Глава 14

— Какво още? — попита Публий.

— Войска — отвърна Руиз.

Публий кимна в знак на съгласие:

— Вземи когото искаш от казармата.

Бившият агент изсумтя:

— Да, веднага. Не, позволи ми сам да си подбера хората. Знаеш ли, няма да се чувствам уютно, заобиколен от твоите паразити. По-добре ме отведи в Спиндини и вземи повечко пари със себе си.

Публий се опита да спори, но без особен ентусиазъм. В края на краищата той нареди да донесат нашийник и го сложи на врата на Руиз.

— Не мога да рискувам. Току виж офейкаш преди да те затворя в батискафа и да те изпратя на мисията. Ти си напълно способен да намериш удобен случай, докато обикаляме из града. Прости ми за моята подозрителност, но ти сам забърка тази каша.

Руиз нагласи нашийника си по-удобно. За човек, вече бил роб, механизмът изглеждаше доста по-тежък, отколкото би трябвало да бъде.

— Дай ми яке с висока яка. Тези, които искам да наема, няма да искат да работят за роб. Робите ги изпращат на невъзможни мисии значително по-често, отколкото свободните хора.

— Добре, заповядай!

Когато излезе от лабиринта, Руиз установи, че наистина са откраднали високоскоростната му лодка. Той очакваше подобно нещо. Както и да се развиеха събитията с Публий, тя вече не му трябваше. Но все пак тази дреболия го ядоса.

Публий извика двама охранители-дирми. Те поведоха Руиз буквално хванали го под ръка към същата онази бронирана амфибия, на която той толкова се беше възхищавал предишния ден. На него обаче му се струваше, че от момента, в който го пуснаха в крепостта на създателя на чудовища, е изминало значително повече време.

Публий беше напрегнат, показното му весело настроение се бе изпарило. Руиз се досещаше, че извън бърлогата си творецът на чудовища се чувства беззащитен. Дискомфортът, който изпитваше Публий, определено доставяше на пленника удоволствие, но той беше достатъчно благоразумен, за да не го показва.

Дирмите затвориха шлюза. Един от тях се настани на пилотското място и прецизно изведе лодката от малкото заливче. След няколко минути вече влизаха в пристанището на Спиндини.

— Ще изпратя с теб Хюи — каза Публий, посочвайки единият от охранителите. — Хюи, ще се държиш така, сякаш си собственост на Руиз, но само докато не се опита да избяга от теб. В такъв случай просто му откъсни кратуната. Ясно?

Дирмът кимна тържествено и сериозно.

— Не забравяй това, Руиз. Няма да се поколебая да ти откъсна главата, ако дори малко се изнервя. Не ме карай да се вълнувам.

Руиз въздъхна дълбоко:

— Да вървим, Хюи.

От другата страна на вътрешния шлюз охранителят върна оръжието на Руиз, защото нито един човек със здрав разум няма да влезе невъоръжен в Спиндини. После мнимият му роб побутна външната врата и двамата стъпиха на рушащия се пристан.

Спиндини беше развлекателен комплекс, посещаван от свободни търговци. По тази причина той служеше едновременно и за място, където може да се наеме който и да е — своеобразна трудова борса. Роботите-убийци на входа не зададоха никакви въпроси на Руиз и Хюи — очевидно двамата изглеждаха достатъчно страховито, за да имат правото да се намират в Спиндини. Тук се мотаеха и безработни войници, и авантюристи, и наемни убийци, на което всъщност разчиташе Руиз.

Веднага щом попаднаха вътре, бившият агент бе обзет от остър пристъп на носталгия. Наситен с миризми на неговата професия — пот, дим, алкохол, смазка за оръжие, озон, — въздухът му се струваше толкова близък. Грубите гласове, които се разнасяха от всички врати и прозорци около пристана, галеха слуха. Внезапните резки смехове, проклятията и ругатните, фалшивото пеене, звънтенето на чашите, бълбукането на лулите, въздишките и стоновете звучаха за него като музика.

