Глава 12

Кореана кипеше от ярост. Достатъчно отвратително бе, че Алонсо Юбере я накара да чака, но да се откаже от лична среща! Жената беше оскърбена… и обезпокоена.

На екрана на холовизора се появи безлично мъжко лице.

— Имаме си неприятности, Кореана. Пиратските главатари са научили за тайната ни. Естествено, далеч не всичко им е известно. Но информацията, с която разполагат, е достатъчна, за да се намесят с пяна на уста. Вече ме заплашиха. Дори геншите се разтревожиха — а те не са глупави, просто човешките свади не ги интересуват особено.

— Не може да бъде! — ужаси се Кореана.

— Може, и още как. Между другото, случайно да знаеш как секретната информация е излязла наяве?

— Не говори глупости! Пък и ти имаш стотици клиенти, всеки от тях би могъл да се раздрънка — озъби се жената, но в нея се промъкна доста неприятно предчувствие: нима Руиз Ау се бе досетил защо ги карат в Морекупчина? Впрочем, нелегалното генширане съвсем не беше ключовият момент в тайната, която притежаваха заедно Кореана, Юбере и още няколко търговци на роби.

— Знаят ли пиратите за съществуването на машината?

Върху лицето на екрана се изписа гримаса на недоволство.

— Дори тук не бива да говорим за това открито — предупреди я Юбере. — Не, предполагам, че не знаят. Известно им е, че на пазарите в последно време има прекалено много генширани роби. Следователно някой притежава известно количество нерегистрирани генши, държани в нелегална лаборатория. Дори само това е достатъчно, за да се побъркат от алчност — така са устроени. За съжаление подозират, че геншите са мои. Вероятно ще се наложи да се бяга. Бъди готова за този вариант.

Кореана се напрегна вътрешно.

— Имам незавършена работа тук. Тя засяга и теб, затова ще е по-добре да ми помогнеш да я довърша. Помниш ли групата фокусници от Фараон, които изпратих за обработка? Избягаха. Предводителят им знае защо ги карахме в Морекупчина. Този човек е жител на пангалактиката и дори е възможно да има нещо общо с Лигата. Във всеки случай, като се имат предвид неговите съобразителност и ловкост, е разумно да се справим възможно най-бързо с беглеца, за да избегнем допълнителното изтичане на информация.

Юбере се наведе напред, интересът му към разговора очевидно нарасна.

— Какво точно му е известно?

— За щастие само това, че възнамерявахме да обработим цялата група. Избягаха преди корабът да стигне Морекупчина. По всяка вероятност не знае, че геншите се намират тук. Но този човек е достатъчно умен. Не искам да му се отвори възможност да размишлява и да си прави изводи.

— А аз какво общо имам?

— Трябва ми убиец. Страшно добър убиец, специалист по сложни ситуации. Най-добре — генширан, за да може напълно да се разчита на него.

Юбере се отдръпна от екрана, така че лицето му заприлича на комбинация от цветни петна. Той мълча толкова дълго, че Кореана изгуби търпение.

— Е? Съгласен ли си?

Лицето на мъжа отново се приближи, очите му блестяха. На жената й се стори, че дочува скърцането на зъбни колелца, които се въртят с огромна скорост в този гъвкав и изобретателен мозък.

— Съгласен съм. Разполагам точно с такъв човек, какъвто ти трябва. Остави тук киборга и морасара. Ще ти пратя робот, следвай го. Ако решиш, че моят човек те устройва, можеш веднага да го вземеш.

Механичният прислужник съпроводи Кореана до шлюз за безопасност със странна конструкция, издялан в древната стена. Обискираха жената, после я сканираха и взеха всичките й оръжия. Накрая на китките й се сключиха лапките на неутрализатор. Сега при опит да използва виброножа, имплантиран в показалеца й, би пострадала собствената й ръка.

Домакинът вече очакваше гостенката си на противоположния край на шлюза.

