Императорът на света

Глава 10

Когато най-накрая, два дни след катастрофата, Ленш и Фенш откриха господарката си, на нея вече й беше дошло до гуша от отвратителното блато, досадните й спътници и миризмата на смърт, просмукала се в целия флитър. И най-вече от вонята на собственото й немито тяло.

Въздушният кораб се приближаваше бавно. Приятно й беше да види, че братята проявяват толкова похвална предпазливост, но Кореана нямаше търпение да се махне от блатото. За цялото време на престоя на пленниците в смърдящото тресавище чифликът не показа никакви признаци за живот. Но откъде можеше да знае дали изведнъж обитателите на селището няма да насъберат смелост и да се опитат да отмъстят за загиналия си господар?

Жената се подаде от разбития шлюз, размахвайки ръце.

— Не може ли по-бързо! — с раздразнение се развика тя.

Обаче Фенш и Ленш първо внимателно провериха мястото за миникапани и едва тогава се приземиха до самото блато. Кореана не остана да чака верните си спътници. Тя се измъкна от разбития флитър и се затича към въздушния кораб, нагазила до колене в блатото.

Ленш открехна шлюза и предпазливо подаде навън кръглата си муцуна.

— Не изглеждаш особено добре, господарке.

Кореана му отговори с мрачна гримаса и безмълвно мина покрай него, влизайки в катера. Сега тя си мечтаеше за горещ душ почти толкова силно, колкото и за смъртта на омразния Руиз Ау.

Когато установи, че братята още не са намерили време да поправят водопровода и канализацията, Кореана така се разфуча, че дори Ленш и Фенш, които обикновено не обръщаха внимание на избухванията на господарката си, този път се постараха да се въздържат от язвителни реплики.

— Сега накъде, към вкъщи ли? — поинтересува се Фенш.

— Ти да не си откачил? Към къщи?! Не, разбира се. Към Морекупчина, и то колкото се може по-бързо.

Руиз внимателно управляваше лодката през почти безлюдните канали, опитвайки се да си спомни позабравения маршрут. Местността ставаше все по-пустееща. Засега успяваше да избегне срещите с толкова характерните за Морекупчина неприятности: малолетни пирати, практикуващи бъдещата си професия, рекетьори, събиращи такса от пътниците, безумци, търсещи случайни жертви за гнусните си страсти.

Фараонците мълчаха, никой не пречеше на предводителя да съставя мислено планове и после да ги отхвърля един след друг. Препятствията бяха прекалено много. Стартовите площадки за космическите кораби се намираха под надзора на пиратските главатари, които бяха въвели строга система за контрол. Ако Руиз се опиташе да се добере поне до някоя от станциите на шардите, щяха да му зададат сума неприятни въпроси: „Кои сте вие?“, „Какво правехте на Суук?“, „Имате ли нещо общо с Лигата на Изкуствата или с някоя друга пангалактическа организация?“. Технологията им на ментално сондиране вероятно беше значително по-добра от тази на Кореана. А ако красавицата решеше да обяви награда за залавянето им? Търговците на роби често постъпваха по този начин.

Единственият космодрум в Морекупчина, който не се контролираше от пиратите, принадлежеше на чуждопланетните посолства. Но дипломатите страдаха от мания за преследване в още по-голяма степен от пиратите.

Ако успееха да напуснат града, биха могли да се доберат до западното крайбрежие. Там, в протектората Камфок, бяха разположени големи търговски организации, които си имаха собствен космодрум. Но подобно пътешествие изглеждаше прекалено опасно. Малко от местните търговци рискуваха да използват това трасе, тъй като пиратите го разглеждаха като допълнителен източник за печалба.

А ако откраднат въздушен кораб и се доберат до неутрален космодрум? Обаче в Морекупчина кражбата отдавна беше станала начин на живот, така че ценни неща като въздушни кораби не се оставяха без сигурна охрана.

