Императорът на света

Глава 5

Отначало Руиз не се съмняваше, че всеки момент ще види приближаващия се въздушен кораб на Кореана. Но когато слънцето се спусна зад хоризонта, а катерът така и не се появи, отчаянието се смени с плаха надежда. Още една нощ. Не беше ли прекалено дръзко да моли съдбата за подобна милост? Може би не.

Той така се бе увлякъл в мечтите за отсрочка, че в първия миг не чу отчаяния вик на Молнех.

— Какво става? — реагира най-накрая предводителят.

— Нещо се приближава — не особено радостно отвърна фокусника.

Руиз внимателно се вгледа в проблясъците между върховете на планините — никакви признаци за въздушен кораб. Измъкна се с усилие от укритието си — изтръпналите крайници не му се подчиняваха — скочи на земята и се затътри към Молнех и Низа.

Кореана измерваше с крачки контролната зала на разузнавателния флитър, който бе взела от космическия си кораб.

— Можеш ли да накараш това нещо да се движи по-бързо? — попита жената седналото зад пулта за управление същество.

Пилотът разтегли котешката си муцуна в зловеща пародия на усмивка.

— Да, гос-сподарке. Може и по-бързо. Ако ш-шардите, както винаги, ни гледат, можем да с-се прес-сто-рим на прелесстна комета, която ще пламти около шес-стс-стотин метра. Но с-страхувам с-се, че пос-сле ще с-се наложи да с-спрем.

Очите на съществото проблясваха, то се наслаждаваше на остроумието си.

Кореана не отговори. Тя отдавна се бе научила да се отнася към сарказма на Ленш като своеобразна компенсация за вярната служба. Очевидно подобна наглост беше неразделна част от полукотешкия му мозък. Дори геншите не докосваха това качество, опасявайки се да не засегнат интелекта.

Разбира се, шардите ги наблюдаваха. Собствениците на Суук бяха наложили по достатъчно суров начин своите закони. Те бяха забранили определени видове транспорт, големи военни кораби, големи армейски съединения, ядреното оръжие и много други съвременни удобства. От своите орбитални платформи те наказваха незабавно и жестоко нарушителите.

Естествено, това причиняваше доста неудобства. От друга страна, ако не бяха въведените от шардите строги ограничения, пангалактическата полиция отдавна щеше да се е справила с процъфтяващите на Суук криминални групировки.

— Търпение, само търпение — самонавиваше се Кореана.

Флитърът летеше над розовата степ. Светлосините планини, където бе претърпял корабокрушение катерът с пленниците, все още бяха неясно петно на хоризонта. А слънцето вече се бе спуснало доста ниско. Невъзможно бе да долетят до нужното място по светло, а флитърът не беше приспособен да се движи бавно по земята — единственият начин за придвижване, разрешен от шардите след залез слънце. Щеше да им се наложи да спрат и в такъв случай Руиз Ау щеше да получи заслужената си награда чак на сутринта.

За известно време Кореана се размечта как ще постъпи с този човек, причинил й толкова неприятности. Руиз открадна кораба й, отвлече няколко ценни роби, погуби двама доста полезни помощници и почти довърши горкия Мармо. Сега братът на Ленш — Фенш, се занимаваше с ремонта на киборга в товарния отсек. Досадната медицинска апаратура грижливо лекуваше частите от живата плът, все още останали в механичното тяло. Фенш контролираше робота, ремонтиращ механизмите на Мармо. Кореана си каза, че е сантиментална глупачка. Първо беше спряла, за да прибере киборга и осакатеното му тяло, а после се бе върнала, за да намери батерията на захранването. Ако не беше сторила това, щяха да се доберат до разбития кораб още по светло.

До далечната стена на командната зала се търкаляше морасарът, а ноктите му стържеха по пластмасовото покритие на пода. Той беше напуснал съвсем скоро камерата, в която лекуваше повредената си броня. Днес охранителят вонеше особено отвратително, но Кореана отдавна бе свикнала с миризмата му. В края на краищата това бе цената, която се налагаше да плати за престижа си — не бяха много онези, които можеха да си позволят роб-морасар, при това толкова могъщ воин.

Жената слезе в товарния отсек. Мармо лежеше неподвижно, здраво закрепен за ремонтната апаратура. Долната част на лицето на киборга беше пребледняла, върху кожата бяха избили капки пот, но той най-накрая бе дошъл в съзнание и устните му се бяха изкривили в слаба усмивка.

— Как върви? — поинтересува се сухо Кореана.

— Значително по-добре, благодаря — отвърна старият пират.

