Глава 2

На бегълците невероятно им провървя. Катерът запази хоризонталното си положение при рухването си върху баластрата, покрила талусовия склон. Първият удар почти изхвърли Руиз от креслото, но той успя да се хване за страничните облегалки. На останалите едва ли им се бе удало да сторят същото, но във всеки случай амортизационната мрежа трябваше да ги е предпазила от сериозни наранявания. Корабът продължаваше да се движи нагоре по инерция, обвивката му скърцаше при съприкосновението си с баластрата. После машината забави движението си заради триенето, удари се в издатината на скалата на върха и най-накрая спря, поклащайки се.

Руиз бе имал опасения, че катерът може да прескочи върха. Интересно, какво ли имаше от другата страна на склона — полегат наклон към долината или пропаст? Не помнеше. В последните минути на полета цялото му внимание беше съсредоточено върху лицето на Кореана.

Но ето че корабът престана да се тресе и окончателно се спря. До слуха на Руиз достигнаха доста характерни звуци — Фломел повръщаше. Видеоекранът беше тъмен, контролният пулт беше изкорубен при падането.

— Е — рече агентът, — все още ни върви.

Той се обърна и огледа останалите бегълци.

Бледата Низа се бе вкопчила конвулсивно в амортизационната мрежа. Молнех, накриво усмихвайки се, се опитваше да се отдалечи колкото се може повече от Фломел. Долмаеро безизразно гледаше в люка.

Главният фокусник най-накрая успя да се справи със стомаха си.

— Ще дойде ден, в който ще съжаляваш за постъпките си, човеко от простолюдието! — изсъска той, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух, като изхвърлена на брега риба. — Ти разруши вълшебния кораб на лейди Кореана и ние останахме в дивата пустош, без надежда някой да ни помогне.

Руиз въздъхна тежко:

— Всеки идиотизъм трябва да си има граница. Нима още не си разбрал, че твоята „милостива господарка“ се опита да ни размаже в скалите заедно с катера си?

Той посочи към люка, зад който се виждаше тъмния склон.

Фломел му отвърна с откровено злобен и недоверчив поглед.

— Глупости. Ако не се беше намесвал в управлението, и досега щяхме да следваме местоназначението си с удобния и безопасен кораб. Ако се надяваш, че ще повярвам дори на една от лъжливите ти думи, ти ме бъркаш с някой друг.

— Можеш да си спокоен, аз съм прекалено предпазлив, за да те подценявам. Но все пак в едно си прав — ако не се бях намесвал, ти и досега щеше да си седиш в товарния трюм. И това щеше да е най-добрият изход за всички — уморено каза Руиз.

— Като говорим за товарния трюм, какво става с Кроел? — с дрезгав глас попита Долмаеро, прекъсвайки краткото мълчание.

Агентът сви рамене:

— Страшно съжалявам, но Кроел загина.

Останалите, изглежда, не разбраха.

— Как разбра за това? — смаяно попита Молнех.

Руиз се изправи.

— Аз го убих. И именно затова всички ние останахме живи.

За щастие аварийният шлюз беше оцелял и мъжете успяха да го отворят ръчно. Бегълците побързаха да се измъкнат навън, но Руиз и Долмаеро се забавиха при обезглавеното тяло на Кроел, оглеждайки малката дупка, пробита в стената на машинното отделение. Старейшината внимателно изгледа спътника си.

— Как се сети за това?

— Не знам. Внезапно ми хрумна, просто късмет. Или поне за нас, останалите. Макар че дори и да не го бях направил, Кроел пак щеше да загине, но заедно с нас. Хайде, помогни ми с тези пакети. Запасите трябваше да ни стигнат за още едно денонощие, но сега, когато станахме по-малко, сигурно ще можем да изкараме с тях поне няколко дни.

Долмаеро нарами торбата с хранителните припаси:

— На Кроел така или иначе не му оставаше много живот. Душата му вече беше напуснала тялото — той сви рамене и се извърна. — Не се обиждай, моля те, но ти си много странен човек, Руиз Ау. Убиваш враговете си с лекотата, с която останалите смачкват дървениците, а после съжаляваш за смъртта на Кроел, който нищо не значеше за теб. Интересно, между другото, колко ли дълго ще продължи така изумително да ти върви?