— Да вървим — кратко каза той.

На Кореана никога по-рано не й се беше налагало да влиза в крепост, затова с откровено любопитство разглеждаше всичко наоколо. Стените на коридора бяха направени от гладка неръждаема сплав, подът — от порести сиви плочки, таванът изглеждаше като монолитен светещ панел. На Кореана й се стори, че усеща миризмата на дъждовни червеи, която винаги свързваше с геншите. Впрочем, загадъчните същества живееха дълбоко под земята, така че дори и да имаше такава миризма, едва ли можеше да бъде почувствана тук.

Многобройните килии по цялата дължина на коридора бяха предназначени за роби, подлежащи на генширане. Всяка разполагаше с прозорче за тайно наблюдение. От тяхната страна обитателите на килиите виждаха огледало. Кореана успя да надникне през някои от прозорчетата. Обаче Юбере крачеше толкова бързо, че тя нямаше време да разгледа чуждата стока по-внимателно.

На жената й се стори, че разпознава в един от пленниците Ивант Тилдореаморс, пиратски главатар, притежаващ немалка власт. Този човек се славеше с доста своеобразно чувство за хумор, а също и с необичайна за пиратите жестокост.

Кореана бе достатъчно благоразумна да запази през цялото време изражение на невинно любопитство върху лицето си, обаче мислите й като вихър се понесоха в нова посока:

„Нима Юбере подлага на обработка управниците на Морекупчина? Прекалено опасно, но не може да се отрече, че в случай на успех резултатите ще надхвърлят всички очаквания.“

Влязоха в асансьора, разположен на края на коридора. При вида на безизразното лице на домакина си Кореана внезапно се изпълни с ужас. Нима Юбере възнамеряваше да подложи на обработка самата нея, за да се почувства в пълна безопасност? Не, процесът изискваше неколкодневна подготовка, а екипът й щеше да се притесни, ако тя не се върне в най-скоро време. Естествено, те не можеха да проникнат в цитаделата на Юбере, но останалите членове на организацията на търговците на роби със сигурност щяха да узнаят за коварната постъпка на владетеля на нелегалния анклав.

Юбере не можеше да поеме такъв риск, така че Кореана бе в безопасност. Поне засега.

Защо всички тези мисли й хрумнаха едва сега, когато вече не можеше да повлияе на ситуацията? Нима жаждата за отмъщение беше надделяла над инстинкта за самосъхранение? Но нали Руиз Ау наистина не можеше да остане жив? Това просто беше разумна предпазна мярка, нейните лични чувства нямаха нищо общо с деловите въпроси.

Асансьорът завибрира, удари се в пода на шахтата и спря. Долните помещения се различаваха поразително от горното ниво. Върху неравните сиви стени се виждаха някакви петна и пукнатини, подобни на следи от пожар. Струйки мръсна вода се стичаха от тавана, на места се срещаха утаени минерали във вид на блестящи бели кристали. По стената криволичеше една-единствена синкава луминисцентна тръба. Бледата й светлина явно бе недостатъчна за такова обширно помещение.

— Тук ли се намират геншите? — попита Кореана, тъй като миризмата на дъждовни червеи се бе усилила.

— Не — поклати глава Юбере. — Те са доста по-надълбоко.

— Колко подземни равнища има небостъргача?

— Това не го знае никой, освен геншите. А те няма да го кажат на никого.

Кореана настръхна. Тя смяташе, че Юбере държи представителите на тайнствената цивилизация в спретнати неголеми клетки и те сляпо се подчиняват на желанията му. Обаче се оказваше, че ръководителят на организацията на търговците на роби съвсем не можеше да се нарече господар на положението. Жената усети, че я побиват тръпки. Вероятно това не беше единственото, което криеха от нея.

— Колко генши има тук? — рязко попита тя.

— Това също не го знам.

— Защо?

Той неочаквано спря.