Руиз поклати глава. Изглеждаше му странно, че някога изобщо е живял такъв живот… А всъщност не беше минало чак толкова много време.

— Да отидем в залата за съобщения — каза той и Хюи мълчаливо го последва.

Залата на съобщенията беше остров на хигиенично и високотехнологично спокойствие в задимените дълбини на Спиндини. Стъкло, хром, равномерно бучене на машини. Руиз седна пред един компютърен терминал и въведе изискванията си и скалата на заплащане. После нае кабинка за преговори и зачака потенциалните му воини да излязат от бърлогите си и да се явят на събеседване.

Четири часа по-късно вече разполагаше с четирима наемници, които според него бяха достатъчно компетентни професионалисти. Подбра ги сред стотици претенденти. Публий му бе разрешил да вземе шестима, но Руиз Ау се чувстваше прекалено уморен, за да избере дори още един спътник. Всеки сеанс с ментоскопа — устройство с ограничено действие за проверка на искреността на кандидата — отнемаше поредната порция сили. Менталните океани на постоянните посетители на Спиндини в голямата си част представляваха тъмни и мътни води, криещи неизвестни опасности.

Засега армията му се състоеше от доста обилно покрит с белези възпитаник на гладиаторските арени, киборгизиран клонинг на знаменития освободител Номун, две сериозни дами от света Ях, виртуозно владеещи иглените лазери, и един маниак-звероподобен, на който безумно му харесваше постоянно да пребивава в облика на огромна горила-телохранител. Последният наемник внушаваше сериозни опасения, но нервното изтощение и бедността на предлагания асортимент бяха довели Руиз до отчаяние. Несъмнено звероподобният беше свиреп и опитен убиец, но щеше ли да успее да контролира второто си „аз“, особено в ситуации, изискващи по-скоро студен анализ, отколкото свирепост? Руиз не беше сигурен.

Докато бившият агент търсеше последния наемник, мъжете убиваха времето в игра на карти. Жените седяха, държаха се за ръце и гледаха в командира с големите си златисти очи.

Когато Руиз вече възнамеряваше да се предаде и да се задоволи с това, с което разполага, в кабината за преговори влезе позната фигура — много висок, слаб и недодялан тип, чиито редки посивели коси бяха сплетени в тънка плитка. Грапавото лице беше украсено с ивици синьо-зелени шарки, а дрехите се състояха от раздърпан екип, покрит от сувенирни кръпки с дилвърмуунски туристически атракции.

— Нали не съм закъснял — попита, леко поклащайки се, Олбани Евфрат. Той присви очи, вгледа се в лицето на събеседника си и пристъпи напред: — Руиз? Руиз Ау? Какво правиш в тази дяволска бърлога?

— Търся теб — отвърна Руиз почти сериозно. Той едва се сдържаше да покаже обзелата го радост. Олбани беше като всеки друг, воювал и убивал за пари или заради извратено удоволствие. Но на Руиз навремето му се беше наложило да се сражава рамо до рамо с Евфрат, и той бе видял как този човек е способен да бъде верен и състрадателен — качества, извънредно редки за наемниците. Между тях възникна предпазливо приятелство, запазило се, въпреки че в резултат на втората линиянска кампания се бяха озовали от различни страни на барикадата. Основната слабост на Олбани си оставаше пристрастността му към най-различни химични стимулатори. В момента той беше абсолютно пиян.

— Мене, значи, търсиш? — произнесе Евфрат завалено. — Странно. Е, добре — ето ме. Каква е работата?

— Трябва да се промъкнем и да поогледаме едно място, ето какво — отвърна Руиз. — И по възможност да се измъкнем.

Олбани поклати глава със съмнение:

— Не знам, Руиз. Никога не съм се стремил към работа, която изисква хладнокръвие.

— Знам. Но в този случай си струва. Обектът трябва да се ликвидира на всяка цена — от това зависи съдбата на много хора.

„И това е самата истина“ — помисли си бившият агент.