— Нека само офейкаме от Суук. За повече късмет не се моля.



Руиз огледа малката група оцелели. Всички освен Низа изглеждаха объркани и нещастни. Фактът, че в последно време чарът на девойката въздействаше толкова силно на агента, бе станал причина за много от проблемите му… Но ситуацията си имаше и своите приятни страни. Той отново се полюбува на кадифената й кожа, огромните тъмни очи, дългите черни къдрици — гъсти, меки, с бакърен оттенък; на грациозното й тяло и дългите крака. Освен това Низа притежаваше остър ум и изумително силен характер.

Руиз се усмихна на момичето. Тя му отговори с такъв нежен поглед, че Фломел не можа да се сдържи и изфуча възмутено.

Оказалият се не по своя воля в положение на предводител мъж, прехвърли погледа си върху илюзиониста. Той беше мършав човек на средна възраст, с прекалено суров поглед и дразнещи надути маниери. Върху голия му череп се открояваха татуировките на старши фокусник. Фломел, който бе роб на Кореана също като всички останали, категорично отказваше да признае положението си на зависимост. Тепърва предстоеше да бъде убеден, че красивата дама е възнамерявала да продаде трупата на онзи, който заплати повече.

Руиз смяташе, че този човек все още представлява сериозна заплаха за малобройния отряд. Най-разумно би било опасният спътник просто да бъде отстранен. Руиз поклати глава. Какво се е случило с него, защо сега не е в състояние да реши възникналия проблем по този толкова прост начин?

Молнех се оглеждаше с любопитство. На неговата глава също имаше татуировки на фокусник, той помагаше на Фломел в постановките на илюзионистките представления с жертвени феникси, благодарение на които трупите от Фараон толкова се ценяха на пангалактическия пазар на роби. Молнех изглеждаше неправдоподобно мършав и тромав, но Руиз се възхищаваше на рядко срещаната издръжливост на този човек, на неговия оптимизъм и на лекотата, с която той възприемаше превратностите в съдбата си. Подобна гъвкавост ярко го открояваше от слабоумния Кроел, загубил разсъдъка си заради стоварилите се върху му изпитания.

И накрая — Долмаеро; нисък, пълен мъж, татуиран с червените и зелени шарки на старейшина на гилдия. Той предвождаше бригадата на работниците около сцената — дресьори на зверове, шивачи на костюми, дърводелци, лекари — чието майсторство поддържаше фантастичните номера на фокусниците. На Фараон той се бе подчинявал на нарежданията на илюзионистите, но в този нов свят на Долмаеро му се наложи да поеме задълженията на ръководител. Старейшината в нито един момент не забравяше за отговорността си пред съплеменниците. Освен това той притежаваше бърз и гъвкав ум. Когато на Фараон корабът-капан на Кореана хвана Руиз Ау и трупата на Фломел, агентът беше сигурен в надеждността на маскировката си. Обаче Долмаеро доста бързо се досети, че Руиз не принадлежи към аборигените на малката изостанала планета.

Старейшината никога не се опитва да използва подозренията си, за да навреди на загадъчния непознат и Руиз му беше благодарен за това. Пък и агентът изпитваше към Долмаеро чувства, доста близки до приятелските, независимо от разликата в произхода им и въпреки риска, който винаги съществува при възникването на приятелски отношения в такава сложна ситуация.

Старейшината внимателно се вгледа в Руиз:

— Струва ми се, че си в добро настроение. Завиждам ти за безгрижието. На моето сърце му е прекалено тежко от множеството въпроси.

Агентът безпомощно сви рамене. В случая с Низа го ръководеха чувствата, но защо се нагърбваше с отговорността за останалите пленници? Може би си струваше да обясни на Долмаеро поне някои неща?

— Ще отговоря на каквото мога. Питайте.

— Страхувам се, че знам прекалено малко дори за да успея да задам разумни въпроси — въздъхна старейшината. — И все пак… къде искаше да ни изпрати Кореана, преди да убиеш гигантската надзирателка и да разоръжиш механичния човек? Знаеш ли?

— Да.

Руиз почувства, че от тази тема гърбът му се смразява, започва да му се повдига и по челото му избива студена пот. Леталната мрежа се размърда в дълбините на съзнанието му, напомняйки му, че ще загине, ако пипалцата на геншите проникнат в мозъка му.