Многобройните наземни маршрути също не вършеха работа, понеже Кореана би ги проследила много по-лесно извън града, отколкото в заплетените му лабиринти.

Руиз тръсна уморено глава. Нямаше да се справят без чужда помощ, налагаше се да рискува и да възобнови старите си връзки. Той знаеше само едно място, подходящо за целта, но щеше да се наложи да заплати за помощта, получена там. Агентът се надяваше само, че цената няма да е прекалено висока.

А сега трябваше да се отпусне. Да отпочине и да се наслади на свободата. Кой знае колко дълго щеше да продължи? Постепенно предводителят на бегълците успя да изхвърли от ума си всички грижи.

След час малкият отряд достигна ниска широка арка, украсена с надпис от ковано желязо: „Казарми на Диамантен накит“. До пристана се поклащаха плавателни съдове от най-различен клас: от раздрънкани дървени джонки до бронирани кораби.

Руиз се обърна към спътниците си.

— Имате ли ми доверие? — попита директно той.

— Разбира се — усмихна се Низа.

— Защо да ти нямаме? — сви рамене Молнех. Предпазливият Долмаеро се ограничи с неуверено кимване.

— Добре.

Той посочи най-далечния пристан. От двете страни на устойчивата срещу взривове свръхздрава врата бяха застинали роботи-охранители.

— Трябва да ви оставя на безопасно място докато търся начин да се измъкнем от Суук. Не мога да измисля нищо друго.

— А къде се намираме, Руиз? — поинтересува се момичето.

— Казарми за роби. Пристигащите търговци оставят тук живата стока, докато намерят купувачи.

Лицата на фараонците се изопнаха.

— Ох… — бе единственото, което успя да промълви Низа.

— Моля ви, не се страхувайте. Тук никой няма да ви стори зло. Дори Кореана да открие това място, ще й се наложи да наеме армия, за да проникне вътре. Казармите са под контрола на пиратските главатари. Трябва да си абсолютно луд, за да се решиш да се изправиш срещу тях.

— Но тя наистина е луда — изплашено изрече Низа.

— Е, не чак до такава степен — уверено произнесе агентът, мислейки си: „Да се надяваме, защото нямаме друг шанс.“

— А какво ще стане с нас, ако не се върнеш? — Долмаеро най-сетне се реши да наруши тягостното мълчание.

— Нямам отговор на този въпрос.

Робите биваха държани в казармите докато изтече заплатеното време и още няколко дни на кредит. После непотърсената от собственика си жива стока се изпращаше на пазара за роби.

— Има ли шанс да не се върнеш? — продължаваше да разпитва Долмаеро.

— Всичко е възможно. Но честна дума, приятелю мой, не виждам друг изход. Вие не разбирате колко опасно място е Морекупчина. Без сигурна защита неопитният пътешественик няма да издържи и денонощие тук. Естествено, има и хотели, но системите им за безопасност са смехотворни. Кореана с лекота ще ви проследи и ще ви плени отново. Ще заплатя за седмица престой в казармите. Ако не се върна дотогава, няма да се върна никога.

— Аз ти имам доверие, Руиз — сериозно рече старейшината. — Но ме безпокои това, че вече не сме господари на съдбата си. Все пак предполагам, че в най-лошия случай ще се окажем в положението, в което бяхме, когато попаднахме в плен на Кореана.

— А аз не мога ли да дойда с теб? — попита жално Низа.

— Прости ми, но е невъзможно. Ще се справя значително по-добре с възможните неприятности, ако не ми се налага да мисля и за твоята безопасност.

— Разбирам — кратко отвърна девойката.

Пристанът се приближаваше неумолимо.

— Ще ви се наложи да играете съответните роли. Говорете само ако ви попитат нещо, свеждайте погледи, опитайте се да изглеждате потиснати. Ще се справите ли? — той ги огледа внимателно.

