Императорът на света

Глава 18

Чоу лежеше като купчина парцали встрани. Сега, вече се виждаха дупките в бронята й. Черният пластмасов прибор, закрепен на гърба й, беше обикновен трупоход. Публий го бе използвал, за да накара тялото да се движи, когато се опитваше да ги примами в тунела без излишен шум.

Роботът-убиец ги поведе по-нататък и те минаха покрай трупа на Мо, проснат в ъгъла, сякаш тя бе умряла, уплашена до смърт от дълбочината на пропастта.

Публий беше разположил малкия си лагер далеч от ямата и носещата се от нея воня. Той седеше на сгъваема походна маса, ровеше с вилицата из чинията с обяда си и наблюдаваше изображението на екрана за видеовръзка.

— Какво направи с моето момче, Руиз? — поинтересува се той със светски тон.

Руиз погледна през рамото му и видя върху екрана новия Юбере, застанал на същото място, където го бяха оставили. Лицето на двойника изглеждаше спокойно, но на агента му се стори, че в очите на марионетката има студена отчуждена тъга.

— Не се безпокой. Това не е завинаги. Достатъчно е да се произнесат няколко правилни думи и всичко с него ще бъде наред.

Раненото рамо започваше да го боли. Глупаво беше да хваща пистолета с дясната си ръка. Руиз толкова дълго го беше държал на слепоочието си, че анестезията бързо преминаваше. Безумно му се искаше да отпусне ръката си, но Публий, несъмнено, беше наредил на робота-убиец да го хване веднага, щом престане да се цели в себе си.

— Даа… Какво пък, можеше да е и по-лошо. И какво трябва да направя, за да заслужа твоето снизхождение и съгласието ти да ми разкриеш тези заветни думи?

— Да изпълниш условията на договора.

Публий нетърпеливо измляска:

— Това е неприятно и е свързано с много трудности.

Руиз не отговори нищо. Позицията на врага му беше напълно предсказуема.

Създателят на чудовища въздъхна:

— Е, добре. Аз мога да разбера кога губя — при тези думи очите му заблестяха, той буквално излъчваше коварство. — Какво ще правим сега?

— Чакай тук половин час, после ни последвай. Ще се срещнем в батискафа, където двамата с теб ще си сложим бесните нашийници.

Ръката, в която Руиз държеше пистолета, сякаш вече гореше и той се страхуваше, че врагът му ще забележи това.

Публий се вгледа внимателно в него.

— Нали няма да тръгнеш да устройваш нови фокуси, а, Руиз?

— Дори и да е така, в никакъв случай няма да са повече, отколкото заслужаваш — отговори уморено агентът. — Не, нуждая се от твоята помощ. Удръж си на думата, помогни на мен и робите ми да избягаме от Суук и можеш спокойно да продължиш да плетеш интригите си тук.

Публий забарабани с пръсти по масата, правейки се, че грижливо обмисля предложението. Най-накрая се усмихна широко, което придаде на лицето му зловещо изражение.

— Взех решение. Да бъде както ти искаш. Прикачил съм се към батискафа със своя шлюз. Моите хора прорязват вход в апарата. Ще се свържа с тях и ще им наредя да не ви закачат.

Той махна с ръка в знак, че ги пуска и се върна към обяда си.

Руиз постоя секунда, неспособен да повярва, че се е отървал толкова леко, после се обърна и закрачи по коридора, следван от Олбани.

Евфрат продължаваше да се оглежда, докато не завиха зад ъгъла и светлините на вражеския лагер не изчезнаха от полезрението им.

— Ама че приятелчета си имаш в тези времена — отбеляза той.

Руиз реши, че вече може да отпусне ръката си. Болката, която изпита, го накара да се олюлее. Той се спъна и Олбани го подхвана, за да не падне.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не — отвърна Руиз. — Мисля, че леко контузих рамото си при битката с морасара. Просто действието на болкоуспокояващото приключва.

Той нареди на походната аптечка да инжектира поредната доза и усети как апаратчето пълзи по гърба към рамото му, боцкайки тялото му с малките си остри лапички.

— Слава богу — зад стъклото на шлема очите на Олбани изглеждаха огромни. — Ти ме забърка в тази история, надявам се и ти да ме измъкнеш. А какво говореше там, че трябва да се измъкнеш от Суук? Вземи ме и мен с теб, става ли? Тукашните приключения са ми предостатъчни за сто години напред.

— Няма да мога да се разплатя с теб, докато не пристигнем в Дилвърмуун.

— Ами добре. Ако се добера някой ден дотам, ще наредя да ми оковат краката и никога вече няма да си тръгна.