— Ти не разбираш ли отношенията ми с тях?

Кореана лека-полека започна да побеснява.

— Нали виждаш, че не.

Юбере стисна силно рамото й.

— Аз не съм господар тук, а само посредник. Дори осигуряването на охраната не е моя работа. Дявол знае от колко века в анклава живее огромно количество народ — очите му горяха с такъв безумен огън, че раздразнението на Кореана се смени със силно безпокойство. — Тези същества отдавна вече са престанали да бъдат хора, но именно те правят невъзможно превземането на анклава от пиратите. Но за изпълнението на определени задачи тези странни създания са подходящи не повече, отколкото геншите. Именно затова им е нужно момче за всичко, а аз успешно се справям с тази роля. Те самите нямат високо мнение за способността си да управляват целия град. А на мен обитателите на анклава ми се доверяват.

Юбере почти допря с лицето си лицето на жената, в очите му гореше някаква странна смес от гордост и отчаяние. Сега той изглеждаше като същество от чужда раса.

— Разбирам — бе единственото, което успя да изрече Кореана.

Той я пусна и отстъпи.

— Всъщност нищичко не разбираш. И все пак няма от какво да се оплакваме. Като отплата те ни позволяват да използваме машината, с помощта на която щамповаме марионетките си.

— Аз не се и оплаквам — жената почти бягаше, за да не изостане от водача си. — Но… с какво се занимават те тук?

— Разправят, че стават Достойни. Не мога да ти кажа какво означава това. Може би се превръщат в богове. Или в демони.

Кореана разбра, че са достигнали подземните тъмници на Юбере. Започнаха да се появяват отвори на врати, блокирани с генериращо болка поле. Отвътре се чуваха стонове, проклятия и дрънчене на вериги.

Кореана с усилие се бореше с умората. Стените потискаха със своята древност, напомняха за подземното убежище на геншите, за мрачните тайни на анклава. Жената вече не изпитваше любопитство. Сега тя искаше само колкото се може по-бързо да вземе убиеца със себе си и да се махне далеч оттук.

Юбере докосна някакъв превключвател и една от килиите се обля с ярка светлина.

На маса за изкуствена симулация на мускулатурата лежеше мъж. Очите му бяха затворени, тялото му пружинираше и се извиваше, докато машината го караше да прави необходимите упражнения. Нито капка излишна мазнина, неизразително лице, малка за толкова мощното туловище глава. В лицето имаше нещо странно. Преди Кореана да успее да съобрази кое я е изненадало толкова много, Юбере отговори на незададения въпрос:

— Моят брат Реминт.

Наистина, приликата беше очевидна.

— Доверявах му се повече, отколкото на всеки друг — замечтано каза домакинът. — Ех, каква двойка бяхме! Моят интелект и неговата убийствена сила. Но той кривна от правия път, позволи на въображението си да доминира над разума. Брат ми стана предател. Подложих го на генширане и го запазих за специални случаи. Като начало му се наложи да унищожи собствените си приятели-заговорници и той се справи блестящо със задачата. Следя винаги да се намира в прекрасна форма и да е готов за работа. Разбира се, след обработката Реминт не е опасен за мен, но той има много могъщи врагове, така че тъмницата е най-безопасното убежище за подобен човек.

— Колко добре владее изкуството си?

В погледа на Юбере се мярна леко раздразнение.

— Нали ти казах — още не се е родил на света убиец, който да го превъзхожда. Навремето останах жив само благодарение на необикновено щастливо стечение на обстоятелствата.

— Значи брат ти може да бъде наречен неудачник? — Кореана си спомни, че Мармо беше нарекъл Руиз Ау необикновен късметлия.

— Не му провървя само веднъж — отговори Юбере. — Именно тогава, между другото, усетих, че съм наистина съдбоносно същество.

Той се усмихна. Кореана виждаше за пръв път усмивка върху лицето на отдавнашния си познат.

