемерте весело намигна на госта си:

— Между другото, пошегувах се за маргарите.

Низа също се изкъпа с удоволствие и облече халат, но тя нямаше представа за предназначението на тъмния екран в ъгъла, затова просто не му обърна внимание, докато не чу мелодичен звън. Стаята грейна с разноцветни светлинки.

Жената на екрана ободряващо се усмихна.

— Не се бой — обади се тя с тих нежен глас.

— Не ме е страх — отвърна Низа. За свое учудване момичето установи, че наистина не се страхува. Изглежда беше започнала да свиква с чудесата на този свят.

— Прекрасно.

Жената можеше да засенчи дори Кореана, но нейната женствена прелест поразително се различаваше от суровата красота на бившата господарка на пътешествениците. Копринените дрехи прилепваха плътно към заоблените форми. Непознатата изглеждаше малко по-възрастна от Кореана, а в прекрасните й очи се четяха мъдрост и нежност, които никога не би могла да постигне жена, посветила живота си на търговия с роби. Интересно на колко ли години всъщност бе обитателката на това странно място?

— Аз съм Репента. А ти?

— Низа.

— Красиво име, и много ти подхожда. Вероятно искаш да зададеш доста въпроси? Ние вече говорихме с Руиз Ау, вашият предводител. Известно ни е, че сте се озовали случайно на „Търсач на живота“. Предстои да решим какво ще правим с вас. А засега ще ти помогна да се аклиматизираш. Повикай ме, ако ти потрябва нещо. Просто кажи: „Включи се!“.

Низа се замисли.

— Можеш ли да ми разкажеш кои сте вие и защо изпращате тези кораби? Нали вие правите това?

— Да, права си, и твоята съобразителност ме радва. Ние помагаме на търсещите да намерят истинска, всеобхватна любов. Могат да я намерят именно тук, в „Дълбоко сърце“ — така се казва комуната ни.

— Не разбирам.

— Засега. Но скоро ще разбереш. Може би ще намериш тук убежище — ти си страшно красива и както се убедихме, умееш да се любиш.

— Извинете, какво означава това?

Репента се разсмя:

— Виж.

Изображението й изчезна, на екрана проблеснаха искрици.

Низа не разбра веднага, че холовизорът е запаметил събитията от предишната нощ, когато тя и Руиз се любиха на борда. Момичето бе изпълнено с противоречиви чувства. От една страна — възмущение, тъй като смяташе, че тези скъпоценни мигове принадлежат само на тях двамата. Но тялото й неволно реагираше, биенето на сърцето й се ускори. Низа почувства как в нея се пробужда желанието. Тя беше получила възможност да се наслади отстрани на грациозността, с която тялото на мъжа и жената — техните собствени тела — се сплитаха в любовен възел. Изглежда силата на страстта им помагаше да избегнат тромавите движения, неизбежни при хората, чиито чувства не са толкова дълбоки и възвишени.

Записът свърши и на екрана отново се появи прекрасната домакиня. Върху лицето на Низа беше изписана тъга от раздялата.

— Не се вълнувай — каза нежно Репента. — Според нашите традиции през първата нощ търсещите трябва да останат сами. Няма да го видиш днес. Но аз съм сигурна, че същества, умеещи да се любят като вас, непременно ще намерят своето място в „Дълбоко сърце“. Всичко ще бъде наред, обещавам!

Низа не намираше думи за отговор. Тя се разкъсваше между гнева, смущението и прекалено ярките спомени за неотдавнашните любовни страсти. Искаше да остане сама, но се страхуваше да го признае пред грижливата домакиня.

Впрочем за Репента не беше проблем да прочете мислите на гостенката.

— А сега поспи. Ако ти се прииска да поговорим — повикай ме — произнесе тя с усмивка.

Руиз се събуди от съблазнителни аромати — автоготвачът сервираше закуската на масата. Той бавно мажеше с масло последната кифличка, когато холовизорът оживя с мелодичен звън.

На екрана се появи висока стройна жена. Нежната сила и самоувереността, сияещи в очите й, правеха лицето й прекрасно, независимо от леко неправилните черти.

— Добро утро, Руиз Ау — поздрави тя мъжа, сякаш са стари познати.

— Добро утро. Коя си ти?

Красавицата се разсмя, демонстрирайки великолепните си зъби.

— Не ме ли позна? Аз съм Хемерте.