Олбани въздъхна:

— Добре, щом го казваш ти… Не мисля, че би ме излъгал. Ти винаги си държал на това — да не лъжеш никого.

— Отлично — обобщи Руиз. — Хайде да направим нещо за изтрезняването ти и да похапнем. Работата е спешна.

Целият екип се настани в стоманената амфибия на Публий. Самият й собственик, следвайки настойчивия съвет на Руиз, не се появи. Агентът изказа предположението, че някой от наемниците може случайно да познае създателя на чудовища и да се пречупи под бремето на угризенията на съвестта си.

Олбани изтрезня, но все още го тресеше. Бордовата аптека го тъпчеше с възстановяващи лекарства чрез закрепен на китката трансфузионен маншет.

— И така — започна Евфрат, — в какво се състои задачата ни?

Насочиха се към хангара, където Публий държеше батискафа си, и Руиз разполагаше с няколко минути, за да запознае стария си приятел с плана, разработен заедно с двойника на Юбере. Той обясни как и къде ще проникнат във владенията на мишената, разположени в недрата на издълбания от пещери небостъргач. После обрисува вероятните препятствия, без да се впуска в досадни подробности. Всичките наемници бяха преминали специална подготовка по водене на бойни действия в градски условия и имаха необходимия опит, при това при някои доста богат. Обаче Руиз се надяваше, че няма да им се наложи да влизат в неравни сражения.

Наемниците се интересуваха от това кой е обектът на операцията, опитваха се да изяснят на кои равнища ще им се наложи да се бият. Руиз дипломатично отклоняваше отговорите. Чувството за отговорност за наетите от него убийци го потискаше неприятно, особено сега, когато и Олбани се беше присъединил към тях. Не се съмняваше, че е достатъчно един от тях да узнае в какво се състои задачата и кого им предстои да отстранят, и Публий щеше да се погрижи при завършване на операцията да няма кой да разпространява слухове.

Руиз приключи с излагането на плана.

— Има ли въпроси? — той огледа заобиколилите го хора. — Ето какъв ще е редът. При пристигането в хангара всеки ще може да си избере оръжие по свой вкус. Олбани, ти ще бъдеш нашият шпионин. Винаги си имал великолепен нюх за неприятностите. — После кимна на клонинга-киборг: — Хъксли ще се заеме с разузнавателното оборудване, това е неговата специалност.

— А аз? — попита с дрезгав глас звероподобният Дурбан.

— Начело на групата.

Руиз се обърна към бившия гладиатор, който изобщо не се беше представил.

— Ти и Дурбан ще се редувате най-отпред. Така е по-сигурно. А вие двете — той се обърна към жените, представили се като Мо и Чоу — ще прикривате фланговете.

— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Олбани. — Изглежда, цялата мръсна работа се падна на нас.

— Бих искал да съм на вашето място. Но аз ще пазя новобранците.

Широките равнодушни лица придобиха кисели изражения.

— И кои са те? — попита звероподобният.

— Генш и невъоръжен двойник на мишената — неохотно отговори Руиз.

Върху намръщените физиономии на наемниците се появи негодувание.

— Дяволска работа — промърмори Олбани.

Руиз сви рамене:

— Е, именно заради тях получавате такива добри пари. Не мога да ви кажа нищо повече.

— Не чух фразата: „Ако сте размислили, можете да слезете при най-близкия небостъргач“ — каза едната от яхианките.

— Извинете — поклати глава Руиз, — но вече сте подписали договорите. Ако се откажете от работата, ще бъдете продадени в робство. Това е всичко.

— Променил си се, станал си по-корав, отколкото беше навремето — тъжно поклати глава Олбани.

— Моят договор е още по-суров от вашите — отговори Руиз, мислейки за скалпела на Публий.



Преди да ги пусне на борда на батискафа, Публий изпрати Хюи да повика Руиз. Той посрещна пленника в командната зала, седнал пред огромния илюминатор и любуващ се на блещукащите светлини на Морекупчина. Уж за удобство на малкия генш, който търпеливо чакаше в ъгъла, помещението беше осветено само от няколко червени лампички. На кушетката, разтеглил устни в нечовешка усмивка, седеше фалшивият Юбере. Четиримата охранители-дирми, разположени по периметъра на командната зала, поглаждаха оръжията, наблюдавайки внимателно влезлите.