Руиз се усмихна:

— Не се заричай…

— Този път съм абсолютно сериозен — заяви Олбани.

На Руиз му стана малко по-весело, и то не само заради анестезатора. Той ускори крачка.

Когато наближиха шлюза, Руиз отново вдигна пистолета. Олбани го погледна.

— Почакай — предложи той. — Нека да заложа под шлема ти взрив, така че да можеш да го активираш с уста. Ще ти бъде по-лесно.

Руиз беше изумен, че на самия него не му е хрумнало подобно нещо. Походното снаряжение на Олбани включваше взривни вещества и дистанционен превключвател, а бронята нямаше да позволи на робота-убиец да обезвреди оръжието навреме. На Евфрат му отне само минута да сплеска ивицата взривно вещество на палачинка, да я свърже с проводник и да закрепи цялата конструкция под шлема на приятеля си.

— Искаш ли превключвателя да работи наистина? — уточни той.

— Разбира се — отвърна Руиз. — Каквото и да стане, не искам да попадна в ръцете на Публий жив.

— Е, ти решаваш — каза Олбани, свърза превключвателя с проводника и подаде дребната кутийка на приятеля си, който я стисна със зъби, затваряйки по този начин веригата.

— Да тръгваме — изсъска Руиз през стиснатите си зъби, пъхна пистолета обратно в ботуша и закрачи напред.

На стотина метра от края на тунела се спря.

— Върви напред — каза той. — Кажи им, че в шлема си имам бомба — за в случай, че Публий все пак им е наредил да ме хванат при първата ми погрешна стъпка.

Олбани се усмихна:

— Мислиш ли, че ще се реши на това?

Той пъргаво се затича напред, сякаш не беше изразходвал почти всичките си сили през изминалата нощ.

Руиз го завари да стои самотен до шлюза, здраво стигнал енергомета си.

— Проблеми ли имаме?

— Не. Тук се мотаеха доста странни на външен вид личности, но аз им наредих да изчезнат обратно в тяхната лодка и те ме послушаха, при това без излишен шум.

Руиз отиде в ремонтния отсек и видя къде именно хората на Публий са изрязали полусферичен отвор. Оттам срещу тях мълчаливо се пулеха чудовищни муцуни.

Командирът на оределия отряд допря длан до панела на ключалката и приближи окото си към анализатора на ретината. След няколко мъчителни секунди проходът се отвори.

Първото, което направи Руиз, след като се озова вътре, бе да докосне с език предпазителя на импровизираната бомба и да измъкне детонатора от устата си. Челюстите, разбира се, го боляха, но той веднага оцени колко му олекна.

Геншът го чакаше в командната зала, свил се в ъгъла и прегънал сензорните си пипалца. След като разпозна влезлия, надигна своето покрито с буци тяло и произнесе:

— Ти си жив. Смаян съм.

— И аз съм изненадан — отвърна Руиз. — Браво, че не пусна Публий вътре.

— Надявам се повече никога да не го видя.

— И на мен ми се иска да стане така — със съжаление произнесе агентът, — но ще ни се наложи да го поканим на борда, а след това, надявам се, ще го накараме да ни се подчини.

Геншът отново се наежи и застина.

— Не ми харесва тази работа — отбеляза Олбани. — Защо просто не се откъснем от тяхната лодка и не избягаме, докато още имаме шанс?

— А ти в момента знаеш ли начин, по който да се измъкнем от Морекупчина?

Евфрат моментално посърна.

— Не. Пиратските главатари са изпаднали в страхотна паника. Те не позволяват на никой от тях да напусне планетата, какво остава за другите. Тези параноици вече свалиха няколко совалки.

„А това вече са лоши вести — помисли си Руиз. — И странни. Вероятно тук има нещо повече от баналните завист и алчност. Досега пиратите не са се стремили да погубят бизнеса, благодарение на който са забогатели, само за да хванат няколко мошеници-генши, колкото и ценни да са те.“ Той реши да обмисли тази идея по-късно. Създателят на чудовища беше по-неотложен проблем.

— Публий твърди, че знае начин за измъкване от Суук.

— И ти му вярваш?

Руиз сви рамене:

— Безспорно той е коварен тип. Но за сметка на това е по силите му да ни помогне. При това ние имаме пред него някакво преимущество, каквото нямаме пред никой друг, притежаващ реална власт.

— Досещам се… — предаде се Олбани, но в гласа му не прозвуча особен ентусиазъм.

