Императорът на света

Глава 20

Когато Руиз дойде на себе си, цялото му тяло бе покрито с лепкава пот. Самочувствието му беше малко по-добро, отколкото преди да заспи. Бившият агент разтри лицето си с длани и потърка очи, докато изчезнат и последните следи от сънищата. Беше забравил съдържанието им, знаеше само, че Низа е присъствала по някакъв начин. И усещаше страхотна празнота при мисълта, че я е загубил. Понякога съжаляваше, че не помни сънищата си, дори и да са неприятни като този, който го бе изплашил днес.

Олбани скочи и тръгна към Руиз, но после очевидно размисли и започна неловко да пристъпва от крак на крак, протегнал към приятеля си ръка в нещо средно между предупредителен и успокоителен жест.

— Дявол да те вземе, Руиз! — въздъхна той. — Тръпки ме побиват от теб. Всичко ли е наред?

— Естествено. Добре съм — капитанът на батискафа стана от креслото на рулевия и откри, че е проспал почти изцяло двата часа, които сам си беше отредил. Опипа раненото си рамо и реши, че то зараства добре благодарение на медицинската апаратура, която беше вкарала тъканните стимулатори.

— Истинска лудница! — поклати глава Олбани. Лицето му бе пребледняло, не беше особено весел.

— Извинявай — сви рамене Руиз. — Защо не полегнеш? Аз така или иначе трябва да прегледам някои данни и да съставя поне приблизителен план за действие.

Той се зае да облича бронята, мръщейки се от киселата миризма на монолиновите съединения.

За секунда Олбани не реагира, но после сякаш напрежението го отпусна.

— Аха. Да. Навярно точно така ще постъпя.

Евфрат започна да сваля собствените си доспехи и в този момент приятелят му забеляза, че ръцете му треперят.

— Какво се е случило? — попита капитанът.

Техникът сви рамене и седна в креслото:

— Нищо особено. Намираме се във вътрешността на течение, което ни носи на запад. Дрейфуваме си тихичко със скорост половин възел в час. Там, на повърхността, стана някаква бъркотия — веднага след като ти заспа. Някой през цялото време се суетеше, сонарите превключваха на видимо-невидимо, хвърляха шамандури-детектори. Останах с впечатлението, че търсят някого. Надявам се, че не нас, нали?

— Едва ли — отвърна Руиз. — Нещо друго?

Олбани смутено замърмори:

— Нашият бивш работодател… той какво, съвсем ли е превъртял? Този тип не спря да ми говори за своето изкуство, опитваше се да ме наплаши както трябва. Длъжен съм да призная, че успя напълно. Сега разбирам защо предпочиташ да умреш, но да не му попаднеш в ръцете. — Той въздъхна и вдигна измъчени очи към приятеля си. — Напълно съм съгласен с теб. Надявам се, че си в състояние да се справиш с него?

— Мисля, че да — отвърна Руиз, стараейки се да говори колкото се може по-уверено. — Ако това въобще е възможно.

— Добре — Олбани въздъхна и затвори очи. След секунда захърка.

Руиз се протегна, после отиде при пулта на комуникатора и мушна в съответното устройство дискетата на Диамантен накит.

Реминт позвъни на разсъмване и изтръгна Кореана от неспокойния сън, в който я преследваха страшни опасности. Бляновете й бяха помрачени от свирепи картини от безумните коридори на Добравит — това беше изтичане от много отдавна блокирани детски спомени.

Мармо прие позвъняването, но убиецът настояваше, че ще говори само с Кореана. В това време тя вече бе застанала на вратата, сресвайки разрошилата се през нощта коса. Когато видя лицето на екрана, тя веднага се приближи към комуникатора:

— Какво има?

— Отново са го видели.

— Къде? — сега тя съвсем се пробуди, омразата изпепели остатъците от неприятните сънища.