— Господарката искаше да ни изпрати при геншите, за да премахнат опасността за нея.

— Да премахнат опасността?

Долмаеро явно се съмняваше, че пленник като Руиз може да стане безопасен за господаря си.

— Геншите са чуждопланетни същества, значително по-странни от пунгите, които охраняват казармите на робите. Те са отвратителни създания, но аз се страхувам от тях по друга причина. Тази раса е изучила мозъка и мисленето на човека. Сега те ни познават прекалено добре и могат да ни накарат да направим всичко, което си поискат, или да станем такива, каквито пожелаят.

— А какво щяха да направят с нас?

— Нарича се деконструкция. В подземията си геншите щяха да разложат мозъците ни на парчета и да ги пренаредят по такъв начин, че ние завинаги да останем роби и да сме в състояние да мислим само за благополучието на господаря си.

— Не е ли прекалено сложно? — намеси се Молнех. — Със сигурност има и по-прости начини за държане на робите в подчинение. На Фараон ние се справяме прекрасно. Бунтовниците или ги разпъват, или ги набиват на кол, или ги използват в Изкупление, което не е посветено на някой от боговете. Това е добър урок за останалите роби.

Руиз се намръщи. Понякога забравяше, че спътниците му са се родили и са израснали в примитивен и жесток свят. Дори Низа одобрително кимаше с красивата си главица, очевидно намирайки речта на Молнех за напълно разумна.

Обаче после беглецът си помисли, че неговите собствени етични стандарти всъщност не са толкова далеч от морала на аборигените от Фараон. Да, естествено, самата мисъл, че робите могат да бъдат разпъвани, му се струваше варварска. Но нима на съвестта на самия Руиз Ау не тежаха невинни жертви? Множество хора бяха загинали по негова вина от момента на началото на операцията на Фараон: първият беше стражът, когото той беше принуден да убие, за да преодолее стената; последваха го ханджията Денклар, проститутката Релия, надзирателят Ронтлесес. А след отпътуването на Суук списъкът от жертви бе станал прекалено дълъг, за да може да си го припомни веднага. Понякога на Руиз му се струваше, че прилича на безпощадна чумна епидемия, която удря където й попадне, без да оставя шансове за спасение.

Тези нерадостни мисли очевидно се бяха изписали върху лицето му, защото Низа го попита с тон, изпълнен със загриженост и безпокойство:

— Какво се е случило, Руиз? Може би това е по-милосърден начин, но при нас на Фараон още не са се научили да променят човешкия мозък.

— Милосърден? — агентът се разсмя горчиво. — Не. Геншите правят от хората кукли, послушни марионетки. Нещо, което вече не може да бъде наречено човек. Геншите щяха да ме превърнат в машина. Но най-страшното е, че дори не бих забелязал това. И ако в един прекрасен ден господарят поиска да разпоря собствения си търбух и да нарежа червата си на парчета, аз бих сметнал това за съвсем разумна молба и незабавно бих я изпълнил. Ала дори тогава нямаше да разбера, че съм престанал да бъда самостоятелна личност.

Всички мълчаливо се опитваха да проумеят отвратителната картина, нарисувана от Руиз. Дори Фломел, старателно давайки си вид, че изобщо не слуша разговора, изглеждаше потресен.

След малко Долмаеро боязливо погледна към небето, почеса се по тила и замислено попита:

— Не искам да се покажа неучтив, но… ако нещата стоят така, както ни разказа, и тези генши могат да вършат такива работи, защо не владеят целия свят? Или все пак го владеят?

Руиз за пореден път бе изумен от гъвкавостта на мисленето на старейшината.

— Добър въпрос. Но нещата не са толкова прости. За пълното променяне на човешкия мозък те трябва да изхарчат толкова жизнени сили, че за възстановяването им отива прекалено много време. На геншите им е по-лесно само лекичко да променят мозъка. Това е значително по-безопасно.

В този момент Руиз се запита защо Кореана беше готова да заплати астрономическа сума за деконструкцията на петима роби. Обаче веднага установи, че при мисълта за бившата му господарка главата започва да го боли непоносимо.