Фараонците закимаха дружно. Руиз се взря особено дълго и проницателно в принцесата, сякаш се опитваше да запечати в паметта си любимия образ. После нежно погали ръката й под прикритието на пулта за управление. Не се реши на повече, тъй като над входа на казармите имаше камери на системата за безопасност и всички посетители биваха наблюдавани внимателно.

— Преди всичко внимавайте какво говорите. Бъдете последователни в действията си, не забравяйте каква роля играете — и нищо няма да ви заплашва.

Лодката докосна пристана. Руиз измъкна отломомета и се развика с груб глас:

— Хайде, излизайте!

Фараонците доста правдоподобно се превиха, лицата им се изопнаха от отчаяние. Агентът ги побутна решително към входа на казармите. Обичайната гледка не привлече особено вниманието на механичните охранители, но, както се полагаше според инструкциите, те приготвиха парализаторите си за стрелба. Вратата се отключи и четиримата приятели влязоха вътре.

Озоваха се в дълъг, слабо осветен коридор със стоманен под. През всеки десет метра имаше странични проходи. Проблясващите върху стените пътепоказатели информираха за вида на килиите и за наличните свободни места. Навсякъде се виждаха екраните на монитори и оръжейни установки с дистанционно управление.

— Тук всичко е на самообслужване — поясни Руиз.

Излязоха извън секциите за евтина работна ръка, оборудвани само с минимални удобства.

Светлината стана по-ярка, от скритите възпроизводители се чуваше успокояваща музика, краката им потъваха в мекия пухкав килим. Но автоматичните оръжия и екраните на мониторите продължаваха да се срещат на всяка крачка.

Руиз намери три свободни клетки в един от страничните коридори. Настани в първите две Долмаеро и Молнех, натисна с длан зелената пластина на идентификатора, после приближи окото си до червената леща, запомняща структурата на ретината.

Предводителят пусна в прорезите покрай всяка камера по половин дузина дилвърмуунски монети.

После агентът отвори вратата на килията на Низа. Момичето послушно влезе, но после се обърна и погледна любимия си в очите. Беше притиснала ръце към гърдите си, очите й изглеждаха неестествено големи. Тя вече не се усмихваше.

Когато вратата се затвори, Руиз усети стягаща болка в сърцето. Нима им беше съдено никога повече да не се видят? Толкова трудности бяха преодолели вече, и този път всичко трябваше да бъде наред.

Обаче в сърцето му трайно се беше настанила студенината на страшно предчувствие.

Кореана се добра до Морекупчина точно преди залез слънце. Фенш отиде в командната зала, за да наблюдава оръжейните системи. Пиратският град не бе безопасно място дори за притежателите на бронирани въздушни катери.

Веднага след като пресякоха невидимата граница между селището и бреговата равнина с нейните чифлици и имения, пътешествениците бяха повикани от въоръжен кораб. Наредиха им да се издигнат малко и да чакат.

Кореана заскърца със зъби, окончателно озверяла от непредвиденото забавяне, но нареди на Ленш да се подчини, тъй като всички бордови машини на кораба бяха прицелени към лодката.

Видеоекранът се включи и жената удари клавиша на устройството за преговори.

В нея се вторачи неособено млад човек, покрит с многобройни белези от рани.

— Кои сте вие? — лениво произнесе той.

— Кореана Хейкларо и нейният екипаж — представи се тя с видимо раздразнение. Посещаваше от време на време пиратската столица, но никога по-рано не се бе сблъсквала с митническите служби.

— По работа ли сте в Морекупчина?

— Естествено — озъби се Кореана.

— Е, добре — усмихна се студено пиратът. — Вкарани сте в компютъра ми, така че, ако наистина сте тази, за която се представяте, можете да продължите.

— Колко мило от ваша страна.

Сега митничарят откровено се закикоти, сякаш разговаряше с дръзко, но не особено умно дете.