— В казармите. Обектът е пристигнал там с малка подводна лодка, влязъл вътре, престоял няколко минути, излязъл, качил се на борда и отплувал.

Лицето на Реминт беше абсолютно безизразно.

— Хвана ли го?

— Не. Разчитахме, че ще се възползва от надводен транспорт — например въздушен кораб — и направихме засадата си по съответен начин. Нямаше как да го нападнем в лагуната. Едва успяхме да вкараме там дори шпионско кълбо. Пиратските главатари са извън кожите си от ярост. Натъпкали са казармите с роботи-убийци и ме търсят навсякъде. Страхувам се, че вече не мога да бъда полезен на брат си — акциите ми стремително падат.

Това неочаквано отстъпление породи странен блясък в очите на убиеца.

— Но нали си по петите му?

— Не. Веднага след като излезе от лагуната, батискафът се потопи — преди да успеем да му лепнем проследяващо устройство. После потъна максимално и изключи моторите си, така че детекторите ни се оказаха безполезни.

— Нещастен идиот! — възторгът на Кореана се смени с изгаряща ярост. — Ще ти прережа гърлото и ще нахраня с теб маргарите!

Реминт, изглежда, изобщо не реагира на крясъците й. Той се отдръпна и в полезрението на камерата се появи виброножът му. Убиецът го включи и прецизно поднесе вибриращото острие към гърлото си.

— Това заповед ли е?

Докато говореше, острието леко докосна гърлото му и струя кръв, хвърлена от ножа, изпръска лещата на камерата с малки алени капки.

— Не! Не! Не се прави на глупак!

Тя видя как убиецът изключи ножа и го прибра. Стичащият се по еластичните му мускули кървав ручей явно не го притесняваше. Кореана изведнъж разбра, че психологията на това същество е отвъд пределите на нейните разбирания, макар че тя притежаваше няколко генширани роби. Никой от тях не демонстрираше такова студено напрежение. Вероятно преди деконструкцията Реминт е бил доста забележителна личност.

Той я погледна с безизразните си очи:

— Да продължавам ли?

— Да.

— Тогава ще ти кажа следното: сега Руиз Ау обмисля това, което е узнал в казармите. Сигурен съм, че ще тръгне да ме търси на мястото, което някога ми беше любимото — фабуларията недалеч от крепостта на брат ми. Пиратските главатари вече посетиха „Зелен вятър“ — така се нарича това място — и сега там е пълно с детективи. Всичко това му е известно, но ако не съм сгрешил в преценката си за него, той ще реши, че е способен да забележи нещо съществено, което несъмнено глупавите главатари са пропуснали. Той е абсолютен егоцентрик, някога и аз бях такъв. В много отношения ние с него доста си приличаме.

Неговата отчужденост беше невероятна дори за робота от плът и кръв, за какъвто го мислеше Кореана. Жената се замисли.

— Там ли го чакаш?

— Крием се в съседния дворец за развлечения.

Тя взе решение.

— Изпрати ми придружител. Ще се присъединя към вас.

Погледът на Реминт беше спокоен и преценяващ.

— Твоята страст може да се окаже съдбовна за моя план.

Тя се озъби, изръмжа:

— Казах вече — придружител! — и изключи комуникатора.

После се облегна назад в креслото и се зае да мисли за Руиз Ау, за невероятния му късмет. Някъде от дълбините на паметта й изплува неприятно усещане. Тя си спомни как мъчително гадаеше защо той е толкова уверен в себе си — от глупост, защото не е в състояние да види и оцени реалните опасности или защото притежава такава невероятна сила, че наистина няма от какво да се бои.