През болката пробягваше лавина от мрачни спомени. Фактораторката на Лигата на Изкуствата на Дилвърмуун, която го бе наела да изпълни настоящата задача… после геншът, работещ за Лигата и занимаващ се с монтирането на императиви и летални мрежи. Руиз твърдо реши никога повече да не позволява някой да бърника из мозъка му. И изобщо, ако успееше да се измъкне жив от ситуацията, в която бе попаднал, нямаше да е зле да си смени работата… Впрочем, сега беше рано да се правят подобни планове…

— Освен това — продължаваше да обяснява той на своите спътници, — геншите не са технологична раса. Те не могат или не искат да произвеждат машини, за да увеличат своите възможности. В противен случай тази раса наистина би могла да придобие власт над пангалактическите светове. Да, от време на време на някой генш му се удава да достигне до доста високо положение, след като превърне в роботи няколко влиятелни човешки същества. Отчасти това е въпрос на късмет, но общо взето властта като такава не ги интересува особено много. Освен това не са чак толкова много, а и повечето от тях са пленници.

— Мисля, че такива роби струват доста скъпо, ако е възможно да ги накараш да работят за господаря си — отбеляза Долмаеро.

— Да, страшно скъпо — съгласи се Руиз.

Наложи се да признае пред себе си очевидния, но неприятен факт, че Лигата на Изкуствата изобщо не се интересуваше от търговците на роби, работещи нелегално на принадлежащия й Фараон. Агентът трябваше да отведе емисарите на могъщата организация до анклава на геншите на Суук.



Руиз се убеди, че корабът се е спрял на ръба на отвесна пропаст. Долмаеро се усмихна, проследявайки погледа му:

— Виж ти, как ни провървя. Трябва да продължа да се държа близо до теб, Руиз Ау.

— Още е прекалено рано да се надяваме на благополучен изход. Късметът идва и си отива, старейшино на гилдия.

— Как мислиш, какво да правим сега?

На този въпрос неочаквано отговори мълчалият до момента Фломел:

— Мисля — с кисел тон произнесе фокусникът, — че трябва да се доверим на милосърдието на лейди Кореана. Тя със сигурност ще разбере, че ние не сме виновни за нещата, извършени от този скитник без потекло. Сигурен съм, че благородната господарка скоро ще се появи и ще ни измъкне от това страшно място.

Руиз гръмогласно се разсмя. Останалите фараонци гледаха Фломел с такова смайване, сякаш той беше диво животно в зверилник. Долмаеро съкрушено поклати глава, а Молнех още веднъж се опита да разубеди бившия си началник:

— Сега не е време за шеги, да не говорим, че и в по-добри времена твоите шеги трудно можеха да се нарекат сполучливи. Не разчитам особено много на добротата на лейди Кореана. Нима не помниш колко милосърдно тя преряза гърлото на Касмин, твоя любим надзирател?

— Струва ми се, че Фломел е прекалено глупав и не е в състояние да си извади поука от такива уроци — отмъстително добави Низа. — Той е същият като Кроел, само че по-добре се преструва. И животът му ще завърши по същия начин. Разбира се, ако му провърви.

Главният фокусник почервеня и стисна юмруци. На Руиз му се стори, че той възнамерява да удари девойката. Агентът се приготви да се намеси. Сърбяха го пръстите от желание да прекърши мършавия врат на фокусника. Най-накрая му се предоставяше подходяща възможност да се избави от толкова опасния спътник, а заедно с него и от напрежението, натрупало се през дългите дни плен.

Фломел погледна противника си в очите и изплашено отстъпи назад. Лицето му пребледня като на мъртвец и се покри с капки пот. Руиз въздъхна дълбоко и се постара да се вземе в ръце. Наложи се да се напъне, за да махне от лицето си злата усмивка, много подобна на озъбването на хищен звяр.

Останалите също изглеждаха изплашени, дори Низа се постара да се отдръпне по-надалеч, сякаш позагубила доверие в своя любовник и покровител. Сърцето на Руиз се сви, той се опита да се усмихне колкото се може по-ласкаво. Ответната усмивка на девойката беше искрена, макар и в нея да се долавяше известно напрежение. Руиз едва ли можеше да я осъжда за това — напълно можеха да му се доверят само откачени или глупаци… А Низа не беше нито от едните, нито от другите.