— Длъжен съм да ви предупредя, че може да не сме толкова мили, когато се опитате да напуснете Морекупчина. В последно време се случиха прекалено много неприятни събития. Всички гости преди отпътуване се подлагат на ментално сондиране. Сигурна ли сте, че делата ви не търпят отлагане, Кореана Хейкларо?

Тя изруга и изключи екрана, без дори да си направи труда да отговори.

— Къде ще спрем? — поинтересува се Ленш.

— Дръж курс към „Веселия Роджър“. Със същия успех можем да обмисляме плана си за отмъщение и в по-комфортни условия.

— Прекрасен избор — възкликна Ленш, облизвайки се кръвожадно.

Клиентите на този хотел бяха богати пирати, жители на други светове, дошли, за да донесат откуп за отвлечените им роднини, търговци, закупили стока в Морекупчина. Тук можеха да се срещнат дори представители на пресата, опитващи се да получат за видеопрограмите интервюта от най-прочутите крадци и мародери. Хотелът се смяташе за добре охраняван — посетителите му бяха в безопасност, докато не се отпуснат и не изгубят бдителност.

Пътешествениците оставиха въздушния кораб в брониран хамбар. За огромно разочарование на Фенш, му беше наредено да остане на борда — Кореана не искаше да дава и най-малък шанс на взломните крадци.

Апартаментът се оказа напълно приличен. Всеки получи отделна спалня, и дори им се отдаде да изолират морасара в самостоятелен килер, където останалите нямаше да са чак толкова притеснени от носещото се от него зловоние.

След горещия душ жената си възвърна увереността в собствените сили. В същото време желанието й незабавно да предприеме нещо се поохлади. Тя се загърна в топъл халат и се изтегна на огромния диван, а Ленш се зае да вчесва косата й с опитни движения.

— А сега какво? — поинтересува се Мармо.

— Утре рано сутринта ще тръгнем по пазарите за роби. Руиз Ау със сигурност вече е успял да се отърве от спътниците си. Необходими са му пари в брой, а освен това диваците-фараонци му връзват ръцете.

Киборгът изхъмка скептично:

— Сигурна ли си? Когато този късметлия превзе кораба, останах с впечатлението, че доста държи на момичето — пиратът потърка шията си, сякаш отново почувства, че към нея се притиска острият нож на пленника.

— Глупости. Тези хора го лишават от необходимата подвижност, следователно трябва да се е избавил възможно най-бързо от тях. Аз бих постъпила именно по този начин, а двамата с него разсъждаваме еднакво.

Руиз управляваше катера с максимална скорост. Придвижваше се на запад, в самата сърцевина на заплетените лабиринти на Морекупчина. Нощта беше превърнала каналите в смътно осветени каньони, по които предпазливо се промъкваха плавателни съдове без опознавателни знаци. Агентът многократно успяваше да избегне сблъсъците едва в последния момент. Може би се беше отучил да се концентрира и да изхвърля от главата си мислите, отвличащи го от конкретната задача.

Надявал се бе, че след като скрие фараонците на най-безопасното място, за което се беше сетил, от него ще падне и отговорността, която му тежеше от самото пристигане на Суук. Но както се изясни, сега му стана още по-тежко. В мозъка му се мяркаха смътни образи на бъдещи нещастия. Представяше си Низа, която в жалката си килия брои дните с надеждата за завръщане на любимия си и как накрая охранителите я водят на пазара за роби. Искаше му се да вярва, че обидата от предателството ще надделее над болката от раздялата. По-добре да го мрази, отколкото да страда за гибелта на своя приказен герой.

Руиз яростно тръсна глава. Абсолютно безполезни, сантиментални мисли. Ако не успееше да се съсредоточи върху главната задача, го очакваше заслужен провал.

Гневът подейства благотворно. Нежните чувства, които в конкретния момент не можеха да донесат никаква полза, послушно изчезнаха. Руиз Ау отново се превърна в хладнокръвна смес от сила и енергия.