Руиз го гледаше и чувстваше абсолютно необяснима симпатия. Независимо от всичките му недостатъци, Олбани, сега, на тази противна планета, беше нещо, което повече от всичко приличаше на истински приятел. Той вярваше на Руиз и без него агентът вече щеше да е мъртъв.

— Толкова съжалявам, че те забърках в тази гадост…

— А, не лъжи — махна с ръка високият техник. Но после се усмихна и потупа командира по здравото рамо. — Слушай, докато гледах как онова чудовище яде, си спомних, че не сме се хранили от вчера. Нали не можем да воюваме и да ядем въздух? Разполагаме с няколко минути, преди отново да ти се наложи да захапеш мината. Хайде да видим дали ще можем да залъжем глада с нещо.

Руиз кимна.

Преминаха обратно през преоборудвания товарен отсек, където неотдавна се намираха останалите членове на отряда. Опустялото пространство на тясната каюта изглеждаше огромно. Руиз си представи, че безплътните им духове още витаят тук и го гледат с мъртви очи, изпълнени с упрек. Той потрепна и прогони тази фантазия. Ако го преследваха призраците на всички, които му се беше наложило да унищожи през живота си, те нямаше да се поберат и на цял стадион.

Каютите на кърмата бяха оборудвани с примитивен автоготвач, но Олбани измъчва машината докато тя не им приготви и сервира сандвичи с пикантно месо и нарязани мариновани краставички. Той даде единия сандвич на Руиз и се зае отново да мъчи машината, докато тя не изкара две пластмасови чаши с димящ бульон.

— Не е чак толкова зле — заяви чревоугодникът, сядайки с чаша бульон в едната си ръка и със сандвич в другата. Изглеждаше удивително спокоен. Руиз си обясняваше тази безгрижност с факта, че Олбани почти не познава Публий. Освен това, високият техник, за разлика от него самия, беше склонен да живее в настоящия момент. Самият Руиз не можеше да не поглежда в бъдещето, за да предвиди новите неприятности, и в миналото, за да се поучи от горчивите грешки.

За първи път през тези дълги часове той се замисли за Низа. Как ли е тя? Може би вече е започнала да се съмнява, че той ще се върне за нея? За нея бяха изминали само два дни, но на него му се струваха седмици.

— Е — поинтересува се Олбани, — какви са тези роби, които водиш със себе си? Ценно имущество ли са?

— В известен смисъл — отвърна Руиз.

— И? — Евфрат явно очакваше продължение. На Руиз изобщо не му се искаше да се впуска в обяснения. Настана мъчително мълчание. Най-накрая Олбани дояде остатъците от сандвича и шумно допи последните капки бульон.

— Кажи ми — продължи да настоява той — защо се обременяваш с ценни „в известен смисъл“ роби, когато и на двама ни е ясно като бял ден, че ще ти е необходим целия ти късмет, за да можеш просто да се измъкнеш жив? Усещам, че тук се крие някаква тайна.

Бившият агент сви рамене.

— Но, Руиз — не отстъпваше Олбани, — разкажи ми поне нещичко за тях, докато чакаме оня изрод.

— Добре — предаде се Руиз. — Те са от Фараон. Фокусник, занаятчия и принцеса.

— Фараонски фокусник?! Той струва доста дори и без трупата си. А каква роля играе тук занаятчията?

— Старейшина на гилдията на знаменита трупа, вече разпаднала се.

— Ясно. А принцесата? С какво е ценна тя?

Руиз се поколеба с отговора и проницателният поглед на Олбани, изглежда, безпогрешно разпозна появилата се неловкост.

— Тя е доста красива — изстреля агентът най-накрая.

Евфрат се облегна назад в креслото и презрително изсумтя:

— Красива? И какво от това? В пангалактическите светове е пълно с красавици. Всеки може да стане такъв, какъвто пожелае. Красива! На Дилвърмуун уродливостта и дори обикновената невзрачност са толкова рядко срещани, че всяка уличница, която се реши да си направи операция заради получаването на някакъв забележим дефект, може да спечели цяло състояние. — Олбани поклати глава, а в очите му пламна леко злорадо любопитство. — Не може да бъде! Нали не искаш да кажеш, че си хлътнал до уши?! Виж ти какви диви приумици на страстта! Надявам се, че не възнамеряваш да ми разправяш, че тези момчета са загинали само защото Руиз Ау — ужасният Руиз Ау, безпощадният Руиз Ау, смъртоносният Руиз Ау — е намерил най-накрая своята половинка? И на мен, по всяка вероятност, ми предстои да изгубя главата си по същата причина? Само не това!

Изглежда, на края на тирадата си той не на шега се бе разярил.