Юбере отново докосна превключвателя. Решетката се плъзна встрани, генериращото болка поле угасна.

— Имам нужда от теб, Реминт — тихо подвикна домакинът.

Мъжът изключи машината, откопча ремъците и тръгна към тях. Движеше се грациозно, с икономисващи енергията движения — донякъде напомняше походката на Руиз Ау. Върху лицето на убиеца се бе изписало някакво отнесено изражение, долавяха се сила и сдържана ярост — Кореана внезапно повярва напълно в справедливостта на характеристиката, дадена от брат му.

Неочаквано избухване на омраза превърна лицето на Реминт в страховита маска.

— Да — кимна Юбере, — чувствата му към мен не са се променили, независимо че е принуден да ми се подчинява сляпо. Разбира се, тази омраза, както и останалите емоции, са предизвикани изкуствено. Но за него тя продължава да си е реалност. Както и унижението, което изпитва, докато изпълнява заповедите ми… Това е най-доброто, което успяха да направят геншите.

В погледа на Юбере се мярна бащинска нежност.

— Каква великолепна машина за убийства! Знаеш ли, че веднъж Реминт уби с голи ръце морасар? Наистина, екземплярът не беше особено млад и при това страдаше от някаква странна болест, предизвикваща гниене на хитина. Но въпреки това, каква победа само! А сега брат ми е още по-силен — костите му са укрепнали, мускулните му влакна са утроени, под кожата му е имплантирана мономрежа. Вероятно би се справил дори с твоя морасар, нищо че изглежда толкова внушително… Реминт, минаваш под командването на тази жена. Стига заповедите й да не вредят на моите интереси, разбира се. Всъщност тия неща ги знаеш и без да ти ги казвам, нали, братче? Научил си си урока завинаги!

Кореана с усилие потисна треперенето си. Колко беше грешила, смятайки Алонсо Юбере за студено, безстрастно същество!

Едва след като напусна цитаделата заедно с Реминт, тя се сети, че така и не беше изяснила защо убиецът се е обърнал против собствения си брат.



Фломел огледа новото си жилище. Е, поне не бе по-лошо от предишното. Вратата се отвори, жената на екрана на холовизора съобщи, че може да излезе и да пообщува с другарите си по съдба. Фокусникът с радост се подчини.

Фараонецът се озова в огромна стая с висок таван. Хората се събираха на малки групи и тихо разговаряха. Някои припряно се съвкупяваха, като за целта използваха малки ниши, преградени със завеси. Други се развличаха с игри. Колко вулгарни са тези жители на пангалактиката! Впрочем, от фараонските роби също не можеше да се очаква благопристойно поведение. Вероятно в цялата вселена хората не се отличават кой знае колко един от друг.

Фломел бродеше разсеяно из залата, засрамено извръщайки поглед от непристойните неща, които се вършеха в нишите.

Внезапно илюзионистът застина, неспособен да повярва на собствените си очи. На малка маса седяха Долмаеро, Молнех и Низа, отпиваха бавно от някакви напитки във високи чаши и разглеждаха останалите роби.

Той вече възнамеряваше да се хвърли към сънародниците си, но в паметта му изплуваха всички унижения, които му се наложи да понесе по вина на проклетия скитник и тези наивни простаци, повярвали на лъжливите обещания на чужденеца. Фломел изпадна в бяс. Искаше му се да ги удуши с голи ръце. Още повече, че Руиз Ау не се виждаше наблизо и никой не би могъл да ги защити. Фокусникът с усилие запази самообладание. Прекрасна възможност да заслужи особена благосклонност от страна на лейди Кореана. Тя определено нямаше да ги остави безнаказани! А засега трябваше предпазливо да научи повече за техните приключения. Той се насили да се усмихне радостно и се хвърли към фараонците, надавайки викове за поздрав.