Низа седна на тесния матрак, с тъга спомняйки си за разкошните апартаменти в „Дълбоко сърце“. Тя разгледа мрачно спартанската обстановка в килията.

Стоманени стени. Самотната плоска луминисцентна лента изглеждаше прекалено ярка и заслепяваше неприятно. Стол с изправена облегалка, отделено чрез завеса кътче за сух душ, който отмива мръсотията от тялото чрез специални вълни. В другия ъгъл — тоалетна зад параван, прозорче за подаване на храна и кран с вода под малко огледалце.

Над огледалцето — видеоекран. Преди няколко минути на него се бе появило неприятното лице на андрогин. Отвратителното същество информира накратко новата обитателка на килията за тукашния ред: ядене — два пъти на ден, после — разходка, по време на която тя може да общува с другите пленници в отредените за целта помещения.

Момичето се огледа внимателно. В тази все още красива, но страшно измъчена жена трудно можеше да се познае предишната Низа, любимата царска дъщеря. Какво се бе променило? Погледът бе станал по-дълбок — нали й се бе наложило да види значително повече странни и страшни неща, отколкото се полагаше на жена с нейното положение и раса. Устните, наглед все така меки и чувствени като преди, бяха стиснати в знак на обида.

Мислите й се върнаха към загадъчния й възлюбен. Самата тя бе казала, че му има доверие, но наистина ли беше така? Понякога момичето мислеше, че мотивите за постъпките му си оставаха тайна дори за него самия.

— Също както и за всички останали — произнесе на глас Низа. — Нищо чудно.

Вече неведнъж от момента, в който беше видяла за последен път силното и сурово лице на Руиз, в главата на младата жена се мяркаше неприятно подозрение. Всеки път тя със срам се опитваше да го прогони, но отвратителната мисъл се връщаше отново и отново. А ако човекът, на когото без колебание се бяха доверили, смяташе фараонците за прекалено тежко бреме?

Не! Тя не можеше да повярва в това.

Поне засега.

Наложи се Руиз да намали скоростта, за да се промъкне между ръждясалите остатъци от някаква решетка. От покритата с маслени петна вода стърчаха метални пръти. Той се намираше в самия център на Морекупчина, където живееха най-непочтените му жители. Къщите им, ако можеха да бъдат наречени така пещерите с неизвестен произход, бяха в окаяно състояние. Някои вече почти бяха потънали във водата, други все още запазваха илюзията за устойчивост. От време на време лодката преминаваше над странни светлинни източници, разположени дълбоко под водата, но над повърхността й нямаше никакво осветление.

Руиз се опита да сравни спомените си от предишното си посещение с картината, откриваща се пред очите му в момента, доколкото тъмнината му позволяваше да я огледа.

Ето! Остатък от метална решетка, наподобяваща разпнат надолу с главата човек. Агентът насочи лодката към сплетените в странен възел над самата повърхност на реката пръти и забеляза отдавна очаквания проход. Скоро пътникът се озова в лагуна и хвърли поглед към грубо изградения пристан, до който се поклащаше само една бронирана лодка. Блестящият й корпус бе наполовина скрит под водата и беше привързан към издигащ се от дълбините метален кол.

Руиз заобиколи лодката-амфибия, възхищавайки се на заоблените капаци на двигателите, трите вградени оръдия и внушителната редица от торпедни люкове по цялата средна линия на борда. Но защо нямаше в себе си необходимите инструменти, за да се справи с охранителната система! Щеше да разреши всичките си проблеми и тревоги с лекота. Агентът си напомни, че няма полза от мечти, които не е възможно да се сбъднат. Освен това ако корабчето бе на Публий, щеше да му се наложи доста да се поизмъчи с охранителните системи.

