Императорът на света

Глава 11

Руиз извървя няколко километра и премина през стотици завои, докато най-накрая се добра до центъра на лабиринта. За щастие други чудовища не се опитаха да използват самотния пътник, за да утолят глада си, и агентът вече се намираше прекалено близо до лабораториите, за да се опасява от подобни срещи. Публий използваше неудачните екземпляри за патрулиране по външните контури на лабиринта като защита от неканени посетители, обаче на отвратителните твари им беше забранено да се връщат при мястото на създаването им — те биха могли да прогонят богатите клиенти, дошли да видят тези чудеса на технологията.

Светлината стана по-ярка, мъхът понякога се преплиташе с биолуминисцентни ленти, а подът изглеждаше по-сух и по-чист. Щеше ли да се съгласи Публий да се види с него? Възможно беше да нареди да изхвърлят някогашния му приятел и да прати подире му орда чудовища. Руиз дотолкова се потопи в неприятните мисли, че не чу веднага шума от приближаващи се стъпки. От вътрешните помещения се появи група клиенти, които току-що явно бяха купили от създателя на чудовища няколко негови творения.

Агентът успя да отстъпи безшумно в един от страничните коридори секунда преди зад завоя да се появи първият охранител. Руиз се притисна към стената и застина.

Никой не го забеляза. Всъщност той можеше с лекота да се справи с половин дузина охранители и да си присвои стоката. Шестнайсет дребни изпотени носачи се превиваха под тежестта на двете огромни клетки, покрити с парчета плат. Купувачите се оказаха трима грасицианци в разкошни дрехи-камбани. Лицата им бяха прикрити от маски, украсени със скъпоценни камъни. Бяха притиснали към лицата си благовонни топчета, за да се предпазят от вонята, носеща се в коридора.

На Руиз му беше страшно любопитно да узнае какви точно кошмарни създания са купили дребосъците от Публий.

Процесията се скри в дълбината на лабиринта. Руиз продължи по пътя си и скоро се добра до висока ротонда в центъра на заплетените проходи.

Светлината безмилостно го заслепяваше. Шлюзът за безопасност представляваше постройка от армиран монолитен бетон, издигащ се над ескалатора, който отвеждаше клиентите в царството на Публий. До входа пристъпваха от крак на крак трима роби-охранители от Дирм. Те незабавно насочиха мощните си енергомети към гърдите на неканения гост. Руиз спря, показа празните си ръце, после ги сложи зад главата си.

— Искам да се видя с Публий — каза той.

— Име? — попита дирмът.

— Руиз Ау.

— Цел на посещението?

— По работа.

Дирмите леко се отпуснаха. Предводителят им прошепна няколко думи в забодения в ръкава на униформата му микрофон.

След малко той отпусна енергомета и с жест нареди на посетителя да се приближи, обаче вторият охранител продължаваше да се цели в Руиз. Третият умело обискира агента, а после използва детектор на миризми, за да се убеди в отсъствието на оръжие.

Накрая робите решиха, че гостът не представлява заплаха за господаря им. Отстъпиха назад, уведомявайки го, че ще може да получи вещите си на връщане.

Руиз искрено се надяваше, че наистина ще се върне, при това в същия облик.

— Благодаря ви — учтиво произнесе той на глас.

Охранителят кимна и натисна копчето за управление на охранителните устройства, разположено на маншета му. Армираната врата се плъзна встрани, после декоративната решетка на асансьора-ескалатор бавно се вдигна. Руиз пристъпи напред и решетката веднага се спусна. Сияещият паладиев филигран се превърна в сложна плетеница от виещи муцуни и човешки лица, изкривени от ужас.

Руиз потрепери и си помисли, че опитът да се свърже с Публий вероятно не е най-разумната постъпка в живота му.

Обаче вече беше късно да отстъпва и агентът се съсредоточи върху обмислянето на детайлите на разказа си, докато асансьорът летеше през многобройните равнища на постройката, насочил се към основата на кулата дълбоко под земята.