Руиз го изгледа мрачно. Какво можеше да му каже? Ако в така създалата се ситуация съумееха да оцелеят достатъчно дълго, за да успеят да освободят Низа и останалите, истината щеше да стане очевидна, така че нямаше смисъл да лъже.

— Общо взето, ти си прав — каза той рязко.

Олбани се опули. Изглежда, той всъщност не очакваше да чуе потвърждение на думите си. Лицето му стана безизразно и спокойно — неестествено спокойно. Руиз се зачуди дали приятелят му не възнамерява да го нападне — толкова странно беше лицето му — и се стегна, готов да отрази атаката. Но за него огромно смайване Олбани се разсмя дрезгаво.

— Не, но защо? А аз си мислех, че през своя досегашен живот съм се нагледал на достатъчно странности и вече нищо не може да ме учуди, но гледай как съм грешил. Не е най-отвратителното усещане, нали? Искам да кажа, че ти самият навярно си бил още по-учуден.

Руиз се замисли и реши, че не е така. Можеше ли това внезапно появило се чувство да покаже какво става вътре в него? Колко дълго е носил в сърцето си семената му, докато те пуснат корени? „Много странно“ — помисли си той. Не му се искаше да споделя съкровените си мисли с Олбани: той или отново щеше да му се присмее, или щеше да започне да нервничи — подобни разсъждения изобщо не характеризираха командира му като безупречен войник и убиец.

Но преди мълчанието да стане напрегнато, се разнесе звън, известяващ за пристигането на Публий. Руиз погледна партньора си:

— Не забравяй, че Публий е истинско чудовище. Нищо казано от него не бива да се приема за чиста монета. Всяко негово твърдение съдържа двоен, а понякога и троен смисъл. Добре е да използваме преимуществото си преди той да съобрази как да ни завърти около пръста си. Бъди нащрек: това, което ще се случи сега, е значително по-опасно от посещението в крепостта на Юбере.

Олбани кимна мрачно и двамата тръгнаха към шлюза.

Руиз нареди на Олбани да отвори шлюза, но самият той остана на огневата линия — за в случай, че Публий им е подготвил някаква изненада. Но създателят на чудовища влезе, носещ над главата си обкована със сребро кутия от черно дърво. Той явно беше вбесен от непочтителното поведение на Олбани. Обърна се, видя Руиз и понечи да свали ръцете си.

— Не! — изкрещя агентът. — Ръцете горе, с гръб към мен! — и се прицели към Публий с отломомета.

Публий почервеня, с целия си вид показвайки обзелата го ярост. За миг Руиз бе обхванат от плашещо чувство за всемогъщество. Внезапно му се прииска да убие Публий и завинаги да се избави от възможно предателство от негова страна. Щеше да намери начин да се измъкне от Суук — такъв, който да не зависи от коварството на този създател на чудовища. Разполагаше с батискаф, а също така и с оръжие, както и с известно количество пари. Имаше генш, когото можеше да продаде на пазара на роби в Морекупчина. Това бе напълно достатъчно, сигурен беше. Почти неволно пръстът му притисна по-силно спусъка.

Навярно Публий прочете върху лицето му смъртната си присъда. Той пребледня и бързо се обърна към стената. Руиз леко отпусна ръката си.

Олбани затвори шлюза и взе кутията от госта си. Отвори я внимателно, като преди това я провери от всички страни с детекторите си. Вътре лежаха два бесни нашийника — елегантни оръдия за убийство, украсени със злато и кървавочервени рубини.

— Махни оттам мръсните си лапи — изкрещя Публий.

Олбани постави кутията на масата и насочи енергомета към кръста на врага си.

— Да поизтупаме прахта от него, а, Руиз?

— Не е изключено и да постъпим точно по този начин — отвърна дрезгаво командирът.

Публий изглеждаше като въплъщение на цялата хаотична груба жестокост на вселената, символ на всички уродливи реалии на съществуване, на всички пороци на човечеството, които открай време плетяха заговори против щастието и безопасността. Омразата на Руиз към това чудовище внезапно избухна като неудържим огън. Той хвана Публий за врата, притисна го към стената и пъхна под ухото му дулото на отломомета.

— Провери дали няма въшки — подхвърли той на Олбани.

Техникът бавно и внимателно прекара сензорните датчици през тялото на врага. После измъкна невронен бич от ръкава на пленника, парализатор от ботушите му и пневматичен иглен пистолет от ножница под врата. Продължи проверките си, сменяйки честотата на анализатора и мърморейки си нещо под нос. Най-накрая изключи приборите и кимна на Руиз.