Въздъхна и насочи собствената си жалка лодка към пристана. Молеше се само старата гадина все още да е господар на тази част на Морекупчина. Нямаше да е лошо и чудовищата му да вземат Руиз за клиент и да го пуснат да влезе. Той и без това в известен смисъл беше клиент.

Лодката издаде мек металичен звън при съприкосновението си с пристана. Мъжът отвори армирания капак и включи охранителните монитори. Естествено, това не беше достатъчно. Първият компетентен лодкокрадец би сметнал корабчето му за подарък от съдбата. Оставаше му да се надява, че всички що-годе разбиращи от техника крадци днес работят по другите сектори. Или че загубата на лодката вече няма да има значение. Така или иначе не разполагаше с време за поставянето на хитроумни капани.

Руиз се гмурна в непрогледната тъма зад пристана, насочвайки се към убежището на създателя на чудовища.

Лабиринтът на Публий създаваше все същото отблъскващо впечатление. Издяланите в скалата древни стени бяха ръждивочерни, на места с мътночервени отблясъци. Картината се допълваше от ниските тавани и луминисцентния мъх, хвърлящ синкави отблясъци върху локвите застояла вода и покритите със слуз камъни.

Агентът се стараеше да се движи максимално предпазливо и да се вслушва в мрака — да не би там да се крият чудовищата на Публий. Засега долавяше само слабото бучене на двигатели под земята и звука от капките, падащи от тавана. Мъжът стискаше отломомета в едната си ръка, а в другата държеше парализатора.

С навлизането му в дълбините на лабиринта проходите ставаха все по-тесни, пресечките — все по-заплетени и многобройни, а светлината — по-слаба. Руиз се надяваше, че не е забравил пътя — от последното му посещение на това страшно място беше минало доста време.

В някои коридори светещият мъх едва мъждукаше, така че пътникът се промъкваше през кадифената тъмнина, стараейки се максимално предпазливо да избира мястото, където да стъпи, за да не остане без някой крак. Дочуваха се неприятни звуци: далечен рев, тропот на тежки лапи, въздишки и стонове. Впрочем, лабиринтът на Публий имаше доста странна акустика. Възможно бе наоколо да няма нито едно чудовище.

Руиз започна да усеща тежестта на небостъргача над себе си. Мярна се неволното опасение, че изгнилата конструкция ще избере именно този момент, за да се подчини на закона за всемирното притегляне и да се стовари върху му. Знаеше, че този страх е нелогичен. Зданието се бе издигало милиони години в този си вид и щеше да издържи поне още толкова.

Беше страшно топло, отвратителната воня му пречеше да диша. Все по-често попадаше на парчета гниещо месо — следи от неуспешни експерименти за създаване на чудовища или може би останки на други посетители. Прясната тор от чудовищата му пречеше — ако я настъпеше, ботушите му щяха да започнат да се пързалят, което би било допълнителен риск.

Руиз започна да си мечтае за появата на противниците. Тогава вече нямаше да е необходимо да се страхува от срещата с тях, а щеше да се наложи да действа.

Когато чудовището се появи от поредния страничен коридор, агентът се прокле заради идиотското си желание. Противникът му се оказа висока, мускулеста твар. Торсът му леко напомняше за човешки, но беше увенчан с главата на влечуго с издължена муцуна. Лапите на чудовището бяха прикрепени към тялото по странен начин и се прегъваха на най-неочаквани места — в тях имаше прекалено много стави. Но ноктите се отличаваха с необикновена острота и отвратителният мутант възнамеряваше да пусне в действие именно тях. Руиз стреля, снарядът от отломомета разкъса по диагонал гърдите на нападателя. Чудовището рухна. Крайниците му продължаваха да извършват движения, но агентът се гмурна под могъщата лапа и отскочи встрани.

Очевидно изстрелът беше прекършил гръбнака на чудовището, защото сега то можеше само да пълзи, опирайки се на предните си лапи и стържейки с ноктите по камъните в търсене на опора. Изродът се опита да заговори. В полуразбираемата реч, смътно напомняща за езика на хуманоидите, звучаха ту проклятия, ту молби.