Кореана неволно настръхна. Не, това беше смешно и нелепо. Толкова пъти животът му беше в ръцете й, толкова пъти тя с лекота можеше да го убие, без той да е в състояние да й се противопостави. „Обаче — казваше й тънкото гласче в дъното на душата й, — Руиз Ау е още жив и това те подлудява. И което е още по-лошо, изобщо не ти обръща внимание, зает със своите си работи.“

На екрана се появиха няколко етикета и Руиз щракна върху първия, който гласеше: „Записи от камерите“. Папката бавно се отвори и се показаха допълнителни позиции. Предводителят избра „Нападението над казармите“.

Екранът за миг се изчисти, а после бе запълнен от ясно изображение. Помещението беше ярко осветено. В кадър се появи едър човек в огледална броня, който бързо влезе през портата на казармите. Съпровождаха го две по-дребни фигури, също облечени в броня. В десния ъгъл на екрана се появи надпис: „Реминт Юбере и двама неизвестни“.

Руиз изучаваше внимателно новия си враг. Почувства се малко зле. Никога по-рано не беше срещал Реминт, но знаеше какво представлява той. Това беше знание, родено в безбройните кървави схватки, които бяха превърнали Руиз в това, което беше в момента.

Внезапно и съвършено точно бившият агент на Лигата на изкуствата разбра, че пред него е именно онзи тип убиец, от когото той се боеше повече от всичко — най-чистият и най-страшният. Човек, който живее в настоящия момент, когото не го безпокоят нито угризения на съвестта, нито предчувствия. Той се движеше с лекотата на имигрантите, дошли наскоро от свят с по-висока гравитация. Реминт изглеждаше като прецизно обуздана непреодолима сила. Внимателните очи под преградата на шлема се плъзгаха в различни посоки, изучавайки, оценявайки и претегляйки обстановката с цел постигане на набелязаната цел. Той незабавно би унищожил всяка пречка по пътя си, при това безмилостно и ефективно.

Руиз докосна екрана и в левия долен ъгъл се появи лицето на Реминт от първото му посещение в казармите. Приликата с Алонсо Юбере не се набиваше на очи, при това картината се изкривяваше от изкуствено подсилените мускули и модифицираните кости. В процепите на неестествено опънатата кожа на лицето блестяха лишени от каквото и да било изражение очи. Вероятно без броня този убиец би изглеждал още по-страшен — истинска машина за убийства.

Честно казано, доскоро и самият Руиз беше същият. Сякаш гледаше в мътно огледало и виждаше усмихващ се череп. Агентът изтръпна. Може ли да бъде победен? Предишният Руиз би решил, че е невъзможно.

Екранът се раздели на две части и показа още една група облечени в брони хора. Бяха общо четирима, до тях светеше надпис: „Съучастниците на Реминт Юбере, самоличностите им не са установени.“

Руиз превъртя записа до момента, в който нападателите вече са проникнали в сградата на казармите. Двете групи на нападателите се срещнаха пред затворения вход на двора за разходки. Видя Фломел, на когото вероятно Реминт бе дал при предишното си посещение керамичен молив-мина, за да го закрепи от вътрешната страна на шлюза за безопасност, водещ към площадката. Фокусникът взриви молива и ключалката се разтопи, давайки възможност на Реминт и хората му да проникнат вътре.

После екранът се изпълни с избухванията на изстрелите и с осакатени тела, мяркаха се надаващи писъци хора. Нападателите се движеха целенасочено през общата суматоха и паника и спокойно убиваха всеки, който се опита да застане на пътя им. Взривиха вратите на килиите на останалите затворници и проникнаха вътре. По предварително обмислен план подгониха пред себе си робите, които стояха най-близо до тях.

Руиз спря записа и се намръщи. Все още се чувстваше много уморен, но нещо в тази последователност на събитията го накара да застане нащрек. Защо опитът да се прикрие истинската цел на нападението беше толкова неловък? Във всички останали аспекти на операцията Реминт бе проявил блестящо хладнокръвие, дирижирайки атаката с нечовешка точност.