— В десния показалец и в левия лакът — виброножове. В ключицата — малък иглен лазер. Зад дясното ухо — приемник-предавател, нещо като преносима радиостанция. Зад лявото око — видеокамера. И голяма бомба в дясното седалище — ако се наложи самоубийство. Това е всичко, което открих.

— Махни ги — нареди Руиз.

— И камерата зад окото ли? — въпросително вдигна вежди Олбани.

— Да. Не тъжи за месото — няма да изненадаш Публий с такива дреболии. Той винаги може да си отгледа ново.

Публий започна да заеква от възмущение.

— Какви ги вършиш?! — закрещя той. — Та ти работиш за мен, Руиз Ау! По този начин няма да заслужиш премии!

Руиз се разсмя недоверчиво.

— Давай, не се туткай — нареди той на Олбани.

Приятелят му сви рамене.

— Както кажеш.

Той измъкна хирургическия лазер и се зае с Публий, режейки кабели и изгаряйки сензори на най-различни места. След като приключи, той отстъпи назад и насочи енергомета си към създателя на чудовища.

— Той е на твое разположение, Руиз.

Агентът обърна врага си и притисна отломомета към гръкляна му така, че да сочи право към мозъка.

— Ей богу, така ми се иска да те убия — съобщи той и за миг идеята му се стори непреодолимо съблазнителна.

Публий отново си беше сложил маската на пренебрежение и увереност и се усмихна, както на самия него му се струваше, съвсем обаятелно.

— Хайде-хайде. Не съм направил нищо, което ти самият не би направил на мое място.

В това имаше частица истина, но само защото Публий си е Публий. Или поне Руиз мислеше така. Да, той се възползва от възможността да предаде своя работодател, защото знаеше, че работодателят му междувременно се занимава със същото нещо. Агентът смутено кимна.

— Нима не става винаги така? — продължи Публий.

Руиз яростно тръсна глава. Всички тези безцелни думи бяха опасни. Вселената е такава, каквато е, и се налага да се живее в нея.

— Седни — нареди той и побутна пленника към креслото.

Творецът на чудовища седна внимателно, стараейки се да не допира до нищо онези части на тялото си, през които току-що Олбани бе прекарал лазера си.

— Какво ще правим сега, Руиз? Признавам си, че съм победен. Остава ми да разчитам единствено на твоите разбирания за честна игра и на отчаяното ти желание да се измъкнеш от Суук. Това все още мога да го уредя.

— Откъде да съм сигурен?

Публий изразително сви рамене.

— А кой друг би ти помогнал? Аз поне съм съгласен да си сложа заедно с теб бесния нашийник. Ако и това не послужи за доказателство за моята честност, не знам… Между другото, проблема с марионетката също може да бъде гаранция за моето желание да ти помогна. В настоящия момент ценя повече от твоя живот единствено своя.

Руиз изучаваше нашийниците в отворената кутия.

— Твоята смиреност е впечатляваща — отбеляза той ехидно.

— Но ти си този, който току-що се показа като по-добрият от двама ни — отвърна Публий разсъдливо.

Руиз погледна Олбани.

— Донеси старите нашийници — помоли той.

Евфрат се усмихна заговорнически и отиде в кърмовата част. Върху гладката физиономия на пленника се отрази слаб намек за тревога и Руиз се зарадва на това от цялото си сърце. Но лицето му остана невъзмутимо.

Олбани се върна с нашийниците, които бяха носили командирът и геншът. Агентът протегна ръка и взе нашийника на извънземното.

— Ти си прав — обърна се той към Публий, — ще ни се наложи временно да станем съюзници. За да ти покажа, че съм се примирил с това, ще ти дам другия нашийник, а не онзи, който ти беше сложил на генша — няма защо твоите фини и нежни ноздри да поемат тази отвратителна воня.

Тревогата върху лицето на пленника стана явна.

— Не, не — заприказва бързо той. — Не искам дори да слушам подобно нещо. Донесох тук много по-красив чифт, който подхожда много по-добре на такива стилни джентълмени като нас двамата.

— Сложи му нашийника — нареди Руиз.

Публий се отдръпна рязко, прилепвайки се плътно към облегалката на креслото.

— Нима не ми се доверяваш дори за такива дреболии?

— Не ти се доверявам.

— Труден човек си ти, Руиз — Публий застена от досада.

Олбани щракна нашийника около врата му и както се стори на Руиз, самоувереността на пленника угасна. Бившият агент установи, че този факт му доставя колосално удоволствие. Мръщейки се от пропилата се в метала и пластмасата воня, той си сложи нашийника на генша.