— Е — меко изрече той, — ако искаш, можеш да почакаш Кореана тук. Тя ще се появи след два-три дни. Тази скала ще ти послужи за навес, но не можем да ти оставим никаква храна. И все пак — той отново се усмихна с лоша усмивка, — почти мога да ти гарантирам, че ще загинеш съвсем не от глад.

Фломел погледна в краката си и тихо попита:

— Какво ще ме посъветваш, уважаеми старейшино на гилдия?

Долмаеро каза с видима неохота:

— Според мен, маестро Фломел, Руиз Ау е единствената ни надежда. Ние сме като бебета, озовали се в пустинята, където е пълно с пясъчни вълци. Докато ни позволява, сме длъжни да го следваме.

— Приемам съвета ти и благодаря — измънка илюзионистът.

Руиз изпита голямо разочарование.

Той огледа нещата, които бяха успели да спасят от разрушения кораб. Закрепи за колана си отломомета на Мармо — единственото полезно оръжие сред тези, които имаха на разположение. От колекцията на Банеса си взе старинния кинжал, тежък нож-щик с две остриета, малък дамски двуостър нож с релефни остриета, чийто калъф можеше да се закрепи за крака, и къса медна палка с топка с шипове на върха. По-съвременните оръжия — като парализатора и няколкото жилещи търсачи — за съжаление бяха програмирани да се подчиняват единствено на собственика си.

Руиз даде кинжала на Долмаеро, който явно не знаеше какво да прави с оръжието. Много поколения фараонци бяха израснали, без да им е познато понятието война, така че от старейшината не можеше да се очаква много, ако им се наложеше да се отбраняват.

— Кинжалът трябва да се закрепи за колана… Не, не така — че ако се спънеш, ще се самокастрираш — заобяснява му Руиз.

Дамският нож се падна на Низа.

— А как да го нося? — попита тя.

— Ще ти покажа.

Руиз застана на колене и повдигна края на дългата й риза, наслаждавайки се на докосването до копринената кожа. Ножът се озова от вътрешната страна на бедрото й и мъжът с усилие си наложи да отдръпне ръката си. За миг му прималя от желание. Осъзна, че все още се намира във властта на безумните романтични пориви, с които го бе наградил мозъчният навигатор Накер.

Молнех получи палката.

— Жалко, че арсеналът е толкова беден — измърмори предводителят.

— Няма значение — Молнех с възторг размахваше новата играчка. — И това ни е достатъчно.

Руиз нави ръкава си и привърза стилета за вътрешната страна на ръката си с парче здрава тъкан.

Фломел пристъпи напред.

— А къде е моето оръжие? — попита той.

Агентът се обърна към фокусника, поразен от неговата наглост.

— Извинявай, ама на теб едва ли ти трябва оръжие, по-остро от ума ти.

Илюзионистът отвори уста и понечи да възрази, но после премисли и се задоволи с мрачен поглед.

— Е — каза Руиз, — ето какво ни предстои…



Захранващият блок на кораба се оказа разрушен, поради което беше невъзможно да се използват намиращите се на борда оръжейни механизми. Жалко — в противен случай биха се опитали да устроят засада на Кореана, която непременно щеше да се появи през следващите дни.

Руиз обясни на спътниците си плана за действие. Трябваше да преодолеят планинския проход. После, ако е възможно, да достигнат до някое селище или поне до удобен път. Необходимо бе да се доберат до космодрум и възможно най-бързо да напуснат Суук.

Агентът преднамерено не разказа на фараонците какво ги очаква в близко бъдеще. Пък и самият той не знаеше. Добре щеше да е ако Низа пожелаеше да остане с него. Лигата на Изкуствата сигурно щеше да се съгласи да се откаже от правата над нея срещу приличен откуп. Всъщност Руиз бе напълно съгласен и да избягат на която и да е пангалактическа планета или да се върнат на Фараон. Наистина, в този случай могъщата организация, на която принадлежеше планетата, щеше да настоява да бъдат изтрити всякакви спомени за пътешествия в други светове.

Впрочем пленниците не се интересуваха от по-далечното бъдеще, макар че на Долмаеро май му бяха хрумнали доста нови въпроси. Руиз беше благодарен на старейшината, че засега не ги задава. На предводителя му се искаше да си почине мъничко — доколкото това изобщо бе възможно в така създалата се ситуация.