Публий вдигна ръка за поздрав:

— А, Руиз! Готов ли си да повлияеш на хода на историята?

— Предполагам, че да — в гласа на Руиз звучеше съмнение.

— Но, Руиз, защо не можеш да усетиш величието на момента? Просто позор! Бих искал да почувстваш цялата значимост на възложената ти мисия. Ако се върнеш с победа, вселената ще се промени завинаги.

Помпозността на създателя на чудовища започваше да омръзва на Руиз, но той старателно го покриваше.

— Много се радвам, че ми се доверяваш, император Публий.

Събеседникът му засия:

— Разбира се! Но да се хващаме за работа.

Той повика с пръст младия генш. Съществото зашляпа с крака по пода и спря пред него.

— Дай да ти сваля нашийника — обърна се създателят на чудовища към Руиз. Пленникът наведе глава и Публий притисна молекулярния ключ към заключалката.

— Колко по-добре е без него, нали? — попита той агента. — Сигурен ли си, че на двамата с генша са ви необходими чак толкова много бесните нашийници?

Руиз не го удостои с отговор.

— Е, твоя си работа — Публий извади от чекмеджето на бюрото метална кутия и я отвори. — Предполагам, че ще искаш да ги огледаш?

Руиз измъкна нашийниците от гнездата им и ги поднесе към светлината. Видя запазената марка на корпорация „Извор“, който по принцип служеше като гаранция за качеството. Провери дали не са повредени пломбите, после тества двата пулта за управление със стандартната диагностична програма. През цялото това време Публий го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.

— Според мен с тях всичко е наред — каза Руиз без особена увереност.

— Разбира се, че е наред. За кого ме взимаш?!

— За умен човек — отвърна Руиз.

— И безспорно си прав — снизходително отбеляза поласканият Публий. — Продължавай.

Руиз се обърна към генша:

— Обясни ли ти твоят господар какви са предназначението на този прибор и условията на сделката?

Единият от устните триъгълници на генша затрепери и се отвори. Разнесе се тънко свистящо гласче:

— Аз ще бъда заложник.

— Правилно — кимна Руиз. — Знаеш ли как работят нашийниците?

— Да.

— По-подробно, ако обичаш — помоли човекът.

— Ако умра аз, ще умреш и ти. Ако умреш ти, ще умра и аз.

— Правилно. Освен това, щом веднъж си сложим нашийниците, ще можем да ги махнем само по взаимно съгласие.

— Прекрасно разбирам това — каза съществото.

— Отлично. Тогава да ги слагаме.

Руиз щракна нашийника около врата си и внимателно проследи как Публий слага същия механизъм на генша и фиксира обръча с анестезиращи скоби. После взе пулта за управление, а геншът отвори една от устите си и протегна пипало към своя пулт. Двамата натиснаха едновременно съответните бутони и човекът усети как нашийникът му се задейства. Обзе го лошо предчувствие, но Руиз се отърси от него. Щяха да са му необходими всичките му способности, умения и максимална концентрация, за да изпълни задачата на Публий, а после и да преживее благодарността му.

— Да вървим — каза той.



Батискафът се спускаше беззвучно в черните дълбини на Морекупчина, напипвайки с помощта на пасивен сонар пътя си през непроходимите водни дебри. Руиз постоянно забелязваше стремително движещи се маргари, а сонарът постоянно фиксираше звуците, издавани от по-дребните форми на живот, а също така и вибрирането на двигателите на други, не толкова старателно замаскирани подводници и плавателни съдове на повърхността. Приборът анализираше отразените трептения и по тях реконструираше на екрана на холовизора призрачния зеленикав контур на подводната стена на небостъргача. Тяхното собствено положение беше отбелязано от червена точка, която едва забележимо се движеше надолу, покрай колосалните подпорни конструкции. Известно време Руиз наблюдава внимателно екрана и се убеди, че автопилотът работи нормално. После той мина покрай товарния трюм, претъпкан от наемниците и техния арсенал, и повика Олбани. Наемникът се изправи и го последва в капитанската каюта, където чакаха фалшивият Юбере и геншът.