Струваше му се, че падането никога няма да свърши. Започна да подозира, че Публий е решил да се избави от него веднага и е наредил стария му приятел да бъде изхвърлен на някое от необитаемите равнища, разположени под лабораторията.

Асансьорът забави ход толкова рязко, че коленете на Руиз се превиха. Още една от милите шеги на Публий, известен с доста своеобразното си чувство за хумор.

Вратата се плъзна встрани. В залата отпред стоеше висок мършав човек с лице на надменен аристократ, широко разперил ръце за поздрав. Вероятно това беше самият Публий — в очите му блестяха прекалено ярко характерните огънчета на безумието. Ала Руиз никога по-рано не го бе виждал в този облик.

— Руиз — възкликна радостно непознатият, — нима си ти? Най-после реши да ме навестиш, приятелче!

Гостът предпазливо се измъкна от асансьора.

— Публий?

— Че кой друг може да съм?

Агентът позволи на домакина да метне ръце на шията му и дори успя да се престори, че го прегръща в отговор. Обаче Публий не обърна внимание на отсъствието на ентусиазъм у госта си. Той хвана Руиз за рамото и го огледа от главата до петите, явно изгаряйки от любопитство.

— Все същият красавец — одобрително рече той. — Просто пропадаш на тази месомелаческа длъжност в Лигата. Вече сто пъти съм ти го казвал, но ще рискувам да повторя: стани известен, а после продай клонинга си. Докато успееш да мигнеш, вече ще си неизчерпаем източник на телесен материал. Аз самият с удоволствие бих те купил — ще те превърна в очарователна питомна змия, а после ще те продам на някоя богата вдовица, вместо домашно куче.

Руиз с усилие потисна погнусата си.

— Вече не работя за Лигата.

Тихият бълбукащ смях на Публий смайващо наподобяваше пускането на вода в тоалетната.

— Ами да, разбира се! Е, аз никога не съм дрънкал наляво-надясно за кого работиш, но няма да те упреквам заради излишната предпазливост — все пак сме в Морекупчина.

— Честна дума, наистина напуснах Лигата.

— Нима? За да се откажеш от грабежите, убийствата и високата заплата? Какво се случи? Смъртоносна болест? Или, може би, любов?

— Не говори глупости — отвърна Руиз, стараейки се да звучи колкото се може по-убедително.

— Да, да, извинявай, че така се раздрънках! — отново се разсмя Публий. — Знаменитият Руиз Ау, пример за самодостатъчност и безразсъдство, се подчинява само на собствения си доста гъвкав кодекс на честта. Теб никога не са те интересували нежните и възвишени чувства.

В гласа на домакина зазвучаха неприятни нотки. Агентът се опасяваше, че той ще си спомни за съвместните им подвизи на Линия, когато Руиз напусна редовете на доброволците-освободители, командвани тогава от Публий.

— Ъъъ… — побърза гостът да смени темата — как вървят твоите работи?

— Най-накрая се поинтересува! — развика се Публий. — Кога за последен път допълзя да ме изнудваш да ти направя поредната услуга? Преди трийсет години? Четирийсет? Доста време мина, изкуството ми процъфтява, състоянието ми се поумножи, а влиянието ми нарасна, макар че все още не е достатъчно голямо. Впрочем никога не съм доволен от постигнатото — домакинът беше хвърлил маската на добродушие, новата плът не можеше да скрие предишната отвратителна същност. — Е, и какво искаш от мен този път?

— Нищо особено, Публий — спокойно произнесе Руиз, стараейки се да скрие обзелия го ужас.

— Смаян съм. И все пак какво означава твоето „нищо особено“? И колко ще платиш?

Руиз въздъхна дълбоко:

— Трябва да се добера до платформите на шардите. С мен са трима роби. И мога да заплатя прилична сума.

Публий махна пренебрежително с ръка:

— Само това?! Ха, какво по-лесно от това! — лицето му се изкриви в гримаса на недоверие. — Ти какво, да не си откачил? Защо реши, че ще мога да организирам такова нещо, пък макар и да е за теб? Главатарите на пиратите в последно време масово са заболели от мания за преследване. Просто са изпаднали в истерия. Клиентите ми полудяват от ярост, а стоките им гният в складовете. За последните два месеца ми се наложи да пречукам сума ти недоволни — не мога да им позволя да ми подриват репутацията!