Публий с треперещи пръсти пое от Олбани пулта за управление на нашийника. Руиз се зачуди дали в неговия нашийник няма и някаква допълнителна уловка, от която така се боеше в момента врага му. Или, може би, непредвиденото развитие на събитията, попречило му да извърши поредното предателство, го беше извадило от релси?

— Активирай нашийника, император Публий — нареди агентът, хващайки собствения си пулт.

— Руиз… — започна Публий с мек разумен глас.

— Прави каквото ти казват — прекъсна го господарят на положението. — Защото ще те убия и с това ще приключи всичко.

Публий отвори уста, после я затвори и накрая кимна. Двамата включиха нашийниците и те изщракаха. Руиз мушна пулта в специалното гнездо на самия нашийник и прибра отломомета в ботуша си.

— Е — обърна се той към госта си, — нима не ти олекна?

Самият той се чувстваше сякаш от раменете му бе паднала планина. Започваше да се надява, че ще се справи с тази ситуация.

— Да, разбира се — отвърна мрачно Публий. — Без никакво съмнение.

Отзад в тъмнината се размърда младия генш, което привлече вниманието на бившия му господар.

— Как го убеди да си свалите нашийниците? — попита създателят на чудовища, вглеждайки се в извънземното.

— Не беше трудно — отвърна Руиз. — Просто му разказах някои неща за теб.

Публий се усмихна тъжно:

— Пак подигравки, Руиз. Поне се дръж достойно с мен.

— Да, за бога. Отиди при комуникатора и нареди на хората си да се разкарат.

Публий се изправи с усилие и се приближи до устройството за разговори. Руиз не забеляза никакъв капан в нарежданията, които Публий даде на хората си, но това разбира се нищо не означаваше. Пленникът се обърна към Руиз:

— И сега какво?

Руиз малко се обърка от отсъствието на каквато и да било съпротива от страна на Публий — това беше толкова странно, колкото в една прекрасна сутрин слънцето да изгрее от запад.

— Сега ще отидем и ще приберем робите ми.

Младият генш изпълзя от ъгъла.

— А мен ще ме пуснеш ли? Обеща да го направиш, ако имаш възможност.

Руиз поклати глава със съжаление:

— Извинявай, но твоите услуги може и да ми потрябват пак — той изгледа оценяващо Публий.

Пленникът пребледня.

— Това същество не е достатъчно обучено. Ти и без друго, навярно, вече си нанесъл непоправими вреди на моя Юбере… — ръката му посегна към нашийника. — Освен това, аз ще унищожа и двама ни, ако посмееш да се ровиш в мозъка ми.

Руиз въздъхна. Той изобщо не разчиташе, че младият генш ще успее да промени съзнанието на Публий, без да причини на мозъка му сериозни увреждания. Тази форма на императива, която позволяваше на създателя на чудовища да владее напълно разума си, вероятно надвишаваше неизмеримо възможностите на необучения генш. Руиз с удоволствие би помъчил врага си още малко, но ако той продължаваше да вярва в неизправността на втория нашийник, можеше от отчаяние да направи нещо неочаквано.

— Добре, ще те утеша — изрече агентът. — Открихме в нашийника на извънземния монолинова подложка. Махнахме я преди да убедим малкия, че е в негов интерес да ни сътрудничи по всякакъв начин.

Публий рязко вдигна глава:

— Откъде да знам, че не ме лъжеш?

— Дай му това, Олбани — Руиз измъкна куба със записа, направен по време на разговора с младия генш и го подхвърли на партньора си.

Пленникът с умело движение активира кубчето. Светлината, излизаща от малкото екранче, падаше върху лицето му на неравни изблици. Руиз се вслушваше в тихите звуци на собствения си глас. В края на краищата Публий повярва, че му говорят истината, и изключи записа. Той се усмихна, явно придобивайки предишната си увереност.

— Е, убеди ме.

Руиз усети скритото зад тези думи дълбоко презрение.

— Отлично. Всичко, от което се нуждая, е да се измъкна от Суук. Ако играеш честно, ще получиш марионетката си обратно. Опитай още веднъж да ме измамиш, и ще съжалиш. Запомни — нито ти, нито аз не сме от онези хора, които имат навика да издрънкват всичко, което знаят, затова успокой амбициите си и опитай да се вслушаш в инстинкта си за самосъхранение.

— Напълно съм съгласен с теб — Публий се върна в креслото си, гладкото му лице излъчваше доброжелателност.

Геншът се приближи още повече към светлината:

— А сега защо не ме пуснеш? Създателят на чудовища се примири и е готов да сътрудничи.