Низа вдигна глава. На лицето на кой знае откъде взелия се Фломел беше изписана толкова лъжлива усмивка, че я побиха тръпки.

— Долмаеро! Фломел! Колко се радвам да ви видя! — още отдалеч закрещя той. — Ти също ли си тук, Низа? Ама разбира се! А къде е твоят храбър продавач на змийско масло?

Момичето не беше способно да промълви нито дума в отговор. Неочакваната поява на Фломел изглеждаше лошо предзнаменование.

Вместо нея отговори Долмаеро — сдържано, но учтиво:

— Нямаме никаква представа, маестро Долмаеро. Остави ни тук, за да намери купувачи, така каза. Но каква неочаквана среща!

— Да, и аз самият съм изненадан — илюзионистът придърпа още един стол и седна, без да чака покана. — Значи този скитник ви изостави на произвола на съдбата? — върху лицето му се мярна злорада усмивка, която веднага бе сменена от изражение на престорено съчувствие.

— Страхувам се, че е така — отвърна мрачно старейшината и Низа се възхити на умелия начин, по който той се преструва. Сигурно Долмаеро е трябвало да стане фокусник. Във всеки случай играеше ролята си доста по-убедително, отколкото Фломел — своята.

— Е, аз никога не съм вярвал на лъжливите му приказки. Той е лош човек и аз се радвам, че най-накрая се съгласихте с моето мнение. Макар че ме боли като виждам каква скъпа цена сте заплатили за това откритие — в гласа на Фломел се долавяха явни нотки на неискреност.

Низа едвам се сдържаше да започне да защитава любимия си. Тя стисна зъби и кимна рязко.

Фломел с престорено съчувствие сложи кокалестата си ръка върху рамото й.

— Ти трябва да си изпитала особено силно разочарование, мило момиче — каза той със снизходителна усмивка.

Долмаеро побърза да й се притече на помощ, стараейки се да отклони вниманието на фокусника.

— А с теб какво става, маестро Фломел? Ти как се озова тук?

За миг върху лицето на събеседника му се появи леко смущение. Но то моментално изчезна. Очевидно беше успял да избере подходяща линия на поведение.

— Моята поява тук е резултат на доста заплетени събития. Признавам си, че самият аз разбрах далеч не всичко. Съществата, които ни плениха, ме изпратиха в отвратителна килия. После ме купи някаква влиятелна личност. Неговият слуга — същество от друга раса — ме доведе тук. Доста странен е този слуга. Ходи и говори като човек, но прилича на домашна кокошка. Интересно какво ли ще стане по-нататък?

Фломел като че ли се потопи в мрачни размишления, но после философски сви рамене.

— Какво да се прави, ние сме далеч от добрия стар Фараон. Тук законите са други. Нали, Молнех? — той добродушно ръгна с лакът мършавия фокусник по ребрата.

Ответната усмивка на Молнех изглеждаше малко болезнена, но Фломел не обърна внимание на този факт и продължи разсъжденията си:

— Май ще ни се наложи да се приспособяваме. Значи Руиз Ау още не ви е продал? А може и да се случи така, че да се откаже от намерението си и да се върне за вас, когато отново му потрябва помощ. Току виж спази обещанията, които раздаваше така щедро. Как мислите, възможно ли е да се случи такова нещо?

На лицето на фокусника се мярна хитро изражение и Низа си помисли, че той проверява дали в сърцата на пленниците е останала поне искрица доверие към бившия им предводител.

Долмаеро тъжно поклати глава:

— Страхувам се, че не. Този човек говореше доста убедително, но вече разбрахме, че всяка негова дума е лъжа.

Старейшината крадешком хвърли умолителен поглед към девойката. Като че ли молеше за подкрепа, но Низа успя само да кимне в знак на съгласие.

Добре би било Фломел да реши, че е изпълнена с безсилна ярост, без да разбере кой е предизвикал това чувство.