— Не знаех това — мрачно каза Руиз.

— Току-що си дошъл? Е, добре, твоето високо мнение за скромните ми способности ме ласкае. Да се разходим из лабораториите и да поговорим спокойно — на лицето на Публий се появи почти гротескно хитра усмивка. — Положението никога не е толкова безнадеждно, колкото изглежда на пръв поглед, нали?

Той сложи ръка върху рамото на госта си и го изведе от залата — в света на белите плочки, неръждаемата стомана и непреодолимия ужас.

В обширните лаборатории на Публий кипеше живот. Творческият потенциал на създателя на чудовища можеше да се сравни само с неговата алчност. И все пак той трудно успяваше да задоволява потребностите на жителите на пангалактиката. Това още веднъж доказваше непознаваемото разнообразие на вселената и ненаситния апетит на съществата, които я населяват.

Преминаха покрай оградена яма-арена, на дъното на която десетина ниски, но яки мечкоподобни гладиатори се сечеха и колеха с дълги ножове. Снежнобелите остриета проблясваха, отвратителните създания пищяха и виеха, движенията им изглеждаха нечовешки ловки.

— Подборни състезания — поясни домакинът. — Започнахме с около двеста пробни екземпляра. Още някой друг ден и вече ще са известни най-силните. Но после ще се наложи да проведем още две-три състезания, за да изключим елемента на случайност. Нали ще докарат до възторг някакъв маниак от една от планетите на Жестокия свят?

На лицето му сияеше бащинска усмивка, която изглеждаше като пародия на творческа гордост.

— Естествено, ще се наложи да им сложим нашийници, но истинското съвършенство е недостижимо, не е ли така? От друга страна… Ти нали владееш добре кинжала? Та срещу двама от тези гладиатори няма да издържиш и две минути.

До една от опорните колони бяха разположени инкубатори, преградени с параван. Публий го отмести встрани и Руиз видя три човешки същества — двама мъже и една жена. Обликът им се отличаваше със своеобразна неоформеност, присъща на отгледаните в резервоари клонинги преди мозъка им да бъде напълнен с определено съзнание. Обаче още сега във вида им си личеше бъдещата привлекателност. По цвета на очите и косите всички те напомняха за Публий и гостът внезапно се досети кой е пред него.

— Да — кимна домакинът. — Те — това съм аз. Застраховка. Ако се случи нещо с мен, ще ги насъскат един срещу друг. Най-силният ще получи моята личност.

Руиз изпадна в ужас. А ако клонингите успееха да се договорят помежду си? Би ли понесла вселената трима Публиевци едновременно?

Минаващите покрай тях лаборанти и техници изплашено навеждаха очи, сякаш се страхуваха от работодателя си не по-малко, отколкото се боеше гостът.

Преминаха покрай редица клетки. През малките прозорчета можеха да се видят образци от творчеството на собственика на лабораторията. Фенотипът на повечето хуманоиди се преобразуваше в съответствие с особеностите на определено животно. В една от клетките имаше уморена и спокойна девойка-гущер, която през цялото време докосваше очните си люспи с дългия си раздвоен език. В съседната клетка се намираше мускулесто и кривокрако момче с лице на мастиф.

Минаха покрай безкрака жена с неокосмена безформена глава, чието чело блестеше от слуз. Андрогинно същество с насекомоподобно тяло галеше пухкавите си мустачки-антени.

Останалите екземпляри изглеждаха още по-странно. Руиз знаеше, че Публий използва за експериментите си генетичен материал, взет от човешкото ДНК, но съществата, появили се като резултат, нямаха аналози на Старата Земя.

Неволният зрител с отвращение се извръщаше от решетестите пипалца, силикоидните брони, пулсиращите маси от жълтеникава хрющялоподобна целулоза. Някакво топчесто същество със сензорни снопчета като на геншите пускаше мехури през разделен на три части устен отвор. Картината се допълваше от три закръглени гърди и три влагалища.