Жената поклати съкрушено глава. Тя изпитваше към киборга доста противоречиви чувства. Той от доста отдавна бе неин верен спътник и може би дори приятел. А и ползата от него беше голяма. Но в тази история не се бе оказал на висота. Как иначе можеше да се обясни фактът, че Руиз бе успял да завладее кораба?

— Какво се случи? — Кореана с всички сили се опитваше да потисне раздразнението си.

Окулярите на киборга с тънко свистене промениха фокуса си, сякаш в момента пред тях преминаваше поредица от спомени.

— Изигра ме, сякаш съм малко дете. Не знам какво е станало с Аям и Банеса, но мисля, че са загинали.

— Да — кимна Кореана. Тя беше намерила гигантския труп на надзирателката и останките на хермафродита, захвърлени недалеч от акумулатора на киборга и изкълвани от лешоядите. — Ако може, по-подробно.

— Случи се по време на вахтата на Аям, след полунощ. Аз се намирах в командната зала, а Банеса — в каютата си. Руиз Ау нахлу през люка. Размахваше някакво странно оръжие и се усмихваше демонично. Успях да стрелям с отломомета, но не го улучих, а след секунда той метна върху мен верига и ме лиши от възможността да се движа. Щях да се освободя достатъчно бързо, но той стреля и изби оръжието от ръцете ми.

Мармо въздъхна тежко.

— Определено не ми вървеше през този ден — скоро бунтовникът вече седеше върху мен, заплашвайки да ми отреже главата. Нямах избор и се наложи да му дам исканата информация.

— Длъжен си бил да избереш смъртта пред предателството!

Киборгът с усилие си пое дъх:

— Вероятно си права. Но не мисля, че смъртта ми щеше да ти донесе полза. Руиз Ау е хуманоид само отчасти. Сигурна ли си, че е необходимо да го търсим? Според мен това ще означава дяволски големи неприятности.

Кореана изумено се взря в отдавнашния си съратник. Какво се е случило със старото чудовище? В миналото бе търпял и по-сериозни поражения. На малкото места, където бе останала човешка плът, все още си стояха белезите от жестоки рани. А какъв е този Руиз Ау? Просто ловък мошеник, на когото страшно му върви.

Мармо изтълкува изумения й поглед по свой собствен начин.

— Добре. Нека да е така. Ако ти е необходимо непременно да го получиш, аз съм съгласен да ти помогна, както винаги. Но нека отсега нататък да не го подценяваме, тази грешка и така ни струва вече прекалено скъпо. Трябва да бъдем изключително предпазливи.

— Той ме унижи — отвърна жената. — Не мога да се почувствам отново щастлива, докато той не заплати със страшни мъки за нанесената ми обида. Разбираш ли ме, Мармо?

— Да, Кореана — със слаб шепот отвърна киборгът.

Руиз Ау се добра до брега, където вече го чакаха Молнех и Низа, и погледна на север.

— Какво е това, Руиз? — попита девойката.

Той неуверено сви рамене. Изглежда приближаваше цяла флотилия от плавателни съдове, но му бе трудно да ги разгледа в настъпващия сумрак. След известно време върху шлеповете започнаха да се забелязват странни високи надстройки с формата на необичайни физиономии или фигури на животни. Те напомняха за плаващите украси, използвани по време на морски паради.

— Почакайте тук — нареди агентът. — Ако ме видите да скачам, скачайте след мен. Ако ми се случи нещо, бягайте далеч оттук.

Руиз се насочи към приближаващите се кораби. Успя да се скрие в гъстите храсти недалеч от брега. Преди да вземе решение, трябваше да разгледа множество детайли за броени секунди. И така, това бяха цели шест кораба, малко по-дълги и по-широки от преминалия по-рано товарен шлеп. Те бяха със закрепени на носа странни, дори малко страшнички фигури. Главите на мъже и жени, прекалено огромни за прегърбените тела. Изглеждаше сякаш на палубите са коленичили джуджета с несъразмерно огромни глави. В ококорените очи се четеше изражение на неописуемо блаженство. Половите органи също се отличаваха с огромни размери. Гърдите приличаха на масивни круши и заемаха цялата ширина на борда. Пенисите напомняха стебла на дървета и достигаха брадичките на странните, широко разкрачени фигурки. От кръстовете на статуите към борда се спускаха дебели вериги.

Руиз не забеляза никакви признаци за присъствието на екипаж. Първият шлеп се понесе по канала във вихъра на пяната. На борда се забелязваха само два стандартни шлюза. Като че ли нямаше автоматично оръжие, но това все още нищо не означаваше.