Фокусникът се разсмя. Изведнъж Низа проумя, че той знае някаква тайна и това му доставя огромно удоволствие. Кой знае, може би същата тайна бе заплаха за приятелите й.



— Кажи ми, трудно ли е да се добере човек до врага ти? — попита Руиз, когато се върнаха от килията заедно с фалшивия Алонсо Юбере. Сега тримата седяха в хола на Публий и пийваха люляков екстракт. Агентът се нервираше от присъствието на бившия слуга. Опитваше се да се убеди, че човекът не се отличава по нищо от полуавтоматичните роботи. Но роботите не пият сладки напитки, облизвайки устните си след всяка глътка. Те не гледат господарите си с невинни очи, изгаряйки от желание да са от полза на обожаваното от тях същество. Роботите не дишат, в металните им гърди не бие сърце и мозъкът им се състои от студени кристали, а не от гореща плът. Руиз никога не бе стоял в непосредствена близост до същество, преживяло генширане. Какво може да усеща човек, подложен на нечовешка операция? Нима чувствата му са се променили радикално? И ако не, то каква ценност представлява жизненият опит на самия Руиз, щом е невъзможно да се отличат истинските преживявания от изкуствените?

Публий посочи мнимия Юбере:

— Алонсо може да разкаже това-онова за обкръжението си, но се съмнява в някои детайли. Най-тъжното е, че сред тези детайли е охранителната система, а тя със сигурност надхвърля и най-смелите ни очаквания.

Агентът се опита да се отърси от безплодните размисли.

— Първо искам да обсъдим останалите важни подробности. Не че не ти се доверявам… всъщност, какви ги говоря, аз наистина не ти се доверявам. Откъде да знам, че ще спазиш обещанието си, след като искаш да размениш Юбере с твоята марионетка?

Публий печално поклати глава, но устата му веднага се изкриви в безумна усмивка.

— Руиз, Руиз… Ти ме смайваш. Та ние сме стари приятели, нима можеш да ме заподозреш в двойна игра?

Агентът не знаеше как да отговори на този риторичен въпрос. Публий се разсмя:

— Добре, добре. Нека да помисля… Какви гаранции са ти необходими?

— Засега въображението ми отказва да работи — сухо произнесе гостът. — Нека да обсъдим предложението ти подробно. Може да ми хрумне нещо.

— Справедливо е — добродушно се съгласи Публий. — Планът всъщност е прост. Проникваш в крепостта на Юбере, водиш със себе си неговия двойник. После намираш истинския и го убиваш, убеждаваш се, че марионетката е заела неговото място и се изнасяш. Това е всичко.

— Извини ме за моята подозрителност, но какво ще те спре да се разправиш с мен след като свърша работата?

Публий повдигна въпросително вежди.

— Например моята благодарност.

— Не е достатъчно — сряза го агентът. — Но да се върнем засега към твоя план. Как си представяш нашето проникване в крепостта?

— А! По този въпрос свърших част от твоята работа. Хората ми намериха проход, който се намира само на неколкостотин метра под морското равнище. Един от бившите затворници на Юбере ни начерта хубава карта. Водите от канализацията, които изтичат от съседната тръба, показват, че този проход е свързан с най-ниското равнище на цитаделата, макар че не сме напълно сигурни. Възможно е да ти се наложи да проведеш допълнително разследване на място. Но в това отношение напълно се доверявам на твоя опит.

Руиз се доверяваше на домакина си значително по-малко.

— Да допуснем, че проникна вътре. После — какво?

Публий кимна на двойника, който остави чашата си и се наведе напред. Върху безличното му лице се появи изражение на радостна готовност.