Руиз потрепери при вида на геншоподобното чудовище: той почувства как леталната мрежа започва да се затяга. Изминаха няколко минути, докато се стабилизира. По някаква причина агентът избягваше да си спомня за геншите от момента на попадането му в Морекупчина. Помисли си, че не би било зле да знае колко още неуспешни опити за унищожаването му ще издържи и кое ще се окаже по-силно — леталната мрежа или волята му за живот?

— Това са образци. Искаш ли да се запознаеш с някой от тях по-отблизо? — Публий го потупа по рамото и отново се разсмя по странния бълбукащ начин. — Не, просто се пошегувах, та ти си такъв нежен и срамежлив.

Отминаха операционните, където техници в бели престилки осъществяваха операции по клонирането на същества, като ги разрязваха и им придаваха нови форми. В други помещения, където се намираха ДНК-култури, работниците на Публий създаваха нови раси от чудовища за богати клиенти, които желаеха играчките им да умеят да се размножават. Полусъзрелите клонинги плуваха в прозрачен хранителен разтвор. Постоянно преминаваха автоматични носилки. На някои от тях се издигаха купчини с отвратителни останки, на останалите лежаха упоени чудовища — някои почти в завършен вид, други още неоформени.

И над целия този ад се носеше предизвикващата гадене смрад, която Руиз винаги свързваше с Публий и работата му. Отровни органични изпарения, химикали, буен примитивен живот и безсмислена гибел — миризми на съзидание и ужас.

Накрая се добраха до помещенията, използвани от собственика на лабораториите за живеене, когато някой от експериментите изискваше постоянното му присъствие.

Публий заключи вратата и се обърна към госта си. Върху лицето му се четеше явно презрение, примесено с умора.

— Е, какво, отново шантаж? Нима не ти омръзна да ме държиш в постоянно напрежение, заплашвайки да разрушиш смисъла на целия ми живот?

Руиз наведе поглед:

— Ти не ми остави избор. Ако не се бях застраховал навреме, отдавна да си ме погубил. Съжалявам, че научих тайната на твоя произход. В противен случай нямаше да ме мразиш толкова много, а аз не бих прибягвал до шантаж.

Много отдавна, на Линия, по време на бълнуване тежко раненият Публий издаде, че се е родил в Ковчега на робите в Дилвърмуун, а изобщо не е незаконороден потомък на знатен род от света Ях, както винаги бе твърдял. Руиз дълго време не бе обръщал внимание на това признание, докато след много години създателят на чудовища не се опита да го убие. Едва тогава Руиз осъзна колко важно е за Публий да бъде запазена тайната на произхода му и за да се подсигури, остави на сигурно място съобщение, което в случай на внезапното му изчезване или гибел щеше да попадне във всички средства за масова информация.

По-късно той се обезпокои, че бившият му приятел ще свикне със заплахата от разобличаване и ще престане да се страхува.

— Честна дума, с радост бих се убедил, че подобни предпазни мерки са излишни.

Публий изсумтя. Премина безшумно през килима, покриващ пода, извади от бара кана и предложи на госта бледолилава напитка.

— Добре, поне можеш да пиеш, без да се страхуваш, че ще те отровя. Не са много онези, на които се пада такъв шанс.

Руиз кимна и отпи голяма глътка.

— Аз съм доста лошо момче — продължи домакинът, сядайки на отрупания с възглавнички диван и предлагайки с жест на госта да се настани на най-близкото кресло. — Да преминем към работата. Трябва да офейкаш? А къде е забележителният ти космически кораб? „Вигия“, нали? Имам превъзходна памет.

— Скрит е на далечна планета. Добрах се до Суук гратис.

— Защо ли ми се струва, че това е най-подходящият начин за придвижване на авантюристи като теб? — безумният блясък в очите му угасна за миг и сега Публий изглеждаше като абсолютно нормален човек.

— А ако не е тайна каква е причината за посещението ти на планетата ни?