Публий се разкикоти:

— Защото Руиз Ау не е по-добър от мен. Неговите обещания струват толкова, колкото и моите и той изобщо не е по-милосърден или по-справедлив от мен. Ти си обречен на разочарование, млади генше, ако решиш да се довериш на този човек.

През обвивката се разнесе шум — подводницата на Публий се отделяше. От разделилите се шлюзове се чуваха странни бълбукащи звуци. Руиз усети внезапен импулс и известно време му се съпротивлява, но той ставаше все по-силен. Чувстваше, че ще бъде непростима грешка ако сега постъпеше по същия начин, по който би постъпил Публий на негово място. Това просто би оскърбило източника на късмета му, какъвто и да бе той. А късметът щеше да му трябва още. Освен това му хрумна още нещо. Тук се намираше единственият генш, способен да приведе двойника на Юбере в работно състояние. Ако Публий по някакъв начин си върнеше контрола над извънземния, то Руиз и кодовата фраза вече нямаше да му трябват.

— Всичко е наред — каза той на генша. — Можеш да си тръгваш. Вероятно си струва да използваш влака — транспортното устройство, което ще видиш в края на коридора. Там има много опасни механизми. Но геншите са доста добри алпинисти, нали?

— Вярно е — отвърна с безцветен глас извънземният. Той вдигна крак и показа еластичните си смукала.

— Тогава ще ти се наложи да се спуснеш надолу по стените на пропастта, в която живеят доста неприятни същества. Ще успееш ли да го направиш? До долу, където живеят съплеменниците ти, има доста път.

— Ще успея — произнесе геншът. — Мога да почивам и дори да спя на вертикална повърхност — свикнали сме с това на родната ми планета.

Руиз кимна на Олбани, който изведе извънземния през шлюза и го придружи до края на тунела.

Публий седеше тихо, но на устните му играеше презрителна усмивка. Бившият агент знаеше за какво си мисли врагът му: геншът така или иначе ще му принадлежи, тъй като той скоро ще владее анклава, притежаван по-рано от Юбере. Това изобщо не интересуваше Руиз. След като извърши акта на превантивно милосърдие, той, колкото и да бе странно, се почувства по-добре. А и въздухът в батискафа вече започваше да се пречиства.

Руиз се приближи до пулта за управление, включи сонара и започна да наблюдава как една малка червена точка — подводницата на Публий — бавно се издига нагоре. После чу тракането на затварящия се шлюзов люк и грохота при заключването му от Олбани. След това техникът се върна и отдели собствения им апарат от стената на небостъргача, оставяйки ремонтен мехур при отвора, за да не бъдат залети коридорите с вода.

— Курс? — попита Евфрат.

Руиз издиктува координатите на казармите на Диамантен накит и Олбани ги въведе в автопилота. Батискафът се разклати и бавно започна да се издига към повърхността.

— Е — обърна се капитанът към пленника, — хайде да си поговорим за твоя приятел, пирата.

Публий вдигна предупредително ръка:

— Ти какво, да не възнамеряваш да изтръгнеш всичките ми тайни?

Руиз усети огромна умора. Вече от много дни не беше спал. Внезапно се почувства като беззащитен глупак. Щеше ли да има сили да се противопостави на Публий?

— Престани — каза той. — Сега трябва да знам всичко. Ако още не си измислил как да ни измъкнеш от Суук. Крайно време е да започнеш да мислиш.

Освен това, помисли си Руиз, времето и силите, които създателят на чудовища ще изгуби за обмислянето на този план, съществено ще съкратят времето и силите, които той би могъл да изразходва за измислянето на допълнителни гадости по отношение на своите затворници.

Публий потри брадичката си:

— Значи си решил да напуснеш Суук?

— Да, разбира се. Казах ти го вече толкова пъти, че им изгубих бройката.

— Бих могъл да ти предложа някои алтернативи — весело съобщи пленникът. — Богатство, каквото дори не можеш да си представиш, непристъпна цитадела в Морекупчина, ново тяло и ред други, не по-малко привлекателни неща. После, когато кризата приключи, ще установиш, че е съвсем лесно да напуснеш планетата — ако още го искаш, разбира се.

— Моля те, Публий, не ме предизвиквай. В настроението, в което съм в момента, това може да се окаже смъртоносно и за двамата. Изложи ми плана си, ако имаш такъв, или нека да помислим заедно.

Публий със съмнение поклати глава:

— Все пак настояваш?

— Да.

— Добре. Познаваш ли Ивант Тилдореаморс?

— Чувал съм за него.