— Концентрирал съм основната част от вътрешните войски на горните, най-достъпни равнища. Доколкото знам, те се състоят от половин взвод, десетина роботи-убийци, конструирани наскоро от Виоленсий Мурмас, и полуразумна наблюдателна мрежа, монтирана преди четири години от корпорацията „Клирлайт Роботикс“. Структурата на горното равнище и неговите шлюзове за безопасност съответстват на стандарта: приемна, която се свързва с останалите помещения само чрез холовизор, съвременни заключващи устройства с максимално гарантирана надеждност и лабиринтоподобни асансьорни шахти. Този район може да се превземе без дори да се използва тежко въоръжение. Разбира се, всеки опит за използването му би предизвикал намесата на шардите.

— И аз искам да живея в крепост с такава мощна охранителна система — с въздишка произнесе Руиз. — Е, добре, продължавай.

Мнимият Юбере кимна и отново заговори:

— На втория етаж има казарма за войската и помещения за машините. Под тях са моите апартаменти. Те също са защитени със сигурна охрана. После е равнището на лабораториите и кабинетите, където обикновено работя.

— Що за работа е това? — поинтересува се агентът.

Внезапно лицето на марионетката бе изкривено от безумие, после нещастникът отново се успокои. Руиз почувства леко убождане на болезнено любопитство. Изглежда в мозъка на подставения Юбере за миг бе настъпил срив, сякаш се бе озовал в друга реалност. Но трябваше да се залавят за работа.

— Тези сведения са ми недостатъчни. Освен това позицията ти ме безпокои, Публий. Ти сякаш не се надяваш, че ще оцелея.

Домакинът погледна стария си съратник с неприкрита злоба и неохотно произнесе:

— Е, както искаш. Кажи му, Алонсо.

Марионетката се усмихна добродушно:

— Занимавам се с производството на благонадеждни хора. По-точно, аз ги правя благонадеждни.

Цяла минута мозъкът на Руиз се опитваше да смели получената информация. После разбирането нахлу в него като поток. „Не, само не това! — изкрещя той наум. — Точно там се намират геншите, при които ни караше корабът на Кореана, и там трябваше да загина според замисъла на Лигата!“ Леталната мрежа трепереше и стенеше в тъмните дълбини на съзнанието му. Този път той почувства как тъканта й се разкъсва и се разрушава. За непоносимо дълъг миг Руиз увисна между живота и смъртта. До него достигаше неразбираемото бърборене на бившия слуга, смътно усещаше смаяния поглед на Публий, кой знае защо в дробовете му престана да влиза въздух, а съзнанието му отчаяно се опитваше да се измъкне в спасителната тъма. Вътрешният му глас вече не крещеше, той премина в отчаян писък. Агентът се олюля, очите му се изцъклиха и го обгърнаха жълтеникавочервена, кървава тъма и звезди, които блещукаха на фона на топлата пустота.

После всичко свърши. Публий го притискаше към облегалката на креслото, уверено стиснал инжектор в изнежената си ръка.

— Не! — закрещя Руиз.

Той отблъсна Публий. Създателят на чудовища, изненадан от тази реакция, изплашено отстъпи назад.

— Всичко е наред с мен.

Домакинът още не можеше да се реши да остави инжектора.

— Разтревожи ме. Помислих си, че Юбере ме е изпреварил поне с десет крачки. Държеше се сякаш не е минало без намеса на генши.

— Точно така си е. Летална мрежа.

Той изтри потта, избила на едри капки върху челото му. После още веднъж се вслуша в себе си, очаквайки да почувства тежестта на мрежата, но този път тя изглежда бе изчезнала окончателно.

А той все още беше жив.

Публий прие думите му като доста съмнителна шега.

— Ама разбира се — ехидно отвърна той. — И защо не сработи?

Руиз се разсмя, безрезултатно опитвайки се да скрие обхваналия го възторг.

— Изглежда съм я скъсал. Но стига за това. Какво има под лабораториите на Юбере?

— Там са тъмниците ми — спокойно, сякаш нищо не се е случило, отговори двойникът.

— А по-надолу?

— Не се знае — Публий побърза да прекъсне речта на протежето си.