Премина и вторият шлеп. Нямаше повече време за губене. Когато третият шлеп се изравни със скривалището му, агентът скочи и се понесе по брега. На тренирания мъж му бяха необходими много усилия, за да поддържа темпото на кораба. Щеше да се наложи да помага на останалите. Руиз скочи с всички сили и благополучно се приземи на борда.

Никой не се опита да му попречи и предводителят изкрещя, за да се подготвят фараонците за скок. Корабът бързо наближаваше пристана.

Чуха се виковете на Долмаеро, който нареждаше останалите според първоначалния план. Руиз неволно се възхити на разумните и бързи действия на старейшината.

Низа попадна успешно точно в прегръдката на любимия си. Той я изправи на крака и се обърна, за да успее да прихване Долмаеро, когато старейшината загуби равновесие и залитна към водата. Възрастният фараонец не беше никак лек и Руиз с мъка се задържа на крака, но не изпусна верния си помощник. Накрая му се удаде да измъкне размахващия ръце и крака старейшина на палубата.

Преди агентът да успее да възстанови равновесието си, върху него се стовари с цялата си тежест скочилият към шлепа Фломел, като при това се изхитри да изтръгне отломомета, закачен на кръста му. Руиз бе заслепен от ярост. Той приклекна и се разгъна като пружина, влагайки цялата си сила в протегнатия напред юмрук. Фокусникът отлетя назад и се удари от огромното стоманено бедро на статуята. Изгуби съзнание и се пльосна върху палубата, сякаш в тялото му не бе останала нито една здрава кост. Оръжието се хлъзна по гладката повърхност на палубата и с плясък изчезна в канала.

До предводителят се озова Молнех, успял да се прехвърли на шлепа самостоятелно. Той се наведе над Руиз, но като видя изражението на лицето му, отстъпи назад.

— Успокой се, нещастието вече се случи, но Фломел си заплати за това — неуверено изрече фокусникът.

— Заплатил си е? — Руиз трескаво се опитваше да се успокои. — Ако е пукнал, значи се е отървал леко.

Низа клекна до тялото на Фломел.

— Диша. Хайде да го хвърлим в канала — предложи тя.

Върху бледото лице на девойката се бе появило хищно изражение и това моментално накара Руиз да дойде на себе си. Нима той изглеждаше по същия начин? Всъщност не, значително по-зле, та нали по-често му се бе налагало да убива.

— Оставете го на мира — нареди агентът. — Надявам се, че този идиот ще оживее и тогава ще го продам на първия срещнат търговец на роби. Ако на света има човек, който заслужава да бъде роб, то това е Фломел.

Руиз заповяда на останалите да се придържат близо един до друг докато той изследва кораба. Долмаеро кимна със сериозно изражение. Низа погали нежно ръката на любимия си. Молнех се опита да настани по-удобно безчувствения илюзионист.

Агентът не откри на палубата нищо опасно. Нямаше никакви тайни люкове, освен забелязаните още от брега. Шлепът беше приспособен за удобно и приятно плаване. В закътани ъгълчета имаше седалки, покрити с червена тапицерия. Под арката, образувана от тестисите и пениса на една от статуите, откриха разкошна ниша с постлан мек килим — това би позабавлявало агента, ако не беше в толкова мрачно настроение. Загубата на отломомета бе тежък удар за бегълците. Руиз се чудеше с какви думи да се наругае заради непредпазливостта си. Как можа да забрави, че Фломел през целия си живот си е изкарвал хляба чрез ловкостта на ръцете си? А изкуството на фокусниците от Фараон беше известно във всички пангалактически светове.

Въпреки че бе толкова вбесен, се налагаше да продължи огледа. По вита стълба зад една от фигурите се изкачи на горната палуба. Но и там не откри нищо подозрително — само редица седалки, като в специалните екскурзионни кораби. Тесен коридор водеше към наблюдателен пост върху черепа на статуята.

Но никъде не се забелязваше вход към вътрешността на шлепа.

Руиз постоя малко на високото, наблюдавайки дърветата, образуващи тунела, през който се движеха в момента. Всичко се озаряваше от онази нереална златиста светлина, която се забелязва само когато върху земята падат най-дългите сенки. Агентът почувства безкрайна умора, която нямаше нищо общо с физическата. Неговите жизнени принципи му се струваха непоклатими като скала и също толкова сурови. Но вече не можеше да ги следва. Безусловно, налагаше се възможно най-скоро да се избави от човека, представляващ опасност. Отдавна трябваше да е довършил Фломел. Всъщност и сега не беше късно да го стори. И точно така щеше да постъпи, веднага щом се справи с ненавреме възникналото отвращение към убийството.