— Ти си нашият детектор за неприятности, Олбани — каза Руиз. — Погледни тези нашийници и кажи дали всичко с тях е наред.

— Да видим какво може да се направи — отвърна Евфрат и се зае да подрежда сондите и тестовата апаратура за проверка на прибора.

Половин час по-късно, след като старателно изучи нашийника на генша, той се изправи, мръщейки се заради вонята, носеща се от нехуманоида.

— Този е преправен — рапортува той. — Върху участъка, където е разположен рецептора, е прилепена мономолекулна ципа, през която сигналът за унищожение не може да премине. Когато босът те убие, геншът няма да умре.

Руиз поклати глава. Алчността на Публий беше безгранична. Оказа се, че безумният хирург не иска да пожертва малкия генш, за да отстрани стария си познат, без да предизвика подозрения в него. На Руиз дори му стана малко обидно. Той протегна ръка към панела под тавана и включи видеокамерата.

— Нека да запишем това — каза той. — Току виж ни потрябвало. Можеш ли да махнеш ципата?

— Като нищо — отвърна Олбани, прикрепи към нашийника атомен унищожител и включи таймера.

Руиз се обърна към генша, който равнодушно понасяше действията на механика:

— Ти знаеше ли за това?

— Не. Но аз съм ценно имущество. Логично беше да се предположи, че господарят ми ще пожелае да ме обезопаси. Възнамеряваш ли да му съобщиш, че номерът не е минал?

Руиз измънка неопределено в отговор. Когато Евфрат обяви, че нашийникът е оправен, бившият агент каза:

— Направи ми една услуга, Олбани. Вземи двойника и го изведи оттук. Развличай го както искаш, само че, ако се наложи, не оставяй видими синини. А ние трябва да се посъветваме.

Олбани взе фалшивият Юбере под ръка. Двойникът се усмихна спокойно и го последва безропотно. Руиз затвори пневматичната врата и превъртя ключа. После пусна камерата.

— Хайде да си поговорим.



Низа, изпънала гръб, седеше зад Реминт, прикована към стоманената седалка. До нея Фломел ругаеше тихичко. Той проклинаше нея, Руиз Ау и жестоката съдба, която го беше довела до такъв печален край.

— Млъкни! — изкрещя тя най-накрая, уморена от постоянното хленчене. — Възнамеряваш да продължиш да се държиш по същия недостоен начин, така ли?

Фломел й хвърли злобен поглед:

— Уличница… Самата ти да беше млъкнала. Ти си виновна за всичко. Ти съблазни в Бидерум убиеца от простолюдието. Когато той се хвърли на сцената, нашата участ беше предрешена. Ако не беше той, всички ние вече щяхме да изнасяме представления пред владетелите на пангалактическите светове.

Долмаеро, седнал зад Низа с гръб към нея недоверчиво измънка:

— Малко вероятно, маестро Фломел. Освен това нашите умове и души вече нямаше да ни принадлежат, ако Руиз Ау не се беше застъпил за нас.

— Е, и още колко дълго ще останат наши сега? — попита Фломел. — Освен това, ако аз никога не узная, че умът ми е преправен, каква ще бъде разликата за мен? Мисля, че не е чак толкова страшно.

— Правилно, така и трябва да бъде — отбеляза сухо Молнех.

— Какво искаш да кажеш с това? — избухна Фломел.

— Външната проява на нещата винаги те е интересувала значително повече, отколкото тяхната същност. Докато си оставахме фокусници, всичко беше наред — подобен подход дори ти помагаше с нещо да работиш. Такава е природата на нашето изкуство. Но сега ние сме роби.