В подсъзнанието на агента се включи тревожна аларма. Той внезапно си спомни всичко, което е чувал някога за „Дълбоко сърце“. Сега вече знаеше какво искат от него обитателите на това странно място. Какво да се прави, можеше и да е по-лошо.

Жената изобщо не се учуди от внезапно изменилото се изражение на лицето на госта.

— Аха, значи ти си чувал за нас? — изрече спокойно тя.

— Мисля, че да.

— Прекрасно. Значи изпитанието няма да бъде нещо неочаквано за теб.

Руиз отново изгуби нишката на разговора.

— Изпитанието?

— Скоро ще дойде да те вземе робот — Хемерте изчезна без да обясни нищо.

След малко агентът вече крачеше по коридора, стараейки се да не изостава от механичния си водач. Спряха пред следващата врата и Низа се хвърли в прегръдките на любимия си.

— Странно място — прошепна тя, притискайки се силно към Руиз.

— Права си — той нежно поглади разрошените коси на девойката.

После към тях се присъединиха Долмаеро, Молнех и Фломел.

— Как спа, старейшино на гилдия? — поинтересува се агентът.

— Съвсем нормално.

Фараонецът беше пребледнял. Руиз отново с тревога се запита дали здравето на спътника му е наред.

— Храната е великолепна — жизнерадостно се усмихна Молнех.

У Фломел се беше върнала предишната самоувереност. Той не каза нищо, но агентът видя, че омразата към него изобщо не беше угаснала в сърцето на фокусника.

Роботът ги поведе по коридор, много подобен на вчерашния. До Руиз вървеше Долмаеро.

— Какво успя да узнаеш? — попита той.

— Нищо особено. Чувал съм това-онова за мястото и обитателите му. Наричат себе си Разделящите се.

Долмаеро се намръщи:

— Звучи красиво, но неразбираемо. Разделящи се на какво? А как ги наричат другите?

Руиз се усмихна:

— По най-различни начини. Но най-често „шибалници“.

— Не е особено благопристойно — отбеляза старейшината. — С какво са заслужили подобен прякор?

— Да, разкажи, моля те! — Низа нетърпеливо го дърпаше за ръкава.

Руиз се постара да обясни колкото се може по-просто:

— Тези хора се прекланят пред любовта. Не помня много добре, но според мен те смятат, че основното предназначение на човека е да дарява и да получава сексуално удоволствие. И те се стараят да насаждат навсякъде своето учение.

Момичето сви рамене.

— Срещала съм хора, които мислят по същия начин. Какво е особеното при тези шибалници?

Тя явно не намираше подобна философия за противоестествена.

Руиз малко се обърка, но продължи обясненията:

— Те се стараят да разнообразят тези преживявания. И отиват доста далеч в старанията си. Според тях най-силните усещания се постигат при смяна на партньора.

— И все пак, какво тук е необикновеното? — попита Низа с недоумение.

На лицето на Долмаеро беше изписано леко отвращение.

— При тях няма ли постоянни връзки? Или може би прекарват всяка нощ с нов любовник?

— Още по-необичайно — отвърна Руиз.

Спътниците се спогледаха озадачено.

— Прекарват всяка нощ в ново тяло.

— Нима това е възможно? — попита объркано старейшината.

— Те сменят телата си с лекотата, с която вие преобличате дрехите си. Това наистина позволява да се разнообразят сексуалните преживявания, но се налага непрекъснато да се увеличава броят на членовете на сектата, защото… — Руиз се поколеба. Струваше ли си да им казва всичко? — … Те никога не умират. Но вечността е твърде дълга, така че се налага да се търсят все нови и нови партньори, за да се избегнат повторенията.

— Вечен живот… Като при боговете… — Низа бе отворила широко очи. Изглежда тази мисъл я беше обсебила напълно.

Руиз въздъхна дълбоко:

— Хората в пангалактиката живеят дълго. Богатите могат напълно да избегнат смъртта. А при нещастен случай от черния пазар винаги може да се купи тяло с изтрита памет, за да замени собственото, или да се използва клонинг.

Мисълта, хрумнала на Низа, загаси възторжените огънчета в очите й.

— А ти, Руиз? На колко години си? — тихо попита тя.

Агентът се прокле наум за бъбривостта си.

— Не съм много по-стар от видимата ми възраст — меко отговори той.

Фараонците млъкнаха. Те мъчително се опитваха да свикнат с тези потресаващи открития.