От дълбините на обичайната параноя изплува подозрение, което Руиз не можеше да отхвърли просто така: а ако това е грижливо заложен капан, целящ да го измъкне на светло? Бившият агент поклати глава. Дори отвличането на робите да бе изкусен план за примамване на противника, пак щеше да му се наложи да изиграе ответния ход. Той си отбеляза тази идея, за да я обмисли по-късно, и отново пусна записа.

Охраната на казармите най-накрая реагира. В опит да предотвратят нападението, те домъкнаха монолинови ограждения и тежко въоръжение.

Реминт, изглежда, премина на някакво друго отчитане на времето. Движенията му на записа бяха замазани от невероятната скорост, макар че Руиз забави максимално скоростта на преглеждане. Убиецът се хвърли напред и се промуши под загражденията, преди охраната да успее да се прицели.

Ужасен, Руиз като омагьосан наблюдаваше кървавата разправа в забавено темпо. В движенията на Реминт имаше някаква страшна красота, когато той се обръщаше от единия войник към другия, размахвайки виброножа и стреляйки с игления лазер. Шестимата изпопадаха за миг. Един от тях живя достатъчно дълго, за да изстреля откос напосоки. Вълната от свръхзвукови частици сряза двама от съучастниците на убиеца. Телата им се превърнаха в купчина отломки от кости и броня, само краката им останаха прави, задържани във вертикално положение от замръзналите съединителни елементи на доспехите. От тях бликаха фонтани кръв.

Когато прозвучаха изстрелите, Руиз усети как сърцето му се сви за миг от тревога за Низа. Обаче тя и всички останали бяха в центъра на тълпата отстъпващи и взривът не ги засегна. Един от нападателите държеше в ръце невронен бич, с който удряше пленниците по краката, за да не забавят ход. Той докосна с бича Низа, девойката се спъна. И в този момент тя погледна нагоре, право към камерата, с поглед, изпълнен с болка и ужас.

Руиз спря записа и увеличи кадъра, така че лицето й изпълни целия екран. Той гледаше правилните черти на милото лице, високите скули, блестящите от сълзите черни очи, сочните устни. Дори в апогея на ужаса в чертите й личеше твърдост и сила. Можеше само да се възхищава на девойката. На Руиз му се струваше, че чете мислите й. Тя мислеше за бягство, а ако това се окажеше невъзможно — как да оцелее. И изведнъж, като в просветление, той осъзна, че тя си мисли още едно нещо: „Къде е Руиз Ау?“

Руиз докосна екрана и продължи да гледа записа. Той наблюдаваше с каменна решителност как нападателите се понесоха по коридорите към пристана, където ги очакваше раздрънкан въздушен катер. Подкарвайки пленниците пред себе си, те се качиха на борда. Мощните двигатели изреваха и катерът потегли, изхвърляйки гъст облак изгорели газове. От дулата на оръжията му изскочиха лъчи изгаряща светлина, които се стовариха върху останалите съдове в лагуната — явно за да се избегне преследването.

Камерата потрепна и отново застина. Създаде се впечатление, че се снима от лодка, която преследва похитителите. В следващата секунда оръдейната кула на катера се обърна, последва избухване на оранжев огън и екранът изгасна. После се появи надпис: „Проследяващото устройство е разрушено.“

Руиз се намръщи. Той би предпочел да не изпитва такъв силен страх от Реминт. Това намаляваше собствената му боеспособност. В дълбините на съзнанието му нещо студено и жестоко не спираше да му нашепва думи, които той игнорираше, не желаейки да ги слуша. Обаче шепотът ставаше все по-силен и вече не можеше да не му се обърне внимание. „Остави я. Със сигурност тя вече е мъртва — уговаряше го натрапчивият вътрешен глас. — Той ще те унищожи. Не може да има никакво съмнение.“

— Сигурно е така — промърмори бившият агент.