Молнех беше мрачен. Низа не го беше виждала такъв. Тя със закъснение разбра колко й е помагала неговата непоколебима жизнерадост.

Фломел продължаваше да хленчи, без да слуша упреците, обсипвайки Руиз Ау с все по-колоритни и изразителни проклятия. Низа вече не можеше да се прави на безучастна.

— Как не те е срам! — скастри тя фокусника. — Руиз ти спаси живота, когато всички ние бяхме готови да те убием. Само заради неговото милосърдие имаше възможността да ни предадеш на Кореана. Щяхме да си седим на безопасно място, а после Руиз щеше да ни вземе оттам, за да ни отведе далеч от този ужасен свят.

В този момент грамадният мъж, който караше лодката, обърна глава и отсече:

— Грешите.

— Какво имаш предвид? — студено се поинтересува Низа.

Реминт я плашеше. Той приличаше не на човек, а на стилизирано олицетворение на разрушението. Тя беше видяла как той спокойно убива десетки служители от охраната на казармата. При това лицето му не изразяваше нищо друго освен упорита съсредоточеност.

— Фломел не ви е предавал — отвърна Реминт. — Как мислите, че го намерихме?

— Как? — настоятелно попита Низа, потисната от усещането за приближаваща беда.

— Руиз Ау ни каза къде сте. Той се надяваше да изкупи живота си с цената на вашите. Но няма да успее да направи нищо. Ние така или иначе ще го намерим. Така че, той ви продаде абсолютно напразно.

— Не ти вярвам — Низа злобно се втренчи в тила на Реминт. — Май ни взимаш за глупаци. Ако сте ни купили от Руиз, нямаше да ви се наложи да взривявате казармата и да се биете с охранителите, за да получите своята собственост.

— Той ви продаде не на нас, а на друг. Вашите нови господари бяха надути и несговорчиви и не искаха да се разделят с вас за каквато и да било цена. Поради това ни се наложи да действаме малко грубо и праволинейно — сви рамене Реминт, без да откъсва очи от посоката, в която се движеше лодката.

Низа продължаваше да изгаря убиеца с яростен поглед, но очите й се пълнеха със сълзи. Тя вече не беше сигурна в нищо. В сърцето на девойката сега зееше кървава рана.



Руиз разглеждаше внимателно генша. Както и всички същества от неговият род, въпросният екземпляр беше доста отвратителен от човешка гледна точка. Той бе покрит с висяща торбеста кожа и обраснали с подобните на суха трева сензори. По сплескания череп хаотично блуждаеха трите очи. И една смрад, от която на човек ужасно му се гади…

Съществото, изглежда, обърна на събеседника си толкова внимание, колкото, колкото геншите изобщо са способни да отделят на хората, които не възнамеряват да ги нападнат.

— Слушай ме внимателно — започна Руиз. — Твоят господар възнамерява да те убие, за да убие мен.

— Няма ли да му кажеш, че си оправил нашийника?

— Ще му кажа, само че това няма никакво значение. Той толкова много иска да ме убие, че дори е готов да пожертва и теб.

Устните отверстия на генша затрепериха — при тази раса подобен жест означаваше скептична усмивка.

— Аз съм прекалено ценно имущество.

— Напълно вярно. Но ако аз изпълня успешно задачата, стойността ти значително ще се снижи.

— Не може да бъде.

— Може, тъй като човекът, когото трябва да отстраним, притежава огромно количество генши, така че твоята смърт няма да нанесе сериозно намаляване на капитала на Публий.

Геншът притихна. Руиз търпеливо чакаше събеседникът му да обработи информацията. След пет минути съществото вдигна глава.

— Това истина ли е?

Руиз кимна:

— Ти ще се убедиш сам, когато се озовем в крепостта. Твоите центрове на обонянието ще бъдат препълнени с миризмите на съплеменниците ти.

Минаха още пет минути.

— Какво трябва да направя, за да оцелея? — попита най-накрая геншът.

Руиз се облегна назад в креслото, в него започна да се разпалва мъничка надежда.