На Руиз започна да му се повдига. Стреля отново, целейки се между жълтеникавите очи. Съществото умираше бавно. Агентът слуша още дълго време стърженето на ноктите и влаченето на тялото.

Опита се да не мисли какво ще стане, ако завари Публий в лошо настроение. А това се случваше често. Да се разчита на милосърдието на подобен човек беше безумно — той едва ли някога изобщо бе изпитвал такова чувство. На Руиз му оставаше да се надява, че Публий ще се съгласи да му продаде необходимата услуга на сносна цена.

Агентът никога не беше разбирал страстта на твореца на чудовища към безумното му изкуство. Публий беше човек, но в мозъка му се криеха дотолкова противоестествени за хуманоидите чувства и мисли, че Руиз не можеше да си представи как е възможно някой да съществува под натиска на подобни страсти.

При последната им среща създателят на чудовища развличаше госта си с описание на съществата, които биха могли да се получат от неговата — на Руиз — плът.

Агентът потрепери. До този момент не си спомняше колко беше намразил бившия си другар по оръжие и колко се страхува от него.

Кореана така и не успя да заспи. Тя се надигна в разкошното си легло и нареди на Ленш да донесе чаша мляко със сънотворно и чиния с маслени бисквити. В очакване сънотворното да подейства жената пусна холовизора и се зае да преглежда бюлетините на официалния пазар на роби. Тя започна със стоката за предстоящите търгове.

Отначало похитителката на роби предположи, че Руиз Ау ще се окаже достатъчно хитър да предостави спътниците си за продажба с фалшиви имена и данни, за да не успее тя да го намери преди той да продаде стоката и да си плюе на петите. Затова жената настрои параметрите за търсене на роби от планетите на Жестокия свят, с ниска техническа култура, притежаващи артистични способности. Сигурна беше, че късметлията няма да устои пред съблазънта да получи добри пари за трофеите си. Ако ги продадеше като груба работна сила, би получил нищожни пари за мъжете, макар че нелегалните бордеи биха предложили добра цена за жената.

Официалният пазар в Морекупчина беше огромен. Кореана прегледа стотици изображения на роби и описания на достойнствата им. Изглежда всички търговци предлагаха за продажба артисти с примитивни възможности: изпълнители на танца на дъжда от Пуебло, възпяващи огъня от Ад–11, звероукротители от Сребърен долар, страстдраматици от Златен Ок.

Клепачите й започваха да натежават, а беше прегледала само нищожна част от каталога. Накрая Кореана реши да провери дали безпогрешният Руиз Ау не е сгрешил поне веднъж. Този път тя даде заявка за списък на робите от Фараон. На екрана незабавно се появи жестокото и нагло лице на Фломел.

Жената възторжено запляска с длани и изучи внимателно допълнителните сведения. Когато стигна до графата „собственик“, Кореана се намръщи в недоумение. Като господар на фокусника беше посочена организация, наречена „Дълбоко сърце“. Руиз Ау отново действаше със смайваща скорост. Оставаше й само да внесе аванса за Фломел, а на другия ден да измъкне от него цялата възможна информация. Жената набра трансферния код на компютъра си и въздъхна с облекчение, когато в графата „собственик“ се появи нейното име.

Ободрена от успеха, Кореана продължи търсенето и страшно се изненада, когато не откри нищо за останалите. Нима Мармо в края на краищата се бе оказал прав и загадъчният беглец отново бе извършил нещо непредсказуемо, дарявайки свободата на останалите си спътници? Или, което бе било още по-странно, продължаваше да ги защитава и да се грижи за тях?

Не. Жената яростно тръсна глава. Скоро щеше да си върне собствеността.

А после щеше да намери и самия Руиз Ау.