Но пред очите му стоеше лицето на Низа — такова, каквото го беше видял на записа. Прекрасно, нежно, честно. Тя беше пуснала прекалено дълбоки корени в неговото сърце. Нека това да е безумие, но той не можеше да изостави любимата си. Ако обстоятелствата ги разделят, едва ли от сърцето му щеше да остане нещо, което да продължи да бие.

Руиз със усилие се съсредоточи върху конкретните проблеми и прегледа материалите на Диамантен накит до края. След като приключи с тях, той не беше престанал да се страхува от Реминт Юбере, но бе узнал къде да го търси.

Олбани седеше в креслото на втория щурман, а Руиз управляваше батискафа през един от подводните проходи, свързани с лагуна в самия център на Морекупчина.

— Абсолютно сигурен ли си в действията си? — техникът все още беше блед.

— Не — отвърна Руиз колкото може по-безгрижно. — Но навремето, всъщност не чак толкова отдавна, човекът, когото търсим, е прахосал в „Зелен вятър“ страшно много време и пари. Току виж успеем да попаднем на следите му.

— Защо мислиш, че ще се справиш с това по-добре от пиратските главатари? Те имат великолепни детективи, а шпионажът не е твоята специалност.

Изглежда, Олбани сериозно се съмняваше в разумността на действията му. Руиз сви рамене. Той, общо взето, беше обяснил на партньора си кого преследват, като благоразумно прескочи най-зловещите подробности.

— Ние с него сме като две капки вода — заяви той. — Разбирам го по-добре от пиратските главатари.

— Нещо не ми се вярва — промърмори със съмнение Олбани.

На Руиз също не му се вярваше, но нямаше друг изход.

Лагуната представляваше абсолютно черна пустиня под страшно висок купол от слегнал се метал. Пустотата бе около километър в диаметър. Руиз стоеше на горната палуба и гледаше над себе си. По купола пълзяха светещи червеи и образуваха преливащи се шарки със студени оттенъци. Очевидно това беше древно произведение на биоизкуството, успяло да подивее. На места в неподвижната вода се отразяваха габаритните светлини на други плавателни съдове. Руиз нямаше достатъчно познания, за да определи дали сред тях е и бронираният катер на Публий. Но реши, че корабът на Реминт със сигурност го няма — пиратите несъмнено щяха да го открият, ако убиецът прояви глупостта да се появи тук след нападението над казармите.

Измъкнаха специалната автоматична шамандура, за която трябваше да се върже кораба. Веднага след закрепването на корабните въжета шамандурата извика корабче от чакащата на брега на лагуната групичка. То се допря до корпуса и Руиз се спусна по тесните стъпала, вградени отстрани на закръгления батискаф. Олбани стоеше горе, облегнат на куличката на перископа. Лицето му се губеше в тъмнината.

— И все пак ми се струва, че трябва да почакаме на дъното, докато утихне цялата тази суматоха. Знам място, където ще се чувстваме спокойно и уютно.

Гласът му звучеше удивително равнодушно. На Руиз изведнъж му се стори, че в партньора му се е пречупило нещо жизнено важно. Зачуди се кога ли се е случило това. И защо засега на него му се беше разминало.

— Навярно си прав — каза командирът. — Но се страхувам, че нямам избор. Ако искаш, без изобщо да ти се сърдя, ще те оставя на брега.

Олбани въздъхна:

— Не, ще остана. На теб продължава да ти върви, Руиз Ау. А на мен през цялото време нещо не ми достига. Може би именно това. А и кой ще наглежда нашия благодетел?

Руиз не намери отговор. Корабчето се удари в стената на подводницата и настойчиво забуча.

— Благодаря — каза най-накрая агентът и пристъпи върху малката палуба. Когато корабчето се отдели от лодката, той погледна Олбани. Приятелят му махна с ръка и каза:

— Успех, Руиз Ау. Намери това, което е необходимо именно на теб.

Гласът му беше тих, но звукът се разнесе надалеч по водата.

Корабчето отново забуча, този път въпросително.