— Трябва да помисля. Като начало имам едно предложение, но това е само част от проблема. Нека да свалим бесните нашийници.

Геншът затрепери в отговор, което означаваше отказ.

— Ако го направя, Публий ще ме накаже сурово. Той ми обясни това много подробно. Дори не можеш да си представиш с какви ужасни неща ме заплаши.

— Мога, и то доста добре — възрази Руиз. — Но ти не си уловил основната логическа нишка на ситуацията. Ако не свалим нашийниците, Публий просто ще те убие, за да убие мен. Ако ги свалим, той ще бъде принуден да се опита да ме убие непосредствено, и по този начин ще пощади теб. Ще бъда откровен докрай: искам да останеш при мен като заложник — за всеки случай.

— Разбирам.

— Лично аз не ти желая злото. Но искам да оцелея.

— И това е напълно разбираемо — геншът, изглежда, не изпитваше към Руиз никакви отрицателни чувства, но агентът избягваше да приписва на нехуманоидите човешки качества.

— Трябва да натиснем отключващия бутон едновременно.

Геншът застина. След миг от втората му уста се подаде тънко полупрозрачно пипало и докосна бутона.

— Аз съм готов — каза съществото.

Двамата натиснаха бутоните и нашийниците тихо изщракаха, след което паднаха на пода.

Руиз въздъхна дълбоко и замасажира протрития си врат. Искаше му се да се наслади на тази малка глътка свобода, но времето летеше.

— Добре ли ти се удава проникването в човешките умове?

— Успехите ми засега са доста скромни. Но с течение на времето ще се науча.

— Вече не разполагаме с време — отсече Руиз. — Какво знаеш за потапянето в холомнемоничния океан на личност, подложена на деструкция?

Геншът настръхна:

— Трудно ми е дори да си помисля за това… Съзнанието на такъв човек е студено място, озарено от непоносимо ярка светлина.

— Какво може да се направи в подобен случай и доколко успешно ще бъде?

— Без да се разрушава и изгражда наново личността? Много малко — геншът се размърда неспокойно.

— Нямам достатъчно опит.

— Добре. Да оставим настрана основния процес, за който така или иначе не разполагаме нито със сили, нито с време. Но поне можеш ли да направиш така, че Публий да не може да използва марионетката без нашето съгласие?

Геншът притихна отново. Руиз усещаше, че търпението му е на самата си граница, но подтисна желанието си да накара съществото да се забърза. Ако горкият генш изпаднеше в истерия, всичко щеше да бъде загубено.

Мълчанието продължи безкрайно. Но ето че най-накрая геншът заговори:

— Не мога да разбера съвсем постановката на въпроса. Не притежавам достатъчно опит в предателството. Може би не съм способен на това.

— Глупости — възрази Руиз. — Ти си разумно същество. Нито един народ, нито една раса в процеса на развитието си не може да мине без предателства, нека да перифразирам въпроса: какво можем да направим, за да не може Публий да се справи без нас? Имам идея: какво ще стане, ако блокираш нервните рецептори на марионетката така, че да не реагира на заповедите на господаря си? Можеш ли да защитиш тази блокировка с някакъв код или парола, известни само на нас?

Очните петна на генша прекратиха безкрайното си блуждаене. Той се съсредоточи изцяло върху предложението на Руиз. Най-сетне, когато човекът вече беше на път да реши, че съществото е прибягнало до някаква разновидност на летална самохипноза, геншът заговори:

— Този вариант изглежда напълно осъществим.

Руиз притвори очи. Нашийника вече го нямаше. Той можеше да избяга и да се стаи някъде в най-тъмното ъгълче на Морекупчина с надеждата, че гневът на Публий няма да го застигне. Но това нямаше да му помогне с нищо за бягството от Суук. Не, оставаше му да се надява, че ще успее да намери кукичката, на която ще се хване творецът на чудовища. Руиз рязко се изправи.

— Трябва да опитаме — каза той и тръгна към носовия отсек, да търси двойника.

Загрузка...