Но съществуваше още едно важно правило: не се доверявай на никого. А Руиз вече много пъти го беше нарушил, откакто бе срещнал Низа.

Обзе го ужас. Суровият агент не помнеше някога да е изпитвал нещо подобно. Отпусна безсилно глава върху ръцете си. Отдавна бе забравил какво е това сълзи, иначе непременно би им позволил да потекат.

Руиз усети някакво движение и вдигна глава. От високия борд на първия шлеп някой го наблюдаваше. Агентът видя мършав старец, облечен в дрипи, които някога са били разкошни дрехи. Лицето му напомняше удължена вълча муцуна, но светлите очи под надвисналата побеляла грива гледаха доста дружелюбно. Изглеждаше, че той не иска да стори зло на непознатия, преди да си изясни какъв е той. Неволните спътници се разглеждаха дълго време. После старецът вдигна съсухрената си ръка и неуверено помаха на Руиз.

Агентът отвърна на поздрава.

Зад гърба на стареца се появиха още двама. Първо млада девойка, с кръгло и обикновено лице, също облечена в дрипи, но малко по-чисти. Тя се усмихваше с неподправено дружелюбие.

Вторият беше млад човек, облечен в окъсана униформа армейски модел. Подобна дреха можеше да се купи в магазините за стоки с намалени цени на хиляди светове. На широкото грубичко лице бе застинало глупаво-самоуверено изражение. Той демонстративно избута стареца встрани и изгледа Руиз с явна враждебност. Младежът дотолкова приличаше на младо упорито биче, че агентът не успя да сдържи смеха си. После той още веднъж весело помаха на тримата. Младият човек изумено отвори уста, а после с изтракване я затвори.

Руиз се извърна. Успокоил се беше — те не бяха единствените, проникнали нелегално на шлеп. Може би тези хора също не си представяха всичките опасности на подобно пътешествие, но те бяха живи, а това вече бе донякъде обнадеждаващо.

Предводителят се опита да огледа и останалите шлепове, но дори и на тях да имаше пътници, не му се отдаде да ги види.

Погледът на Руиз неволно се задържа на стоманената фигура, закрепена на носа на следващия кораб. Лицето на жената с огромни очи, покрити с тежки клепачи, притежаваше странна еротична притегателност, макар че не можеше да се нарече красиво. Идеалните пропорции на лицето поразително се различаваха от гротескното тяло.

Руиз се върна на долната палуба. Фломел изглежда започваше да идва на себе си. Молнех погледна замислено предводителя, продължавайки да трие кръвта от челото на фокусника.

— Черепът му може и да е пукнат, но не е счупен — каза той с тон, в който се долавяха упрек и одобрение едновременно.

— Не ми пука — грубо отвърна Руиз. — Ако оживее, ще ти възложа да го наглеждаш, защото останалите няма да се справят с тази задача.

— Да, Фломел винаги е имал необичайно ловки пръсти. Съжалявам, че заради него се лишихме от основното си оръжие, Руиз Ау.

— Добре, ето ти въжето. Ако ти се наложи някъде да го оставиш, гледай да го завържеш за стълб, който е невъзможно да се изтръгне от земята. Разбра ли ме?

— Не се вълнувай, ще съм надежден пазач — у Молнех, изглежда, се бе върнала обичайната жизнерадост.

— Отлично. Лошото е, че не ни остана нищо за ядене, но имаме манерки с вода, а два-три дни без храна се издържат. Важното е, че с всяка изминала минута се отдалечаваме от Кореана. Този факт за мен компенсира и най-изисканите ястия.

Само Молнех май се усъмни в справедливостта на подобен възглед за живота.

Руиз разказа на спътниците си за своите открития и изложи догадките си относно другите пътници. После посъветва Молнех и Долмаеро да се настанят в нишата с килима и да вземат със себе си Фломел.

— Бъдете нащрек — нареди той на останалите, хващайки Низа за ръката. — Повикайте ме, видите ли нещо странно.

Девойката се закиска и Руиз, проследявайки погледа й, насочен към огромния фалос, побърза да се поправи:

— Ако видите нещо опасно.

— На мен точно това ми се вижда опасно — възрази Низа. — Що за народ е този, дето се кланя на такива идоли?

— Не знам — призна си Руиз. — Скоро ще си изясним що за хора са. Но надявам се не преди да се отдалечим на прилично разстояние от Кореана.

После те се отправиха към наблюдателното възвишение и мълчаливо седяха там, плътно притиснати един към друг, докато слънцето не се скри зад хоризонта.