Руиз сви рамене:

— Не, вече не е тайна. Наеха ме да проследя бракониер на една от планетите на Жестокия свят.

— И как се справи, успешно ли? Всъщност що за глупав въпрос! Ти никога не си губил, нали?

— Намерих бракониера.

— Виждаш ли, прав бях — Публий отпи от чашата си и направи гаргара, преди да глътне течността. — Та да предположим, че се добереш до платформите на шардите. После възнамеряваш да се прехвърлиш на търговски кораб?

— Да.

— Аха, добре. И така, както вече ти казах, главатарите на пиратите са изпаднали в истерия. Очевидно са научили някаква велика тайна или грандиозен секретен план, а не знаят какво да правят с него. Някои предлагат да използват откритието, други — да го унищожат, да не дърпат дявола за опашката. Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че тази тайна ми е известна и на мен?

Руиз поклати глава.

Публий отново се разкикоти.

— Нищо у мен не те учудва, а? Може би точно това ме спира да те смажа като жалка буболечка, каквато всъщност си. Разбира се, възнамерявам да използвам тайната за свои цели, стига да ми падне в ръцете, разбира се. Кажи ми какво мислиш за словосъчетанието „Публий, императорът на света“?

Руиз не успя да намери отговор веднага.

— А каква е тази тайна? — поинтересува се накрая той.

— Е, това все пак е тайна, нали разбираш… — изхили се Публий, но после продължи делово: — Не твърдя, че не е възможно да се напусне Морекупчина, но ще бъде много трудно, скъпо и опасно. Бих могъл да ти помогна, но първо трябва да ми направиш услуга. Не, не се опитвай да ме шантажираш отново. Дотолкова съм надраснал произхода си, че той вече не ме интересува — Публий се усмихна злорадо. — Това може да се смята за добро предзнаменование — ти се появи след толкова много години в най-подходящия момент. Единственото, което не ми достигаше, бе именно човек като теб.

Руиз внезапно почувства страхотна слабост.

— Какво искаш от мен? — с усилие успя да изрече той.

— Нищо особено, поне за твоите възможности. Искам да убиеш един човек.

На сутринта Кореана тръгна към главния пазар за роби, като взе със себе си Ленш и Мармо. Охраната отказа да допусне до търга морасара, така че се наложи да го оставят при главния шлюз за безопасност.

Фломел беше затворен в една от бараките до подиума. Кореана отиде направо там. Идентификационният процесор потвърди, че именно тя е новата собственичка на фокусника и вратата към килията му се отвори.

Фараонецът се беше свил на тясна кушетка. Беше изпаднал в такова отчаяние, че дори не забеляза веднага Кореана. После върху лицето му се изписа цял спектър от чувства, които господарката му изобщо не очакваше да види. Вместо ужас и молби за пощада — смайване и възторг.

— Благородна лейди! — възкликна радостно той. — Знаех си, че ще дойдеш.

Кореана леко се обърка. Или Фломел беше значително по-умен, отколкото тя очакваше, или изобщо не разбираше в какво положение е. При всички случаи беше добре да се опита да го предразположи към разговор.

— Значи ме очакваше?

— О, да! Знаех, че няма да ме изоставиш! Онзи търговец на змийско масло без потекло успя да омае всички освен мен. Аз вярвах, че Руиз Ау е гнусен убиец, крадец и похитител на души! Знаех, че вярата ми ще бъде възнаградена… и ето, че ти дойде.

Кореана се усмихна. Щеше да се възползва с удоволствие от глупостта на този човек. Естествено, все пак ще се наложи да го накаже, ако не за това, че е участвал в превземането на въздушния кораб, то поне за присъствието му на това събитие. Но наказанието можеше да се отложи. Господарката седна до фокусника и нежно го потупа по коляното.

— Разкажи ми всичко, което знаеш — предложи тя.

Кореана изразходва целия си неголям запас от търпение. Спомените на Фломел постоянно се смесваха с оплаквания за безобразното отношение към него от страна на бившите му спътници. Наложи се жената неведнъж да прекъсва излиянията на фараонеца, преди той окончателно да изгуби нишката на разказа. Изглежда фокусникът не разбираше, че изобщо не са й интересни преживяванията на едно толкова жалко същество. Още повече, че на Кореана й се налагаше да стиска зъби и да кима със съчувствие на нужните места.