Тилдореаморс беше един от най-кръвожадните пиратски владетели, старейшина на корсарско семейство, което тормозеше пангалактическите светове от векове. Той се славеше с такава неудържима свирепост, каквато се срещаше рядко дори в Морекупчина — място, където всеки, за да оцелее и процъфтява, трябва да бъде повече или по-малко чудовище.

— Така ли? Работата е там, че Ивант ми е задължен с нещо и се получи така, че аз съм в течение на една от най-големите му тайни, която сега съм длъжен да споделя с теб. На стотина километра на изток, на крайбрежието, Тилдореаморс притежава космодрум, и една от совалките му в момента е готова да излети.

Руиз се отнесе скептично към тази информация.

— На изток са разположени Огнените пустини. А Остриетата на Намп със сигурност не позволяват на никого да проникне дотам.

— Общо взето е така. Но Ивант снабдява Остриетата с това, което е свято за тях.

— Ясно. И как ще се доберем дотам?

— Разбира се, с шлеп.

— Престани да ме правиш на глупак, Публий. Нито един собственик на шлеп със здрав разум не би тръгнал на изток.

Пленникът изглеждаше извънредно доволен от себе си. Навярно за него беше голяма наслада да демонстрира пред Руиз своята предвидливост — при това старият нехранимайко явно не разчиташе на нова среща със своя наемник.

— Грешиш, Руиз — изрече той. — Рядко, грешиш, но все пак се случва. Два пъти годишно един шлеп пътува на изток… И слънцестоенето наближава.

Руиз бе прободен от лошо предчувствие.

— Хайде по-подробно.

— Ти така и не се досети какво имам предвид. Сектата на Жертвоприносителите вече се готви за пътешествието си. Трябва само да се облечем в подходящи дрехи, да откъснем по два-три кичура от косата си, да нацапаме лицата си, да потренираме произнасянето на молитви — и ще сме съвсем подходящи за тази роля. Сигурен съм, че на пиратите изобщо няма да им хрумне да обискират сектантите на митницата — в края на краищата те отиват да умрат или в лабораториите-касапници на Остриетата, или сред огньовете на Пустинята.

— А как ще избегнем подобен край самите ние?

— Елементарно! Под дрипите ще облечем ливреите на Тилдореаморс. Когато достигнем Пустинята, ще свалим расата и ще се представим за пратеници на Тилдораморс. Като доказателство ще вземем със себе си няколко килограма ганджа и ще оставим тревата на тамошните жреци. Остриетата ще ни придружат до совалката и ще излетим.

Руиз се зае да обмисля плана. Ако Публий не лъжеше, идеята беше напълно осъществима, но не особено удобна за изпълнение. Перспективата за дълго морско плаване в продънено корито, при това в близко съседство с неколкостотин религиозни фанатици не беше много привлекателна. Но в сравнение с преживените до момента трудности изглеждаше абсолютна дреболия. „Прекалено дълго водих доста своеобразен живот“ — помисли си Руиз. Той си спомни за Низа и за моментите им на близост. Лицето му се озари от неволна усмивка.

Публий се усмихна в отговор, по погрешка приемайки изражението върху лицето на събеседника си за одобрение.

— Хареса ли ти? Така си и знаех.

Руиз се намръщи. В какъв странен свят живееше изобретателят на кошмари. Отстрани изглеждаше, че пленникът е успял да забрави какво е преживял, за да е принуден да разкрие този план на Руиз. Нима сега разчиташе, че бившият му приятел ще забрави за предателството и ще започне да се държи с неканения си гост като със съюзник? Може би Публий се надяваше, че силата на личното му обаяние, насочена по подходящ начин, ще накара Руиз да забрави за мерките за безопасност? Ако това бе вярно, на създателя на чудовища му предстоеше жестоко разочарование. Руиз в нито един момент не забравяше, че старият му враг има необикновено гъвкав ум, макар и извратен до крайност.

— Във всеки случай планът изглежда напълно реалистичен — отвърна неопределено агентът. — Много зависи от достоверността на изложените от теб подробности, а ние двамата добре знаем колко малка е вероятността да говориш истината.

Публий си придаде обиден вид, което предизвика у Руиз пристъп на истеричен кикот, който му се отдаде да потисне с големи усилия. Не биваше да проявява и най-малка слабост пред врага. Засега командирът на оределия отряд имаше солидно предимство: той се боеше от смъртта по-малко от Публий. Достатъчно беше изродът да научи за привързаността на агента към Низа, и везните щяха да се наклонят в негова полза.

Но Руиз очакваше с нетърпение срещата с нея и това чувство ставаше почти непоносимо.