Агентът раздели пакетите с храната поравно. Само Фломел се оплака, че му се налага да носи нещо. Останалите охотно нарамиха скъпоценния товар. Руиз погледна мрачно фокусника и той веднага млъкна.

Водачът добави към продуктите няколко доста полезни вещи: три самонадуващи се палатки, манерка с вода за всеки от пътешествениците и дъждобрани. За всеки случай взе и едно от въжетата, с които ги бяха завързали предишната нощ. Забелязвайки това, Фломел не успя да скрие гримасата си на отвращение.

Петимата бегълци поеха към планинския проход. Слънцето напичаше порядъчно, но студеният вятър откъм планината понякога ги караше да настръхват. Малкият отряд се прехвърли през талусовия склон и излезе на едва забелязваща се пътечка. Тя изглеждаше неизползвана от доста отдавна, така че Руиз не се надяваше в скоро време да се доберат до някакво селище. Но дори този факт не успя да развали настроението на предводителя. Той беше почти свободен, ако не се брои, разбира се, леталната мрежа в мозъка му и императива, който го принуждаваше да се движи към целта. Обаче до момента, в който не се появеше опасност от незабавна гибел, мрежата щеше да се държи прилично. Тя щеше да убие притежателя си и да изпрати наличните данни в щаб-квартирата на Лигата на Дилвърмуун само ако под заплаха се окажеше секретна информация.

Скоро Руиз щеше да има възможност да изпрати на господарите си информационно торпедо и да съобщи за направените открития. Установени бяха местоположението и личността на бракониера, задигнал от Лигата редица ценни роби на Фараон, знаеше се, че анклавът на геншите се намира на Суук. Задачата щеше да бъде изпълнена, следователно леталната мрежа би трябвало да се изпари заедно с императива и агентът да стане окончателно свободен.

Руиз си позволи да изхвърли от главата си тревожните мисли и да се полюбува на стройните крака на крачещата пред него нагоре по пътеката Низа.

Бегълците спряха на върха и предводителят им внимателно огледа местността от другата страна на планините. Хълмовете при подножието радваха очите със зелените си склонове, зад тях шумеше гъста гора. В далечината, потънала в мъгла, се виждаше още една планинска верига. Широката долина дотам изглеждаше безкрайна.

Руиз се зарадва при вида на правата линия, водеща надолу, към центъра на долината на трийсетина километра от планинската верига. Линията приличаше на прекарана през гората магистрала. Вероятно там можеше да се намери кола, достатъчно бърза, за да избягат по-далеч от Кореана.

— Гледката ми напомня градините на баща ми — каза Низа, спирайки до агента. — Откъде взимат толкова много вода?

Руиз се усмихна:

— Тук тя пада от небето, през цялото време. Поне достатъчно често, за да могат дърветата да си растат сами.

Девойката недоверчиво се усмихна, сякаш подозираше, че той й се надсмива.

— Ами да, разбира се — провлачи тя със снизходителен тон.

— Не, истина е. Почакай и сама ще видиш.

Той забеляза тъмните облаци, струпващи се на север.

— Честно казано, по-добре да побързаме, преди бурята да ни измете оттук.

Фломел седна на земята.

— Аз трябва да си почина. Освен това е време да се подкрепим.

Руиз въздъхна тежко:

— Писна ми от тебе, маестро Фломел. Не мога да те оставя тук. Със сигурност ще се раздрънкаш пред Кореана накъде сме тръгнали. И ще го направиш доста време преди тя да приключи с ликвидирането ти. Избирай — или тръгваш напред без да се наложи да те принуждавам и без да хленчиш, че си уморен, или животът ти приключва точно в този момент — мога да го направя безболезнено.

Фокусникът скочи на крака.

— Тръгвам.

— Сигурен ли си? — меко попита предводителят. — Страхувам се, че за някого от нас съюзът ни ще приключи зле. Тук небето е чисто, наоколо са зелени простори, от планините духа освежаващ вятър. Има и по-лоши места за среща със смъртта.

— Не! — с огромен ентусиазъм заяви илюзионистът. — Тръгвам.

Загрузка...