Когато Фломел премина към разказа за изпитанието в „Дълбоко сърце“, интересът на господарката му значително нарасна.

— Руиз Ау заразмаха ръце и започна да се гърчи, а от устата му потече отвратителна пяна, което още веднъж доказва, че този презрян скитник произхожда от простолюдието. Възможно е дори да е умрял. Докато го изнасяха, той лежеше напълно неподвижно, а лицето му беше посиняло.

— Почакай — прекъсна Кореана спомените на фокусника. — Опитай се да си спомниш как се държаха хората, които изнесоха Руиз Ау. Бързаха ли или вървяха спокойно.

Фломел се намръщи:

— А каква разлика има?

Най-накрая търпението на господарката му се изчерпа. Тя рязко протегна ръка напред и стисна гръкляна на илюзиониста. Мускулите на Кореана бяха подсилени с помощта на специални синтетични влакна, така че усещането не се оказа от най-приятните. Полузадушеният Фломел се опита да заговори, но от гърлото му се изтръгна само хриптене. Очите на нещастника се изцъклиха.

— Ти си моя собственост! — бавно и отчетливо изговори господарката. — Не смей да искаш обяснения! Ясно?

Фокусникът кимна, изкривил лице от болка. Тя му позволи да си поеме глътка въздух, но не го пусна.

— Е, говори!

— Бързо… — пресипнало изрече нещастникът. — Изнесоха го бързо.

Жената пусна жертвата си и въздъхна с облекчение.

— Тогава Руиз Ау вероятно е жив. Струва ми се, че ще почувствам, ако загине. Може би жаждата ми за отмъщение играе ролята на свързваща нишка между нас… Какво още се случи, Фломел?

Фокусникът потърка шията си и предпазливо се изкашля.

— Нищо друго не знам. Отведоха ме в стаята ми, а на сутринта ме пратиха тук. Не съм виждал останалите, а благородната дама е единственият човек, удостоил ме с честта да разговаря с мен в последно време.

Кореана се обърна към Мармо и попита замислено:

— Интересно, дали той все още е в „Дълбоко сърце“? Какво знаеш за тях?

— През цялата нощ се рових в базата данни, но не е лесно да се открият полезни сведения. Това е затворена корпорация. Регистрирани са на Дилвърмуун, но са се установили тук и това им е напълно достатъчно. Сектата изповядва сексуално разнообразие.

— Философията им не ме интересува. Добре ли се охранява цитаделата им? Трудно ли е да се проникне там?

Киборгът замълча за минута, после отвърна внимателно:

— Нали помниш какво ти казах току-що за полезните сведения? Но и без тях е логично да се предположи, че охраната там не е лоша. За две хилядолетия в архивите не е отбелязан нито един успешен опит за проникване в сегашните владения на „Дълбоко сърце“. А организацията е доста богата. Не може да не е привличала вниманието на пиратските главатари.

— Да, картинката не е розова — замислено изрече Кореана. Обаче тя отказваше да се примири с факта, че не е във възможностите й да се добере до омразния беглец. — Длъжни сме поне да опитаме да направим нещо, Мармо. Да вървим, ще посетим един приятел.

Тя се обърна към Ленш:

— Сложи нашийник на фокусника и го настани в подходяща робска казарма. Добра репутация има например „Диамантен накит“. Ще се видим в хотела.

Руиз се облегна назад в креслото, внимателно оставяйки чашата си.

— Не съм наемен убиец.

— Какви ги разправяш? — изненада се Публий. — И отдавна ли?

— Никога не съм бил.

— О, разбира се, че не. Ти просто помиташе от пътя си всяко същество, което ти пречеше да постигнеш целта си. Кажи, колко трупа остави след себе си по време на последната ти задача?

Руиз нямаше какво да каже в своя защита, затова премълча.

Публий искрено се разсмя.