— Лабиринтът „Зелен вятър“ — каза му Руиз и то го понесе към брега.

Руиз се присъедини към странната процесия, която се движеше по тесния пристан към портите на „Зелен вятър“. Вдясно от него крачеха двама покрити с белези стари пирати, облечени в типичните за тяхното съсловие изпъстрени с цветя дрехи от преливащо се кадифе. Те се държаха влюбено за ръце и си шепнеха нещо един на друг в мръсните си уши. Вдясно от него, неприятно близко, крачеше някакъв варварин от Жестокия свят. Беше загърнат в черни дрехи, подрънкването подсказваше за скрития отдолу арсенал. Руиз се отдръпна встрани и забави крачка, така че човекът премина покрай него, задушавайки разузнавача с вонята на немитото си вероятно от рождение тяло и силната миризма на хашиш. По-надалеч на пристана имаше група от отдавна загубили човешкия си облик звероподобни. Повече от половин дузина мъже и жени с дебели вълнени кожи и зурли, подобни на свинските, от които стърчаха бели резци, подскачаха и се радваха като ученици на екскурзия.

Право пред него крачеше стройна висока жена, съвсем гола, ако не се броят обувките със стоманени токове и разкошната грива от страшно светли коси, събрани с мрежа, украсена с аленочервени рубини. При други обстоятелства Руиз непременно би се заинтригувал от вълнуващия ритъм на нейната походка.

Но сега можеше да мисли единствено за това как нечовешки уверено се бе разправил Реминт със съперниците си. Глупаво беше да се надява да го срещне във фабуларията. Едва ли беше толкова глупав или нагъл. Но тук започваше следа, която можеше да води до убиеца и Руиз все повече и повече се боеше от този, когото търсеше. Той усещаше как тупти сърцето му и на челото му избива пот, макар че пристанът се охлаждаше от мощни климатици. Командирът се проклинаше за тази слабост, която можеше да доведе не само до собствената му гибел, но и до гибелта на Низа, ако тя още беше жива.

До момента, в който се добра до далечния край на пристана, успя да потисне вътрешната си паника, макар че продължаваше да я усеща с частица от съзнанието си. Бившият агент тръсна глава и се постара незабележимо да отпусне раменете си.

В металната стена на фабуларията бяха вградени високи порти, построени от някаква имитация на камък. Дълбоките барелефи на арката представляваха елементи от стотици митологични традиции — всеки човек, преминаващ под сводовете, със сигурност виждаше в изображенията нещо познато. Боговете на Старата Земя тук си съперничеха с дибуките от света Ях и с андрозианските чикчарни. Аватарите от Змийска тайна се извиваха около формите на Хлорофиловия Ок. Нилотските сукуби похотливо се притискаха към свещения Мъртъв Бог. Като резултат се бе получил кипящ хаос. По средата беше издълбан надпис на един от архаичните езици на Старата Земя, но Руиз не успя да го разшифрова.

Малко встрани беше застанал висок морасар с плащ, украсен със скъпоценни камъни — портиерът. Под лъчите на точно насочения прожектор дрехите на стража блестяха ослепително, но обиграното око на агента определи, че са скроени така, че да не затрудняват движенията на воина. С грижливо отработен жест морасарът вдигна вокализатора и го включи. Прозвуча реч, очевидно записана на лента.

— Можете да вземете оръжието със себе си — пропя вокализаторът със сладникав безполов глас. — Но помнете: щом влезете вътре, ще попаднете под юрисдикцията на законите на „Зелен вятър“. Само опитайте да раните някого… и ще бъдете ранени вие. Опитайте се да убиете… и ще бъдете убити. Разполагаме с последните разработки в областта на безопасността, снабдени със самостоятелен разум, така че не разчитайте, че ще успеете да измамите нашата бдителност.

— Няма да разчитам — тъжно обеща Руиз и влезе в „Зелен вятър“.