Вече бившият агент беше абсолютно сигурен, че марионетката възнамерява да отговори по друг начин, но сега, когато се бе намесил господарят й, беше безсмислено да настоява за друг отговор.

— Във всеки случай — продължи създателят на чудовища, — проходът, който намерихме, се съединява с равнището на тъмниците, така че не е необходимо да се пъхаш в неизследваните дълбини на небостъргача.

— Както кажеш…

— Точно така — отсече Публий.

— Нека тогава да уточним. На колко метра дълбочина ще ми се наложи да се спусна?

— Шестстотин трийсет и шест — двойникът искрено се опитваше да помогне, с което заслужи злобния поглед на господаря си.

— Трябва да се гмурна на дълбочина шестстотин трийсет и шест метра, да се справя с маргарите и мозъкоядците, да отворя заключен вход, да проникна в тъмниците на Юбере и да се добера до лабораториите, като съм длъжен през цялото време да мъкна със себе си твоята марионетка. После да отстраня Юбере, да се уверя, че двойникът е пристъпил към изпълнение на задълженията си и да се измъкна, без да оставя следи. Правилно ли изложих всичко?

— Абсолютно правилно, приятелче.

— Е, страхотно!

Публий изфуча пренебрежително:

— Откъде този песимизъм? И как си успял да оцелееш толкова години? Убийствата и грабежите, честно да ти кажа, не са най-подходящият занаят за реалисти. Но с някои от проблемите мога да се справя. Невидим за сонарите батискаф е готов за потапяне. Оборудван е с ремонтен шлюз, така че дори няма да се намокриш, ако нещо случайно излезе от строя. За да наемеш войници, можеш да използваш моите средства. Естествено, в разумни граници. Батискафът побира само осем човека. Ще имаш на разположение всякакви оръжия. Нещо друго?

— Трябва да намеря средство, което ще ти попречи да ми забиеш ножа в гърба в малко вероятния случай, че оцелея и изпълня задачата.

Публий въздъхна.

— Готов съм да изслушам всякакви предложения.

Руиз замълча, замислено отпивайки от люляковата напитка.

— Сериозен въпрос. Нека да се върна там, където съм отседнал, и да обмисля въпроса сериозно.

Публий се усмихна и поклати глава.

— Не се опитвай да се правиш на по-голям идиот, отколкото си всъщност. Сега не мога да те изпусна от контрола си, защото знаеш прекалено много. Тук има апартаменти, в които можеш да обмисляш гениалните си идеи колкото си искаш поне до утре — върху лицето на домакина се мярна изражение на безпокойство и той погледна косо марионетката. — Главатарите на пиратите нервничат все повече и повече. Никой не знае докога ще отлагат атаката си срещу Юбере. Наистина, те са се добрали само до малка част от секретната информация, при това доста трудно ще се договорят да действат заедно. Въпреки това те работят в тази насока.

Нещо в последното изказване накара Руиз да настръхне.

— А ти защо реши, че подставеният Юбере ще се справи с пиратите по-добре от истинския?

— Добър въпрос. С годините не си изгубил някогашната си наблюдателност — в тона на Публий пролича явно недоволство. — Не знам защо се опитах да те излъжа. Ще ти призная, че разполагам със сила, която Юбере няма. И в необходимия момент ще я задействам.

Вълна от странна слабост заля Руиз. Събитията се изплъзваха от контрол, той бе престанал да бъде господар на собствената си съдба. Имаше смътното усещане, че Публий му е разкрил само малка част от грандиозен план, но същността на цялата работа си оставаше забулена в мрак. Бившият агент с усилие успяваше да скрие погнусата, която го изпълваше при вида на твореца на чудовища.

— Е — непринудено каза Руиз, а на лицето му играеше обаятелна усмивка, — надявам се, че ще ме настаниш в прилична стая. Ние, осъдените на смърт, сме заслужили възможността да се наспим както трябва за последен път.

Загрузка...