— Ето, виждаш ли? И каква е разликата ако труповете са с един повече? Аз от своя страна мога да те уверя, че този човек е много отвратителен — почти колкото съм и аз. И той не по-малко от мен заслужава смъртта. Помогни ми да разреша моя малък проблем и аз ще организирам твоето бягство от планетата, дори да ми се наложи да прахосам много пари, време или кръв. Но ако не се справиш, ще те разрежа на парчета и ще използвам плътта ти за създаването на очарователните ми играчки. Писна ми от опитите ти за шантаж. Рано или късно ще загинеш и тайната ми ще излезе наяве. Така че, защо не сега? Кой ще се поинтересува от подобни дребни неприятности след сто години? Във всеки случай не и аз.

Руиз се напрегна и се подготви за скок. Някога създателят на чудовищата бе смятан за доста опасен противник, но може би след толкова години силата му бе намаляла? В такъв случай Руиз щеше да успее да го плени и да се измъкне от лабораторията.

Публий вдигна ръка и стената до агента се наежи от дулата на парализатори.

— Не прави глупости, приятелче. Нима смяташ, че съм оглупял чак толкова за изминалите години? Да си бъбря непринудено със стария приятел и да разчитам само на добрата му воля? Длъжен съм да отбележа, че подобна представа за характера ми доста ме обижда. А аз съм и доста избухлив човек.

Агентът се отпусна в креслото си. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. А на какво друго бе разчитал? Че бившият му съратник ще му помогне само заради някогашното приятелство? Това чудовище? Глупава идея, доста глупава.

— Кой е този човек?

Публий грациозно се изправи.

— Да вървим, ще ти го покажа.

В килията се намираше мъж със среден ръст, облечен в горе-долу модерни дрехи. Съвсем обикновено лице. Нито дебела, нито слаба фигура. Коси с неопределен цвят: нещо средно между кестеняви и руси. Класическа консервативна пострижка. Седеше в удобно кресло, през прозорчето на килията можеше да се види изражението на лека напрегнатост върху лицето му. Руиз реши, че човекът спокойно може да се окаже шпионин на някаква държава и организация — външността му беше твърде подходяща за целта.

— Кой е той?

— Името му е Алонсо Юбере.

— И за какво ти е моята помощ? Какъв е проблемът да се справиш сам с него?

Публий се изкикоти.

— О, това не е онзи Юбере, когото предстои да убиеш. Не, същата тази тайна, която така разтревожи пиратите, се намира в ръцете на друг Алонсо.

Агентът слушаше, опитвайки се да изглежда равнодушен.

— Виждаш ли, този Юбере тук всъщност е мой стар слуга. Разглобих го на части и го превърнах в тази сива личност. Уви, горкият Хедрин беше верен слуга, но тялото му ми беше от много по-голяма полза, отколкото на него самия. Между другото, преди няколко дни накарах представител на расата на геншите да поработи над него. Всеки се нуждае поне от един човек, комуто може да се довери. Така че съм абсолютно сигурен в предаността му.

— Ясно — все така спокойно отвърна Руиз.

— Започваш ли да разбираш? Наистина, идеята е стара като света — да се смени личност, заемаща ключов пост, с двойник, комуто имаш пълно доверие. Знаеш доколко са се усложнили процедурите за идентификация в наши дни. Ето защо подобни идеи не се реализират толкова лесно. А Юбере е най-предпазливият човек, когото познавам. Почти невъзможно е да се получат личните му данни. Но аз достигнах немислимо съвършенство в боравенето с плътта и духа, така че сега Хедрин се различава от Юбере само по това, че е предан на интересите ми.

— Но защо не нае обикновен убиец?

Публий радостно го тупна по рамото.

— Точно това възнамерявах да направя, но в този момент на пътя ми, сякаш чрез вълшебство, се появи ти. А кой съм аз, че да пренебрегвам подаръците на съдбата и да проверявам зъбите на харизан кон? Освен това аз искрено се възхищавам на способностите ти. Ако изобщо е възможно човек да се добере до Юбере, това е единствено по твоите сили.